Текст книги "Първото семейство"
Автор книги: Дейвид Балдачи
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 19 (всего у книги 29 страниц)
58
Куори крачеше пред малката си къща, а Карлос го следваше. Едрият мъж спря и посочи пътеката.
– Кабелът за камерата стига до мястото, където ще си ти – обясни Куори. – Мониторът е готов. Проверих, работи както трябва. Ще се вижда обаче само отвън. Няма как да я скрием в къщата.
– Ясно.
Бяха го повтаряли вече няколко пъти, но Карлос беше разбрал, че Куори живее чрез повторение. Като пилот беше твърдо убеден, че ако повтаряш едно нещо отново и отново, ще сведеш възможностите за грешки до минимум.
– Камерата е насочена както трябва, но все пак ще проверя още веднъж в последния момент.
– Какви са шансовете да я открият и да я обезвредят?
– Малки предвид времевите параметри, но ако я открият, ще трябва да използваш резервния вариант.
Куори извади от раницата си тежък бинокъл и го подаде на Карлос.
– Прилична старомодна оптика и чифт добри очи. Избрал съм ти място за наблюдение, което няма да открият лесно. Просто дръпваш лоста, който ти показах в бункера, в отворено положение като в оръдейна кула. Камерата и кабелът обаче са много добре скрити и не мисля, че ще ги намерят, колкото и да ги бива. Е, не може да сме сигурни, ето защо имаш резервен вариант.
Карлос кимна разбиращо.
– А другото нещо? – попита Карлос и погледна къщата, дърветата и критичния терен отпред.
Куори се усмихна.
– В това е красотата на цялата проклетия, Карлос. Всичко се активира само с един бутон. – Ухили се като ученик, който току–що е спечелил състезание по физика. – Отне ми известно време, докато го направя, малко сложно е, работи с двойно захранване, но успях. И след като веднъж натиснеш бутона, няма връщане назад, приятелю.
– А как ще се свържа с теб в рудника?
– Най-напред ще се свържеш, за да ми кажеш дали всичко върви по план, или отива по дяволите. И ще се свържеш с това.
Подаде му нещо като кутия.
– Сателитен телефон – обясни. – Ще имаш връзка с мен дори и в рудника. Вече съм го изпробвал. Ето това тук трябва да е отворено, за да може да се свърже със сателита. И без дълги обяснителни разговори. Само „да“ и „не“ за няколко секунди.
Карлос огледа телефона.
– Откъде го взе?
– Сам го сглобих от резервни части.
– А сигналът от сателита?
– Приспособих съществуваща платформа. Отидох в библиотеката и потърсих информация как да го направя. По-лесно е, отколкото можеш да си представиш, ако умът ти работи както трябва. Карлос, дявол да го вземе, това тук е нищо в сравнение с нещата, които трябваше да правим с подръчни материали във Виетнам. Така си спестих доста пари, които нямам.
Карлос го погледна с нескрито възхищение.
– Има ли нещо, което да не можеш да направиш?
– Момче, има много неща, които не мога да направя. И повечето са важни. Аз съм най-обикновен човек, който работи. И аз ходя до тоалетната.
– Кога ще стане това нещо?
– Ще ти кажа навреме. Скоро.
Карлос погледна още веднъж към височинката. Куори го наблюдаваше внимателно.
– Ще бъдеш скрит, но същевременно ще виждаш – каза Куори. – От близо.
– Знам – отговори Карлос и се загледа в един лешояд, който описваше лениви кръгове в небето.
– Ще има проблем само ако те го направят такъв. Иначе просто си отиваш.
Карлос кимна, без да отделя поглед от птицата.
– Ако не искаш, Карлос, мога да се сменя с теб, но ще ти го предложа само веднъж.
– Казах, че ще го направя.
Карлос си тръгна, а Куори отвори вратата на малката къща и влезе. Всичко беше готово, с изключение на едно. Но и то щеше да стане.
Час по-късно Куори се издигна във въздуха със самолета си. Ниският вятър беше силен и малката машина се тресеше ужасно, но това не го притесняваше. Беше летял и при по-лоши условия. Малко турбулентност не можеше да го убие, за разлика от много други неща.
