Текст книги "Пророчеството Венеция"

Автор книги: Сам Крайстър

сообщить о нарушении

Текущая страница: 21 (всего у книги 31 страниц)

Capitolo XLVIII

1778 Г.

ИЗОЛА ДИ САН ДЖОРДЖО МАДЖОРЕ

Томазо вече е сигурен, че абатът го избягва умишлено. Младежът неколкократно ходи до кабинета на отеца, който всеки път го отпраща все по-грубо. Сега пред вратата седи друг монах, оставен да дреме и да отпраща посетителите.

Томазо подозира, че той е единственият, когото отпращат. Обзет от все по-голямо недоверие, той още веднъж намира време да отиде на площадчето с кладенеца и да потърси жилището само с един кафяв капак на прозореца, където живее търговецът Ефран.

Младежът открехва вратата и изглежда изненадан, когато вижда закачуления монах. Бързо се дръпва назад и отваря.

– Братко, братко! Влизай. Каква изненада! Заповядай вътре.

Томазо кимва за благодарност и влиза в стаичка, миришеща на нещо варено. Доволен е, че успя да дойде незабелязано. Ако бъде разкрит, това ще му навлече сериозни неприятности в манастира.

Ефран бързо разчиства разни разхвърляни ризи, бельо и едно дебело вълнено палто от дивана си.

– Заповядай, седни. Имам новини за теб.

– Надявах се, че ще имаш.

– Да, имам. Много добри новини. Но трябва да изтичам да доведа приятеля ми Ермано. Той ще ти разкаже всичко.

– Евреинът ли?

– Да. Търговецът на антики от гетото. Нали си спомняш, че ти споменах за него?

– Спомням си.

Ефран сипва вода от една кана в най-хубавата си чаша – многоцветна, оребрена, украсена с vetro di trina⁶. Подава я на монаха.

– Сипи си още. Колкото искаш. – Посочва към кухненския кът. – Има също хляб и вино. Ей сега се връщам.

След тези думи излиза.

Томазо се пита дали постъпва правилно. Тайната среща с непознат евреин в дома на съмнителен търговец едва ли е нещо, което абатът би одобрил.

Докато чака, той се замисля за действията си и за много други неща. Съдържанието на кутията, която пазеше под леглото си, отключи порой от емоции, свързани с майка му и сестра му. Чувства, които са били скрити толкова дълбоко, че дори не бе подозирал за съществуването им. Досега.

Скръб. Загуба. Отхвърляне. Тъга. Самота.

Извън тези примитивни и фундаментални чувства, картината се усложнява от търсенето на истината за семейството му.

Вина. Измама. Съмнение. Неувереност.

Затова не е чудно, че се чувства потиснат и започва сериозно да се опасява за вярата си. Дълбоко в себе си Томазо се надява, че след като разкрие тайната на плочката, убежденията му отново ще се възстановят.

Входната врата се отваря.

Ефран влиза задъхан, следван от слаб, гладко избръснат младеж и млада жена с лице, олицетворяващо самата невинност и изразяващо огромно любопитство.

– Това са Ермано – нетърпеливо казва Ефран – и приятелката му Танина. Тя работи при един колекционер на произведения на изкуството близо до „Риалто“.

Танина прави реверанс:

– Приятно ми е да се запознаем, братко.

Томазо се изправя, за да ги поздрави. Изобщо не си е представял, че толкова много непознати ще се намесят в личния му семеен проблем, и понечва да възрази, но Ефран, предусетил това, го прекъсва:

– Не се безпокой, братко. Ние сме почтени хора, а приятелите ми само искат да ти помогнат.

Ермано носи няколко книги. Въодушевено ги поставя на масата и ги отваря на предварително означени страници.

– Моля, седни до мен, за да ти покажа какво открих.

Томазо сяда. Веднага забелязва черно-бяла схема на сребърна плочка, идентична на неговата. Пулсът му се ускорява, но той решава да не казва нищо, докато не узнае нещо повече за тези непознати.

Ермано почуква върху схемата и обяснява:

– Това е една от трите плочи. Били са отлети от сребро шест столетия преди Христа.

Томазо го прекъсва:

– Етруски ли са?

Ермано кимва:

– Да. Изработени са в Северна Етрурия. Легендата разказва, че една скулпторка запечатала на глина видението, което съпругът ѝ – етруски гадател – получил точно преди да ослепее по време на свещен ритуал. Керамичните плочки били купени от влиятелен аристократ, който ги използвал като калъп за отливане на сребърното произведение, станало известно като Плочите от Атманта.

