Текст книги "Пророчеството Венеция"

Автор книги: Сам Крайстър

сообщить о нарушении

Текущая страница: 7 (всего у книги 31 страниц)

Capitolo XIII

666 Г. ПР. ХР.

АТМАНТА

Две тежки S-образни железни куки висят в единия край на градската стена.

Ръждясали са от времето. Грозни кафяви наслагвания са изцапали кехлибареножълтия камък.

Никой никога не пита за предназначението на куките. Всички знаят за какво са.

Знаят, защото когато се използват, цялата общност тръпне от страх.

Куките са на Ларт. Окачва разни неща на тях. Живи неща.

Веднъж окачи кучето на един селянин за задния крак. Животното бе имало неблагоразумието да се нахвърли да го лае. Ларт почти счупи врата му с голи ръце, но това не му се видя достатъчно. Затова го окачи на куките и накара собственика и шестгодишния му син да седят под него, докато умре под изгарящото слънце. Мина повече от денонощие, преди животното да изскимти за последен път. Ларт изрично предупреди собственика, че дори само да го докосне, камо ли да се опита да го успокоява или да му даде вода, ще окачи и него. Когато кучето умря, той накара детето да го свали и да го погребе извън градските стени.

Под куките има множество размазани петна и засъхнали локвички. От кръв, пот и сълзи. Повечето – човешки. Повечето – мъжки.

Но не се заблуждавайте – Ларт не се свени да окачва и жени, ако обстоятелствата го налагат.

Наскоро една курва от друг град, която отказа на негов приятел, бе провесена на куките гола от зори до залез. Следобеда той я обърна с лице към стената, за да могат някои от болните и сакати бездомници, спящи на открито около гробището, да се позабавляват.

Куките имат остри върхове и се забиват жестоко в меката стена, когато около тях се увие въже и на него увисне някой. Ларт ги е изработил сам. Нажежи ги до бяло и после ги удря с чука, докато им придаде необходимия ъгъл. Изработени са с любов.

Той си спомня всеки удар с чука и хвърчащите бели искри, докато отива с помощниците си към стената, известна сред местните като Стена на наказанието. Обича да я наричат така. Това означава, че разбират значението ѝ, мястото ѝ в своя живот.

Днешната жертва, старец на име Телтий, е чисто гол. Извършил е кражба. Навремето, когато имаха работа, родителите на Ларт често го оставяха при Телтий и жена му да се грижат за него. Палачът за момент си спомня тези дни и как на игра обичаше да дърпа дългата брада и коса на стареца. Спомените отлитат, щом помощниците му вдигат Телтий на платформата.

Той увисва за китките си, с гръб към стената, и лицето му се изкривява от болка.

Гняв обхваща Ларт. Страданието на крадеца възпламенява в него някаква искра. Нещо възбуждащо. Нещо, което го кара да се чувства по-могъщ и завършен, отколкото във всеки друг момент.

Телтий го отвращава. Дългата му брада е бяла. Бели косми стърчат от носа, ушите, мишниците му, дори около члена му. Бялото е гнусно. Старецът е гнусен. Престъплението му е гнусно. Хванали са го да краде от сребърната мина на Песна, където работи. Магистратът отсъди да бъде публично наказан. Да получи урок. Добър урок. Урок, който всички ще запомнят.

Ларт взема един пламтящ факел от помощниците си.

– Отвори очи! Отвори ги, крадецо!

Добрият старец, който навремето го приспиваше в следобедната жега, поглежда с присвити очи бившия си храненик. Ларт насочва горящата факла между краката му и се ухилва.

Белите срамни косми пламват.

Ларт се разсмива – гърлен рев, който полита над градините. Телтий започва да се гърчи от болка.

Помощниците на Палача извръщат очи. Замирисва на изгорели косми и плът.

Ларт вдишва миризмата като девойка, която се наслаждава на розов парфюм.

– Ти открадна от господаря си. Предаде доверието му. Посрами доброто му име. Наказвам те за тези деяния с цялата справедливост на закона, за да разберат всички грешките ти и да уважават избраните.

