Текст книги "Пророчеството Венеция"

Автор книги: Сам Крайстър

сообщить о нарушении

Текущая страница: 17 (всего у книги 31 страниц)

40

В НАШИ ДНИ

„РИАЛТО“, ВЕНЕЦИЯ

Малцина са тези, които биват приети в Полка на кирациерите към Корпуса на карабинерите – елитната почетна гвардия, охраняваща италианския президент. Освен суровите военни изисквания кандидатите трябва да са високи над 190 сантиметра. Голямо предизвикателство за средностатистическия италианец. Умберто Кастели е един от малкото, покрили всички критерии с отличен.

Двайсет години по-късно изключителните му качества му печелят поста на началник отряд за работа под прикритие, уважаван в цялата страна.

Умберто прави всичко, за да държи самоличността си в тайна, включително да не стъпва в участъка на карабинерите. Урежда всичките си работни срещи на несъбуждащи подозрението места.

Брадат и облечен повече като пътуващ музикант, отколкото като майор, той се среща с Вито Карвальо в едно кафене из уличките на „Риалто“. Почти връстници и свързани с взаимно уважение, двамата са близки приятели.

Високият битник поръчва две двойни кафета и сгъва краката си под масата.

– Как е Мария?

Като че ли всеки държи да зададе този въпрос на Карвальо.

– Горе-долу – отговаря той. – Физически няма влошаване. Изследванията дори изглеждат по-добре. Но е много потисната.

– Съжалявам да го чуя.

– Grazie. Скоро ще ходим на почивка. Това ще я ободри.

– Супер. Дано.

Кастели изчаква младият келнер с бяла престилка да остави горещите кафета и да се отдалечи. После изважда найлонов пазарски плик. Вътре има папка с поверителна информация.

– Искам да поговорим за Антонио Павароти.

– Бог да го прости. – Вито се прекръства. – Нали знаеш, че братовчедка му е лейтенант при мен?

– Мораси, нали? Как го приема?

– Държи се мъжки. Опитва се да преодолее скръбта, като се товари с работа. – Вито вдига очи към тавана. – Но в един момент мъката ще се отприщи като скъсана язовирна стена.

Кастели потърква брадата си и отбелязва:

– Снощи получих доклада. Изглежда, че е убийство, а не нещастен случай.

Вито се намръщва:

– Убийство ли? Инженерите, които извикахме след изваждането на останките, казаха, че по всяка вероятност е газова експлозия. Газовата печка е гръмнала.

– Да, така мислеха. – Кастели отваря папката и я подава на колегата си. – Обаче в лабораторията са намерили следи от С4.

Вито настръхва, сякаш някой е пуснал парче лед в деколтето му.

– Пластичен експлозив? Но как? Къде?

– Не е много ясно. От лодката не беше останало много. Предполагаме, че е бил заложен в двигателя. Техниците намериха следи от пластично и свързващо вещество в моторния блок.

– Хитро. – Вито замислено разклаща чашата си. – При детонацията експлозивът се превръща в газ под налягане. Който го е заложил, си е мислил, че ще заблуди разследващите.

– Можеше и да успее, ако ударната вълна не беше прекалено силна, за да е предизвикана от обикновена газова бутилка. Лодката беше разбита на парчета.

Вито си представя Антонио при руля. Представя си родителите му, когато научиха за смъртта му. Представя си Валентина в кабинета му – твърде горда, твърде смела, за да заплаче пред него.

– Не съм очаквал такова нещо – признава той. – По каква задача работеше, по дяволите? Нещо свързано с мафията или камората?

Кастели поклаща глава:

– Нищо подобно. Или поне ние не подозирахме връзка с мафията. – Оглежда се, преди да продължи. – Беше задача под прикритие с нисък риск. Малка примамка. Нали знаеш за комуната на Изола Марио?

Вито колебливо поклаща глава.

– Организира я милиардерът Марио Фабианели.

Вито си спомня нещо:

– Интернет геният? Натрупа цяло състояние, а после профука по-голямата част.

– Същият.

– Островът е кръстен на него, нали?