Томазо е доволен, че най-сетне има отговор.

– Значи тази реликва е известна, така ли?

Ермано поклаща глава:

– Не, не е. Аз имам десетки книги, в които не се споменава нищо за нея, а в някои дори съществуването ѝ се отрича. Скоро след създаването им плочките били откраднати. После попаднали в други ръце и...

Ефран го прекъсва, преди да довърши разказа си:

– Колко струват?

Ермано свива рамене:

– Много. Ако някой вече притежава другите две плочки, истинските колекционери ще са готови да дадат цяло състояние за третата.

Томазо не проявява интерес към това:

– Не мога да я продам. Това е наследство от майка ми. Единственото, което ми е оставила. Писмо, плочката и малка дървена кутия – само това ми е останало като спомен от нея.

Ефран се намръщва. Такива емоционални привързаности не предвещават нищо добро за търговията. Той решава да използва най-убедителния си аргумент:

– Братко, ако успеем да продадем тази плочка, сигурен съм, че това ще донесе големи богатства за манастира и за теб самия. Това богатство може да се използва, за да увековечиш спомена за майка си за идните поколения, дълго след като си отидеш от този свят.

– Трябва да си вървя – заявява Томазо и обръща гръб на масата.

Ермано настоява:

– Братко, ще пазим тайна. Никой няма да узнае за нашето или за твоето участие. – Кимва към приятелката си. – Танина може да накара работодателя си да продаде плочката. Или пък баща ми може да я продаде в гетото. Макар че съм сигурен, че синьор Гатусо ще намери по-платежоспособен клиент.

Томазо въздъхва дълбоко:

– Синьори, благодарен съм ви за помощта – и на вас също, синьора. Ще се постарая по някакъв начин да ви възнаградя за усилията и добрината. Но наистина, не съм склонен да се разделя с този предмет.

– Може ли да видим плочката? Да се уверим, че е оригинална? – Ермано посочва няколко големи абзаца в една от книгите. – Има много истории за фалшификати и лъжлива собственост. Знам подробности, с чиято помощ можем да установим дали е автентична.

Томазо поглежда текста, но евреинът го закрива с ръка, като добавя:

– Има написани и разни глупости, братко. Но не бива да обръщаш внимание на всичко, което пише.

– Кажи ми какво пише – настоява Томазо, – или всичко приключва.

Ермано се споглежда с Ефран, после вдига ръце.

– Добре, както искаш. – Подава му книгата. – Според някои легенди плочките са били откраднати от един изключително зъл човек – убиец и изтезател, който ги използвал с окултни цели. – Изчаква Томазо да обърне страницата и продължава: – Това са другите две плочки. Едната изобразява прегърнати мъж и жена с детето им. Смята се, че това са гадателят, скулпторката и тяхното бебе. Другата изобразява демон. Но демонът не е от етруската митология или поне не са го познавали по онова време.

Поглежда Томазо и се питва дали да не спре тук, но монахът очевидно иска да знае всичко, което е известно.

– Легендата гласи, че този демон е Сатаната и че бебето е негов син, а не на гадателя. Плочките са известни като „Портите на Съдбата“ или „Портите на Ада“. Сигурно си забелязал, че змиите върху плочката, която е у теб...

Лицето на Томазо е пребледняло като платно. Изобщо не е подозирал подобно значение.

– Не може да бъде – прошепва.

– Братко, това са пълни глупости. Приказки на стари баби, които нямат по-полезно занимание от това да си фантазират. Не им обръщай внимание.

Томазо обаче знае, че не може да пренебрегне толкова лесно тази информация. Как може майка му да му завещае предмет с толкова зловеща история? Изведнъж му се приисква да остане сам. Той затваря книгата.

– Съвместното ни начинание приключи. Grazie.

Без да каже нищо друго, тръгва към вратата, оставяйки другите да гледат гърба му.

– Каква загуба на време – отбелязва раздразнено Ефран. – Мисля, че повече няма да го видим.

– Не мисля така – казва Ермано, като се усмихва мрачно. – Наистина не мисля. Занаятът ме е научил, че човек, който показва толкова емоция и интерес към определен предмет, винаги се връща.

⁶ Дантелено стъкло (ит.) – б. пр.

