355 500 произведений, 25 200 авторов.

Электронная библиотека книг » Дейвид Балдачи » Първото семейство » Текст книги (страница 17)
Първото семейство
  • Текст добавлен: 4 октября 2016, 21:51

Текст книги "Първото семейство"


Автор книги: Дейвид Балдачи


Жанр:

   

Триллеры


сообщить о нарушении

Текущая страница: 17 (всего у книги 29 страниц)

51

– Проверихме всички възможни хипотези – каза приятелят на Шон, Фил Дженкинс, професор от Джорджтаунския университет. – Разбира се, не е онзи китайски диалект, както подозираше в началото. Буквите са други. Професорите обаче обичат такива предизвикателства, така че се обадих и на различни колеги. Със сигурност им беше по-интересно от оценяването на студентски работи.

– Не се съмнявам – каза Мишел, седнала на ъгъла на бюрото в претъпкания кабинет на Дженкинс. Би предпочела стол, но двата налични бяха отрупани с книги.

– И какво откри? – попита Шон нетърпеливо.

– Чувал ли си някога за мускоги?

– Не беше ли град в Уисконсин или Оклахома?

– Да, и градът се казва Мускоги. Това е индиански език или по-скоро група езици.

– Значи написаното е на този език? – попита Мишел.

– Самият език е коасати или повече известен като коушата. Но е от същата езикова група.

– И какво е написано? – попита Шон. – Можеш ли да ни го преведеш?

Дженкинс погледна лист, покрит с драскулки.

– Беше доста трудно да се разчете, защото липсваха ударения и други знаци. Например между chaffa и kan трябва да има две точки. И, разбира се, буквите не бяха разделени на думи, което още повече затруднява разчитането.

– Като че ли са искали да ни затруднят нарочно – отбеляза Шон.

– И са успели – отвърна Дженкинс. – И така, доколкото можем да сме сигурни, тук е написано Chaffakan, което означава „една“, Hatka, което означава „бяла“ и Tayyi, което означава „жена“.

– Една бяла жена? – повтори Шон.

– Една мъртва бяла жена – поправи го Мишел.

Дженкинс я погледна изненадано.

– Мъртва?

– Това е дълга история, Фил – каза Шон. – Какво можеш да ни кажеш за коасатите?

– Говорих с професор, който специализира в местните американски езици. Всъщност той разчете надписа. Племето коасати е било част от конфедерацията Крийк, която е била на територията на днешна Алабама. Когато обаче европейците започнали да прииждат и тъй като били нападани и от други племена, племената коасати и алибаму се преместили в Луизиана и след това в Тексас. Изглежда, днес в Алабама не живеят хора от тези племена. Основната част от тези, които все още използват езика и които наброяват няколкостотин души, живеят в Алън Париш, малко на север от Елтън, щата Луизиана. Има няколко и в Ливингстън, щата Тексас.

Мишел и Шон се спогледаха.

– Тексас и Луизиана. Не е лесно да се открие нещо на такава голяма площ – отбеляза тя.

– Ако обаче търсенето се ограничи само до градовете и до няколкостотин души… – обади се Шон.

– Да започнем с въпроса защо изобщо се написали думите по ръцете на Пам. Разчитането им наистина се оказа трудно, но не и невъзможно – предложи Мишел.

– Думите са били написани по ръцете на жена? – попита Дженкинс. – И споменахте, че е мъртва?

– Не просто мъртва, а убита – отвърна Мишел.

– Боже мой! – изпъшка професорът и пусна листа върху бюрото си.

– Всичко е наред, Фил. Не мисля, че онези типове ще продължат с езиковите демонстрации. Благодаря за помощта.

Когато излязоха от кабинета, Шон поклати глава.

– Защо всичко все повече ми прилича на тактика за отвличане на вниманието?

– И доста безсмислена, защото е била напълно излишна.

– Така е.

– Сега какво?

– Трябва да се свържем с Уотърс и да му кажем какво сме научили.

– На този кретен? Защо?

– Защото обещахме. Освен това трябва да открием Уила колкото е възможно по-бързо. Ще са ни нужни ресурсите на ФБР.

– Е, не се изненадвай, ако се окаже, че тези ресурси се използват срещу самите нас.

52

Шон се обади на Уотърс и се разбраха да се срещнат в кафене, недалеч от Хувър Билдинг, централата на ФБР.

– Не очаквах да се обадите – отбеляза Уотърс, когато седнаха на маса в дъното.

– Казах, че ще се обадим, ако научим нещо ново.

– Е, слушам.

– Надписите по ръцете на Дътън са на езика коасати, който е индиански.

Уотърс наостри уши.

