Текст книги "Първото семейство"
Автор книги: Дейвид Балдачи
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 14 (всего у книги 29 страниц)
41
Дона Ротуел не смяташе, че Сали Максуел е имала връзка с някого, и им го каза. Седяха в обширната й всекидневна.
– Смятам, че е позор за паметта на майка ти дори да си го помисли човек – каза тя строго и хвърли укорителен поглед на Мишел.
– Но някой я е убил – изтъкна Шон.
– Непрекъснато стават убийства. Грабеж? Обир?
– Не е откраднато нищо.
Дона махна с ръка пренебрежително.
– Значи са се изплашили и са побягнали.
– Миналия път, когато говорихме, беше ужасена, че наоколо може да се разхожда убиец, а сега като че ли го приемаш спокойно – отбеляза Мишел с изпълнен със съмнение тон.
– Нашият район е спокоен, но престъпления стават навсякъде. Наистина се страхувам, ала това не значи, че не съм реалист. Имам добра алармена система. С мен живеят две прислужнички. Имам и Дъг.
– Дъг?
– Постоянният ми приятел. Мисля обаче, че не си честна към майка си, като я обвиняваш в подобно нещо. Особено когато не може да се защити.
Шон сложи ръка на рамото на Мишел, защото усети, че може да скочи от стола си и да се нахвърли на жената, а това едва ли би било честен двубой. В този момент в стаята влезе мъж с пликче с гевреци.
Беше висок около един и осемдесет и много здрав на вид. Имаше сребриста грива на телевизионен водещ и силен слънчев загар. Хубав мъж на шейсет и няколко.
– Моят постоянен приятел. Споменах го преди, Дъг Рейгън – каза гордо Дона. – Преуспяващ основател на фирма за информационни технологии. Продаде я преди четири години и сега живее луксозно. С мен.
– Ами това е американската мечта – каза Мишел с нотка на отвращение.
Дъг се ръкува с тях.
– Много съжалявам за Сали – добави той. – Беше чудесна жена. Много добра приятелка на Дона.
– Благодаря – отговори Мишел.
Дъг се обърна към Дона и улови ръката й.
– Ще ни липсва усмивката й, нали?
Дона стисна салфетката в ръката си и кимна.
– Мишел смята, че Сали може да е имала връзка.
– Какво? – учуди се Дъг. – Абсурд!
– Дали наистина можете да сте сигурни? – попита Шон.
Дъг отвори уста, после я затвори.
– Какво? Аз… – Погледна постоянната си приятелка – Дона би трябвало да знае по-добре от мен. Аз познавах Сали, но не така добре като нея. Все пак ние сме малко градче. Все някой щеше да разбере, ако е имало такова нещо.
– Ние също се опитваме да разберем – отвърна Мишел. – За това обаче е нужно хората да ни казват истината.
– Аз говоря истината – тросна се Дона. – Доколкото ми е известно, майка ти не е имала връзка с никой мъж. И, както каза Дъг, ние сме малко градче.
– Майка ми е платила за участие в голф турнир за двойки. Баща ми не играе голф.
– О, за бога! – изпъшка Дона. – Тя играеше с Дъг.
Мишел и Шон погледнаха Дъг, който похапваше от геврека си.
– Дона, ти ме помоли, помниш ли? Защото тя нямаше с кого да играе.
– Да, така е.
– А защо той не играе с теб? Ти също играеш голф, нали? – попита Мишел.
– Защото турнирът беше състезателен и макар и с благотворителна цел, играта ми далеч не е така добра, че да ме допуснат да участвам. Майка ти беше чудесен играч. Както и Дъг.
– Това е май всичко, което правя напоследък – усмихна се той. – Удрям малката топка и прекарвам времето си с Дона – добави бързо.
– Неразделни сме! – възкликна Дона.
– Звучи като нещо, към което всеки трябва да се стреми, когато се пенсионира – каза Мишел и се намръщи.
