Текст книги "Пророчеството Венеция"

Автор книги: Сам Крайстър

сообщить о нарушении

Текущая страница: 2 (всего у книги 31 страниц)

4

ВЕНЕЦИЯ

– Пиацале Рома – изкрещява шофьорът почти като псувня. – Finito. Grazie1.

Дребният смугъл мъж изскача от автобуса и пали цигара още преди пътниците да започнат да слизат. Том премята малкия си сак през рамо и пита за посоката:

– Scusi, dove l’hotel Rotoletti?2

Шофьорът издишва дим. Черните му очички оглеждат изпитателно гладко избръснатия американец с малък английско-италиански разговорник в ръка.

– Не далечи е тука – казва на английски и посочва с цигарата към другия край на площада. – Завий ляво на ъгъл и в дъно видиш отел.

Човекът има право, изобщо „не далечи“ – Том стига за секунди. Жената зад евтиното дървено бюро на рецепцията е учтива, но не може да се нарече радушна. Показва му тясната стая, обзаведена безвкусно в кървавочервено и избледнялосиньо. Прозорчето, разположено срещу климатика, не се отваря. Том оставя сака си и бърза да се върне на улицата.

След половин час ходене стига до площад „Сан Марко“, като избягва милионите гълъби и витрините на магазини за дрехи, които бързо открива, че не може да си позволи. Една копринена вратовръзка струва повече, отколкото би дал за цяла купчина ризи и панталони в някой американски хипермаркет. Дано куфарът му да се появи скоро. Ароматът на прясносмляно кафе и бърборенето и смехът на туристите го привличат във „Флорин“. Поръчва си капучино и салата „Нисоаз“. С изключение на една блондинка около трийсетте, която чете книга на съседната маса, всички други клиенти са двойки или семейства с деца. Британец на средна възраст, седнал насреща, разказва на твърде гримираната и твърде необлечената си приятелка, че преди векове кафенето е било луксозен публичен дом и реномиран музикален клуб. Както Том, така и блондинката наострят уши да подслушат този монолог за Венеция през осемнайсети век, Казанова и разюзданите нрави.

– Май сме закъснели с триста години – прошепва блондинката дрезгаво и поглежда към Том.

Той загребва с лъжичка пяната на капучиното.

– Не съм убеден – отбелязва. – Имам си достатъчно проблеми и в съвременното общество, какво остава за върха на венецианския разврат. – Усмихва се спокойно и за първи път оглежда по-внимателно жената. – Впрочем как разбрахте, че говоря английски?

Тя отмята кичур руса коса от проблясващите си ясносини очи.

– Не се засягайте, но не сте облечен като италианец. – Замълчава за момент. – Всъщност не знам като какъв сте облечен. – Засмива се леко; не насмешливо, а уверено и добродушно. – Но според мен нещото, което най-много ви издава, е това, че пиете капучино следобед и го гребете с лъжичка. – Кимва към мъжа на средна възраст срещу тях. – Британците са може би единствените европейци с достатъчно лош вкус да пият капучино след закуска. Затова прецених, че и вие като мен сте американец, а съдейки по тена – от Западното крайбрежие.

Том кимва:

– Ако бяхте заложили, щяхте да спечелите. – Преценява по акцента ѝ, че е от Манхатън. Горен. – Вие каква сте? Полицай?

Тя пак се засмива – по-силно и по-продължително този път, още по-приятно за слуха.

– Аз ли? Не. Нищо подобно. Аз съм пътуващ писател. На свободна практика. Пиша за различни клиенти, от „Лоунли планет“ до „Конде Наст“. – Блондинката се пресяга през масите. – Тина. Тина Ричи.

– Приятно ми е, Тина.

Том стиска ръката ѝ.

Тя гледа топлите му кафяви очи и чака неговия ход. Чака да я покани на своята маса. Чака поредицата от действия, която е сигурна, че ще последва.

