Текст книги "Първото семейство"
Автор книги: Дейвид Балдачи
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 1 (всего у книги 29 страниц)
Дейвид Балдачи
Първото семейство
книга четвърта от поредицата "Шон Кинг и Мишел Максуел"
Пролог
Стъпките й не звучаха забързано. Надолу по улицата тя сви в първата пресечка вляво, продължи две направо, после леко кривна вдясно. На едно кръстовище поспря, на следващото изчака повече. Направи го всъщност по навик. Радарът в главата й не регистрираше опасност, така че тя ускори крачка. Въпреки късния час наоколо имаше хора, но те не я забелязваха. Сякаш се носеше напред като бриз, който се усеща, но не се вижда.
Триетажната тухлена сграда беше на мястото си, вклинена между висок блок отляво и бетонна конструкция отдясно. Имаше алармена система, разбира се, но бе елементарна и би отнела минута – две на аматьор да я изключи, а на професионалист – доста по-малко.
Тя избра един прозорец отзад, който се падаше срещуположно на входната врата. Тези възможни места за проникване почти винаги оставаха без защита. Вдигна резето, плъзна рамката нагоре и пропълзя вътре. Справи се с датчика за движение веднага. Тананикаше си, докато го правеше. И все пак в тананикането й се долавяше нервност. Приближаваше онова, за което беше дошла.
И то я изпълваше с ужас. Не че би го признала.
Картотеката беше заключена. Тя се усмихна.
Наистина ми създаваш работа, Хорейшо.
След пет секунди чекмеджето се отвори. Пръстите й се плъзнаха по показалците на папките. Азбучен ред. Което означаваше, че тя е точно в средата на чекмеджето, а никога не беше смятала себе си за нещо средно. Пръстите й престанаха да се движат и стиснаха една дебела папка. Не се беше съмнявала, че ще е такава. Очевидно нейният случай не можеше да се побере в десет страници. Доста дървета бяха изсечени заради нея. Измъкна папката и потърси с поглед ксерокса на работната масичка.
Така. Започваме.
Хорейшо Барне беше нейният психотерапевт и мисловен гуру. Преди известно време я беше убедил да постъпи в психиатрична клиника. Единствената загадка, която доброволният затвор разкри обаче, нямаше нищо общо с проблемите й. По-късно добрият стар Хорейшо я хипнотизира, върна я в детството й, както неизменно прави всеки психотерапевт, който си е заслужил дипломата. И сеансът явно му беше разкрил много неща. Единственият проблем беше, че той бе решил да не й казва какво е говорила пред него. Добре. Сега тя беше тук, за да коригира този малък пропуск.
Сложи страниците в ксерокса и натисна бутона. Събитията от живота й започнаха да минават през машината едно по едно. Пулсът й се ускоряваше с всеки лист, изпаднал в отделението за копията.
Тя върна оригиналната папка в чекмеджето, надяна ластик около листовете и стисна рулото с две ръце.
По обратния път обувките й чаткаха по същия начин по асфалта както на идване. Върна се до джипа спокойно, със същата лекота – невидима. Наоколо кипеше нощният живот.
Качи се в джипа и форсира мотора. Беше готова да потегли. Дланите й играеха върху волана. Обичаше да шофира. Винаги й се беше искало да пробва осемте цилиндъра по някой нов път, незнайно накъде. Сега обаче не желаеше нищо ново. Отчаяно й се искаше нещата да са си както преди.
Погледна досието. Видя името на първа страница.
Мишел Максуел.
За момент й се стори, че не е тя. Сякаш страниците съдържаха нечий чужд живот, чужди тайни, чужди терзания. Проблеми. Кошмарната дума. А изглеждаше толкова безвредна. Проблеми. Всеки си имаше проблеми. И въпреки това осемте букви сякаш винаги бяха неизменна част от нея и я вкарваха в някакъв сложен логаритъм, който никой не бе в състояние да схване.
Джипът работеше на празен ход и бълваше въглерод в атмосферата, която и бездруго беше наситена с него. Няколко капки дъжд се разляха по предното стъкло. Видя минувачите да ускоряват крачка, предусетили приближаващия порой. След миг бурята се разрази. Тя почувства как вятърът блъска солидната машина. Последва мълния, после силна гръмотевица. Интензивността на стихията показваше, че ще е кратка. Подобна сила не може да се поддържа дълго. Изразходва се твърде много енергия, и то прекалено бързо.
