Текст книги "Пророчеството Венеция"

Автор книги: Сам Крайстър

сообщить о нарушении

Текущая страница: 28 (всего у книги 31 страниц)

72

УЧАСТЪКЪТ НА КАРАБИНЕРИТЕ, ВЕНЕЦИЯ

Заради болест, планиран отпуск и отсъствие по уважителни семейни причини в отдела за криптоанализ в Рим Вито и Валентина се принудени да чакат до другата сутрин, докато получат разкодирания шифър.

Валентина влиза в кабинета на шефа си с лист в ръка и усмивка, широка колкото купола на „Сан Марко“.

– Страшно е просто – обявява тя. – Малоумно просто! – Заобикаля бюрото откъм страната на Вито и енергично пльосва листа пред него. – Посланието е „Венеция“.

– Венеция ли? – Той се вглежда в поредицата от числа: XXIV-VII-XVI-XI-V-VII. – Откъде накъде Венеция?

– Само че е изписано на английски. Гледай! – въодушевено възкликва Валентина. – V е равно на XXIV. Е е равно на VII. N е равно на XVI. I равно на XI. С равно на V. И пак Е, равно на VII. Venice означава „Венеция“.

Валентина за малко не избухва в смях.

– О, колко удивително просто – подиграва ѝ се Вито. – Защо не се досетихме веднага, щом е така?

– Добре де, не е чак толкова просто – признава тя. – За нас не, но криптоаналитиците сигурно са си умрели от смях.

– Смях в криптата, колко весело.

– Ха-ха, много си духовит. Явно става въпрос за груб вариант на Цезаровия шифър.

– На Цезар ли?

– Да, на самия Гай Юлий. Той пишел посланията до армиите си на прост код, в който всяка буква се представяла с друга буква или с цифра. Например буквата А се представя с буквата В – това е шифър с двойно изместване.

Вито прокарва пръст върху кода и превода, даден от анализаторите, и отбелязва:

– Обаче това не са букви. Това са римски цифри.

– Знам. Бейл е измислил собствен вариант. Дал е на всяка буква числова стойност според поредността ѝ в азбуката. После е приложил класическото Цезарово кодиране с изместване две позиции напред. Затова А не се представя с числото 1, а с 3. Изписал е числата с римски цифри и така 3 става III.

Сега Вито оценява простотата на шифъра:

– Значи Е, не се представя като 5, а като 5 плюс 2, което в римски цифри е VII.

– Точно така. И понеже е американец, разбира се, е написал Венеция на английски.

На вратата се почуква и те поглеждат натам. Влиза Нунчо ди Алберто с изражение, почти толкова доволно, колкото на Валентина.

– Марио Фабианели може би казва истината – обявява той. – Възможно е да не знае за фирмата си на Каймановите острови и за покупката на сребърната плочка.

– Как така?

– Подписът му на фирмените документи е много добре фалшифициран, но не идеално. Дадохме го на графолозите да го сравнят с други документи, които иззехме от дома му. Различни са.

– Подписът му е фалшифициран? Сигурни ли са?

– Сто процента. Има и още нещо. Ако Фабианели не е знаел за фирмата и покупката, личната му асистентка със сигурност е знаела. – Нунчо подава на шефа си лист хартия. – Това е копие на полицата за застраховка на стойност два милиона долара, която Мера Тийл е сключила за реликвата. Тийл прави всички застраховки за произведенията на изкуството, които Марио колекционира, затова не ѝ се е налагало да фалшифицира нищо. В този случай дори би изглеждало странно, ако не беше подписала тя.

– Bene. Това е голям напредък, но все още нямаме представа къде се намират нито тя, нито адвокат Анчелоти или Том – измърморва Вито, като поглежда с надежда Нунчо.

– По този въпрос няма нищо ново – отговаря полицаят. – Роко и Франческа ми казаха, че са проверили отново в полицията, но и там не знаят нищо.

– Том не може да изчезне просто така от лицето на земята – намесва се Валентина.

– Може – мрачно предрича Вито. – Ако е вече мъртъв.

