Текст книги "Пророчеството Венеция"
Автор книги: Сам Крайстър
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 19 (всего у книги 31 страниц)
45
В НАШИ ДНИ
ИЗОЛА МАРИО, ВЕНЕЦИЯ
„Срещата“ на Том Шаман с Тина Ричи в хипарската комуна за известно време заплашва да провали цялата акция. Накрая – за забавление на мнозина около него – той приема, че може да я е объркал с много красивата и много глупава художничка Лиза, която по това време била дежурна в кухнята.
Адвокатът на Марио – Анчелоти, не им спестява нищо. Не спира да натяква на Вито и Валентина, докато майорът не се принуждава да се извини на Марио и да изведе основната част от екипа си от имението. Остават само Валентина и хората ѝ. Тя разговаря с Франко Дзандзото, началника на охраната, и разговорът не е от най-приятните. Точно това е целта на Франко.
Той мрази ченгетата. Мрази ги, откакто се помни. Още от дете те са неговият заклет враг и сега не е по-различно. Дзандзото демонстративно оглежда лейтенант Мораси. Тя вижда как погледът му обхожда цялото ѝ тяло – от тънките глезени до деликатния врат, сякаш е последният сладолед, който се продава в пустинята.
Валентина се опитва да не обръща внимание на погледите му, докато вървят по дългия коридор. Има по-важни неща, за които да мисли.
Стигат до края на коридора. До огромна двойна дъбова врата.
– Отключете, ако обичате.
Дзандзото се усмихва лъчезарно:
– С удоволствие.
Взема един от тежката връзка ключове и отваря голям катинар в горната част на двойната порта. Дръпва няколко железни резета и завърта друг ключ в месинговата ключалка.
Размерите на хангара впечатляват Валентина. Огромен е.
– Чакайте! – спира го тя. – Първо фотографът.
Стройна жена, по-дребна от Валентина, с къса черна коса и дръзки кафяви очи, отваря метален куфар и изважда апарат „Никон“. Дзандзото се отърква във Валентина и прошепва:
– Теб искам да снимам. Ще ти направя незабравими снимки.
Тя не скрива отвращението си:
– Сигурна съм. – Присъствието му я прави нетърпелива. – Хайде, Марта. Трябваше вече да си го подготвила!
Фотографката я поглежда смутено.
Началникът на охраната отново се допира до Валентина:
– Хайде след като свършиш тук, да те заведа вкъщи. Ти ще ми позираш, после аз на теб.
Тя се извръща, за да не усеща миришещия му на чесън дъх.
– А какво ще кажеш да млъкнеш и да ме оставиш да си върша работата, за да не те арестувам за възпрепятстване.
Той се намръщва, но се отдръпва. Кучка. Фригидна полицейска кучка. Валентина отива при мониторите. Изключени са.
– Какво е това? Какво става тук?
Дзандзото свива рамене.
Тя поглежда под масата и включва щепселите в контактите. На екраните се появява образ.
– Снимай и тези, Мария. Обща снимка на всичките, после по една от всеки монитор.
Валентина продължава огледа. Пита се за какво е необходим охранителен център с камери в хангар за лодки. Да, логично е да има камера, следяща вътрешността на хангара. Но защо трябва да има контролен център вътре? Обикаля помещението. Има множество намотани въжета, туби с гориво и сгъваеми метални кутии за инструменти. На едната стена е закачена специална дъска, на която висят различни размери гаечни ключове. Отдолу има работна маса, а върху нея – сърцето ѝ прескача – моторна резачка. Валентина си спомня разчленените тела от лагуната. Оглежда се за някой от криминалистите.
– Приберете и опишете всичко, особено резачката. Внимавайте да не пипате веригата.
Един млад полицай се заема със задачата, а тя се опитва да се успокои, да не се въодушевява прекалено.
Във водата има множество плавателни съдове. Моторница, която сигурно струва десет пъти колкото апартамента ѝ – уникалната по рода си „Зиърс Ем Кей Уан“, задвижвана със соларна енергия. Гумена лодка с външен мотор, достатъчно мощен, за да изпрати ракета до Венера. Дървена гребна лодка, вероятно за риболов.
Играчки за богатите и известните.
