Текст книги "Пророчеството Венеция"

Автор книги: Сам Крайстър

сообщить о нарушении

Текущая страница: 23 (всего у книги 31 страниц)

Capitolo LII

1778 Г.

МОСТЪТ „РИАЛТО“, ВЕНЕЦИЯ

Танина и Томазо бързат сред сутрешната тълпа. Той се опитва да ѝ каже за сестра си, но тя явно не го слуша. Единственото, за което Танина е в състояние да мисли, са инквизиторите, които вече може да са по петите ѝ, затова завежда монаха не вкъщи, а у приятелката си на „Тера Сан Вио“.

Икономът на Лидия, Джузепе, отваря и ги настанява в салона, докато уведоми господарката си. Томазо опира лакти на коленете и глава на дланите си. В живота му е пълен хаос.

Господарката на дома идва след няколко минути, силно заинтригувана от неочакваното посещение на приятелката си и разтревожения монах.

– Каква изненада, Танина. Не си ли на работа?

– Бях. – Танина се изправя и хваща Лидия за двете ръце. – Да ти кажа нещо насаме. – Обръща се към Томазо. – Scusi!

Той кимва и зачаква търпеливо. Все още не е сигурен дали Танина му казва истината. Може да го лъже и да е замесена в кражбата заедно с двамата си приятели. А може би казва истината и Ермано е бил с нея, което означава, че Ефран е този, който е откраднал плочката. В главата на Томазо е буря от мисли – може би и тримата са невинни и той е допуснал ужасна грешка в преценката си.

Двойната врата се отваря. Показва се Танина.

– Ела, ако обичаш – поканва го.

Томазо влиза в голяма дневна с мраморен под на кремави жилки, който отразява два величествени тумбести полилея от муранско стъкло.

– Лидия, това е брат Томазо.

– Вече не съм монах. Преди няколко часа напуснах манастира. – Той се усмихва мрачно. – Вече съм просто Томазо.

– Не си просто Томазо, братко – казва Лидия и очите ѝ проблясват. – Заповядай, седни. Танина ми каза, че имаш нужда от помощ.

Томазо поглежда с упрек другата жена и Танина започва да се оправдава:

– Лидия е най-близката ми приятелка. Моята довереничка. Разказах ѝ всичко. Казах ѝ, че всички сме в опасност.

– Да, така е.

– Имам останали дрехи от един бивш любовник – казва Лидия, като преценява с поглед Томазо. – Изглеждаш с неговия ръст. – Очите ѝ отново заблестяват. – Мисля, че ако ходиш с тях, ще биеш по-малко на очи, отколкото с това старо черно расо.

Томазо осъзнава, че никога не е носил нищо друго освен манастирските одежди. Тази мисъл го смущава.

– Благодаря за помощта.

– Докато ти се преоблечеш, аз ще отида при Ермано и Ефран – казва Танина, като се изправя. – После ще решим какво да правим. – Вижда, че Томазо няма доверие на двамата мъже. Обръща се към Лидия: – Знам, че не можем да останем тук. Ще си тръгнем веднага щом направим план.

Лидия докосва успокоително ръката ѝ:

– Не се тревожи. Имам много влиятелни приятели. Хората на инквизитора няма да дойдат да тропат на вратата ми. – Намигва палаво. – Сега тръгвай и ме остави сама с този непорочен младеж и спешните му нужди.

54

В НАШИ ДНИ

ХОТЕЛ „РОТОЛЕТИ“, ПИАЦАЛЕ РОМА, ВЕНЕЦИЯ

Вечерта е залепила петно мокра светлина върху прозореца на евтината хотелска стая на Том, а той е потънал в мисли, седнал от другата страна на стъклото. От страстните му нощи с Тина сред лукса на „Балиони“ сякаш е минала цяла вечност. Но той не страда за това. Тази вечер е зает с други мисли.

Не е сълза.

Думите на Ларс Бейл не му дават мира, мислите за еднаквите татуировки на един осъден на смърт и Мера Тийл – също.

Какво е? Попова лъжичка? Запетайка? Охлюв?

Вглъбен в тези размишления, той се опитва да нарисува татуировката на хартия. В този момент телефонът иззвънява.

– Том Шаман.

