355 500 произведений, 25 200 авторов.

Электронная библиотека книг » Дейвид Балдачи » Първото семейство » Текст книги (страница 26)
Първото семейство
  • Текст добавлен: 4 октября 2016, 21:51

Текст книги "Първото семейство"


Автор книги: Дейвид Балдачи


Жанр:

   

Триллеры


сообщить о нарушении

Текущая страница: 26 (всего у книги 29 страниц)

82

Първото семейство застана пред Типи Куори. Машината издуваше белите й дробове, тръбичка подаваше кислород в ноздрите й, мониторите следяха пулса и състоянието на другите жизнени показатели.

– Така е повече от тринайсет години – каза Джейн. – Нямах представа.

Президентът я погледна изпитателно.

– Не я помня, скъпа, кълна се. Има хубаво лице.

Когато го каза, Джейн леко се отдръпна от него. Той сякаш не забеляза.

– Типи Куори? – повтори той озадачено името.

– Да.

– В Атланта?

– Точно така. Беше в пиар агенцията, която помагаше за стартирането на кампанията ти за Сената. Тя беше доброволка, дошла направо от колежа.

– Откъде знаеш?

– Направих си труда да науча. Направих си труда да науча всичко за всички жени, към които ти проявяваше интерес по онова време.

– Знам какво ти причиних – каза той и пак погледна Типи. – Не си спомням да съм имал какъвто и да било контакт с нея.

– Точно поради тази причина никой не те е свързвал с нея. Но си имал контакт. Нещо, което изненада дори мен. Заварих ви двамата в нашата хотелска стая. Тя пищеше да я пуснеш, но беше късно. Ти вече беше свършил. Бяха нужни часове, докато я успокоя, докато ти лежеше мъртво пиян в един ъгъл от прекалено много джин и твърде малко тоник.

– Защо не е дошла полицията тогава? Сигурна ли си, че не е била съгласна?

– Тя не повика полицията, защото в крайна сметка успях да я убедя да не го прави заради скандала, който щеше да се разрази, ако се разчуеше. Казах й, че няма свидетели и че ще е нейната дума срещу нашата, че е била в нашата хотелска стая и че не мога да свидетелствам срещу собствения си съпруг. Ти се беше устремил към Сената и евентуално към президентския пост. Тя беше млада, пред нея беше бъдещето. И това бъдеще можеше да бъде унищожено, ако случилото се станеше публично достояние. Ако хората сметнеха, че тя е започнала всичко, че се е опитала да се възползва от положението ти и да те хване в капан. Бях много убедителна. Дори й казах, че при теб това е заболяване. Нарисувах много мила картинка.

– Благодаря ти, Джейн. Спасила си ме. За пореден път.

– Тогава те мразех – каза тя ледено. – Мразех те заради това, което й причини. На нея и на мен.

– Сама го каза. Беше болест. Променил съм се. Положих много усилия. Не се е случвало пак, нали?

– Случи се още веднъж.

– Но тогава не съм насилвал онази жена. И след това не се е случвало. Положих усилия, Джейн. Вече съм изчистил името си.

– Името? Говориш, като че ли си захвърлил бельото си на пода. Ти изнасили това нещастно момиче.

– Но не се повтори. Това искам да кажа. Промених се. Продължих напред.

– Е, тя със сигурност не е имала възможност да продължи напред.

Президентът изведнъж се замисли.

– Мислиш ли, не тук може да има някакви записващи устройства?

– Мисля, че този човек разполага с всичко, от което има нужда. Дори и без това измъчено същество.

– Какво имаш предвид?

– Имам предвид Уила.

– Какво общо има тя?

– Тя е твоя дъщеря. И той го знае.

Президентът бавно се обърна към жена си.

– Уила… моя дъщеря?

– Не бъди глупав, Дан. Нима мислеше, че Даян Райт просто ще си отиде, след като е разбрала, че е бременна?

Кокс се подпря с ръка на стената, за да запази равновесие.

– Защо, по дяволите, не ми го каза по-рано?

– И какво щеше да направиш?

– Аз… добре де, щях…

– Точно така. Нищо, както обикновено. Намесих се отново и разчистих поредната гадост.

– Защо просто не е направила аборт?