От отсрещната страна на водния канал нещо друго привлича вниманието ѝ. Нещо по-интересно.
Гондола.
Лъскав, черен, мълчалив плавателен съд като расов жребец. Не по-малко красив от моторниците, но странно различен от останалите в колекцията. Валентина дава знак на един криминалист:
– Започнете с това. Когато Мария свърши с проклетите снимки, изследвайте гондолата за всичко: кръв, влакна, ДНК, косми, пръстови отпечатъци. Щателен оглед.
Capitolo XLIV
1777 Г.
ЛАГУНА ВЕНЕТА, ВЕНЕЦИЯ
Пътуването през древните сиви води на лагуната е неспокойно и трудно. Лодката, с която се придвижват повечето монаси, е малко по-голяма от тази, която Томазо използва за сутрешните си разходки. Това е вторият плавателен съд на манастира – малко, кърпено на много места брагоцо – плоскодънна рибарска лодка, дарена им преди близо пет години.
Въпреки че е венецианец и клони към петдесетте брат Маурицио не понася добре пътуването по вода. Пребледнява и започва да му се гади дори при кратката разходка до града.
Томазо не обръща внимание на страданията на спътника си; мислите му са заети единствено с абата и плочката. Пита се дали ще я види отново. Опасява се, че е изгубил единствената физическа връзка с покойната си майка и изчезналата си сестра, и мъката му расте.
Той насочва лодката на север и леко на изток към устието на Рио дел’Арсенале, който води до корабостроителниците. Там кипи трескава работа. Ежемесечно се произвежда смайващият брой от двеста кораба и към небето стърчи гора от мачти.
Право напред са главният подстъп към работилниците и великолепните укрепени кули и гигантските гръцки лъвове на „Порта магна“. Томазо различава издължения силует на една почти завършена полака. Този плавателен съд, подходящ за открито море, вероятно е предназначен за армията – патрулен кораб, който да обикаля търговските пътища и да защитава венецианските съдове от турски и далматински пирати. Огромните му мачти са толкова високи, сякаш могат да прободат облаците. По-натам един трабаколо, с три платна, се е насочил към морето; на кърмата гордо се развява червеният флаг с крилатия лъв на Серенисима Република Венета.
Докато се наслаждава на кипящия неуморен труд, Томазо помага на пребледнелия Маурицио да слезе от лодката.
– Сигурен ли си, че си достатъчно добре, за да дойдеш, братко? Ако искаш, остани тук. Мога сам да отида да взема доставката.
Другарят му го поглежда с облекчение:
– Томазо, ще ти бъда благодарен, ако ме оставиш за малко сам. Мисля да се поразходя, докато ми мине морската болест.
– Разбира се.
Двамата се разделят, като се разбират да се срещнат пак след два часа на едно площадче наблизо. На Маурицио редовно му прилошава, когато идват до града, и почти винаги има нужда да остане сам, докато се оправи. Възстановяването му обикновено включва посещение в една близка кръчма, чийто съдържател мисли, че може да си осигури мястото на небето, като гощава монаха до пръсване.
Томазо бързо тръгва да изпълни задачите. В корабостроителницата се помещават канторите на различни частни и военноморски предприемачи, както и магазините на множество по-дребни търговци, въжари и доставчици на дървен материал. Младежът няма представа колко души работят тук, но знае, че са над десет хиляди. За щастие, има достатъчно добри християни, готови да помогнат на един беден монах да си набави необходимите стоки. Днешният списък за пазаруване включва пирони с различни размери, няколко добре просъхнали дъски, буренце със смола за импрегниране и мачтови въжета, които ще бъдат използвани за различни цели, включително за поправка на брагоцото.
Тъй като му остава малко свободно време, решава да потърси някаква информация за предмета, оставен от майка му. Със скицата в джоба Томазо се насочва на запад покрай църквата „Сан Франческо дела Виня“ и бързо започва да обикаля художествените галерии.
Нищо.
Никой не знае нищо.
Томазо разпитва бижутерите и художниците между „Скуола гранде ди Сан Марко“ и църквата „Санта Мария Формоза“. Всеки е готов със съвет:
– Питай в „Бонфанте“.
– Покажи го на стария Карацони на моста.
