Текст книги "Първото семейство"
Автор книги: Дейвид Балдачи
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 23 (всего у книги 29 страниц)
71
Джейн измисли начина. Вече беше на път към Джорджтаун, където беше любимият й френски ресторант на „Уисконсин“, недалеч от Ем Стрийт. Отиваше с брат си Тък и двама приятели. Придружаваше я и обичайният екип на Сикрет Сървис. Авангардът вече беше огледал ресторанта сантиметър по сантиметър. После бе изпратен междинният екип да наблюдава мястото до пристигането на първата дама и гостите й, така че да не може терорист или местна откачалка да се настани вътре и да изчака пристигането на мишената си.
Планът да се вечеря там беше направен набързо, защото първата дама го беше решила в последния момент. Поради тази причина агентите на Сикрет Сървис трябваше да направят чудеса, за да си свършат работата. Те обаче бяха свикнали с такива неща. Особено напоследък с Джейн Кокс, която обикаляше къде ли не, откакто отвлякоха племенницата й.
Сервираха вечерята, изпиха виното, а тя непрекъснато поглеждаше часовника си крадешком. Тък изобщо не забеляза. Беше твърде погълнат от собствените си проблеми, за да забелязва нещо друго. Джейн беше избрала останалите двама гости единствено заради неспособността им да говорят за каквото и да било извън сферата на политическата власт. След повърхностен разговор за случилото се със семейството на Тък продължиха да говорят безцелно за този или онзи сенатор и жена му, за състоянието на предизборната кампания, за последните социологически проучвания. Джейн само кимаше и от време на време подхвърляше по нещо, колкото да поддържа разговора.
И не преставаше да поглежда часовника си.
Не беше избрала този ресторант само заради отличната кухня и вината, които предлагаше. Имаше друга причина.
В единайсет без пет даде знак на шефа на охраната, седнал на маса в ъгъла. На свой ред той каза нещо по радиостанцията си и една жена, агент от охраната, незабавно се запъти към дамската тоалетна. Увери се, че всичко е наред, излезе, даде знак и застана пред вратата, за да не допусне да влезе друга жена, независимо дали искаше да чака.
Първата дама влезе в дамската тоалетна в единайсет без две минути, отиде направо в задната част и го погледна.
Заради това беше дошла тук, в единствения ресторант, за който знаеше, че има телефонен автомат в дамската тоалетна.
Беше купила карта за телефон. Не искаше да оставя следа с кредитна карта. Набра номера по памет.
Едно позвъняване. Две. После някой вдигна.
– Ало? – прозвуча мъжкият глас.
Тя се стегна.
– Аз съм Джейн Кокс – произнесе тя колкото се може по-отчетливо.
* * *
Сам Куори седеше в библиотеката си в „Атли“. В камината гореше огън. Тази вечер ръженът щеше да се нагорещи много добре. Използваше клониран мобилен телефон, купен от Даръл от някакъв специалист в този вид бизнес, което означаваше, че телефонът е незаконен и непроследим.
Отпи глътка от любимото си домашно уиски. Пред него бяха снимките на Типи и жена му. Всичко беше готово. Беше подготвял плана си в продължение на години. Сега най-накрая всичко започваше.
– Знам – отвърна той бавно. – Точно навреме.
– Какво искаш? – попита Джейн рязко. – Ако си наранил Уила…
– Знам, че милион хора вероятно се чудят къде си отишла, така че остави ме да говоря аз и скоро ще приключим – прекъсна я той.
– Добре.
– Племенницата ти е добре. Майка й също е при мен.
– Майка й е мъртва! Ти я уби! – тросна му се Джейн.
– Имах предвид истинската й майка. Познавахте я като Даян Райт. Сега е Даян Уол. Омъжи се, премести се и започна живота си отначало. Не знам дали го знаеш. И дали изобщо те интересува.
Джейн стоеше в дамската тоалетна, стиснала слушалката, и се чувстваше, сякаш някой я бе ударил в главата. Протегна ръка и се подпря на стената, за да запази равновесие.
– Не знам какво…
Той пак я прекъсна:
– Ще ти кажа какво трябва да направиш, ако искаш да видиш Уила жива.
