Текст книги "Първото семейство"
Автор книги: Дейвид Балдачи
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 13 (всего у книги 29 страниц)
37
Семейство Максуел, Шон Кинг и голяма група опечалени слушаха свещеника. Той прочете с подобаващо тържествен тон откъси от Светото писание, после отстъпи встрани и остави хората да минат покрай обсипания с цветя ковчег, да го докоснат и да се сбогуват с покойницата. Братята на Мишел минаха като една група, следвани от останалите. По-късно, когато потокът опечалени намаля, Франк Максуел сложи ръка върху ковчега и наведе глава. Мишел наблюдаваше баща си, застанала до Шон. Най-накрая той избърса очите си с длан, все още с наведена глава. Мина покрай тях и се отправи към колата си. Мишел понечи да го задържи с ръка, но в последния момент се отказа.
– Няма ли да отидеш? – попита я Шон.
– Къде?
– При ковчега.
Мишел се вторачи в махагоновия сандък, в който лежеше майка й. Гробарите чакаха отзад, за да го спуснат в земята. Беше облачно. Скоро щеше да завали и сигурно искаха да свършат по-бързо. Имаха и други погребения.
Мишел Максуел се страхуваше от малко неща, но в момента гледаше едно от тях.
– Ще дойдеш ли с мен?
Шон я хвана за ръката и заедно отидоха отпред. Мишел сложи длан върху ковчега. Пръстите й докоснаха няколко цветчета.
– Никога не е харесвала лилии – отбеляза Мишел.
– Какво?
Мишел посочи цветята върху ковчега.
– Предпочиташе рози.
Веднага след това рязко дръпна ръката си като ужилена.
– Добре ли си?
Тя се втренчи в дланта си. Там нямаше нищо. Не беше ужилена или ухапана. А лилиите нямаха тръни.
Вдигна очи към него.
– Мишел, добре ли си? – попита Шон отново.
– Аз… не знам. – И добави твърдо: – Да се махаме оттук.
В къщата имаше изобилие от храна, отбиваха се приятели, водеха се приглушени, сериозни разговори и от време на време се чуваше някоя шега и сдържан смях. Франк Максуел седеше на канапето и гледаше безизразно в пространството. Всички, които се опитваха да му изкажат съболезнованията си, скоро се отказваха, защото той дори не ги забелязваше.
Шон наблюдаваше Мишел, а тя наблюдаваше баща си. Франк Максуел се раздвижи за пръв път, когато влезе група хора. Намръщеното му лице накара Шон и Мишел да се обърнат, за да видят кого гледа. Бяха влезли шестима души – четирима мъже и две жени. Носеха плата с храна и бърбореха помежду си. Мишел разпозна няколко от тях – бяха от погребалната агенция. После се обърна назад към баща си и остана учудена.
Нямаше го.
Спогледаха се с Шон. Той кимна към задния коридор, по който се стигаше до спалнята. После потупа гърдите си и кимна към новодошлите. Мишел затвори очи, за да покаже, че е разбрала, и се запъти към спалнята на баща си.
Почука на вратата.
– Какво?
Баща й звучеше ядосан.
– Аз съм, татко.
– Ще си почина за минутка. – Тонът му беше по-спокоен, но гневът продължаваше да се долавя.
– Мога ли да вляза?
Последваха трийсет секунди тишина.
Мишел почука пак.
– Татко?
– Добре, за бога! Влез!
Мишел отвори вратата и я затвори зад себе си. Баща й седеше на ръба на леглото и държеше нещо. Тя седна до него и погледна надолу.
Беше сватбената им снимка. Бяха се оженили по всички правила. Голяма църковна служба, майка й, сияеща в бяла булчинска рокля до баща й, късо подстриган, с фрак и папийонка. Едва на двайсет и една, току–що завърнал се от Виетнам. Беше висок, загорял от слънцето и хубав, със самоуверена усмивка. Сали Максуел, още ненавършила двайсет, беше красива. Мишел притежаваше много от красотата на майка си, макар че никога не бе мислила за това. Повече приличаше на баща си – класическа мъжкарана, която иска да впечатли големия, силен и солиден татко.
Взе снимката от ръцете му и я сложи на нощното шкафче.
– Имаш ли нужда от нещо?
– Там няма място за мен, Мишел. Не мога да се върна при толкова много хора.