Имаше за какво да мисли и обикновено го правеше, докато летеше. На тази височина с разреждането на въздуха като че ли мозъкът му се проясняваше. Отзад имаше кашон с кабели и жици. С помощта на този кашон и на още един в рудника Куори щеше да изгради сценария за своя ден на Страшния съд. Щеше да го използва само ако се наложеше.
Докато летеше, мислите му се върнаха към последния път, когато Типи му бе проговорила. С жена му тръгнаха за Атланта по най-бързия начин, след като научиха колко зле е дъщеря им. Куори не искаше дъщеря им да отива в големия град, но когато децата пораснат, никой не може да ги спре.
Когато лекарят в болницата им каза какво се е случило, двамата не можаха да повярват. Не и с тяхната Типи!? Сигурно бе станала някаква грешка… Само че не беше грешка. Вече беше изпаднала в кома заради загубата на кръв. Казаха им, че изследванията са категорични.
Камерон излезе да вземе кафе, а Куори я чакаше, облегнат на стената, с изпоцапани дънки и риза, покрита с петна от пот, защото бяха пътували в лятната горещина на Алабама без климатик. Беше тръгнал направо от полето, веднага щом жена му дотича през изораната нива с писъци, за да му каже за проведения телефонен разговор. Питаше се как нещо толкова лошо може да се случи на толкова добро същество. Тежкият, застоял въздух в голямата болница миришеше лошо и го задушаваше – беше свикнал да е на открито.
Дойдоха полицаите и Куори трябваше да разговаря и с тях. Въпросите им дотолкова го вбесиха, че се наложи Камерон да го изведе от стаята. Тя бе единственият човек на земята, освен Типи, който имаше влияние над него. Ченгетата приключиха и си отидоха. От навъсените им физиономии, докато се изнизваха покрай него в коридора, Куори разбра, че има много малка надежда да получи справедливост.
Остана сам в болничната стая с дъщеря си. Машините жужаха, помпите помпаха. Мониторът тихичко писукаше, но за Куори звукът бе силен като артилерийски огън. Дори пищящите противосамолетни снаряди в небето над Виетнам не го бяха плашили толкова, колкото звуците на проклетата машинария, която съвестно записваше отчайващото състояние на малкото му момиче.
Беше много съмнително Типи някога да се оправи, както го предупредиха лекарите. Един безчувствен кретен в бяла престилка с маниери на хиена прозвуча особено песимистично:
– Загубила е много кръв. Мозъкът е увреден. Част от него е вече мъртъв. – И добави: – Ако това ще ви помогне да се почувствате по-добре, тя не изпитва никаква болка. Вече не е вашата дъщеря. Всъщност вече я няма.
Куори не само не се почувства по-добре, но и изби предните зъби на лекаря, заради което едва не му забраниха завинаги да влиза в болницата.
И тогава, както си стоеше край нея, Типи отвори очи и го погледна. Просто така. Докато чесната подскачаше сред облаците, той си спомни съвсем точно и живо всеки миг от онова събитие.
Толкова се стресна, че в първия момент не знаеше какво да прави. Премигна, защото реши, че нещо става със зрението му или просто че вижда каквото му се иска да види, а не действителността.
– Татко?
Скочи към нея, улови ръката й, доближи лице до нейното.
– Типи? Скъпа! Татко е тук!
Главата й се залюля наляво и надясно, а мониторът започна да писука както никога дотогава. Изплаши се, че може пак да я изгуби в света на сенките.
Стисна ръката й, нежно задържа брадичката й да не се движи, спря люлеенето, за да улови погледа й.
– Типи! Тук съм! Мама ще се върне всеки момент! Не си отивай сега! Типи! Не си отивай!
Очите й се затвориха и той изпадна в паника. Озърна се може би за да повика някого. Да потърси помощ, за да върнат дъщеря му при тях.
– Татко?
Обърна се към нея веднага.
– Тук съм, скъпа!
