Текст книги "Пророчеството Венеция"

Автор книги: Сам Крайстър

сообщить о нарушении

Текущая страница: 6 (всего у книги 31 страниц)

16

В НАШИ ДНИ

ХОТЕЛ „ЛУНА БАЛИОНИ“, ВЕНЕЦИЯ

Когато свършват да се любят, кафето не става за пиене, а кроасаните са твърде малки, за да утолят вълчия им глад. Том и Тина бързо си вземат душ и се обличат. Долу, в пищната зала „Канова“, убеждават персонала да ги допусне до остатъците от сутрешната шведска маса.

Том се наслаждава на великолепието на огромните стари картини, окачени на красивите, облицовани с дъб стени, докато двамата се тъпчат с пресни плодове, пушена сьомга с бъркани яйца и поглъщат такива количества сок, които вероятно биха били достатъчни да напълнят лагуната под прозореца.

– Е, прекрасна писателко, какво ще ми разкажеш за Венеция?

Тина го поглежда над чашата с кафе.

– Не прочете ли някой туристически пътеводител, преди да дойдеш?

– Пишеше някакви глупости.

– Хей, писането на пътеводители не е „глупост“. С това си изкарвам прехраната.

– Извинявай, забравих. Разкажи ми все пак, заведи ме на въображаема разходка.

– Добре. След Рим Венеция е любимото ми място на земята. La Serrenista – „Светейшата“ – ни е дала много: Марко Поло, Каналето, Казанова, Вивалди – Рижия поп... – Тина се засмива. – Списъкът на прочутите венецианци е безкраен! Това е мястото, от което сме взели множество прекрасни думи, като „мандолина“ или „чао“, но и много ужасни – като „гето“ и ‚арсенал“. Но най-много от всичко обичам това, че във Венеция времето е спряло – няма коли по улиците, няма въздушни електрически кабели, нито тия отвратителни антени на мобилните оператори. Тук човек се връща стотици години назад.

– Да пием за връщането във времето – обявява Том и вдига чашата със сок.

– За връщането във времето.

Чукват се. Тя отпива. След малко пита:

– Спомняш ли си някои от глупостите, които си прочел?

Том се замисля.

– Някои. Едно време тук е имало само вода и блата, паянтови рибарски пристанища и други такива неща. Около средата на I век се появили хуните на Атила и местните жители избягали от нашествениците по островите наоколо.

– Колко острова има? – пита Тина като учителка, която го изпитва.

– Много.

Тя се смee:

– Мисля, че са сто и осемнайсет или сто и двайсет. Дори венецианците не знаят с точност.

– Както казах, много са.

– Основният район на първоначалното заселване е бил Торчело. Самата Венеция придобива влияние едва след като Торчело е обезлюден от малария и населението се премества в квартала, който сега наричаме „Риалто“.

– Седми век?

– Осми. Венецианците избират първия си дож – странен вид демократично избран полурелигиозен губернатор – и създават самостоятелно регионално управление около 720 г. Мощта им не престава да расте до голямата чумна епидемия. Тя ги изкарва от равновесие. През този период всички стават силно религиозни, а после като типични италианци се отдават на разврат. Най-сетне – в края на осемнайсети век, Наполеон слага брутален край на безкрайните им пиршества и оргии.

– Впечатляващо. Ако някога ти писне да пътуваш и да пишеш, можеш да си намериш работа като екскурзовод.

– Благодаря. – Тина избърсва устни с бяла памучна салфетка. – Хайде сега да сменим темата. Ще ме извиниш, защото е малко лично... но знаеш ли, че си човекът с най-лошия вкус на обличане, когото познавам?

Том се засмива и вдига ръце в знак, че се предава:

– Mea culpa¹! Нямам извинение. Мога да се оправдая, че куфарът ми се изгуби при полета от Лос Анджелис – което е самата истина, – но въпреки това си абсолютно права. В него нямаше нищо, с което бих могъл да те убедя, че съм достоен за модния подиум.

– Не харесваш ли дрехите?

– Разбира се, че ги харесвам – харесва ми да са удобни, по мярка, чисти, трайни. Но иначе, предполагам, не им отдавам особено значение.

– Боже мой, какъв езичник! Да обикаляш из Италия облечен така! Мисля, че дори могат да те депортират заради такива възгледи.

Двамата се смеят – безгрижен смях, който сближава.

