Текст книги "Първото семейство"
Автор книги: Дейвид Балдачи
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 4 (всего у книги 29 страниц)
10
Мишел остави пистолета си в заключения сейф в джипа. Нямаше желание да прекара следващите няколко години във федерален затвор в размишления за грешката да се опита да влезе в Белия дом със заредено оръжие.
Бяха се отървали от репортерите пред кантората им, макар и с цената на малко гума от колелата на джипа на Мишел. Освен това по време на краткото преследване една от колите на журналистите се беше блъснала в паркиран микробус. Мишел не спря, за да окаже помощ.
Минаха през входа за посетители. Очакваха да ги въведат в Белия дом, но се изненадаха, защото, след като ги провериха с металотърсача, един от агентите на входа им кимна.
– Елате.
Заведе ги в лимузина, която чакаше пред входа. Потегли веднага щом вратите се затвориха.
– Къде, по дяволите, отиваме? – попита Шон.
Шофьорът не отговори. Другият до него дори не си направи труда да се обърне.
Мишел прошепна:
– Сикрет Сървис не са особено щастливи точно сега.
– Играта на обвинения е започнала – прошепна Шон в отговор. – А може и да знаят защо първата дама иска да се срещне с нас. Освен това не обичат външни хора да се навъртат наоколо.
– Бяхме едни от тях.
Шон сви рамене.
– Не се разделих с тази служба по най-благоприятния начин. Нито пък ти.
– Значи от ФБР ни мразят, мразят ни и нашите. А ни трябват съюзници.
– Не. Преди това трябва да знаем къде отиваме.
Тъкмо се канеше да зададе въпроса още веднъж, когато колата намали и спря.
– В църквата – каза шофьорът.
– Какво?
– Идете в църквата. Първата дама ви чака там.
Още щом слязоха от колата, си дадоха сметка, че са пътували много кратко. Намираха се просто от другата страна на Лафайет Парк. Църквата беше „Сейнт Джон“. Вратата беше отворена. Двамата влязоха, а лимузината изчезна.
Тя седеше на първия ред. Шон и Мишел по-скоро доловиха охраната в помещението. Не видяха жива душа. Когато Шон седна до Джейн Кокс, не можа да прецени дали е плакала, или не. Подозираше, че е, но знаеше също, че тя е жена, която умее да контролира чувствата си. Може би дори и пред съпруга си. Беше я виждал да се поддава на емоциите си само веднъж. И през ум не му беше минавало, че ще присъства на втори подобен епизод.
Под черното палто беше с дълга до коляното синя рокля, с разумно високи обувки и почти без никакви бижута. Косата й, макар и под шал, беше тупирана и сресана назад в прическа, която мнозина благосклонно сравняваха с тази на Джаки Кенеди. Шон знаеше, че тя никога не се облича крещящо, а само изискано. Елегантно. Никога не се опитваше да е нещо, което не е. Е, не беше съвсем така. Първата дама трябваше да се харесва на много хора, а просто нямаше начин един-единствен човек да отговори на всички изисквания. Играта на роли беше неизбежна.
– Това е Мишел Максуел… Мисис Джейн Кокс.
Джейн се усмихна мило на Мишел и се обърна към Шон.
– Благодаря, че се съгласихте да дойдете толкова бързо.
– Мислехме, че ще се срещнем в Белия дом.
– И аз смятах така, но размислих. В църквата е малко по-усамотено. И… по-спокойно.
Шон се облегна назад и за момент огледа олтара, после попита:
– Какво можем да направим за теб?
– Бяхте ли там, когато това се случи?
– Да. Носех подарък за Уила.
После описа случилото се онази нощ без най-кървавите подробности.
– Тък не си спомня кой знае какво – отбеляза Джейн Кокс. – Според лекарите той ще се оправи. Няма вътрешни наранявания, но, изглежда, паметта му не е съвсем наред.
– Това се случва често при удар по главата – отбеляза Мишел. – Не е изключено обаче да си спомни.
– Сега Сикрет Сървис поема охраната и на роднините на първото семейство – каза тя.
– Умен ход – кимна Шон.
