Текст книги "Пророчеството Венеция"

Автор книги: Сам Крайстър

сообщить о нарушении

Текущая страница: 1 (всего у книги 31 страниц)

Сам Крайстър
ПРОРОЧЕСТВОТО ВЕНЕЦИЯ

В памет на Стюарт Уилсън.

Като любима приказка, която много обичаш и никога не забравяш.

ПЪРВА ЧАСТ

1

В НАШИ ДНИ

КОМПТЪН, ЛОС АНДЖЕЛИС

Полунощ. През свалените прозорци на лъскавия черен буик дъни хип-хоп. Минувачите по все още мокрия от дъжда тротоар се обръщат да видят колата. Но Том Шаман не вижда и не чува нищо. Той е в транс. Вглъбен в мислите си.

Около метър и деветдесет висок, Том има сиви буреносни очи и гъста черна коса. Благодарение на работата, която му позволява да тренира по два часа всеки ден, телосложението му е на боксьор тежка категория.

В момента обаче и двегодишно дете може да го победи.

Току-що е излязъл от мизерния апартамент под наем на булевард „Алондра“, където една италианска емигрантка издъхна от рак пред очите му. Преди броени часове Розана Романо навърши сто години. Нямаше поздравителни картички и подаръци. Никой не дойде да ѝ честити. Единствените ѝ посетители бяха лекарят, Том, а сега и съдебният патолог. Тъжен начин да завършиш едно столетие на земята.

Отчаян вик от отсрещния тротоар изкарва Том от мрачните размисли.

В уличката до една закусвалня за пържени пилета група мъже вдигат повече шум, отколкото е здравословно. Том е на средата на платното, когато осъзнава, че пресича.

– Ей! Какво става там?

Викът му привлича вниманието и едно лице се обръща към него в сумрака. Едър мъжага, облечен като ОГ – „оригинален гангстер“.

– Не се меси, пич! Това не ти влиза в работата. – Мъжагата стиска юмрук, за да му покаже, че говори сериозно. – Ако ти е мил животът, изчезвай.

Изчезването не е в стила на Том Шаман. Когато гангстерът се вмъква в тъмната уличка, Том тръгва след него. Там трима пребиват един. И някакъв дебелак с голяма уста държи нож.

Том се приближава и с добре прицелен ритник избива ножа от ръката му.

Биячите се вцепеняват от изненада. Само след секунда и тримата се нахвърлят върху Том.

Някой го фрасва по главата. Друг го изритва в бедрото. Не му пука – вече подскача на пръсти, а кръвта му кипи от адреналин. Прикляква, за да избегне един месест десен юмрук, след което с един удар нокаутира дебелака с ножа. Кроше като това може да спре цял камион и да пробие радиатора му.

Татуирани ръце стискат гърлото му в нескопосана хватка. Той вдига нападателя върху дясното си рамо и го стоварва върху близката стена.

Третият бандит се опитва да го изрита. Непохватно и слабо. Ударът няма достатъчно сила. Том хваща обувката му, натиска изпънатия крак и усеща как коляното поддава. Нападателят пада скимтейки на земята, но онзи с татуировките на ръцете отново е скочил на крака, превъзбуден от адреналина. Сега той държи нож.

Размахва го наляво-надясно, както правят злодеите във филмите.

Грешка.

Голяма грешка.

Том прави крачка напред. Премества тежестта си. И нанася страничен ритник в главата на бандита.

Двама обезвредени. Остава един. И този един не смята да се пробва повече.

– Копеле! – изкрещява, докато се отдалечава с куцукане, стискайки изкълченото си коляно. – Знаем кой си, побъркан кучи син!

Свива пръстите на едната си ръка, сякаш държи пистолет, и ги насочва към Том.

– Ще те открием и ще ти гръмнем коленцата!

Том не обръща внимание на заканите. Навежда се над жертвата и се опитва да прецени състоянието ѝ.