Тя не можа да се сдържи. Изгаси двигателя, свали ластика от навитите листове и се зачете. Първо имаше обща информация – дата на раждане, пол, образование, месторабота. Прелисти следващата страница. И по-следващата. Нямаше нищо, което да не й беше известно, нищо изненадващо, защото написаното беше за нея.
На петата страница ръцете й се разтрепериха. Бе озаглавена „Детство – Тенеси“. Преглътна веднъж, после още веднъж, но не успя да премахне сухотата. Прокашля се, после пак, но стана още по-лошо. Слюнката като че ли се беше втвърдила в устата й както тогава, когато едва не умря във водата, докато гребеше за сребърния олимпийски медал, който за нея означаваше все по-малко и по-малко, с всеки изминал ден.
Грабна малка бутилка с газирана вода и я изпразни в гърлото си, като разля част от нея върху седалката и страниците. Изруга и се опита да избърше хартията, но скъса листа почти до средата. Очите й се насълзиха – не беше сигурна защо. Приближи парчето до лицето си, макар че зрението й беше отлично. И въпреки това не можа да разчете буквите. Вдигна поглед към предното стъкло, но и там не виждаше нищо – дъждът беше пороен. Сега улиците бяха опустели.
Пак погледна страниците, но не видя нищо. Думите бяха по местата си, но тя не беше в състояние да ги различи.
– Можеш да го направиш, Мишел! Можеш да се справиш! – Гласът й беше нисък, напрегнат, глух.
Съсредоточи се.
„Детство – Тенеси“, започна да чете тя. Спомни си, когато беше на шест и живееше в Тенеси с майка си и баща си. Баща й беше полицай, устремен нагоре в кариерата. Майка й беше… ами… нейна майка. Четиримата й по-големи братя бяха пораснали и живееха другаде. Само малката Мишел беше останала у дома с родителите си.
Сега вече се справяше добре. Думите бяха ясни, спомените й също се избистряха с приближаването до малкото късче лична история. Когато прелисти страницата и погледът й затрептя върху датата в горния й край, мълнията вън сякаш я удари директно. Милиарди волтове болка, писък, ужас, който сякаш можеше да види и да почувства физически, докато я пронизваше.
Погледна през стъклото. Не знаеше защо. Улиците пак бяха пусти, дъждът бе толкова силен, че капките изглеждаха свързани – като нанизи от трилиони мъниста.
И все пак, когато се вгледа в пороя, видя, че навън не е съвсем безлюдно. Високият мъж беше там без чадър, без шлифер. Подгизнал до кости. Панталоните и ризата бяха залепнали за кожата му. Гледаше я втренчено. Тя също се вторачи в него. В очите му нямаше страх, омраза или съчувствие. Това е, заключи тя, някаква дълбока тъга, която лесно можеше да съперничи на собственото й отчаяние.
Завъртя ключа, включи на скорост и натисна газта. Когато мина покрай него, поредната мълния разцепи небето и превърна нощта в ден. Погледна го. Образите им сякаш се втвърдиха от изригналата енергия. Погледите им бяха вперени един в друг.
Шон Кинг не се опита да проговори или да я спре, когато тя профуча край него. Остана на място, със залепнала за лицето коса, с големи, пронизващи очи – каквито тя ги помнеше. Плашеха я. Като че ли искаха веднага да изтръгнат душата от тялото й.
След миг той изчезна, когато тя зави зад един ъгъл и намали скоростта. Свали стъклото си. Листовете полетяха навън и паднаха право в един контейнер за боклук.
След миг джипът й изчезна в талазите на бурята.
1
Балони за рожден ден и автоматични оръжия. Изящни вилици, ровещи в сметанови сладкиши, загрубели пръсти, извити пред стоманени спусъци. Весел смях, разопаковане на подаръци, заплашително тракане на витлата на спускащ се хеликоптер.
Министерството на отбраната официално наричаше това място в Мериленд „Обект, охраняван от военноморските сили“, но повечето американци го знаеха като Кемп Дейвид. Нито едното от двете имена не би могло да се асоциира с място за празнуване на детски рожден ден. Бившият почивен лагер, създаден по време на Голямата депресия, бе превърнат в президентска резиденция от Франклин Делано Рузвелт, който я бе нарекъл „Яхтата Шангрила“, тъй като тя фактически бе заменила любимата му президентска яхта. Днешното й далеч не така екзотично наименование й бе дадено от Дуайт Айзенхауър, който я бе кръстил на внука си.
