Текст книги "Първото семейство"
Автор книги: Дейвид Балдачи
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 27 (всего у книги 29 страниц)
Той се освободи от хватката й.
– Аз накарах Гейбриъл да влезе там. Аз обещах на майка му да го върна жив и здрав.
Сълзите се стичаха по изпоцапаното лице на Мишел. Искаше да каже нещо, но не се получи. Шон се обърна и хукна към рудника.
Мишел се изправи, опита да тръгне след него, но се свлече на земята и стисна счупения си глезен.
Куори беше по-напред от Шон и тичаше, гонен от страха. Шон обаче скоро го настигна.
– Гейбриъл! Уила! – изкрещяха двамата едновременно.
Чуха нещо вляво от себе си. Видяха разклонението в галерията точно когато поредният взрив срути друга част от мината. Всичко наоколо стенеше и пъшкаше, падаха цели скали. Съвсем скоро, дори и да нямаше нови експлозии, рудникът щеше да се срути.
Намериха децата сгушени един до друг до купчина камъни. Грабнаха ги и хукнаха към изхода.
Още един заряд се взриви на около двайсет метра и ги събори на пода. Надигнаха се и започнаха да кашлят и да плюят прахоляк. Ушите им пищяха, телата им бяха на границата на физическата издръжливост. Станаха и успяха някак да продължат напред. Скоро се появи изходът. Видяха светлината. Шон притисна Уила към гърдите си и хукна с всички сили. Имаше чувството, че сърцето му ще се пръсне от усилието.
Най-накрая излязоха и Шон спусна момичето на земята.
– Бягай, бягай при Мишел! – извика й той.
Уила хукна към Мишел, която беше успяла някак да се изправи, като се подпираше на една скала.
Куори, все още в рудника, беше уморен до припадък и беше загубил сигурната си походка. Спъна се в един камък и падна. Гейбриъл спря и се обърна назад.
– Върви, Гейбриъл! Върви!
Гейбриъл не продължи. Върна се и помогна на Куори да стане.
После двамата се спуснаха към вратата. Към дневната светлина. Небето на Алабама беше красиво. Слънцето се беше издигнало високо.
Шон отново влезе вътре.
– Хайде! – извика им. – Бързо!
Грабна Гейбриъл за ръка и го задърпа към изхода.
Мишел и Уила наблюдаваха от разстояние. Виждаха силуетите на тримата в тъмнината на рудника. Тичаха със сетни сили.
– Хайде! – пищеше Уила.
– Шон! Бягай! – изкрещя Мишел.
Метър. Половин.
Най-накрая Шон изскочи навън.
Последният заряд избухна.
Минната галерия се срути изцяло и навън се понесе облак прах и дим.
Няколко минути по-късно видяха Шон Кинг, легнал по гръб, покрит с прахоляк.
Върху него беше Гейбриъл – все още дишаше.
Нямаше обаче и следа от Сам Куори. Беше останал в рудника, затрупан под тонове скали.
84
Дан Кокс беше получил образованието си в най-престижните учебни заведения на страната. Беше успял почти във всички свои начинания. Като президент се справяше отлично както с външнополитическите, така и с вътрешните проблеми. В интелектуалната му броня нямаше много пробойни. И въпреки това хората, които познаваха първото семейство, биха се съгласили, поне на четири очи, че Джейн Кокс е по-умна от съпруга си. Или най-малкото – по-хитра.
Докато летеше с хеликоптера над селскостопанските райони на Алабама, тя потвърди това мнение. Реши, че планът на Дан Кокс няма да свърши работа. Тази каша не можеше да се оправи с пиар акция или като се припише на терористи. Имаше неща, които не знаеха, а трябваше да научат, за да вземат правилното решение.
Докато гледаше през прозореца, тя видя голямата къща долу. Всъщност гледаше през прозореца през цялото време. Беше първата къща, над която, прелитаха. Смяташе, че е много вероятно собственикът й да е и собственик на постройката, в която едва не умряха.
– Чия е къщата?
Млад агент погледна през прозореца.
– Не знам, госпожо.
