Текст книги "Пророчеството Венеция"

Автор книги: Сам Крайстър

сообщить о нарушении

Текущая страница: 24 (всего у книги 31 страниц)

Capitolo LIV

1778 Г.

СЕСТИЕРЕ ДИ ДОРСОДУРО, ВЕНЕЦИЯ

Ермано, Ефран, Танина и Томазо гледат облачетата пара, излизащи от устите им в хладния нощен въздух, докато чакат файтона. Томазо изглежда особено премръзнал, макар Танина да подозира, че трепери колкото от студ, толкова и от страх. Тя изпитва облекчение, че и приятелката им идва с тях. Макар че ѝ се иска Лидия да не се отнася към изпитанието им като към някое тривиално приключение от рода на екскурзия до Рим.

Супата, прясната риба и агнешкото, които хапнаха, повдигнаха настроението им, а ароматното червено и бяло вино притъпиха тревогите.

Файтонът, поръчан от Лидия, идва и бързо ги закарва до кея на Академията. Сградата, завършена само няколко години по-рано, се откроява на бледата светлина и сред пищните орнаменти се спотайват тъмни сенки.

Улиците са пълни с напористи куртизанки, които флиртуват и се умилкват около маскираните гуляйджии. Ефран потърква длани и духва в тях, за да ги стопли.

– Боже, колко е студено! Нямам търпение да дойде пролетта.

– Да се надяваме, че ще я доживеем – измърморва Ермано, като го потупва по рамото.

Лидия върви на няколко крачки пред тях, слиза по едно мостче и се насочва към лодка, вързана между наредените покрай кея гондоли.

Томазо се движи близо до Танина. Той все още няма доверие на мъжете и се пита дали просто да не се измъкне, да намери лодката си и под прикритието на мрака да тръгне да търси нов живот другаде.

Ермано ги настига и хваща Танина подръка.

– Лидия каза, че в къщата ѝ ще сме в безопасност, нали? – отбелязва той. – Защо тогава бягаме като кучета?

– Толкова си несъобразителен! – упреква го тя, подразнена от забележката му. – Лидия поема огромен риск заради нас. Не е честно да очакваме, че ще ни приюти. – Навежда се към него, тъй че Томазо да не чуе. – Всичко е заради теб. Сега страдаме заради вманиачеността ти по онази глупава сребърна плочка.

Ермано понечва да ѝ обясни колко ценна може да е плочката, как би могла да им помогне да осигурят бъдещето си, но решава да не налива масло в огъня.

Стигат до лодката и Лидия подава ръка на Танина.

– Внимавай, има дупка.

Томазо забелязва, че има двама гребци – отпред и отзад. Малко излишно, но явно това е от нещата, с които жените със заможно положение като Лидия несъмнено са свикнали. В духа на карнавала петимата носят наметала и маски, закриващи цялото лице. Томазо очаква, че при обичайния вятър в лагуната ще бъдат благодарни за тази защита.

Мълчаливо потеглят в мрака. Танина се сгушва в Ермано, за да се стопли, а Лидия безсрамно се притиска до Ефран. Томазо се замисля за морала ѝ. Изглежда, възприема живота като игра – възможност да търси все нови удоволствия и връзки.

Дали и майка му е била такава? Тази мисъл го потриса.

Вероятно е била. Неомъжена куртизанка, която се е възползвала от всичко, от което е могла, при всеки възможен случай, с всеки възможен мъж.

Малките фарове в лагуната помагат на Томазо да следи маршрута, по който се движи лодката. Излизат от Големия канал на изток, през неспокойните вливания на Канале дела Джудека и Канале ди Сан Марко, после на юг по Канале дела Грацие, заобикалят от запад Изола ди Сан Джорджо Маджоре. В съзнанието му се събуждат горчиво-сладки спомени от сутрешните литургии, от молитвите и песнопенията. Той изпитва чувство за вина, когато гледа църквата и манастира, местата, където е прекарал по-голямата част от живота си – местата, на които никога повече няма да стъпи.

След километър и нещо на юг стигат мястото, където в онази мъглива утрин Томазо видя непознатия мъж да изхвърля два чувала от лодката си. Танина и Лидия вече зъзнат, зъбите им тракат; мъжете до тях разтриват раменете им, за да ги стоплят поне малко.

Луната е премрежена от сиви облачета. От някакъв остров наблизо към небето като черни пръсти се протягат голи клони.