Приближава факлата към космите, които покриват гърдите и ръцете на стареца. Телтий започва да пищи от болка.

Мъчителят внимава да не прекали. Оставя огъня само да опърли крадеца. Колкото да го боли, но не да го убие. Не е забавно да гориш труп. Или поне не толкова забавно, колкото да гориш жив човек.

Докато Ларт пърли цялата коса и окосмяването на тялото му, Телтий изгубва съзнание.

– Свалете го – изкрещява палачът на помощниците си. – Дайте го на тази курва жена му да си го гали и лекува.

Помощниците му се качват на платформата. По-младият пита с треперещ глас:

– В името на боговете, колко сребро е откраднал този глупак?

– Шшшт! – предупреждава го другарят му, уплашен да не би някой да ги чуе. – Не сребро. Дори не са отломки от рудата. Взел е само храна. Стар хляб, чиято липса си мислил, че никой няма да забележи. И го е направил само защото жена му била болна и не могла да омеси.

В края на стената Ларт хвърля факлата в прахта. Забързва да намери проститутка, върху която да изразходи остатъка от прекрасната злоба, която още гори в него.

Capitolo XIV

СВЕЩЕНАТА ГОРИЧКА, АТМАНТА

Тетия се чувства странно неспокойна по пътя надолу към дърветата в околностите на градската стена.

От храма в съседната горичка се чуват удари с чук. Като примижава на слънцето, Тетия вижда силуетите на роби, които се движат като криви раци върху покрива и подреждат керемиди върху летвите.

Беше чакала с нетърпение деня, когато съпругът ѝ ще освети храма пред родителите ѝ и всички други селяни. Сега за първи път я обхваща страх.

Дали Тевкър ще прогледне дотогава? Изобщо ще прогледне ли някога? Дали старейшините, аристократите и магистратите ще го приемат за свой гадател?

Тетия вижда свещения кръг. Без Тевкър вече не изглежда свещен. Тя тръгва да го обикаля отвън и мислите ѝ се повличат след нея като дълъг воал. Тревата е отъпкана навсякъде. От огъня, който отне зрението на съпруга ѝ, е останала само черна дупка. Трескавите резки, надраскани по земята от литууса на Тевкър, още се виждат – както и малкият, но ясно различим правоъгълник, който той очерта в глината в западния край на кръга.

Тетия усеща нещо. Нещо близо до нея. Зад нея. Обръща се.

Нищо.

Няма никого.

Бебето започва да рита, когато тя пресича очертанието на свещения кръг, сякаш в последния момент си спомня какво се е случило при последното им идване. Тетия вижда ясно малкия участък гола глина, в който мъжът ѝ надраска знаците с ножа си. Тя носи от своите скулпторски инструменти, за да заличи тези следи, но не устоява на изкушението да ги огледа с окото си на художник.

Удивителни са.

Толкова точни, толкова подробни и сложни. Никога не е очаквала, че Тевкър е способен да създаде такава красота.

Тетия коленичи и бебето в корема ѝ я кара да изстене.

– Невероятно – казва на себе си.

Змиите са толкова реалистични, сякаш всеки момент ще плъзнат. Злият демон не ѝ изглежда толкова зъл, в него дори има известно величие. Тя се усмихва: гадателят малко прилича на Тевкър. Навежда се да огледа последното видение. Прекрасно е. Мъжът и жената изглеждат толкова спокойни, толкова щастливи. А бебето – със сигурност отговаря на всичките ѝ надежди за нейния син.

Тетия от месеци не се е чувствала по-щастлива. Прокарва фините си пръсти на скулпторка върху резките. Дори допирът до тях е приятен.

Развива плата с инструментите, които носи. Избира един широк нож. Поема си дълбоко въздух и грижливо започва работа.

Само че вече не възнамерява да унищожи знаците. Решила е да ги запази. Да ги вдигне от земята и да ги съхрани завинаги.