– Не е нужно да се връщаш. Аз ще се погрижа за всичко. Опитай се да поспиш.
– Да, добре – каза той примирено.
– Адвокатът ти свърза ли се с теб?
Той вдигна рязко очи.
– Какво?
– Каза, че имаш адвокат. Питах се дали си говорил вече с него.
Той поклати глава и пак сведе поглед.
Мишел почака още малко, но баща й не каза нищо повече. Най-накрая го прегърна и стана, за да се върне при гостите.
Когато стигна до вратата, той все пак каза нещо. Накара я да се вцепени с длан върху дръжката.
– Мислиш, че аз съм я убил, нали?
Мишел се обърна бавно. Баща й пак държеше сватбената снимка, но сега не гледаше щастливата двойка, увековечена на нея. Гледаше дъщеря си.
– Мислиш, че аз съм я убил!
Вдигна снимката, сякаш всички доказателства в подкрепа на това обвинение бяха там.
– Не съм казала такова нещо.
– Не е нужно да го казваш! – изсумтя той.
– Татко…
Прекъсна я.
– Просто се махай оттук. Веднага!
Тя побягна от стаята.
>38
Всички си отидоха. Храната беше прибрана, сълзите – изплакани. Братята Максуел седяха заедно в задния двор, разговаряха тихо и пиеха бира. Франк Максуел все още беше в спалнята.
Шон и Мишел седяха във всекидневната, докато здрачът навън бавно се превръщаше в нощ.
– Значи те обвини, че го смяташ за убиец?
Мишел кимна бавно. Изглежда, още се съпротивляваше срещу подобна идея.
– Предполагам, че не мога да го обвинявам – каза тя. – Ченгето си остава ченге. Той знае правилата. Според тях той би бил заподозреният.
– Така е. Когато една жена умре от насилствена смърт, обикновено виновен е мъжът й.
– Не мисля, че се обичаха.
Шон остави кутията с газираната напитка и я погледна.
– Защо?
– Никога не са имали нищо общо помежду си, с изключение на петте деца. Татко винаги работеше. Мама винаги си беше у дома. Когато той се пенсионира, двамата почти не се познаваха. Помня, когато заминаха за Хавай, за да отпразнуват годишнината от сватбата си. Върнаха се предварително. По-късно говорих с Бил за това. Татко му казал, че след втория ден вече нямало за какво да си говорят. Дори нямаха неща, които да обичат да правят заедно. Просто се бяха отчуждили.
– Мислили ли са за развод?
– Не знам. Не са го споменавали пред мен.
– А ти не беше близка с майка си, нали?
– Бях по-близка с баща ми, но дори и това с годините се промени.
– Защо?
– Не съм в настроение за психоанализа.
– Добре де. Само зададох въпрос.
– Кои бяха хората, които дойдоха непосредствено преди баща ми да се скрие в спалнята?
– Не ги ли познаваш?
– Не познавам приятелите на нашите.
– Аз поразпитах. Били са приятели на майка ти. Играели са голф, карти, пазарували са заедно. Занимавали са се и с благотворителност.
– И нищо нередно? Останах с впечатлението, че баща ми дори не иска да ги види.
– Нищо особено. Сториха ми се искрено опечалени от смъртта на майка ти.
Чуха вратата да се отваря и се обърнаха.
Франк Максуел мина покрай тях и излезе навън, преди да успеят дори да станат от канапето.
Мишел стигна до входната врата навреме, за да види как баща й се качва на колата си и подкарва доста по-бързо, отколкото би трябвало.
– Какво беше това, по дяволите? – попита Шон, когато застана до нея на прага.
Мишел само поклати глава. Погледна коридора, който водеше към спалнята, и каза:
– Ела.
Първото, което Мишел забеляза, когато влязоха в спалнята, беше, че сватбената снимка не е на мястото си.
Погледът на Шон се насочи към кошчето за боклук в ъгъла. Протегна ръка и извади снимката от него.
– Защо я е изхвърлил в кошчето?
– Имам много лошо предчувствие.
Шон погледна снимката.
– Майка ти е мъртва. В деня на погребението й той хвърля сватбената им снимка в кошчето за боклук. Какво би го накарало да постъпи така?
– Мислиш ли, че Пам Дътън е изхвърлила сватбената си снимка в кошчето?