Това ли е мястото, откъдето бе дошъл непознатият?

Лодката се насочва към острова. Към насечения бряг, за който рядко се говори.

Ладзарето Векио – Чумавият остров.

58

В НАШИ ДНИ

УЧАСТЪКЪТ НА КАРАБИНЕРИТЕ

Лейтенант Франческа Тоти най-сетне попада на нещо съществено в разпечатката с разговорите от мобилния телефон на Том Шаман. Повечето обаждания са до хора, които вече са ѝ известни – служебните телефони на Вито и Валентина в сградата на карабинерите, но един човек в списъка на Том се оказва толкова важен, че тя го моли да остане на линия, докато установи конферентна връзка с майора.

Вито се обляга на скърцащото кресло в кабинета си и включва високоговорителя, а Валентина и Роко бързо се скупчват зад него, за да чуват по-добре.

Франческа представя събеседника си:

– Майоре, това е Алфредо Джордано, главен библиотекар във Ватикана. Отче Джордано, майор Вито Карвальо и колегите ми, лейтенанти Валентина Мораси и Роко Балдони, ви слушат.

Алфи се покашля и започва с малко неспокоен глас:

– Здравейте. Май трябва да повторя част от нещата, които току-що разказах на лейтенант Тоти. – Отново се покашля и овладява нервите си. – Аз, ъъъ... познавам отец Шаман... тоест Том – трудно ми е да приема, че вече не е свещеник – познавам го от десетина години. Том е добър човек, добър човек и мой много близък приятел. Когато ми разказа за вашето разследване, само за малка част от него, реших, че мога да помогна.

– Как точно му помагате, отче? – пита Вито.

– Том ме помоли да потърся в библиотеката на Ватикана информация за Плочите от Атманта. Нали знаете за този древен предмет? Той спомена ли ви за него?

Вито поглежда Валентина, която изглежда изненадана и поклаща глава.

– Не – казва Вито по микрофона. – Не е казвал. Какво представляват?

– Три сребърни плочи, датиращи от времето на етруските. Ако се съберат една до друга, образуват невероятно ценно произведение с размер колкото лист А4.

Валентина несъзнателно започва да скицира правоъгълния символ, който на два пъти намериха начертан с кръв във Венеция.

– Всяка плочка изобразява отделна сцена – продължава Алфредо. – Легендата гласи, че това били видения на един млад етруски гадател. Когато се съберат, образуват цялостна картина, която първоначално е наричана „Портите на Съдбата“, но с течение на годините в средите на католическата църква е станала известна като „Портите на Ада“.

Франческа Тоти го подканва:

– Отче, кажете, моля ви, онова, което споделихте пред мен за значението на плочките.

– Да, разбира се. – Алфредо понижава глас, тонът му става по-поверителен. – На плочките са изобразени множество змии – шестстотин шейсет и шест, за да сме точни – преплетени една с друга и образуващи решетките на портата. Има също изображение на могъщ бог, който ги пази. Това божество не е било част от етруския пантеон и Плочите са единственият предмет, на който е изобразено. В тайния архив намерих документи, в които Светият престол потвърждава, че това е първото признато от католическата църква изображение на Сатаната.

Всички в кабинета на Вито мълчат – опитват да си представят точно с какво лице и тяло е гравиран демонът.

– Не съм много сигурен дали разбирам значението на този предмет – продължава Алфи с още по-сериозен тон. – Това изображение на Сатаната предшества раждането на Христос. В онези години католицизмът дори не е съществувал като понятие.

– Точно кои години са „онези“ години? – пита Вито. – За кой период говорим?

– Шестстотин години преди Христа. – Или по-точно, 666-а година. Църквата счита, че Плочите от Атманта са нещо като свидетелство за раждането на Сатаната. Документ за първия ден, в който е стъпил на земята в човешки образ, и причина числото 666 да се превърне в толкова мощен символ на злото.

59

ВЕНЕЦИЯ

Том иска да избяга, да се бори, но е толкова натъпкан с упоителни, че не може дори да помръдне.

Кожата му е странно изтръпнала, като наелектризирана – усещане, което го кара да предположи, че са му инжектирали нещо като пропофол или диприван.