Ето още нещо, което Джейн Кокс беше уредила, без да разбере никой. Лари Фостър и Чък Уотърс летяха със съпруга й. Беше изпратила там и агента ветеран Арън Бетак. Постигна го само с един красноречив поглед, след което агентът предпочете да се спаси в безопасния хеликоптер на президента. Същото се случи и с агент Уотърс. Охраната, която беше с нея, се състоеше от сравнително млади агенти. Двамата командоси бяха просто любители на оръжията и тя знаеше как да се справи с тях.
– Искам да вляза в онази къща.
– Госпожо!? – възкликна обърканият агент.
– Кажи на пилота да се спусне пред нея.
– Но… заповядано ми е да…
– Току-що преживях кошмарно премеждие. Можеха да ме убият. Не се чувствам добре и искам да сляза от хеликоптера, преди да повърна. Ясно ли се изразих? Защото, ако не си ме разбрал, ще поговоря с президента, когато се върна във Вашингтон, а той определено ще изясни нещата с началниците ти.
Двамата командоси се спогледаха, но не казаха нищо. Просто се скриха зад големите си карабини. Останалите агенти от охраната на първата дама бяха забили очи в пода и не смееха да я погледнат.
Агентът до Джейн извика:
– Уолт, свали ни пред онази къща.
След минута кацнаха, Джейн слезе от хеликоптера и се запъти към „Атли“.
Младият агент се спусна след нея.
– Госпожо, може ли да попитам къде отивате?
– Отивам в онази къща, за да поискам чаша вода и да си почина малко. Нещо против ли имате?
– Не, госпожо, разбира се, че не, но нека поне проверя мястото, преди да влезете.
Тя го погледна презрително.
– Мислиш ли, че в тази стара къща има престъпници или терористи?
– Госпожо, трябва да спазваме инструкциите. Нека огледам мястото предварително.
Джейн просто мина покрай него, а агентите и двамата командоси се видяха принудени да се спуснат напред и да направят защитен кръг около нея.
Вратата се отвори и на прага се появи Рут Ан, препасана с кухненска престилка. Когато видя кой бе натиснал звънеца, тя зяпна от изненада.
– Мога ли да ви помоля за чаша вода и място, където да полегна малко, госпожо…
Когато Рут Ан се съвзе от изненадата, каза:
– Аз съм Рут Ан. Влезте, госпожо. Влезте. Ще отида да донеса вода.
След като донесе чаша вода, Рут Ан понечи да си тръгне, но Джейн й кимна да остане в малката стая отпред.
Рут Ан седна срещу нея. Беше толкова притеснена, че се страхуваше да не припадне.
Джейн се обърна към агента от охраната.
– Може ли да почакаш вън? Струва ми се, че нашата приятелка се смущава от присъствието ти.
– Госпожо…
– Благодаря ти – каза тя и му обърна гръб.
– Сама ли живееш тук? – попита Джейн, след като агентът излезе.
– Не, госпожо. Живея със сина си. И мистър Сам. Къщата е негова.
– Сам?
– Сам Куори.
– Чувала съм това име. Има дъщеря, нали? Типи?
– Да, госпожо. Тя сега не е тук. Не знам къде може да е.
Рут Ан имаше вид на човек, който иска да побегне от стаята, но въпреки всичко продължи да стои и да мачка престилката си със закоравели от работа пръсти.
– Идвал ли е напоследък някой външен човек?
Рут Ан погледна надолу.
– Аз… ммм…
Джейн протегна ръка и стисна успокоително кокалестото й рамо.
– Не дойдох случайно, Рут Ан. Знам някои неща. Знам за Сам. Дойдох, за да опитам да му помогна. И на теб. И на сина ти. Той тук ли е?
Рут Ан поклати глава.
– Тръгна с онези хора…
– Хора? Какви хора?
– Мъж и жена.
– Познаваш ли ги?
– Не. Дойдоха рано тази сутрин.
– И ти пусна детето си да тръгне с непознати хора? Наистина ли?
– Аз… той искаше да отиде. Те са от правителството. Полицаи. И Гейбриъл каза, че иска да помогне на мистър Сам. А мистър Сам, ако е направил нещо лошо, аз не знам нищо. И Гейбриъл не знае.