– А откъде да съм сигурна, че е при теб?
– Тогава слушай.
Куори включи касетофона и го пусна, после го приближи до микрофона. Беше записвал тайно Уила и Даян, когато ги посещаваше.
– Първо Уила – каза той.
Гласът на момчето звучеше съвсем ясно, докато разпитваше Куори за отвличането й.
– Сега Даян. Реших, че ще искаш да чуеш какво си казахме по повод на това, че е изоставила дъщеря си.
Чу се гласът на Даян и после на Куори, който обясняваше за резултатите от анализите на ДНК.
Изключи устройството и взе телефона.
– Сега доволна ли си?
– Защо постъпваш така? – попита Джейн глухо.
– Заради справедливостта.
– Справедливост? Кой пострада, че Уила беше осиновена? Направихме й услуга, жената не я искаше. Познавах семейство, което я искаше.
– Истината е, че не ме интересува Даян Уол или радостта на брат ти и жена му, че са осиновили дете. Уила и Даян ми бяха нужни, за да привлека вниманието ти.
– Защо? – повиши глас тя.
– Мисис Кокс? Всичко наред ли е?
Беше жената, която пазеше пред тоалетната.
– Говоря с някого – отговори Джейн веднага. – По телефона – добави бързо.
Сложи слушалката до ухото си навреме, за да чуе думите на Куори.
– Името Типи говори ли ти нещо, или просто си го изхвърлила от паметта си?
– Типи?
– Типи Куори, Атланта – добави той по-силно, вперил поглед в снимката на дъщеря си.
Една секунда, две секунди, три секунди.
– Боже мой!
– Това е подходящо възклицание.
– Слушай, моля…
– Не, ти слушай. Знам всичко. Знам имена, дати и места. Сега ще ти дам местоположението на едно летище, на което трябва да отидеш. След като пристигнеш, трябва да отидеш на място, за което ще ти дам много точни координати. Само ги дай на вашите летци. Те знаят какво означават. Това са предимно числа, така че извади лист и химикалка и пиши. Сега. Няма място за грешки.
Джейн започна да рови в чантата си, за да извади лист и химикалка.
– Добре – обади се тя след малко с треперещ глас.
Той й продиктува местоположението на летището и допълнителните координати.
– Искаш да отида там?
– Не, по дяволите! Искам да отидете двамата!
– Двамата? Кога?
Куори погледна часовника си.
– След девет часа. Точно. Нито минута по-рано или по-късно, ако искаш онова малко момиче да продължи да диша.
Джейн погледна часовника си.
– Невъзможно е. Тази вечер е в града, но утре лети до Ню Йорк. Ще говори в ООН.
– Може да има среща и с Бог, не ме интересува. Ако не сте там точно след девет часа, следващия път, когато видиш Уила, тя няма да може да те види. И всичките ДНК тестове ще попаднат в медиите, заедно с всичко останало. Имам доказателства за всичко. Години от живота си съм се занимавал само с това. Ти ни хвърли в калта, госпожо, и продължи да си живееш живота. Е, време е за разплата. Времето на Типи. Моето време!
– Добре, моля те, ако можеш само да ни дадеш…
– Ще ти кажа какво да правиш, когато стигнеш там. И изпълнявай точно, защото, ако не го направиш или ако извикаш ФБР, ще разбера. Ще разбера веднага и Уила ще умре. Истината ще излезе наяве и старият Дани няма да види втори мандат. Гарантирам ти го!
От очите на Джейн се стичаха сълзи.
Сълзи се стичаха и от очите на Куори, докато гледаше двете най-важни жени в живота му – и двете напуснали го завинаги. Заради жената, с която сега разговаряше. Заради нея. И заради него.
– Слушаш ли? – попита той тихо.
– Да – изпъшка тя.
Той й даде инструкциите.
– И ако ги изпълним, Уила ще бъде свободна? – попита Джейн. – И ти няма… няма да кажеш?
– Давам ти думата си.
– И това е всичко? Как бих могла да ти имам доверие? Дори не знам кой си!
– Знаеш кой съм.
– Знам ли? – стъписа се тя.