Правил е достатъчно наблюдения по болници и психиатрични клиники, за да е наясно, че известно време ще бъде абсолютно безсилен. Безпомощен като котенце. Може би дори ще изпада в безсъзнание. Освен това ще бъде уязвим на хипноза и вероятно ще получава халюцинации.

Опитва се да използва сетивата, които все още са му останали, за да се ориентира къде се намира. Във въздуха не се усеща никакво свежо течение. Само влага. Очите му още смъдят от лютивия спрей, затова не вижда нищо. Върху тях има някаква превръзка, но той усеща, че похитителите не са промили достатъчно добре клепачите му и лютивото вещество е проникнало през порите.

Някой го блъска – или блъска леглото или носилката, на която е сложен.

Том чува мърморене съвсем близо до себе си и осъзнава, че само след няколко секунди ще потъне в дълбините на съня.

Какво облекчение.

Имайки предвид целите на похитителите му, сънят изглежда милостив начин да го държат в плен.

Освен ако...

В оставащите секунди през ума на Том преминават хиляди възможни причини да го държат упоен.

За да не може да избяга.

За да не вдига шум и да не ги нападне. За да се гаврят с него.

За да го убият. Да го принесат в жертва.

Може би похитителите планират да извадят черния му дроб и да го закачат на олтара в някоя венецианска църква.

От такива мисли може да полудее. Слава Богу, че скоро ще заспи. Том обмисля всички възможности спокойно – като дете с кутия шоколадови бонбони, което се колебае дали да избере нуга или карамел.

Гласовете около него стават неразбираеми. Той вече не различава мъжките от женските, камо ли да разбере кой командва и какво са намислили.

Мракът го обгръща и го завлича в лепкавите си дълбини. Последната бледа надежда на Том е, че няма да е завинаги. Все още им трябва жив. Засега.

60

ВАТИКАНЪТ, РИМ

С всяка изминала минута от разговора с карабинерите Алфредо Джордано става все по-неспокоен. Наведен над слушалката в един кабинет, затворен за ремонт, той говори с тих и уплашен глас.

Валентина и Роко си водят записки, а Вито задава въпроси:

– Има ли някакви специални следи или символи на Плочите, отче?

Алфи отговаря, като постоянно поглежда към затворената врата и замълчава всеки път когато чуе някакъв шум – стъпки, отваряне и затръшване на врати. Прави пауза, докато се почувства отново в безопасност да продължи.

– Има различни тълкувания: според някои ватикански експерти релефите изобразяват свещеници, които се отказват от църквата заради съмнения. Сатанистите виждат в тях предвещание за края на католицизма... Последната плочка, най-дясната от трите, изобразява Тевкър и Тетия мъртви на земята с новороденото дете до тях. Тази картина също има различни интерпретации. Смъртта на майката при раждане, разбира се, е била често срещано събитие, затова скептиците смятат, че тази сцена просто изобразява тъжния край на едно младо семейство в древността.

Ново движение в коридора кара Алфи да замълчи. Той закрива слушалката, за да не се чуе шум от нея, и изчаква стъпките да се отдалечат.

– В тайния архив обаче има документи, описващи как Сатаната обладал тялото на един мъж, който изнасилил Тетия, жената на гадателя. Ако повярваме на това, детето от последната плочка е синът на Дявола.

От другата страна на линията никой не казва нищо и Алфи се досеща, че събеседниците му се опитват да осмислят пълното значение на думите му.

– Има теория, че Сатаната е разпространил злото в ДНК на човечеството, че е инфектирал трайно генетичната ни информация. Католическата църква от векове изследва изнасилванията и някои учени са убедени, че изнасилвачите разпространяват сатанинското семе.

Валентина не се сдържа и го прекъсва:

– За да могат жените жертви на изнасилване да бъдат заклеймени като майки на сатанинските деца, така ли? – Едва успява да сдържи гнева си. – Отче, нямате представа как се чувства една жена, която е била изнасилена, и колко по-лошо става, ако трябва да слуша такива глупости. Това е абсурдно...

– Валентина! – скастря я Вито. – Отче, продължете, ако обичате.

– Синьорина, съгласен съм с вас – казва Алфи. – Казвам ви само какво смятат някои хора в Църквата. Спомнете си, че е имало периоди, в които са изтезавали хората до смърт, ако почитат друга вяра освен католическата. Ние сме велика институция – добавя той иронично – с богат опит в преследването на жени, в забраните да членуват в религиозни ордени и дори в заклеймяването им като вещици и давенето им, за да докажат невинността си.

