Текст книги "Пророчеството Венеция"

Автор книги: Сам Крайстър

сообщить о нарушении

Текущая страница: 12 (всего у книги 31 страниц)

30

В НАШИ ДНИ

ФОНДАМЕНТЕ НУОВЕ, ВЕНЕЦИЯ

Вито Карвальо изкрънква една цигара от войника, пазещ местопрестъплението, и си припомня информацията, която му дадоха по телефона малко преди полунощ: Тялото е разчленено. Частите са сложени в дебели найлонови чували, после напъхани в големи платнени торби заедно със стари тухли за тежест. Всичко е изхвърлено в северния край на лагуната, далеч от обичайните маршрути на водните таксита и на корабчетата.

Вито издишва облаче дим и поглежда черната вода. Ако не бяха водолазите, претърсващи тинестото дъно на канала за останки от лодката на Антонио Павароти, разчлененото тяло нямаше да бъде открито. Полицейските прожектори осветяват кея с бяла светлина като във филм на ужасите. Майорът минава покрай водолазите и криминалистите, които надничат в купчини смрадливи наноси и лигави водорасли.

В ярката светлина той вижда Нунчо ди Алберто с лице, по-бледо от луната, да говори с един от водолазите. Гмуркачът е навил неопреновия си костюм до кръста и тялото му изпуска пара в студения нощен въздух.

Гласът на професор Монтезано се чува от бяла найлонова палатка. Вито разбира с кого говори още преди да дръпне входното платнище и да стъпи на дъските, поставени от криминалистите, за да намалят риска от замърсяване на уликите.

– Здравейте – казва майорът с лек сарказъм. – Не се обиждайте, но нямах желание да виждам никой от вас двамата толкова скоро.

Монтезано вдига ръка за поздрав. Валентина Мораси остава сериозна:

– Здравей, майоре!

Напрежението от деня е гравирало бръчки около подпухналите ѝ очи.

– Не трябваше да си тук. Ще говорим по-късно – казва Вито императивно.

Досеща се, че тя е върнала обаждането на Нунчо и го е изнудила да ѝ каже какво става.

Карвальо взема чифт прозрачни ръкавици от една кутия.

– Какво имаме тук, професоре?

Монтезано свива рамене и си поема въздух бавно и продължително – знак, че новините няма да са добри.

– Имаме пихтия.

– Пихтия ли? Каква пихтия?

– Мъжка пихтия. Разложена пихтия от възрастен мъж. Само това мога да кажа засега. Отворихме няколко чувала и намерихме различни телесни части. По очевидни причини не искам да разопаковам всичко тук заради риска да загубим доказателства.

Валентина посочва купчината мокри чували:

– Говорих с командира на водолазния отряд малко преди да си тръгне. Има още чували, но хората му не могат да ги извадят преди десет сутринта.

– Десет ли? Какво командва тоя – университетско барче? Не могат ли да започнат още на разсъмване? Хайде малко да задействаме нещата.

– Не е заради светлината, майоре. Те работят цял ден на тъмно долу. На много места видимостта е нулева – все едно да работиш с вързани очи в пълна с вода бъчва. Всичко, което извадиха, е намерено с опипване.

– Знам го! – сопва се Карвальо и в следващия миг съжалява, че е бил толкова рязък.

Валентина също повишава тон:

– Не могат да започнат по-рано от десет, защото имат твърде малко хора и твърде много работа.

Майорът трудно овладява нервите си:

– Бюджетни ограничения! Съкращения! Тия политици не разбират ли, че престъпниците не си вземат почивка само защото хората вече не са толкова богати? Cazzo! – Обръща се към патолога: – Извинете ме за избухването, Силвио. Знам, че и вие мразите тези неща. Можете ли да кажете приблизително колко време тялото е престояло във водата? Някаква груба преценка на колко години е жертвата? Нещо – каквото и да е, което да ми помогне да започна разследване.