– Защото Тък й е изневерявал ли? Смяташ, че майка ти… – Шон не можеше да довърши мисълта си в нейно присъствие.
– Аз… просто не знам.
– Сигурна ли си, че искаш да тръгнеш по този път?
– Искам да стигна до истината. По всеки възможен път.
– Обикновено има издайнически признаци – добави той. – Освен изхвърляне на сватбената снимка на боклука.
Мишел вече отваряше чекмеджетата на бюрото, а Шон се насочи към шкафа. След няколко минути Мишел извади някакво доста секси бельо, все още с етикетите от магазина, а Шон откри три нови на вид костюма и островърхи ботуши.
Спогледаха се, но очевидната мисъл остана недоизказана.
Прибраха всичко обратно и Мишел го отведе в малък кабинет до трапезарията. В единия ъгъл имаше бюро. Мишел започна да рови в чекмеджетата. След малко откри чекова книжка и я подаде на Шон.
– Майка ми се занимаваше със сметките.
Докато Шон преглеждаше чековете, Мишел се зае методично с извлеченията по кредитната карта. След няколко минути вдигна очи.
– Наскоро по интернет са преведени стотици долари на четири магазина за мъжко облекло. Не видях подобни покупки в спалнята.
Шон вдигна чековата книжка.
– Тук има вноска за местен голф турнир. Баща ти играеше ли голф?
– Не, но майка ми играеше. Не е нещо необичайно.
Шон извади листче, което беше намерил в бюрото.
– Това е част от формуляра за участие в този турнир. Таксата е петдесет долара на човек, а чекът е за сто долара.
– Значи е платено за двама.
– Мишел, тук пише, че турнирът е за двойки.
Мишел дръпна листчето от ръката му и го разгледа, после го остави.
Шон я погледна смутено.
– Не мислиш ли, че баща ти би открил всичко това много лесно? Ние го открихме за по-малко от десет минути.
– Майка ми не е полагала усилия да го крие. Може да й е било все едно. Може на него да му е било все едно.
– Баща ти не прави впечатление на човек, който кротко би приел да го мамят.
– Не познаваш баща ми, Шон. – Мишел погледна ръцете си. – А може би и аз не го познавам.
– Какво става тук?
Двамата вдигнаха глави. Бил Максуел ги гледаше от упор. Видя чековата книжка и извлеченията по кредитната карта.
– Какво правиш, Мишел?
– Преглеждам сметките. Знам, че мама се грижеше за тях, и не искам татко да обърка нещо.
Мушна нещата в чекмеджето и каза:
– Татко излезе.
– Къде отиде?
– Не знам. Не ми е искал разрешение.
Погледна бирата в ръката му и каза:
– Това ли смятате да правите отсега нататък? Да пиете бира и да говорите празни приказки?
– Мишел, стига! Току-що погребахме майка ни! Остави ни на мира!
– Сигурен съм, че не искаше да каже това – намеси се Шон.
– Напротив, исках – тросна се Мишел. Грабна ключовете си и тръгна към вратата.
Шон кимна на Бил със съжаление и тръгна след нея. Настигна я, когато се качваше в джипа.
– Къде отиваме?
– Да поговорим отново с Дона Ротуел.
– Защо?
– Ако майка ми е имала връзка, Дона би трябвало да знае с кого.
39
Шърли Майърс гледаше писмото в ръцете си и не знаеше какво да прави с него. Беше прибрала пощата по-рано, но не беше отворила нито едно писмо. Сега, когато се готвеше да тръгне за работа, отдели минута, за да прегледа малката купчинка.
Писмото, което държеше в ръцете си, нямаше подател. Когато примижа към пощенското клеймо, за да го види по-добре, поклати недоумяващо глава. Не познаваше никого в Кентъки. Обърна плика от обратната страна. Не беше от фирма. Не беше реклама. Беше най-обикновен бял плик. И вътре имаше нещо. Не беше само хартия.
Тя отвори плика, като разкъса залепения капак с кутрето си. Вътре имаше само един лист и малък ключ. След като разгледа ключа, на който имаше номер, разгъна листа. Беше написан на машина и не беше адресиран до нея. Шърли прикри уста с длан, когато видя за кого всъщност е писмото. Прочете го и веднага пъхна листа обратно в плика заедно с ключа. Доста време стоя на място. Такива неща не би трябвало да се случват на хора като нея.