Алфи замълчава, за да им даде време да осмислят признанията му.

– И така остава първата плочка – онази, на която е изобразен рогатият демон, за когото се смята, че е Сатаната пред портата от змии. Счита се, че тази е най-важната от трите плочи. Когато се постави на оригиналното си място, най-отляво на композицията, тя обявява Сатаната – а не Бог – за създател на света. Следователно, когато преминем през портите на този живот в отвъдния, срещаме Сатаната. Освен това Плочите подсказват, че Сатаната, а не Бог, е създал мъжа и жената и е дал право на всички да развратничат както си искат. Средната плочка се тълкува като предупреждение, че някои хора са започнали да вярват в лъжливи богове – затова нецвисът е набучен на кола на съмнението. А последната плочка изобразява гнева на Сатаната. Той толкова се е ядосал, че е изпратил своя дух на земята, за да приеме човешки облик и да накаже гадателя, като изнасили жена му и я накара да забременее.

Вито Карвальо въздъхва тежко. Това са сериозни неща. Със сигурност от онзи тип религиозни глупости, които привличат фанатиците и злодеите.

– Отче, знаете ли къде се намират тези плочки или поне част от тях?

– Не – отговаря Алфи. – През вековете църквата е придобивала една или две от тях, но никога и трите наведнъж. Според документите, които открих – а не изключвам в архива да има още – сатанистите са успели да съберат трите, но само за кратък период.

– Какво става, когато трите се съберат? – пита Валентина. – Организират някакъв сатанински фестивал?

Сега Алфи е този, който въздъхва.

– Нали знаете как хората постоянно питат църквата защо, ако има Бог, той позволява да се случват ужасни неща като земетресения, наводнения или епидемии? И знаете как, когато говорят за терористични нападения със стотици жертви, световните лидери казват, че за злодея е достатъчно да има късмет само веднъж, докато всички останали трябва да имат късмет всеки ден? Е, има хора в Църквата, които вярват, че когато Плочите от Атманта – или „Портите на Ада“, както е по-уместно да се наричат – се съберат, те създават възможност за действие на дявола. Съединени, отварят прозорец в пространството и времето, в който Бог е безсилен и най-жестоките деяния не могат да бъдат предотвратени.

– Възможност за дявола? – смаяно повтаря Валентина.

– Точно така.

Вито едва се престрашава да зададе следващия въпрос:

– Отче, намерихме един символ, начертан с кръв върху олтарите на две църкви във Венеция.

– Правоъгълник, разделен на части?

– Да.

– Правоъгълникът е символ на Плочите, знакът на поклонниците на Сатаната. Тяхното движение произлиза от Северна Италия, от времето на Тевкър и Тетия, много преди основаването на първите селища в мочурливия район, където сега се намира Венеция.

Вито, Валентина и Роко се споглеждат многозначително.

– Под последния символ имаше число – продължава Вито. – Това дали има някакво значение?

– Шестица ли? Предполагам, че е шестица.

– Да.

Вратата на малкия кабинет, от който се обажда Алфи, се отваря с трясък. Нахълтват двама униформени ватикански стражи.

– Шест дни – извиква той, преди да изтръгнат телефона от ръцете му. – Имате шест дни, преди да направят последното си и най-значимо жертвоприношение. След това портите на ада ще се отворят и ще бъдем безсилни срещу злото, което ще се освободи.

ПЕТА ЧАСТ

Capitolo LV

1778 Г.

ЛАДЗАРЕТО ВЕКИО, ВЕНЕЦИЯ

Ужасяващата история на малкия остров е надвиснала в нощта като невидим облак от отровни изпарения.

Ладзарето Векио е най-голямото гробище на Венеция, дом на покосените от чумата.

Близо век и половина по-рано болестта е опустошила града. Над една трета от населението – около пет хиляди души – са умрели. При такава смъртност се наложило да освободят затворниците, за да пренасят мъртвите и умиращите в лазарета, първия карантинен остров в Италия. По онова време бил известен с не толкова зловещото име Санта Мария ди Назарет, но името на светицата постепенно било забравено под купчините от трупове. Лекарите в болницата правели всичко възможно, за да лекуват нелечимото, но тя много скоро се превърнала просто в разпределителен пункт на мъртвите и умиращите.

Оттогава островът е необитаем. Или поне така си мислят хората.