Младо момиче, на петнайсет, максимум седемнайсет. Дрехите ѝ са разкъсани и е повече от очевидно какво се е случило. На бледата светлина Том вижда кръв и рана на главата, което обяснява защо е в безсъзнание.

Обажда се на 911 и казва да изпратят линейка и полицейски патрул. Затваря и проверява дишането на момичето. Съвсем слабо е. Не смее да я мести, в случай че има травми на врата. Покрива я с якето си. Дано линейката да дойде скоро.

Едрият бандит лежи неподвижно. Нищо чудно. Това кроше беше най-доброто, което някога е нанасял. Късметлийски удар. Другият нападател също не мърда. Двамата са около трийсетте, гангстери ветерани, с провиснали дънки, футболни фланелки и червени кърпи на главата – цветовете на „Кървавите“, местната негърска банда на Комптън.

Том ги обръща по гръб. Мъртви са.

Това откритие го шокира. Дори не е необходимо да проверява пулса им. Ножът стърчи от корема на дебелака и половината му черва са навън.

Другият младеж няма нито една рана, но главата му е грозно изкривена на една страна, а очите – отворени и мътни.

Том Шаман – енорийският свещеник, отец Томас Антъни Шаман – е виждал много трупове, но досега само ги е благославял, никога не е ставал причина за смъртта.

В далечината се чува вой на полицейска сирена и свирене на гуми зад ъгъла, виждат се мигащи бели и сини светлини. Линейката кара точно зад полицията, с по-слаба сирена като непохватно приближаващ се слон.

За Том всичко продължава като насън. Без звуци. Без емоции. Той кляка на тротоара и повръща.

На неоновата светлина кръвта по ръцете му изглежда черна. Черна като грях.

Полицейската кола спира.

Затръшват се врати. Пращят радиостанции. Полицаите заграждат местопроизшествието и шепнат помежду си.

Линейката най-сетне пристига и на тротоара изтраква количка.

Мислите на Том са другаде. В главата му всичко е объркано. Мъртвата старица на булевард „Алондра“; момичето, което не успя да спаси от изнасилване; бандитите, които уби; и онзи, който се измъкна. Всичко се смесва.

Един полицай му говори нещо. Помага му да се изправи. Той се чувства кух.

Сам.

Изгубен във вътрешния си ад.

Сякаш Бог току-що го е изоставил.

2

КОМПТЪН, ЛОС АНДЖЕЛИС

Сутринта след нощта, в която си убил човек, е най-лошата сутрин, която можеш да си представиш.

Няма махмурлук, няма тежка нощ в казино, няма срамна секс авантюра, която дори да се доближава до начина, по който се чувстваш. В най-черния си ден Том Шаман седи по сив потник и къси панталони на края на тясното си легло. Чувства се като нищожество.

Не може да спи. Няма апетит. Няма желание да се моли.

Не е в състояние да прави каквото и да било.

Отдолу се чуват гласове. Икономката. Двамата свещеници, с които е съквартирант. Един служител от пресслужбата на епархията. Представител на полицията. Пият чай и кафе, обменят впечатления и съчувствие. Планират живота му, без да се интересуват от неговото мнение. Единствената добра новина, изглежда, е тази, че момичето е живо. Изплашено до смърт, но живо. Травмирано и в шок от изнасилването, но все пак живо.

Том вече даде показания в участъка. Пуснаха го, без да му повдигнат обвинения, но го предупредиха, че когато новината се разчуе, целият ад ще се отприщи.

И стана точно така.

Медийните демони изпълзяха от свърталищата си и вече дебнат около къщата му. Бродят на глутници около църквата и енорийската канцелария. Микробусите им са спрели край улицата, сателитните чинии се въртят, търсейки сигнал. Самият шум, който вдигат, е мъчение. Той запушва ушите си с ръце и се опитва да заглуши непрестанните звуци от звън на мобилни телефони, пращене на радиостанции и гласове на репортери, репетиращи какво ще кажат пред камерата.