– Добре, чуй ме, сега ще те покръстя. Ще се погрижа да осъзнаеш греховете си.

– Можеш ли да го направиш за петстотин евро? Защото това е сумата, която мога да похарча за дрехи.

Тина поставя ръка на брадичката си и се преструва на замислена и сериозна.

– Хм... нека да помисля. С толкова можеш да си купиш хубава вратовръзка „Версаче“ или „Хермес“. Живо си те представям облечен по този начин – само по вратовръзка. Но няма да е много удобно, когато излезеш от спалнята ми.

До масата се приближава мъж със строго лице, тъмен костюм и вратовръзка.

– Buongiorno. Scusi, signorina! – Поглежда госта на Тина. – Signor, вие ли сте Том Шаман?

– Да, аз съм. Защо?

Служителят на хотела кимва към вратата:

– На рецепцията има двама карабинери. Искат да говорят с вас.

¹ Моя грешка (лат.) – б. р.

Capitolo XII

666 Г. ПР. ХР.

КЪЩАТА НА ЛАРТУЗА, АТМАНТА

Тевкър се събужда в импровизирано легло на пода. Дезориентиран е. Чувства топлината от огъня на знахаря върху лицето си, но не вижда нищо. Цялото му лице гори от болка, като от коприва, втрита в открити рани. Постепенно разбира, че върху очите му е наложен смрадлив компрес.

Обхваща го паника.

В потискащия мрак той бавно си спомня всичко. Жертвения кръг, продълговатата фигура, която беше издълбал в глината, странните змии и силуети, които бе нарисувал с ножа.

Виденията.

И после – огъня. Буйния огън, който бе направил в чест на боговете и в който сам се хвърли.

Споменът го изпълва с ужас.

– Тетия! Тетия, тук ли си?

Жена му лежи свита под една овча кожа в далечния ъгъл на колибата. Все още не може да се отърси от ужаса, след като любимият ѝ я задуши до безсъзнание. Прекалено уплашена е, за да му отговори. Тя притиска ръце върху корема и нероденото си дете. Наистина ли Тевкър искаше да ги убие?

– Тетия!

Може би агресивността му е била резултат от треската и отчаяната му борба да оцелее? Тевкър никога досега не се е опитвал да я нарани. С такива мисли тя се мъчи да се успокои.

– Тетия. Тук ли си?

Тя се отърсва от овчата кожа – и от страховете – и се приближава.

– Тук съм. Идвам.

Тевкър разперва ръце. Тя плахо поставя дланта си върху изпънатите му пръсти.

– Чакай. Ще ти донеса вода да пийнеш.

Той стиска ръката ѝ.

– Не! Не ме оставяй. Имам нужда от теб. Трябва да ти кажа нещо.

Тетия се опитва да потисне страха си. Мъжът ѝ е променен. Може би е полудял. И вероятно повече няма да прогледне.

Тевкър усеща безпокойството ѝ и стиска по-силно ръката ѝ.

– Трябва да ми помогнеш, Тетия. Трябва да унищожиш знака, който направих в гората.

– Защо? – озадачава се тя. – Кое толкова те тревожи?

– Знаците са демонични. Предричат идването на нещо по-ужасно, отколкото някога сме си представяли.

Тетия вижда колко е уплашен и поставя ръце върху обезобразеното му лице.

– Разкажи ми какво видя. Говори. Сподели с мен и ме остави да ти помогна.

Тевкър счита, че е израз на слабост да не запази тревогите за себе си, но слепотата го плаши и нежното докосване на Тетия разколебава волята му.

– Някакъв демоничен бог ми проговори. Разкри ми три видения, които ще определят съдбата ни, съдбата на Атманта и на идните поколения.

– Какви видения?

Тевкър се връща мислено в свещената горичка, когато демоните танцуваха около него.

– И трите се случиха при някаква порта – грамадна порта, цялата от змии.

– Змии ли?

– Някои висяха... – Тевкър показва с ръце. – ... някои бяха настрани. Всичките сплетени една в друга, бълваха огън и показваха отровните си зъби.

Тетия се опитва да го успокои:

– Няма нужда да говориш за това, ако е прекалено мъчително.

– Ще ти разкажа всичко. – Тевкър преглъща на сухо. – Сега осъзнах каква е била тази порта – това са Портите на Съдбата, които свързват нашия свят с отвъдното. В първото видение на стража пред нея стоеше непознат демон със страховита мощ. Наполовина човек, наполовина козел. Имаше рога и огнени очи и носеше тризъбец, от който капеше човешка плът.