50

В НАШИ ДНИ

ПИАЦАЛЕ РОМА, ВЕНЕЦИЯ

Том и Валентина излизат да закусят навън. Тя го завежда в малко нетуристическо кафене, където явно ходят само гондолиери и полицаи. Том не казва нищо за обаждането до „Сан Куентин“ – изглежда му най-разумно да изчака, докато говори с Бейл. Но ѝ разказва какво е научил от Алфи за Плочите от Атманта. Тя явно го приема като нещо без особено значение, някаква стара легенда. Все пак се обажда на Карвальо и му предава информацията.

– Какво каза той? – пита Том, след като тя затваря телефона.

– Нищо особено. Получил е някои резултати от криминалистите – той винаги се впечатлява от това. За него, когато става дума за разследвания на убийства, науката стои над всичко. След един час ще има брифинг. Иска и ние да сме там.

Том допълва чашата ѝ. Тя се усмихва при спомена за последния път, когато ѝ даде вода.

– Имаш ли роднини, при които можеш да отидеш тази нощ? – пита той. – Ще ти се отрази добре, ако имаш компания.

– Родителите и сестра ми са в Рим. Но ще се справя. Снощи емоциите просто ми дойдоха в повече. След като бяхме на онзи остров, след като пресякох участъка от лагуната, в който е бил убит Антонио... А после срещата с всички онези непознати хора, когато се питах дали някой от тях не е убиецът... Всичко това ми опъна нервите.

– Внимавай. Излагаш се на невъобразимо силен стрес. – Том замълчава, преди да добави това, за което си мисли. – Сигурен съм, че майор Карвальо и колегите ти ще разберат, ако си вземеш няколко дни отпуск. Трябва да си починеш.

Суровият ѝ поглед му дава да разбере, че това няма да се случи. Валентина се усмихва пресилено и отива на касата да плати.

Вървят към участъка, без да бързат, и разговарят за всичко друго освен за Антонио и разследването. Валентина живо се интересува от живота на Том и това, което го е накарало да стане свещеник. Той няма желание да обсъжда лични въпроси, но все пак споделя някои подробности за миналото си:

– Още при първото ми посещение на литургия нямах усещането, че съм в църква. Почувствах се като в собствения си дом – сякаш това бе мястото, където можех да се отпусна и да бъда себе си.

Ако имаха време, Валентина би му задала още много въпроси. Може би дори би го попитала за Тина Ричи и за това какво смята да прави по-нататък. Без да усетят обаче, стигат до участъка на карабинерите.

Заседателната зала мирише на кафе и е огласена от оживени разговори. Валентина и Том влизат заедно, но се разделят и сядат далеч един от друг – несъзнателна реакция и при двамата. Психологическа необходимост да се дистанцират и да възстановят личното си пространство. Вито Карвальо го забелязва, но вероятно е единственият, на когото прави впечатление. Поглежда Валентина и вижда, че е напрегната, на ръба на криза, но все още се държи. Скоро от двете ѝ страни сядат Роко Балдони и едно от новите попълнения – лейтенант Франческа Тоти от отряда за работа под прикритие на майор Кастели.

Осветлението намалява и Вито кани криминалистката Изабела Ломбардели да започне брифинга. На екрана пред тях се появява първият диапозитив – от вътрешността на „Санта Мария дела Салуте“. Ломбардели съобщава последното си шокиращо откритие:

– Кръвта, използвана за начертаването на този странен символ върху пода при олтара, е от Моника Видич.

Замълчава, за да им даде време да обмислят значението на този факт.

Вито е първият, който осъзнава какво означава това. Убиецът е по-методичен, по-привързан към ритуала и по-опасен, отколкото са си представяли. Планирал е убийствата с много време напред и е пазил кръвта на жертвите, подготвяйки се за нещо. По-мащабен план или ритуал, който все още не се е състоял.

На екрана се появява вторият диапозитив. Показва две хоризонтални ивици, напомнящи баркодове. Изабела обяснява какво означават:

– Пуснахме ДНК профил. Горната ивица е контролна проба от кръвта на жертвата. Долната е от кръвта в „Салуте“. Както виждате, съвпадението е сто процента. Кръвта в църквата безспорно е от Моника.

Сменя диапозитивите.

– Една лоша новина: резачката, която намерихме в хангара за лодки, не отговаря на раните на никоя от жертвите и по нея няма кръв, нито микрочастици.

Искрата на оптимизма изчезва от очите на Вито.

– Дали не са сменили веригата? – пита той.

Изабела показва контурите на триона.

– Размерът е друг. Само трийсет сантиметра. – Увеличава снимката. – Освен това този модел не е достатъчно мощен. Това е „Ефко“, добра италианска марка, но само 30 кубика. Съжалявам.

