Текст книги "Първото семейство"
Автор книги: Дейвид Балдачи
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 5 (всего у книги 29 страниц)
13
Отидоха у сестрата на Пам Дътън, където бяха закарали децата. Джон и Колийн още бяха в шок и не можеха да кажат почти нищо. Мишел седна със седемгодишната Колийн и се опита да измъкне някаква информация от момиченцето, но без особен успех. Легнала си в леглото онази нощ, вратата се отворила, някой я хванал и долепил нещо до лицето й.
– Какво? Ръка или кърпа? – попита Мишел.
– И двете – отговори Колийн. Когато го каза, очите й се напълниха със сълзи и Мишел реши да не я измъчва повече. И двете деца бяха пили успокоителни, за да преживеят по-леко стреса, но беше ясно, че все още са сковани от скръб и ужас.
Десетгодишният Джон Дътън също спял в стаята си. Събудил се, защото почувствал нещо близо до себе си, но не помнеше нищо друго.
– Миризма? Звук? – опита Шон.
Момчето поклати глава.
Никой от двамата не беше сигурен къде в къщата е била Уила. Джон смяташе, че е била с майка им долу. Сестра му смяташе, че е чула Уила да се качва към втория етаж минута преди да нападнат самата нея.
Шон им показа буквите, които бе прерисувал от ръцете на майка им, но децата не знаеха какво означават.
Обикновените въпроси за навъртащи се наоколо непознати, за странни писма и телефонни разговори също не дадоха резултат.
– Има ли някой от вас представа защо майка ви искаше да се срещне с мен? Говорила ли е с вас за това?
Децата поклатиха глави.
– Ами баща ви? Някой видя ли го онази вечер?
– Татко беше заминал – обясни Колийн.
– Но се е върнал – отбеляза Мишел.
– Не съм го видял – каза Джон.
Колийн потвърди.
Малкото момиченце отчаяно искаше да знае дали ще си върнат Уила.
– Ще направим всичко възможно – обеща Мишел. – Разбираме си от работата.
След срещата със съкрушеното семейство тя попита:
– А сега какво?
– Получих съобщение от Джейн. Тък се е съгласил да се види с нас.
– Можем да говорим с всички, но ако не получим достъп до местопрестъплението и резултатите от съдебна медицина, няма да постигнем нищо.
– Какво стана с моята малка оптимистка?
Мишел погледна в огледалото за обратно виждане.
– Оптимизмът ми се изпари в тази къща. Децата са съсипани.
– Разбира се. Но ще се почувстват още по-зле, ако не намерим Уила.
Пред болничната стая на Тък имаше двама агенти на Сикрет Сървис, но те бяха уведомени за посещението на Шон и Мишел, така че ги пуснаха веднага. Тък седеше в леглото и изглеждаше съкрушен. До него имаше стойка за интравенозни вливания, на която беше окачена банка, свързана с вената на Тък.
Шон представи Мишел и сложи длан на рамото му.
– Съжалявам за Пам – каза той.
По лицето на Тък потекоха сълзи.
– Не мога да повярвам. Не мога да повярвам, че я няма!
– Току-що говорихме с Джон и Колийн.
– Как са те?
Тък се надигна тревожно.
– Добре, доколкото е възможно – отговори Шон дипломатично.
– А Уила? Нещо ново?
Шон погледна Мишел, дръпна стол и седна до леглото.
– Не. Какво можеш да ни кажеш за онази нощ?
Мишел се приближи.
– Спокойно. Не бързайте.
Оказа се, че Тък не може да им каже кой знае какво. Бил в стаята си, когато чул писък. Изтичал към вратата, но нещо го ударило по главата.
– Лекарите казват, че имам силно сътресение, което обаче няма да има последствия.
– Кога се случи?
– Бях се качил горе, за да се преоблека. Бях на среща извън града и се прибрах късно.
– В колко?
– Малко след единайсет.
– Ние бяхме там в единайсет и половина – каза Шон.
Тък го изгледа объркано.
– Били сте там?
Шон му обясни накратко.
– Откъде се върна?
– От Джаксънвил.
– Бил си с мерцедеса?
– Да. Откъде знаете?
– Прибрал си се направо у дома? Без да спираш никъде?
– Да, защо?
– Ако някой те е следил, би могъл да забележиш нещо, ако си спирал по пътя.
– Защо им е да ме следят?
– Шон искаше да каже, че който е нападнал семейството ви, може да ви е проследил до дома.
– Искате да кажете, че може да е било случайно нападение?
– Виждат последен модел мерцедес късно през нощта и решават да… Стават такива неща, Тък.