73

Том е наблъскан с толкова приспивателни, че можеха да заредят цяла аптека.

Но не го направиха както трябва. Организмът му отхвърли огромната доза и той повърна голяма част от медикаментите. В резултат ефектът на приспивателното премина много по-бързо отпреди.

Все още е отпаднал, но осъзнава много по-добре какво се случва около него.

Гърлото му стърже. Коремът му ръмжи като уплашено куче. Мускулите са схванати и го болят. Под превръзката има чувството, че върху очите и клепачите му има нажежен пясък.

Иначе всичко е наред.

При тази мисъл Том едва не се разсмива. Наред. Всичко е наред. Той отдава необикновеното си спокойствие на успокоителните. Всяко зло за добро.

Проснат по гръб, има предостатъчно време за размишления. Явно Ларс Бейл има последователи по целия свят, които са готови да отбележат екзекуцията му с масово насилие, което би накарало самия Сатана да танцува от радост.

Ще има кървава баня.

Толкова зрелищна и ужасна, че след смъртта си Бейл несъмнено ще стане още по-известен, отколкото беше приживе.

Черен светец.

Том чува изщракване на ключове.

Трябва да вземе решение.

Дали е достатъчно силен?

Може ли да си позволи да чака още?

Има ли избор?

Вратата се отваря широко.

После се затваря. Посетителят явно не иска да рискува.

Кратка пауза.

Ключът влиза в ключалката от вътрешната страна.

Щрак-щрак – заключено. По всичко правила за безопасност.

Мъжът се покашля два пъти. Прави няколко крачки.

Троп-троп, троп-троп.

Само един чифт крака. Сам е.

Сърцето на Том затуптява силно. Трябва да реши.

Троп-троп, троп-троп.

Още четири крачки.

Мъжът е само на две крачки от него. Ако Том си спомня правилно, сега трябва да е на една стъпка напред и наляво.

Троп-троп.

Том изчаква една секунда. Чува тракане на метал и стъкло до себе си.

Спринцовка с нова доза приспивателни в металната купичка отстрани.

След още една секунда мъжът ще му забие иглата.

Ползата от двестате коремни преси всеки божи ден в продължение на петнайсет години най-сетне проличава.

Том се вдига рязко.

Овързаната му глава се удря в нещо твърдо.

Пред него се чува сподавен стон от болка. Улучил е мъжа в лицето, сигурен е в това.

Следва шум. Изтъркулва се от леглото. Пада наляво. Едното му коляно се удря в пода, другото – в корема на мъжа, проснат на земята.

Отново замахва с глава.

Напразно.

Челото му се удря в гърдите на мъжа.

Противникът го фрасва с юмрук в слепоочието. Тялото на Том се изпълва с адреналин.

Точно това му трябва. Адреналинът неутрализира приспивателните. Пръстите му възвръщат чувствителността си, сетивата му се изострят.

Нов удар с юмрук го улучва отстрани и ухото му запищява.

Том не смее да се изправи. Мъжът ще се измъкне и ще избяга.

Американецът замахва със стегнатите си с белезници ръце в ъпъркът към мястото, където би трябвало да се намират тестисите на другия мъж.

Бинго! Някъде под него се чува рязко издишане.

Том нанася още няколко удара с две ръце между краката на похитителя си – безмилостна груба сила, която оставя другия мъж без дъх и го кара да се свие на кълбо. Обездвижен е. Но ще се съвземе.

Убий го, Том.

Знаеш, че трябва.

Знаеш, че искаш.

Том се поколебава.

Гласовете в главата му са разумни. Убий, за да не бъдеш убит. Но демоните винаги дават разумни съвети, много са добри в това.

Нараненият похитител се размърдва. Сега ще извика за помощ.

Том инстинктивно следва шума и притиска с дясната си предмишница гърлото му. Сега няма как да вика. Противникът започва да рита и да се мята като диво животно, но Том натиска силно. С целите си деветдесет килограма.

Ритането секва.