– Разбира се, че знаеш. Аз съм най-страшният ти кошмар. И искаш ли да ти кажа защо? – Джейн мълчеше. – Защото вие двамата бяхте моят най-страшен кошмар.
– Ти ли си баща й? – попита Джейн глухо.
– Часовникът започва да тиктака сега – отвърна Куори, – така че по-добре започвай да действаш. Това не е като с мъжа ти да се качите на някое такси. Цялата ви власт сега не е ли наистина прекрасно нещо? Действайте бързо.
Той затвори, хвърли телефона в другия край на стаята и седна изтощен. После грабна ръжена, нажежи края му в огъня, нави ръкава си и прогори последната черта върху ръката си. Сега знакът беше пълен. Болката беше ужасна. С всяко ново изгаряне не ставаше по-леко. Ставаше по-болезнено. Но той не издаде нито звук, не се намръщи, не извика. Просто гледаше снимката на Типи, докато го правеше.
И не усещаше нищо. Точно както момичето му. Нищо. Заради тях.
После бързо излезе от библиотеката и остави огъня да гори. Преди да дойдат, имаше да свърши още много неща. Адреналинът бушуваше.
В Джорджтаун Джейн пусна слушалката и излезе тичешком от тоалетната.
Часовникът наистина тиктакаше.
72
Шон и Мишел бяха извадили джипа от гаража и сега се сбогуваха с бащата и брата на Мишел.
Тя ги прегърна и каза:
– Ще ти се обадя скоро, татко. Ще дойда да постоя при теб. Можем да…
– Да се опознаем отново?
– Да.
Докато отиваха към вратата, Франк допълни:
– А, щях да забравя. По-рано днес пристигна пратка за Шон. Във всекидневната е.
След малко той се върна с картонена кутия. Шон видя кой е подателят и възкликна:
– От моя приятел генерала е. Още папки с дезертьори.
– Дезертьори? – учуди се Боби.
– Работим по един случай – обясни Мишел.
Тръгнаха към джипа.
– Шон, ти карай, аз ще прегледам папките. Така ще спестим време, защото и бездруго не разполагаме с много.
– Благодаря, Мишел, много мило от твоя страна – каза Шон признателно.
– Няма нищо мило. Става ти зле, когато четеш в кола, а не искам да повръщаш в джипа ми.
Боби се усмихна.
– Ето това е малката ми сестричка.
Потеглиха през града и се насочиха към магистралата. Мишел отвори кутията и извади първата папка.
– Добре е, че брат ти живее тук. Все пак може да наглежда баща ти.
– Аз също смятам да го наглеждам. Ако научих нещо от всичко това, то е, че нищо не е сигурно. Днес си тук, утре те няма.
– Ще спра някъде да пием кафе, преди да се качим на магистралата – каза Шон. – Изглежда, с теб не можем да пътуваме в друго време, освен през нощта.
– Моето ще е двойно.
Шон взе кафето и се отправиха на север.
Мишел прегледа още пет папки и се протегна.
– Искаш ли аз да продължа? Ще издържа и без повръщане.
– Не, ще довърша. Ако обаче не открием нищо, какво ще правим после?
– Моли се да открием, защото иначе няма да има какво да правим после.
Шон погледна часовника на таблото, извади телефона си и набра номер.
– На кого звъниш?
– На Чък Уотърс. Да видим докъде е стигнал. Дали има какво да сподели с нас?
Агентът на ФБР се обади на второто позвъняване. Шон поговори с него няколко минути, после затвори телефона.
– Нещо ново? – попита Мишел.
– Джейн е получила писмото в пощенската кутия и Уотърс го е взел.
– Какво пише в него?
– Нещо за откуп от десет милиона долара. Само че според Уотърс ги е изиграла и им е пробутала фалшиво писмо.
– Защо той мисли така?
– Някои елементи от писмото се различават от същите елементи в писмото с купичката и лъжицата. Пишещата машина е друга например. Той спомена също, че имало нещо странно в пощенското клеймо.
– Защо е трябвало да го подменя?