– Знае ли се какво е написано?

– „Една бяла жена“ – отвърна Мишел. – Нещо, което знаехме и без надписа.

– Не виждам смисъла – каза Уотърс.

– Вероятно е недодялан опит да отклонят вниманието ни, защото са оплескали нещата.

– Как са оплескали нещата?

– Онзи се е подплашил, убил е жената, без да иска, и е надраскал нещо, за да отклони вниманието ни. Не мисля, че някой е трябвало да умира онази вечер. Тък е бил най-логичната жертва, а са си направили труда да го неутрализират, след като са можели да го убият веднага.

– Добре, кажи ми кой използва този език.

Шон повтори наученото от Фил Дженкинс за индианското племе.

– Това може би стеснява донякъде търсенето – каза той, изпълнен със съмнение. – Но някакво индианско племе дотолкова да има зъб на президента, че да отвлече племенницата му? Звучи доста невероятно.

– Втори пункт. Пам Дътън е родила само две деца. Смятаме, че Уила е осиновена.

– Знам. Съдебната лекарка ни го каза, след като вие двамата сте й обърнали внимание на този факт.

– Попитахме Тък, но той не желае да говори по въпроса. Каза ни, че сме се побъркали. Първата дама твърди, че не знае нищо. Според нея, когато Уила била родена, семейство Дътън живеело в Италия. Или когато се предполага, че е родена.

– Може би осиновеното дете не е Уила – предположи Уотърс.

– Другите две приличат много на родителите си – възрази Мишел.

– Съдебната лекарка каза, че Пам е родила само две деца, значи Тък лъже, независимо кое е осиновеното дете – отбеляза Шон. – Може да се наложи да го притиснете, за да каже истината.

– Не е лесно да се притисне роднина на президента – възрази Уотърс.

– Все някъде трябва да има документи за осиновяването на Уила. Или тук, или в Италия. ФБР може да ги открие.

– Смятате ли, че осиновяването може да има нещо общо с отвличането й?

– А може ли да няма?

– И още нещо – добави Мишел. – Какво толкова, ако Уила е осиновена? Защо Тък не желае да го признае? Осиновяването не е престъпление…

– Може да се окаже, че самоличността на майката е от значение – обяви замислено Шон.

– Или на бащата – каза Мишел.

Тримата се замислиха.

Най-накрая Уотърс попита:

– И първата дама не знае нищо? За децата на собствения си брат?

– Поне така твърди – отвърна Шон.

Уотърс го погледна.

– Но вие не й вярвате.

– Не съм казал подобно нещо.

– Значи й вярвате?

– И това не съм казал. – Шон се облегна назад и се вторачи в агента на ФБР. – Нещо ново при теб?

Уотърс се отпусна.

– Съжалявам, не знаех, че разговорът е двупосочен.

– Ако работим заедно, шансовете да открием Уила Дътън жива ще се увеличат поне малко.

Уотърс не изглеждаше убеден.

– Слушай, казах ти, че не ме интересува кой ще обере лаврите и славата. Просто искаме да открием момичето.

– Не можеш да не се съгласиш с такава сделка – добави Мишел.

Уотърс допи бирата си и я погледна с любопитство.

– Майка ти наистина ли е била убита?

– Да.

– Улики?

– Главният заподозрян е баща ми.

– Исусе!

– Не, името му е Франк.

– Не би ли трябвало да се занимаваш основно с това?

– Аз съм жена.

– Е, и?

– За разлика от мъжете мога да се занимавам с няколко неща едновременно.

Шон го потупа по ръката.

– Е, какво ще кажеш, Чък?

Уотърс махна на сервитьора да повтори поръчката и каза:

– Върху трупа на Пам Дътън намерихме косъм, който не е нито неин, нито на някого от семейството.

– Нали ДНК анализите не дадоха съответствие в базата данни на криминалния контингент? – попита Мишел.

– Така е. Изследвахме косъма по друг начин. Изотопен анализ за откриване на географски следи.

Шон и Мишел се спогледаха.

– Какво открихте? – попита Шон.

– Че онзи, на когото е косъмът, с години се е хранил с животински мазнини и много зеленчуци.

– И какъв е изводът? – попита Мишел.

– Не е кой знае какво, макар че типичната диета на американците вече не включва много зеленчуци.

– А тези мазнини и зеленчуци обработени ли са били? – попита Мишел.

– Не мисля. Но нивата на натрия са високи.

Шон погледна Уотърс.

– Може би ферма? Във фермите колят и ядат животните, които отглеждат. Може би консервират месото със сол. Прибират реколтата и отново я консервират със сол.