Една сълза капна върху изпоцапаната престилка.
– Добре, Рут Ан, сигурна съм, че е така. Значи тези хора дойдоха тук. Казаха ли ти имената си?
– Мъжът каза, че името му е… Кинг. Да, Кинг.
– Висок, симпатичен? Жената също е висока, брюнетка?
– Познавате ли ги?
– Приятели са ми. Защо бяха дошли?
– Търсеха племенницата ви, госпожо. Казах им, че не знам нищо. И се кълна, госпожо, че не знам!
– Вярвам ти – успокои я Джейн. – Разбира се, че не знаеш.
– А Гейбриъл толкова се разгорещи, че искаше да им покаже онази стая.
– Стая?
– Долу в мазето. Мистър Сам е сложил там разни неща. Снимки и нещо, написано по стените. Има снимка и на племенницата ви. Гейбриъл ми я показа. Много хубаво момиче.
– Кинг и жената видяха ли стаята?
– Да, бяха вътре дълго време. Разтревожиха се нещо.
– Покажи ми я.
– Госпожо?
Джейн стана.
– Наистина искам да я видя.
Слязоха долу въпреки възраженията на охраната. Стигнаха до стаята. Вратата беше отворена. Шефът на охраната настоя поне да провери дали някой не дебне вътре.
– Добре, провери. И излез веднага. Дори не пали лампата – каза тя намръщено.
След няколко секунди той се убеди, че в стаята няма никаква опасност.
Джейн се обърна към Рут Ан.
– Имаш ли нещо против, ако вляза вътре сама?
– Не, госпожо. И бездруго не искам да влизам…
Джейн затвори вратата зад себе си, запали осветлението и се огледа.
Започна от единия край на стаята и не престана да чете, докато не стигна до другия. С всяка снимка, с всеки написан ред, дата, събитие в главата й нахлуваха ужасни спомени.
„Той ме изнасили, татко“ – прочете тя, когато се върна към началото на историята, изписана по стените. Взе стол, сложи го в средата на помещението и продължи да чете. Нейната история.
Просълзи се само веднъж, когато погледна снимката на Уила. На мъжа си не беше казала цялата истина. Тя искаше Уила да остане в семейството, защото с тази тайна винаги можеше да държи в ръцете си Дан Кокс. Съпругът й до голяма степен беше добър човек, но беше непредсказуем. Беше сигурна, че ще дойде време в брака им, след като напуснат Белия дом, когато този лост за въздействие щеше да й е много нужен. Мисълта, че президентът на Съединените щати беше всъщност по-слаб от нея, я опияняваше. И въпреки всичко с годините беше обикнала Уила и не й беше все едно какво ще стане с момичето. Искаше да я види свободна.
Не можеше да не признае възхищението си пред уменията и упоритостта на Сам Куори. Наистина беше направил изумителни неща. Разбира се, след случилото се днес щеше да има разследване. Това несъмнено щеше да е проблем, но не непреодолим.
Късметът нямаше да изостави съпруга й. Джейн знаеше съвсем точно какво трябва да направи. И както изискваше методичният й характер, тя се зае систематично да го осъществи. Просто трябваше да сглоби късчетата още веднъж. За последен път.
Мъжът й нямаше да бъде запомнен по този начин. Тя се загледа в стената. Той наистина се бе променил и не заслужаваше това.
Не го заслужавам и аз.
На нивото, до което бяха стигнали те двамата, се губеше всякаква индивидуалност. Вече не бяха той или тя, а те.
След пет минути тя излезе и затвори вратата.
– Искам да се върнем незабавно във Вашингтон – каза тя на агента.
После се обърна към Рут Ан.
– Благодаря за гостоприемството.
– Да, госпожо. Благодаря ви, госпожо!
– Всичко ще се оправи. Не се тревожи.
Излязоха от мазето и напуснаха „Атли“.
След няколко секунди хеликоптерът се издигна. Насочи се на северозапад и пилотът форсира двигателя. Скоро се загубиха от поглед.