– Да. Сигурно е хубаво да си толкова богат, че да можеш да си купиш цял остров. Както и да е, сигурно е шмъркал прекалено много кокаин, защото превърна имението в комуна за безразборен секс, наречена „Хевън“; само че го изписва странно – уж на английски, но без „а“ и с тройки вместо „е“.

Вито се намръщва неразбиращо.

– H-3-V-3-N. Спомни си U2 – нещо като запазена марка. Дори имат собствен уебсайт, от който продават стихотворения, картини, керамика и украшения, изработени от хипарите.

– Значи там е работил Антонио – измърморва Вито, като избърсва устни с хартиена салфетка. – Следил е хипитата, за да види какви наркотици използват на райския остров на Марио.

Кастели кимва:

– Получихме сигнал, че имат солидна екипировка. Получават доставки. Не само хашиш, а и сериозни количества екстази, може би кокаин и дори хероин. Имайки предвид историята на собственика, решихме да проучим. Изпратих специално Антонио, защото се справи безупречно с онази задача в болницата. Беше способно момче.

– Беше. Определено беше. – Вито навежда глава. – Открил ли е нещо?

– Не. Или поне не е имал шанс да докладва.

Двамата замълчават за минута. Вито знае какво се върти в главата на колегата му – Валентина. Дълго време е необходимо, за да прежалиш някого, който е загинал при нещастен случай. Един цял живот не стига, за да прежалиш някого, за когото знаеш, че е убит.

– Най-добре да ѝ кажа – казва Карвальо и става.

Кастели не казва нищо, просто го потупва по ръката, преди приятелят му да се отдалечи.

Capitolo XXXIX

27 ДЕКЕМВРИ 1777 Г.

ИЗОЛА ДИ САН ДЖОРДЖО МАДЖОРЕ

Брат Томазо Фрасколи не може да избие от главата си мислите за непознатия мъж, когото видя да изхвърля някакви неща от лодката. През цялото време на лекцио дивина – свещеното четене, вниманието му постоянно се отклонява от светите писания.

Още повече го притеснява фактът, че лодкарят го излъга и че няма представа откъде беше дошъл. Томазо се движеше на юг, непознатият в мъглата трябва да е идвал от север. Но доколкото знае, в тази посока има само два острова, разположени на разстояние, преодолимо с гребане, а те не са населени.

Томазо за момент се замисля дали непознатият не е бил видение. Призрак или демон, изпратен да го изпита. Бързо отхвърля тази теория, като си припомня – както постоянно му повтаря абатът – да не развихря прекалено фантазията си и да не се отдава на егоцентрични размисли.

Незаконно дете на куртизанка, той знае за семейството си само онова, което му е казал абатът. Томазо и сестра му били предадени на църквата скоро след раждането им. Тя отишла в метох, но избягала оттам още като послушничка. Не знае името на баща им. Майка им, Кармела Франческа Фрасколи, не дала на свещеника никакви устни обяснения, само няколко монети заедно с бележка и дървена кутийка, които помолила да бъдат дадени на детето ѝ, когато стане мъж. Томазо пази двата предмета под леглото си. Досега не ги е отварял.

Това е начинът му да се справи с болката от факта, че е бил изоставен. Като не мисли за това, си създава илюзията, че не страда от липсата на майка и баща. Досега Бог му осигурява всички родителски грижи, от които има нужда.

Освен напоследък. Напоследък се появяват съмнения.

И понякога, когато съмненията станат нетърпими, единственото, което отвлича мислите му от мъката, е гребането – не молитвите. Излиза да гребе. Гребе, докато белите му дробове пламнат и лодката започне да се плъзга като плосък камък, хвърлен по водната повърхност.

Сам в килията си преди вечерните молитви, Томазо чувства, че сърцето му бие силно като при усиленото гребане с манастирската лодка. И с основание. Днес е особен ден.

Рожденият му ден. Двайсет и първият.

Подходящ момент да се срещне лице в лице със своите демони.

Той развързва стегнатия възел. Счупва печата. Отваря кутията, оставена от майка му, и... не може да повярва на очите си.