– Виж, ако си дошла тук, за да ни обиждаш… – започна Дона, но Шон я прекъсна:
– Моментът, съвсем разбираемо, е напрегнат за всички. Благодарим за отделеното време. Мисля, че трябва да тръгваме.
Преди Мишел да успее да възрази, Шон я хвана за лакътя и я поведе към вратата.
След малко си дадоха сметка, че Дъг ги е последвал.
– Наистина съжалявам за майка ти. Харесвах я много. Всички я харесваха.
– Е, най-малко един човек не я е харесвал – каза Мишел троснато.
– Е… да… разбира се.
Застанаха неловко на верандата пред вратата до колоните в коринтски стил, които подпираха горния етаж.
На Мишел й напомняха някакъв скъп кафез.
– Може би искаше да ни кажеш нещо? – попита Шон.
– Неловко е – каза Дъг.
– Така е – съгласи се Мишел. Шон я погледна.
– Не познавах баща ти, но Сали понякога говореше за него с Дона и с мен.
– Сега се каниш да ми кажеш, че майка ми не е била щастлива с него и е мислела да го напусне.
– Не, не… нищо подобно. Мисля, че майка ти беше щастлива с баща ти. Аз… как да кажа…
– Просто го кажи, Дъг!
– Не мисля, че баща ти беше особено щастлив със Сали. Като че ли се бяха отчуждили. Това бяха нейни думи.
Лицето на Мишел помръкна.
Дъг се вгледа в нея.
– И ти ли го мислеше?
– Няма никакво значение какво мисля аз. Има значение кой е убил майка ми.
– Не ни е казвала, че някой я безпокои или дебне. Живееше много нормално. Приятели, голф, градинарство. Не знам наоколо да има психопати на свобода.
– Това е проблемът с психопатите, Дъг, особено с най-откачените. Изобщо не можеш да разбереш, че са такива, докато не забият нож в сърцето ти – отбеляза Мишел.
Постоянният приятел Дъг се сбогува набързо и се върна в къщата. Чуха ключалката да изщраква.
Докато отиваха към джипа, Мишел попита:
– Мислиш ли, че е бил опит за грабеж, който се е провалил?
– Възможно е.
Качиха се в джипа.
– Искаш ли да хапнем? – попита Мишел. – Знам едно място.
След десет минути вече седяха в малък ресторант и си бяха дали поръчката.
– Добре – започна Шон, – ченгетата са обработили района на гаража и не са открили следи. Спускащата се гаражна врата е била затворена, а вратата към страничния двор е била заключена. Убиецът обаче може да я е затворил, когато е излязъл. Бравата е най-обикновена.
– Значи всеки би могъл да влезе, да я причака, да я убие и да излезе. Било е сухо. Няма никакви следи от стъпки.
– От страната на гаража има ограда. Още една възможност за прикриване.
– Според съдебния лекар смъртта е настъпила между осем и девет – каза Мишел. – Човек би си помислил, че все някой би трябвало да е видял нещо. Или да е чул вика на майка ми, когато е била нападната.
Шон я погледна замислено.
– Шумът от партито обаче би заглушил всякакви звуци – поклати глава той и добави: – Предполагам, че всички са били разпитани. Имам предвид присъствалите на партито.
– Предполагам. – Тя го погледна въпросително. – Защо? Какво си мислиш?
– Мисля, че ако исках да убия някого в района, щях да намеря начин да ме поканят на това парти и да се измъкна незабелязано, да приключа и после пак да се върна незабелязано.
– И аз си го помислих – каза тя, – в такъв случай обаче е трябвало да знае, че майка ми смята да излиза и че по това време ще е в гаража.
– Не непременно. Влязъл е през страничната врата и е смятал да влезе в къщата, но тогава се е появила майка ти и му го е спестила.