Capitolo XV

Тетия изнася плочата спечена глина от горичката, сякаш е най-ценното нещо в живота ѝ. Отива направо в работната стаичка зад къщата си – вместо в дома на Лартуза, където се възстановява мъжът ѝ. Тази тайна и егоистична постъпка я кара да изпитва вина, но тя преодолява усещането, щом поглежда красивия предмет в ръцете си, гравюрата „Портите на Съдбата“.

След като понавлажнява глината, Тетия изглажда грубите нарези, направени от Тевкър, с помощта на фините си длета и ножчета. Много скоро се вглъбява в работата. Напълно се потапя в нея. Обладана е. Времето минава неусетно.

Движенията ѝ са смели, с размах, прецизни, резки, решителни. Сякаш нещо напътства ръката ѝ. Глината все повече се втвърдява, става трудна за оформяне. Тетия поръсва вода на повърхността ѝ, за да улесни работата, бърше в туниката си частиците, полепващи по работното острие при всеки прорез. Вглъбена в гравирането, не забелязва кога се е свечерило. Сивите призраци на нощта започват да се събират.

По едно време чува шумолене. Стъпки на непознат мъж.

Тетия вдига очи.

– Аз съм Кави, благороден другар на магистрата Песна. Идваме за съпруга ти, Тевкър.

Тетия замята косата си назад и поглежда тъмнокосия, строен непознат.

– Тевкър не е тук. Лежи в къщата на Лартуза Лечителя.

Забелязва, че Кави не е сам. Магистратът стои зад него. Тя се изправя и изтупва туниката си.

Песна кимва:

– Аха, скулпторката. Какво майсториш?

Тя се опитва да скрие релефа от него.

– Нищо особено. Нахвърлям някои груби щрихи. Не е достойно за благородния ти поглед.

– Остави аз да преценя това.

Тетия не се отмества.

– Имам много красиви вази, релефи, статуи, урни. Подредени са отзад, при пещта. За мен ще бъде чест да ти ги покажа.

– Искам да ми покажеш това, което се опитваш да скриеш. – Песна я избутва настрани. – Кое произведение на изкуството е толкова важно, че работиш върху него, докато мъжът ти лежи на пода в колибата на лечителя? Коя муза е толкова могъща, че те кара да твориш, когато трябва да бъдеш до него?

Магистратът се навежда да погледне. Вижда пищните форми на релефа и коленичи.

– Я гледай, колко е красиво! – Протяга ръка. – Много красиво!

– Не пипай! – Тетия веднага осъзнава, че поведението ѝ не подобава на нейното положение. – Моля те, господарю, умолявам те! Не е завършено още. Ще се счупи, ако го вдигнеш, а искам да бъде изненада за съпруга ми.

Песна не докосва релефа, но го оглежда от всички ъгли.

– Рядка изработка. Може би уникална. Ти имаш талант, момиче. – Вдига глава и поглежда Тетия в очите. – Забелязвам много сюжети в това интуитивно произведение. Обясни ми какво изразява.

Тетия се подвоумява.

– Хайде, момиче, нямам цял ден на разположение.

– Това са видения.

– Видения ли? – Това явно го заинтригува. – Невероятно. Завърши го. И нека е готово скоро.

Кави се навежда да види по-добре. Той не споделя любовта на приятеля си към изкуството и не вижда нищо впечатляващо.

– Не съм специалист – отбелязва той, – но не мисля, че това е най-жизнерадостният подарък, който можеш да направиш на съпруга си.

– Така е – съгласява се Песна, като се изправя и изтръсква коленете си. – Не е подходящо за болен човек. Когато го завършиш, аз ще го купя.

– Не мога да ти го продам – възразява Тетия. Сърцето ѝ затуптява тревожно. – Съжалявам. Не е правилно да продавам нещо, което съм направила за мъжа си. Какво биха си помислили за мен боговете?

Песна плясва с ръка скритото под скъпите дрехи рамо на Кави.