41

В НАШИ ДНИ

ДВОРЕЦЪТ НА ДОЖИТЕ, ВЕНЕЦИЯ

Прохладен утринен ветрец подухва от венецианската лагуна – воден басейн, образуван преди около седем хиляди години, когато топящите се ледници наводнили горната крайбрежна равнина на Адриатика. Вито Карвальо стои до гондолиерския пристан при Двореца на дожите и гледа безкрайните сиви вълни. Мисли за това, което Умберто Кастели му каза току-що.

Убийство.

Смъртта на Антонио Павароти не е нещастен случай. Бил е убит.

Лицето на младия лейтенант изплува в съзнанието му. Свеж и красив. Винаги усмихнат. Внимателни очи, каквито жените забелязват.

Каква загуба.

Каква проклета загуба.

Вито допушва цигарата си, втора за деня, и тръгва пеша към участъка. Върви бавно. Има нужда от време и въздух, за да проясни мислите си. Бюрото му е затрупано с три разследвания за убийство – Моника Видич и двамата мъже, открити в лагуната. Сега се появява четвърто – Антонио. Като някакво утешение, има и още нещо – бледа следа, сламка, за която да се хване. Вярно, не е много, но това, което Кастели му каза за Изола Марио, си струва да се провери. Наркотиците често са мотив за тежки престъпления.

Други неща също го тревожат. Има огромен недостиг на работна сила, а хората му изнемогват. Кастели му обеща двама лейтенанти от своя отдел за операции под прикритие, но преди да се види с тях, Вито има друга, по-трудна среща.

Точно в 10 Валентина Мораси нахълтва в кабинета на шефа си с чаша кафе в деликатната си ръка.

– Buongiorno! Нося ти сутрешното лекарство, майоре.

– Graziе.

Той взема картонената чашка и я чака да седне. Въпреки всичко, което се случва през последните дни, тя изглежда прекрасно. Наистина, сложила е малко повече грим, за да замаскира подпухналото под очите си, но при все това момичето проявява достойна за възхищение твърдост.

– Чувала ли си се с бившия свещеник след посещението в „Салуте“?

Валентина сваля капачето на чашата си, издухва парата и отговаря:

– Не, мислех да отида при него веднага след като говорим.

– Обади му се да дойде. Трябва да говоря с него тук. Вчера наблюдавах лицето му – видях нещо. Когато погледна петната от кръв, личеше, че му говорят нещо.

На Вито му се иска да поговори още за случая или за странната хипарска комуна на Изола Марио, вместо да ѝ съобщи ужасната новина. Свежда поглед към ръцете си. Ноктите му са пожълтели от цигарите. Отдавна не ги е виждал така. Той потърква жълтото, после вдига очи и забелязва, че Валентина го гледа. Чака. Не може да отлага повече.

– Говорих с Кастели. Екипът, който разследва взрива на лодката на Антонио, вече не мисли, че е било нещастен случай...

Вглежда се в лицето ѝ, търсейки следи от шок. Не вижда такива. Само професионално въпросително изражение в очакване на повече подробности.

– В лабораторията са намерили пластичен експлозив сред останките – добавя той.

Валентина си поема въздух. Раменете ѝ леко потреперват.

– Сигурно знаеш, че работеше под прикритие на Изола Марио – продължава той, – острова, собственост на онзи ексцентричен интернет милиардер.

Тя кимва:

– И сега какво?

Безчувствената ѝ реакция го смайва.

– Scusi?

– Как ще протече разследването? Кой ще го води?

– Аз. Майор Кастели предложи да ми даде от хората си да помагат и много скоро ще...

Тя го прекъсва:

– Искам да участвам. – Очите ѝ проблясват. – Включи ме.

Карвальо понечва да откаже:

– Имаш твърде много работа по убийството на Видич, труповете в лагуната, разследването в църквата...

– Всичко е свързано, майоре. – Тя го поглежда предизвикателно. – Сигурна съм, че има връзка. Чувствам го. Какъвто и екип да вземеш, ще трябва да работи и по трите случая.