Паркът от 50 хектара предлагаше множество възможности за занимания на открито като тенис кортове, пътеки за разходки и голф игрище за компанията на президента.
Рожденият ден беше организиран в боулинг центъра. Присъстваха десетина деца заедно с придружителите си. И, разбира се, всички бяха развълнувани, че се намират на свещената земя, по която бяха стъпвали Кенеди и Рейгън.
Домакиня на партито беше Джейн Кокс. Тя беше свикнала да бъде в подобна роля, защото беше омъжена за Дан Кокс, известен още като Вълка, което пък я правеше първа дама на Съединените щати. Изпълняваше ролята си с чар, достойнство, необходимото чувство за хумор и ловкост.
Макар и да бе известно, че президентът на Съединените щати е най-умелият жонгльор в световен мащаб, също така бе истина, че първата дама не му отстъпва в това отношение.
На боулинга беше успяла да направи деветдесет и седем. Носеше патриотично оцветени обувки в червено, бяло и синьо. Беше вързала на опашка дългата до раменете кестенява коса. Донесе тортата лично. И изпя „Честит рожден ден“ на племенницата си Уила Дътън. Уила беше дребничка за възрастта си, с черна коса. Беше стеснителна, но много умна и невероятно чаровна. Макар че Джейн никога не би го признала публично, разбира се, Уила беше любимата й племенница.
Първата дама не яде торта. Внимаваше за фигурата си, защото страната, а всъщност и целият свят я гледаха. А вече беше добавила някой и друг килограм, откакто влезе в Белия дом. Плюс още няколко, по време на предизборната кампания за втори мандат, която съпругът й водеше в момента – „ад на самолет“ както я наричаха. Висока бе един и седемдесет без токчета, достатъчно, за да й стоят добре дрехите. Съпругът й беше малко под един и осемдесет, така че тя никога не носеше обувки с висок ток, за да не изглежда нисък в сравнение с нея. Беше важно как изглеждат в очите на хората, а те обичаха лидерите им да са по-високи от общата маса.
Остана доволна от лицето си, когато успя да се погледне набързо в огледалото. По него си личеше, разбира се, че е родила няколко деца и е преминала през множество политически битки. Никое човешко същество не би могло да остане незасегнато от такива неща. Но пресата все още я описваше като привлекателна. Някои издания прекаляваха и заявяваха, че притежава красотата на кинозвезда. Може би навремето това бе вярно, но вече не. Тя си даваше сметка за тези неща. Така или иначе, беше изминала дълъг път, откакто гладкото лице и стегнатата й фигура бяха сред най-важните й приоритети.
С напредването на времето Джейн все по-често поглеждаше през прозореца, където патрулираха морски пехотинци със сериозен вид и готови за стрелба оръжия. Агентите на Сикрет Сървис, разбира се, бяха дошли тук с нея, но Кемп Дейвид официално се управляваше от военноморските сили. Така че целият персонал – от дърводелците до градинарите – се състоеше от моряци. И основните дейности, свързани със сигурността, всъщност бяха грижа на постоянното подразделение морски пехотинци, разположено там. В действителност Кемп Дейвид се охраняваше по-добре от Пенсилвания Авеню 1600, макар че малцина биха се съгласили официално с подобно твърдение.
Сигурността не беше на първо място в мислите на първата дама, когато Уила духна дванайсетте свещички на двуетажната торта и после се зае да помага за раздаването на парчетата. Джейн пристъпи напред и прегърна майка й Пам Дътън – висока и слаба жена с къдрава червена коса.
– Изглежда щастлива, нали? – попита Джейн.
– Винаги е щастлива край леля си Джейн – отвърна Пам и притисна нежно сестрата на мъжа си, а после добави: – Не знам как да ти благодаря, че ни покани да празнуваме тук. Знам, че не е обичайно, след като Дан, искам да кажа, президентът го няма.
Не бяха кръвни роднини и Пам все още се смущаваше да нарича президента с малкото чу име, докато братята и сестрите му, а и самата Джейн чу казваха Дани.
Джейн се усмихна.
– По закон цялата федерална собственост се владее съвместно от президента и първата дама. И както знаеш, аз се занимавам с личните ни финанси. Дани никак не го бива с числата.