– Умно момиче, как мислиш? – Обръща се пак към Тетия: – Дойдох да кажа на съпруга ти, че вече не е пригоден да бъде наш нецвис. Че ослепяването му е знак за неблагоразположението на боговете и че след завършването на храма той и жена му – тоест ти – трябва да потърсят пасбища извън границите на нашето селище. Но това – посочва глинената плочка – е най-удивителното произведение на изкуството, което съм виждал. Домът ми е пълен с красиви, оригинални и куриозни неща – най-редките произведения от гръцки и етруски майстори – и мястото на този релеф е там. Самият ти съпруг ме посъветва да се сдобия с повече произведения с духовни сюжети. – Песна отново се навежда, за да хвърли финален поглед на релефа. – За мен това е положителен знак от боговете – знак, че създателката му и нейният съпруг трябва да останат близо до мен. Под моята закрила. Под мое покровителство.

Пристъпва по-близо до Тетия. Достатъчно близо, та тя да усети миризмата на старо месо и долнопробно вино в дъха му. Достатъчно близо, за да хване брадичката ѝ с палеца и показалеца си, от което на челото ѝ избиват капчици пот.

– Тъй че какво решаваш, млада Тетия? Ще се помириш ли с боговете и с моя нецвис? И утре – когато предполагам, че ще си готова с това божествено произведение – ще ми го донесеш ли? Или ще вземеш слепия си и негоден за нищо съпруг и завинаги ще напуснеш тези земи?

19

В НАШИ ДНИ

ХОТЕЛ „ЛУНА БАЛИОНИ“, ВЕНЕЦИЯ

– Зловещо! – Тина излиза от банята по халат и сяда до тоалетното шкафче. – Никога не съм била в морга. Всъщност никога не съм виждала труп. Освен в „Два метра под земята“. Мислиш ли, че ако се обадиш на твоите нови приятели полицаи, ще разрешат и аз да дойда?

Том поглежда отражението ѝ в голямото огледало с дъбова рамка на тоалетката.

– Шегуваш се, нали?

– Не. Не се шегувам. Любопитно ми е. Не искам да прозвучи като неуважение, но би било страшно интересно да напиша статия за разследване на убийство във Венеция.

Тя взема една четка и започва да разресва косата си.

– Мислех, че пишеш само пътеводители.

– Така е, но съм преди всичко писател. И журналист. Мога да пиша за всичко: кухня, спорт, мода – дори за убийства, ако ми предложат достатъчно голям хонорар.

Без да се замисли, Том застава зад нея и започва да гали косата ѝ, наслаждава се на допира.

– Охо, значи това е възможност да спечелиш пари, така ли?

– Да, разбира се. – Тя се усмихва в огледалото и докосва ръката му, поставена върху рамото ѝ. – Това е начинът, по който ние, простосмъртните, клетите души от външната страна на църковните стени, си изкарваме препитанието. Правим разни неща и после някой ни плаща за тях.

Том дръпва ръце от косата ѝ и я поглежда изпитателно:

– Мислиш, че ние, свещениците, не работим, така ли. Изобщо нямаш представа. Средностатистическият енорийски свещеник работи близо сто часа седмично. Аз бях на разположение на хората денонощно, без почивен ден.

Тина оставя четката.

– И какво правеше?

Той я поглежда раздразнено.

– Не, хайде, кажи ми – настоява тя. – Интересно ми е. Какво толкова имате да правите, освен да мънкате молитви и да си дерете гърлата на долнокачествено караоке... пардон – да пеете химни, като в замяна подавате паничката за бакшиши в края на всяко представление.

– Нарочно ме провокираш, нали?

Тя се усмихва:

– Да. Започваш да схващаш. Така правим ние жените, особено злите журналистки. Обичаме да провокираме.

– Но съм прав, като предполагам, че не си религиозна. Не си вярваща, нали?

– Съжалявам. Не, не съм. Прости ми, отче, защото съгреших. Живея на този свят от трийсет и две години и признавам, че не вярвам в нито една дума на шибаните попове. Мисля, че всички църкви са пълни с мошеници. Религията е бизнес. И всички проклети телевизионни проповедници, които искат парите ми, трябва да бъдат заключени в една голяма килия, където да се тормозят един друг, докато бавно и мъчително умрат от скука.

– С последното съм съгласен. За останалото... трябва да приемем, че ще сме на различно мнение.