– Ахилесовата пета най-накрая се показа – добави Джейн тихо.
Шон каза:
– ФБР пое разследването. Не мисля, че ние бихме могли да направим нещо, което те не могат.
– Организирах парти за рождения ден на Уила в Кемп Дейвид. Пам беше там, приятелите на Уила, брат й и сестра й. Беше един много специален ден за едно много специално момиче…
– Такава е – съгласи се Шон.
– Кой би си помислил, че в деня на прекрасното празненство може да… да се случи този ужас? – Тя погледна Шон и добави: – Искам да намерите Уила. И хората, отговорни за това.
Шон преглътна нервно.
– Говорим за федерално разследване. Не можем да се намесваме в него. Ще ни смачкат.
– Шон, веднъж ми помогна и никога няма да го забравя. Знам, че нямам право да го искам от теб, но ето… отново ми е нужна помощта ти.
– А ФБР?
Тя махна с ръка пренебрежително.
– Сигурна съм, че са много добри. Но не се съмнявам, че заради роднинската ми връзка с Уила всичко това много бързо ще се превърне в политически боксов мач.
– Как изобщо е възможно да се политизира отвличането на дете и убийството на майка му? – попита Мишел.
Джейн я погледна с усмивка, която много приличаше на снизходителна.
– В момента тече предизборна кампания. Специалитетът на този град е превръщането на аполитичното в политическо, Мишел. Низостта, до която могат да стигнат някои хора, няма граници.
– Мислиш, че случилото се би могло да повлияе върху разследването на ФБР? – попита Шон.
– Не ми се ще да рискувам и накрая отговорът на този въпрос да е положителен. Искам хора, чиято единствена цел е да открият истината, без да гледат да очернят някого, без медиен шум. Това означава, че искам вас.
– Имате ли някаква представа кой би могъл да направи подобно нещо, мисис Кокс? – попита Мишел.
– Не, никаква.
– А обикновените заподозрени? – намеси се Шон. – Терористична група? Тъй като първото семейство е добре охранявано, нанасят удар по по-лесна мишена?
– Ако е така – каза Мишел, – скоро би трябвало да се обадят и да поемат отговорност. Да изложат някакви искания.
– Възможно е – съгласи се Шон. – Какво мисли президентът?
– Тревожи се не по-малко от мен.
– Имах предвид дали не подозира кой може да го е направил.
– Мисля, че не.
– Той знае ли за срещата с нас? – попита Шон.
– Не виждам причина да му казвам, поне засега.
– Моите уважения, госпожо, но охраната ви от Сикрет Сървис знае – отбеляза Мишел.
– Мисля, че мога да се доверя на дискретността им.
Мишел и Шон се спогледаха. Нямаше агент на Сикрет Сървис, който преднамерено би скрил каквото и да било от президента. Това би означавало сам да сложи край на кариерата си.
– Добре – кимна Шон. – Ако се заемем с това обаче, участието ни рано или късно ще стане известно.
– Ако стане – намеси се Мишел, – можем да кажем, че го правим, защото Шон е приятел на семейството и защото сме били там, когато се е случило. Всъщност се опитаха да ме убият. Можем да се придържаме към тази версия.
Шон кимна и погледна Джейн.
– Разбира се, че можем да играем по този начин.
– Добре.
– Ще трябва да разговаряме с Тък, Джон и Колийн.
– Мога да го уредя. Тък е още в болницата. Децата са при сестрата на Пам в Бетезда.
– Ще ни е нужен и достъп до местопрестъплението.
Мишел отбеляза:
– ФБР е прибрало всички веществени доказателства. Ако наистина искаме да стигнем донякъде, ще трябва да огледаме и тях.
– Ще видя какво мога да направя. В края на краищата се отнася до моето семейство.
– Добре – каза Шон бавно и се вгледа в нея внимателно.
– Значи, ще се заемете? – Джейн сложи длан върху ръката му.
Той погледна към Мишел, която кимна едва забележимо.
– Ще се заемем.
11
Излязоха от църквата. Лимузината, с която бяха дошли, не ги чакаше.
– Връщането не влиза в сметките, предполагам – промърмори Мишел.