Това не се случва. Том не казва нищо. Става му неловко и той поглежда на другата страна; сърцето му бие, сякаш току-що е завършил трети рунд на боксовия ринг в Комптън. Все още чувства погледа ѝ върху себе си. Камбаната оповестява края на мача и за първи път в живота си той е притиснат в ъгъла на ринга и не знае какво да прави.

1 Край. Благодаря. (ит.) – б. пр.

2 Извинете, къде е хотел „Ротолети“? (ит.) – б. пр.

5

В НАШИ ДНИ

ВЕНЕЦИЯ

Непознатият изглежда по съвсем друг начин сега.

Вече не е добрият самарянин, който ѝ помогна да се ориентира в лабиринта от мрачни улички.

Не е услужливият местен, готов да помогне на една объркана и разтревожена тийнейджърка, избягала от къщи след скарване с баща си.

Сега и облеклото му е различно. Носи дълго черно расо и лицето му е скрито зад зловеща сребърна маска.

Момичето присвива очи от болка, докато мъжът влачи вързаното ѝ тяло по хлъзгавите дъски на платформата. Влачи я към свещеното си място. Към жертвения олтар. Мястото, откъдето кръвта ѝ ще подхрани водата.

Той извива главата ѝ през ръба. Оставя я да виси в свръхестественото пространство между небето и земята. Преддверието на ада. Мястото, където ще открадне душата ѝ.

Започва едва когато тя го поглежда в очите.

Разрез до лявото ѝ ухо. Дълга червена линия под сладката ѝ малка брадичка.

От тънкото ѝ гърло се чува тих звук като отпушване на тапа.

Гумената топка, с която е запушена устата ѝ, се отпуска.

Избликва червен фонтан. После продължава да пръска по-слабо. Кръвожадната черна вода пие, докато в жертвата не остава и капка.

Той пуска главата ѝ и тя издумква глухо върху дървената платформа; после разопакова инструментите, които му трябват, за да завърши кървавия ритуал.

Коленичи и започва да се моли.

Това е доктрина, съхранена през вековете. Непоклатима вяра, предавана от уста на уста.

Той чува шепот в главата си. Надигащ се хор от гласове. Съвместни молитви на онези, които са живели и убивали преди него. Песнопенията на вярващите достигат своята кулминация, когато мъжът завършва церемонията.

Той увива лепкавото тяло на грешницата в черни найлони, пъха я под покривалото на гондолата и зачаква настъпването на нощта.

Най-сетне по дъските на хангара за лодки затрептяват ивици млечнобяла лунна светлина. Продължителна, мъртвешка празнота забучава в ушите му и засъсква в кръвта му.

Той я вдишва. Попива мрака. Чувства как той го променя.

Неосветената черна гондола се плъзва невидимо по градските канали към лагуната.

Това е началото на края.

Край, замислен шестстотин години преди раждането на Христа.

6

НА СЛЕДВАЩИЯ ДЕН

ВЕНЕЦИЯ

Улиците са студени, тъмни и пусти. Часът е малко след 5. Том е буден от час и се разхожда по величествените мостове на града. Местните казват, че най-добрият начин да опознаеш Венеция е, като се загубиш, и той почти го е постигнал. Единствената представа, която има за местоположението си, е, че върви на зигзаг към моста „Риалто“. Може би дългогодишният навик да става рано го е изкарал от леглото или пресичането на часови зони е разстроило биологичния му часовник. А може би причината да излезе толкова рано е това, че все още недоумява защо вчера не покани Тина (Дали това беше пълното ѝ име, или нещо по-дълго, например Кристина?) на още едно питие или може би на вечеря. Думите, които тогава го изоставиха като смутен тийнейджър, сега идват толкова лесно.

Той се навежда над парапета на едно мостче и се заглежда във водата. Мислите препускат през главата му. Всъщност какво очакваше да се получи от един кратък разговор с непозната жена в кафене?

Часът е подходящ, за да прочисти ума си и да разгледа града. Всички забележителности са запазени само за него, като частно посещение в музей. А Венеция несъмнено има смайващи експонати. Сто и петдесет канала, кръстосани от четиристотин моста. Сто и седемнайсет отделни островчета. Триста улички.