Том се подпира на другата си ръка и се измества от противника. Удря глава в пода, но няма време да усети болка, нито дори да си поеме въздух. Вдига ръцете си с белезниците. Пъхва палците си под бинтовете на лицето си и ги дръпва нагоре. Това е истинска борба. Превръзките се врязват в устата му, разкървавяват носа му. Най-сетне се обелват като лучени люспи.

Том все още не вижда нищо.

Ярката светлина го заслепява. Болката е по-силна, отколкото от удар. Той се премества странично, извива главата си встрани, към пода.

Така е по-добре.

Явно не е ослепял, просто очите му са болезнено чувствителни към светлината.

Помещението няма прозорци. Ярката светлина идва от неонова лампа на тавана, толкова високо, че той дори не чува бръмченето ѝ.

За по-малко от секунда Том оглежда стаята.

Голи тухли. Напукан каменен под. Една масивна врата без прозорец и само с една обикновена ключалка.

Прилича на бивша болнична стая.

Тясна и мизерна. Мирише на плесен. Има мухъл. Боята и замазката се ронят от влажните напукани стени.

Зрението му се възвръща.

Мъжът на пода хрипливо си поема въздух и размърдва краката си.

Том го поглежда. Непознатият не е много як, но е достатъчно добре сложен, за да има куража да дойде да го инжектира без чужда помощ.

Приспивателното.

Том грабва спринцовката от металната паничка и я забива във врата на проснатия на земята мъж. Инжектира цялото ѝ съдържание в кръвта му.

Вече може да е спокоен.

Похитителят е извън строя, а тялото му се оказва истинска съкровищница: колан, швейцарско ножче и най-ценното от всичко – мобилен телефон.

Том отваря ножчето и – като на няколко пъти за малко не пробожда вените си, успява да пререже пластмасовите белезници. Разтърква китките си, за да си възвърне чувствителността, и грабва телефона. Бързо набира номера на Валентина.

Няма сигнал!

По дяволите!

Трябва да излезе от стаята. Да се опита да избяга.

Той закопчава колана на другия мъж около кръста си и едва сега забелязва, че са го преоблекли.

Сложили са му нещо като расо. Дълго. Без ръкави. Черно.

Сега разбира.

Жертвена роба.

Днес е денят. Денят, в който смятат да го убият.

74

Стените на оперативната зала до кабинета на Вито Карвальо са покрити с копия на последните картини на Бейл. Творенията на серийния убиец са с всякакви форми и размери – от големи колкото постер на някоя момчешка група в стаята на тийнейджърка до малки колкото пощенска марка. Няма минута, в която някой от екипа да не ги гледа, опитвайки се да разгадае какви послания и заплахи са закодирани в тях.

Има и три големи табла, всяко от които е посветено на различна плочка от „Портите на Ада“. Сега всеки може да се опита да нарисува нецвис, рогат дявол или легнали мъж и жена с бебе в краката им. Думата VENICE – Венеция на английски – е написана с главни букви върху огромен лист, закачен над таблата, а отдолу са изписани римските цифри от закодираното послание.

Вито използва стратегията на най-логичните предположения. Кубистките рисунки, за които Глория Кучи предположи, че олицетворяват промишлени магнати, строящи град – го накараха да постави допълнителна охрана около банките и другите финансови институции в града. Заради импресионистичния водопад от кръв на Бейл и репродукцията му на изгледа към Големия канал от картината на Каналето майорът изпрати допълнителни патрулни катери по канали на града. В момента всички сили на карабинерите са мобилизирани.

Разбира се, може тълкуванията да са грешни. И страхът, че може да се окаже така, не им дава спокойствие – до такава степен, че Вито e натоварил няколко души да ровят трескаво в интернет, за да търсят произведения на различни художници – стари и нови – които биха могли да ги наведат на някакви други изводи за картините на Бейл.

Разпределили задачите и загърбили напразните си надежди, двамата с Валентина седят в дъното на стаята с купчина листове и няколко бутилки вода пред себе си.

– Знаем, че ще е днес и че ще бъде някакво нападение във Венеция – казва майорът.

– Знаем, че вероятно ще участват Тийл и Анчелоти – добавя Валентина.

– И Том.

– Да, и Том.