Вито поклаща глава. Една стъпка напред, една назад, така се случва при всяко разследване.

– А другите кръвни проби?

Изабела показва друг диапозитив.

– В хангара има някои следи. – Поглежда майора. – Бих се учудила, ако нямаше. Това е място за поддръжка, което означава ожулвания, остри предмети и трудови злополуки. Никоя от пробите обаче няма съвпадение с Моника Видич или с двамата мъже, които извадихме от лагуната.

Вито прелиства една страница на бележника и се обръща към колегите си:

– Рано тази сутрин се получи обаждане от отдела за издирване на изчезнали. По снимките, кръвните проби и резултатите от ДНК най-сетне са открили име. По-възрастната жертва е французинът Натаниел Лашкар, седемдесет и две годишен вдовец. За първи път от десет години отива на екскурзия в чужбина. Изглежда, че преди половин век се е оженил във Венеция и е решил да дойде да я види още веднъж, преди да умре.

– Нещо за по-младия мъж? – пита Валентина.

– Още не. Но предполагам, че и той ще се окаже случайна жертва.

– Случайна жертва?

Майорът я поглежда изненадано:

– Така ли казах? Имах предвид чуждестранна жертва, не случайна.

– Така и аз си помислих. Затова ми направи впечатление. Ти винаги си казвал, че няма такова нещо като случайни жертви. Винаги има причина убиецът да избере някого.

Вито не разбира много добре какво има предвид лейтенант Мораси:

– И какво?

– Църквата. Може би тя е общата. Натаниел е дошъл да види църквата, в която се е оженил. Моника Видич и баща са отишли да разгледат някаква църква, преди да вечерят и да се скарат. Може би убиецът избира жертвите си около една или две конкретни църкви.

Роко продължава в същия ход на мисли:

– Седнал в църквата, серийният убиец има достатъчно време да избере своята жертва. Освен това така можем да обясним и оскверняването на „Салуте“.

Вито кимва предпазливо:

– Роко, потърси възможни връзки между жертвите и някоя църква, както и между църквите и всяко име, което имаме в системата – включително на хората от Изола Марио.

За момент всички забравят Изабела. Тя явно няма нищо против. Когато Вито отново я поглежда, криминалистката чака търпеливо, със скръстени ръце и наблюдава с удоволствие кухнята на кипящото разследване. Как нищо се превръща в нещо. Този процес винаги я е очаровал. Майорът ѝ кимва и тя продължава:

– Така. Сега е време за лошата новина. Люспите от черна боя, намерени върху тялото на Моника, бяха сравнени с проби от гондолата в хангара. Не съвпадат. Боята от тялото обаче е доста необичайна. Не е обикновена евтина боя. Опитваме се да открием производител, партида, източник и така нататък. Ще ви дам подробности, щом получим нещо.

До този момент лейтенант Франческа Тоти слуша мълчаливо. Тя е невзрачна жена, не красавица като Валентина, и лесно може да я пропуснеш. Когато преодолее срамежливостта си и заговори обаче, професионализмът ѝ блясва:

– Намерихте ли някакви интересни отпечатъци върху моторния трион и гондолата? Има ли някакви закономерности на употреба, които да личат от отпечатъците по и около мониторите?

Валентина се вцепенява. Вито я поглежда. Всички осъзнават, че е станала издънка. Валентина поклаща глава:

– Трябва да сме го направили. Сигурна съм, че взехме отпечатъци отвсякъде.

Израженията на всички очевидно показват, че не са го направили.

– Закономерностите на употреба биха показали кой контролира и използва най-често системата за наблюдение – безмилостно изтъква Франческа. – Така бихме могли да установим и кой най-често използва гондолата и другите лодки.

– Знам! – сопва се Валентина.

Карвальо я поглежда мрачно. Вече осъзнава грешката си. Не биваше да я оставя да работи по това разследване.

Capitolo XLIX

1778 Г.

ИЗОЛА ДИ САН ДЖОРДЖО МАДЖОРЕ, ВЕНЕЦИЯ

Монашеската килия на Томазо е твърде тясна дори да се изтегне, без главата му да опира в едната стена, а краката – в другата. Той живее в най-лошия кошмар на страдащия от клаустрофобия. Но няма значение. Точно сега това му се струва най-удобното място на света.

Разкритията на евреина Ермано го потресоха. Разтърсиха го до дъното на душата му. Килията му се струва единственото безопасно място, където да се свие и да размишлява.