– За да свърши по този начин ли? – Джейн посочи Типи. – И не е толкова лесно, колкото си мислиш, Дани. Свързах се с нея. Казах й, че всичко ще се нареди. Че разбирам какво се е случило и че не смятам да обвинявам нея.

– Как е станало?

– Изглежда, си я срещнал в някакъв бар. Вероятно си бил много очарователен, след като си успял да я убедиш да правите секс толкова бързо. Или може би това е показателно за типа жени, които те привличаха?

Дан Кокс сложи длан на челото си.

– Не помня нищо, кълна се.

– Значи не помниш, че Шон Кинг те доведе у дома?

– Кинг? Шон Кинг? Той знае?

– Той те е открил в колата с нея. И не е казал нито дума на никого.

– И ти се сприятели с него.

– Това беше една от причините, да.

Дан я погледна косо.

– Има ли и други причини?

– Дори не смей да ми задаваш този въпрос.

– Съжалявам, Джейн. Извинявай.

– Райт ми се обади около месец по-късно. Цикълът й закъсняваше. После установи, че е бременна. Беше сигурна, че ти си бащата. Не беше правила секс с никой друг. Всъщност бил си й първият. Повярвах й. Не искаше пари или нещо такова. Просто беше изплашена. Не знаеше какво да прави. Като Типи Куори. Тък и Пам по онова време бяха в Италия. Беше забременяла, но не беше успяла да задържи плода. Този факт беше известен само на мен и Тък. И истината беше, че бебето е твое, независимо че щеше да го роди жена, която не бе твоя съпруга. Не можех просто да се откажа от него и да го оставя в ръцете на Даян Райт, защото беше ясно, че ще го даде за осиновяване. Уговорих се с нея и след осем месеца тя замина за Италия. Срещнахме се там. Когато се роди бебето, го занесох на Пам и Тък. Когато Пам се върна от Италия след време, всички решиха, че детето е нейно.

– И си крила всичко от мен?

– Предвид нещата, които ти си крил от мен, бих казала, че имам много да наваксвам.

– Но защо всичко това заради…

– Заради едно бебе, което се е родило, защото си чукал друга жена? Както ти казах, детето е твоя кръв. Тя е твое дете, Дан. Един от нас трябваше да поеме отговорност и аз я поех. Винаги аз съм поемала отговорностите, Дан!

– И не си им казала? Не си казала на Тък и Пам, че Уила е мое дете?

– Как бих могла? Да отида при него и да му кажа: „А, между другото, мили братко, това е копелето на Дан. Харесва ли ти?“ И Даян Райт не се е виждала никога с Пам и Тък. Смяташе, че съм уговорила с някого да осинови бебето й. По очевидни причини не исках да научи кои са осиновителите. Шон Кинг обаче разбра, че Пам е раждала само два пъти. Заради това трябваше да крия писмата на похитителя от всички и да се опитам да потуля нещата.

– Не разбирам.

– Ако бяха открили, че Уила е осиновена, щяха да започнат да ровят, Дан. Политическите ти противници например. Биха могли да открият Даян Райт и да разберат какво е станало. Че си правил секс с нея и че аз съм се погрижила твоето бебе да бъде осиновено от брат ми. Никакъв пиар нямаше да те измъкне от подобна каша. С кариерата ти щеше да е свършено.

– Разбирам. Обичам Уила – каза президентът. – Винаги съм я обичал. Може би съм долавял някаква връзка с нея.

– Тя е умна, добра и сладка. И ще направя всичко възможно да се прибере у дома жива и здрава.

Президентът погледна Типи.

– Но ние нямаме нищо общо с нейното състояние.

Джейн избърса очите си със салфетка.

– Аз имам. Обади ми се, изпаднала в паника, когато откри, че е бременна. Не можела да каже на родителите си, поне така ми каза. Нямало да я разберат. И не искаше да износи детето. Не можех да я обвиня, защото ти всъщност я изнасили. Единственият изход беше абортът. Не можех да допусна да отиде в болница или при истински лекар. Можеше да се разчуе. Трябваше да стане бързо и тихо. Познавах човек, който можеше да свърши работата. Дори я закарах дотам и я оставих. Платих процедурата и й дадох пари за такси до дома. Онзи идиот явно е оплескал нещата. Макар че… нямах представа, че е станало така. Не проследих нещата докрай. Не съм искала, предполагам. Просто бързах да забравя всичко.