Рут Ан затвори входната врата и се върна в кухнята. След няколко минути долови странна миризма. Тръгна от стая в стая, за да разбере какво става. Най-накрая слезе надолу по стълбите, мина забързано по коридора и стигна до вратата на стаята в мазето. Хвана дръжката на вратата. Беше топла. Озадачена, дръпна вратата, за да я отвори.
В този момент огънят, който Джейн Кокс беше запалила с помощта на парцали, разредител за боя и кибрит, достигна металните контейнери и ги възпламени. Експлозията разтърси старата къща из основи. Огненото кълбо изригна през отворената врата, обгърна Рут Ан и буквално я изпепели. Тя дори не успя да извика от болка.
Когато най-накрая пожарът бе забелязан и бе повикана помощ, беше твърде късно. Когато пристигнаха доброволците пожарникари, от „Атли“ не беше останало почти нищо.
Малко по-късно Шон, Мишел, Уила и Гейбриъл минаха по алеята с джипа. Когато видяха какво се е случило, Гейбриъл скочи в движение и хукна към останките.
– Мамо! Мамо!
Мишел натисна газта. Момчето тичаше толкова бързо, че стигнаха едновременно. Докато слязат от колата, Гейбриъл беше успял да се промуши между пожарникарите и вече оглеждаше останките от „Атли“.
Шон изтича след него.
– Гейбриъл!
Мишел се приближи до един от пожарникарите и му показа служебната си карта.
– Открихте ли някого? Чернокожа жена?
Мъжът я погледна мрачно.
– Открихме… останки.
После погледна към Гейбриъл, който обикаляше наоколо и се мъчеше да открие майка си.
Мишел се обърна и закуцука към него. Момчето седна на земята и се разплака. В ръката си стискаше нещо. Някакъв обгорял парцал. Мишел приближи и видя, че е парче от престилка.
Докато Шон и Мишел се опитваха да утешат момчето, Уила дойде до него през купищата димящи развалини и го прегърна през раменете.
Гейбриъл вдигна очи към нея.
– Беше… на майка ми – прошепна той.
– Съжалявам – каза Уила. – Много съжалявам, Гейбриъл.
Той я погледна. Лицето му беше изкривено от скръб. Кимна й в знак на благодарност и отново заплака. Уила го прегърна още по-силно.
Шон погледна Мишел.
– И през ум не ми мина, че майка му е изложена на опасност – прошепна той.
– Нямаше как да го предвидим. Мислиш ли, че е дело на Куори? За да заличи всички доказателства?
– Не знам.
Двамата се отдръпнаха и се загледаха в двете седнали деца, едното прегърнало другото. Беше ясно, че си мислят едно и също.
Уила все още не знаеше, но щеше да преживее съвсем същата мъка. И никой от двамата нямаше сили да й го каже.
Още преди огъня в „Атли“ да бе изгаснал напълно и къщата на Сам Куори да престане да съществува, Джейн и Дан Кокс кацнаха в базата „Андрюс“.
Джейн разказа на Дан какво бе направила. Той я поздрави за бързата реакция и я целуна. Въпреки че вероятно бе загубило племенницата си, първото семейство се върна в Белия дом в по-добро настроение от доста време насам.
Наистина бяха оцелели. За пореден път.
85
Цялата страна ликуваше заради завръщането на Уила Дътън. Смъртта на майка й допълнително изостряше сетивата и придаваше горчиво-сладък привкус на събитието. Сега Уила беше храброто момиче на Америка, макар и да не се появяваше често, защото семейството й я пазеше от прекалено медийно внимание.
С видимо облекчение Дан и Джейн Кокс не спираха да говорят за това по време на предизборната кампания и не пропускаха да поискат от обществеността и медиите да се съобразят със скръбта на момичето.
Ако Уила беше новина номер едно, веднага след нея бе опитът за атентат срещу президента Дан Кокс, осъществен от все още неизвестни извършители, разследването, срещу които продължаваше. Въпреки че самият той говореше за премеждието кратко и сдържано, хората от екипа му не пропускаха повод да изтъкнат каква смелост са проявили той и съпругата му и как са рискували собствения си живот, за да се опитат да спасят племенницата си и да осуетят заговора, който повечето хора смятаха за дело на терористи, планирали да убият президента.