Макар и да се опитваше да ги сдържи, сълзите потекоха по сбръчканото му лице, което за един ден беше остаряло повече, отколкото за последните десет години.
– Обичам те!
– И аз те обичам, скъпа! – Улови се за гърдите, за да не изскочи сърцето му. – Типи! Трябва да ми кажеш какво се случи! Трябва да ми кажеш кой ти причини това!
Погледът й отново се замъгли и очите й се затвориха. Той започна да търси трескаво в ума си, за да открие нещо, което да задържи вниманието й.
– „Общоизвестна истина е, че всеки богат млад мъж трябва да си вземе съпруга“ – изрече той.
Това беше първото изречение на „Гордост и предразсъдъци“.
През годините си бяха чели цитати от книгата един на друг.
Типи отвори очи, усмихна се и Куори въздъхна, защото беше убеден, че Бог му е върнал момичето въпреки предсказанията на белите престилки.
– Типи, кажи ми кой ти направи това! Кажи ми, скъпа! – каза той колкото се можеше по-твърдо.
Тя прошепна беззвучно само четири думи, но това беше достатъчно. Той ги разбра.
– Благодаря ти, скъпа! Боже, колко те обичам!
Погледна към тавана и добави:
– Благодаря ти, Исусе!
После вратата на болничната стая се отвори и Куори се обърна. Беше Камерон с две кафета. Той стигна до нея само с един скок и я сграбчи толкова силно, че кафетата се разляха. Дръпна я до леглото.
– Момичето ни се събуди, Кам! Върна се при нас!
Очите на Камерон Куори се уголемиха и лицето й се озари от усмивка. Когато обаче тя погледна към леглото, усмивката й се стопи.
Куори също погледна надолу. Очите на Типи бяха затворени. Усмивката й я нямаше. Нямаше да се събуди никога повече. Нямаше да чуе гласа й никога повече.
Тъкмо заради тази последна усмивка, която бе получил от дъщеря си, Куори й четеше от романа на Джейн Остин през годините. Чувстваше, че е нещо като благодарност към авторката за това, което му дари – няколкото безценни последни мигове с дъщеря му.
Четирите думи, които Типи прошепна, останаха завинаги запечатани в съзнанието му. Тогава не реагира, защото те не сочеха категорично към един човек. И още по-вбесяващ беше фактът, че лекарят не му повярва, когато му каза, че дъщеря му е дошла в съзнание.
– Ако наистина се е събудила – каза лекарят, – било е аномалия.
Куори едва се сдържа да не счупи и неговите зъби.
Наистина не реагира при онези четири думи и не беше съвсем сигурен защо. След смъртта на Камерон обаче вече нищо не го спираше. Тогава започна дългото пътуване към истината. До момента, в който справедливостта можеше да се окаже по-близо до него и Типи, отколкото когато и да било преди.
Докато летеше, си помисли, че само едно нещо е по-ужасно от това да умреш сам и то беше да умреш, преди да си приключил делата си на този свят.
Той нямаше да умре, преди да ги приключи.
59
– Съжалявам.
Мишел седеше облечена на ръба на леглото в стаята за гости. Шон току-що се беше събудил. Хавлиената кърпа все още беше омотана около кръста му, възглавницата беше мокра от косата му.
Обърна се към нея и раздвижи изтръпналото си рамото.
– Няма за какво да съжаляваш. Премина през ада и се върна. Всеки би рухнал на твое място.
– Не и ти.
Той се надигна и се облегна на възглавницата.
– Може да те изненадам.
Погледна през прозореца. Стъмваше се. Обърна се учудено към Мишел.
– Колко е часът?
– Наближава седем.
– И съм спал през цялото време… Защо не ме събуди?
– Аз също не бях будна. – Погледна надолу и попита: – Шон, казах ли нещо, докато не бях на себе си?
Той докосна ръката й.
– Мишел, не можеш да си перфектна през цялото време. Таиш всичко в себе си, докато не експлодираш. Трябва да спреш да го правиш.
Тя погледна към прозореца.