– Пълна трагедия – отбеляза мрачно президентът, все още загледан в Типи.

– Трябва да го направим – каза Джейн. – И да се махаме оттук. И да си върнем Уила.

– Скъпа, ако Уотърс е прав за онова, което ни каза в хеликоптера, няма да си върнем Уила.

– Какво искаш да кажеш?

– Той иска да ни убие. Този Куори. Може да се опита да го направи, когато си тръгваме оттук.

– Как би могъл? Охранява ни цяла армия. Винаги ни охранява цяла армия.

– Не знам… ако това е била целта му през цялото време… Поне ще опита.

– Тоест какво предлагаш?

– Предлагам да се съсредоточим върху оцеляването си. Ако последва опит за атентат и той се провали, нашият човек ще убие Уила, ако все още е жива. Освен това обаче ще направи опит да разкрие какво се е случило. Трябва да сме подготвени. Трябва да имаме алтернатива. Каквито и доказателства да извади, моите хора трябва да са в състояние да ги оборят. Той е сам. Ние разполагаме с армия от медийни експерти.

– Наистина е сам, но виж какво успя да направи досега…

– Няма без значение. Важното е как ще завърши всичко. Сега нека направим каквото иска Куори и да се махаме оттук.

Пристъпиха към леглото и се хванаха за ръце.

– Съжалявам, Типи – каза Джейн. – Не съм искала нито за миг това да се случи. Наистина съжалявам.

Президентът се прокашля.

– Надявам се да ми простиш за онова, което ти причиних. Не е достатъчно да кажа, че не си спомням или че не съм бил на себе си. Отговорността е моя. И ще трябва да живея с угризенията си цял живот. И аз съжалявам, Типи. От цялото си сърце.

Джейн докосна леко ръката на Типи. Президентът също понечи да я докосне, но размисли и се отказа.

Обърнаха се към вратата. Командосите бяха съвсем близо. Фостър, Уотърс и екипът на Сикрет Сървис бяха зад тях, готови да реагират при най-малкия знак.

* * *

Карлос видя всичко на монитора в укритието си.

Натисна единствения бутон на дистанционното. Това предизвика две неща, които се случиха едновременно.

Петсантиметрова метална врата, скрита в стената, се плъзна напред, тласкана от хидравлична система. Така първото семейство остана изолирано в къщата.

После в къщата се разнесе съскане. Покрай стените имаше дупчици, пробити внимателно в металната плоча под пода. Бормашината беше попаднала на нея, а не на някакъв плътен фундамент. Под тази метална плоча имаше кухини, в които бяха скрити метални контейнери с азот. Те бяха свързани с кабел, който излизаше през пластмасова тръба през основите на къщата и се задействаше с дистанционното, за да се изпусне газът. Той засъска през малките дупчици и започна да изпълва помещението през пролуките в дъските на пода. Газът в контейнерите беше под голямо налягане и съвсем скоро изпълни малкото помещение.

Азотът се среща естествено в атмосферата, но когато концентрацията му е прекалено висока, може да причини смърт.

Хората, изложени на такива високи концентрации, не усещат никаква болка. Бързо изпадат в безсъзнание, без да си дават сметка за случващото се. Не разбират, че само след няколко минути ще се задушат, защото азотът снижава нивото на кислорода. Поради тази причина в много страни се обмисля възможността смъртните присъди да се изпълняват с азот, защото действа бързо и безболезнено.

Моделът на Сам Куори от Алабама би бил полезен в това отношение, защото той беше създал съвършената камера за екзекуции.

Животоподдържащата система на Типи включваше кислородна бутилка и конвертор, които заедно подаваха в дихателната тръба и дробовете й смес от чист кислород и въздух от стаята. Сместа се дозираше много внимателно, само че сега в стаята почти нямаше кислород. Количеството чист кислород от бутилката изобщо не беше достатъчно, за да компенсира разликата. В състоянието, в което се намираше, Типи издъхна почти веднага. Мониторът изписука и на екрана се появи права линия. Нейният ад на земята най-после приключи.

Командосите отвън трескаво се опитваха да отворят вратата с всички възможни средства, без да използват огнестрелно оръжие и взрив, защото така биха изложили на опасност живота на хората вътре. Опитаха металната врата и стените, но установиха, че и под тях се крият заварени метални плочи. Качиха се на покрива и се опитаха да проникнат оттам с брадви и триони, но и това се оказа невъзможно – същите метални плочи бяха заварени и там. Малката къща, изглежда, беше непробиваема.