Тръгнаха напряко през Лафайет Парк. След малко Шон каза:
– Внимавай! Ето ги, идват.
Двамата мъже крачеха с целенасочена решителност. Единият беше Киселата физиономия, агентът на ФБР. Шон и Мишел знаеха много добре кой е другият. Беше от шефовете на Сикрет Сървис, казваше се Арън Бетак. Отличната му кариера бързо го беше изстреляла на върха и Шон забеляза, че в момента походката му е доста наперена.
Препречиха им пътя.
Шон се престори на изненадан.
– Какво, да не би и вие да се разхождате? – попита той. – Полезно е за мисълта.
Киселата физиономия каза:
– Знаем къде бяхте и с кого говорихте преди малко. Тук сме, за да прекратим това още сега. Последното нещо, от което имаме нужда, са двама каубои… – Той погледна Мишел и се усмихна иронично. – Извинявай, един каубой и една каубойка да провалят всичко.
– Така и не разбрах името ти – обади се учтиво Шон.
– Чък Уотърс, специален агент на ФБР от Вашингтонския отдел.
– Добре беше да го научим – подхвърли Мишел. – Защото досега те наричах тъпак.
– Максуел! – повиши тон Бетак. – Дръж се уважително, по дяволите!
– Покажи ми нещо, което да заслужава уважение, и ще го уважавам – отсече тя.
Уотърс пристъпи до нея и размаха пръст пред носа й.
– Просто стой настрана, малка госпожичке.
Понеже Мишел беше близо десет сантиметра по-висока от Уотърс, отново не му остана длъжна.
– Ако аз съм малка госпожичка, ти си джудже.
– И за твое сведение, Чък – добави Шон, – малката госпожичка може да срита и трима ни по задниците без особено усилие.
Бетак, който беше висок колкото Кинг, но дори с по-широки рамене, се прокашля, хвърли предупредителен поглед на колегата си от ФБР и поклати глава. Лицето на Уотърс пламна, но той видимо се отдръпна.
– Шон – каза Бетак, – ти и Максуел няма да се занимавате с този случай. Точка по въпроса.
– Последния път, когато прегледах кой ми плаща, в списъка не фигурираше правителството.
– Въпреки това…
– Няма да стане. Дойдохме на среща с евентуална клиентка. Приехме да представляваме интересите й. Тук е Америка и в тази страна такива неща са позволени. А сега… чака ни работа по случая.
– Наистина ще съжаляваш за това, Кинг – излая Уотърс.
– През живота си съм съжалявал за много неща – отговори Шон. – И все пак съм стигнал дотук.
Подмина ги и Мишел го последва. Постара се лакътят й да закачи рамото на Уотърс.
Когато се качиха в джипа на Мишел, тя каза:
– Гордея се с теб.
– Не бързай да се радваш. Току-що си създадохме врагове в две от най-мощните агенции на света.
– Дръж се мъжки или си ходи вкъщи.
– Говоря сериозно, Мишел.
Тя включи джипа на скорост.
– Това означава, че трябва да решим случая бързо.
– Мислиш ли, че изобщо е възможно?
– И друг път сме се справяли с трудни случаи.
– Да, но никога не е ставало бързо.
– Позволи ми да бъда умерен песимист. Кой е първи? Тък?
– Не. Децата.
Докато пътуваха, Мишел попита:
– Как ти се стори версията на Джейн Кокс?
– Доста ясна.
– Мислиш ли?
– Ти не мислиш ли?
– Така и не ми каза откъде я познаваш.
– Откъде един човек може да познава друг?
– Остави тези екзистенциални глупости. Искам да знам как се запознахте.
– Има ли значение?
– Има значение, защото, ако преценките ти са повлияни от…
– Кой, по дяволите, казва, че преценките ми се влияят от каквото и да било?
– Хайде, хайде, видях я как сложи ръка върху твоята. Да не би да сте били гаджета?
– Мислиш, че съм чукал жената на президента на Съединените щати!? Стига глупости!
– Може да си се запознал с нея, преди да стане първа дама – отбеляза спокойно Мишел. – Само че аз не го знам, защото не желаеш да споделиш с мен, твоята партньорка, нищо по този въпрос. Не е честно. Аз съм ти казала всичко за себе си. Искам и ти да ми отвърнеш със същото.