– Тя има личен интерес, Мишел. По това, което Бетак каза за второто писмо, може да се съди, че то се отнася персонално за Джейн Кокс. Не е искала никой друг да прочете последното писмо.
– Да не би да мислиш, че Уила е нейно дете? Може да е изневерявала на президента, преди той да стане президент? Да е забременяла и да е дала детето на брат си и жена му?
– Бих си го помислил, само че преди около дванайсет години познавах Джейн Кокс и тогава тя не беше бременна.
– Около дванайсет години?
– През този период я виждах сравнително често. Не може да е майка на Уила, освен ако не лъжат за възрастта на детето.
Мишел поклати глава и продължи да чете. След още половин час извика:
– Обръщай колата!
Шон едва не се блъсна в някакъв зид.
– Какво има?
– Обръщай.
– Защо?
– Трябва да отидем на юг.
Шон пусна мигача и се приготви за обратен завой.
– Защо на юг?
Мишел заговори бързо, без да отделя поглед от папката, която четеше в момента.
– Трима дезертьори от един и същ адрес в Алабама с различни фамилни имена. Кърт Стивънс, Карлос Ривера и Даръл Куори. Трябвало е да се явят в базата си, за да ги транспортират за Ирак, но не са се явили. Военната полиция ги е търсила. Стара плантация, предполагам, на име „Атли“. Бащата на единия е Сам Куори, ветеран от Виетнам. Той е и собственикът. Не са открили и следа от тях.
– Добре, те са дезертирали от армията и са от един от вероятните щати, но дотук не виждам нищо достатъчно убедително.
– Разпитвали са Сам Куори, някоя си Рут Ан Мейкън и сина й Гейбриъл. И някакъв тип на име Юджийн.
– И какво от това?
– Обичам педантичността на военните – отвърна тя. – В доклада е записано, че Юджийн се е представил като принадлежащ към индианското племе коасати.
Шон сви рязко през всички ленти, съпроводен от гневни клаксони, и навлезе в първия изход. След две минути вече пътуваха по прекия път за Алабама.
73
Може би в целия свят няма по-добре обмислено и планирано място за маркетинг от Овалния кабинет. Режисираните фото сеанси там могат да продължат с часове. Дори самото определяне чий снимачен екип да бъде допуснат, къде ще стоят или седят хората, които ще бъдат снимани, и кой колко близо ще бъде до президента, може да отнеме дни и седмици задкулисни боричкалия между различните лагери сътрудници, адвокати и пиар специалисти. Само за поканата да влязат в Овалния кабинет хората, които нямаха редовна работа с обитателя му, трябваше да се борят едновременно стръвно и деликатно и да платят доста скъпо. След като получеха достъп до свещеното място, отношението, което получаваха, проличаваше в подробностите – ръкостискане, потупване по гърба, подписана снимка или само снимка… И в преговорите. Овалният кабинет не е място, където се насърчават спонтанните реакции. Сикрет Сървис се мръщеше на всякакви непланирани действия.
Беше късно, но Дан Кокс изпълняваше няколко подобни неизбежни задължения, преди да замине за Ню Йорк на следващата сутрин. Бяха му казали кои са хората – предимно негови поддръжници, които бяха отворили чековите си книжки и които – по-важното – бяха убедили свои богати приятели да направят същото.
Ръкостискане, кимване, усмивка, няколко думи и приемане на раболепните благодарности в замяна. За някои от най-големите играчи, които екипът от сътрудници като лешояди пазители ловко му посочваше, Дан вземаше по някоя вещ от бюрото си, обясняваше откъде я има, дори я подписваше за малцина избрани и я връчваше. И щастливците си тръгваха с чувството, че наистина са установили личен контакт с президента. Че са казали нещо гениално, което е накарало световния лидер да им даде подписана президентска топка за голф или кутийка с президентски копчета за ръкавели, или чаша за чай с президентския печат – все предмети, с които Белият дом се запасяваше солидно именно за такива случаи.
Този внимателно планиран процес беше брутално прекъснат, когато вратата на Овалния кабинет се отвори рязко, което само по себе си не беше лесно, защото вратата беше много тежка.
