Текст книги "Пророчеството Венеция"

Автор книги: Сам Крайстър

сообщить о нарушении

Текущая страница: 13 (всего у книги 31 страниц)

32

В НАШИ ДНИ

УЧАСТЪКЪТ НА КАРАБИНЕРИТЕ, ВЕНЕЦИЯ

За Вито, Валентина и останалите от отдел „Убийства“ това е най-дългото денонощие в кариерата им.

Само работа. Животът им се е превърнал в безкрайна серия съвещания, срещи и нови местопрестъпления. Отново се събират на заседание в стаята до тази, която вече се е превърнала във втори дом за Карвальо и хората му. По средата на дългата маса са наредени метални кани с кафе, стари бели чашки и чинийки, мътни стъклени водни чаши и бутилки минерална вода, които приличат на небостъргачи в макет на град от урок по трудово обучение.

Майор Вито Карвальо проверява дали всички са тук. Силвио Монтезано и двама от сътрудниците му седят в другия край на масата. Отляво са Роко Балдони и Валентина Мораси. На Вито му се иска тя да не бе идвала. Караше я да си вземе почивка, да поскърби, но тя е убедена, че най-добрата терапия е да се вглъби в работата. Ако имаше време да поговорят насаме, би ѝ обяснил колко пагубна може да е подобна философия.

Специалистите от лабораторията – Изабела Ломбардели и асистентът ѝ Гавино Греко, седят отдясно на патоанатома и в момента водят задълбочен разговор с него за нещо от папката, разтворена пред тях.

Другите столове са заети от командири на екипи, началници на различни смени и онези, които ръководят разпитите на свидетели или отговарят за контактите с прокуратурата.

Последният участник е Том Шаман. Вито дълго мисли дали и доколко да ангажира американеца. Да го използва като съветник експерт беше едно, съвсем друго е да го допуснат до участие в оперативно заседание. В крайна сметка майорът послуша интуицията си и стария принцип, че при разследване за убийство, особено ако става дума за сериен убиец, всеки допълнителен чифт ръце и всеки допълнителен мозък са от полза.

– Благодаря, че дойдохте. Да започваме. – Вито прави пауза, за да изчака разговорите около масата да спрат. – Лейтенант Балдони ще ни запознае накратко със ситуацията. Роко...

Дребният детектив дръпва назад стола си и отива до дъската, на която е закачен голям бял лист с надпис ЖЕРТВИ.

– Засега има трима убити. – Протяга се и маха горния лист. – Жертва номер едно – тийнейджърката Моника Видич. Жертва номер две – разчленен мъж около шейсетте, с все още неустановена самоличност. Жертва номер три – разчленен мъж около двайсетте, с все още неустановена самоличност. Двамата неидентифицирани мъже са открити в чували в лагуната... – Балдони избягва погледа на Валентина. – ... близо до мястото, където бе намерено тялото на колегата ни Антонио Павароти. – Махва към патоанатома. – Професор Монтезано ще разпространи нов доклад в края на заседанието. За момента, професоре, имате ли да кажете нещо за времето на смъртта?

Силвио Монтезано се покашля и обяснява:

– Използвайки стронций, желязо и полоний, проведохме серия от изследвания, за да определим концентрацията на полутежки радиоизотопи с кратък период на полуразпад в човешките кости. С този метод установихме, че по-възрастният мъж е престоял във водата приблизително осемнайсет месеца, а по-младият е бил изхвърлен в лагуната преди около година. Това означава, че периодът между двете убийства е около шест месеца.

Балдони отгръща следващия лист и продължава:

– В обобщение, имаме три тела. Най-възрастната жертва, мъж около шейсетте, е изхвърлен преди около година и половина. Средната жертва, мъж около двайсетте, е изхвърлен преди около година. А третата жертва, петнайсетгодишно момиче, беше намерена този месец. – Обръща се към експертката от лабораторията: – Изабела, можеш ли да ни помогнеш да затвърдим тази зависимост?

Ломбардели е облечена семпло – син пуловер с поло яка и дънки, но привлича вниманието на всички мъже в стаята още преди да заговори.

– Професор Монтезано и екипът му са изолирали костни срези от двете тела, открити в лагуната. – Отваря една папка и изважда няколко снимки, разпечатани върху прозрачно фолио. – Изследвахме костите със сканиращ електронен микроскоп, което ни позволи да различим множество драскотини и други следи, оставени от триона. Високото увеличение ни даде възможност да определим със сигурност, че за разчленяването и на двата мъжки трупа е използван моторен трион.