– Добре, добре.
Той замълча и погледна през прозореца.
– Какво добре?
– Не съм имал връзка с Джейн Кокс.
– А искало ли ти се е?
Той я изгледа косо.
– Какво те интересува?
Мишел, която досега се подхилкваше, изведнъж се смути.
– Не ме интересува по кого подсмърчаш.
– Добре, защото обичам да подсмърчам насаме.
Последва неловко мълчание.
Мишел се напрегна да измисли друг вид въпроси и най-накрая й хрумна нещо.
– Ти напусна Сикрет Сървис дълго преди мъжът й да се кандидатира за президент, нали?
– Преди това беше сенатор.
– Каква е връзката със Сикрет Сървис? Или няма нищо общо с това?
– Има. И няма.
– Благодаря за разяснението.
Той замълча.
– Шон, стига вече! – възкликна тя и ядосано удари волана.
– Мишел, не мога да ти кажа повече.
– Защото съм дрънкало и ще научи целият свят? Така ли?
– Не съм го казвал на никого. Никога.
Тя погледна към него и видя мрачното му изражение.
– Добре.
Той се облегна на седалката.
– Преди години бях в екип за подготовка на едно посещение на президента в Джорджия. Вечерта излязохме с колега да хапнем. Той се върна, за да продължи смяната си, но аз бях свободен. Тръгнах да се разхождам, като същевременно оглеждах за възможни слаби места по маршрута на колоната. Разхождах се така около час. Може би беше към единайсет и половина. Тогава го видях.
– Кого?
– Дан Кокс.
– Президентът?
– Тогава не беше президент. Току-що го бяха избрали в Сената. Ако си спомняш, беше сенатор цял мандат и още две години от втория, преди да се кандидатира за президент.
– Добре, видял си го. Какво от това?
– Беше в паркирана кола, мъртво пиян, а някаква мацка се беше навела над него.
– Шегуваш се.
– Смяташ, че си измислям?
– Добре, какво стана?
– Познах го. Беше на брифинга с местните официални лица във връзка с посещението на президента.
– Значи чудил си се какво прави там в онази кола и защо го „обслужва“ жена, която не е съпругата му.
– Тогава не знаех, че не е съпругата му, но във всички случаи изглеждаше нередно. Той беше от партията на президента, така че не исках да се разчува подобно нещо точно преди посещението. Почуках на стъклото на колата и показах значката си. Мацката подскочи така, че щеше да пробие тавана с глава. Кокс беше много пиян и май не разбираше какво става.
– А ти какво направи?
– Казах на жената да слезе от колата.
– Проститутка ли беше?
– Мисля, че не. Беше млада, но не беше облечена като проститутка. Спомням си, че едва не падна от колата, докато се мъчеше да си обуе бикините. Поисках да се легитимира.
– Защо?
– За всеки случай. По-късно всичко можеше да се обърне срещу мен и трябваше да мога да я открия.
– И тя ти показа шофьорската си книжка?
– Очевидно не искаше, но й казах, че няма избор. Блъфирах. Казах й, че ако не ми я покаже, ще повикам полицията. Както и да е. Показа ми шофьорската си книжка, а аз записах името й. Живееше в града.
– Какво стана после?
– Щях да й повикам такси, но тя просто си тръгна. Опитах се да я настигна, но Кокс започна да издава някакви звуци. Върнах се при него, дигнах ципа на панталона му, преместих го на дясната седалка, взех му шофьорската книжка, за да видя адреса, и го закарах у тях.
– И там си се запознал с Джейн Кокс.
– Точно така.
– Фантастично представяне. Всичко ли й разказа?
Шон понечи да отговори, но млъкна.
– Дискретността е най-важната съставна част на доблестта?
– Нещо такова. Казах й, че съм го намерил в колата – „на произвола на съдбата“. Макар че парфюмът на мацката още се усещаше, а по ризата му имаше червило. Пренесох го в къщата, а после на горния етаж в спалнята. Представих се още в началото и жената каза, че ми е много благодарна и никога няма да забрави какво съм направил за нея. И за него. Тогава… Изведнъж се разплака. Мисля, че не й се случваше за пръв път. Аз… някак си я хванах, опитах се да я успокоя.