Двамата се втренчват един в друг, сякаш водят мълчалив разговор. Няма доказателства, свързващи случаите, но Вито е сигурен, че е права. По някакъв начин всичко е свързано. Той се предава:

– Поисках разрешение за претърсване. Предполагам, че имаме основания да разпитаме колегите на Антонио и „работодателя“ му.

– Милиардера ли?

– Да. – Вито не изглежда ентусиазиран. – Ние сме полицаи, не вярваме в съвпадения, но да свържем всичко и да го обясним, ще бъде трудна задача.

Тя го поглежда решително:

– Готова съм – напълно готова съм за трудната задача, ако така ще разкрием убиеца на Антонио.

– Добре. Но ако почувстваш, че напрежението е прекалено голямо, искам да ми кажеш. – Той вдига показалец и го размахва бащински. – Сериозно говоря, Валентина, искам да ми кажеш, ако ти дойде твърде много. Последното, което искам, е работата да вгорчи още повече живота ти.

– Няма накъде повече. Повярвай ми, няма начин да се почувствам по-зле отсега.

Capitolo XL

1777 Г.

РИАЛТО, ВЕНЕЦИЯ

За построяването на моста „Риалто“ са били необходими три години и има дни, когато ти се струва, че същото време е необходимо и за да го пресечеш.

Днес е такъв ден.

Венеция се е превърнала в търговската врата на света и на Танина Перота ѝ се струва, че към прочутия мост на Да Понте се стичат хора от всяка народност на света едновременно. Младата жена работи като продавачка от южната му страна, в „Гатусо“, един от най-старите и престижни магазини за произведения на изкуството и антикварни вещи. Търговията процъфтява. Всеки ден Танина продава картини и предмети на смайващи цени. Работата ѝ е изморителна и сега тя си мечтае да бъде от другата страна на моста с Ермано, любовта на живота ѝ.

Най-сетне Лауро, добродушният ѝ работодател, слага табелата „Затворено“ на вратата и спуска щорите.

– Finito. Върви! Върви! Постоянно надничаш през прозореца, сякаш очакваш самият дож да дойде. Наистина ли е толкова досадно да работиш при мен?

Тя грабва пелерината си от закачалката зад пердето.

– Знаете, че за мен е удоволствие да работя за вас, синьоре. Просто имам среща с един приятел, а преди това трябва да свърша нещо.

– Приятел? – Той я поглежда бащински. – Този приятел да не би да е еврейчето от „Бухбиндер“?

Кръглото лице на Танина се изчервява и тя смутено подръпва една сламеноруса къдрица зад ухото си.

– Знаете, че е той. С Ермано сме заедно от близо две години.

Гатусо изцъква с език.

– Той е добро момче! – настоява Танина.

– Единственото добро нещо в него е това, че тоя мошеник баща му е проявил достатъчно здрав разум да му даде християнско име.

– Синьоре!

– Танина, много добре знаеш, че ако скъпите ти родители бяха живи, щяха да ти забранят да имаш каквото и да било общо с него.

Тя поставя ръце на кръста си и го поглежда предизвикателно:

– Но уви, не са живи, а аз съм достатъчно голяма, за да решавам сама такива неща.

Двамата се втренчват един в друг. И на двамата им прикипява. Лауро Гатусо е фундаментът на нейната независимост; без неговата подкрепа тя ще остане без работа, без дом и вероятно дори без Ермано. По ирония на съдбата, се бяха запознали точно покрай Гатусо. Срещнаха се, когато Ермано доставяше стока, която шефът ѝ бе купил от стария евреин търговец в гетото.

– Извинявай – казва след малко Гатусо. – Просто бащата на момчето е циничен грубиян. Измет. Измамник от космически мащаб. Старият Тадух търгува произведения на изкуството със съмнителен произход, а предците му са просто strazzaria – търговци на мръсни черги.

Танина се усмихва и се промъква покрай него към вратата. Двамата търговци имат делови отношения от години – традиционно приятелски, но последната им сделка свърши зле.

– И аз съжалявам. Вие сте много добър към мен и аз уважавам закрилата и съветите ви. Просто...