Монтезано не обича да прибързва със заключенията – неверните предположения могат да отклонят разследването в грешна посока. Знае обаче, че приятелят му нямаше да пита, ако не е под напрежение.

– По-голямата част от кожата... – Замълчава и се поправя: – По-голямата част от кожата, която съм видял досега, е отделена от намиращата се отдолу мастна и мека тъкан. Това е напреднал стадий на разлагане. – Обръща се към купчината чували. – Без данните за температурата на водата и времето през последните няколко седмици, не мога да бъда по-точен.

Карвальо вижда пролука:

– Дни, седмици или месеци?

– Месеци. Не години.

– Възраст на жертвата?

– Не, Вито! Съжалявам. Докато не огледам всичко, което бъде извадено, не мога да кажа нищо повече.

Майорът се примирява:

– Va bene. Molte grazie. Валентина, ела навън. Да оставим нашия приятел да работи. Тази адски неприятна работа.

Валентина носи червено шушлеково яке, сив пуловер, дънки и ниски боти, но въпреки това започва да трепери, когато излиза.

– Не е толкова студено – казва Карвальо. – Изморена си и дори не е необходимо да си тук. Но сигурно го знаеш.

Тя полага усилия да не се държи като сърдито момиченце:

– Искам да работя. Когато Нунчо ми каза, че е намерен друг труп близо до мястото, където е станало нещастието с Антонио, трябваше да дойда. Разбираш, нали?

Карвальо разбира. Той се чувства по същия начин. Въпреки че с идването си в този час не е постигнал нищо, което не би могло да почака до сутринта.

– Искаш ли да пием по кафе, преди да се прибереш? – предлага на Валентина. – Един приятел има ресторант наблизо и никога не затваря преди три.

Тя се усмихва насила:

– Grazie. С удоволствие.

Правят само няколко крачки, когато викът на Монтезано, застанал на входа на палатката, ги кара да спрат:

– Вито, два са – два трупа, не един. Намерих втори череп.

ТРЕТА ЧАСТ

ДВА ДНИ ПО-КЪСНО

31

В НАШИ ДНИ

МОРГАТА НА БОЛНИЦА „САН ЛАДЗАРО“, ВЕНЕЦИЯ

В голямото строго охранявано помещение встрани от главния корпус на моргата, са монтирани допълнителни охладителни и филтриращи системи и районът е разчистен от всякаква ненужна екипировка.

Телесните части са разопаковани. Внимателно се води протокол кой къс от кой чувал е взет и кой чувал – от коя част на лагуната. Данните се вкарват в компютъра и местата се означават на карта, закачена на стената. Силвио Монтезано и хората му внимателно вземат проби на телесни течности от всеки чувал. По същия начин се събират и проби от планктон и други частици, етикетират се и веднага се изпращат за анализ в лабораторията на карабинерите. Вътрешните тъкани, особено оскъдните останки от бял дроб и стомах, ще бъдат изследвани отделно. Ноктите – ако изобщо бъдат намерени такива – ще бъдат остъргани. Останките от дрехите на жертвите са прострени, изсушени и след като се определи на кое от телата са били, също ще бъдат изпратени за анализ. Всеки в екипа на Монтезано е наясно със задачата си и начина, по който се очаква да я изпълни. Ако професорът имаше прякор, щеше да е „Прецизния“.

Двойното посмъртно изследване е изтощителен труд. Необходими са херкулесови усилия за разпознаването на двете жертви и за откриването на микроулики, които биха могли да разкрият мястото, където са били убити, и човека – или хората, които са извършили деянието.

За всеки освен за патолога това е ужасно изживяване; за шейсет и две годишния медик то е един от най-вълнуващите и предизвикателни моменти в кариерата му. Две различни тела, изхвърлени на едно място, опаковани по един и същи начин. Няма съмнение с какво си има работа.

Нещо, с което досега не се е сблъсквал.

Никога в дългата си и впечатляваща кариера като съдебен патоанатом професорът не се е срещал с най-смъртоносното същество, известно на човечеството и науката.