Все пак не можеше да остане така до безкрайност. Облече си палтото и излезе от малката къща. Качи се на автобуса за центъра на града. Погледна часовника си. Шърли се гордееше с точността си. Никога не закъсняваше за работа. Сега обаче част от нея не искаше дори да стъпи на работното й място. Не и с писмото в джоба. Продължаваше да се тревожи, когато стигна до входа, когато мина проверката за сигурност и влезе в сградата, кимайки на познатите лица.
Влезе в кухнята, свали палтото си и го закачи, изми си ръцете и се зае с работата си – приготвянето на храна. Поглеждаше крадешком часовника, докато различни хора идваха и си отиваха. Опитваше се да не ги гледа, а само кимаше, ако я поздравяха. Не знаеше какво да прави. Всяка мисъл, появила се в съзнанието й, беше по-лоша от предишната. Можеха ли да я хвърлят в затвора? Но тя не беше направила нищо, освен че беше отворила пощата си. Да, но щяха ли да й повярват? Още една кошмарна мисъл мина през ума й – ами ако я обвинят, че я е откраднала оттук? Не, не биха могли. На плика беше написан домашният й адрес. Не тукашният.
В един момент доби толкова объркан вид, че шефът й нямаше как да не попита дали всичко е наред. В началото не искаше да му каже истината, но чувстваше, че ако не сподели с някого, ще припадне.
Измъкна писмото от джоба си и го подаде на мъжа. Той го прочете, огледа ключа, после я изгледа строго.
– По дяволите! – изсумтя той.
– Адресирано е до нея – каза Шърли.
– Всички писма, които влизат тук, първо трябва да бъдат проверени, знаеш го – добави той с укор.
– Но писмото не дойде тук, нали? – възрази Шърли. Дойде у дома. Не е забранено да отварям писмата си – добави тя натъртено.
– Защо са решили да го изпратят на теб?
– Че откъде да знам? Не мога да забраня на никой да ми праща писма.
Шефът й се замисли за нещо.
– Вътре нямаше бял прах, нали?
– Мислиш, че щях да дойда тук, ако имаше? Не съм толкова глупава, Стив. В плика беше само писмото. И ключът.
– Може обаче да си повредила пръстови отпечатъци и други следи.
– Ами откъде можех да знам? Разбрах какво е чак като го отворих.
Стив потри брадичката си.
– Наистина е адресирано до нея.
– Писмото да, но не и пликът. Аз обаче не мога да й го занеса. Няма да ме пуснат. Знаеш го, нали?
– Знам, знам – отвърна той нетърпеливо.
– Какво тогава да правя?
Той се поколеба и предложи:
– Полицията?
– Видя какво пише в писмото. Искаш тя да умре ли?
– По дяволите! Защо трябваше да се забърквам в това? – изсумтя Стив, но сниши глас, защото влязоха други работници от кухнята. Като че ли му се искаше да нападне винените запаси на Белия дом, за да подсили отслабващия си дух. Дори и да го направеше обаче, изборът му щеше да е ограничен – още от времето на администрацията на Форд там се пазеше само вино, произведено в Америка.
– Трябва да направим нещо – прошепна тя. – Ако някой разбере, че съм получила писмото и не съм направила каквото трябва… Не искам кръвта й да тежи на моята съвест. Не искам! Сега знаеш и ти. Трябва да направиш нещо!
– Само се успокой. – Стив се замисли за миг. – Нека се обадя по телефона.
Пъхна писмото обратно в ръцете й.
Пет минути по-късно някаква жена в черен костюм влезе в кухнята и каза на Шърли да я последва. Отидоха в част от масивната сграда, в която Шърли никога не беше влизала. Докато се оглеждаше наляво и надясно сред множеството забързани хора, сред мъжете и жените, застанали стоически на пост пред различни врати, сред хора с военни униформи или в хубави костюми, понесли съсредоточено дебели папки, тя почувства, че устата й пресъхва. Постоянно показваха по телевизията такива мъже и жени. Бяха важни хора. Прииска й се да хукне назад към кухнята и да довърши платото с плодове и сирена.
Когато стигнаха до кабинета на жената в костюма, тя се обърна рязко и каза:
– Това е много необичайно.