Когато излизаше от участъка точно преди зазоряване, Том наивно мислеше, че може просто да се прибере вкъщи и да постави нещата под контрол. Да прецени дали Бог е създал ужасния сценарий от изминалата нощ като лично изпитание за него. Едно изнасилване и три смъртни случая – една крехка вдовица и две улични хлапета, изгубили правилния път. Жесток сценарий. Може би Бог знае, че във всяка трагедия, разиграваща се в Лос Анджелис, трябва да има холивудски съспенс.

А може би няма никакъв Бог!

Съмнението го разтърсва.

О, стига, Том, ти отдавна се съмняваш. Глад. Земетресения. Наводнения. Безброй невинни хора, умиращи от глад, удавени, затрупани живи. Не се прави, че тези „Божии дела“ не са разклащали вярата ти.

Някой чука на вратата. Открехва я. Отец Джон О’Хара пъха рунтавата си червена коса и луничавото си, шейсетгодишно лице през пролуката.

– Чудех се дали си заспал. Искаш ли да ти правя компания?

Том се усмихва:

– Не ми се спи. Засега.

– Да ти изпратя ли нещо за хапване? Може би яйца и топло кафе?

Отец Джон махва към чашата изстинало кафе до леглото.

– Още не, благодаря. Ще си взема един душ, ще се избръсна и ще се опитам да се свестя след минутка.

– Добре, давай – усмихва се одобрително отец Джон и затваря вратата след себе си.

Том поглежда часовника. Още няма 11, а вече му се иска денят да свършва. От 6 часа новинарските емисии от източния до западния бряг разказват за случилото се през нощта. Очите на цяла Америка са вперени в него и това не му харесва. Изобщо не му харесва. Той е срамежлив човек – добронамерен и силен, но се страхува, когато трябва да влезе в стая, пълна с непознати, и да се представи. Не е от хората, които обичат да дават интервюта по телевизията. Репортерите вече пъхат под вратата на църковната канцелария чекове и бележки с молби за ексклузивни интервюта, опитват се да купят всяка частица от него.

Том едва се добира до банята, преди отново да повърне. Пуска студената вода, пълни шепи и започва да плиска лицето си, докато накрая усеща студа.

Поглежда огледалото над умивалника.

Лице на убиец, Том. Погледни се. Виж колко си се променил. Не се преструвай, че не виждаш. Ти си убиец. Двоен убиец, за да сме по-точни.

Как се почувства, когато ги уби, отче? Хайде, бъди честен.

Беше възбуждащо, нали? Признай.

Том извръща поглед. Взема една кърпа и се връща в спалнята.

На пода до леглото има стара картичка. Картичката, която Розана държеше забодена с кабърче на стената в стаята си. Картичката, която поиска, когато Том дойде да се моли за нея миналата нощ. Розана целуна картичката и му я даде в знак на признателност.

– Per lei.

За вас. Той взема картичката. Забелязва, че е станала крехка с годините, с намачкани и мръсни ъгълчета. Около мястото, където е било забито кабърчето, има ръждиво кръгче на бял фон. Том за първи път я разглежда внимателно. Доста е избеляла, но личи, че е репродукция на някоя велика италианска картина. Може би Каналето. През мръсотията успява да различи очертанията на църковен купол и дълги, тъмни петна, които приличат на морски кончета, но е по-вероятно да са гондоли. Рисунка на място, отдалечено на хиляди километри, създадена преди стотици години.

Том се усмихва за първи път през този ден.

Венеция, родният град на Розана Романо, му дава лъч надежда.

Capitolo I

666 Г. ПР. ХР.

АТМАНТА, СЕВЕРНА ЕТРУРИЯ

Пенещите се адриатически вълни с шепот обливат бледопрасковения пясък. Върху насечения североизточен бряг тъкмо е приключила тържествена гадателска церемония. Разтревожени селяни излизат в колона от свещената горичка, сгушена между маслиновите насаждения и лозята. Събитието не е обнадеждаващо.

Ясновидецът им ги разочарова.

Тевкър – даровит навремето гадател – отново не бе успял да види благоприятни съдбини в тяхното бъдеще.