– Иди при Лука, майстора на сребърни изделия, на площада зад базиликата.
Усилията му са безуспешни.
Обезсърчен и изморен, той се връща при Арсенала. От Маурицио няма и следа.
Томазо сяда на една стеничка до кладенеца, при който са се разбрали да се чакат. Венеция е заобиколена от морска вода, затова, по ирония, прясната вода е безценна. Не би било възпитано обаче сам да си вземе да пие. От прозорците на сградите по всичките четири страни на площада зяпат хора. Млада жена, която простира пране, му се усмихва. Една бабичка протяга ръка и затваря зелените дървени капаци на прозореца си, разкривени и избелели от слънцето. Най-сетне се появява мургав младеж и издърпва от кладенеца кофа и метално канче на връвчица.
– Искаш ли вода, братко? Изглеждаш в нужда.
Облекчение на Томазо ясно проличава на лицето му.
– Много мило. Grazie mille!
Монахът изпива водата от канчето и без да чака подканване, младежът отново го напълва.
– Казвам се Ефран – представя се. – Живея тук. Мога ли да ти помогна, да ти покажа пътя?
– Аз съм брат Томазо от манастира на остров Сан Джорджо – казва монахът, като избърсва устата си с ръка. – Благодарен съм ти, но не съм се изгубил. Само търся отговор на една лична загадка. За съжаление, досега никой не успя да ми помогне.
Ефран се засмива:
– Мислех, че затова хората се посвещават на Бог. За да търсят отговори.
– Така е, но изглежда, Всевишният иска да реша тази загадка сам. – Томазо изважда скицата от джоба на расото си и я разгъва. – Венеция е прочут център на изкуствата, но намирам само търговци, а ми трябва учен. Търся някой, който би могъл да знае нещо за предмети или древни украшения като това.
Ефран сяда и опира гръб в стената, докато разглежда схемата.
– Колко голямо е това нещо? Малко като огърлица или по-голямо?
Томазо вдига лявата си ръка и показва:
– От върха на пръстите ми до китката и около четири пръста широко.
– Сериозна работа – впечатлява се Ефран. – От църквата ли го взе, от някой олтар?
– Казах ти, че става дума за личен, семеен въпрос – малко засегнато отговаря монахът. – Предметът ми е наследство.
– Извинявам се, братко. Не исках да те обидя. Опитвам се само да установя произхода му.
– Не съм се обидил. Уверявам те, това е моя собственост, а не на църквата.
Ефран се замисля.
– Имам един приятел в гетото... – Поглежда младия монах. – ... евреин, много начетен. Той и семейството му търгуват с чуждоземни антики и необичайни предмети – много от които му доставям оттук, от доковете. – Посочва скицата. – Ермано може да знае нещо за тази странна плочка. От сребро ли казваш, че е направена?
– Така смятам. Но не мисля, че е уместно един християнски монах да търси помощ от евреин търговец.
Ефран завърта очи:
– Не сме ли най-напред венецианци и чак след това християни или евреи?
В другия край на площада, осветен на фона на сенките в една странична уличка, Томазо вижда закръгления силует на Маурицио, който бавно се търкаля към тях. Импулсивно младият монах затваря пръстите на Ефран върху скицата.
– Тогава ще ти бъда благодарен, ако покажеш рисунката на приятеля си евреин. Но моля те, нека да остане между нас. – Поглежда Маурицио, който вече върви през площада. – Това е един брат от манастира. Моля те, не споменавай нищо пред него.
Ефран прибира скицата в джоба си и убедително насочва вниманието си към кофата и канчето.
– В такъв случай ще ти пожелая приятен ден и безопасно пътуване, братко Томазо. – Посочва един прозорец. – Жилището ми е на втория етаж, единственият прозорец с един кафяв капак. Другият е счупен и все се каня да го поправя. Ако минеш насам, потърси ме и пак ще утоля жаждата ти.
Ефран си тръгва, преди Маурицио да стигне до кладенеца. Томазо завежда добре нахранения си приятел обратно при лодката, съзнавайки отлично, че недоверието му към абата го кара да се заплита в лепкавата мрежа на измамата.