– Като стана дума за това, пропиляхме цял ден. – Обърна се рязко. – Ами ако има нещо ново около Уила?
Беше ясно, че не й се говори за случилото се тук.
Шон разбра и взе телефона си от нощното шкафче. Прегледа съобщенията и имейлите.
– Нищо. Трябва да чакаме, докато някоя от следите, с които разполагаме, не проработи. Освен ако не измислиш нещо друго, разбира се.
Тя седна в леглото и поклати глава.
– Фактът, че Тък Дътън и Джейн Кокс всъщност ни лъжат от самото начало, не ни помага особено.
– Така е. Не ни помага. Сега обаче сме тук и бихме могли да направим нещо по случая с майка ти. Например да открием Дъг Рейгън.
– Добре.
Телефонът иззвъня. Беше брат й Боби.
– Какво правиш там? – попита той.
– Дойдохме тази сутрин. Исках… да проверя как е татко.
– Е, как е?
– Няма го. – Мишел изведнъж се сепна. Тук ли беше баща й? Би ли си помислил, че е правила секс с Шон у дома им толкова скоро след смъртта на майка й? – Изчакай малко, Боби.
Остави слушалката и изскочи от стаята. След малко се върна и пак я взе.
– Не, не е тук. Колата му я няма. Защо?
– Аз съм в голф клуба.
– Хубаво. Член ли си?
– Не. Ченгетата не печелят чак толкова много, че да си го позволят. Понякога играя, това е.
– Не е ли малко тъмно, за да играеш?
– Тук има една жена, с която разговарях.
– Каква жена?
– Разхождала е кучето си в нощта, когато мама беше убита. Не живее в района, така че полицията не я е разпитвала.
– Видяла ли е нещо? Ако е видяла, защо не е казала на полицията?
– Изплашила се е, струва ми се.
– И защо е променила решението си?
– Нейна приятелка Нанси Дръмонд я убедила да говори и тя ме потърси.
– И аз говорих с Нанси.
– И тя го каза. Всъщност заради това се обаждам.
– Какво искаш да кажеш? Че ме издирваш?
– Да.
– Боби, защо просто не се обади на мобилния ми телефон?
– Обаждах се поне шест пъти през последните няколко часа. Оставих ти четири съобщения.
Мишел погледна нощното шкафче, където беше оставила мобилния си телефон. Взе го и видя списъка с неприетите повиквания.
– Предполагам, че съм изключила звука, без да искам. Извинявай.
– Мислех, че татко ще знае къде си, но сега с един куршум са уличени два заека.
– Какво искаш да кажеш?
– Искам да кажа, че жената не желае да говори с друг, освен с теб. Явно доста си впечатлила приятелката й Нанси. Нанси й е казала, че може да ти се довери.
– Боби, ти си полицай. Би трябвало да говори с теб.
– Упорита е. Има дванайсет внуци. Не мисля, че мога да изляза на глава с нея. Ще направя нещо по-просто. Нека говори с теб. После ще заковем копелето, което постъпи така с майка ни.
– Тя сега в клуба ли е?
– Да.
– Там сервират ли вечеря?
– Аз черпя.
– Ще сме при теб след двайсет минути.
60
С помощта на Даръл Куори опъна кабелите на стратегически места в галериите на рудника. Свършиха при входа.
Докато работеха, Даръл каза:
– Изглеждаш доста доволен.
– Типи отново си е у дома. Защо да не съм?
– Не е изцяло вкъщи, татко, тя е…
Даръл не успя да довърши, защото пръстите на баща му се впиха в гръкляна му.
Усещаше горещия парещ дъх на стареца.
– Защо не се замисляш повече над нещата, които приказваш, а, момче? И защо не държиш проклетата си уста затворена?
Куори бутна сина си настрана. Даръл се удари в твърдата каменна стена. Вместо обаче да се отдръпне смирено, той се засили и запрати баща си в отсрещната стена. Куори подпря врата на сина си с ръка и като използва за опора стената на галерията, го блъсна назад. Двамата се сборичкаха върху неравния под, като се опитваха да вземат надмощие един над друг. Дишаха тежко и се потяха въпреки студа в рудника.