Той махва небрежно:

– Знам, знам – ти просто го обичаш. Любов! Любов! Любов! – Гатусо я избутва през вратата, като се усмихва. – Чао, Танина. Пази се и се погрижи еврейчето да те изпрати благополучно до дома.

Тя повдига полата си и се затичва. Вече започва да се стъмва и става студено. Художниците са вдигнали стативите си от брега на канала и повечето улични търговци са се прибрали. Тя минава по моста и влиза в кривите улички. Първо на изток, после северозападно настрани от криволичещия Голям канал към един от най-северните острови.

Танина познава еврейското гето – първото в Европа, откакто се помни. Католиците за малко не разрушиха квартала. За евреите има всякакви рестрикции. Търговията, правата, общественото положение, дори движението на хората е ограничено зад високите стени. Все пак, ако не броим някои акции за затягане на реда, стражата обикновено си затваря очите за онези, които се отнасят добре с тях, и така животът си върви.

Танина влиза в гетото и атмосферата му веднага я изпълва с вълнение. Мястото кипи като котел от движение и пазарлъци, улиците гъмжат от търговци и лихвари. Кожи, дрехи и килими се внасят и изнасят от магазините. Въпреки късния час шивачи, бижутери и бръснари работят неуморно. Танина едва се дръпва от пътя на двама продавачи на вода, които бързат, нарамили тежък товар от частния кладенец на господаря си. Тук ѝ харесва. Харесва ѝ енергията, опасността, чувството, че прави нещо забранено. Спира пред магазинче до една работилница за ковчези, за да купи някои скромни провизии: чесън, лук, пилешко и хляб.

Жилището на родителите на Ермано в Новото гето се състои от няколко стаи в една пренаселена пететажна сграда, обвита в постоянна сянка и в задушлива миризма от намиращата се в съседство медна леярна. От лоялност към семейството той е отказал няколко по-добри предложения за работа при конкурентите в другия край на квартала – Старото гето.

Танина заварва любимия си както винаги приведен над книгите.

Велики текстове и рисунки от Египет, Константинопол, древна Италия, Германия и Франция са натрупани по разкривеното му легло и по прашния дървен под, на който е седнал. В книгите са описани с подробности съкровища от всички велики епохи и империи на света.

– Bonsoir, ma chérie! – поздравява я на френски, когато тя влиза. Повтаря същото на сносен английски: – Good evening, my darling! – Изправя се, освобождава ръцете ѝ от покупките и завършва на немски: – Guten Abend, mein Liebling.³

После я целува по устата.

Тина се освобождава от прегръдката му, за да си поеме въздух. Очите ѝ заблестяват от възбуда. Тя се вглежда продължително в него. С всяка изминала минута ѝ се струва по-красив. Мургав, строен, мускулест, с очи, които я карат да се усмихва и разтапят сърцето ѝ. Танина разкопчава тежката вълнена пелерина.

– Сега ли да сготвя или по-късно?

Ермано поставя ръце върху яката на блузата ѝ, пронизва я с поглед и разкопчава първото копче.

– По-късно. Много по-късно.

³ Добър вечер, мила моя! – б. пр.

42

В НАШИ ДНИ

ИЗОЛА МАРИО, ВЕНЕЦИЯ

Убиецът на Моника Видич знае кои са. Нямаше да е по-сигурен дори ако развяваха знамето на карабинерите. Глупостта им го забавлява. Напушва го смях при мисълта, че си въобразяват, че ще го хванат неподготвен, ако дойдат с няколко лодки без отличителни знаци.

Абсурд.

Наблюдава на мониторите как слизат на брега като непохватни туристи след първо пътуване с гондола. Глупаци!

Камерите с висока разделителна способност оглеждат водната повърхност в далечината и засичат синьо-белите корпуси на стандартните катери на карабинерите. Мислят се за невидими. Колко смешно. При сегашните технологии нищо не е невидимо. Все още с усмивка на лице убиецът весело минава от хангара в основната постройка. Спира да поприказва с двама нови членове на комуната, после отива в задния салон, за да е заедно с другите, когато дойдат да ги „изненадат“.