Не те не се отказваха. След осем минути с помощта на електрически триони, тежки чукове, хидравличен таран за разбиване на врати и най-обикновена физическа сила най-после успяха да разбият металната врата. Петима мъже се втурнаха вътре и моментално се върнаха, почти задушени заради липсата на кислород. Няколко души си сложиха кислородни маски и влязоха.

След няколко минути Карлос, който следеше на монитора случващото се, изруга. Президентът и съпругата му излязоха невредими и свалиха от лицата си кислородните маски, захранвани от малки бутилки кислород, които Джейн беше скрила под палтото си. Беше им ги дал агент Уотърс, след като Шон Кинг му бе казал, че в мазето на Куори е открил контейнери с азот, и бе предположил за какво могат да се използват.

Фостър и хората му се спуснаха към първото семейство и ги качиха на хеликоптера толкова бързо, че нито президентът, нито съпругата му докоснаха земята с крака.

– Всичко наред ли е, господин президент? – попита Фостър разтревожено, след като се увери, че са в безопасност в машината. – Ще трябва веднага да преминете медицински преглед. И вие, и мисис Кокс.

– Добре съм. И двамата сме добре – отвърна президентът и погледна Чък Уотърс. – Чудесно хрумване. Сложихме маските веднага щом чухме съскането на газа.

– Хрумването беше на Шон Кинг, сър, не мое. Въпреки че ме предупреди, не ми се вярваше, че в къщата има газ. Мислех, че няма да има проблем.

– Е, ще трябва да благодаря на мистър Кинг – поклати глава президентът и погледна съпругата си. – Още веднъж.

Пребледнял, Фостър добави:

– Сър, ако и за миг бях помислил, че мястото може да е заредено с газ, за нищо на света нямаше да допусна да влезете там.

Кокс извади пистолета от колана си и го върна на Фостър.

– Е, не ти оставих възможност да избираш, нали? Онзи, който е планирал цялата работа, е много умен. Като гледам колко сложно е всичко, мисля, че е дело на добре финансирана терористична организация, а моите глупави изпълнения те поставиха наистина в невъзможна ситуация. Извинявай, Лари.

Лицето на Фостър почервеня. Президентът рядко се извиняваше на когото и да било, да не говорим за агент на Сикрет Сървис.

– Приемам извинението, господин президент – отвърна той.

Вратата на хеликоптера се затвори и президентът каза:

– Трябва да се приберем във Вашингтон. Бързо.

– Напълно съгласен съм, господин президент – въздъхна с облекчение Фостър.

– А племенницата ви? – попита Уотърс.

– След случилото се надеждата ни да е жива е минимална. Ако целта им е била да ме убият, явно не са имали никакво намерение да я освободят.

Джейн Кокс се разрида и закри лицето си с длани. Президентът я прегърна през раменете.

– Но трябва да продължим да правим каквото трябва. – Той огледа вътрешността на хеликоптера. – Да не губим надежда. Трябва обаче и да се готвим за най-лошото. Днес тези копелета се опитаха да убият мен и жена ми, но не успяха. Америка никога няма да се огъне пред такова зло. Никога. Могат да продължават с опитите да се доберат до мен, но никога няма да успеят. Няма да го допусна. Не и докато съм президент.

Агентите го гледаха със страхопочитание. Изглежда, бяха забравили, че само преди минути същият този мъж приличаше на разбеснял се психопат, опрял пистолет в собственото си слепоочие, повече разтревожен за преизбирането си, отколкото за съдбата на племенницата си. Знаеха само, че беше влязъл смело в капан, за да спаси племенницата си, а сега, след като беше избегнал на косъм смъртта, подкрепяше съпругата си и повдигаше бойния дух на хората си. Малко президенти успяваха да внушат такова доверие.

Преди да се издигнат във въздуха, беше взето решение, че при тези обстоятелства първото семейство не бива да пътува в един и същ хеликоптер. Мисис Кокс беше отведена във втората машина заедно с шестима агенти и двама командоси, а основната огнева мощ и агент Уотърс тръгнаха с президента. Двама агенти останаха, за да се оправят с местната полиция и трупа на Типи Куори.