– Не знаех какво да правя. Стив ли ви каза? – добави Шърли боязливо.
– Да. Къде е писмото?
Шърли извади плика от джоба си и го подаде на жената.
– Прочетете го, госпожо. Какво друго можех да направя?
Жената сложи ключа на бюрото си, разгъна листа и зачете. Очите й се разшириха. Бързо прибра писмото и ключа в плика и каза:
– Искам да се върнеш на работа и да забравиш, че това се е случило.
– Да, госпожо. Ще й го дадете ли?
Жената вече беше вдигнала телефона.
– Не е твоя грижа.
След като Шърли излезе от стаята, жената набра номера и заговори бързо. След няколко минути дойде мъж, още по-намръщен от нея, и взе писмото.
Изкачи се бързо по стълбището, прекоси голямо фоайе и най-накрая стигна до целта си. Почука тихо. Отвори му жена, пое плика и затвори, без да размени и дума с посетителя.
След минута писмото беше на бюрото на жената. Тя седна и се втренчи в обикновения бял плик.
Джейн Кокс извади писмото и го прочете. Авторът беше лаконичен. Ако Джейн иска да види Уила Дътън жива и в добро здраве, не трябва да показва следващото писмо, което ще получи, на никого. Пишеше още, че ако полицията види това писмо, той ще разбере. И ако съдържанието му стане публично достояние, това ще струва живота на Уила Дътън.
Тя прочете тази най-важна част няколко пъти.
„Не искам да убивам момичето, но, ако трябва, ще го направя. В следващото писмо, което изпратя, ще се изяснят много неща. Ако то стане публично достояние, ще загубиш всичко. Знам, че си наясно за какво говоря. Ако спазваш инструкциите ми, ще видиш Уила жива и здрава. Ако не ги спазваш, Уила ще умре и всичко останало ще приключи. Може да стане само по този начин.“
Авторът я информираше, че следващото писмо ще бъде изпратено до пощенска кутия във Вашингтон. Ключът беше от нея.
Джейн се отпусна на стола. През тялото й пълзеше ужас, който я парализираше. Вдигна телефона, после го остави.
Не, нямаше да се обади. Не още.
Заключи писмото в бюрото си и мушна ключа в джоба на сакото.
След десет минути трябваше да даде прием за делегация от жени губернатори, дошли в столицата за събрание относно реформата в здравеопазването. Трябваше да произнесе кратка реч, написана внимателно и очакваща я на катедрата в Източната зала. Беше правила това стотици пъти досега и почти винаги безупречно. Имаше сериозен опит. В Белия дом всяка седмица посрещаха хиляди такива посетители.
Сега си даваше сметка, че ще й е необходима цялата сила на волята й само за да стигне до катедрата, да отвори папката и да прочете текста, който някой друг бе написал за нея. Когато след пет минути крачеше по коридора заедно със сътрудниците и охраната си, умът й беше далеч от реформата в здравеопазването. Не мислеше и за съдържанието на писмото.
Брат й беше признал какво го е питал Шон, след като тя го притисна безмилостно.
Уила ли е осиновеното дете?
Леко се препъна и един от агентите на Сикрет Сървис веднага се спусна, за да я подкрепи.
– Добре ли сте, госпожо?
– Да, добре съм, благодаря.
Продължи нататък и премина в пълен режим на първа дама.
Една кошмарна мисъл обаче пронизваше твърдата й броня, сякаш беше от хартия.
Настига ли ни миналото след толкова години?
40
Шофираше Куори. Гейбриъл беше в средата, а Даръл – до вратата. Пикапът друсаше, клатеше се и се тресеше, докато не стигна асфалтовия път. Бяха прекарали по-голямата част от деня на полето и бяха капнали от умора, но не можеше да не отидат там, накъдето пътуваха. Бяха тръгнали веднага след вечеря.
Гейбриъл погледна през прозореца и каза:
– Мистър Сам, мисля, че беше прав за Кърт. Заминал е. От него няма ни вест, ни кост.
Даръл погледна баща си, но не каза нищо.
Куори също не продума. Държеше волана с една ръка, загледан напред с димяща цигара в устата. Спряха на паркинга на медицинското заведение. Куори скочи от пикала, грабна от таблото един касетофон, смачка цигарата си на асфалта и тръгна към входа.