– Може би – кимна Уотърс. – В пробите обаче откриха още нещо.

Той се поколеба.

– Не ни дръж в напрежение – пошегува се Шон.

– Водата, която е пил. Изотопният анализ го отразява. Лабораторията стесни възможностите до район от три щата.

– Кои са те?

– Джорджия, Алабама и Арканзас.

– Това съвпада с района, откъдето е изпратено писмото – отбеляза Мишел.

– Три щата в една редица – заключи Шон замислено, загледан в питието си.

– Изглежда и дъждовната, и питейната вода там имат някаква особеност – продължи Уотърс. – И през годините тя е изследвана доста обстойно. Ето защо от лабораторията са толкова сигурни в заключението си.

– Могат ли да кажат дали е вода от кладенец, или е градска?

– От кладенец – отговори Уотърс. – Няма следи от хлор и други пречистващи вещества.

– Значи ли, че е от селски район?

– Възможно е, макар че и подпочвените води там имат допълнителни признаци. Преди да ме прехвърлят тук, живеех на такова място.

– И си ял на корем необработени животински мазнини и зеленчуци? – възкликна Шон.

– Да, много е възможно да е от селски район. Въпреки всичко територията е огромна и трудно ще я претърсим.

– Трите щата обаче не се връзват с коасатите – обади се Мишел. – Те са в Тексас и Луизиана.

– Коасатите обаче произхождат от Алабама – възрази Шон.

– Произхождат, но сега не живеят там.

– Ще можеш ли да провериш все пак версията за коасатите? – попита той Уотърс.

Уотърс кимна.

– Агентите ни там ще се заемат веднага. – Изгледа ги изпитателно и попита: – Това ли е всичко, което знаете?

Шон довърши питието си и стана.

– Това е всичко, което знаем и което си струва да се сподели.

Оставиха Уотърс с втората му бира и тръгнаха към джипа. Малко преди да стигнат, телефонът на Мишел звънна. Тя погледна дисплея.

– Кой е? – попита Шон.

– Непознат номер. Идентификаторът на входящите обаждания ми изписва някоя си Тами Фицджералд.

– Коя е тя?

– Не я познавам. – Тя прибра телефона и добави: – Не спомена пред нашия приятел от ФБР за писмото, което е получила Джейн Кокс.

– Не го споменах.

– А защо?

– Защото искам да се вразуми, преди да дам възможност на федералните да я обвинят във възпрепятстване на правосъдието. Това вероятно би се отразило и на предизборната кампания на президента, а него си го бива.

– Шегуваш ли се? На кого му пука как тази история ще се отрази политически на първото семейство? Ами ако коства живота на Уила? Нали основната ти грижа е да върнеш детето у дома? Или онова, което наговори на Уотърс в кафенето, са били празни приказки?

Шон спря и се обърна към нея.

– Мишел, правя най-доброто, което мога. Положението е адски комплицирано.

– Комплицирано е, ако ти го правиш такова. Аз обичам нещата да са прости. Ще намеря Уила с цената на всичко. Това е.

Той понечи да каже нещо, но млъкна и се загледа над рамото й.

Мишел най-накрая се обърна, за да види какво има там.

По отсрещния тротоар крачеха двама мъже с военни униформи.

– По дяволите!

Мишел се обърна към него.

– Какво има?

– Ти каза, че онзи с автомата, който стреля по теб, е бил с военна бронежилетка, нали?

– Точно така.

– Да, точно така – повтори Шон.

53

Гейбриъл правеше всичко възможно да не издаде нито звук и се стараеше дори да не диша. Стискаше голямата връзка ключове в ръка и преди всяка следваща крачка се ослушваше в нощната тишина на „Атли“. Част от него се чудеше защо прави това. Друга част обаче знаеше много добре причината – от любопитство. Сам Куори често казваше, че любопитството е хубаво нещо и че да се чудиш кое кара света да се движи означава да си жив. Не мислеше, че мистър Сам би го сметнал за чак толкова хубаво нещо в момента, защото Гейбриъл се промъкваше към мазето посред нощ, за да види онова, което мистър Сам вероятно не би искал да види нито той, нито който и да било друг.

Мина покрай старата пещ, която в тъмното приличаше на желязно чудовище, готово с удоволствие да поглъща малки момчета. После видя стария сейф с протрити цифри и чертички на отключващия механизъм и бронзова дръжка, която трябва да се натисне надолу, за да се отвори. Гейбриъл никога не се беше опитвал да го отвори, макар че често мислеше за това като всяко търсещо приключения момче.

Продължи по коридора, като се стараеше да не вдишва дълбоко миризмата на влага и мухъл. Човек не би могъл да прекара дълго време в „Атли“, без да получи някаква алергия към мухъл. Въпреки всичко той продължи храбро напред.