Дан Кокс вдигна глава и видя жена си, застанала на прага, или по-скоро олюляваща се на прага, с високи токчета, стилна рокля, с разкопчано палто, с обезумял поглед и с разрошена коса. До нея крачеха двама разтревожени агенти от охраната. Беше ясно, че са абсолютно объркани. Въпреки инструкциите първата дама да се допуска в Овалния кабинет, когато поиска, в този случай явно не знаеха дали е трябвало да я пуснат.
– Джейн! – извика стъписаният президент и изпусна подписаната топка за голф, която се канеше да даде на строителен предприемач от Охайо, събрал купища пари за кампанията му.
– Дан! – възкликна тя задъхано. И наистина не й достигаше въздух, защото беше тичала от лимузината дотук, а разстоянията в Белия дом са доста големи.
– Боже мой! Какво има? Болна ли си?
Джейн направи крачка напред. Агентите също пристъпиха напред и деликатно застанаха пред нея. Може би си мислеха, че наистина се е разболяла или е била упоена с някакво отровно вещество, така че беше техен дълг да не я допуснат да зарази лидера на свободния свят.
– Трябва да поговорим. Веднага!
– Ей сега свършвам. – Той погледна към посетителя, който вдигна топката за голф от пода. Кокс се усмихна и добави: – Беше тежък ден за всички ни. – После взе топката. – Нека я подпиша…
Обикновено президентът нямаше проблеми с имената, но след като го прекъснаха, мозъкът му просто блокира.
Личният му секретар Джей веднага се притече на помощ.
– Както стана дума, господин президент, Уоли Гарет събра най-много средства за предизборната ви кампания от всички други, сър…
– Е, Уоли, наистина оценявам…
Нямаше да се разбере какво оценява наистина, защото Джейн се втурна напред, грабна топката от ръката на мъжа си и я запрати в другия край на стаята, където тя се удари в портрет на Томас Джеферсън, един от личните герои на Дан Кокс, и изби лявото око на стария Том.
Агентите се спуснаха напред, но Дан Кокс ги спря с едно движение на ръката. После кимна на сътрудниците си и те изведоха Гарет от кабинета без желаната топка. Явно кампанията щеше да мине без допълнителните средства, които той беше успял да събере.
Дан Кокс протегна ръка към жена си.
– Джейн, какво, по дяволите, беше това…
– Не тук. Горе. Не се доверявам на този кабинет.
Тя изгледа ядосано агентите и сътрудниците и напусна Овалния кабинет с бързината, с която бе влязла. Веднага щом масивната врата се затръшна, погледите на всички се преместиха от нея към президента. Никой не смееше да проговори. Никой от тях не си и помисляше, че би могъл да изрече с думи пред шефа си току-що видяното.
Кокс остана на място в продължение на няколко секунди. Всеки политик, стигнал дотам, докъдето беше стигнал той, на практика е видял всичко. И се е справял с всичко. Дори за ветеран като Дан Кокс обаче ситуацията беше нова.
– По-добре да видя за какво става дума – каза той накрая. Групата се раздели и президентът се отправи към вратата.
Лари Фостър, шефът на личната му охрана, на когото се бяха обадили още в началото на сцената, пресрещна президента и попита:
– Господин президент, искате ли да ви придружим… – Напрежението ясно се долавяше в изражението на агента ветеран, докато се чудеше как да завърши мисълта си по най-разумния начин. – Докрай, сър?
Тоест зад вратата на семейния им апартамент, където охраната нямаше право да влиза, освен по заповед.
Кокс като че ли се замисли за момент, после каза:
– Не, няма да е необходимо, Лари. – Продължи напред, но подхвърли през рамо: – Все пак стойте наблизо в случай, че Джейн има нужда от нещо.
– Разбира се, господин президент. Ще сме при вас за няколко секунди.
Кокс се качи горе, за да види какво става с жена му. Агентите на Сикрет Сървис го последваха и останаха пред портала, зад който беше президентският апартамент. Започнаха да се ослушват с надеждата да разберат, ако президентът се окажеше изложен на опасност. Несъмнено всички се питаха едно и също. Бяха длъжни да охраняват президента и жена му от всички възможни опасности. Бяха обучени да жертват собствения си живот, за да запазят живота на тях двамата.