Той закри лицето си с длан.
– Боже, не мога да повярвам, че се случи!
– Мога ли да попитам за какво беше срещата ти?
Тък свали бавно ръката си.
– Нищо особено. Знаете, че изпълнявам поръчки по отбраната. Имаме малък офис в Джаксънвил. Фирмата ми е подизпълнител в екип, който работи в областта на биологичната защита за Министерството на вътрешната сигурност. Просто уточнявахме последните подробности по нашата част от работата.
– И се прибрахме у дома точно навреме, за да ви ударят по главата – обади се Мишел.
Тък заговори бавно:
– Казаха ми за Пам. Как е умряла.
– Кой? Полицията?
– Бяха с костюми. Май казаха, че са от ФБР. Главата ми още не работи както трябва, съжалявам.
Зададоха му същите въпроси, които бяха задали на децата, и получиха същите безполезни отговори. Тък се усмихна немощно.
– За Уила това е било голям ден. Празнувала с рождения си ден в Кемп Дейвид. Колко деца имат такава възможност?
– Не много – съгласи се Мишел. – Жалко, че се е наложило да го пропуснете.
– За първи път пропускам рождения й ден. А и Кемп Дейвид. Никога не съм ходил там.
– Нищо особено – отбеляза Шон. – Значи първата дама е играела важна роля в живота на Уила?
– О, да. Разбира се, доколкото имаше време. Понякога не ми се вярва, че е съпруга на президент, толкова много работи. По дяволите, дори не ми се вярва, че той е имал неблагоразумието да се ожени за сестра ми!
– Двамата обаче с него винаги сте си допадали, нали?
– Да, харесвам Дан. Дори гласувах за него. – Тък се усмихна вяло, после пак започна да преглъща сълзите си. – Шон, не разбирам как така човек може да извърши такова нещо.
– Има една много голяма причина, Тък – отговори Шон.
– Мислиш, че е свързано с Дан и Джейн?
– Едно семейство сте. Ти си много по-лесна мишена.
– Ако това е причината, какво искат? Ако искат пари, президентът не може просто да бръкне в хазната и да им плати откуп.
Шон и Мишел се спогледаха, а Тък погледна първо единия, после другия.
– Нали наистина не може? – попита той.
– Тък, нека се съсредоточим върху фактите. За предположения ще има предостатъчно време.
– Добре, Шон, наистина няма време. Какво ще стане с Уила? Държат Уила. Тя може да е…
Надигна се тревожно.
Шон го бутна леко обратно в леглото.
– Тък, слушай. ФБР се е заело сериозно със случая, а и ние ще направим всичко, което можем. Сега е необходимо да запазим спокойствие и да получим цялата информация по случая.
Шон извади листа с буквите от ръцете на Пам.
– Познаваш ли това?
– Не, защо?
– От ФБР не ти ли го показаха?
– Не. Какво е?
– Буквите бяха изписани по ръцете на Пам с черен маркер.
– Боже… Да не би някаква секта… – Изражението на Тък се промени. Гневът му се превърна в ужас. – Да не би да е някакъв психопат като Чарлс Мансън, който мрази правителството и иска да си отмъсти чрез Уила?
Влезе сестрата и ги изгледа строго.
– Трябва да ви помоля да си тръгнете незабавно. Определено го разстройвате.
Мишел понечи да възрази, но Шон я изпревари:
– Да, извинете ни. – Той хвана ръката на Тък. – Ти сега мисли за оздравяването си. Джон и Колийн имат нужда от теб, нали разбираш?
Тък кимна и се отпусна на леглото.
След няколко минути Шон и Мишел се качиха в джипа й.
– Имам един въпрос – каза тя.
– Само един ли? Впечатлен съм.
– Защо Тък не е присъствал на рождения ден на дъщеря си в Кемп Дейвид? Нима срещата в Джаксънвил за последните подробности, не е можела да почака до следващия ден? Или да направят видеоконференция? И… на мен ли ми се стори така, или той наистина иска да знае дали президентът може да плати откуп с пари от хазната?
– А и прекалено бързо предположи, че си имаме работа със секта. Затова не го попитах защо Пам искаше да се срещне с нас. Не е изключено да е било заради него.
– Значи го подозираш?
– Подозирам всички. По същата причина не го споменах и пред Джейн Кокс.
– Хареса ми как го накара да каже, че се е прибрал направо у дома, без да спира. Мислиш ли обаче, че може да е случайно престъпление?
– Не, не мисля.
– Тогава мислиш ли, че е свързано с първото семейство?
– Мислех, докато не чух Тък.
– Какво каза Тък?