Сега рейтингът му бе толкова висок, че дори опозицията открито признаваше, че е невъзможно да спечелят предстоящите избори. Джейн никога не се бе радвала на по-голяма популярност. Снимката й се появи на кориците на няколко списания, непрекъснато я канеха за участие в различни телевизионни предавания и я показваха по новините. Хората, които я познаваха обаче, намираха някаква промяна – въпреки че беше все така усмихната, а физически видът й не се бе променил, макар и да бе малко отслабнала. Очите й бяха загубили някогашния си блясък.
Шон Кинг и Мишел също попаднаха в лъча на прожекторите, колкото и да не им се искаше. След като президентът и агент Уотърс разказаха какво са направили, за да осуетят заговора, започнаха така да ги заливат с молби за интервюта, че и двамата трябваше да сменят жилищата си и да си променят имената.
Разказаха на Уотърс какво се бе случило в рудника. Че там бяха Даян Уол, Даръл и Сам Куори. Бяха се опитали да проникнат в срутените галерии, но ставаше все по-ясно, че каквито и улики да е имало, ще си останат завинаги заровени там.
Когато Уотърс ги попита за мотивите на Куори да извърши всичко, те отговориха, че не знаят.
Ранената ръка на Шон постепенно заздравяваше, а Мишел вече беше минала от патерици на гипсов ботуш. Гейбриъл като по чудо нямаше никакви сериозни физически наранявания. Емоционалното сътресение от загубата на майка му и на дома му обаче си казваше думата.
Шон и Мишел се чудеха какво да правят с него.
– Не можем просто да го оставим в социално заведение – каза Мишел.
– И на мен не ми се иска да го направим. Иска ми се да му намерим истински дом и семейство.
– Смятам, че доста време нищо няма да му се струва истинско. В каквото и семейство да попадне.
– Мислиш ли, че бихме могли да се грижим за него известно време? – попита Шон накрая.
– Ние ли? Ние живеем на различни места. Не сме женени. И с нашата професия, след като през повечето време ще отсъстваме… никога няма да ни разрешат официално.
– Можем да опитаме.
Мишел се замисли над идеята, после стисна ръката му и каза:
– Наистина можем да опитаме. Поне за известно време.
Със съдействието на ФБР и Белия дом, след като бързо се установи, че Гейбриъл Мейкън няма живи роднини, двамата получиха попечителски права над него. В бъдеще щеше да им се наложи да преодоляват юридически препятствия, но засега момчето щеше да има къде да живее и кой да се грижи за него.
Шон и Мишел отидоха още веднъж до „Атли“, няколко дни след като станаха настойници на Гейбриъл. Не взеха момчето със себе си, защото там вече нямаше нищо за него. Прахът на майка му бе сложен в урна и отнесен във Вашингтон. Сега беше в стаята на момчето в апартамента на Мишел.
ФБР все още продължаваше да разследва останките от старата плантаторска къща, както и мястото, където първото семейство едва не беше намерило смъртта си. И където беше умряла Типи Куори.
Агентите на ФБР се удивляваха на изобретателността и уменията, с които Сам Куори беше задействал смъртоносния си план. Шон и Мишел научиха, че недалеч от къщата е било намерено укритие. В него имало монитор, бинокъл, дистанционно управление, друго оборудване и провизии. Ако вътре се бе крил някой, от него вече нямаше и следа.
Шон и Мишел подозираха, че е бил или Карлос Ривера, или Кърт Стивънс, но нямаха сериозни доказателства.
– Построил е по същество газова камера за Дан и Джейн Кокс – отбеляза Шон.
– И уби в нея собствената си дъщеря.
– По-скоро беше евтаназия – каза Шон. – След всичките тези години…
Най-важният въпрос обаче оставаше нерешен – как да постъпят с информацията, която бяха научили в мазето на „Атли“.
– Всички са мъртви – каза Шон. – Куори, Типи, Рут Ан.