Тина се поколебава за секунда. Знае, че е по-добре да замълчи. Но журналистът в нея надделява:

– Как може да защитаваш религията, след като си ѝ обърнал гръб? Хвърлил си кърпата и си казал: „Махам се, не вярвам повече“. – Тина го поглежда в огледалото и вижда, че е засегнала чувствителна струна. – Виж, мисля, че си направил добре. Иначе нямаше да си тук, в стаята ми, но...

Той я прекъсва:

– Тина, аз не съм престанал да вярвам в Бог. Престанах да вярвам в себе си. Има разлика.

– Тогава вярвай повече в себе си. – Тя се завърта настрани, за да го види по-добре. – Аз лично вярвам повече в теб, отколкото бих повярвала в кой да е бог. – Хваща го за ръцете. – Хайде да не спорим за тези неща. Животът е твърде кратък.

Той я целува по главата.

– Извинявай. Малко съм изнервен. Знаеш, че дойдох тук, за да се махна от някои неща. От смъртта, за да бъда по-точен. Дойдох във Венеция, за да избягам от смъртта. А какво стана – ето ме затънал до гуша в разследване за убийство.

Тина се изправя и застава до него.

– Том, това е добре. Ти помагаш. Постъпваш правилно. Това те кара да се чувстваш по-добре, нали?

– Разбира се – отговаря той, като се усмихва мрачно, – но не мога да забравя, че именно желанието да „постъпя правилно“ е причината да загазя толкова.

Тина се замисля защо мъжете – всички мъже, дори бившите свещеници, са такива песимисти по отношение на личните си проблеми.

– Слушай, ти имаш избор. Кажи „не“ на проклетите карабинери и не ходи на скапаното им шоу на ужасите в моргата. – Тя посочва телефона до леглото. – Обади им се и им кажи: „Съжалявам, но няма да стане“.

– Не мога така.

Тя го прегръща през кръста.

– Знам, че не можеш.

– Защо тогава го предлагаш? – развеселено пита той.

– Защото... – Тина не сдържа смеха си, – защото така жените карат мъжете да осъзнаят, че постъпват правилно.

Той се намръщва леко:

– Наистина ли жените са толкова коварни?

– Ох, скъпи, толкова много неща има още да учиш.

Той повдига влажната ѝ коса, целува я леко по устата и пъхва ръце под халата ѝ.

– Добре. Тогава ме научи.

Capitolo XVI

666 Г. ПР. ХР.

КЪЩАТА НА ЛАРТУЗА, АТМАНТА

Лартуза Лечителя не е най-добрият пример за добро здраве.

Днес той усеща бремето на всичките си години. Кокалите го болят, главата му тежи и ръцете треперят. На всичкото отгоре паметта му вече не е това, което беше.

– Къде е?

Лартуза ядосано почесва раздърпаната си като птиче гнездо бяла коса, плавно преминаваща в дълга сплъстена брада. Размества разни делви, големи и малки, някои – толкова стари, че не си спомня какво е сложил в тях.

– Ааа! Сетих се!

Беззъбата му уста се разтегля в усмивка. На по-малко от крачка от мястото, където седят родителите на Тевкър, дошли да бдят над сина си, има малка, тясна амфора. Едната ѝ дръжка е счупена. Няма никаква украса, но явно се използва често и е покрита с мазни отпечатъци от пръсти.

– Сега си спомням, тук я сложих – близо до Тевкър, за да не я объркам с другите лекарства.

– Жалко, че нямаш отвара срещу забравяне – шегува се Венти.

Жена му дяволито го сръгва с лакът:

– Тогава, мъжо, щеше да вземеш от Лартуза голяма делва за себе си.

Старият знахар вдига амфората, сякаш е съкровище с олимпийско значение.

– Това е най-хубавото масло от вълча ябълка. – Поглежда към полиците с мехлеми, отвари и билки. – Последното, което имам... мисля.

Подава амфората в набръчканите ръце на Ларция – кръглолика, топчеста жена с коса, почти толкова бяла, колкото неговата.