– Том, Валентина се обажда. Извинявай, че толкова късно...

– Няма проблем. Как си?

Той бутва скиците встрани. Въпросът звучи небрежно, но тя знае, че означава много.

– Добре съм. Моля те, не се притеснявай. Сега съм затрупана с работа в службата и няма опасност да поставя никого от двамата в неудобно положение, като се изтърся пияна на вратата ти.

– О, стига глупости, за какво са приятелите и техните врати!

Тя се засмива, но личи, че ѝ е неловко.

– Вито би искал да дойдеш утре сутринта и да ни разкажеш за проучванията си. В десет и половина добре ли е?

– Идеално. Имам информация, част от която може да бъде полезна. Записал съм всичко и тъкмо мислех да ти се обадя.

Вратата на Валентина се открехва и на процепа се показва една секретарка.

– Един момент, Том. – Валентина закрива слушалката с длан и се обръща към момичето. – Да?

– Майор Карвальо иска да ви види. Възможно най-скоро.

– Благодаря. Идвам след минутка. – Валентина отново се обажда на Том. – Извинявай, трябва да тръгвам. Шефът ме вика.

– Добре. Но преди да изчезнеш, трябва да ти кажа, че говорих с Ларс Бейл, който очаква смъртното си наказание в затвора „Сан Куентин“. Беше водач на секта – с последователите си убиваха туристи и размазваха кръвта им в църкви из цял...

Валентина го прекъсва:

– Том, ще ми разкажеш утре. Трябва да тръгвам.

– Добре – измърморва раздразнено Том. – Но това може да се окаже важно. Бейл има същата татуировка като Мера Тийл. Нещо като сълза точно под лявото око. Ако намерите снимката му от затвора, ще...

– Том, наистина трябва да тръгвам. Лейтенантите не карат майорите да чакат. Съжалявам.

– Валентина!

В слушалката се чува сигнал „Свободно“.

Когато затръшва телефона, Том осъзнава, че грешката е негова. Трябваше да държи полицайката в течение на това, което прави, да ѝ разкаже повече за подозренията си. Той се изправя и започва да крачи из стаята. Поглежда скиците и нещо му прещраква. Когато поглежда рисунката наобратно, най-сетне разбира какво има предвид Бейл. Не е сълза.

Шестица е.

Или пък си въобразява? Може би си фантазира? Може би само си представя библейския символ на звяра?

Грабва якето си и решава да отиде направо в участъка на карабинерите. Дори да греши, трябва да каже на Вито и Валентина. По-добре рано, отколкото късно.

Докато върви натам, се замисля дали Бейл и Тийл се познават. И двамата са американци, но тя е много по-млада от него. Разбира се, Венеция е пълна с американци, така че може да е съвпадение. Ами татуировката? Дали сълзата се среща толкова често, колкото усмихнатото личице и знака за мир? Или е символ на съвременните сатанисти? Може би някъде другаде по тялото ѝ има други две татуирани сълзи и шестиците стават три. Том познава толкова много улични банди от Лос Анджелис и е виждал толкова много сектантски татуировки, че оценява подтика да инвестираш в символичното маркиране на тялото си, за да афишираш убежденията си, истинските си цветове.

Той тръгва на изток към моста „Тре понт“, минава на югоизток по „Фондамента дел гафаро“, после намира няколко по-преки улички към сградата на карабинерите от северната страна на „Риалто“. Точно когато наближава „Кампо деи фрари“, някакъв мъж с червена тениска и черни дънки го поглежда в очите и му се усмихва. Том още се чуди дали го познава, когато мъжът вдига дясната си ръка, сякаш се кани да погледне часовника си.

Някаква течност опръсква лицето на Том и то започва да гори.

Лютив спрей!

Том закрива лицето си с ръце, за да попречи на нападателя да го напръска отново. Завърта се с гръб, не виждайки нищо, и усеща остро пробождане във врата.

Инжекция.

Олюлява се, усеща леко гъделичкане, което се разпространява по цялото му тяло, после се стоварва болезнено като отсечено дърво.

55

В лютящата болезнена мъгла, която е пред очите му, Том чува да приказват бързо на италиански.

Очите му горят от екстракта от люти чушки в спрея. Сега нещо друго оплисква лицето му. Вода от лагуната. Намира се в някаква лодка, карат го нанякъде.