– Твърде рисковано е, Шон. Баща ми си е бил у дома. Той е бивше ченге и у дома винаги има пистолет. Градчето е малко, както каза Дона, и хората знаят тези неща.
Шон се облегна и се замисли. Донесоха поръчката им и двамата започнаха да се хранят мълчаливо.
– Мога ли да те помоля за една услуга? – попита Мишел, когато тръгваха.
– Винаги можеш да помолиш – усмихна се той.
Следващите й думи обаче заличиха усмивката от лицето му.
– Когато бях малка, живеехме на около два часа път оттук, в южна посока. Фермерски район на Тенеси. Искам да отида там. Трябва да се върна там веднага.
42
Излязоха от главното шосе и гумите на джипа заораха в чакъла на селския път. Шофираше Шон и следваше указанията на Мишел.
– Кога си била тук за последен път? – попита я той.
Тя гледаше право напред. Единствената друга светлина, освен фаровете на джипа беше сърпът на луната.
– Когато бях малка.
Той я погледна с изненада.
– Как тогава си спомняш пътя дотук? На карта ли го видя?
– Не… Просто си спомням. Нямам представа защо и как.
Шон й хвърли поглед и сбърчи чело. На лицето на Мишел се изписа странна смесица от чувства. Долови очакване и нетърпение. Долови и страх. Последното не беше типично за нея.
Спряха на тъмна уличка в квартал, който е бил нов преди около шейсет години. Къщите се разпадаха, предните веранди стояха килнати и хлътнали, дворовете бяха обрасли в бурени, полуизсъхнали дръвчета и храсти.
– Това място помни и по-добри времена – каза тя.
– Така изглежда – кимна Шон замислено. – Коя е?
Мишел посочи напред.
– Онази. Старата фермерска къща. На улицата няма друга такава. Останалите са строени върху земя на фермата.
Шон спря джипа отпред.
– Няма вид на обитавана къща – обяви той.
Мишел не слизаше от колата.
– Сега какво? – попита Шон.
– Не знам.
– Не искаш ли да слезеш? Да огледаш наоколо? Дойдохме чак тук.
Мишел се поколеба.
– Да, би трябвало.
Минаха по утъпканата пътека. Къщата беше построена доста навътре в двора. Стара гума висеше на прогнило въже от единствения останал клон на умиращ дъб. Отстрани стар пикап без колела беше качен на трупчета. Мрежестата врата се беше откачила и беше паднала на хлътналата веранда пред вратата.
На едно място Мишел спря и се загледа в орязаните стъбла на някакви храсти. Едва се показваха над земята. Бяха в права линия.
– Беше жив плет – обясни Мишел. – Забравих точно какъв. Една сутрин се събудихме и го нямаше. Баща ми го засади за някаква годишнина от сватбата им. След като го орязаха така, повече не поникна. Мисля, че който го е направил, е излял и някаква отрова за растения.
– Разбрахте ли кой го е направил?
Мишел поклати глава и продължи към къщата. Прекрачиха падналата мрежеста врата и Мишел опита дръжката на вратата. Не заяде. Шон я улови за китката.
– Сигурна ли си, че искаш да го направиш?
– Щом стигнахме чак дотук… А и не мисля, че ще дойда отново.
Той пусна китката й и двамата влязоха. Вътре беше мръсно и пусто.
На светлината на фенерчето, което Шон грабна от джипа, видяха няколко парцаливи и мръсни одеяла, опаковки от храна, празни бирени бутилки и десетина използвани презерватива.
– Не е много подходящо за книгата ми със спомени – промърмори Мишел, докато оглеждаше мястото.
– Всяка разходка из миналото е такава – каза Шон. – Нещата никога не са толкова хубави, колкото ги помним.
Мишел погледна стълбите.
Шон проследи погледа й.
– Коя беше твоята стая?
– Втората отдясно.
– Искаш ли да се качим?
– Може би по-късно.