Даръл залитна назад, но успя да запази равновесие. Отново се спусна, сграбчи баща си през кръста, вдигна го над земята и го стовари върху стената.
Куори остана без дъх, а долните му зъби пробиха устната му от удара. Когато обаче Даръл го връхлетя, Куори намери сили да забие коляно в корема на сина си и после да го удари с юмрук по лицето. Даръл се стовари по задник, с разцепена буза и кървяща уста.
Куори една не падна от силата на собствения си удар. Завъртя се на място, клекна на земята, закашля се и изплю кръв.
– Не можеш да ме надвиеш дори да съм на инвалиден стол и да ям овесена каша със сламка! – извика той побеснял от гняв.
Даръл погледна пръчката динамит на пода, свързана с дълъг кабел.
– Искаш да взривиш и мен, нали, старче?
– Ще взривя всички ни, ако трябва, по дяволите!
– Няма цял живот да правя каквото ти ми кажеш!
– Сестра ти изобщо няма свой собствен живот. Без да е виновна. И ти нямаше да имаш, ако не бях аз. Кой ти спаси задника, когато военните дойдоха да те търсят? Аз! После оплеска нещата с оная жена. И продължаваш да правиш глупости. Трябваше да те гръмна още тогава.
– Защо не го направи, а? Защо? – изкрещя Даръл, докато размахваше юмруци, а сълзите по лицето му се смесваха с кръвта.
– Гръмнах Кърт.
– Нямаше право да го убиваш. Аз видях сметката на оная жена, а не Кърт.
– Трябваше да гръмна теб – повтори Куори и изплю парченце кожа от устната си.
– Защо не ме гръмна, татко? Защо не уби мен?
Куори вече не го гледаше. Подпря се на стената. Все още дишаше на пресекулки.
– Защото имам нужда от теб, ето защо.
Наведе се и протегна ръка на Даръл, за да му помогне да стане. Даръл не я пое.
– Нужен си ми. Нужен си ми, момче.
Куори остана наведен, стъпил нестабилно на неравния под на рудника. Представи си сина си като малък – любвеобилно момченце с големи сини очи и леко крива усмивка. Кажи какво има да се прави, тате.
Когато погледът му се проясни, видя само един едър, набит мъж, изпълнен с гняв, който се мъчи да се изправи на краката си.
– Имам нужда от теб, момче – потрети Куори и пак му подаде ръка. – Моля те.
Даръл мина покрай него.
– Хайде да свършваме – каза той и избърса кръвта от лицето си с мръсна длан. – Колкото по-бързо, толкова по-добре. После се махам оттук.
Куори отключи вратата и влезе в помещението. Светлината от фенера на масата беше толкова слаба, че не можеше да види жената. Усещаше обаче присъствието й.
– Не исках да се отказвам от нея – каза Даян Уол и излезе от сянката.
Куори също застана в светлото петно.
– Кървиш.
– Дребна работа – отговори Куори, седна на масата и прокара пръсти през гъстата си сплъстена коса. Дробовете му още свиреха от боричкането със сина му.
Проклети цигари!
Даян седна срещу него.
– Не исках да я давам.
Куори се отпусна назад, пое си дълбоко дъх и я погледна изпод разрошените си вежди.
– Добре.
– Плашиш ме. Всичко в теб ме ужасява.
– И ти ме плашиш – каза той.
Даян го погледна изненадано.
– И с какво точно те плаша?
– Има много видове страх. Физически. В главата ти. И двете.
– А аз по какъв начин те плаша?
Куори се наведе над масата и върху дървената повърхност падна капка кръв.
– Като те гледам, се боя, че този стар свят никога няма да стане добър. За никого от нас.
Тя се отдръпна, жегната от думите му.
– Не съм лош човек. Не съм наранила никого.
– Наранила си онова момиче, макар и да не го знае.
– Отказах се от нея, за да живее по-добре.
– Глупости. Дала си я, за да не се налага да се грижиш за нея.