– Че работи за правителството по проект за борба с биотероризма.
14
По-късно същата вечер стигнаха до дома на Дътън, но не можаха да се доберат до къщата с джипа, защото пътят беше блокиран с преносими заграждания. Навсякъде бяха паркирани полицейски коли, джипове на ФБР и микробуси на криминалисти.
Отвъд преградите се тълпяха репортери с микрофони, които подтичваха насам-натам, следвани от операторите си. По протежение на пътя бяха паркирани новинарски ванове с издигнати антени. Имаше и доста зяпачи, които се опитваха да зърнат какво става и се превръщаха в храна за журналистите, които нямаха какво толкова да правят, освен да записват глупави мнения, защото официалните власти мълчаха.
– Това е то – каза Мишел. – Толкова по въпроса за достъпа до доказателствата.
Шон не я слушаше. Гледаше листа, на който беше преписал буквите от ръцете на Пам Дътън. Опитваше се да ги групира по смислен начин.
– Чаффакан. Хатка и Таийи?
– Чафакан? Като Чака Кан? Може да са фенове на фънк певици с тарикатски имена.
– Дръж се сериозно.
– Добре, таийи звучи като японски или китайски. Или бойно изкуство, или техника за релаксация.
– А не може ли да е шифър?
– Ако е така, нямаме ключа.
Шон извади мобилния си телефон и започна да пише на клавиатурата.
– Какво правиш?
– Каквото в наши дни правят всички. Търся го в Гугъл.
Изчака резултатите от търсенето да се появят на дисплея и започна да ги преглежда. Не изглеждаше много уверен.
– Хатка е или актриса, или компания за развлекателни спектакли. А Таийи има нещо общо с арабите от шести век. Изглежда, е някаква племенна група.
– Тероризъм?
– Не мисля. Ще опитам и други комбинации.
Продължи да въвежда комбинации и да чете резултати, докато нещо не привлече вниманието му.
– Йи.
– Какво е това?
– Вместо Таийи написах само „йи“ и виж какво се получи. – Шон започна да чете от екрана. – Произходът на сричковата азбука „йи“ се губи назад във времето, но се смята, че е повлияна от китайската писменост. Всеки знак представлява отделна сричка. Използвала се е главно за религиозни текстове и тайни писания. На този език говорят милиони хора в китайските провинции Юнан и Съчуан.
– Значи за всичко е отговорно китайско тайно религиозно общество, така ли? – попита Мишел скептично. – Буквите обаче са на латиница, а не са китайски йероглифи.
– Не знам. Просто се опитвам да открия следа.
Набра телефонен номер и вдигна ръка, защото Мишел понечи да каже нещо.
– Ей, Фил… Обажда се Шон Кинг. Да, да, наистина мина много време. Знам. Ами върнах се отново във Вашингтон. Обаждам ти се с един въпрос за нещо като език. Да. Не, не се опитвам да науча чужд език, а да разбера дали нещо е на някакъв език, или не. Да, вероятно не ме разбираш добре. Виж, познаваш ли някого от вашия университет, който да има представа от език, наречен „йи“? От Китай.
Мишел забарабани с пръсти по волана, докато той говореше.
– Да, знам, че не е от големите. Можеш ли обаче да провериш дали някой от катедрата не го познава? Благодаря, задължен съм ти.
Даде номера си на Фил и прекъсна връзката.
Мишел го погледна въпросително и той обясни:
– Мой приятел от катедрата по чужди езици в Джорджтаунския университет. Ще провери и ще ми се обади.
– Еха!
Погледна я сърдито.
– Имаш ли по-добра идея?
Тя понечи да му отговори, но телефонът му иззвъня.
– Да? – Надигна се и погледна през стъклото. – Сега? Да, добре.
Прекъсна линията и изгледа Мишел озадачено.
– Кой беше?
– Специален агент Уотърс от ФБР. Имаме официална покана да участваме в разследването.
Мишел включи на скорост.
– Охо! Джейн Кокс наистина изпълни обещанието си.
15
Уотърс ги посрещна на входната врата. Беше повече от ясно, че агентът на ФБР е бил закачен на къс повод с нашийник и този факт не му се харесваше ни най-малко. Накара ги да обуят найлонови калцуни и ги инструктира да стъпват само там, където стъпва той. Полагаше сериозни усилия да говори учтиво, но не му се удаваше особено и резултатът беше нещо като ръмжене.
– Сигурно е хубаво да имаш приятели по високите места – подхвърли той, когато тръгнаха нагоре по стълбата към спалните, след като минаха покрай контурите на трупа на Пам Дътън.