– Може да е бил Аита или минотавърът, а пък ти си го помислил...

Тевкър я спира:

– Моля те, Тетия, не ме прекъсвай. Мога да разкажа виденията само веднъж, а ти не бива да казваш на никого. Заклеваш ли се?

Тетия поглежда ръката му, отчаяно вкопчена в нейната.

– Заклевам се.

Той продължава пресипнало и почти шепнешком:

– Не беше Аита. Нито чудовищният бик. Сигурен съм. – Опитва се да преодолее спомена от болката в горичката. – Той е властелин на мрака и много по-висш от Аита. Демоните и откраднатите души от подземния свят го боготворят. Той е началото на всяко зло, източникът на всичко лошо.

Тетия слуша, изпълнена от ужас. Детето в корема ѝ се размърдва тромаво, сякаш е усетило страха ѝ.

– Във второто видение при портата стоеше нецвис. Беше изпълнен със съмнение, лишен от вяра, както съм аз сега, и прободен със собствения си литуус.

Тевкър вдига ръка към превързаните си очи и Тетия се пита дали под мръсния плат мъжът ѝ плаче.

Поставя ръка на челото му. Има треска и може би – надява се Тетия – халюцинира. Ужасяващото му бълнуване може би е резултат от несвързани кошмари.

Но може и да не е.

Може би наистина му се е явил някой нов бог. Един-единствен вселенски властелин, по-могъщ от всеки друг, известен на човечеството.

– Каза, че си имал три видения, Тевкър. Третото – какво беше третото?

Той опипва за ръцете ѝ. Едва след като намира и двете, дръзва да продължи:

– Видях двама влюбени. Голи. Телата им са преплетени, опрени в портата. В краката им спи малко дете.

Тя погалва ръката му и се замисля за момент за нероденото им бебе.

– Това не е лошо видение. Отдавна имам идея да направя такава статуя на двама влюбени. И дете, плодът на утробата – това сигурно е раят.

Тевкър дръпва ръцете си от нейните.

– Сега тичай да унищожиш знаците, както ти казах. Никой не бива да ги види.

Замълчава и сключва в скута си треперещите си ръце.

Тетия го прегръща.

– Шшшт... шшшт!

Притиска главата му силно до себе си.

В прегръдката ѝ Тевкър се отпуска и притихва. Остава да лежи притиснат до нея, неспособен да ѝ разкаже всичко.

Не може да го изрече.

Влюбените във видението му бяха двамата с Тетия. И бяха мъртви.

Детето в краката им беше тяхното и вече нямаше съмнение кой е бащата.

То беше отроче на звяра. Изпратено на земята да подготви света за момента, когато баща му ще се яви и ще вземе онова, което му се полага.

17

В НАШИ ДНИ

ХОТЕЛ „ЛУНА БАЛИОНИ“, ВЕНЕЦИЯ

Валентина Мораси и колегата ѝ Роко Балдони чакат нетърпеливо на рецепцията на най-стария хотел във Венеция. След като е работила с братовчед си Антонио, Валентина е потресена от поведението на Роко. Той няма чувство за хумор, прави се на мъжкар и въпреки че е доста невзрачен, живее с убеждението, че е истински божи дар за жените. Валентина поглежда Том Шаман, който бавно се приближава от площадката на горния етаж. Разговаря непринудено с елегантна блондинка и се движи доста пъргаво за мъж с неговия ръст и мускулатура. Бившият свещеник има някакво особено качество, известна резервираност – енигма, която вероятно го прави интересен и привлекателен за жените.

Валентина става от плюшеното кресло, когато двамата чужденци слизат във фоайето и се насочват към тях.

– Buongiorno, Signor Shama! Това е моят колега лейтенант Балдони. Извинявайте, че ви безпокоим.

Роко едва стига до брадичката на Том. Лицето му е кръгло, а очите – толкова големи, че изглеждат като нарисувани от дете, което все още няма усет за пропорции. Поглежда въпросително жената с Том.

– Това е Тина Ричи, моя приятелка – представя я американецът, като гледа Валентина. – Но ми се струва, че това вече ви е известно.