Том вдига глава. Чува някакъв шум.

Може би някой отива на работа. Първите зъбни колела на венецианското ежедневие се задвижват. Може би някой свещеник е тръгнал към църквата за сутрешната служба.

Той вдига ръце от студения железен парапет. Оглежда се. Шумът се чува отново – този път звучи повече като вик. Мъжки глас вика нещо на италиански.

Том се качва на най-високата точка на моста и се ослушва по-внимателно. Опитва се да се ориентира. Установява, че звукът идва точно пред него и малко надясно.

Изтичва от другата страна.

Улиците миришат на влажни камъни и гнили зеленчуци. Тук настилката е от павета и подметките му от гьон се пързалят по гладката им повърхност.

Пресича още две мостчета. Спира.

– Хей! Хей, има ли някой?

– Насам! Насам!

Том пак хуква. Може би още два моста надясно? Когато доближава гърбицата на втория, вижда възрастен мъж.

Бяла риза, бяла коса, намачкани тъмни панталони.

Коленичил е на ръба на водата, сякаш е паднал или се опитва да издърпа нещо от канала.

Вероятно малка лодка.

Може би чанта, която е изпуснал.

– Дръжте се, ще ви помогна.

Том се приближава бързо. Лицето на стареца е напрегнато. Пръстите му са побелели от стискане и дърпане.

Сега Том вижда какво държи.

За парапета е вързано корабно въже и старецът се опитва да издърпа нещо от водата.

– Не се напъвайте. Дайте на мен.

Старецът се дръпва назад. Чува се изплискване. Той удря кокалестия си гръб в паважа. Закрива лице с набръчканите си ръце и заплаква.

Том го потупва по рамото, стиска го успокоително, после отива при края на водата и поглежда в канала.

Изведнъж разбира шока на стареца.

На въжето е вързано голо, обезобразено тяло на млада жена.

ОСЕМ ЛУНИ ПО-КЪСНО

666 Г. ПР. ХР.

Capitolo III

АТМАНТА

Тевкър и Тетия седят един до друг пред колибата си и наблюдават есенната зора, която постепенно осветява красивия етруски хоризонт. Огненооранжево, бледо лимоновожълто и наситено черешовочервено обагрят далечните гори.

Вече никой от двамата не спи добре.

Повечето сутрини седят тук, хванати за ръце, облегнати на стената на скромната си къщичка, която Тевкър бе построил от груби греди, тръстика за покрива, сплетени клони и теракотена каша.

Все пак не могат да се оплачат.

Бяха се измъкнали.

Нещото, за което никога не говорят – сигурни са, че са се измъкнали.

Тетия обляга глава на рамото на мъжа си:

– Съвсем скоро ще седим тук с детето си и ще му показваме красотата на света.

Поставя ръката му на корема си, като се надява и той да почувства магията от ритането на бебето вътре.

Тевкър се усмихва. Но това не е изражение на развълнуван бъдещ баща. То е изражение на съпруг, който се опитва да бъде смел – който се тревожи, че нероденото дете може и да не е негово, а на мъжа, който я е изнасилил.

Тетия стиска ръката му.

– Виж, само боровете в свещената горичка са запазили зеления си цвят. Всичко друго е пламнало от огъня на боговете.

Той проследява погледа ѝ към дърветата и се опитва да потисне нарастващата си омраза към детето в утробата.

– Сезонните пожари прочистват земята за бъдещите посеви.

– Такова видение ли си имал, съпруже?

Той се усмихва:

– Това не е ясновидство, това е факт.

Тя го прегръща и замълчава. Мълчанието често е най-доброто за тях в тези дни. По някакъв начин то като че ли ги сплотява, лекува раните, за които не смеят да говорят.

Слънцето излива в долината златна светлина – сладкия сироп на една съвършена утрин. На склона на отсрещния хълм се появява тъмна сянка. Търкаля се като канара.

Тевкър я вижда първи. Вглежда се напрегнато. Примигва. Моли се да греши. Може би е голяма птица или дива котка, чиято черна сянка преминава по обагрената в сламеножълто земя.