– Някак си я хвана?
– Добре, прегърнах я. Какво, по дяволите, трябваше да направя? Опитвах се да утеша жената.
– Тогава ли хлътна по нея?
– Мишел! – извика той рязко.
– Извинявай. Добре, прегърнал си я. После какво? Какво се случи?
– Когато престана да плаче и се овладя, ми благодари още веднъж. Предложи да ме закара до града, но аз отказах. Повървях малко и взех такси.
– Това ли беше?
– Не, не беше това. Тя ми се обади. Не знам как точно да се изразя. Постепенно станахме приятели. Мисля, че искрено ми беше благодарна за онова, което направих. Ако тогава го беше открил някой друг, вероятно сега нямаше да е президент.
– Недей да си толкова сигурен. Моралът не е силната страна на политиците.
– Както и да е. Знаех как стават нещата в този град и тя ме разпитваше непрекъснато. Мисля, че научи за столицата много повече от мъжа си.
– Значи така се запозна и с Тък и със семейството му?
– Джейн ме покани по няколко повода. Не мисля, че Дан Кокс изобщо ме запомни. Или че е запомнил онази нощ. Не знам как точно му е обяснила присъствието ми, но той никога не ме попита защо съм там. След като го избраха за президент, не го виждах често – ясно защо. Хора като мен са извън техните кръгове. Освен това вече не бях в Сикрет Сървис и не бях във Вашингтон. Джейн обаче винаги ми изпращаше картички за Коледа. И поддържах връзка с Тък и семейството му. Когато се върнах тук, те бяха сред първите, които ми се обадиха, за да ме поздравят с „добре дошъл“?
Мишел го изгледа изненадано.
– Защо тогава не ме запозна с тях по-рано?
Шон се усмихна весело.
– Ами… не исках да ги плаша.
– Значи сега за пореден път се притичваш на помощ на дамата в беда.
– Както се казва, това вече сме го преживели.
– Така значи. Да се надяваме тогава, че ще го преживеем и сега. Онези едва не ме гръмнаха, а деветте ми живота ще свършат много бързо, ако я караме така.
– Да, но пък няма да ни е скучно.
– Не, няма да е скучно.
12
Сам Куори подкара по набраздения от коловози черен път към „Атли“. Пистолетът, с който беше застрелял Кърт, беше на седалката до него. Спря пред къщата, построена преди Гражданската война от правени на ръка тухли и местен камък, и прахолякът на Алабама се завихри около гумите на пикапа – приличаше повече на мараня от горещината, отколкото на прашен облак от дълбокия Юг. Сам дълго не помръдна. Остана на място, с ръце на волана, втренчен в пистолета, който беше със спуснат предпазител. Най-накрая докосна с палец грапавата повърхност на ръкохватката, сякаш така щеше да прогони от ума си онова, което беше направил.
При връщането си едва не се разби със самолета. Още при излитането започна да се тресе неудържимо. После на височина едва стотина метра ножично въздушно течение завъртя машината почти вертикално. В продължение на няколко секунди беше сигурен, че двигателят напълно е загубил тяга. После успя да овладее положението и отново да върне чесната в нормално положение.
Докато Даръл растеше, винаги го беше държал близо до себе си. Момчето не беше особено развито в умствено отношение и Куори го знаеше, но независимо от това го обичаше. Даръл беше предан син. Правеше всичко, което баща му поискаше от него. Липсата на достатъчно интелект компенсираше с кучешка упоритост и внимание към подробностите – качества, които притежаваше и баща му и които му помогнаха в армията. С Кърт и Карлос служиха в Ирак и Афганистан и заедно бяха спечелили осем медала за храброст. Бяха оцелели след най-лошото, което би могъл да им причини врагът, включително и след взрива от няколко самоделни бомби.
После започнаха проблемите. Една сутрин Куори завари тримата да закусват в кухнята в „Атли“.