– Attenzione!⁷ – изкрещява някой.

Похитителите забелязват, че се е събудил. Преди Том да успее да затвори очи и да се престори, че е в безсъзнание, нова порция лютив спрей опръсква лицето му. Едва усеща паренето, защото във врата му се забива нова игла. Крайниците му омекват като желе и той отново потъва в спокойното море на мрака.

Размърдва се едва когато го вдигат от лодката.

Първото, което му прави впечатление, е, че въздухът е по-различен. Не е толкова свеж. По-хладен е. Леко влажен.

Вероятно са го внесли в някакво помещение.

Около него приглушено разговарят мъжки гласове. Том чувства топлината и близостта на телата им. Не ги вижда, но си представя, че го гледат и говорят за него.

Крайниците му бавно възвръщат чувствителността си. Очите му смъдят. Той разбира в каква опасност е попаднал.

Ръцете и краката му са вързани. Стегнати здраво. Похитителите, които и да са те, са се постарали да не може да избяга.

⁷ Внимание! (ит.) – б. пр.

56

Вито Карвальо влиза в кабинета си още преди слънцето на новата утрин да се е издигнало в небето.

Застава до отворения прозорец на последния етаж и издиша облак дим над сградите и каналите отдолу. Снощи почти не е спал. Сега се тревожи как Валентина ще приеме новината за решението му да я изключи от екипа. Трябваше да го направи отдавна, веднага след смъртта на братовчед ѝ. Тя нямаше възможност да се възстанови. Нямаше време да поскърби.

Допушва цигарата и обръща гръб на прозореца. Дори сега се колебае. Валентина се крепи за работата. Тя е единственото сигурно нещо, което ѝ помага да не рухне психически. Той поклаща глава. Гафът с отпечатъците в хангара за лодки промени всичко. Той просто не може да допусне повече грешки. Трябва да постави разследването над личните ѝ нужди.

Вито сяда на бюрото и започва да проверява докладите, получени до този момент от началниците на екипи. Постепенно кабинетите около него започват да се пълнят и след броени минути Валентина също ще се появи.

Той все още размишлява как да ѝ каже новината, когато получава обаждането. Обаждане, което го кара незабавно да изпрати всичките си хора на новото местопрестъпление – свещената сграда, която местните наричат „Киеза д’Оро“, Златната църква.

Мнозина биха платили, за да видят базиликата „Сан Марко“ без тълпите от туристи. Но не и днес.

Никой не се любува на блестящите мозайки, с които е украсен таванът. Никой не обръща внимание на прекрасната византийска архитектура и на огромните куполи. Единствените, които стъпват върху мраморните мозайки в църквата, са полицаи. Единственият обект на вниманието им е далеч от свещен.

Пребледнял, главният куратор Джовани Басети седи на най-задната пейка в състояние на шок и смут. Като отговорник не само за реставрацията на базиликата, но и за поддръжката и охраната, той не е изпълнил задълженията си. Историята няма да го запомни с грижите, които е полагал за емблематичната камбанария или за четирите коня на Триумфалната квадрига – ще си спомня само варварството, което се е случило под носа му.

Вито Карвальо минава покрай него по централната пътека и се насочва право към познатия силует на Роко Балдони. Някъде отстрани изщраква фотоапарат и звукът проехтява в празната катедрала. Майорът отива до издигнатия олтар и несъзнателно изпитва усещането, че прави нещо нередно, като влиза в този район, запазен само за духовенството, а сега гъмжащ от полицаи. Това е мястото, където почиват тленните останки на свети Марк, откраднати от венециански търговци от Александрия през девети век. Сега то е сцена на смразяващо кръвта светотатство. В задната част на олтара се намира изящната „Пала д’Оро“ – Златната плащаница. Върху нея с кръв е нарисуван същият правоъгълен символ, който намериха в „Санта Мария дела Салуте“, а отдолу – цифрата 6.

Вито поклаща глава при вида на това чудовищно светотатство. В този момент идва Валентина, която току-що е дала задачи на екипите, натоварени с огледа и търсенето на свидетели. Прекръства се, коленичи за момент, после се приближава до шефа си, като стъпва на една от изолиращите дъски, поставени от криминалистите, за да не се замърсява местопрестъплението.