– Въпреки това е голям жест – каза Пам и погледна дъщеря си. – Скоро ще влезе в пубертета. Най-голямата ми дъщеря вече е пораснала! Не мога да повярвам!
Пам имаше три деца. Уила, Джон, който беше на десет, и Колийн – на седем. Джейн също имаше три деца, но всички бяха по-големи. Най-малкият беше на деветнайсет, студент, а дъщеря й беше медицинска сестра в Атланта. Между тях имаше още едно момче, което продължаваше да се чуди какво да прави с живота си.
Бяха се оженили рано. Джейн беше на четирийсет и осем, а мъжът й наскоро отпразнува петдесетгодишния си юбилей.
Джейн кимна.
– От опит знам, че спрямо момчетата се действа със сърцето, а спрямо момичетата – с главата.
– Не съм сигурна дали главата ми е готова за Уила.
– Общувай постоянно с нея. Научи кои са приятелите й. Много внимателно се намесвай във всичко, което става около нея, но влизай в битки предпазливо. Понякога децата се отдръпват. Това е естествено, но след като въведеш основни правила, няма да има проблем. Уила е много интелигентна. Ще ги научи бързо. Ще се радва, че проявяваш интерес.
– Това е добър съвет, Джейн. Винаги мога да разчитам на теб.
– Съжалявам, че Тък не можа да дойде.
– Трябва да се върне утре. Познаваш брат си.
Джейн погледна Пам с безпокойство.
– Всичко ще е наред, повярвай ми.
– Да, разбира се – отвърна Пам тихо, все още загледана в щастливата Уила.
Отдалечи се, а Джейн се замисли за дъщеря й. Момичето беше странно съчетание от зрелост и чести прояви на детинщина.
Тя можеше да пише по-добре от доста възрастни и да говори на различни теми така, че да изненада мнозина от околните. Любопитството й не се ограничаваше до типичните проблеми за възрастовата й група. Същевременно обаче, ако човек я наблюдаваше, нямаше как да не забележи, че се кикоти импулсивно като малко момиче, че говорът й е изпъстрен с възклицания и детски жаргон и че тъкмо започва да открива момчетата със смесицата от отвращение и вълнение, типична за всяко момиче преди пубертета. Джейн добре знаеше, че отношението й към другия пол няма да се промени много, когато порасне. Само че залозите щяха да са далеч по-големи.
Партито свърши, също и сбогуванията. Джейн Кокс се качи на хеликоптера. Не беше обозначен като „Марийн 1“, защото президентът не беше на борда му. Днес превозваше Б-отбора. Джейн нямаше нищо против. В личния живот тя и съпругът й бяха равни. На публични места тя заставаше на задължителните две крачки зад него.
Закопча колана на седалката си, а униформен морски пехотинец затвори вратата. С нея бяха четирима въоръжени с безкрайно търпение агенти на Сикрет Сървис. Издигнаха се във въздуха и след няколко минути пред очите й се разкри Кемп Дейвид, или „Кафезът“ както в Сикрет Сървис наричаха резиденцията, сгушена в планината Катоктин. Хеликоптерът се насочи на юг и след трийсет минути щеше да се приземи на моравата зад Белия дом.
В ръката си Джейн стискаше бележката, която Уила й беше дала, преди да си тръгнат. Благодарствено писмо. Усмихна се. Много често Уила подготвяше такива писма предварително. Сякаш беше написано от възрастен човек и звучеше прекрасно. Всъщност някои от обслужващия персонал би трябвало да се поучат от етикета, който спазваше малката й племенница.
Джейн сгъна писмото и го прибра. Останалата част от деня и нощта далеч нямаше да са толкова приятни. Имаше официални ангажименти. Бързо беше установила, че животът на първата дама представлява постоянно трескаво движение, често придружавано от пристъпи на отегчение.
Хеликоптерът докосна тревата. Тъй като президентът не беше на борда, нямаше фанфари и суетня, докато Джейн крачеше към Белия дом. Съпругът й вероятно беше в работния си кабинет, недалеч от Овалния. Когато се беше съгласила да застане до него в надпреварата му за най-високия пост в страната, беше поискала няколко неща. Едното от тях беше винаги да може влиза в кабинета му, без да го уведомяват, без да е в списъка на посетителите.
– Аз не съм посетител – каза му тя тогава. – Аз съм съпругата ти.