– Какво правите тук? – попита той. – Мислех, че имате заповед да се върнете в Близкия изток.
– Хвана ни носталгията – промърмори Даръл, докато дъвчеше царевичен хляб и тлъст бекон. Кърт само кимаше и се хилеше. После засърба пак силното кафе на Рут Ан. Карлос мълчеше както винаги и само ровеше с вилицата в чинията си.
Куори бавно седна на един стол срещу тях.
– Позволете ми да ви задам един глупав въпрос. Армията знае ли?
Тримата се спогледаха, после Даръл каза:
– Не, ама скоро ще научи. – И се изкиска.
– Значи сте дезертирали. И защо го направихте?
– Уморихме се да се бием – отговори Кърт.
– В Ирак е по-горещо, отколкото в Алабама – добави Даръл. – А през зимата е по-студено, отколкото на луната. Вече бяхме там четири пъти. Стреляхме и по Ал Кайда, и по талибаните.
– Откаченяци с пешкири на главите – добави Карлос и заопипва чашата кафе.
– И като че ли извираха – добави Кърт. – Като къртици. Смачкваш една, друга се показва.
– Идват деца уж за да искат бонбони, а се взривяват – добави Даръл.
– Проклета работа, мистър Куори. Писна ни. Това е божията истина.
Даръл остави вилицата си и избърса уста с опакото на месестата си длан.
– Та затова решихме, че е време да се приберем у дома, в Алабама.
– В добрата стара Алабама – добави Кърт с лукава усмивка.
Военната полиция дойде на следващия ден.
– Не съм ги виждал – отсече Куори пред навъсените войници.
Говориха с Рут Ан, с Гейбриъл и дори с индианеца Фред. От тях не научиха нищо. Семейството пазеше своите. Не каза на военните полицаи за старите рудници обаче, защото Кърт, Карлос и Даръл се криеха в тях. Беше ги откарал там със самолета предишната нощ.
Дребният униформен латиноамериканец уведоми Куори:
– Да се укриват дезертирали войници е федерално престъпление.
– Служил съм на страната си във Виетнам, сержант. Убил съм повече хора, отколкото ти си сънувал. Заслужил съм поне няколко медала за храброст, а Чичо Сам дори не ми благодари за онова, което изтърпях. Когато се върнахме, ни сритаха по задниците. Нямаше паради за нас, дето се бихме във Виетнам. Ако обаче видя сина си, ще постъпя правилно.
Куори им отдаде чест и затръшна вратата пред лицата им.
Това се бе случило преди две години, а военните бяха идвали още два пъти по-късно. Пътищата обаче бяха малко и Куори винаги знаеше, че идват, дълго преди да стигнат до „Атли“. След третия път не бяха идвали повече. Явно имаха по-сериозни проблеми от това да издирват три момчета от Алабама, на които им бе писнало да се бият с арабите на единайсет хиляди километра от дома, мислеше Куори.
Кърт му беше като син – почти като Даръл. Познаваше момчето от раждането му. Беше го прибрал, след като родителите му загинаха при пожар. С Даръл си приличаха много.
Карлос се беше появил на прага му една сутрин преди десетина години. Тогава не беше много по-голям от Гейбриъл. Нямаше семейство, нямаше пари. Имаше само риза и панталони, но също така и силен гръб. И работеше съвестно. Изглежда, през целия ри живот Куори бе осъден да приютява бездомници.
– Какво правиш тук, мистър Сам?
Куори се изтръгна от мислите си и погледна през стъклото на пикапа. Гейбриъл го наблюдаваше от предните стъпала. Момчето беше както обикновено с избелели дънки, бяла тениска и бос. На главата си носеше старата бейзболна шапка на „Атланта Фолкънс“, която Куори му беше дал. Носеше я с козирката назад, за да не изгори вратът му – поне така каза на Куори един ден, когато го попита.
– Бях се замислил, Гейбриъл.
– Ама ти наистина мислиш много, мистър Сам.
– Възрастните мислят, Гейбриъл. Та недей да растеш прекалено бързо. Да си малък е много по-забавно.
– Щом ти казваш…
– Как е в училище?
– Както винаги. Обичам математиката, но повече обичам да чета.