– Това ли е? – пита тя. – Няма ли друго?

Вито си припомня, че сега би трябвало да е в кабинета си и да ѝ съобщава, че е отстранена от разследването.

– Засега намерихме само това – отговаря. – Няма черен дроб, ако това имаш предвид. – Накланя глава, за да види по-добре кръвта, и се обръща към една криминалистка. – С четка ли е нарисувано?

Тъмнокосата млада жена с ръкавици и гащеризон, коленичила на пода, вдига глава и отговаря:

– Да. Намерихме два-три косъма от четка. – Кимва към една бутилка с накрайник за пръскане. – Нарисувано е с кръв, не с боя.

– Значи убиецът е взел кръв – в бутилка – и е дошъл, за да нарисува това богохулствено послание върху религиозното сърце на Венеция. Но коя е жертвата? Мъртва ли е, или още жива? – Вито вдига очи към тавана, сякаш чака отговор от Бог. – Позната ли ни е, или тепърва ще научим коя е?

Роко идва при тях в издигнатата изолирана зона.

– Обадиха се от контролната зала – съобщава той. – Пресата е надушила, че става нещо. Какво да правим?

– Не искам хората да четат във вестниците за това – заявява Вито, като почервенява от гняв. – Не искам пресата да разбира нищо. Никакви статии, никакви снимки, никакви слухове. Нищо не трябва да изтича. Разбирате ли?

Роко съобщава лошата новина:

– Късно е. – Обръща се и кимва към задната пейка. – Кураторът каза, че вече е идвал някакъв фотограф. Принудил се е да го пусне.

Майорът едва се спира да не изпсува.

– Някакви следи на входа? – обръща се към Валентина.

– Нищо явно. Пратих хора да проверят.

Вито се оглежда и вижда стоманено скеле, няколко кофи мазилка, мистрии и дъски в единия ъгъл.

– Извършителят не е проникнал с взлом – отбелязва. – Сигурно се е дегизирал като строител или реставратор и се е скрил някъде, докато всички си тръгнат.

Слиза от дъската на криминалистите и се отдалечава от олтара. Липсата на черен дроб на местопрестъплението го тревожи. Започва да разбира какво може да означава това.

– Все пак е трябвало да излезе по някакъв начин – отбелязва Роко, като тръгва след него. – Било е хазарт. Рискът да бъде забелязан на излизане е бил по-голям, отколкото на влизане.

– Тогава намерете свидетели – сопва се Вито. – Нямам време да обсъждам очевидни неща.

Валентина поглежда за последен път символа, преди да слезе от дъската.

– Вече разпитахме работниците – обяснява. – Попитахме ги дали са забелязали някой да си тръгва по-рано. Ще разпитаме и туристите, може някой да си спомни. Разбира се, тях трудно ще ги открием.

Вито хваща главата си с ръце, затваря очи и възкликва:

– О, Боже, милостиви Боже, дано да греша!

Валентина и Роко се споглеждат смутено.

Вито споделя мислите, които го тревожат:

– Няма черен дроб, защото жертвата още е жива. – Посочва кървавия знак. – Но съм сигурен, че много скоро ще умре.

Всички се втренчват мълчаливо в оскверняващия знак и се опитват да се поставят в ума на извършителя, да отгатнат мотивите и крайната цел. Вито посочва числото под символа:

– Какво е това? Това число? Какво мислите, че означава?

– Числата се използват за броене – изказва предположението си Валентина. – Да не би да е някакво обратно броене?

– Точно така смятам. Но дали става дума за часове, за дни или за седмици? – Вито рязко се обръща към нея. – Намери проклетия бивш свещеник. Открий го бързо и се моли да може да ни каже какво, по дяволите, означава това, преди още някой да умре.

Capitolo LIII

1778 Г.

РИО ТЕРА САН ВИО, ВЕНЕЦИЯ

Томазо разбира защо Танина има доверие на Лидия. Тя е един от онези рядко срещани хора, които умеят да те слушат, без да те прекъсват. Търпеливо и внимателно изслушва младия свещеник, докато той ѝ обяснява как наскоро е научил, че е бил разделен от сестра си още в ранно детство и се надява да я открие, и то бързо.