83

Куори захвърли сателитния телефон с гневен вик и се втурна обратно в рудника. Шон, който следеше какво става от прикритието им, отбеляза:

– Не изглежда особено щастлив.

– Вероятно току-що научи, че нашият човек е останал жив.

– За какво говорите? – попита Гейбриъл, който беше наострил уши. – Какъв ваш човек?

– Гейбриъл, колко добре познаваш вътрешността на рудника?

– Шон, не! – възкликна се Мишел.

– Мишел, не можем да влезем на сляпо.

– Той е дете!

– Вътре може да има и друго дете.

– Ще отида – каза Гейбриъл. – Познавам рудника много добре. Искам да отида. Мога да говоря с мистър Сам.

– Той иска да отиде – настоя Шон.

Мишел погледна Шон и после умоляващото лице на Гейбриъл.

– Мишел, не разполагаме с много време. Видя как влезе Куори.

Изкачиха се още малко нагоре и хукнаха към входа на рудника. Вратата не беше проблем, защото Куори не си беше направил труда да я залости.

Влязоха с извадени пистолети и фенери. След няколко мига изчезнаха в тъмнината.

– Даръл! – изкрещя Куори. – Даръл!

Синът му изникна от тъмнината.

– Какво има?

Куори почти не можеше да говори. Нито да мисли. Стисна рамото на сина си с ръка.

– Обади се Карлос. Не се е получило. Измъкнали са се!

– Мамка му! Прецакани сме!

– Кислородни маски! – промълви Куори.

Даръл изгледа баща си гневно.

– Какво ще правим сега, старче?

Куори се обърна и забърза по прохода. Даръл тръгна след него.

Отключи вратата на помещението, в което бе Уила, и я отвори рязко. Даян Уол заотстъпва още щом видя гневната му физиономия.

– Не, моля те! Недей! Не! – разпищя се тя.

Уила изглеждаше объркана.

– Какво става? – попита тя.

– Не ни убивай! – запищя Даян.

Уила скочи и започна да отстъпва.

Куори и Даръл запристъпваха напред.

Куори дишаше учестено.

– Живи са! Живи са, по дяволите!

– Кой е жив? – извика Уила.

Куори бутна масата настрани и срита столовете, така че се разхвърчаха из стаята. Уила изтича при Даян, която се свиваше в ъгъла, макар и вече да нямаше накъде да отстъпва.

И двете се разпищяха, когато Куори ги сграбчи и започна да ги тегли към вратата.

– Хайде! – крещеше той. – Даръл!

Даръл грабна Уила и я вдигна от пода.

– Моля те, мистър Сам! Моля те! – Уила плачеше толкова силно, че почти не можеше да говори.

Даян се отпусна на пода и се наложи Куори да я влачи.

Когато излязоха пред вратата, Куори спря и се ослуша.

Даян все още пищеше и той я скастри:

– Млъквай, жено! Веднага!

Тя не млъкна.

Той извади пистолет от колана си и го опря в слепоочието й.

– Млъквай! – просъска той отново.

Този път Даян застана на колене и млъкна.

Уила беше в ръцете на Даръл. Куори вдигна очи и видя, че момичето го гледа. И пистолета му.

– Чу ли, Даръл? – попита Куори.

– Какво да чуя?

– Това.

В стените на галерията отекваше тропот от човешки стъпки.

– Полицията е – каза Куори. – Тук са. Сигурно са цяла армия!

Даръл погледна баща си безизразно.

– Какво искаш да направя сега?

– Искам да се бием. Да очистим колкото се може повече от тях.

– Тогава ще ида да взема нещо, с което да се бием.

Даръл подаде Уила на Куори. Преди синът му да се отдалечи в тъмната галерия, Куори подвикна:

– Донеси ми кутията.

Даръл се усмихна зловещо.

– Ще им видим сметката, татко!

– Донеси я. Ама я дай на мен.

– Още нареждаш, а? Няма да се измъкнем живи оттук. Като стария Кърт. Само кости ще останат от нас.

– Какво говори той? – извика Уила.

– Върви – тросна се Куори.

– Ще вървя и още как. И ще се върна. Ама както аз си знам, старче. Само този път. Този последен път! Както аз си знам!

– Даръл!