Младият нецвис е разстроен. Не разбира защо боговете са го изоставили. Гладува три дни преди днешното жертвоприношение, носеше чисти дрехи, остана трезвен и спази всичко, описано в свещените книги.

Боговете обаче не му дадоха нищо ободряващо.

Селяните мърморят. Той чува мрънкането им. Някои предлагат да го сменят.

Две цели луни вече минаха – може би повече – от последния път, когато гадателят съобщи добра новина на жителите на Атманта, и Тевкър знае, че търпението им се изчерпва.

Скоро ще забравят, че неговите ясновидски способности им помогнаха да се заселят сред богатите на руда североизточни планини. Че с неговата благословия бе изработен медният плуг, който разора земята и очерта свещените граници на града. Какви неблагодарници. Беше дошъл в свещената горичка веднага след смъртта на една старица. Стара робиня – от робските бараки при помийните ями. Умря от обсебване – демоните ревяха и се кискаха между ребрата ѝ, разкъсваха белите ѝ дробове, караха я да плюе големи парцали съсирена кръв и плът.

Застанал сам по средата на свещения кръг Тевкър се замисля за нея. Той сам очерта кръга с литууса си, заострения кипарисов кол с леко закривен край. Издялала го бе Тетия, неговата половинка – жената, с която бе дал обет да прекара вечността.

Оглежда се. Всички са тръгнали. Време е и той да се прибира.

Не у дома. Все още не.

Срамът от неуспеха е твърде голям, за да се върне при жена си в леглото. Тевкър сваля коничната си церемониална шапка на нецвис и решава да се усамоти някъде и да се отдаде на размисъл. В някое спокойно кътче, където ще призове Менрва, богинята на мъдростта, да му помогне в съмненията.

Тевкър събира свещените съдове и обикаля остатъците на днешното жертвоприношение – сурово яйце, което помощниците му дадоха да счупи и да гадае по него.

Жълтъкът беше развален. Оцветен в червено с кръвта на неизлюпеното пиленце. Знак за надвиснала смърт. Но чия?

Тевкър излиза от свещената горичка на близката поляна. Тук се строи селският храм. Но вече цяла вечност не могат да го завършат.

Стените са от кирпич и дърво. Над величествената фасада има триъгълен фронтон. Широкият, нисък двускатен покрив скоро ще бъде покрит с теракотени керемиди. Когато сградата бъде завършена, Тевкър ще благослови олтарите и боговете ще бъдат доволни.

Всичко отново ще бъде наред.

Той обаче не знае кога ще стане това. Всички работници са в местната мина да копаят сребро. Религията е изместена от търговията.

Отива в задната част на храма, зад трите помещения, посветени на главните божества: Тиния, Уни и Менрва. Когато жена му завърши бронзовите статуи на свещения пантеон, той ще ги благослови и ще ги постави в наречените им ниши.

Тази мисъл го успокоява, но не му вдъхва достатъчно увереност, за да се върне вкъщи.

Все още натъжен, Тевкър тръгва криволичейки сред високата трева и влиза в гъстата горичка от липи и дъбове.

Чува ги много преди да ги види. Младежи от близкото селище. Тичат. Гонят се. Крещят. Трима са и като че ли играят някаква игра с яздене. Когато приближава, Тевкър вече не е толкова сигурен в невинността им.

Слънцето свети в очите му, но той забелязва, че са повалили на земята някакво момче.

Единият от младежите стиска главата на момчето между краката си – като овца, когато я стрижат. Другите двама са вдигнали туниката му. Момчето е голо от кръста надолу и най-едрият от тримата нападатели го изнасилва.

Тевкър остава настрани. Той е висок и жилав, но знае, че не може да се справи с такива диваци.

Пред слънцето минава облак и сега той успява да види по-ясно.

Слабичката жертва на младежите не е момче. Тетия е.

Вече няма колебание. Тевкър хуква, като едва докосва земята с крака. Изважда дългия нож за свещените жертвоприношения, острието, с което изкормва животни.

Забива острието в гърба на изнасилвача.