Не греши.

Устата му пресъхва.

Тетия изпъва гръб, отмята дългата си черна коса от очите и се взира в ярката светлина.

От другата страна на хълма има само една къща. Само един човек, който би изпратил конник оттам толкова рано сутринта.

Тъмният силует расте. Спира в дъното на долината.

Тевкър знае, че конникът гледа тях. Готви се за тях.

Идва за тях.

Capitolo IV

Конникът в подножието на хълма е Ларт. Ларт Палача. Ларт – човекът, всяващ най-много страх в Атманта.

Има много причини да се боиш от тази планина от мускули, изпълняваща заповедите на господаря си – магистрата Песна. Първо, Ларт убива. Екзекутира хладнокръвно в името на местното правосъдие. Второ, изтезава, пак по заповед на господаря си. Трето, и може би най-плашещо, всяка зловеща задача от неговата работа му носи удоволствие.

Обзет от такива мисли, Тевкър се подчинява на мрачното нареждане на Ларт, оседлава коня си и тръгва с него. Младият нецвис се замисля и за магистрата Песна. Този човек е млад и мразен. Богатството му идва от наскоро разработените сребърни мини и древното изкуство на политическите интриги. Както всички политици и той не е такъв, какъвто изглежда. Външно е благороден човек, търговец и стълб на обществото. В действителност е продажен, развратен звяр, алчен за власт.

Влизат в оградената с каменни зидове градина на Песна и Ларт завежда Тевкър в огромна зала с под, покрит със странни млечнобели каменни плочи. Палачът го оставя с някакъв роб, толкова млад, че изглежда на сто луни от деня, когато ще му се наложи за първи път да се обръсне. Сърцето на Тевкър тупти тревожно, коленете му треперят. Толкова време след случилото се той е сигурен, че никой не е заподозрял нито него, нито Тетия за убийството в свещената горичка. Опитва се да се успокои, като оглежда разкоша, с който е заобиколен. Мебелите са изящно изработени от различни видове дърво, някои са избелени и покрити с дебели кожи, други са боядисани в червено и кафяво с извлеци от различни горски плодове и растения като брош. Покрай стените са подредени бронзови статуи в естествен размер, изобразяващи оратори, работници и роби. Стаята е оживена със стенописи на танцьорки, музиканти и гуляйджии. Във всеки ъгъл има огромни амфори, гледжосани в черно и изрисувани със златни орнаменти във формата на листа. Двама роби отварят голямата украсена с мрежа от дърворезби двойна врата и бързо влизат в залата. Сърцето на Тевкър се разтуптява двойно по-бързо. Робите се засуетяват да оправят кожите и възглавничките върху едно голямо дървено кресло с висока облегалка, където ще седне магистратът.

Песна влиза.

Той е висок и красив мъж и носи дълга тога от блестяща материя, непозната за Тевкър. Дрехата е закрепена на едното рамо с тока, напомняща стисната женска ръка. Краката му са обути в изящни кожени сандали със сребърни закопчалки.

Песна поглежда Тевкър, после – с неодобрение, бронзовото огледало, което носи в изпънатата си ръка.

– Имаш добър тен – отбелязва. – Слънцето не е милостиво към моята кожа. Изсушава я, зачервява я и я кара да сърби. Но с бледа кожа човек изглежда така, сякаш белият дух на смъртта ще го отнесе в гроба всеки момент. – Магистратът сяда на креслото. – Ти как мислиш, гадателю?

Тевкър се опитва да си придаде спокоен тон:

– Боговете са ни сътворили такива, каквито сме. Нашата външност не се нуждае от други промени освен от онези, на които те решат да ни подложат.

– Така е. – Песна поглежда още веднъж огледалото и кимва на единия роб. – Тази вечер се погрижи това да бъде добре излъскано с кост от сепия и пемза. Искам утре да се видя в по-добра светлина.

Робът се оттегля бързо и магистратът отново насочва вниманието си към младия гадател, който се възхищава на една бронзова статуя.