– Ако е в района, сигурно ще изберат някои от по-отдалечените островчета, може би под земята, скрито.

– Може би в някое старо имение.

– Това ни връща при Фабианели. – Вито посочва една снимка на имението в другия край на стаята. – Обърнахме това място надолу с главата и не открихме нищо.

Франческа Тоти се приближава, изглежда изтощена.

– Мислеше си, че работата под прикритие е уморителна, а? – усмихва се Вито. – Да видиш дали ни е лесно в отдел „Убийства“.

Франческа се опитва да се усмихне. Подава му някаква разпечатка.

– Писмо от ФБР в Калифорния до лейтенант Мораси. От „Сан Куентин“ най-накрая дадоха информация за всички посетители на Бейл. Има няколко снимки на Мера Тийл, въпреки че се е представила под друго име.

– Какво? – развълнувано пита Валентина.

– Лурд ди Анатас. – Франческа отмята един дълъг кичур от немитата си коса и за момент се замечтава за горещ душ. – Използвала е фалшива шофьорска книжка, регистрирана на несъществуващ адрес. Посещавала го е три пъти, първият – преди пет години.

– Ди Анатас звучи на испански – отбелязва Валентина. – Сигурно се е досетила, че системата е пълна с латиноси и така ще мине незабелязано.

– Не бъди расистка – смъмря я Вито. – Освен това не е на испански. Лурд е загатване за Бог и света Богородица, а също за едно селце във Франция, където се е явила. Колкото до „Анатас“... нашата Мера определено се подиграва с всички. Това е „Сатана“ наобратно.

Валентина става и започва да крачи нервно.

– Всичко това е игра, нали? Някаква извратена игра, която тези изверги си играят с нас – измърморва и гневно задърпва косата си. – Бога ми, ще полудея вече.

– Разбирам те отлично – успокоява я Вито. – Ако имах коса, сигурно и аз щях да постъпя като теб.

Двете с Франческа се засмиват.

В този момент един от натоварените с търсенето в интернет се провиква от компютъра:

– Майоре! Елате да погледнете!

Вито отива при него, следван неотлъчно от двете дами.

Младият полицай с кръвясали очи посочва монитора:

– Това е Салто Анхел – Ангелския водопад във Венецуела.

– И какво? – не разбира Вито.

Младежът посочва една снимка на стената:

– Има го на картината.

Вито се намръщва и се вглежда във водопада на Бейл.

– Да, прилича. Много прилича.

Валентина започва да чете от монитора:

– Водопадът Анхел във Венецуела е най-високият в света.

– Какво общо има Венецуела? – недоумява Франческа.

– Там има села, наречени палафитос, които са построени върху вода, точно като Венеция – обяснява Вито, който вече започва да вижда връзката. – Затова италианският изследовател Америго Веспучи е нарекъл мястото „Венесуела“, от „Венеция“ и испанската наставка – „суела“, която означава нещо малко.

– Значи какво? – пита Валентина, като се вглежда в картината. – Нещо ще се случи там, а не тук, така ли.

– Или и на двете места? И там, и тук – добавя Франческа.

Вито се приближава до картината. Вглежда се в хаоса от символи и шифри.

– Три плочки – казва след малко. – Вече знаем две места и двете, свързани с Венеция и водопад от кръв. Трябва да има и трето място. Къде, по дяволите, ще е то?

75

Краката на Том се подгъват и треперят като на елен, опитващ се да ходи върху лед.

Той съблича похитителя и облича дрехите му. Обувките са прекалено малки, затова тръгва бос.

Заключва вратата на килията след себе си. Тръгва по стар тухлен коридор с изпочупени керамични плочи, които нарязват стъпалата му. Върви плътно покрай стената, отчасти за да се подпира, отчасти за да избегне ярката светлина от неоновите лампи на тавана. Очите му смъдят. Зрението му е замъглено от светлите отблясъци.

Отляво има врата. Същата като на килията му.

Друга болнична стая.

Той минава покрай нея и продължава покрай стената.

Спира.

Вратата е затворена.

Защо?