– Провери ли в женските манастири? – пита тя. – Монахините водят дневници. Така може да съставиш списък на момиченцата сираци на подходящата възраст.

– Това мислех да направя, когато напуснах абатството, но сега нямам време. Освен това ме е страх, че ако се покажа на такова място, абатът и инквизицията веднага ще научат.

– Сигурно си прав. – Лидия кимва в знак на съгласие и се усмихва оптимистично. – След няколко дни ще изпратя някой от слугите си да поразпита дискретно вместо теб. В района няма много женски манастири и задачата няма да е трудна.

Точно когато Томазо започва да ѝ благодари, Танина се връща с Ермано и Ефран.

– Какви си ги приказвал, по дяволите? – нахвърля се евреинът върху монаха. – Глупак!

Ефран застава между тях.

– Знаем какво е приказвал. Успокой се. – Избутва Ермано назад, втренчва се в него, докато той се успокои, после се обръща към Томазо. – Ние не сме просяци и крадци, синьоре. Искахме да сключим сделка. Взаимно изгодна сделка. – Кимва към Ермано. – Нито аз, нито приятелят ми знаем нещо за кражбата на твоята собственост и за нас е огромна обида да смяташ, че сме способни на такова нещо.

– Моля да ме извините – казва Лидия, като се изправя. – Трябва да свърша някои неща. След малко се връщам. Ще поръчам да ви приготвят и нещо за хапване. – Обръща се към Танина. – Опасявам се, че това ще бъде последното сносно ядене, което ще опитате в близките дни.

Ермано изчаква тя да излезе и да затвори двойната врата с красива месингова дръжка след себе си, и отново избухва:

– Имаш ли представа какво ще ни сторят инквизиторите? Чувал ли си за Канала на сираците, където изхвърлят телата на екзекутираните в техните тъмници?

Томазо виновно свежда глава. Не знае какво да каже. През последните няколко часа го сполетяха куп нещастия – изгуби най-ценното си притежание, отказа се от монашеското си призвание и остана без дом.

Танина вижда, че е уплашен. Сяда до него и успокоително докосва ръката му.

– Братко, сигурна съм, че можем да поправим нещата. Макар че признавам, положението изглежда доста лошо.

Той поглежда мъжете срещу себе си:

– Наистина ли не знаете нищо за кражбата? Заклевате ли се?

Ермано поклаща глава:

– Не знаем нищичко. И двамата се заклеваме. Повярвай ми, наследството ти не е у нас.

– Тогава кой го е направил? – пита Танина. – Кой би я откраднал?

Тримата приятели се споглеждат. Томазо вижда, че са смутени.

– На кого другиго казахте? – пита той. – В човешката природа е да споделяме такива неща. На кого?

– Семейството ми знае – виновно признава Ермано. – Сестричката ми, но тя е само на девет. Също майка ми и баща ми. – Поглежда Томазо. – Татко е търговец на антики в гетото. Но не е крадец.

– Вярвам ти. Но ако е казал на други хора, може някой от тях да е крадецът.

Ефран въздъхва и поглежда Ермано:

– Аз казах на теб. Само на теб и на никого другиго.

Всички погледи се насочват към Танина.

– Аз казах на Лидия. А тя със сигурност не е крадла. Иначе съм говорила за плочката само с Ермано. Всъщност в последно време това е почти единственото, за което говорим.

Той вдига дебелите си вежди:

– Какво означава това?

– Нищо – сопва се тя. – Осен че беше обсебен от това нещо.

– Искаш да кажеш, че аз съм го откраднал, така ли?

– Нищо подобно не искам да кажа! Знам, че не си ти, нали бяхме заедно цяла нощ. Искам да кажа само, че ми се искаше да не си толкова вглъбен в изучаването на произхода на проклетата плоча, а да обръщаше повече внимание на мен.

В този момент двойната врата се отваря, Лидия влиза стремително и обявява:

– Масата е сложена, скоро ще дойде и храната. Изпратих един слуга до дома на мой приятел. Той има къща, в която можете да се скриете.

– Благодаря ти – казва Танина. – Не знам как ще ти се отблагодарим за гостоприемството и помощта.