Приближи личния секретар на президента, официално титулуван „специален асистент“. В момента надзърташе през шпионката на Овалния кабинет, защото се канеше да влезе и да прекрати срещата, която продължаваше повече от предвиденото. Беше длъжен да се грижи за графика на мъжа й и да му помага да работи максимално ефективно. Правеше го, като ставаше по тъмно и посвещаваше всяка секунда от времето си на нещата, от който се нуждаеше той, като често дори ги предвиждаше, преди самият президент да е разбрал, че са му необходими. Навсякъде другаде, помисли си Джейн, освен в Белия дом една такава личност щеше да се нарича чисто и просто съпруга.
– Изгони ги, Джей, защото влизам – каза му тя.
Той се зае веднага. Никога не я беше карал да чака. И никога нямаше да го направи, ако искаше да запази работата си.
Тя прекара няколко минути с президента, разказа му за рождения ден, после отиде в жилищната част, за да се освежи и преоблече за приема, на който щеше да бъде домакиня. Когато след няколко часа се стъмни, Джейн се върна в „официалния“ си дом, свали обувките си и изпи чашата чай, от която отдавна се нуждаеше.
На трийсет километра оттам дванайсетгодишната Уила Дътън изпищя.
2
Шон погледна Мишел, докато караше. Бегъл, преценяващ поглед. И да го беше усетила, тя не го показа. Взираше се право напред.
– Кога се запозна с тях? – попита тя.
– Когато ги охранявах. Поддържахме връзка и след това. Наистина са симпатично семейство.
– Добре – кимна Мишел разсеяно, забила поглед в пътя пред тях.
– Виждала ли си Хорейшо напоследък?
Пръстите й се стегнаха около картонената чашка кафе от „Старбъкс“.
– Защо ме проследи до кабинета му?
– Защото знаех какво се каниш да направиш.
– И какво беше то по-точно?
– Да влезеш и да разбереш какво си му казала, когато те е хипнотизирал.
Мишел замълча.
– Е? Успя ли да разбереш?
– Доста късно е за посещения.
– Мишел, мисля, че трябва да поговорим…
– Аз пък мисля, Шон, че не трябва да ходим там.
Шон се вгледа в спускащия се мрак.
– Не отговори на въпроса ми – подкани го тя след малко.
– И ти не отговори на моя – отвърна той с раздразнение.
– Добре. Защо отиваме там толкова късно?
– Не съм го решил аз.
– Мислех, че се отбиваме ей така, за да оставим подарък за рожден ден.
– Купих подаръка, след като тя ми се обади. Тогава си спомних, че днес малката има рожден ден.
– Защо тогава ти се обади?
– Струва ми се, че е свързано с работа.
– Твоето симпатично семейство има нужда от частен детектив?
– И не иска да чака.
Излязоха от ветровития път и подкараха по алея с дървета от двете страни.
– Пущинак – промърмори Мишел.
– Частен – добави Шон.
В следващия миг пред очите им изникна голямата къща.
– Хубаво място – отбеляза тя. – Приятелката ти, изглежда, печели добре.
– Правителствени поръчки. Личи си, че федералните замерят хората си с пари.
– Каква изненада… Но къщата е тъмна. Сигурен ли си, че правилно си разбрал кога иска да се срещнете?
Шон спря колата отпред. Мишел остави кафето и извади пистолета от кобура на колана си.
– Това беше женски писък.
– Почакай малко. Не бързай да натискаш спусъка – каза той и я спря с длан. Трясъкът, който долетя откъм къщата, го накара да бръкне в жабката и да извади своето оръжие. – Да видим какво става, преди да се обадим на ченгетата.
– Иди отзад – каза Мишел. – Аз отивам отпред.
Шон слезе от колата и се промъкна край тухлената сграда в колониален стил до страничния гараж, където спря за миг, колкото да огледа терена, преди да продължи. След като от своя страна огледа наоколо, миг по-късно Мишел се залепи до предната врата.
Нямаше повече писъци или трясъци. Не се виждаха други коли. Би могла да извика, да попита дали всичко е наред. Само че ако не беше наред, така щеше само да предупреди лошите. Опита вратата. Заключена. Нещо я накара да дръпне ръката си. Не знаеше какво, но бе доволна, че го направи. Дъждът от куршуми проби дървената плоскост, от която се разхвърчаха трески. Мишел като че ли почувства как куршумите разкъсват тъмнината, преди да надупчат колата на Шон.