Сериен убиец.

Тримата му помощници се трудят като роби, за да подготвят и подредят няколкото отрязани крайника. Тук е Изабела Ломбардели, следовател от ОНИК – Отдел за научни изследвания към Корпуса на карабинерите, която служи като офицер за свръзка между лабораторията, моргата и отдел „Убийства“.

Монтезано се дръпва назад и със задоволство установява, че работата върви с пълна сила. Като добре смазана научна машина. Машина, която няма да пропусне нищо.

Скоро ще стане интересно.

Скоро ще почисти всички кости с обикновен домашен препарат за миене и ще изследва отблизо как са били отрязани и обезобразени, какво е използвано за разчленяването им. Но още сега труповете имат какво да разкажат.

И двете жертви са мъже: единият – между двайсет и пет и трийсетгодишен. Другият – поне два пъти по-стар, най-вероятно наближаващ седемдесетте.

Трупът на по-възрастния е в по-напреднал стадий на разлагане, престоял е с месеци повече от другия. Между двете убийства обаче има ясни прилики. Костите и на двата трупа са прерязани с трион. Не немарливо разсечени или строшени. От личния си опит патологът знае, че това е необичаен начин за разчленяване на труп. Повечето убийци от практиката му просто хвърлят и бягат, като разумно предпочитат да не се бавят много дълго около жертвата след смъртта ѝ от страх, че това увеличава риска да бъдат заловени. Прорезите се правят почти винаги на едни и същи места: врат, мишници, бедрени стави. Пет класически точки за разчленяване.

Убийците на мафията отрязват и китките. Много често се правят разрези през задната част на коленете и лактите, за да се намали дължината на парчетата – за по-удобно пакетиране, пренасяне и изхвърляне, без да се привлича внимание. Единайсет места за прерязване. Понякога тринайсет или петнайсет, ако раменната и бедрената кост са прерязани през средата, но това се случва много по-рядко.

Тук обаче, при тези тела от лагуната, има нещо друго.

Нещо странно.

При първата жертва, по-възрастния мъж, всички пръсти на ръцете и краката са отрязани – двайсет разреза.

Освен това торсът е прерязан между ребрата на минимум шест места.

Крайниците са разфасовани в стила на мафиотските убийства – още единайсет разреза.

Монтезано не е преброил всички разрези, но предполага, че са няколко десетки.

Над петдесет индивидуални разчленявания.

При втората жертва, по-младия мъж, положението не е толкова тежко. Но пак има разчленяване в стила на мафията.

Единайсет разреза – включително китките и торса.

В този случай обаче гръдният кош също е отворен – прерязан през средата на гръдната кост. Има необичайни прорези през средата на раменните и бедрените кости. Изглежда, убиецът е бил по-спокоен, не е бързал. Бил е по-обигран.

Или нещо друго?

Монтезано се пита дали убиецът се е опитал да направи нещо с първата жертва, но не е успял. Може би представите му не са се реализирали особено добре на практика.

Или е друго?

Какво?

Професорът сваля очилата и гумените ръкавици и излиза от хладилното помещение. Има нужда да постои на светло. На свеж въздух. Трябва му време и пространство, за да избистри ужасяващите мисли, които се въртят в главата му.

Сяда на една каменна стеничка на шарена сянка в двора на болницата и дневната топлина сгрява смразените му кости и прояснява ума му.

Постепенно отговорът се оформя в главата му.

Убиецът се е опитвал да нареже жертвата си на стотици парчета. На шестстотин шейсет и шест, за да бъдем по-точни. Но не е успял.

Само хирург, месар – или може би самият Монтезано – би могъл да се справи с такава задача.

На патоанатома му хрумва нещо, което го кара да потрепери.

Нещо липсва.

Нещо, от което е сигурен, че водолазите и лаборантите му няма да намерят никаква следа. Нещо, което разложението може да е замаскирало, но не би могло да е разградило напълно.

Черният дроб на жертвите.