Нещо го кара да провери. Връща се. Ако вратата е заключена, зад нея може би е затворен още някой. Някой, за когото е отредена същата съдба като неговата.

Том се надява парчето стомана, което стиска, да е някакъв универсален ключ за сградата.

Пъхва го в ключалката.

Не се завърта.

Пъха го по-навътре и пак пробва.

Ключалката изщраква и металното езиче най-сетне се прибира.

Том внимателно отваря вратата.

Стаята е същата като неговата. Дори мирише по същия начин. Вътре има грубо болнично легло. И на него лежи някой.

В безсъзнание или заспал?

Той се приближава и сърцето му се разтуптява лудо.

Тина!

Сочните, влажни устни, които е целувал, сега са сухи и напукани. Бликащите ѝ от енергия очи са насинени и затворени. Той я разтърсва.

Нищо.

Мъртва ли е?

Навежда се над нея. Диша.

Слава Богу.

Знае, че няма сили да я носи. Трябва да я остави. Да я остави, да потърси помощ и да се върне.

Поглежда мобилния телефон, който взе от пазача.

Още няма сигнал.

Тръгва бавно. Отново заключва вратата отвън. Моли се да не се появи някой, докато той е в коридора.

Срещата с Тина му вдъхва сили. Решителност. Надежда.

Може би има някакво обяснение за предателството ѝ.

В дъното на коридора Том завива надясно.

Пред него се открива друг дълъг коридор. Сърцето му се свива.

Метална врата.

Пътят му към свободата е преграден с желязна двойна врата от стена до стена, която опира в тавана. Няма шанс ключът му да я отвори. Няма нужда да опитва, за да види, че ключалката е много по-голяма.

Само на няколко метра преди металната порта отдясно има врата. Това е единственият му шанс.

След пет крачки е при нея.

Вратата не е заключена.

Том влиза и я затваря след себе си. Отново проверява телефона.

Все още няма сигнал.

Стаята е боядисана в бледозелено, цялата е в паяжини и е празна. Стените са опасани с три големи рафта. В миналото сигурно е служила за склад. Има прозорче, но е запречено с решетки отвън. През мръсотията се виждат дървета.

Том предполага, че се намира в бивш килер или перално помещение на втория или третия етаж. Място за складиране на мръсни завивки и разпределяне на чисти чаршафи и кърпи.

Един поглед под долния рафт е достатъчен, за да потвърди предположението му.

Има шахта за мръсно пране.

Не знае къде води или дали изобщо ще успее да се пъхне в нея.

Капакът е закован с пирони. Големи.

Том се свива под рафта и се опитва да повдигне края на капака. Спомня си за швейцарското ножче от пазача. То е достатъчно остро, за да изчегърта дървото около главата на пирона. Сгъваемата отвертка е достатъчно здрава, за да я използва като лост.

Трудно е.

Но той успява. Пиронът в горния ъгъл излиза. Том пъхва три пръста под капака и задърпва.

Талашитът бавно се огъва; сцепва се диагонално през средата. Том хвърля настрани отчупеното парче и задърпва останалата част. В пръстите му се забиват трески. Острите ръбчета нараняват кожата му, но той не се отказва.

Капакът се откъртва и Том пада по гръб.

Отвън се чуват гласове. Желязната врата изтраква. Стъпки.

Пред него зее черна дупка.

Без да се колебае, Том се пъха в нея. Не знае накъде води, не знае дали ще може да мине през шахтата и да достигне дъното.

Спускането изобщо не е, както си го представяше.

Стръмно.

Дълбоко.

И свършва за секунди.

Това, което го спасява от сериозни травми, е фактът, че шахтата е закована и от долния край.

В непрогледния мрак краката му се удрят в долния капак. Глезените и коленете му се набиват, но талашитът омекотява падането.

Бедрата му се надират от треските, когато пропада през дупката и се стоварва от един метър височина върху купчина боклук.

Остава да лежи неподвижно за секунда. Опитва се да оцени пораженията.

Всичко го боли.

Никоя част от тялото му не се е отървала невредима от изненадващия сблъсък с талашитения капак.