Старите медни звънчета на входната врата на имението зазвъняват.

Настъпва суматоха.

На лицата на няколко от висшите охранители се изписва тревога. Плешив мъж, който вероятно винаги изглежда сериозен, се представя на висок глас. Карвальо – майор Карвальо. Държи заповед за претърсване високо над главата си и нахълтва като инспектор Клузо от „Розовата пантера“. Убиецът на Моника се пита кога този палячо ще се спъне и ще си счупи нещо. Зад него влиза армия от цивилни полицаи, въоръжени с торбички за веществени доказателства и сериозни физиономии. За убиеца на Моника гледката е толкова смешна, че не може да се опише.

Широкоплещест мъж с бузесто лице препречва пътя на Вито.

– Аз съм синьор Анчелоти, адвокат на Марио и на комуната. Дайте да видя заповедта.

Протяга дебелата си ръка с добре оформен маникюр.

Карвальо пъха документа в розовата му длан.

– Уверявам ви, че всичко е наред.

Дино Анчелоти поставя очилата си с дебели лещи и черни рамки и настоява:

– Кажете на хората си да спрат веднага. Да не правят нищо, докато не проверя това. – Отдалечава се, като разглежда внимателно документа. – Ако има дори една правописна грешка, бъдете сигурни, че ще ви съдим.

Всички гледат Карвальо. Типично за него, той предпочита да бъде предпазлив:

– Изчакайте!

Полицаите мигновено спират, сякаш играят на замръзванка.

– Изчакайте адвокатът да провери всичко. Имаме достатъчно време.

Докато чакат, една жена със сини дънкови шорти и синьо горнище на бански се приближава към тях по мраморния под. Цифровият апарат в ръката ѝ избръмчава, изщраква и блясва със светкавица.

– Чудесно! – възкликва тя на английски с американски акцент. – Прасета в двореца! Нямам търпение да пусна снимките в нета! – Спира пред Валентина. – Леле каква красавица! Малко кисела, но Исусе, каква великолепна костна структура имаш. Снимала ли си се в порно, мила?

Валентина се опитва да овладее яростта си.

– Не ме снимайте повече.

Жената пред нея се ухилва предизвикателно. Покрита е с татуировки – навсякъде, дори върху лицето ѝ, и лейтенант Мораси не успява да устои на подтика да ги разгледа.

– Ето, ти ми направи снимка тогава. Виждам, че ти се иска – дразни я татуираната фотографка.

Анчелоти се връща, преди да се стигне до ексцесии. Подава заповедта на Карвальо.

– Истинска е. Забавлявайте се, но предупредете децата си да не чупят нищо – тук има много оригинални произведения на изкуството.

Майорът кимва и претърсването започва.

Марио Фабианели наблюдава от върха на стълбите. Научил е, че когато си милиардер, няма закъде да бързаш. Можеш да си позволиш да изчакваш – да си позволиш дори някои дребни загуби, ако е необходимо. Ченгетата ще открият малко марихуана и следи от други леки наркотици. Но да установят кой е притежателят им, виж, това е съвсем друга работа.

Марио слиза по стълбите и подава ръка на доста решителния на външен вид майор на карабинерите:

– Buongiorno, аз съм Марио. – Прави пауза. Нека ченгето осъзнае, че стои пред човек с неограничено богатство и влияние. – Какво ще кажете да поговорим в някоя по-тиха стая? Сигурен съм, че имате въпроси. Нека само да поръчам напитки.

Анчелоти се лепва за шефа си.

– Не сте длъжен да казвате нищо, Марио – предупреждава адвокатът. – Оставете ги да си изгубят времето и да си ходят.

Милиардерът се усмихва:

– Ама аз искам да поговоря с тях, Дино. Скучно ми е, а това обещава да е забавно. Освен това, ако карабинерите имат нужда от помощ, искам да им съдействам по всякакъв начин.

Карвальо го поглежда втренчено. Няма завист. Няма омраза. Само решителност.

– Нещо за пийване и да си побъбрим, би било добре – казва полицаят. – Обичам кафето чисто, а разговорите – честни.