Варваринът изкрещява и поваля Тетия при падането си. Тевкър замахва срещу оня, който я държи, и разрязва лицето му.

Някой го сграбчва за врата. Третият е скочил върху него. Души го. Опитва се да го повали.

Двамата се стоварват на земята. На Тевкър му се завива свят. Ударил е главата си, причернява му.

Но преди да изгуби съзнание, усеща още нещо. Ножа. Някой го изтръгва от ръката му.

Capitolo II

– Тевкър!

Гадателят си мисли, че сънува.

– Тевкър! Събуди се!

Той отваря очи. Болят го. Тетия стои над него, но той не вижда лицето ѝ, защото слънцето свети силно зад нея.

Трябва да е било сън. Но изражението ѝ подсказва, че не е. Кръвта по ръцете ѝ показва, че не е.

Той се обръща настрани и бавно се надига. Оглежда се. Не вижда нищо. Изправя се и се подпира с треперещи ръце на нея.

– Добре ли си?

На лицето ѝ се чете ужас. Тя гледа нещо зад него. Тевкър се обръща.

Не може да повярва на това, което вижда.

Истина е било. Истина.

Трупът на изнасилвача още е там. Проснат на земята. Лицето и тялото му са нарязани на парчета. Мъжът, чието лице поряза, и другият му съучастник са избягали.

Тевкър поглежда жена си. Тя е опръскана с кръв. Не се налага да я пита какво е станало – очевидно е. Докато той е бил в безсъзнание, тя е взела ножа от ръката му и е накълцала нападателя. Забивала е ножа, забивала е и е забивала, докато не е останало съмнение, че е мъртъв.

И не е спряла.

Тевкър стои като онемял. Не може да погледне жена си.

Изкормила е нападателя.

Забила е ножа дълбоко в тялото му и го е разрязала. Вътрешностите са навсякъде. Сърцето. Един бъбрек. Черният дроб. Разфасовала го е като коза.

Накрая Тевкър се обръща към нея. Гласът му е напрегнат и изпълнен с тревога.

– Тетия? Какво си направила?

Лицето ѝ става сурово.

– Той ме изнасили. – Посочва останките. – Тази свиня ме изнасили!

В очите ѝ проблясват сълзи. Той я хваща за ръката и усеща как трепери, докато се мъчи да обясни.

– Мъртъв е и се радвам, че е така. Нарязах го, за да не се пресели никога в отвъдния живот.

Накланя глава към парчетата от тялото му, към органите като онези, които е виждала съпругът ѝ да изтръгва от труповете на животните, принесени в жертва на боговете.

– Взех черния му дроб, та Аита да отнесе душата му.

Думите ѝ го вцепеняват. Аита – владетелят на отвъдния свят. Крадецът на души. Името, което никой нецвис не дръзва да изрече. Краката на Тевкър лепнат от кръвта на убития от жена му – на мъжа, който го унижи и омърси почти толкова, колкото нея. Започва да му се гади. Той оглежда кръвопролитието. Удивително е. Никога не е подозирал, че Тетия е способна на такава сила, камо ли на такъв гняв. Постепенно Тевкър се опомня.

– Трябва да вървим. Трябва да отидем при магистрата и да му кажем какво се е случило. Как са те нападнали и си се защитила. Всичко.

– Ха! – Тетия разперва ръце, като се изсмива нервно. – Ами за това какво ще кажем? – Завърта се в кръг, за да посочи кървавата баня. – Трябва ли да търпя подигравките на хората до края на живота си? „Вижте я! Тази жена! Изнасилиха я и тя изгуби разсъдъка си.“

Тевкър се опитва да я успокои:

– Хората ще разберат.

Тя се дръпва.

– Не! – Вдига кървавите ръце пред лицето си. – Не, Тевкър! Няма!

Той я хваща за китките, опитва се да дръпне ръцете ѝ надолу, но не може. Вместо това я издърпва към себе си и я прегръща силно. Тя трепери. Той притиска лице до косата ѝ и я целува нежно. Знае, че това, за което си мисли, не е правилно. Знае, че не бива. Но знае и че то е единственото, което могат да направят.