Той знае, че ги няма. Кръвта в слепоочията му започва да пулсира.

Защо?

Защо му е на някого да прави такова нещо?

Capitolo XXVI

666 Г. ПР. ХР.

ХРАМЪТ, АТМАНТА

Събрали са се от цялата страна: от бреговете на Тиренско море, от двете страни на река По, от Спина, Мантуа, Фелсина и Атрия. Единственото място, откъдето не е дошъл никой, е Рим. Най-богатите и могъщи мъже на Етрурия влизат в новия храм на Атманта. Но сред тях няма нито един римлянин.

Песна и Кави се отделят от набъбващата тълпа, от перчещите се големци и церемониалните музиканти, свирещи на двойни флейти и многострунни цитри.

– Проклятие! – Магистратът е толкова разгневен, че не го свърта на едно място. – Тези проклети римляни са трън в петата. Отсъствието им е по-вредно, отколкото можеше да е всичко, което биха направили, ако са тук. Мълчанието им е по-оскърбително от надменните им и целомъдрени поучения. Сега ми се иска да бях достатъчно предвидлив и изобщо да не ги бях канил.

Кави посочва към храма:

– Време е да влизаме. Казал ли си на някого, че си поканил римляните, а те не са дошли?

– Не. – Песна овладява гнева си. – Единствените, които знаят за поканата, сте ти и вестоносецът.

– Момчето няма да продума. Аз ще се погрижа за това.

В горичката зад храма Ларция донаглася закривената конична шапка, която е ушила за сина си. Той е облечен с новите си одежди: красива черна мантия с ресни по ръба и дълга черна туника. Бос е и е изходил и запомнил наизуст всяка стъпка, която трябва да направи по време на церемонията.

Майка му е развълнувана:

– Тевкър, чувам флейтите и тръбите. – Целува го и гласът ѝ тъжно потреперва, защото той не може да види гордостта в очите ѝ. – Обичам те, синко. Много се гордея с теб.

Целувката на майка му още не е изсъхнала на бузата му, когато Тетия го прегръща и му пожелава успех:

– Ето, ето тук.

Поставя дясната му ръка на един кол, забит в твърдата земя. Това е началната точка. От тук нататък трябва да се справи сам. Един пропуск, една малка грешка, едно неправилно изчисление и службата ще се превърне в цирк.

Венти извиква от храма. Звучи неспокойно. Разтревожен баща, който би предпочел синът му да не се подлага на подобно изпитание:

– Всички са готови. Чакат те.

Музиката свири. Тъжни струни. Протяжен плач от флейтите. Четиримата помощници на гадателя, забулени с качулки, са застанали на местата си – двама пред и двама зад него. Те ще му помогнат да заколи жертвените овце на новите олтари извън храма, построени така, че кръвта да попива направо в пръстта, за да бъде изпита от божествата на земята.

Тевкър чувства ритъма на музиката. Използва го, за да нагласи своето темпо. Синхронът е изключително важен.

Десет стъпки напред. Обръща се надясно.

Петдесет стъпки покрай стената на храма. Отново надясно в основата на широкото стълбище.

Шест стъпала. Помощниците се разделят настрани. Тевкър застава на централната платформа.

Тълпата аристократи притихва. Той чувства погледите им върху себе си.

Косъмчетата на врата му настръхват. Усеща шестте огромни колони около себе си, стърчащи като гигантски богове. Обръща се с лице към хората. Усеща слънцето върху кожата си. Топло. Зареждащо с енергия. Укрепващо увереността му.

Тевкър разперва ръцете си широко и заговаря:

– В името на свещената троица – в чест на Уни, Тиния и Менрва – смирено обявявам, че аз, нецвисът на Атманта, съм слуга на всички божества. Днес в присъствието на най-благородните смъртни гости от всички краища на Етрурия посвещаваме този храм на вас, славни богове, които толкова милостиво оформяте бъдещето ни в този живот и в отвъдния, който очаква най-достойните сред нас. Всемогъщи богове, които властвате над Вселената и ни съдите, смирено и с тържествено почитание се прекланяме пред вас и ви даряваме тази къща като свидетелство за любовта и верността си. – Тевкър притиска по един пръст върху всяко око. – Моето зрение бе отнето, за да виждам по-ясно. Благодарен съм ви за мъдростта, с която сторихте това, и ви моля сега да напътствате краката и ръцете ми, за да въведа народа и нашите гости във вашия дом и да осветя стаите му като дар за вас.