– Синьоре, ние сме детективи – контрира полицайката. – Може би не толкова добре екипирани, колкото лосанджелиската полиция или ФБР, но не беше трудно да се обадим в хотела, в който сте отседнали, и да покажем снимката ви на няколко келнери и портиери, докато ви открием. Венеция е малък град.

Том не скрива раздразнението си:

– Добре, какво искате? Не се сещам за нищо, което мога да добавя към това, което вече ви казах.

Валентина поглежда за момент Тина, после – пак него.

– Предпочитам да ви обясня на четири очи. – Отново се обръща към Тина. – Няма да ви го отнема за дълго, синьорина. Ще ви го изпратим навреме, за да оправи възглавниците.

Том почервенява.

– Мога ли да откажа?

– Да. – Валентина се опитва да симулира разбиране. – За момента ви молим за помощ. Би било много любезно от ваша страна, ако ни я окажете доброволно и ни спестите необходимостта да прибягваме до принудителни мерки.

– Добре – примирява се той. – Да вървим.

Полицаите тръгват към вратата. Том целува Тина.

– Ще ти се обадя, когато свърша.

Тя изглежда повече разтревожена, отколкото подразнена.

– Искаш ли да потърся адвокат? – предлага.

Том се усмихва небрежно:

– Не, положението не е чак толкова сериозно. Ще се върна скоро.

След няколко минути американецът се качва в моторницата на карабинерите, която чака точно пред хотела.

Никой не казва почти нищо, докато порят металносивите води по краткия път до участъка. Постройката е двуетажна, грижливо реставрирана и достроена, боядисана с цвета на филе от сьомга, с кафяви капаци, охранителни камери и врата с електронно отваряне. Кабинетът на Валентина, както и този на майора, гледа към канала и двора на някакъв музей, където две момченца ритат топка върху проскубаната трева.

– Кафе? – предлага Валентина, когато сядат на твърдите пластмасови столове до евтината маса, затрупана с документи.

Том сяда, като кръстосва ръце и опъва крака.

– Предпочитам обяснение вместо кафе.

– Скоро ще го получите. От колко време се познавате с вашата приятелка Тина?

– Моля?

– Писателката Тина Ричи. От колко време я познавате?

Том поглежда враждебно полицайката, ядосан от все по-грубата намеса в личния му живот. Валентина го гледа в очите, готова да чака безкрайно дълго отговора му.

В крайна сметка, той се предава:

– Запознахме се тук, във Венеция. Преди няколко дни. Преди това не я познавах. Това съществено ли е?

– И вече сте толкова близки, че спите заедно?

– Това не ви влиза в работата.

Том се изправя рязко, като събаря стола. Балдони неспокойно му препречва пътя към вратата.

– Моля ви. – Посочва падналия стол. – Можем да поискаме съдебно разрешение и да направим разпита официално и по много по-неприятен начин.

Том вдига стола.

– Не мога да разбера какво искате от мен! Опитах се да помогна на един човек, който намери мъртво момиче в проклетия ви канал. По този случай ме накарахте да ви разкажа целия си живот, а сега ме разпитвате за всеки, когото познавам.

Валентина завърта празния стол и го подканва:

– Моля ви, седнете и се опитайте да погледнете нещата през нашите очи.

Той въздъхва ядосано и сяда.

– Дълги години сте били свещеник, вършели сте си работата, водили сте, предполагам, тих, спокоен и непорочен живот. После изведнъж убивате двама души, отказвате се от обетите си, отивате на друг континент и се озовавате във Венеция, където – съвсем случайно – откривате трупа на момиче. После... – Валентина си придава изражение на крайно недоумение. – ... за капак на всичко, ви намираме в любовна връзка с ваша сънародничка американка, с която, изглежда, не сте се познавали преди. Може всичко това да са съвпадения. Но нашата работа е да проверим. Дори да се наложи часове наред да ви задаваме неудобни въпроси, докато задоволите любопитството ни.

– Чудесно! – отговаря Том, като едва сдържа гнева си. – Сега погледнете нещата от моята гледна точка: опитвам се да направя едно добро дело, като пресичам улицата, за да защитя една жена. Но въпреки усилията ми тя бива изнасилена почти пред очите ми.

Споменът го кара да замълчи. За момент се пита какво ли става сега с горкото момиче, което не успя да спаси, и как ли се справя с разбития си живот.

– Впоследствие се налага да защитавам живота си, при което убивам двама души.