Обиколиха долния етаж. Видяха още боклуци и мухъл, а Шон забеляза, че Мишел не реагира на нищо. Отвори задната врата и излезе. Още боклук, пикапът без колела отстрани, гараж без врата, пълен с вехтории.
Гледката беше жалка и потискаща. Дори и Шон вече едва издържаше да стои там. Чудеше се как така Мишел продължава да се озърта наоколо, вместо да хукне с писъци.
– Е, защо дойдохме? – попита той след малко.
Мишел седна на задната веранда. Той застана до нея.
– Връщал ли си се на мястото, където си отраснал? – попита тя.
– Веднъж.
– И?
– Нищо особено. Освен че всичко ми се стори доста по-малко, отколкото си го спомнях, което е естествено, защото сега гледам нещата от по-голяма височина. Видях къщата и продължих по пътя си.
– И на мен ми се иска. Да погледна къщата и да продължа по пътя си.
– Да тръгваме тогава. – Бръкна в джоба си, извади ключовете от джипа и й ги подхвърли. – Имаш честта.
Влязоха обратно в къщата. Мишел спря до стълбата за горния етаж.
– Мишел – каза Шон, – не бива да се самоизмъчваш заради всичко това.
Тя тръгна нагоре.
– Сигурна ли си?
– Не – отговори Мишел, но продължи да се изкачва.
Стигнаха широката площадка и спряха. Горе имаше четири врати – по две от всяка страна.
– Значи втората тук е била твоята? – попита той и посочи вдясно.
Мишел кимна.
Той посегна да отвори вратата, но тя го спря.
– Недей.
Той се отдръпна и я погледна.
– Може би трябва да си тръгваме?
Тя кимна, той направи крачка към стълбата, но Мишел рязко се обърна, сграбчи дръжката на втората врата вдясно и я отвори.
И изпищя, защото пред нея стоеше мъж и я гледаше.
После профуча покрай двамата с Шон, изтича надолу по стълбите и излезе през предната врата.
Мишел трепереше толкова силно, че Шон се отказа да го догони. Спусна се към Мишел и я прегърна. Отдръпна се едва когато видя, че се е поуспокоила. Гледаха се. Явно ги мъчеше един и същи въпрос.
Шон го произнесе първи стъписан:
– Какво, по дяволите, прави баща ти тук?
43
Президентският самолет „Еър Форс 1“ докосна пистата на военновъздушна база „Андрюс“ и пилотите включиха реверса на четирите двигателя на машината – „Боинг 747“. Президентът беше в предната част – в апартамента си, в който имаше две легла и баня. Скоро след това излетя и президентският хеликоптер заедно с обичайния ескорт от военни хеликоптери. Наближаваше полунощ, когато президентът кацна на моравата зад Белия дом.
Дан Кокс скочи на тревата, изпълнен с енергия, сякаш бе готов да започне нов ден, вместо да завърши стария. По време на предизборна кампания беше такъв. Непрекъснато оставяше далеч по-младите си помощници без дъх и полузаспали от умора, докато обикаляха страната. Вълнението от конкурентната битка сякаш го изпълваше с достатъчно адреналин, за да е нащрек през цялото време. Не по-малко беше и опиянението от това, че е президент на Съединените щати – длъжност, която не можеше да се сравни с нищо друго. Все едно да си рок легенда, първокласна кинозвезда, спортист от световен мащаб и най-близкото нещо до бог, но тук, на земята, събрани в едно.
Тази вечер, както и всеки друг път, президентът се движеше сред кръг от хора, които агентите на Сикрет Сървис наричат „пакет“ – самият той, високопоставеният персонал, подразделение на охраната и няколко извадили късмет журналисти от пресцентъра. Когато приближиха сградата, журналистите и персоналът бяха ловко отклонени, а с президента останаха само една служителка и охраната.