Том се изправя. Закуцуква. Десният глезен го боли. Навехнат е. Или изкълчен. Но не е счупен.

Зрението му още е размазано. Не е много ясно, но се подобрява.

Помещението е голямо и открито. Има два прозореца. И двата с решетки, точно като тези в стаята, където го държаха затворен.

В дъното има врата. Затворена. Може би заключена. Може би не.

Том поглежда телефона. Изпуснал го е при падането. Дано да не се е счупил.

Той се навежда и веднага вижда...

Има сигнал!

Грабва го и веднага набира Валентина.

Грешен номер!

Опитва се да го изчисти и да набере отново.

На дисплея се появява меню на италиански: камера, игри, текстови съобщения, календар, десетки ненужни функции. Том се опитва да намери най-обикновената опция за набиране.

Отваря се интернет браузър.

Интернет на скапания телефон!

Най-сетне набира Валентина.

Тя вдига на третото позвъняване.

– Пронто!

Звучи предпазливо, защото не познава номера, от който ѝ звънят.

– Валентина, аз съм Том.

– Том?

– Нямам много време. Дори не знам къде съм. Отвлякоха ме и ме държаха в плен.

– Чакай, Том! Чакай! – Тя поглежда Франческа в другия край на стаята. – Засечете телефона му. Бързо! Мобилен. Незабавно го локализирайте по спътника.

Отвън се чува шум и Том се дръпва в ъгъла на помещението.

Чува гласове. Знае, че всеки момент ще го намерят. Не може да говори повече.

Оставя телефона на пода, за да освободи ръцете си, но не прекъсва връзката.

Вратата се отваря с трясък.

Нахълтват двама души.

Единият му е познат и държи пистолет, насочен към главата му.

76

Мера Тийл носи церемониални сатанински одежди.

Дори Кристиан Лакроа не би могъл да създаде по-елегантна дреха от черната ѝ алба със сребриста подплата. Само глокът в ръката ѝ не е много подходящ за моден аксесоар. Том забелязва, че го държи с лявата. За миг си спомня предположението на Карвальо в моргата, че Моника е убита от левичар.

Придружителят на Тийл прави крачка към Том.

– Дай си ръцете!

Без да изпуска оръжието от поглед, Том изпълнява заповедта.

Мъжът с черна качулка увива около китките му пластмасови белезници и понечва да пъхне края в халката за стягане.

Това моментно разсейване е достатъчно за Том. Той дръпва ръцете си настрани, сграбчва сектанта и го запраща като олимпийски чук към Тийл.

Проехтява оглушителен гърмеж.

Кръв опръсква лицето на Том. Прозорецът зад него се пръсва на парченца.

Куршумът на Тийл е пронизал съмишленика ѝ право в гърдите.

Том се хвърля на земята и изритва с левия си крак коляното на Тийл.

Тя пада като прекършена тръстика.

Пистолетът се удря в пода. Том го грабва. Поглежда запречения с решетки прозорец. Има някакъв шанс, много малък шанс, да ги избие с тежестта на тялото си.

Без да се колебае нито за миг, Том се затичва. Блъсва се в средата на прозореца с оглушителен трясък. Старата дървена рамка се огъва. Централната желязна пречка го удря в рамото и силна болка пронизва главата му отстрани.

Засилването и тежестта на тялото му са изкъртили горния край на пречката от рамката, но долният е закрепен здраво.

Том е заклещен.

В безизходица.

Наполовина вътре, наполовина отвън.

Поглежда назад. В стаята нахълтват още двама души с черни качулки и пистолети.

Том вдига глока на Тийл и дръпва спусъка.

Стреля напосоки. Куршумите рикошират от стените, но не улучват никого. Все пак му печелят достатъчно време, за да се извърти покрай металната пречка и да я натисне с всички сили.

Тя се разклаща, огъва се и най-сетне поддава.

Том пада през прозореца по гръб и се стоварва на земята с удар, който го оставя без въздух.

В лицето му има забити стъкълца. Рамото му е ранено и кърви.

И е изпуснал пистолета.

Тревата наоколо е висока и няма време да търси оръжието.

Трябва да го остави.