– Може би е най-добре да забравим – предложи Мишел. – Иначе отново ще въвлечем Гейбриъл и Уила във всичко това.
– И ще се разрази национален скандал – добави Шон.
– Но Кокс ще се измъкне безнаказано.
– Знам. Може би обаче така е по-добре.
Върнаха се до „Атли“. Един от командосите, които охраняваха мястото, се доближи до тях.
– Четох за вас в пресата – каза той. – Свършили сте страхотна работа.
– Не чак толкова – отвърна Шон без особен ентусиазъм.
Мишел замълча. И двамата си мислеха за президента на Съединените щати в доста по-различна светлина от онази, в която го виждаха всички, макар и да бяха решили да си мълчат по въпроса.
Командосът кимна към руините.
– Изглеждаше доста по-различно, когато го видях за пръв път.
– Бил си тук и преди? – попита Мишел.
Той кимна.
– Бях в хеликоптера с първата дама, преди да избухне пожарът. Тя ни накара да кацнем тук. Каза, че не се чувства добре. Отвори й чернокожа жена и тя влезе вътре. Мисля, че беше прислужница. Поговориха малко, после първата дама слезе в мазето. Настоя да го направи. Не пусна никой друг там. Влезе сама, после излезе и излетяхме към дома.
Шон и Мишел гледаха останките.
И „Атли“ избухна в пламъци.
86
Поканата дойде два дни след като се върнаха от Алабама.
Белият дом изглеждаше красив на меката светлина на есенната вечер.
Вечеряха в апартамента на първото семейство. Президентът не беше там. Поканата беше отправила Джейн. След вечеря седнаха във всекидневната, където им поднесоха кафе. В продължение на няколко минути всички мълчаха. Шон и Мишел седяха, изпълнени с напрежение, а Джейн избягваше да ги погледне в очите.
– Изминахме дълъг път – каза тя накрая.
– В какъв смисъл? – попита Шон.
– Намерихме Уила, върнахме нещата в нормалния ритъм. Не мога да ви се отблагодаря за онова, което направихте. Ако не бяхте вие, с президента щяхме да сме мъртви. Уила също.
– Сам Куори е мъртъв. Също и синът му. И Типи Куори. Но ти го знаеше. Едно малко момче, Гейбриъл, загуби майка си. А Даян Уол? Познавахме я като Даян Райт. Жената, която се чукаше с мъжа ти онази нощ в колата в Атланта. Помниш я, нали?
– Шон, моля те, не бъди груб. Не е необходимо.
– Уила загуби две майки. Това е истинска трагедия.
– Нямаш доказателства, че Пам не е била нейна майка.
Шон извади от джоба си някакви документи.
– Всъщност имам. Намерих ги в мазето на „Атли“. Резултати от ДНК анализ. Доказват, че Даян Уол е нейната биологична майка.
Джейн остави чашата си, докосна устни с ленена салфетка и се загледа в него.
– Поканих ви тук, за да ви предложа да продължим напред. А не да се ровим в миналото.
– Защо изпитваш нужда да го направиш? – попита Шон, докато Мишел наблюдаваше мълчаливо.
– Защото знам, че сте били в онази къща. Знам, че сте видели стаята в мазето.
– А, имаш предвид „Атли“. Къщата, която изгоря малко след като си излязла от нея. Пожарът, в който загина Рут Ан.
– Стана ми много мъчно, като научих.
– Ти говори с Рут Ан, нали?
– Да, за кратко. Стори ми се добра жена. Радвам се, че успяхме да уредим официално да станете настойници на сина й.
– Да. А не можа ли да измислиш друг начин да се отървеш от доказателствата? Вместо да изгориш къщата и да убиеш нещастната жена?
Джейн го погледна невъзмутимо.
– Нямам представа за какво говориш. Когато си тръгнах от къщата, тя беше напълно здрава, както и Рут Ан. Можеш да попиташ всеки от хората, които бяха с мен. Да не говорим, Шон, че се приближаваш опасно до неща, от които трябва да се пазиш.