46
В НАШИ ДНИ
УЧАСТЪКЪТ НА КАРАБИНЕРИТЕ, ВЕНЕЦИЯ
Кабинетът на Карвальо е зареден с пици и бира за хората от екипа, които се събират за вечерен брифинг. Атмосферата е наелектризирана като пред гръмотевична буря.
Всеки иска да се изкаже първи.
Всеки има ново предчувствие, нова теория, глождещо съмнение, което иска да сподели.
Валентина разстила на бюрото снимките от вътрешността на хангара.
– Вижте тези лодки. Това е „Зиърс“. Корпус от карбонови нишки. Двигател със слънчево захранване. Развива трийсет възела.
Вито се намръщва:
– И го споменаваш, защото...?
– Връзва се. Това искам да подчертая. Напълно логично е един милиардер да има моторница със соларен двигател. – Валентина показва още няколко снимки. – Логично е също да има лодка като тази – рибарската, а също и като тази приличаща на НЛО спортна моторница. Обаче това не ми се връзва... – Тя поставя на бюрото снимката на лъскава черна гондола. – Това няма как да се обясни.
– Защо пък не? – Роко Балдони завърта снимката към себе си. – Много богати венецианци реставрират гондоли и ги държат, за да ги показват. Дори садят цветя в тях.
– Глупости – сопва се Валентина. – Марио не е някой хипар градинар.
– Точно такъв е – намесва се Вито. – Чист хипар. Нали за това е целият остров?
Тя плясва раздразнено с ръце:
– Да, ама в тази лодка няма посадени цветя, нали? – Гласът ѝ е наситен със сарказъм. – Тази гондола е абсолютно годна за използване. Стегната и готова за плаване.
– И мисълта ти е... каква? – пита Вито, като все още се преструва, че не разбира. – Че използва гондолата, за да се движи незабелязано из града? Че я е използвал, за да се промъкне до лодката на Антонио и да заложи експлозива? Или за да убива туристи и да ги превозва до Острова на мечтите, където да ги разфасова? – Поглежда я бащински и въздъхва уморено. – Твърде смела теория, Валентина. Спомни си, че Антонио бе изпратен под прикритие във връзка с разследване за наркотици. Може и да намерим следи от дрога в гондолата, но се съмнявам.
Роко се намесва:
– При този милионен поток от туристи във Венеция би било странно, ако не намерим следи от наркотици.
Валентина отново се сопва:
– Това не е туристическа лодка, глупако! Това е частна гондола.
– Стига! – изкрещява Вито.
Почесва се по главата и изчаква в стаята да настъпи спокойствие. Всички са уморени и стресирани. Вижда го в очите им. Замисля се за жена си и болестта ѝ, за страха ѝ да остава сама. Чувства се виновен, че не е с нея.
– Достатъчно за днес, да приключваме. Погрижете се всичко, което трябва да бъде в лабораторията, да отиде в лабораторията и се прибирайте да се наспите.
Валентина като че ли не го чува, нито забелязва, че шефът ѝ прибра химикалката в джоба си и започна да си търси ключовете.
– Ами тези монитори? – Изважда още снимки. – Монитори вътре в хангара. Не са свързани с главната система за охрана. Но са част от система за следене, каквато могат да си позволят само Джак Бауер и Отрядът за борба с тероризма.
– За бога, Валентина, този човек е милиардер! – избухва Вито и веднага съжалява за това. Добавя с по-спокоен тон: – Трябва да вземе мерки да не го отвлекат. На негово място и аз щях да сложа камери и монитори навсякъде. Дори до тоалетната нямаше да ходя без охрана. Хайде, време е да се прибираш!
Вито тръгва към вратата, но спира и пак се обръща. Осъзнава, че е бил твърде рязък.
– Има добри косвени улики, Валентина, дори повече отколкото очаквах, но все пак са косвени, нищо повече. Следи от наркотици в леглата на няколко хипита. Хашиш, екстази, амилнитрат и амфетамини. Нищо, заради което да вкараме някого в затвора, но достатъчно, за да оправдаем ново посещение на острова, ако решим. Гондолата е интересна, но има някакво значение само ако докажем връзка с някоя от жертвите, а за момента нямаме такива доказателства.
Майорът поглежда хората от екипа си и осъзнава, че не може просто да излезе. Те не са свършили. Изобщо не са. Мария трябва да почака.