Отново замълчава, обзет от още мъчителни спомени: лицето на мъртвия младеж, бледо и издължено... Кръвта върху фланелката му, двама мъртви мъже – мъже, които предпочита да беше възпрял, а не да убива...

– Сега вие ми кажете какво бихте мислели за себе си в такава ситуация. Че сте постъпили правилно или сте извършили зло? Че Бог одобрява стореното, или е разгневен от пълната каша, която сте забъркали? – Мълчанието на двамата полицаи му подсказва, че ги е накарал да се замислят. – Да... може би тогава и вие щяхте да се почувствате като мен – травмирани, объркани, щяхте да искате отчаяно да избягате от всичко това.

Валентина и Роко изчакват мълчаливо, докато Том си сипва вода от пластмасовата бутилка на масата. Чашата е зацапана, но това не го интересува.

– Колкото до Тина... – Тук гневът му достига връхната си точка. – Това наистина не ви влиза в работата, но въпреки това ще ви кажа. Да, не се познаваме. И сме интимно близки. Може би ще отида в ада заради това, въпреки че се съмнявам, но точно сега връзката ми с нея е почти единственото хубаво нещо, което ми се случва.

– Съжалявам – казва Валентина.

Поглежда го изпитателно за момент; страстта му изглежда искрена – повече от искрена, впечатляваща, трогателна. Карвальо ѝ бе казал, че трябва да бъде сигурна в него – абсолютно сигурна – преди да даде ход на плана им. Тя отново се вглежда в очите му. Валентина умее да преценява хората, а този човек дори не мигва. Очевидно е, че не крие нищо. Тя махва на колегата си:

– Покажи му документите, Роко.

Балдони подава една папка на Том:

– Това е докладът на съдебния лекар.

Том се намръщва:

– Ако не е от значение, предпочитам да не го гледам. Сигурен съм, че вътре няма нищо приятно. Искам да си вървя.

Валентина взема папката и я отваря.

– Обикновено не даваме на цивилни да гледат такива неща, но трябва да ви ги покажем. – Обръща я и я поставя на масата пред Том. – Прав сте, не е приятно. Съжалявам за това. Но точно в момента никой в тази стая не може да си позволи да прави само приятни неща. Колкото и да не ни харесва, всички сме свързани със смъртта на момичето.

Том поглежда документа. Не е това, което очакваше. Няма кървави снимки на тялото. Вместо това вижда компютърна скица на трупа на Моника. Всички рани, нанесени от убиеца, са означени със стрелки, номерирани и описани. Том обръща листа и го бутва обратно на полицайката.

– Съжалявам. Все още не разбирам. Трябва ли това да ми говори нещо?

Валентина се изправя и отива от другата страна на масата. Сяда на ръба до Том. Достатъчно близо, за да почувства леко напрежение от това, че е навлязла в личното му пространство.

– При първата ви среща с мен и майор Карвальо казахте нещо, което ни направи голямо впечатление. Казахте, цитирам: „Това е дело на дявола“. Спомняте ли си?

Той поглежда схемата на масата.

– Да, спомням си.

– Е, може би сте прав. – Валентина отново бутва медицинския доклад към него. – В долния ъгъл ще видите пълния брой рани, нанесени на Моника. Съдебният лекар ги преброи; шефът ми ги преброи; дори Роко ги преброи. Те са шестстотин шейсет и шест, господин Шаман. Шест-шест-шест. Предполагаме, че това число означава за вас повече, отколкото за нас.

18

Донасят табличка с кафе като знак за помирение. Том вдига чашата еспресо и го изгълтва като шот водка. Погледът му е прикован към подробната схема на шестстотин шейсет и шестте рани на момичето. Лейтенант Валентина Мораси го изчаква да избърше устните си.

– Отче, потърсихме помощта ви, защото имате спиритически познания, а с намирането на трупа на Моника вече сте участник в разследването. Това ви дава уникален поглед върху нещата. Освен това по този начин не рискуваме да разкажете на други хора за работата ни. Тук дори църковните служители не умеят да си държат устата затворена.

– Извинявайте, че трябва да ви поправя, но вече не съм „отче“. Сега съм просто Том. Том Шаман.

– Scusi. – Извинява се лейтенант Мораси, като вдига ръце. – Добре, Том, откъде да започнем? Какво е значението на шестстотин шейсет и шестте рани?