Стигна до масивната врата и вдигна връзката ключове, за да прецени кой е подходящият. Така елиминира около три–четвърти, а останалите изпробва един по един. Третият влезе в старата ключалка и я превъртя.

Чу се силно щракане. Гейбриъл замръзна на място. Стори му се, че чува стъпки надолу по стълбата. Задържа дъха си близо минута, докато се увери, че не е събудил мистър Сам с промъкването си из къщата посред нощ. Прибра ключовете в джоба си и бутна вратата.

Пантите бяха смазани. Знаеше, че мистър Сам обича да поддържа нещата в добро състояние. Една от причините да слезе тук, може би най-важната, беше да види къде са затваряли робите, които са се опитвали да правят безумни опити да избягат на свобода. Сякаш всеки, ако се окаже окован във вериги, не би се опитал да го направи, бил той бял или чернокож.

Първото нещо, което видя, когато затвори вратата зад гърба си и включи фенерчето, което носеше със себе си, беше редицата очукани канцеларски шкафове. После лъчът се плъзна по стената над тях. Челюстта му увисна, защото видя драскулките, кабарите, конците, които ги свързваха, снимките на хора и места, каталожните картички. Приближи се и сбърчи чело от удивление и объркване. Обърна се и лъчът на фенерчето освети другата стена, на която имаше още от същото. Нещо стегна гръдния му кош.

Страх.

В края на краищата обаче любопитството надделя. Пристъпи напред и се вгледа в първата по ред черна дъска – поне така изглеждаше заради датите, записани в горния край на всяка от тях. Имена, места, събития, незначителни на пръв поглед подробности – всичко оживяваше върху твърдата повърхност. И докато проследяваше разказа в помещението, където преди повече от 150 години бяха умирали хора с неговия цвят на кожата, страхът бавно започна да се връща.

Гейбриъл имаше отлична памет, което беше и една от причините да е толкова добър ученик. Запамети колкото можа, но дори и за неговия ум информацията беше прекалено много. Зачуди се на ума, който притежаваше Сам Куори. Винаги си беше давал сметка, че е умен, твърд и разчита на себе си. Едва ли имаше нещо, което той да не може да обясни. Това обаче, което виждаше тук, издигаше уважението на Гейбриъл или по-скоро възхищението му към Куори на съвсем друго ниво.

Но вместо да го напусне, страхът му нарасна.

Гейбриъл беше толкова погълнат от надписаното по стените, че изобщо не чу как вратата се отваря, изобщо не чу стъпките зад гърба си.

Когато ръката го улови за рамото, краката му се подгънаха и той едва не изпищя.

– Гейбриъл!

Обърна си и видя майка си, загърната в стария си хавлиен халат.

– Какво правиш тук?

– Мамо?

Тя го разтърси.

– Какво правиш тук? – попита тя пак. Гласът й беше едновременно ядосан и изплашен. – Къде ли не те търсих! Помислих, че нещо е станало. Изплаши ме до смърт, момче!

– Съжалявам, мамо.

– Какво правиш тук? – попита тя още веднъж. – Веднага ми кажи!

Той насочи светлината към стените.

– Виж!

Погледът на Рут Ан се плъзна по стените, но за разлика от сина й тя не прояви любопитство.

– Не бива да идваш тук! – каза тя. – Как влезе?

Гейбриъл извади ключовете от джоба си и майка му ги грабна.

– Мамо, виж това, моля те! – Той посочи развълнувано стените наоколо.

– Няма да гледам нищо, ами бързо ще те върна обратно в леглото!

– Виж онова момиче на снимката! Видях го по телевизията в училище!

Рут Ан му удари шамар. Стъписването, което се изписа по лицето на момчето, показваше, че такова нещо се случва за пръв път.

– Нека ти кажа нещо – добави тя. – Мистър Сам ще ни даде целия си дом. Цялата къща и цялата земя, когато умре. Всичко, което имаме, е от него. Няма да говориш лошо за този човек или ще те ударя още по-силно.

– Но, мамо…

Тя вдигна отново ръка и той млъкна.

– Нека ти кажа още нещо. Познавам мистър Сам отдавна, още от времето, когато ти не беше по-голям от юмрук. Прибра ни у дома си, без да има защо. Той е добър човек. Ако е решил да прави нещо тук, долу, то си е негова работа. – Посочи стените. – Каквото и да е това, щом го прави, значи има защо. А сега тръгвай!