– Стига глупости! – Лидия се усмихва широко. – Всичко това е страшно вълнуващо. Истинско приключение! – Хваща Танина с едната ръка, Томазо с другата и ги повежда към вратата. – Елате сега. Да пийнем и да видим с какво мога да ви развеселя.

57

В НАШИ ДНИ

УЧАСТЪКЪТ НА КАРАБИНЕРИТЕ

– Никаква следа от Шаман. – Валентина звучи разтревожено. – Обадих се в хотела му. Казаха, че излязъл веднага след моето обаждане и оттогава не са го виждали.

– Ти кога му се обади? – пита Вито, като поглежда часовника на стената.

– Около девет и половина. Все още бяхме тук, работихме до късно.

Вито поглежда Роко:

– Поискай разпечатка от мобилния му телефон. Виж дали след това му се е обаждал някой. – Обръща се към Валентина. – Прати хората да разпитат в ресторантите, баровете и болниците, да видим дали не е пиян, пострадал или болен. Дайте описанието му на пешеходните и на водните патрули.

– Лейтенант Тоти вече работи по телефонните разпечатки. Тя ще ни помогне.

– Хубаво – разсеяно измърморва Вито. Изведнъж му хрумва немислимото. – Прати криминалистите в стаята на Том. Да потърсят косми по възглавницата му, кърпите, дрехите, навсякъде.

Валентина се стъписва:

– ДНК? Искаш проба от ДНК?

Вито се намръщва. Знае, че тя харесва бившия свещеник, може би дори вижда в него заместител на братовчед си.

– Като предпазна мярка, Валентина. Хайде, тръгвайте по задачите.

Тя изведнъж се досеща:

– Мислиш, че кръвта в базиликата е негова, така ли?

– Не мисля нищо подобно – опитва се да избегне въпроса Вито. – Искам само да бъда подготвен.

– Възможно е – измърморва Роко. – Сатанистите с голямо удоволствие биха размазали свещеническа кръв върху олтара на „Сан Марко“.

Валентина го поглежда смразяващо. Още не може да му прости, че я остави да обере сама упреците за пропуснатите отпечатъци в хипарската комуна, и шегата му не я настройва благосклонно.

– При последния ни разговор с Том той започна да ми казва за някакъв сериен убиец в Калифорния, който пишел послания в църквите с кръвта на жертвите си. Канеше се да дойде да ни разкаже за него днес.

– Чарлз Менсън? – пита Вито.

Тя поклаща глава:

– Не, не. Някакъв, за който не бях чувала... Йейл ли беше? Или Кейл? Някакво такова име. – Валентина напряга паметта си. – Бейл! Точно така. Сигурна съм, че е Бейл – Ларс Бейл. Том каза, че го е срещал преди повече от десет години от „Сан Куентин“.

Майорът поглежда Роко:

– Обади се на ФБР, кажи им да преровят базите данни и да ни пратят всичко, което може да ни послужи. Обади се в лосанджелиската полиция и виж какво знаят за Бейл. Разбери къде е сега и къде са всичките му известни съмишленици.

Валентина го изчаква да си поеме въздух и добавя:

– Том каза, че Бейл имал татуирана сълза под лявото око. Същата, каквато има Мера Тийл.

– Личната асистентка на Марио Фабианели ли? – Вито си я спомня като излязла от комиксите. – И тя е американка.

– Да.

Роко кимва:

– Знам, знам. И нея ще проверим.

– Мера Тийл е млада – разсъждава на глас Валентина. – Двайсет и пет-шест, не повече. Ако е познавала Бейл преди десет-дванайсет години, трябва да е била много млада, още дете.

– Не ме интересува – заявява Вито. – Татуировката ги свързва, а може би има и още много неща. Струва си да поровим!

На таблото в ъгъла на стаята има рисунка на правоъгълния символ от базиликата. Вито не се концентрира толкова върху фигурата, колкото върху числото шест, висящо под нея. Както каза Валентина вчера, числата се използват за броене, тъй че има вероятност кървавото послание да е обратно броене.

Но до какво?

И с какви единици борави авторът? Шест месеца – шест седмици – шест дни – или шест часа?

Това трябва да разберат. И то бързо.

Едно нещо обаче е сигурно – нечий живот зависи от това.