Тевкър се обръща и наметалото му се поклаща. Влиза уверено между колоните и през двете крила на огромната врата.

Прекрачва прага и с едно движение на дясната ръка хваща новия литуус, който Тетия е изработила за него и е оставила на точно определено място до стената.

Песна и аристократите първи влизат след него. Нареждат се покрай дългата маса от прясно отсечен кипарис по средата на главното помещение. Отрупана е с безкръвни дарове от всякакъв вид. Бронзови и златни статуетки. Вази, урни, купи, керамични изделия с всякаква форма и размери.

Тевкър вдига жезъла си с две ръце. Бавно и величествено го прокарва във въздуха от дясно наляво.

– Тези скъпоценни дарове, изработени специално в чест на всяко божество, са символи на нашата любов, на верността и живота, който ви посвещаваме. Благославям ги във ваше име и ви ги предавам, за да запомните тях и нас, вашите слуги, сега и завинаги...

Песна поглежда крадешком лицата на гостите. Очевидно са впечатлени. Той също. Гадателят ги хипнотизира. Слепотата му придава някаква неочаквана и незабравима аура. На никого дори не му хрумва за отсъстващите римляни.

Всичко върви по план.

Песна знае, че богатите и влиятелни люде ще бъдат още по-привързани към него след пиршествата и речта, която е замислил да произнесе.

Всичко е идеално.

Погледът му се плъзва по масата към централната част, където гордо са разположени солидните сребърни „Порти на Съдбата“, в очакване да бъдат осветени.

Само че ги няма. Дъхът му секва.

Изчезнали са.

Capitolo XXVII

В края на церемонията за освещаване слънцето е започнало да се спуска зад западния скат на новия покрив на храма.

Песна стои в прохладната сянка на един навес и приема поздравленията на аристократите, изнизващи се отвътре, като се опитва да не се разсейва от мисълта за кражбата на най-ценното си притежание.

– Забележителна служба...

– За мен беше истинска чест да присъствам...

– Колко талантлив млад гадател...

Комплиментите се сипят с лекота. Но „Портите на Съдбата“ са единственото, за което Песна е способен да мисли.

Кой би могъл да ги открадне?

Кави говори с няколко перузианци. Може би той? Ларт чака нетърпеливо при колесницата си. Или той? Целе флиртува с Херха, играе си с един кичур от косата ѝ. Той? Тя? Или двамата заедно?

Скулпторката Тетия води задълбочен разговор с Лартуза. Тя? Той?

Да не забравяме нецвиса, осакатения гадател, който днес проведе службата на живота си. Представянето му беше толкова безупречно, че човек не би повярвал, че е сляп. Той?

Кави се приближава до Песна и махва към Ларт и чакащата колесница:

– Трябва да побързаме. Ще бъде от голяма полза, ако изпреварим гостите и ги посрещнем при мината.

Магистратът го поглежда нервно:

– Даровете готови ли са?

– Да. Има достатъчно богат избор за всички. Дори най-алчните ще бъдат задоволени.

Песна отново поглежда Тевкър:

– Претърсете нецвиса. Щателно! Съблечете го гол.

– Защо? – недоумява Кави.

– „Портите на Съдбата“ са изчезнали.

– Какво?

– Няма ги! Лично ги поставих на масата с даровете, за да ги благослови.

Кави се оглежда. Не вижда нищо подозрително.

– Кога са изчезнали?