Улови го за ръка и го изведе от стаята, като заключи вратата. Забързаха нагоре по стълбите и Гейбриъл се обърна още веднъж назад към стаята в мазето, преди видимо разтревожената му майка да го шляпне отзад, за да тича по-бързо към леглото си.

54

Джейн Кокс не повери на сътрудниците си да проверяват пощенската кутия. Беше твърде важно. Проблемът беше, че като първа дама за нея беше почти невъзможно да отиде където и да било без огромен антураж. По закон президентът и първата дама не можеха да излизат сами.

Слезе долу от частния им апартамент. Имаше на разположение редки два часа свободно време, така че информира шефа на персонала си, че иска да излезе. Правеше го всеки ден, откакто получи писмото, но се бе наложило да тропне с крак – никакви кортежи. Само една лимузина и една кола за охраната. Наложи се да настоява.

Не беше „Кадилак 1“, или „Звяра“, както го наричаше охраната – петтонното возило, което може би щеше да издържи и на ядрен удар и което използваха за президента и съпругата му, когато пътуваха заедно. Всъщност Джейн Кокс не обичаше да пътува със „Звяра“. Стъклата бяха дебели колкото телефонен указател и вътре не проникваше никакъв звук. Имаше чувството, че се задушава, сякаш бе под вода или на друга планета.

Трима агенти се качиха при нея в лимузината, а в джипа отзад имаше още шестима. Не бяха доволни от положението, но поне донякъде ги успокояваше мисълта, че никой нямаше представа, че в колата е първата дама. Много лимузини тръгваха от Белия дом по всяко време, а в публичния график на първата дама този ден нямаше излизания. Въпреки всичко бдителността им не намаляваше, докато се движеха по улиците на Вашингтон.

По нейно нареждане колата спря на отсрещната страна на улицата, срещу невзрачна поща в югозападната част на града. Оттук през стъклото на витрината се виждаха редиците с пощенски кутии до едната стена. Джейн Кокс уви шал около главата си и нахлупи отгоре шапка. Очите й бяха скрити зад тъмни очила. Вдигна и яката на връхната си дреха.

– Госпожо, моля ви… не сме проверили вътре – предупреди шефът на охраната.

– Не сте проверявали нито веднъж, откакто започнах да идвам тук, и не се е случило нищо особено.

– Но, ако нещо се случи, госпожо… – Млъкна. Напрежението ясно се четеше в очите му. Ако нещо се объркаше, щеше да се прости с кариерата си. Останалите от охраната също бяха разтревожени. Никой от тях не искаше да загуби работата си.

– Казах ви вече. Ще поема цялата отговорност.

– Но това може да е капан.

– Ще поема цялата отговорност.

– Но нашата работа е да ви пазим.

– А моята работа е да вземам решения във връзка със семейството си. Можете да гледате от колата, но не можете да излизате от нея по никакъв повод.

– Госпожо, бъдете сигурна, че ако нещо ви застраши, ще изляза от колата.

– Добре, ще го преживея някак.

Веднага щом първата дама слезе от лимузината, агентът изруга и добави едва чуто: „кучка“.

Всички агенти в двете коли, включително четирима, които използваха мощна оптика, се бяха залепили за стъклата и наблюдаваха как първата дама влиза в пощата отсреща. Без Джейн Кокс да знае, вътре вече бяха отишли трима агенти на Сикрет Сървис, облечени като случайни клиенти, плюс още двама, които пазеха задния вход. Службата умееше да се справя със своенравни и независими по дух членове на първото семейство.

Джейн отиде направо до пощенската кутия, отвори и не намери вътре нищо. Върна се в колата след по-малко от минута.

– Карай – каза тя и се отпусна на кожената седалка.

– Госпожо – обади се шефът на охраната. – Можем ли да ви помогнем с нещо?

– Не. Никой не може да ми помогне – отговори тя предизвикателно, но гласът й леко трепна.

До пристигането им в Белия дом мълчаха.

Още с излизането на Джейн Кокс от Белия дом агент Арън Бетак се задейства. Под предлог, че прави рутинна проверка за подслушвателни устройства в крилото, където беше кабинетът на първата дама, той влезе в преддверието и помоли служителите да излязат, докато си свърши работата.

Беше му нужна само минута, за да влезе във вътрешния кабинет, да отвори бюрото, да намери писмото, да направи копие и да върне оригинала на място. Преди да мушне листа в джоба на сакото си, успя да го прочете.

За пръв път, откакто работеше за правителството, правеше нещо подобно. В действителност това беше криминален акт, за който можеше да получи присъда от няколко години във федерален затвор, ако го хванат.

Въпреки всичко обаче си струваше да го направи.


    Ваша оценка произведения:

Популярные книги за неделю