Един от командирите на екипи – мъж, наближаващ четиридесетте, с тъмна набола брада – вдига ръка. Изабела се усмихва любезно:

– Да?

– Моторните триони са трудни за пренасяне. Почти невъзможно е да ги скриеш и вдигат много шум. Няма ли вероятност да е използвал бичкия? Аз имам една голяма, професионална, с която режа дърва.

Усмивката ѝ става по-широка:

– В такъв случай продължавай да я използваш за дърва, защото няма да ти послужи, ако решиш да режеш трупове. Ръчните триони, професионални или не, не могат да прережат човешка кост – заради разположението на зъбците.

– Grazie – казва мъжът с известна ирония.

Изабела продължава оттам, откъдето я прекъснаха:

– И двата мъжки трупа са разрязани с един и същи трион, най-вероятно мощен бензинов модел, с петдесетсантиметрова верига. – Поглежда мъжа, който ѝ зададе въпроса за бичкията. – Този инструмент вероятно има 50-кубиков двигател, колкото на малък мотопед. Извършителят едва ли се е опитвал да се крие, докато го е използвал.

Вито не се сдържа и се намесва:

– За да сме наясно, искаш да кажеш, че двамата мъже са били нарязани с един и същи трион, така ли?

– Да – отвръща тя след кратко колебание.

Монтезано се включва, като се обръща към целия екип:

– Моля да обърнете внимание. Основната дума тук е „нарязани“. Трионът е използван за разчленяването, но не за убийството им.

– Професорът е абсолютно прав – добавя криминалистката. – Изобщо не твърдя, че деянието е извършено от един човек. Не казвам и че е извършено от няколко. Това ще установите вие. Казвам само, че за разчленяването е използван един и същи инструмент.

Това е най-категоричното твърдение, което Изабела би могла да направи при сегашните обстоятелства. Благодари на всички и отново дава думата на Роко Балдони. Той прехвърля следващия лист и продължава:

– Трябва да се имат предвид още няколко фактора. Трите трупа са открити в рамките на десет километра един от друг. Двата от лагуната са силно разложени, затова не е сто процента сигурно, че черният им дроб е изваден, но можем да кажем, че в телата не са намерени органи. Тъй като Моника не е разчленена и затова няма следи от трион, това изваждане на органите е основната връзка между трите убийства. Професор Монтезано ни каза, че по-възрастният мъж е имал множество наранявания в задната част на черепа, свидетелстващи за ожесточено нападение отзад с тъп предмет като камък или чук. Въпреки напредналия стадий на разлагане при по-младия мъж има индикации, че е бил прободен с нож отстрани на врата. Спомнете си, че Моника Видич е била отвлечена и вързана от много самоуверен и спокоен убиец. Прерязал е гърлото ѝ, докато я е гледал в очите, тоест не е бил нито плах, нито неопитен и е искал да я гледа. Говорих с нашия психолог и той смята, че имаме работа с убиец, който действа самостоятелно и се развива. Първото нападение, откъм гърба, е прибързано и страхливо – знак, че не е бил уверен в себе си. Второто нападение вероятно е било отстрани с нож – индикация, че убиецът е скъсил дистанцията и е станал по-смел в действията си. Последното нападение е смело отвличане и екзекуция, в която той напълно е владеел положението. Това означава, че убиецът усъвършенства методите си.

Валентина вдига ръка:

– Моника е била прободена над шестстотин пъти, а тялото ѝ изобщо не е разчленявано. Това изглежда коренно различно от предишните два трупа.

– Права си, така изглежда – намесва се Вито. – Но следите от нож по костите на мъжете и изваждането на черния дроб са основните свързващи фактори.

– Добре, но как ще обясните разликите? – настоява тя.

Вито си дава сметка, че младата му колежка иска да разбере повече за психиката на мъжа, когото търсят.

– Мисля, че убиецът се е упражнявал върху първите две жертви – обяснява той. – Опитвал се е да измисли ритуален начин за убийство. При по-възрастната жертва е оплескал всичко; с втората се е опитал да бъде по-прецизен; а при Моника е постигнал желания резултат.

– Ако вече е постигнал желания резултат, какво ще прави сега? – обажда се Том.

Вито, Валентина и Монтезано отговарят в един глас:

– Ще убие отново.

Capitolo XXVIII

666 Г. ПР. ХР.

АТМАНТА

Арнза и Мазу изпълняват заповедта на Ларт с огромно удоволствие. Отскоро работят за него и той почти не им обръща внимание, камо ли да им повери някаква важна задача. Сегашната е още по-приятна, защото лично имат зъб на гадателя. Изчакват, докато якият баща на Тевкър се отдалечи и се присъедини към другите хора, излизащи от храма. Тогава действат бързо.