Тя отскочи от верандата, претърколи се, изправи се и хукна. Измъкна от джоба си телефона и набра 911. Чу гласа на диспечера. Миг преди да проговори, вратата на гаража се отвори с трясък и отвътре изрева пикап, който сви плътно вдясно и подкара към нея. Мишел се обърна, стреля по гумите, после по предното стъкло. Телефонът излетя от дланта й, защото се наложи да отскочи встрани и да се претърколи по ската край алеята. Падна върху листа и кал в отводнителна канавка. После надигна глава и погледна.
И пак стреля.
Както винаги изстрелът й беше безпогрешен. Улучи мъжа точно в гърдите. Имаше обаче проблем. Деветмилиметровият куршум с медна риза не го повали. Той се олюля леко, насочи оръжието си, прицели се и също стреля.
Това, което спаси Мишел Максуел онази нощ, беше заключението, че нападателят й е с бронежилетка, и фактът, че самата тя беше достатъчно пъргава, за да успее да се изтъркаля зад огромен дъб, преди куршумите от картечния пистолет „Хеклер & Кох“, МР5 да полетят в нейна посока. Десетина се забиха в дънера, разхвърчаха се парченца кора и дърво. Все пак едно толкова дебело дърво винаги спасява дори от автоматични откоси.
Мишел не изчака нито секунда, защото една опитна ръка можеше да смени за миг празния пълнител на МР5 с пълен. Показа се иззад дървото, стиснала пистолета с две ръце. Този път щеше да се прицели в главата и да го повали.
Само че вече нямаше по кого да стреля.
„Мистър МР5“ я беше накарал да се скрие и беше изчезнал.
Тя се заизкачва предпазливо нагоре по ската с насочен пистолет. После чу как пикапът форсира и потегли. Забърза нагоре, хващайки се за клони и храсталаци. Когато стигна до пътя, пикапът вече не се виждаше. Хукна към колата на Шон, защото искаше да го преследва, но спря – видя, че от предния капак излиза пара. Погледът й спря върху дупките по ламарината. Те нямаше да отидат никъде с тази кола.
Те?!
– Шон! – изкрещя тя. – Шон!
– Вътре съм!
Изтича нагоре по стълбите, отвори с ритник каквото беше останало от входната врата и връхлетя във всекидневната с насочен пистолет.
Шон беше коленичил на пода, надвесен над жената, която лежеше по гръб, а ръцете и краката й бяха разперени, като че ли беше замръзнала в началото парашутен скок. Очите й бяха отворени, но неподвижни и безизразни, защото беше мъртва. Червената коса докосваше раменете й. Не беше трудно да се разбере какво я е убило. Гърлото й беше прерязано.
– Коя е тя? – попита Мишел.
– Пам Дътън. Тази, с която трябваше да се срещнем.
Мишел забеляза надписа върху голите ръце на жената.
– Какво е това?
– Не съм сигурен. Някакви букви. – Приближи се. – Прилича на черен маркер.
– Има ли още някой в къщата?
– Да проверим.
– Не бива да пипаме нищо на местопрестъплението заради ченгетата – каза тя.
– Не бива и да оставим някой да умре, ако може да бъде спасен – възрази той.
Бяха нужни само няколко минути. На горния етаж имаше четири спални, по две от всяка страна на коридора, диагонално разположени. В първата намериха малко момиче. Беше в безсъзнание, но без видими наранявания. Дишането беше равномерно, имаше силен пулс.
– Колийн Дътън – каза Шон.
– Упоена ли е? – Мишел се вгледа в детето.
Шон повдигна единия клепач и видя разширената зеница.
– Така изглежда.
Във втората спалня лежеше момче в същото състояние като момичето.
– Джон Дътън – каза Шон, докато проверяваше пулса и зениците. – И той е упоен.
В третата стая нямаше никого. Четвъртата беше най-голяма. И не беше празна.
Мъжът лежеше на пода. Беше с панталони и тениска, бос. Едната страна на лицето му беше отекла и лошо насинена.
– Това е Тък Дътън, съпругът на Пам – обясни Шон и провери пулса му. – В безсъзнание е, но диша. Изглежда, са го ударили сериозно.
– Наистина трябва да повикаме ченгетата. – Мишел грабна слушалката от телефона на нощното шкафче. – Не работи. Сигурно са прекъснали линиите отвън.