Докато крачеха по дългия коридор, Куори подхвърли:
– Отдавна не си идвал да видиш сестра си, Даръл.
Даръл се намръщи.
– Не обичам да я виждам такава. Не искам да си я спомням така, татко.
– Тя нямаше възможност да избира.
– Знам.
– Може външно да изглежда различна, но сестра ти все още е там, вътре.
Бутна вратата и тримата влязоха.
Медицинските сестри бяха обърнали Типи на другата страна, така че Куори премести столовете. Измъкна от джоба си книгата на Джейн Остин и я подаде на Даръл.
– Не ме бива да чета – каза Даръл. – Особено тия стари работи, татко.
– Опитай. Не съм започнал да раздавам награди за добро изпълнение.
Даръл въздъхна, седна, взе книгата и започна да чете. Четеше бавно и със запъване, но полагаше всички усилия.
Когато прочете четири страници, Куори му благодари и даде книгата на Гейбриъл.
Малкото момче беше много по-добър четец и прочете цяла глава, като влизаше в ролите на героите и променяше гласа си. Когато свърши, Куори каза:
– Този път не ми се стори да си много отегчен, млади момко.
Гейбриъл го погледна смутено.
– Прочетох книгата в „Атли“. Мина ми през ум, че ако ти и мис Типи толкова я харесвате, няма да е зле да се опитам пак да я прочета.
– И каква е присъдата? – попита Куори с усмивка.
– По-добра е, отколкото си мислех. Е, не мога да кажа, че е любимата ми книга.
– Добре.
Куори сложи касетофона на нощното шкафче до главата на Типи и улови ръката й. В стаята се разнесе гласът на Камерон Куори, покойната съпруга на Сам и майка на Типи. Обръщаше се към дъщеря си с думи на обич, подкрепа и надежда.
Към края гласът й отслабна, защото това бяха последните думи на Камерон Куори преди смъртта. Куори я беше записал по нейно настояване в „Атли“ през сетните мигове от живота й.
Прощалните й думи бяха: „Обичам те, Типи, скъпа. Мама те обича с цялото си сърце. Нямам търпение да те прегърна пак, малка моя! Когато и двете ще сме здрави и щастливи в ръцете на Исус.“
Куори й пригласяше при тези последни думи и свърши точно когато свърши и тя.
Изключи касетофона. Веднага щом името на Исус беше излязло от устните й, Камерон Куори беше поела последния си дъх и беше починала. За една обичаща Бога жена, смяташе Куори, това беше достоен начин да напусне този грешен свят. После беше затворил очите й и беше сложил ръцете й на гърдите, както беше направил и с майка си.
Даръл и Гейбриъл се бяха просълзили. Бършеха очи и избягваха да се гледат.
– Мама беше най-добрата жена, която познавам – промълви Даръл накрая, а Куори кимна в знак на съгласие.
Докосна лицето на Типи.
– И тя е там горе, при нея.
– Амин – каза Гейбриъл. – Може ли да се подобри някога, мистър Сам?
– Не, синко. Не може.
– Искаш ли да се помолим за нея? – Гейбриъл долепи длани една в друга и понечи да коленичи.
– Помоли се, ако искаш, Гейбриъл. Аз вече не се моля.
– Мама казва, че не вярваш в Бога, мистър Сам. Защо така?
– Защото той престана да вярва в мен, синко.
Прибра малкия касетофон в джоба си и каза:
– Когато свършиш, ще ме намериш да пуша вън в колата.
Куори седна в разнебитения пикап с увиснала незапалена цигара между пресъхналите си устни. Горещината на Алабама беше в апогея си в девет вечерта. Куори замахна с ръка, защото край ухото му зажужа комар, и от носа му капна капка пот.
Насекомото не занимаваше ума му кой знае колко. Вниманието му привлече метеоритен пламък на нощното небе на фона на Голямата мечка. След като пламъкът изчезна, той сведе поглед към ниската тухлена сграда, която сега беше дом на дъщеря му. Типи нямаше да има съпруг, деца, внуци. Само мъртъв мозък, линеещо тяло и тръба за хранене.