– Можеш да опиташ, но преди това трябва да се справиш с предизвикателството изобщо да имаш приятели – озъби се Мишел. Шон я сръга с лакът в ребрата.
Спряха пред една от спалните. Уотърс отвори вратата. Шон и Мишел прекрачиха прага и огледаха вътре.
Беше стаята на Уила. Същата, която бяха заварили празна, когато оглеждаха къщата онази нощ. Беше спретната и чиста. По стените имаше рафтове с книги, а на бюрото стоеше тънък сребрист лаптоп „Мак“. На едната стена, която всъщност беше заета от огромна черна дъска, беше написано „Уилаленд“.
– Според Джон Дътън Уила е била долу с майка си, когато това е станало. Колийн обаче казва, че е чула Уила да се качва по стълбата – обясни Шон.
– Същото казаха и на нас – изръмжа Уотърс.
– Знаеш ли коя версия е вярната?
– Няма никакви следи Уила да е била нападната на стълбата. Вероятно малката е чула на стълбата самите похитители.
– Някакви следи от взлом?
– Смятаме, че са влезли през задната врата. Не е била заключена. Оттам има стълба, която води на горния етаж. Посочи вляво. – Нататък, по онзи коридор.
– Значи идеята е, че похитителите са влезли през отключената задна врата и са минали стая по стая отзад напред? – попита Мишел.
– Упоили са Колийн, после Джон, после са ударили Тък, убили са Пам и са взели Уила. Това ли е? – попита Шон.
– Това е едната хипотеза – кимна Уотърс.
– А защо не са упоили и Тък? Той ни каза, че е отворил вратата на стаята и нещо го е ударило.
– Тък е едър мъж, а не дете. Може да не са искали да рискуват. По-сигурно е било да го ударят по главата.
– Какво са използвали?
– Докторите взеха проби от, следите по лицата на децата. Прилича на добрия стар хлороформ.
– Смятате ли, че Уила е била нарочена за жертва от самото начало?
– Не непременно. Може първо да са попаднали на нея и да са я хванали. Пам Дътън влиза в стаята, вижда какво става и се спуска на помощ на дъщеря си. Съвсем естествено. Убиват я и отвличат момичето.
Шон поклати глава.
– Да, но всекидневната е в предната част на къщата. Ако наистина са влезли отзад, както смятате, първо щяха да попаднат на Тък, после да влязат при Джон, след това в стаята на Уила и най-накрая при Колийн. Не ми се вярва първо да са убили Пам, после да са ударили Тък и накрая да са упоили децата.
– Освен това – добави Мишел, – когато приближихме, чухме писък. Може би е бил предсмъртният вик на Пам. Тогава лошите момчета вече са били във всекидневната. Тък и двете малки деца вече са били неутрализирани.
– Значи Уила вероятно не е била в стаята си, когато онези са дошли – заключи Шон. – Вероятно е била във всекидневната. Тя е най-голямата, имала е рожден ден. Майка й сигурно я е оставила да стои до по-късно, за да изчака баща си, или я е събудила, когато си е дошъл, за да й честити рождения ден.
Мишел заразсъждава отново:
– Пам излиза от стаята, може би отива до кухнята, за да вземе нещо, Тък се качва горе, за да се преоблече. Другите деца може вече да са упоени. Удрят Тък, втурват се във всекидневната, грабват Уила, майка й се връща, вижда какво става, притичва се на помощ и това й коства живота.
– Важното е – каза Шон, – че Уила е била предварително набелязана жертва. Преди това са имали достъп до другите деца.
От изражението на Уотърс личеше, че все още не е стигнал до подобни заключения. С цялата самоувереност, която успя да събере, той заяви:
– Твърде рано е да се каже.
Изражението на Мишел съвсем ясно телеграфира мнението й за тази реакция: Некадърник.
– Каза ли патоанатомът колко кръв е загубила Пам Дътън?
– Повече, отколкото би трябвало да изтече от раната, и повече от количеството на килима.
– Кой е патоанатом по този случай?
– Лори Магулас. Познаваш ли я?
– Името ми звучи познато. Някаква идея защо са взели кръвта й?
– Може да са вампири.
– А остатъците под ноктите й?
– Обработваме ги – отвърна навъсено Уотърс.
– Отпечатъци? По шишенцата например?
– Били са с ръкавици. Пипали са професионално.
– Не чак толкова – възрази Шон. – Изпуснали са Пам от контрол и се е наложило да я убият. Поне така изглежда.
– Може би да, може би не – отбеляза неопределено Уотърс.
– Открихте ли пикапа?