– Значи можеш да станеш писател на научна фантастика като Рей Бредбъри. Или Айзък Азимов.
– Кой?
– Защо не отидеш да помогнеш на майка си? Тя винаги има толкова много работа, а няма кой да й помага.
– Добре. А… благодаря за марката. Тази я нямах.
– Знам, че я нямаше. Иначе щях ли да ти я дам, синко?
Гейбриъл се отдалечи, а Куори включи пикапа на скорост и го вкара в плевнята. Слезе, мушна пистолета в колана си и се изкачи горе, в сеновала – краката му се хлъзгаха по тесните стъпала, така че си помагаше с ръка. Отвори вратите на сеновала и огледа остатъците от „Атли“ отвън. Качваше се там и правеше това по няколко пъти на ден. Като че ли, ако не проверяваше непрекъснато, земята можеше да му избяга.
Облегна се на дървената рамка, изпуши една цигара и се загледа в нелегалните имигранти, които работеха на земята му на запад от къщата. На изток виждаше Гейбриъл, който помагаше на майка си Рут Ан, която работеше в зеленчуковата градина, откъдето идваха повечето им хранителни продукти. Селска Алабама водеше в производството на „екологични“ храни. По необходимост.
Когато хората загиват в земята на изобилието, са готови на всичко, само и само да оцелеят.
Куори изгаси цигарата си много внимателно, за да не подпали сухото сено, спусна се по стълбата, грабна една лопата и тръгна на юг. След около километър спря. Изкопа дълбока дупка, което не беше лесно, защото почвата беше твърда. Той обаче беше свикнал да работи с ръцете си, така че лопата потъваше все по-дълбоко и по-дълбоко. Пусна пистолета в дупката и я запълни отново, като сложи върху разровената пръст голям камък.
Все едно току-що беше погребал някого. Но не се помоли. Не би се молил над пистолет. Или над каквото и да било друго. Вече не.
Майка му не би одобрила. Дълбоко религиозна открай време, тя изпадаше в екстаз с повод и без повод. Водеше го на църква всяка неделя, откакто се помнеше. Докато лежеше на смъртно легло по време на един проливен дъжд, отново изпадна в екстаз и започна да говори със своя Бог. Тогава Куори беше само на четиринайсет и много се изплаши. Не от състоянието на екстаз, защото беше свикнал с него, а от самото умиране и от писъците на език, който никога нямаше да се научи да разбира. Все едно майка му знаеше, че си отива от този свят, и искаше Бог да научи, че се е запътила към него – само че можеше да е глух, та по-добре да му изкрещи.
Струваше му се, че Исус ще се появи всеки момент в онази стая, само и само да накара горката жена да млъкне.
През онези последни няколко часа тя не му каза нито дума, макар че седеше до нея. Едри сълзи се търкаляха по слабото му лице и той с цялото си сърце искаше тя да го погледне, да му каже нещо като „Обичам те, Сами“ или поне „Сбогом, синко“. Може би го беше казала на онзи, неразбираемия език. Нямаше как да знае. Така и не го научи. После нададе един последен писък и престана да диша. Беше се изумил колко лесно е да умреш. И колко просто е да гледаш как някой умира.
Изчака, за да се увери, че е мъртва, а не е млъкнала колкото да си поеме дъх между два писъка, отправени към Бога, после затвори очите й и сложи длани те й върху гърдите, както беше гледал да правят по филмите.
Когато майка му умираше, баща му дори не си направи труда да дойде при нея. Куори го намери по-късно същата вечер – пиян, с жената на един от работниците във фермата, който пък беше в болница, защото коса беше срязала крака му. Изнесе баща си от къщата на жената, занесе го на рамо до пикапа и го закара в „Атли“. Макар и само на четиринайсет, Куори беше почти един и осемдесет висок и силен като фермер. Умееше да шофира от тринайсетгодишен – поне по черните пътища на Алабама, каквито бяха в началото на шейсетте.