– Това заплаха ли е? Защото заплахите, отправени дори към нищожества като мен, подлежат на санкции.
– Искаш ли да чуеш предложението ми?
– Защо не? Стигнахме чак дотук…
– Случилото се е достойно за съжаление. От край до край. Без да навлизам в подробности, ще ти кажа, че всичко беше много трудно и сложно. И за мен, и за президента.
– Да, хубавото е, че за семейството на Куори не е било толкова трудно. Само един унищожен живот, нищо повече, заради извършеното от съпруга ти.
Джейн не обърна внимание на думите му.
– За доброто на страната ви моля да не повдигате въпроси, които биха могли да злепоставят президента. Той е добър човек. Служи на страната си всеотдайно. Чудесен баща е.
– И защо да го правим?
– В замяна ще ви гарантирам, че няма да има съдебно преследване срещу вас за разбиването на офиса на брат ми и кражбата на файловете от компютъра му. Информацията, която те съдържат, е конфиденциална и както разбирам, част от нея е свързана с националната сигурност.
– Не съм разбивал офиса на брат ти. Работех по конкретно разследване. Възложено ми от теб.
– Съдът ще реши дали е така. Аз не съм искала от теб да нарушаваш закона. От своя страна аз също се порових и установих, че си заплашвал Касандра Малори с цел шантаж. Мисля също, че мис Малори ще свидетелства, че си й отправил неприлични сексуални предложения в дома й, в който си проникнал под фалшив претекст, докато тя не е била облечена.
– Малката мис Касандра не ме плаши Джейн. Ни най-малко.
– Освен това установих, че агент Арън Бетак е влизал в кабинета ми и е взел нещо от бюрото ми. Мисля, че фактите ще покажат, че го е направил по твое настояване. Не само кариерата на агент Бетак ще бъде застрашена, но и тримата може да влезете в затвора.
– Ако можеш да го докажеш, действай. Ако обаче се върнем към постиженията на мъжа ти, мисля, че пропусна едно.
– Какво? – попита тя хладно.
– Прелюбодействата му. Те се загубиха някъде и не влязоха в списъка ти.
– Ами това, че е изнасилвач? – добави Мишел.
Джейн стана.
– Нямате доказателства за нищо, така че горещо ви препоръчвам да задържите нелепите обвинения за себе си, освен ако не искате да имате много сериозни неприятности. Той е президент на Съединените щати! Проявете малко уважение, по дяволите!
– Уважение за какво?
– Все едно ми е какви лъжи сте видели по онези стени в мазето! Нямате право да…
Шон я прекъсна:
– Онова, което видяхме там, беше истината. Ти също знаеш, че е така, и затова предизвика пожара. И… имаме всякакви права, уважаема госпожо.
– Аз съм съпруга на президента! – каза Джейн и стана.
Шон също стана.
– Кога престана да се интересуваш от истината, Джейн? Кога тя престана да е от значение за теб? След като за пръв път прикри мъжа си? Или след втория път? Или просто си убедена, че винаги е виновен някой друг? Или че един ден той ще се прибере у дома, ще изпие някакви хапчета и ще стане друг човек? И миналото, болката просто ще изчезнат? Че човек като Сам Куори може да остави всичко и да се примири? Както всички останали, защото мъжът ти беше изгряваща звезда? Защото от него е щял да стане велик президент?
– Нямаш представа какво е да си тук! Да трябва винаги да си нащрек. Да не можеш и за миг да свалиш гарда! Да си наясно, че и най-малката грешка, която допуснеш, ще обиколи света!
– Никой не ви е вкарал тук насила, Джейн.
– Работих твърде много… – Тя млъкна и попи очите си с кърпичка.
– Мислех, че те познавам. Мислех, че те уважавам. Мислех, че си истинска. А всъщност всичко е било дим и прах в очите, нали? Както всичко друго в този град. Зад завесата няма нищо!
– Мисля, че е време да напуснете дома ми.
Мишел застана до Шон.
– Тръгваме си, Джейн – каза Шон. – Само не забравяй едно. Това тук не е твой дом. Принадлежи на американския народ. Ти и мъжът ти сте само наематели.