– Регистриран е на името на Дътън. Намерихме го в храсталаците на километър оттук. Бяха го изоставили в някакъв ров, вероятно за да го скрият.
– Някакви следи за посоката им след това?
– Все още проверяваме пикапа. Вероятно наблизо са имали друго превозно средство, макар че не открихме следи от други гуми. Сега разпитваме наоколо, за да проверим дали някой не е видял нещо. Засега няма резултат. – Той погледна Мишел и попита: – Сигурна ли си, че бяха двама мъже?
– Единият стреляше, другият караше колата. Видях силуетите им през предното стъкло. Определено бяха мъже.
Шон погледна часовника си.
– Ако вземем предвид времето от отвличането досега, вече може да са изминали хиляди километри.
– С частен самолет биха могли да са навсякъде по света – добави Мишел.
– Да разбирам ли, че не е било получено искане за откуп?
Уотърс се обърна към Шон. Изражението му подсказваше, че късият повод току-що се е скъсал.
– Знаеш ли, порових малко в миналото ти. Сигурно не е леко да те изхвърлят от Сикрет Сървис заради гаф, който е струвал живота на колега. Това е сериозен проблем, с който трябва да се справиш. Мислил ли си някога да си теглиш куршума? Ще е разбираемо…
– Виж, Уотърс, знам, че ситуацията е трудна. И знам, че се чувстваш, сякаш са ни натъпкали в гърлото ти и не можеш да ни преглътнеш…
– Така е. Натъпкаха ви в гърлото ми – съгласи се той.
– Добре. Ще ти предложа сделка. Ако открием нещо или попаднем на следа, ще ти го дадем, за да го използваш. Не даваме пет пари дали ще се прочуем с тази история, или не. Искаме единствено да открием Уила. Става ли?
Уотърс се замисли над предложението, после протегна ръка на Шон. Когато обаче Шон посегна, за да я стисне, той я отдръпна.
– Нямам нужда вие да ми давате каквото и да било във връзка със случая. Да искате да ви покажа още нещо, докато ви забавлявам?
– Да – обади се Мишел. – Покажи ни мозъка си. Къде е? Заврян в задника ти?
– Тези подмятания не ни доближават до целта по никакъв начин – намеси се Шон.
– Така е – съгласи се Уотърс. – И колкото повече ми се налага да се занимавам с вас двамата, толкова по-малко време ми остава да работя по моя случай.
– Тогава – заключи Шон – няма да ти губим повече времето.
– Много ви благодаря.
– Нещо против да поогледаме, преди да си тръгнем?
Преди Уотърс да успее да откаже, Шон добави:
– Искам да съм сигурен, че докладът ми за президента Кокс ще е пълен. И непременно ще му кажа колко си ни помогнал.
Ако Уотърс беше пребледнял още малко, криминолозите щяха да го опаковат в чувал за моргата.
– Ей, Кинг, чакай малко! – извика той нервно.
Шон вече слизаше по стълбите. Мишел го настигна и му каза:
– Хората като теб ме карат да се гордея, че съм американка.
– Остави го този. Спомняш ли си сака на Тък? С етикета от летището?
– Да, тъмносин, стандартен лек полиестер. Поизносен. Защо?
– Като размер става ли за ръчен багаж в самолет?
– Определено, като вземем предвид факта, че в наши дни хората качват на самолет сандъци колкото моя джип… Да, става.
Шон извади телефона си и влезе в интернет. Изчака малко да се зареди страницата и мина през още няколко нива.
– Полет 567 на „Юнайтед“ от Джаксънвил до летище „Дълес“ ли търсиш?
– Да.
Шон се взря в малкия дисплей.
– Този полет обикновено каца в девет и трийсет вечерта. Тък трябва да слезе от самолета, да отиде до колата си на паркинга и да се прибере до дома. Колко време му е било нужно според теб?
– Зависи на кой терминал каца и дали е използвал лента за придвижване, или не. Ако каца на Терминал А, може да стигне до паркинга, където е оставил колата си, и пеша.
Шон се обади по телефона и после каза:
– Минал е през Терминал А.
– Следователно не е използвал лента. И по това време на нощта трафикът по пътя не е бил натоварен. Трябвал му е максимум половин час, за да се прибере.
– Да кажем, че са му били нужни петнайсет минути, за да стигне до колата си, и още половин час път, прави десет и петнайсет. Да го закръглим на десет и половина.
– Ако самолетът е кацнал навреме.
– Ще трябва да проверим. Ако е кацнал навреме, Тък Дътън е имал половин час, за който нямаме обяснение.
– Питам се, какво ли е правил нашият човек?