– Маслото трябва да се втрива изключително нежно, като с перце. Разстилай го върху раните, после го избърсвай по-леко, отколкото слънцето целува облачетата.

Венти се оглежда.

– Лартуза, знаеш ли къде е Тетия?

Знахарят поклаща глава:

– Каза, че трябвало да свърши някаква работа.

– В дома на съпруга си е – отговаря непознат глас. – Извинявайте за безпокойството, аз съм Кави, съветник на благородния Песна.

Магистратът влиза веднага след него и заявява:

– Идваме да видим нашия гадател. Да му пожелаем скорошно оздравяване.

Венти се изправя като стена. Той е с цяла глава и повече по-висок от всеки друг в стаята. Бивш етруски воин, той е отвоювал земите и свободата си с храброст. Сега интуицията му подсказва, че новодошлите са по-скоро врагове, отколкото съюзници.

– Много сте милостиви, благородни приятели – казва той. – Но би било достатъчно, ако просто бяхте пратили някого. Боя се, че синът ми е прекалено болен, за да оцени посещението ви подобаващо.

– Добре съм, татко – промълвява Тевкър от импровизираното легло.

Кави поглежда Венти предизвикателно:

– С твое позволение, може ли да поговорим насаме с нашия гадател?

Бащата на Тевкър се обръща към Песна:

– Защо в такъв момент толкова спешно искате да говорите със сина ми? Не виждате ли, че има нужда от почивка?

– Няма да се бавим. – Магистратът пристъпва една крачка към него. – Имаме неотложна работа, която трябва да обсъдим – за съвсем кратко и насаме. – Усмихва се любезно и потупва стареца по ръката. – Колкото по-бързо започнем, толкова по-скоро ще си тръгнем.

Лартуза се покашля и махва на родителите на Тевкър към вратата:

– Може да ми помогнете да набера билки от градината. Трябват ми мащерка, огнивче и корен от тинтява, за да направя чай, който ще ускори излекуването му.

Венти и Ларция излизат неохотно. Кави и Песна се настаняват от двете страни на Тевкър. Магистратът проговаря първи:

– Е, млади гадателю, как се случи да пострадаш толкова тежко? Носят се слухове, че си се ослепил в свещената горичка. Такива приказки сериозно вредят на репутацията ти и на задачата, която ти поставих.

Тевкър подбира думите си внимателно:

– Хората никога не се интересуват от цялата истина. Вярно е, че в свещената горичка пострадах от огъня, който накладох. Но нараняванията ми са единствено по волята на боговете.

Кави и Песна се споглеждат тревожно.

– Но хората не знаят – продължава Тевкър, – че отидох там, за да изпълня твоята заповед, и че преди да бъда наказан, ми бе разкрито защо трябва да изстрадам тази болка.

– Какво говориш, младежо? – Песна се навежда над него. – Не съм човек, който обича загадките. Ако имаш божествено послание към мен, кажи го веднага.

Тевкър отговаря с равномерен глас:

– Преди една могъща сила да ме повали в пламъците, боговете насочиха очите ми към храма. Казаха ми, че са разгневени, защото си спрял работата за завършване на техния дом, за да увеличиш добива в мините. Причиниха ми това, за да ме накажат за твоята недалновидност.

Песна поглежда Кави и вижда тревога в очите му.

– Прощавам ти за наглото поведение само защото си болен – казва той на гадателя. – Ако това е дело на боговете и те предават желанията си чрез теб, кажи ми какво трябва да направя, за да ги умилостивя.

Тевкър успява да се усмихне леко:

– Храмът трябва да бъде завършен и да им бъде засвидетелствана полагащата им се почит под формата на дарове и жертвоприношения. Ако задоволиш боговете по този начин, те ще ме възнаградят, като ми върнат зрението, и ще ти осигурят мира и благоденствието, които толкова много искаш.

– Ами ако не бъдат задоволени? – пита Кави.

Тевкър не вижда двамата мъже, но усеща тревогата им.

– Ако боговете не бъдат задоволени, аз ще остана сляп. И върху теб и всичко, което ти е скъпо, ще се стовари най-ужасното отмъщение.