– Добре – отговаря Том, като оставя празната си чаша. – Трябва да се върнем към книгата „Откровение“. Глава тринайсет, стихове седемнайсет и осемнайсет. Има много преводи, които се различават с по една-две думи, но общото значение е следното: „Този белег е името на звяра или числото на неговото име. Който е разумен, нека сметне числото на звяра, защото е число на човек; а числото му е шестстотин шестдесет и шест“.

Валентина го поглежда смутено:

– Какво означава това? Да не би да търсим убиец – или убийци – с татуирано 666?

– Възможно е, но едва ли. Не мисля, че убиецът е някакъв луд сатанист. Нанасянето на толкова точен брой рани и после оставянето на трупа на публично място подсказват, че това е човек, който планира много добре нещата, и поради това най-вероятно внимателно прикрива сатанинските си убеждения.

Валентина изглежда впечатлена:

– Наричаме ги организирани престъпници. Започвам да подозирам, че като „просто Том Шаман“ от вас може да стане много добър криминален психолог.

– Ще се опитам да го приема като комплимент. И така, 666 е изключително важно число за сатанистите. Като нанася точно този брой рани, сатанистът, принася дар, прави жертвоприношение. Освен това мисля, че това е начин да привлече вашето внимание върху това, което е направил. Затова го разглеждайте като декларация, демонстрация на сила и заявление за намеренията му.

Отговорът е повече, отколкото Валентина бе очаквала.

– Вярно е, че напоследък има повече сатанински убийства, отколкото преди. Не само в Италия, но и в цяла Европа, също и в Америка.

Том кимва. Това не е новина за него.

– През последните десет години има разрастване на сатанинските престъпления. Някои са дело на маниаци, които търсят сексуална възбуда или публичност за новата си рок банда. Други – като нападението над това бедно момиче, са по-зловещи.

Роко го поглежда изненадано:

– Църквата знае ли за зачестяването на тези престъпления?

– Ватиканът следи този тип новини със същото внимание, с което ФБР анализира терористичните атаки. Много екзорсисти твърдят, че слугите на Сатаната работят за някаква цел; нарочно зачестяват активността на сборищата си и стават все по-смели при церемониите и жертвоприношенията си.

Валентина сипва няколко лъжички захар в почти изстиналото си еспресо.

– Извадих един случай от Ярославъл в Русия, на около четиристотин и петдесет километра от Москва. Две млади момичета са били наръгани 666 пъти и обезглавени. Убийците облели с кръвта им тялото на друго момиче, което посвещавали в култа.

Том кимва:

– Спомням си за тези убийства. На другия ден бандата убила други две деца и закопала телата им в гробове, означени с обърнати кръстове. Запалили и огньове, нали?

– Да – потвърждава Валентина. – В момента имаме само общата информация, но руснаците ще ни пратят повече подробности. Но да, имало е жертвени клади и част от косата на жертвите е била изгорена.

– Логично. Имало е и канибализъм, нали?

– Да. Пили от кръвта и пекли парчета месо в огъня.

– Мислите ли, че има връзка с тукашното убийство?

Валентина поклаща глава:

– В Русия има арестувани, затова едва ли има пряка връзка. Може би съществуват елементи на имитаторство. В Италия има и други случаи. Наскоро в Милано бе разкрита сатанинска секта след ритуалното убийство на един млад рок певец и две жени.

Том кимва:

– При съвременните сатанински ритуали много често се срещат тройни убийства. Това е техният начин да осквернят Светата Троица – три тела, за да поругаят Отца, Сина и Светия Дух и да покажат на християните, че Исус е безсилен в неспирната си борба против Сатаната.

Валентина полага всички усилия да скрие опасенията, че Моника Видич може би е само началото на поредица от убийства.

– Том, много съжалявам, че развалихме екскурзията ви до Венеция и романтичната ви връзка. Ще ви закараме в хотела възможно най-скоро. Бихте ли ни направили още една услуга?

– Ще се опитам.

– Услугата е голяма. Майорът иска да направи един вид оперативка с вас и патоанатома, професор Монтезано... – Тя замълчава за момент. – ... в моргата.

На Том не му мигва окото, но реакцията му подсказва, че предпочита да не участва в такава среща.

– Ако го направя, ще ме оставите ли на мира? Ще сложим ли край на всичко?

Валентина поглежда Роко, после – американеца.

– Добре, няма да ви търсим повече.

Надява се лицето ѝ да не издава, че лъже. Все още е рано да споменава какво е направил убиецът с тялото на Моника.