Всички врати се отваряха пред лидера на свободния свят и той влезе в Белия дом, като че ли беше негова собственост. И неофициално беше така. Макар и финансирани от американския данъкоплатец, това бяха неговият дом, неговият хеликоптер, неговият самолет. Никой не можеше да го посети там или да лети с тях без неговото одобрение.
Служителката тръгна към кабинета си, а президентът продължи към апартамента на първото семейство. Охраната остана отвън. Тук беше наистина „пакетиран“. Едва ли някъде другаде можеше да бъде в по-голяма безопасност отколкото на Пенсилвания Авеню 1600. Ако Сикрет Сървис имаше думата, президентът никога нямаше да излиза от сградата, докато не изтечеше мандатът му или гласоподавателите не го заменяха с друг. Той обаче беше президент – човек на народа. Не можеше да не се разхожда сред него, докато в стомасите на охраняващите го се отваряха язви.
Дан Кокс хвърли сакото си, направи си джин с тоник и лед и добави две резенчета зелен лимон. Седна на канапето до жена си, която четеше списание и полагаше всички усилия да изглежда спокойна.
– Видя ли последните проучвания? – попита той доволно.
Джейн кимна.
– Предстои ни обаче да извървим дълъг път. А разликите в процентите, изглежда, се свиват.
– Знам, че още е рано, но да бъдем честни – другата страна олеква.
– Не бъди прекалено сигурен – каза тя.
Дан Кокс вдигна чашата си.
– Искаш ли?
– Не, благодаря.
Той лапна няколко неосолени бадема.
– Помниш ли някога да съм бил прекалено самонадеян или да съм губил избори?
Тя го целуна по бузата.
– Винаги има пръв път.
– Продължават да искат три дебата. Аз държа да са два.
– Най-добре е да е един.
– Защо един? Греъм не е чак толкова добър в телевизионните дебати.
– Прекалено деликатен си, Дани. Греъм не само не е добър в дебатите. Той е посредствен на всички нива. На американците ще им е достатъчен един път, за да си дадат сметка колко е безнадежден. Защо тогава да си губиш времето? Освен това няма нужда да даваш на някого да отхапе три пъти от ябълката, за да промени мисленето си или да се издигне до твоето ниво. И, да бъдем честни, ти си човек. Човешко е да се греши. Защо тогава да се натоварваш толкова много? От трите дебата той само ще печели, а ти имаш всички шансове да изгубиш. Опозицията знае, че ще получи възможност след четири години, когато повече няма да можеш да се кандидатираш. Надяват се дотогава да открият някой по-млад умник с истински идеи и твърд електорат, който да могат да разширят значително, така че наистина да атакуват Белия дом. Греъм е само фигурант.
Той се усмихна и вдигна чашата.
– И за какво ми е щаб с екип за предизборна стратегия? Просто мога да си дойда у дома и да попитам госпожата.
– Ако оцелееш след достатъчно битки, би трябвало поне да си научил поуките от тях.
– Когато обаче няма да мога да се кандидатирам повече, можеш да се кандидатираш ти – подхвърли той шеговито. – Така ще сме в Белия дом още осем години.
– Белият дом е хубаво място, но не ми се живее тук.
Той като че ли си спомни нещо. Остави чашата си, прегърна я и попита:
– Някакви новини за Уила?
– Няма.
– Цялото проклето ФБР се занимава със случая и нищо? Ще се обадя на Мансън още рано сутринта. Това нещо е напълно неприемливо.
– Струва ми се толкова странно някой да иска да отвлече Уила…
Той я притисна още по-силно.
– Джейн, знам колко си умна и съм сигурен, че вече си мислила за това. Причината, че са отвлекли Уила, вероятно е свързана с нас. Опитват да навредят на нас, а може би и на цялата страна. Като използват прекрасното дете.
Тя стисна ръката му.
– Ами ако поискат нещо? Някакъв откуп, за да я освободят?