Арнза, по-дребният от двамата, казва:

– По заповед на магистрата Песна, трябва да дойдеш с нас.

Преди гадателят да възрази, двамата го хващат за лактите и го повличат покрай източната стена на храма.

– Каква е целта? – протестира Тевкър. – Защо толкова бързо, та да не мога да изпратя хората както трябва?

– Имаме заповед да те претърсим. – Двамата стражи се споглеждат и се подсмихват. – Каквато и сила да се наложи да употребим.

– Защо? Защо трябва да ме претърсвате?

Мазу изчаква, докато се отдалечат от храма и стигнат в един храсталак отзад. Навежда се и Тевкър усеща воня на старо месо в дъха му.

– Ти май не се сещаш кои сме, а, нецвисе?

Тевкър едва запазва равновесие, когато го пускат. Най-сетне паметта му се прояснява. Сега разпознава гласовете, дори миризмата им.

Изнасилвачите! Мъжете, които насилиха жена му!

– Събличай се, гадателю! – Арнза изважда меча си. – Сваляй тези дрехи, докато си припомним как ме рани и как уби приятеля ни.

– Не разбирам за какво говорите. Аз съм един слепец. Божи човек.

– Знаем кой си и какъв си. – С върха на меча Арнза го подтиква да вдигне по-бързо мантията си. – Хайде, сваляй!

От храстите се чува шум. Стражът поставя острието на гърлото на гадателя и предупреждава:

– Една дума и ще ти прережа гърлото.

Кимва на Мазу да провери какво става.

Мъжагата изважда меча си внимателно, да не изшуми при излизането от ножницата. Тръгва предпазливо между сплетените висящи къпини. Под краката му изпращява съчка.

– Приятелят ти се движи с грацията на слон – отбелязва Тевкър, без да се опитва да шепне.

Арнза притиска меча до гърлото му.

– Тихо!

– Боговете не ми казват да мълча. Заповядват ми да говоря.

Стражът притиска по-силно острието и порязва врата на гадателя. Тънка струйка кръв потича по кожата му.

– Сега не си толкова смел, колкото когато уби Раск и наряза лицето ми.

От храстите отново се чува шум. Арнза се завърта. Тази частица от секундата е достатъчна на Тетия. Тя изскача зад него и забива един от церемониалните ножове на Тевкър във врата му. Задържа оръжието. Натиска силно, докато той се опитва да се освободи. Арнза посяга с двете си ръце, опитва се да я изрита. Тя продължава да натиска, докато той пада на земята, като гъргори и се дави в собствената си кръв.

Тетия изтичва при мъжа си.

– Тевкър, добре ли си?

Той пълзи на четири крака и опипва земята, като се опитва да намери стража.

– Тетия! Слава на боговете, че си тук. Дай ми меча му. Другият е наблизо.

33

В НАШИ ДНИ

УЧАСТЪКЪТ НА КАРАБИНЕРИТЕ, ВЕНЕЦИЯ

След края на съвещанието, когато командирите на отряди, криминалистите и хората на патоанатома си тръгват, Валентина Мораси изпраща Том навън. Отначало той не осъзнава, че полицайката иска да го попита нещо. Нещо лично.

Едва когато вижда, че тя продължава да върви с него и след входните стълби на участъка, пасторският му инстинкт се събужда.

– Валентина, има ли нещо, с което мога да помогна?

Тя се поколебава, несигурна как да изрази мислите, които я влудяват.

– Имаш ли нещо против да се разходя с теб? Трябва да прочистя мислите си.

– Нямам нищо против. Дори ще ми е приятно в твоята компания. Можеш да ми бъдеш водач. Минавал съм по този път до хотела, но нямам добра ориентация и може пак да се загубя.

Тя се засмива:

– Говори се, че единственият начин да опознаеш Венеция е, като се загубиш.

– Значи скоро ще бъда специалист по този град.

Вървят известно време и си говорят по работа, включително за задачите, които Вито им даде. Том трябва да разучи повече за ритуалите, култовете и символизма, свързани с черния дроб. Той се шегува, че това му е домашното по религия, история и биология, но Валентина едва успява да насили учтива усмивка.

Небето е пълно с облаци, които Том нарича „бабешки“ – сива пелена, която като че ли е в тон с тъгата в лицето на спътничката му. След като пресичат още два моста, той се опитва да налучка причината за безпокойството ѝ:

– Възхищавам се на силата ти, Валентина. Толкова си отдадена и задълбочена в работата след смъртта на братовчед ти. Дори не мога да си представя колко ти е трудно.