– Оплеска работите тук, Боже. Не трябваше да го правиш. Знам дивотиите за неведомите ти пътища. И че всяко нещо си имало цел. Глупости! Ти сгреши. Не си безгрешен. Не трябваше да оставяш малкото ми момиче само. Никога няма да ти простя и пет пари не давам дали ти ще ми простиш за това, което трябва да направя.
Той говореше на пресекулки, забързано. После млъкна.
Искаше му се да заплаче ако не за друго, поне за да намалее напрежението в ума му. В душата му. Само че не се получаваше. Душата му, изглежда, беше пресъхнала като пръстта.
Когато двамата се върнаха и се качиха в пикапа, Куори запрати през прозореца незапалената си цигара и подкара. Мълчаха през целия път до „Атли“.
Куори веднага отиде в библиотеката, седна зад бюрото, подсили се с глътка отлежало уиски, после запали огъня, сложи вътре ръжена, докато се нажежи, нави ръкав и опря метала в голата си ръка за втори път, като остави белег, перпендикулярен на първия в единия му край. След десет секунди ръженът падна на килима и прогори още една дупка, а Куори се отпусна на стола.
Задъхан, вперил поглед в опушения таван, свидетел на огньове и дим в продължение на столетия преди него, Куори започна да говори. Звучеше като безсмислица, освен за самия него. За него беше ясно като кристал. Най-напред каза на хората, че съжалява. Назоваваше имена, гласът му се повишаваше и снишаваше през странни интервали. Отпи още една глътка уиски и този път задържа гърлото на бутилката до устните си по-дълго.
Продължи да говори, изливаше цялата си душа и сърце. Във въздуха се носеха прегърнати Камерон и Типи. Виждаше ги толкова ясно, че му се искаше да се издигне до тях да ги прегърне. Искаше тримата да отлетят на по-добро място от жалката дупка, в която се намираше в момента.
Понякога се питаше какво, по дяволите, прави. Един малък, необразован човек срещу целия свят. Нечувана, фантастична глупост. Но той беше всичко това. И вече не можеше да спре. И не толкова защото беше стигнал твърде далеч, за да се откаже. По-скоро нямаше къде другаде да отиде.
Когато затвори очи и отново ги отвори, жена му и дъщеря му ги нямаше. Огънят гаснеше. Беше сложил малко дърва – колкото да се нажежи ръженът. Погледна пак ръката си и пресичащите се линии. Херкулес беше извършил своите подвизи. Ишмаел беше преживял страданията заради белия кит. Исус беше носил кръста и товара на хорските съдби върху плещите си.
Сам Куори също трябваше да носи своя кръст. Това сега несъмнено беше кръстът му. Не само заради намалелите земи на плантацията. Или разпадащата се къща, която никога вече нямаше да види добри времена. Не само заради покойната съпруга и погубената дъщеря, заради глуповатия син и отчуждената друга дъщеря. Нито заради историята на фамилията Куори, която в толкова много отношения беше греховна, че да е срам и позор за всеки нормален потомък.
Сам Куори вече не беше мъжът, който бе някога. Не можеше сам да познае себе си. И не само заради белезите по ръката, а заради адските белези от огън в душата му. Беше излъгал Гейбриъл. Не че не вярваше в Бог. Страхуваше се от него. С цялата си душа и сърце. Защото заради деянията си на тази земя нямаше да може да се събере с обичната си жена и с красивата си дъщеря, когато му дойдеше времето. Цената на справедливостта беше вечната раздяла. Тъкмо заради това слушаше отново и отново последните думи на жена си. Заради това ходеше при Типи толкова често.
Погледна тавана и промълви съвсем тихо, едва доловимо от припукването на огъня:
– Вечността е завинаги.
Гейбриъл хукна. Беше пред вратата, защото искаше да вземе друга книга, и беше чул доста повече, отколкото му се искаше. Далеч повече, отколкото това малко момче, колкото и да беше умно, можеше да разбере.
Винаги беше гледал мистър Сам със страхопочитание. Никой никога не се беше отнасял с него по-добре, отколкото сегашният глава на клана Куори. И въпреки всичко това, Гейбриъл стигна до стаята си тичешком, заключи се вътре и се мушна под завивките. И не можа да заспи цяла нощ. Като че ли стенанията на Сам Куори бяха проникнали във всеки квадратен сантиметър от „Атли“. Като че ли нямаше място без тях, място, на което да си в безопасност.