– Броени мигове преди началото на церемонията. Храмът беше празен, строго охраняван отвън, и само аз имах достъп. Сигурно ги е скрил по време на службата и сега без съмнение възнамерява да ги открадне и да ги продаде някъде далеч, за да започне нов живот с проклетата си скулпторка.

– Ще накарам хората на Ларт да го направят веднага. Ще заповядам и целият храм да бъде претърсен, в случай че са скрити там.

Когато Ларт се връща, след като е дал указания на хората си да претърсят Тевкър, Кави и Песна вече са в колесницата.

– Побързай! – изкрещява магистратът. – Ще бъде признак на неуважение, ако не сме там преди благородните гости.

Кочияшът шибва конете и в момента, в който Ларт скача в колесницата, тя потегля сред облак прах.

– Мини напряко през декумана – заповядва. – По-неудобно е, но е много по-бързо.

Скоро излизат на път, издълбан на коловози. Ларт се забавлява от мисълта как разглезеният му работодател се друса, докато зъбите му затракат.

Не след дълго Кави измрънква:

– Внимавай! Тук отзад все едно има земетресение.

Гърленият смях на Ларт не се чува от тропота на копитата.

И тогава се случва.

Десният преден кон се препъва. Кочияшът дръпва юздите. Другите три животни губят синхрон. Едното колело се удря в камък. Ларт изпада от капрата. Срутва се с главата надолу върху купчина чакъл и по-едри камъни.

Облакът прах се вие около тях в зловеща тишина.

Песна бавно се изправя от преобърнатата колесница, невредим, но бесен. Поглежда гневно Ларт и кочияша, които се надигат от земята, разкървавени и натъртени.

– Идиоти! Малоумници! – Изритва кочияша в бъбреците, после се обръща към Ларт. – Гледай! Гледай! Спиците са счупени. Не става за нищо! – Побутва със сандала си счупеното колело. – Как ще стигна до мината, като колесницата ми е на парчета?

Кави се навежда, за да помогне на Ларт да се изправи.

– Дай да видя окото ти, Ларт. Стой мирно, половината прах от пътя е вътре.

Ларт махва с ръка:

– Нищо ми няма. Чакай да видя колесницата.

Прескача няколко камъка и излиза на неравния път. Един поглед му е достатъчен, за да прецени, че колелото не може да се поправи – трябва да се смени.

– Вземи конете, господарю – казва той и се обръща към вцепенения от страх кочияш. – Разпрегни ги. Дай двата задни, които са по-добри. Действай, че инак няма да се отървеш само с ритници! – Поглежда Кави и Песна. – Ще пратя този стар глупак за ново колело. Когато оправя колесницата, ще я докарам в имението.

Кави се обръща към магистрата:

– Ларт е прав. Оттук ще стигнем до мината за броени минути на кон. Трябва да отидем.

Песна все още е бесен. Счупената колесница е засилила гнева му заради изчезналия сребърен релеф. Зашлевява плесница през окървавеното лице на Ларт.

– Безмозъчно говедо такова! От теб се искаше само да държиш четири коня под контрол. Има проститутки, които биха се справили по-добре.

Отново замахва към лицето му, но мъжагата улавя ръката му във въздуха като муха.

Ларт се втренчва в него. Немигащите му очи святкат заплашително. Може да го убие в този миг – иска да го направи.

Опасявайки се от най-лошото, Кави застава между двамата.

– Ларт, приятелю, спомни си положението си. Овладей се.

По лицето на Ларт се стича кръв. Той пуска смачканата от хватката ръка на Песна.

– Добър съвет, Кави. Благодаря ти. – Взема юздите и ги подава на магистрата. – Поднасям ти извиненията си, магистрате, и те моля да ми простиш. Дано пътуването ти завърши благополучно.

Песна не казва нищо. Дръпва юздите от ръката му, възсяда коня и отпрашва в галоп към хоризонта. Ларт остава загледан в издигащия се към небето прашен облак и се поздравява за самообладанието. Ще дойде моментът на разплатата с Песна. Но не сега.

Все още не.

Но скоро.