Дан Кокс пусна жена си, стана и закрачи пред нея. Все още беше доста привлекателен мъж. Докато го гледаше как крачи нагоре–надолу, тя отново се възхити на широките рамене, перфектната коса, солидната брадичка, изсечените скули, искрящите очи. Физически беше съчетание между Кенеди и Рейгън, и малко от грубоватия едър Теодор Рузвелт.
Беше се влюбила в него от пръв поглед, когато го срещна в кампуса на колежа в един хубав есенен ден. Той беше завършил първа година, а тя току–що започваше. Сега й се струваше, че този ден е бил преди милион години. И беше така в много отношения. Онзи живот беше приключил отдавна. Вече й се струваше трудно да го приеме като част от миналото си, защото след това в живота й се бяха случили несъизмеримо по-важни събития.
– Много зависи какво ще поискат, Джейн. Ядрените кодове? Не мога да им ги дам. Някой от основополагащите документи? И тях не мога да им дам. Всъщност ако си говорим честно, президентът на Съединените щати не може да се поддаде на никакъв шантаж. Последиците ще са непоносими за всяка следваща администрация. Институцията ще пострада.
– Значи ми казваш, че вече никога няма да видим Уила?
Той седна до нея и сложи ръка на коляното й.
– Казвам, че ще направим всичко, което е по силите ни, за да върнем детето живо и здраво. Просто трябва да мислим позитивно. Зад нас е силата на Съединените щати. Това не е малко.
– Ще дойдеш ли на погребението утре?
Той кимна.
– Разбира се. Имам ранен митинг в Мичиган, но времето ще стигне. „Еър Форс 1“ не чака никого. И в моменти като този семействата трябва да са сплотени. Дано не прозвучи грубо, но така и страната ще види, че в период на криза Дан Кокс поставя на първо място семейството. И това е самата истина.
Джейн остави списанието.
– Виждам, че все още си на вълна кампания. Късно е, но не ми се спи. Искаш ли да гледаме някой филм в салона? От „Уорнър Брадърс“ изпратиха един от последните си филми. Мисля, че още не е пуснат по кината.
Той допи питието си, стана и протегна ръка.
– Никакъв филм. Липсваше ми, любов моя.
Усмихна й се по същия спиращ дъха начин, както тогава, преди толкова много години. Тя стана покорно и го последва в спалнята. Той затвори вратата. Свали обувките и вратовръзката и разкопча панталоните си. Тя свали роклята и разкопча сутиена си. Легна на леглото, а той легна върху нея. Последва интимният миг, който бе нещо изключително рядко в живота на първото семейство. Понякога Джейн си мислеше, че това са единствените моменти на истинско уединение, които можеха да имат.
Когато свърши, Дан Кокс целуна жена си, обърна се и заспа. Утре „Еър Форс 1“ щеше да е готов много рано, а дори и неуморният Дан Кокс се нуждаеше от няколко часа сън, преди отново да поеме на път.
Първия път, когато правиха любов в същото това легло, Джейн бе започнала да се смее. Това не се понрави особено на току-що положилия клетва президент и той попита какво има. Отговорът й го развесели:
– Не мога да повярвам, че ме чука президентът на Съединените щати.
Сега Джейн лежа половин час будна, после стана, взе душ, облече се и изненада агентите на Сикрет Сървис, като отново се върна долу. Отвори вратата на кабинета си, затвори след себе си, отключи бюрото и извади писмото с ключа.
Кога щеше да получи следващото? Какво щеше да пише в него? Какво щеше да направи тогава?
Погледна часовника си. Беше късно, но тя беше първата дама.
Набра номера, събуди го.
Шон Кинг попита сънено:
– Джейн?
– Съжалявам за късния час. Ще дойдеш на погребението, разбира се.
Това изобщо не беше въпрос.
– Странното е, че току-що бях на друго погребение.
– Какво?
– Дълга история. Да, смятам да дойда.