Тевкър прави крачка втрани, като още държи жена си за раменете.

– Тогава ще отидем и ще се измием в реката. Ще се приберем вкъщи и ще изгорим тези дрехи. И ако някой ни попита, цяла нощ сме си били заедно вкъщи.

На лицето ѝ се изписва облекчение.

– И никога няма да споменаваме нищо на никого. Разбираш ли?

Тетия кимва. Притиска се в него и вече се чувства в безопасност. Освен това обаче се чувства различна. Различна по начин, който ще промени живота им завинаги.

ОСЕМ МЕСЕЦА ПО-КЪСНО

В НАШИ ДНИ

3

ПОЛЕТ UA 716

ДЕСТИНАЦИЯ ВЕНЕЦИЯ

Над Атлантическия океан Том Шаман отново поглежда пощенската картичка от Розана Романо.

Сега знае, че художникът е Джовани Каналето, а пейзажът – от Големия канал и базиликата „Санта Мария дела Салуте“ във Венеция през осемнайсети век. Знае, защото цял ден търси в интернет. Точно тази картичка и изгледът от нея го убедиха, че най-правилното, което може да направи, е да напусне Лос Анджелис. И то не за кратко. Не за ваканция. Завинаги.

От момента, в който вдигна картичката от пода до леглото, разбра, че дните му като свещеник са свършили. Ръцете, стиснали пейзажа на Каналето, бяха осквернени от смъртоносен грях. Ръце на убиец. Не могат да раздават нафора никога повече. Не могат да кръщават. Не могат да бракосъчетават. Не могат да освещават.

Странно, но има чувството, че и той, и Господ са доволни от това. Том все още не може да разбере защо, но сега решението му се струва точно толкова правилно, колкото това да стане свещеник веднага след завършването на колежа.

Полицаите казаха, че изнасиленото момиче се побъркало. Разбрало, че е бременно. Не излизало от стаята си. Седяло на тъмно по цял ден и имало нужда майка му да бъде постоянно до него. Сърцето на Том прокърви, когато чу новината. Няколко пъти се опита да посети девойката, но тя не искаше да го види. Беше му изпратила по полицаите бележка, че е нечиста и омърсена и той трябвало да стои далеч от нея.

Горкото дете.

Том още се обвинява. Ако беше по-бдителен, ако се бе намесил по-рано, ако беше по-решителен, можеше да я спаси. Можеше да ѝ спести цялата болка.

Тези мисли още го измъчват, когато самолетът започва да се снишава над летище „Марко Поло“.

Докато се спускат през мекия облак към свежата ясна утрин, Том зърва смайваща гледка към Доломитите и искрящите води на Адриатическо море. После вижда Понте дела либерта – дългия виадукт, свързващ Венеция с континентална Италия. Накрая пред него се разкриват контурите на камбанарията „Сан Марко“ и криволичещата линия на Големия канал. Този воден път не изглежда особено променен от времето на Каналето.

Пистата на летище „Марко Поло“ е разположена успоредно на смайващо красивия бряг и – освен ако не сте самият пилот – гледката не допринася много за разсейване на опасенията, че ще кацнете насред лагуната. В кабината се усеща облекчение и гръмват аплодисменти, когато машината докосва асфалта и спирачките се задействат.

На главния терминал всеки бърза да си намери място. Безумието достига кулминация в залата за получаване на багажа.

Багажът на Том липсва.

Всичките му вещи, натъпкани в един голям стар куфар, са изчезнали.

Любезните служители от авиационната компания обещават да ги потърсят, но Том е чувал такива обещания и преди, обикновено от хора, които коленичат пред него, за да признаят греховете си, а после редят молитви, сякаш поръчват бургери и кока-кола.

Когато излиза на ярката слънчева светлина, Том вижда забавната страна на проблема. Може би е добре да започне новия си живот без нищо друго освен дрехите на гърба си.