– Според моите придворни аз притежавам най-богатата колекция от произведения на изкуството извън Гърция. Мисля, че бих могъл веднъж годишно да я показвам на поданиците си. Как смяташ? Дали този жест ще ми спечели благоволението на боговете?

Тевкър е отвратен от суетността на този човек, но знае, че трябва да внимава какво говори.

– Покровителят на изкуствата дарява светлина не само на своите съвременници, а и на онези, които ще наследят земите ни в бъдеще. Следователно за такова благоволение боговете биха те възнаградили в отвъдния живот.

– Хубаво. Това исках да чуя.

– Същевременно, господарю, ако позволиш дързостта да добавя... – Тевкър оглежда залата. – ... би било разумно да събереш и произведения, посветени на самите богове, а не само такива, изобразяващи смъртни.

– Ще потърся такива творби – измърморва замислено Песна. – Благодаря за съвета.

Тевкър добива достатъчно самоувереност, за да изпробва късмета си:

– Жена ми е скулпторка. С удоволствие би те посъветвала или изпълнила някоя твоя поръчка.

– Ами, прати ми я тогава – сопва се раздразнено Песна. – Но не съм те повикал, за да ми натрапваш услугите на жена си, а за нещо по-сериозно.

Магистратът заобикаля нецвиса в полукръг, като се вглежда изпитателно в лицето му. Стомахът на Тевкър се свива.

– Имам проблем, гадателю, и се нуждая от съвета ти и от одобрението на боговете.

– Ще положа всички усилия да помогна, господарю.

Песна се приближава и се втренчва заплашително в очите му.

– Хубаво е да положиш всички усилия. Дано да са достатъчно.

Замълчава и оглежда изпитателно лицето на младия гадател. Тевкър се надява господарят да не види страха в очите му. За Песна страхът е по-важен от уважението.

– Етрурия се разраства – продължава магистратът. – Към нея се присъединяват все нови и нови владения и населението наближава една трета от милиона. Имам нужда от нови земи, нови предизвикателства, иначе Атманта ще си остане тръстика на речния бряг, а трябва да бъде гора, простираща се докъдето поглед стига. – Отново се втренчва в Тевкър. – Разбираш ли нуждите и амбициите ми, предаността ми към идните поколения?

Тевкър кимва.

Магистратът продължава с по-доверителен тон:

– Преди няколко луни бе извършено едно много обезпокоително убийство. Всички говорят за това и има опасност да се разчуе из цялата страна.

Сърцето на Тевкър прескача един удар. Тъкмо си мислеше, че е вън от опасност.

– Жертвата бе зрял мъж. Беше заклан като животно. Червата му бяха извадени, черният дроб – изхвърлен. Предполагам, си чул за това.

Тевкър кимва.

– Двамата с теб, гадателю, знаем, че черният дроб е домът на душата. Ако бъде изваден, мъртвият не може да премине в отвъдния свят. – Песна прави пауза и вижда съгласие в лицето на Тевкър. – Такива деяния могат да хвърлят в смут общност като нашата. – За първи път магистратът издава някакво безпокойство. Опитва се да потисне страха в гласа си. – Един старейшина ми каза, че това убийство може да е дело на Аита, господаря на подземния свят. Възможно ли е това?

Тевкър вижда възможност да отклони вината от себе си:

– Не е изключено. Аита има чудовищна мощ, отнася душите по всеки възможен начин. По-обичайно е да изпрати сукуб, който да съблазни мъжа и да отвлече духа му по време на еякулация, но...

– Да не дават боговете! – прекъсва го Песна, като се замисля за собствените си развратни удоволствия и уязвимост. – В името на добрите богове, не говори такива неща! – Замълчава, докато прогони тревожните образи от съзнанието си, и после се връща към молбата си. – Гадателю, нека говорим по същество. Предстои да предприема изключително важен поход. Не мога да го направя, ако сме прокълнати или ако хората си мислят, че сме прокълнати. Разбираш ли?

Тевкър не е много сигурен, че разбира.

– Какво искаш от мен, господарю?