Те обаче не бяха готови за ситуацията, която всеки момент би могла да възникне зад портала. Как трябваше да реагират, ако опасността за президента дойдеше от жена му?
Можеха ли да използват смъртоносна сила, ако се наложи? Можеха ли да я убият, ако нямаше друг начин да спасят него? В инструкциите на Сикрет Сървис нямаше такава ситуация. Беше се случвало само един път, ако можеше да се вярва на легендите за президентите. Като президент Уорън Г. Хардинг бил заловен от мисис Хардинг с любовницата си. Успели да се скрият в гардероб в Белия дом, а мисис Хардинг се опитала да разбие вратата с пожарникарска брадва. Охраната трябвало деликатно да отнеме оръжието от мисис Хардинг и президентът останал жив. Все едно обаче, по-късно умрял в хотел в Сан Франциско, докато все още бил президент. Някои хора смятали, че съпругата му най-накрая успяла да отмъсти на неверния си съпруг, като му дала отровно блюдо. Във всеки случай това не било доказано, защото мисис Хардинг не бе позволила да се направи аутопсия и бе наредила тялото на мъжа й бързо да бъде балсамирано. Това бе добър пример как една измамена съпруга може да наложи волята си въпреки желанието на цялата страна.
Във всеки случай в Белия дом вече няма пожарникарски брадви. И макар че в президентския апартамент имаше малка кухня, първата дама отдавна не готвеше сама. Или ако готвеше, съвсем не беше сигурно, че президентът ще го яде.
Лари Фостър напрегна ума си, за да си спомни дали вътре имаше ножове за писма и други подобни предмети, които биха могли да се използват като оръжие. Тежка лампа, с която да бъде пукнат черепът на президента? Ръжен от камината, с който да бъде сложен край на живота, който той трябваше да охранява? Фостър имаше чувството, че усеща как в стомаха му се отваря язва, докато стоеше там и предусещаше края на кариерата си. Макар че в Белия дом съвсем не беше топло, по челото му избиха капчици пот. Потни кръгове се появиха и под мишниците му. С колегите му се приближиха още повече. Пулсът на всички беше доста ускорен.
Лесно можеха да си представят заглавията в пресата на следващия ден с огромни букви.
„СИКРЕТ СЪРВИС УБИВАТ ПЪРВАТА ДАМА, ЗА ДА СПАСЯТ ПРЕЗИДЕНТА“
В коридора чакаха петима тежковъоръжени агенти, готови да предприемат необходимите действия. Нервите на всички бяха изопнати от една и съща мисъл.
След двайсет минути телефонът на Лари Фостър иззвъня. Беше Той.
– Слушам, сър – отговори веднага Фостър.
Изслуша го внимателно и на лицето му постепенно се изписа объркване. Само че това беше президентът и Фостър можа да каже само:
– Веднага, сър!
Затвори телефона и се обърна към заместника си.
– Брус, обади се в „Андрюс“ и кажи да приготвят птицата.
– „Еър Форс 1“?
– Всеки самолет, с който лети президентът се нарича „Еър Форс 1“.
– Но имах предвид…
– Знам какво имаше предвид – прекъсна го Фостър. – Не, няма да вземем седем четири седем. Виж кой от поддържащите самолети е свободен. Може би седем пет-седем. Без обозначения.
– Вълка ще лети до Ню Йорк с необозначен седем-пет-седем? – Брус изглеждаше смаян.
Фостър отговори мрачно:
– Отиваме някъде, но не мисля, че е Ню Йорк.
– Никъде другаде не сме изпращали авангард.
Отиваме инкогнито, както в Ирак или Афганистан.
– И там изпращаме авангард. За да може да замине, е необходима най-малко седмица.
– Кажи ми нещо, което не знам, Брус. Работата е там, че не разполагаме със седмица. Разполагаме само с няколко часа, а аз дори не знам къде отиваме. Свържи се с „Андрюс“ и ми осигури транспорт. Аз в същото време ще се свържа с директора, за да ми каже как да действам в тази ситуация. Много съм видял през годините, но това сега е нещо ново.