И той размишлява.

Все още му се струва подозрителен начинът, по който евреинът и другите двама се опитваха да изкопчат повече информация за плочката. Търговци! Нямаха търпение да го подмамят да им я продаде – несъмнено за нищожна част от истинската ѝ стойност, за да предложат част от семейната му история за продан из цяла Европа, докато намерят онзи, който е готов да даде най-висока цена. Освен гняв Томазо изпитва разочарование и тъга. Надяваше се търсенето му да доведе до някакви отговори. Вместо това възникнаха още въпроси. И то обезпокоителни.

Дали майка му е била свързана по някакъв начин с окултното?

Надява се, че не е. Той отново си спомня думите в писмото: нещо, което трябва да пазиш не само с цената на живота си, а и на душата си. Значението му е твърде голямо и твърде сложно, за да бъде обяснено в едно обикновено писмо. Изглежда, че е знаела, че плочката има връзка със злото, дори със Сатаната, но дали е действала с добри намерения? Той болезнено присвива очи, когато си спомня заръката ѝ: Никога не се отделяй от този предмет.

Верни ли са легендите от книгата на евреина? Дали наистина неговата плочка има някаква свръхестествена сила, която ще се освободи, ако бъде събрана с другите две?

Неговата плочка. Той осъзнава, че мисли за нея като за своя собственост. Безспорно тя му принадлежи. Принадлежала е на семейството му поколения наред. А сега не е при него. Той не оправда доверието на майка си. Единственото, което тя го помоли, а той не направи.

Томазо изпитва чувство за вина и нарастващ гняв към абата, задето му я отне.

Опитва се да се успокои с мисълта, че ако тя има потенциал да бъде инструмент на злото, може би е по-безопасно да стои при абата и в ръцете на Светата католическа църква, а не при него.

Но пък тъмниците и стаите за изтезания на инквизицията са пълни с продажни свещеници.

Той бръква под леглото, за да извади кутията и пак да прочете писмото. Може би в посланието на майка му има други неща, които ще бъдат по-разбираеми.

Ръката му напипва само прах. Застава на колене и започва да рови под леглото. Няма нищо.

Килията е толкова тясна, че са нужни едва няколко секунди, за да разбере, че кутията и писмото са изчезнали. Без съмнение са взети по нареждане на абата.

Но защо?

Томазо има чувството, че ще се пръсне. Утре ще отиде при абата и ще си поиска вещите обратно. Ще го направи, каквото и да се случи после. Независимо от последствията. Главата го заболява от напрежение. Той духва единствената свещица в килията, ляга в мрака и си пожелава да заспи.

Въпреки вътрешните си терзания, Томазо е изтощен и скоро дрямката го отнася – тъмна и дълбока, като вълните, през които обича да гребе.

Изведнъж чува шум. Гласове.

Думкане.

Блъскат се врати. Тичат хора. Настава паника. Томазо става от скърцащото легло и отваря вратата.

– Пожар! Пожар!

Един от монасите притичва покрай него; лицето му издава паника.

Бос, Томазо хуква след него. Отвън хангарът за лодки гори. Оранжеви и червени пламъци поглъщат черните греди, поправени собственоръчно от него. Кофите с катран, които е свалил от лодката, горят като факли; съдържанието им несъмнено е разлято из цялата сграда.

Няколко монаси хвърлят вода в пламъците. Напразно. Хангарът не може да се спаси. Най-доброто, което могат да направят, е да ограничат огъня.

– Братя! Братя! Елате с мен.

Томазо завежда няколкото готови да помогнат до купчината с компост. Започват да карат с колички вонящите гнили листа до границата на огъня и изграждат мокра черна стена, която го спира. Томазо е доволен от успеха.

– Сега да докараме още. Гребете с лопатите пръст и от най-мократа част на компоста и хвърляйте срещу пламъците, за да ги потушим.

Братята работят всеотдайно под негово командване, правят щафета; копаят, пълнят колички, тичат да изсипят гниещия компост и се връщат за още.

До изгрев слънце огънят е потушен.

Със зачервено лице, скъсано расо и изтощен до крайност, Томазо ляга на тревата пред манастира. Гърбът го боли от копането; гърлото му дращи от дима и от викането.

– Брат Томазо!

Гласът се чува зад него. Той се обръща и вижда абата.

Изправя се с мъка. С началника на манастира има още двама братя. Лицето на абата е сериозно.

– В канцеларията ми, братко. Веднага! – заповядва той.