– Тък ми каза, че си се обаждал.
– А каза ли ти за какво говорихме?
– Това беше грешка, Шон. Съжалявам. Трябваше да ти кажем истината в самото начало.
– Да, трябваше.
– Безпокоях се, защото…
– Защото брат ти е изневерявал на жена си? – подсказа той.
– Защото всичко това може да се отрази зле на кампанията.
– Не можем да го допуснем, нали?
– Моля те, остави цинизма. Сега е излишен.
– Безпокойството ти е оправдано. Само че направих допълнителна обиколка. Пропиляхме време, а не можем да си го позволим.
– Значи мислиш, че това няма нищо общо с изчезването на Уила?
– Мога ли да съм сигурен, че е така? Не. Професионалният ми инстинкт обаче ми казва, че няма нищо общо.
– Какво тогава?
– Разкажи ми за Уила.
– Какво по-точно?
– Пам е родила само две деца със секцио.
Кръвта във вените на Джейн сякаш замръзна.
– Пам имаше три деца, както много добре знаеш.
– Така е, но не е родила и трите. Аутопсията го потвърди. Разказах на Тък. Мислех, че ще сподели с теб.
Тък, разбира се, беше споделил с нея, но тя нямаше намерение да го казва на Шон.
– Добре, какво точно искаш да кажеш?
– Че едно от децата не е било на Пам. Дали е било на Тък от друга жена? Уила ли е това дете?
– Не мога да отговоря на въпроса ти.
– Не можеш или не искаш?
– Какво общо има това със случилото се?
Шон седна на леглото в хотелската си стая.
– Сериозно ли ме питаш? Общото е, че ако Уила не е дъщеря на Пам, зад отвличането могат да стоят истинската й майка или баща, или и двамата.
– Уила беше на дванайсет. Защо им е било да чакат толкова дълго?
– И аз това се питам, но истината е, че нямам отговор. Но съм убеден, че той ще ми е нужен, за да открием Уила. Е, ще ми помогнеш ли?
– Не знам нищо.
– Добре. Ако е дъщеря на Пам, преди дванайсет години Пам трябва да е била бременна с нея. Била ли е?
– Аз… тя… Сега си спомням, че тогава не живееха тук. Бяха в Италия. Заради бизнеса на Тък. И сега, като се замисля, върнаха се малко след като се роди Уила.
Шон се облегна на възглавницата.
– Добре, това е удобно. Значи не знаеш със сигурност дали е била бременна. Не си виждала никакви снимки? На майката и бебето в болницата? На празненство за новородено? Не си ги посещавала в Италия?
– Отново ставаш циничен – отбеляза тя студено.
– Не. Истината е, че съм учтиво настоятелен.
– Добре, признавам, че не мога да ти кажа със сигурност дали Уила е дъщеря на Пам, или не. Винаги съм смятала, че е. Да кажем така – не е имало причини да не смятам, че е.
– Добре. Ако криеш нещо, рано или късно ще стигна до него и резултатът може и да не ти хареса.
– Заплашваш ли ме?
– Да заплашваш член на първото семейство е криминално престъпление, а аз съм от добрите, както е известно. Ще се видим на погребението, мисис Кокс.
Затвори телефона.
Джейн отново заключи писмото с ключа в бюрото си, после се върна в спалнята. Докато се събличаше и лягаше, чуваше лекото хъркане на мъжа си. Никога не бе имал проблеми със заспиването. Дори след безкрайните разговори по телефона до малките часове на нощта, след като най-накрая оставеше слушалката затоплена след безкрайни консултации във връзка с държавните дела, измиваше зъбите си, лягаше и на петата минута вече спеше. На нея й бяха нужни часове, а понякога изобщо не успяваше да заспи.
Легна настрани и си представи лицето на Уила, видя как й кима, как я умолява.
Помогни ми, лельо Джейн. Спаси ме. Нуждая се от теб!