– Добре, ще отделя още десет минути. – Той се връща на бюрото си. – Том, повтори пак това, което ми каза, на връщане. За сатанистите.
Том изпуква кокалчетата на пръстите си, докато подреди мислите си – навик, за който навремето икономката на църквата много му се караше.
– Мера Тийл – татуираната дама, която се представя за лична асистентка на Марио, ми каза, че оставят сатанистите да практикуват ритуалите си. Аз ѝ вярвам. Стаята, която видях, със сигурност е използвана за черни литургии.
Вито го прекъсва:
– Как можеш да го докажеш?
– Тя каза.
– Това не означава нищо. Как ще го докажеш?
– По первазите има черен восък от свещи.
Вито се изсмива:
– Стига, Том! Не можеш да докажеш присъствието на Антихриста с няколко капки черен восък. Стотици хиляди хора купуват цветни свещи, дори черни. Имаме нужда от твърди научни доказателства, свързващи хората с реални престъпления.
– Науката не е всичко – остро отбелязва Том.
– Сериозно? – Вито прозвучава раздразнено. – Предполагам, че религията повече ще ни помогне. – Вдига телефона си. – О, чакай да се обадим на Бог. На добрия Господ, който по принцип не би трябвало да позволява всички тези неща да се случват. Същият Бог, който е спал, когато Моника и Антонио са били убити. Същият Бог, който ме кара да си губя времето с идиотски спорове, когато болната ми жена се чуди къде съм?
Вито сам не може да повярва, че е изрекал тези думи, особено последната част. Явно е по-уморен и напрегнат, отколкото си е мислил. Хваща главата си с ръце и бавно започва да разтрива слепоочията си, смутен от смаяното мълчание, което настъпва в стаята.
Том проговаря първи:
– Разбирам гнева ти. И нуждата да се съсредоточиш върху фактите. И със сигурност разбирам защо в момента обвиняваш Бог. Но точно сега, въпреки че фактите не са научно доказани, те са по-ясни от ДНК тест. – Започва да изброява на пръсти. – Първо, Моника Видич е наръгана шестстотин шейсет и шест пъти – много красноречиво и символично число. Второ, тялото ѝ е пренесено през системата от канали незабелязано – при наличието на хиляди гондоли във водата, кой би обърнал внимание на още една? Трето, имаме сатанинско оскверняване в „Санта Мария дела Салуте“ и признанието на Тийл, че в комуната има сатанисти.
– Съвпадения – уморено отговаря Вито.
– Поне трябва да установим кои са сатанистите и да ги разпитаме – казва Роко.
– Разбира се, че трябва – изръмжава майорът. – Но не и преди да получим резултатите от криминалистите. – Обръща се пак към Том: – Довърши словото си, справяш се добре.
Том поглежда Валентина. Надява се, че това, което ще каже сега, няма да я разстрои.
– И последно, когато е убит, Антонио Павароти е работел под прикритие по разследване за наркотици на острова на Марио. Защо? Смъртта му сигурно има общо със случващото се в имението – място, където се извършват сатанински ритуали.
Вито се заглежда с нефокусиран поглед в нищото. Нарича тези моменти „състояние Джордж Буш“ – външно изглежда, че главата му е празна, но всъщност трескаво обработва информацията, опитва се да осмисли всичко.
– Имам един приятел във Ватикана – продължава Том. – Търси информация за етруските и...
– Стига! – прекъсва го Вито, като вдига ръка. – Не искам никакви етруски, поне тази вечер.
Том прави примирена физиономия – вижда, че майорът е изтощен. Вито пъха стола си под бюрото.
– Тази нощ Изола Марио е под наблюдение. От далеч и от близо. Никой на острова не може да се изплюе в лагуната, без някой от хората ни да вземе проба. Утре ще получим данните от криминалистите. Всички доклади. – Поглежда Роко, Валентина и Том. – После пак ще се съберем и можете да си говорите за етруските колкото искате и да задоволите любопитството си, като намерите тези сатанисти и проверите дали са безобидни палячовци или сериозни играчи. Дотогава нека да поспим.
Capitolo XLV
1777 Г.