– Grazie. – Тя срамежливо свежда очи. – Работата помага. Тя е добре дошло разсейване. Помага ми да не мисля за него.

Том разбира; виждал е твърде много хора, скърбящи за близък човек.

– С приближаването на погребението мъката ще се засили – предупреждава я той. – Вероятно вече изпитваш известна обърканост, може би дори гняв.

Тя прокарва пръсти през косата си.

– Да, чувствам всичко това.

– Нормално е. Това е част от процеса на скърбене. Когато загубиш толкова близък човек, чувството е смазващо, влудяващо. Нужно е известно време човек да се съвземе.

Тя мрачно се усмихва:

– Да, все едно да си в някой объркан непознат град като Венеция например?

– Хубаво е, че го приемаш с чувство за хумор. – Том прави няколко крачки, после се обръща и я поглежда добродушно. – Твърдо съм убеден, че човек трябва да се загуби, за да намери новото си „аз“. Особено когато се налага да преодолееш скръбта за някой, който е бил важна част от живота ти.

Тя го поглежда и сега лицето ѝ е напълно сериозно:

– Какво става, когато умрем? – Присвива очи и в тях проблясва искрица гняв. – Искам да кажа това ли е краят? Само прах ли остава от нас? Пепел при пепелта?

Том спира. Този въпрос му е задаван много пъти.

– Мисля, че не. Сигурен съм, че има нещо повече от разложението.

– Повече? Какво повече може да има?

– Повече от смъртното ни пребиваване на земята. – Той я поглежда в очите. – Вярвам, че духът ни остава да живее, след като ние изчезнем.

Доскоро тя би се изсмяла на такова твърдение. Но вече не. Не и след смъртта на Антонио.

– Надявам се, че си прав, но не знам какво е това дух и ако имам такъв, къде ще отиде след смъртта ми.

Заболява я дори от самото споменаване на думата „смърт“ – дума, която използва ежедневно от постъпването си в полицията, но едва сега разбира значението ѝ.

Той я хваща за ръката.

– Повярвай ми, имаш дух. И макар че не познавах добре Антонио, съм сигурен, че и той е имал дух – добър дух.

Валентина примигва. Не плаче, но сълзите всеки момент ще потекат.

– Обичах го страшно много. Не ми беше просто братовчед, беше най-добрият ми приятел, по-голям брат, какъвто никога не съм имала. – Сълзите рукват. – По дяволите!

Тя бръква бързо в джоба си за кърпичка. Том я прегръща с една ръка и за момент я притиска до себе си. Зад нея вижда лабиринта от канали, водещи към мястото на убийството на Моника. Той потупва Валентина по рамото.

– Нещата ще се подредят. Ще е нужно време, но най-тежката мъка ще отмине.

Валентина внимателно се освобождава от прегръдката му и продължава по улицата.

– Извинявай, обичам да се уединявам в такива моменти.

– Няма нужда да се извиняваш.

Мобилният ѝ телефон изпиуква – пропуснато повикване. Тя го изважда от джоба на якето и поглежда. Обаждането е от Карвальо.

– Някак всичко ми напомня за Антонио. Поглеждам телефона си и очаквам следващото съобщение да е от него, той винаги ми се обаждаше да ми иска една или друга услуга. Когато реша да звънна на някого, виждам неговото име в списъка, а просто не мога да се насиля да го изтрия от паметта. – Поклаща глава. – Вкъщи на телефонния секретар още имам съобщения от него.

– Всичко това е нормално. Още не е дошло време да спреш да мислиш за него.

– Кога ще дойде?

– Трудно е да се каже. – Той отново я прегръща. – Може би след погребението. Ще си дадеш сметка, че е време да продължиш напред. Трябва да го преодолееш. Стъпка по стъпка.

Валентина поглежда над рамото му.

– Ето го хотела. Доведох те благополучно.

– Grazie – казва Том, една от малкото италиански думи, които е достатъчно уверен да използва. – Искаш ли да влезеш? Имам среща с Тина. Може да пийнем тримата в бара, ако имаш нужда от компания.

Валентина вдига телефона и му показва съобщението за пропуснато повикване.

– Благодаря, но трябва да се връщам. Шефът ще изпрати отряд да ме търси, ако не се появя скоро.

Том се усмихва съчувствено. Иска му се да може да ѝ помогне повече.

– Добре, пази се. И ако искаш да поговорим, обади ми се – по всяко време.