– Звънни от мобилния.
– Изпуснах го, когато се опитаха да ме сгазят с пикапа.
– Кой се опита да те сгази?
– Едни момчета с картечни пистолети. Не видя ли никого, когато влезе?
Шон поклати глава.
– Чух стрелба, после влязох през задния вход. Чух още някакъв силен звук.
– Чул си как разбиват вратата на гаража. Май само аз съм се забавлявала тази вечер.
– Пам е мъртва. Тък е в безсъзнание. Джон и Колийн са дрогирани.
– Каза ми, че имали три деца.
– Така е. Изглежда, Уила я няма. Празната стая беше нейната.
– Била е в пикапа? Отвличане?
– Не съм сигурен. Ти какво видя?
– Тойота тундра, двойна кабина, тъмносиня. Не видях номера, защото полагах усилия да остана жива. Шофьор и стрелец. Мъже. На предното стъкло има поне една дупка от куршум.
– Ще ги разпознаеш ли, ако ги видиш?
– Не, но единият беше със специална бронежилетка, може би военна. Устоя без проблем на куршума от моя „Зиг Зауер“. И беше с черна маска, което прави разпознаването проблематично.
– Нямаше ли в пикапа дванайсетгодишно момиченце?
– Не видях. Може и то да е било упоено.
Шон извади мобилния си телефон, позвъни на 911 и предаде информацията. Прибра го и се огледа.
– Какво е това?
Мишел прекоси стаята и провери един сак, който се показваше наполовина от шкафа.
– Сак с дрехи, полуотворен. – Приклекна. – Има етикет. Полет 567 на „Юнайтед Еърлайнс“ до летище „Дълес“, с днешна дата. Извади книжна салфетка и улови с нея ципа на сака, за да го отвори още няколко сантиметра. – Мъжки дрехи. Трябва да са на Тък.
Шон погледна надолу към босите крака и фланелката на проснатия мъж.
– Вероятно се е прибрал, може би се е обадил на Пам и се е качил тук, да остави багажа си. Тогава… бам!
– Нещо ме тормози. Тази тойота тундра, която изскочи от гаража. Или е на Дътън, или лошите са вкарали своята кола вътре.
– Направили са го, за да не види никой, че качват в нея Уила.
– В пущинака? По това време? Оттук не можеш да видиш други къщи. Дори не съм сигурен дали има такива.
– А защо са взели Уила, а не някое от другите деца?
– И защо са убили майката и са оставили всички останали живи?
Шон безуспешно се опита да свести Тък.
– По-добре го остави. Може да има някакви вътрешни наранявания.
Върнаха се на долния етаж. Шон я поведе към кухнята и през нея към гаражите. Имаше три клетки за коли. В едната видяха мерцедес, нов модел, с четири врати. В другата имаше миниван крайслер. Третата беше празна.
Мишел посочи разбитата гаражна врата.
– Пикапът е бил тук. Знаеш ли дали Дътън са имали синя тундра?
– Не знам. По-вероятно обаче е да е била тяхна.
– Защото клетката е празна?
– Аха. Всички гаражи са пълни с всевъзможни боклуци, понякога дори и с коли. Щом има чиста клетка, значи е имало три коли, иначе третата клетка щеше да се използва за склад.
– Брей! Истински детектив!
Шон сложи длан върху предния капак на мерцедеса.
– Топъл е.
Мишел докосна една от гумите.
– Мокра е. Тази вечер валя. Сигурно Тък си е дошъл с него от летището.
Върнаха се във всекидневната и се втренчиха в трупа на Пам Дътън. Шон щракна ключа на осветлението с лакът, извади бележник и преписа буквите от ръката на жената.
Мишел приклекна и разгледа пръстите й.
– Под ноктите й, изглежда, има кръв и кожа. Може би се е защитавала.
– Забелязах. Дано открият нещо в масива с ДНК.
– А не трябва ли да има повече кръв? – попита Мишел.
Шон огледа трупа по-внимателно.
– Права си. Килимът би трябвало да е подгизнал. Струва ми се, че е срязана сънната й артерия. Кръвта й е изтекла доста бързо.
Мишел първа видя пластмасовото шишенце, което се показваше изпод лакътя на мъртвата жена.
– Дали е това, което си мисля?
Шон кимна.
– Празно шишенце. – Погледна партньорката си и попита: – Дали не са взели кръвта й със себе си?