НОВОТО ГЕТО, ВЕНЕЦИЯ
С блеснали очи Ермано разпъва скицата на сребърната плочка върху семейната маса.
– Монах ли казваш? Един обикновен брат ти е дал това?
Ефран съблича новото си зелено палто, с фини бродерии на златни орнаменти от яката до долния край, и грижливо го поставя на облегалката на един стол, по-стар от него самия.
– Бенедиктинец – отговаря. – С черно расо и изражение на самата невинност. Дойде от Сан Джорджо.
Приятелят му погалва рисунката, сякаш докосването ѝ ще го улесни да разгадае мистерията.
– Възхитително. Мислиш ли, че този предмет наистина е негов? Или го е откраднал и иска да го продаде?
Ефран свива кокалестите си рамене:
– Каза, че е негов, но кой знае. Важното е, че това е ценна вещ и ние можем да я придобием.
Нарисуваното лице на набучения на кол нецвис ги гледа от масата.
– Но дали искам да я придобием? – закачливо пита Ермано. – Някои гръцки и египетски предмети са прокълнати. Извадени са от гробници и би трябвало да принадлежат на мъртвите в отвъдния живот. Ако откраднеш такова нещо, може цял легион духове да тръгне да те гони.
– Единствените духове, в които вярвам, са тези, които освобождаваш, когато надигнеш бутилката. Колкото до отвъдния живот, повечето от нас нямат дори настоящ, който да си струва да живеят.
Ефран продължава да бърбори, но Ермано престава да го слуша. Съсредоточава се върху буквите.
– Мисля, че е на етруски. Прилича на етруско писмо.
– Още преди Рим?
– Позна. Много преди Рим и осем-девет столетия преди Христос. Точно този предмет обаче не е чак толкова стар. Писмото изглежда от по-късно време.
Ефран потърква ръце и отбелязва:
– Много образователно. Но по-важният въпрос е колко струва.
– Филистинец! Невъзможно е да преценя, без да го видя. Монахът каза ли дали е от масивно сребро?
Ефран се опитва да си спомни.
– Не – измърморва, – струва ми се, че не. Каза само сребро. – Разперва пръстите си. – Горе-долу с размерите на дланта ми.
– Етруските са добивали сребро. В Италия няма златни мини, макар че с годините златото е станало предпочитан метал за дарове към боговете.
На Ефран му доскучава. Иска само да разбере колко струва проклетото нещо и после да измисли как да убеди монаха да се раздели с него. Изправя се и бавно облича палтото си.
– Ще ти оставя скицата. Кажи ми, ако изясниш тайната на плочката – и цената ѝ.
Ермано дори не забелязва кога си тръгва приятелят му. Навежда се над рисунката и скоро се заобикаля с всички книги за древно изкуство и религиозни предмети, които притежава.
Членовете на семейството му влизат и излизат, минават около него като река около скала. Обядват, вечерят и накрая си лягат, развеселени от вглъбението му.
Постепенно, от книга в книга, той проследява дирите на плочката.
Сигурен е, че буквите са етруски. Открива една примерна азбука, съставена от древни учени, но не намира смисъл в никоя от изброените от тях думи. Когато очите му започват да се уморяват, вече му става ясно, че експертите си противоречат взаимно за основата на езика. Някои, като доминиканския монах Анио да Витербо, твърдят, че има общи корени с еврейския; други го свързват с гръцкия, а мнозина считат, че произхожда от Лидия, на изток.
Никоя от тези теории не помага на уморения Ермано. Той оставя проблемния надпис на една страна и преглежда книга след книга за рисунки, сходни с тези, които монахът е скицирал на рисунката. Не след дълго се убеждава, че първоначалното му предположение е било правилно – това е ясновидец, жрец, харуспекс, нецвис.
Когато първите лъчи на новия ден проникват през мръсните прозорци в дома на Бухбиндерови, очите на Ермано са червени като сурово месо. Вратът го боли и той отчаяно се нуждае да се изпъне в леглото и да си почине добре.
Уморено прелиства последната от древните си книги. Изведнъж вижда това, което търси.
В една прашна, намачкана книга с митове и легенди попада на Плочите от Атманта – легендата за ослепелия гадател Тевкър и жена му – скулпторката Тетия.