Когато Томазо стъпва на брега, нервите му са опънати до крайност. Много добре си спомня историите за острова, които е чувал в манастира – за масови гробове, изкопани набързо, за да поберат трупащите се в града разложени тела. Знае, че сега върви по някогашния маршрут на каруците, натоварени с похабен живот – с трупове на мъже, жени и деца, превозвани към общите ями, в които да бъдат изгорени.

Гребците, с фенери в ръка, застават отпред и отзад на групичката и всички тръгват към вътрешността на острова, където се вижда гъста гора.

Въздухът е леденостуден; почвата под земята – твърда и хлъзгава. Някой отпред се спъва и фенерите изгасват. Някоя от жените изкрещява – Лидия, както изглежда.

Нещо удря главата на Томазо отстрани. Той си мисли, че се е блъснал в нисък клон.

Следва нов удар. Този път много по-силен. Достатъчно силен да го повали и да не остави никакво съмнение, че го нападат. Той се обръща върху твърдата, хлъзгава земя и закрива лицето си с ръце, за да се предпази.

Силна болка пронизва дясното му рамо. После – страната и бедрото му.

Дъжд от удари се изсипва върху главата, краката и ръцете му. Някой затиска корема му с коляно. Нападателят застава върху него. Томазо подушва миризмата му.

Алкохол. Чесън. Странен парфюм.

Удрят го с юмрук в лицето. Със смазваща сила. Устата му се пълни с кръв и счупени зъби. Той ги изплюва и се дави.

Нападателите сграбчват ръцете и краката му. Завива му се свят. Прилошава му.

Нещо грубо притиска лицето му. Въже.

Последното, което усеща, преди да изпадне в безсъзнание, са миризмата и примката, която се плъзва по разкървавения нос и стяга гърлото му.

61

В НАШИ ДНИ

ВЕНЕЦИЯ

Том е бил в безсъзнание толкова дълго, че няма представа колко време е минало. Със сигурност двайсет и четири часа. Може би повече. Много повече.

Чувства се така, сякаш е изгубил способността да преценява каквото и да било. Не знае дали е ден или нощ.

Дали е сляп, или очите му все още са превързани.

Понякога дори не може да каже дали е буден или заспал.

Върху сивия екран на ума му преминават познати сцени. Убийството на Моника Видич. Убийствата от Дисниленд. Смъртта на Антонио Павароти.

Главните актьори са все едни и същи: Вито Карвальо, Валентина Мораси и Ларс Бейл. Второстепенните също са му познати: Тина Ричи, Мера Тийл, Силвио Монтезано и Алфи Джордано.

Но всичко е объркано.

В тази смесица от сюжети и подсюжети, причинени от упойващите вещества, Том е отредил на Вито ролята на сатанински върховен жрец, Джордано е убиецът на Антонио Павароти, а Валентина – тайната собственичка на „Портите на Съдбата“. Такъв е ефектът на опиатите. Разширяват съзнанието, карат те да мислиш различно, но изкривяват всичко.

Въпреки че не знае колко дълго са го държали в плен, Том е наясно, че са минали дни, не просто часове. Осъзнава го, защото започва да привиква към медикамента, който му инжектират. Промеждутъците между пълното потапяне в безкрайния наркотичен свят на безпаметност и постепенното връщане в действителността се скъсяват. Този, който му инжектира приспивателното, явно не е достатъчно опитен.

Опитен или не, той идва.

Забива поредната игла в надупченото като мишена за дартс бедро на Том.

Пълното опиянение не настъпва веднага, но Том усеща, че се задава. Като голям влак, натоварен с черни въглища. Приближава с бучене от дълбоките тунели на съзнанието му.

Скоро ще е тук.

Ще го смачка. Ще го размаже по колелата си. Ще го остави на парчета върху релсите.

Филмите отново започват.

Нова порция объркани сценарии – сатанисти със сребристи качулки държат „Портите на Съдбата“. Този път обаче нямат нищо общо с Италия.

Южна Америка.

Незнайно защо невидимият режисьор в съзнанието на Том поставя действието във Венецуела.

Влакът идва. Приближава. Само на няколко метра от него.

Венецуела.

Думата се запечатва в съзнанието му.

Венецуела. Малката Венеция.

Огромният черен локомотив го връхлита. Разбива новородените му мисли. Смачква ги с рев и съскане в мрака.