Даян протегна ръка над масата и го зашлеви по бузата, а после се отдръпна назад ужасена. Погледна ръката си, сякаш не беше нейна.
– Поне имаш характер – отбеляза Куори, който не се впечатли от плесницата.
– Значи аз съм виновна, че светът е лош?
– Не. Виновна си, че оставяш другите да го правят лош. Хора като теб допускат мръсниците да ги тъпчат. Дори когато не са прави. Дори когато ти знаеш, че не са прави. Затова си лоша. Хората като теб никога не защитават каквото и да било, ако се налага да се борят за него. Просто пълзите в калта. Приемате нещата такива, каквито са. Вземате с усмивка гадостите, които ви предлагат, благодарите и молите за още.
От едното око на Даян капна сълза на масата при кръвта на Куори.
– Не ме познаваш.
– Познавам те. Познавам и теб, и хората като теб.
Даян избърса очите си.
– Какво тогава ще направиш? Ще ме убиеш ли?
– Не знам. Не знам какво ще направя с теб.
Стана бавно. Гърбът го болеше от удара в скалата.
– Искаш ли пак да видиш Уила? Може да е за последен път. Краят наближава.
Очите на Даян бяха премрежени от сълзи.
– Не, не мога.
Тя завъртя глава наляво и надясно. Сви юмруци, започна да трепери.
– Пак ли ще пълзим в калта, а? Опитваш се да се скриеш? Казваш, че се страхуваш от мен. Току-що ме удари. Показа характер. Ако искаш, можеш да се съпротивляваш. Онези, които мислят, че са силни и имат всичко, богатите и влиятелните – те са нищо. Щом се надигнеш срещу тях, ще избягат, защото не са нито силни, нито корави. Просто притежават вещи. Имат високо самочувствие, което не е подплатено с нищо. – Той стовари големия си юмрук върху масата толкова силно, че фенерът падна и светлината изгасна. Във внезапната тъмнина Куори каза: – Попитах те дали искаш да видиш дъщеря си. Да или не?
– Да.
61
Голф клубът беше тих, а голямата каменна камина в средата на ресторанта гореше, макар вечерта да не беше студена. Шон и Мишел седяха от едната страна на масата, а Боби и Джун Батъл – дребна жена, прехвърлила осемдесет – седяха срещу тях.
Току-що бяха поръчали вечеря.
Мишел мина по същество.
– Радвам се, че си разговаряла с Нанси Дръмонд. Защото се нуждаем от помощта ти.
Вместо да отговори, Джун Батъл методично изгълта шепата хапчета, които беше подредила на покривката, като отпиваше вода от голяма чаша.
Шон, изглежда, усети нарастващото нетърпение на Мишел, защото отпусна ръка под масата, стисна я леко за коляното и поклати едва забележимо глава.
Джун лапна последното хапче и ги изгледа.
– Мразя лекарствата, но явно само те ме поддържат жива, така че няма как.
– Значи онази вечер си разхождаше кучето по улицата, на която живеят Максуел – вечерта, когато Сали Максуел е била убита? – започна Мишел окуражително.
– Тогава не знаех, че е била убита – отговори Джун спокойно. – Само разхождах Седрик. Моето куче. Пекинез. Малко куче. Някога имах голямо, но вече не мога да се справям. Добро кученце е. Седрик беше най-големият ми брат. Почина. Повече го харесвах от останалите ми братя и сестри и затова нарекох кучето си на него.
Мишел се прокашля демонстративно и Шон пак я стисна за коляното.
– Казах на сестра си, че ще разговаряш само с нея – обади се Боби.
– Не обичам полицията – кимна Джун и потупа Боби по ръката. – Не ме разбирай погрешно. Знам, че не може без полиция и така нататък. Искам да кажа, че щом полицаите са наоколо, значи се е случило нещо лошо.
– Както например това, че убиха майка ми ли? – попита Мишел, вперила поглед в Джун.
Дребната женица най-после я погледна.
– Съжалявам за загубата ти, дете. И аз загубих две деца и един внук, но умряха от болест, не от престъпление.