Магистратът плясва с ръце:

– Принеси нещо в жертва. Направи някое заклинание, за да възстановиш спокойствието в нашите селища и да разсееш слуховете. Не мога да допусна плановете ми да бъдат смутени от недоброжелателни богове или дори само от приказки за такива. Ясно ли се изразих?

– Какво да принеса в жертва и за кого? Може би три различни животни в чест на тримата главни богове Уни, Тиния и Менрва?

Песна изпуска нервите си. Хваща гадателя за туниката и го разтърсва.

– В името на всички богове, просто си свърши работата, човече! Аз ли да мисля вместо теб? Жертвай жени и деца, ако искаш – не ме интересува, стига да действа. – Блъсва го назад. – Не ме разочаровай. Предупреждавам те, следващия път, когато ти изпратя Ларт, ще е, за да даде израз на неудовлетворението ми върху жалкото ти тяло.

7

В НАШИ ДНИ

РИО ДИ САН ДЖАКОМО ДЕЛ ОРИО, ВЕНЕЦИЯ

Карабинерите идват с лодка, тихо и тържествено под утринното небе с цвят на телешко карпачо.

Спретнати млади полицаи слагат островърхите си фуражки и нагласят пистолетите „Берета“ в белите кобури, преди да слязат на брега. Разпъват найлонова лента за ограждане на местопрестъплението, водят си записки, вършат това, което в такива случаи правят колегите им по целия свят. В Комптън Том често е гледал как след поредната престрелка лосанджелиската полиция разчиства останките от нарковойни и пропаднали съдби.

Старецът, който е открил трупа, се казва Луиджи. Той е пенсиониран продавач на риба около седемдесетте, страдащ от безсъние и лош английски. След като остави Том при трупа, почти бе изкъртил вратата на близката къща, докато накара някого да извика полиция и линейка.

Том коленичи до убитата и се прекръства. Това е рефлекс. Въпреки че вече няма право да дава последно причастие, думите все още звучат в главата му.

Чрез това свещено помазване нека Бог в любовта и милостта си да ти помогне с благоволението на Светия Дух. Нека Бог, който те освобождава от греха, да те спаси и възвиси.

Целува сключените си палец и показалец и леко описва кръст над челото на жертвата.

Изглежда на около седемнайсет. Трудно е да се каже с по-голяма точност. Някой се е постарал да я накълца. Има десетки, може би дори хиляди порязвания по цялото ѝ тяло. Липсват парчета плът. Лицето ѝ е обезобразено от смъртта. Наличието на толкова много рани е странно. Твърде много са. Изглеждат нанесени напосоки – но несъмнено всичките са част от някаква схема в съзнанието на убиеца.

– Синьоре, бихте ли дошли с нас, ако обичате?

Гласът е твърд – заповед, не молба, изречена на добър английски от млад полицай с радиостанция в ръката. Том го чува, сякаш му говори от другия край на тунел, все още е съсредоточен върху злодеянието пред себе си.

– Синьоре, моля ви!

Някой хваща Том за лакътя. Помага му да се изправи. Или вземат мерки да не побегне? Тази мисъл го стряска.

– Къде отиваме?

– В централата на карабинерите. Не е далеч. Близо до „Риалто“. Искаме пълни показания.

– Не можем ли да го направим тук?

Том се завърта, търсейки някой по-висш офицер, с когото да говори.

– Господине, моля ви. Няма да отнеме дълго.

Ръката стиска лакътя му още по-силно. Професионално приложен натиск. Убедителен. Непоклатим.

– Хей! – Том се дръпва от пръстите в бяла ръкавица. – Няма нужда да ме държите. – Изтръсква се, сякаш почиства ръкава на скъп костюм. – Ще дойда с вас, искам да помогна.

Всички очи са втренчени в него. Един малко по-възрастен полицай прави няколко стъпки към тях, като разкопчава кобура си. Някой повдига трептящата от вятъра пластмасова лента.

Том Шаман вече съжалява, че тази сутрин не бе останал в леглото си. Дори му се иска изобщо да не беше идвал във Венеция.