– Ciao – казва Валентина, като вдига ръка.

Обръща се и тръгва обратно към участъка. От една страна, съжалява, че не прие поканата. Вероятно щеше да се възползва, ако я нямаше Тина.

Понечва да се обади на шефа си. Отключва клавиатурата, но в следващия момент решава да направи друго. Преглежда указателя и намира името Антонио. Поема си дъх, избира „Опции“ и после натиска „Изтрий“.

Capitolo XXIX

666 Г. ПР. ХР.

АТМАНТА

Мазу изскача от храсталака и вижда приятеля си Арнза мъртъв. Слепият нецвис е коленичил и рови в пръстта около тялото.

Това, което пропуска, е Тетия.

Тя замахва с меча на Арнза зад гърба му с изненадваща сила.

Мазу усеща опасността и се обръща, когато острието се стоварва върху него. Вместо да го улучи в гърба, го посича отстрани. Дълбока рана, но не достатъчно сериозна, за да го спре. Тетия отстъпва назад, като държи меча с две ръце.

Мазу прави няколко крачки към нея. Преструва се, че замахва надясно, но рязко сменя ъгъла.

Тетия дори не усеща порязването. Но разбира, че е ранена. Много преди да усети болката, изражението на лицето му ѝ подсказва, че острието я е улучило.

От ръката ѝ, точно над лакътя, потича кръв. Изведнъж болка пронизва цялото ѝ тяло. Мечът се изплъзва от дланта ѝ и всичко пред очите ѝ започва да се върти.

Мазу знае, че тя е безсилна. Поглежда гадателя – мъжа, помогнал за убийството на приятеля му – и вече предвкусва отмъщението. Замахва с меча към врата и рамото на Тевкър.

От прерязаната вена руква кръв.

Мазу сменя позицията си и замахва напред. Ухилва се, когато острието пронизва корема на нецвиса и излиза от гърба му. Ударът е смъртоносен.

В съзнанието си Тевкър вижда Тетия каквато бе в деня на първата им среща – срамежлива и красива. Копнее да хване лицето ѝ и да я целуне.

Един ритник в рамото го поваля на земята. Вече не може да си поеме дъх. Не чувства нищо.

Вижда сватбената си нощ. Дрехата на жена му се свлича от раменете ѝ. Голото ѝ тяло е осветено от пламъците в огнището. Тя го чака.

Студеният връх на меча пронизва сърцето на Тевкър. Всичко потъва в мрак.

Мрак, по-тъмен от слепотата му.

Тетия мърда устни, докато му се врича, но той не я чува. Звуците са изчезнали.

В мекия като памук мрак пред полуотворената врата към отвъдния живот до него долита демоничен писък. Плач на новородено.

Детето, което той никога няма да види.

Семето, което изнасилвачът пося в утробата на жена му.

Парализирана на едно място от загубата на кръв, Тетия може само да гледа как Мазу избърсва кръвта на Тевкър от ръцете си. Той вдига меча и се ухилва, като показва жълтите си зъби:

– Да те убия, може да се окаже дори по-приятно, отколкото да те изнасиля.

Тетия мъчително взема меча на Арнза. Заради раната е невъзможно да замахне с него.

Мазу вижда немощта ѝ и прави половин крачка напред. Това ще бъде изключително приятно занимание. Ще я реже на парченца, докато животът бавно я напуска.

Замахва. Но мечът му не довършва траекторията си.

Мечът на Тетия се вдига рязко нагоре и се забива в гърлото му. Пронизва гръкляна и излиза откъм тила.

Докато пада, в главата му проблясва един въпрос: Как една умираща жена е способна на такава бързина и сила?

Тетия също недоумява. Експлозивната, могъща сила, която я бе обхванала, е изчезнала. В утробата ѝ тупти силна болка, сякаш енергията е дошла от детето. Тетия изпуска меча и се свлича на земята до съпруга си.

Мракът идва към нея. Галопира като черен жребец в гръмотевична буря. Тя се завлича до Тевкър и поставя ръце върху гърдите му. Пръстите ѝ напипват наквасената с кръв връвчица на керамичен амулет – подарък от нея в деня на сватбата им. Спомня си как изработи предмета за него, как го целуна, преди да го върже на врата му. Стиска амулета, като едва си поема дъх.

Приближават хора.

Тя е решена да се държи, да продължава да диша, да запази детето на всяка цена.

Чува стъпки покрай стената на храма. Гласове отляво и отдясно.

С премрежени от пот и кръв очи вижда ужасеното лице на Венти, който я вдига.