– Видяла си нещо онази нощ? – подкани я Шон.
– Един мъж.
Шон и Мишел се наведоха едновременно напред, като че ли бяха свързани с въже.
– Можеш ли да го опишеш? – попита Мишел.
– Беше тъмно и очите ми не са каквито бяха, но мога да ви кажа, че беше висок и не беше дебел или нещо такова. Не носеше сако, а беше само по панталон и пуловер.
– Стар, млад?
– По-възрастен. Мисля, че имаше сива коса, но не съм сигурна. Помня, че вечерта беше топла и се изненадах, че е с пуловер.
– А в съседната къща е имало парти край басейна – добави Шон.
– Не знам какво парти е имало, но отпред бяха паркирани много коли.
– Колко беше часът?
– Винаги излизам на разходка в осем часа. Винаги стигам до онова място към осем и двайсет, освен ако Седрик не си свърши работата, така че да трябва да почистя след него, но онзи път не го направи.
– Значи беше осем и двайсет – уточни Шон.
Тримата с Боби и Мишел се спогледаха.
– Според аутопсията смъртта е настъпила между осем и девет – напомни Боби.
– Което значи, че онзи е бил там в паузата.
– Паузата? – погледна я Джун озадачено.
– Интервалът, през който е било възможно да се извърши убийството – обясни Шон. – Значи онзи е бил там. Какво правеше?
– Вървеше. Отдалечаваше се от мен. Улицата беше доста тъмна. Дори не съм сигурна дали ме видя. Винаги си нося фенерче, но онази вечер не го бях включила, тъй като имаше луна, а и със Седрик вървим доста бавно. И двамата имаме артрит.
– Значи се е отдалечавал от теб. Видя ли нещо друго? Например откъде дойде? – подсказа й Мишел.
– Ами… стори ми се, че излиза измежду две къщи. Едната, с многото коли отпред, и другата до нея отдясно.
– Къщата на родителите ми – каза Мишел.
– Може, само че тогава не го знаех.
– Какво друго? – попита Шон.
– Това беше странното – отговори Джун.
– Странно ли? – учуди се Боби.
– Да, бях на отсрещния тротоар, но все пак го видях.
– Какво видя? – намеси се Мишел с леко треперещ глас.
– О, да, не ви казах. Имаше някакви проблясъци.
– Проблясъци? – попитаха Шон и Мишел едновременно.
– Да. Мъжът крачеше нагоре по улицата, но спираше при всяка паркирала кола. После вдигаше леко ръка и нещо блясваше.
– Къде спираше при колите? – попита Мишел. – Отстрани? Отпред? Отзад?
– Отзад. И леко се навеждаше всеки път. Казах ви, че беше висок.
Мишел кимна на Шон.
– Снимал е номерата на колите.
– Проблясъците са били от светкавицата на фотоапарата – каза Шон. Боби кимна.
– И го правеше при всяка кола? – попита Мишел.
Джун кимна.
– Така си мисля.
– А защо му е било на нашия извършител да прави снимки? – учуди се Боби.
Лицето на Джун светна.
– Извършител ли? Чувала съм тази дума. Гледам „Закон и ред“ редовно. Обичах Джери Орбах, лека му пръст. И Сам Уотърсън. Той игра Линкълн, нали знаеш?
– Видя ли още нещо? – настоя Мишел. – Например накъде тръгна мъжът?
– Ами да. Свърши с колите и тръгна назад към мен, само че по отсрещния тротоар. Огледа се, май за да види дали някой го е забелязал. Не мисля, че ни видя със Седрик. Там имаше големи храсти и ние бяхме зад тях, защото Седрик пишкаше, а той се смущава, ако го гледат, докато си върши работата. После мъжът сви по алеята и влезе в къщата.
Мишел доби озадачен вид.
– Къща? Коя къща?
– Съседната на онази с паркираните коли. Влезе направо през входната врата.
Мишел, Боби и Шон размениха погледи.
Високият възрастен мъж трябваше да е бил Франк Максуел.