Прибра стария пикап в плевнята, изгаси мотора и грабна лопата. Изкопа гроб за баща си близо до мястото, където след години зарови пистолета. После тръгна към плевнята, а по пътя обмисляше как е най-добре да убие стареца. Имаше достъп до всички оръжия в „Атли“. Бяха много и той умееше да стреля с тях. Мислеше обаче, че с удар по главата ще стане по-тихо, отколкото с изстрел. Определено искаше да убие стария похотливец, но и беше достатъчно умен, за да не иска да плати с живота си за такава привилегия.
Извади баща си от колата и го сложи по очи на покрития със сено под на плевнята. Идеята му беше да нанесе смъртоносния удар в основата на черепа му, както хората убиват животни. Докато се готвеше да удари баща си с големия каменарски чук, старецът изведнъж се надигна.
– Какво става тук, по дяволите, младши? – изфъфли той и го изгледа през присвити пиянски очи.
– Нищо особено – отговори Куори. Куражът му помръкна. Наистина беше едър като възрастен мъж, но в действителност все още беше дете. Един-единствен поглед на баща му беше достатъчен, за да му го напомни.
– Зверски съм гладен – изръмжа старецът.
Куори захвърли приготвеното за убийството оръжие и помогна на баща си да стигне до къщата. Даде му да яде и го качи на горния етаж. Съблече го, без да пали лампата в спалнята, и го сложи да легне в леглото.
Когато се събуди на следващата сутрин до студеното, мъртво тяло на жена си, Куори чу писъците му чак в обора, където доеше кравата. Смя се, докато се разплака.
След като зарови пистолета, Куори се върна в „Атли“. Беше хубава вечер. Слънцето приключваше престоя си на небето с величествено зарево над варовиковото плато в южния край на Апалачите. Алабама, помисли си той, е най-хубавото място на света, а „Атли“ е най-хубавата част от Алабама.
Отиде в кабинета и запали камината, макар че денят беше горещ. Нощта гъмжеше от хищни комари, тръгнали на лов за кръв.
Кръв. В онези хладилни чанти имаше много кръв. Беше ги заключил в големия сейф, който прадядо му беше донесъл, за да държи в него важни документи. Беше в мазето, до стария отоплителен котел, от който рядко имаше нужда по тези места. Сейфът имаше кръгла ключалка с механичен код, който той като дете беше въртял безкрайно с надеждата да улучи верните числа и да разбере какво има вътре. Не бе успял. Комбинацията беше записана в завещанието на баща му. Вълнението обаче не беше същото.
Когато огънят се разгоря, той взе ръжена и го сложи в пламъците, за да се нажежи. После се облегна назад на стола, нави ръкава на лявата си ръка и опря нажеженото желязо до кожата. Не извика, а само прехапа долната си устна. Остави ръжена и се вгледа в пулсиращата рана. Стиснал зъби от болка, накара ума си да огледа следата, оставена от горещия метал върху кожата му. Беше направил само една линия с ръжена, надлъжно. Оставаше да направи още три.
Развинти капачката на джина и отпи направо от бутилката. Поля малко и върху раната. Мехурите по кожата като че ли се надуха още повече от алкохола. Приличаше на планинска верига, оформена преди милиони години от внезапно движение в земните недра. Джинът беше евтин – друг вече не пиеше – предимно от жито и различни боклуци, местно производство. Вече нямаше друго – само местно производство.
Не беше излъгал горкия Кърт. В семейството му наистина имаше лудост. Баща му очевидно страдаше от нея, а преди това дядо му. И двамата мъже бяха завършили живота си в щатска психиатрична болница, бърборейки неща, които никой не искаше да чуе. Когато видя баща си жив за последен път, старецът седеше гол на пода в една стая, която смърдеше по-лошо от външен клозет през август, и бърбореше нещо за предателя Линдън Джонсън и цветнокожите, макар че не използваше тази учтива дума. Тогава всъщност Куори реши, че баща му всъщност не е луд, а зъл.
Отпусна се на стола и се загледа в пламъците, които съскаха и подскачаха срещу него.
Може да съм жалък и изпаднал южняк, но ще го направя. Съжалявам, Кърт. Наистина съжалявам, синко. Мога само да ти обещая, че смъртта ти няма да е напразна. Никой от нас няма да умре напразно.