Но синът му вече беше изчезнал в тъмнината.

Стъпките продължаваха да се чуват.

– Кой е там? – извика Куори. – Имам заложници!

– Мистър Сам! – извика глас.

– Гейбриъл! – Куори истински се изненада.

Мишел не беше достатъчно бърза, за да попречи на Гейбриъл да извика. Сега сложи длан на устата му и поклати глава.

– Гейбриъл! – извика Куори. – Какво правиш тук!?

Тишина.

– С кого си?

Куори беше наясно, че момчето не можеше да дойде само до рудника. Бяха го хванали. Бяха се измъкнали от малката къща. Типи беше мъртва. И държаха Гейбриъл. Сега си мислеха, че са хванали и Сам Куори. Но грешаха. Гневът му растеше. Всичките тези години! Цялата тази работа! За нищо.

– Кой е там? – попита Уила с разтреперан глас, стиснала дебелия врат на Куори с двете си ръце.

– Мълчи – скара й се той.

– Това е момчето, за което ми разказа. Гейбриъл.

– Да, то е. Само че с него има някой.

Куори побутна Даян с върха на обувката си.

– Ставай, веднага!

Даян се изправи, Куори я хвана за лакътя и тримата бързо свиха зад един ъгъл.

– Моля те, пусни ни! – примоли се Даян. – Моля те.

– Млъквай, жено, кълна се, че…

– Не я наранявай! – обади се Уила. – Изплашена е.

– Всички сме изплашени! Не трябваше да водят Гейбриъл тук!

– Мистър Куори!

Всички се сепнаха, защото гласът беше непознат.

– Мистър Куори, аз съм Шон Кинг. Тук съм с партньорката ми Мишел Максуел. Чувате ли ме?

Куори не отговори и мушна Даян с цевта на пистолета, за да мълчи.

– Чувате ли ме? Наеха ни да открием Уила Дътън. Нищо повече. Не сме полицаи, а частни детективи. Ако Уила е при вас, пуснете я и ще си отидем.

Куори продължаваше да мълчи.

– Мистър Куори?

– Чувам ви – извика той. – Ще си отидете ли, ако ви я дам? Защо си мисля, че вън чака армия полицаи?

– Вън няма никой.

– Аха. И нямате причина да ме лъжете, нали?

Куори дръпна Даян по-навътре в галерията.

– Искаме Уила. Това е всичко.

– Всички искаме много неща, но не ги получаваме.

Следващите думи на Шон стреснаха Куори.

– Бяхме в къщата ви. Видяхме стаята в мазето. Гейбриъл ни я показа. Знаем какво се е случило с дъщеря ви. Знаем всичко. И ако пуснете Уила да си тръгне, ще направим необходимото, за да излезе истината наяве.

– Защо ви е да го правите? – извика Куори.

– Случилото се е несправедливо, Куори. Знаем го и искаме да помогнем. Първо обаче трябва да се убедим, че Уила е в безопасност.

– Никой вече не може да ми помогне. Нищо не ми остана. Знаете какво се опитах да направя. Не се получи. Ще дойдат за мен всеки момент.

– Въпреки всичко можем да ви помогнем.

Сега Шон говореше по-тихо, за да не може Куори да разбере, че се движат и че се приближават към него.

– Не искате да нараните момичето, нали? – продължи той. – Знам, че не искате. Ако искахте, вече щяхте да сте го направили.

Куори се замисли.

– Къде е Гейбриъл? – попита. – Искам да говоря с него.

Мишел кимна на Гейбриъл.

– Мистър Сам, тук съм.

– Какво правиш тук?

– Дойдох да ти помогна. Не искам да пострадаш, мистър Сам.

– Благодаря ти, Гейбриъл. Но тези хора с теб… Слушайте, Гейбриъл и майка му нямат нищо общо с това. Отговорността е изцяло моя.

– Намерихме писмото – каза Шон. – Знаем. Никой няма претенции към тях.

– Мистър Сам – обади се Гейбриъл, – не искам никой да пострада. Пусни я да си иде у дома, а после и ние ще си отидем. Може със самолета, както ми обеща.

Куори поклати бавно глава.

– Би било много хубаво, синко. Само че не го виждам да стане.

– Защо?

– Правила, Гейбриъл. Работата е там, че не всички ги спазват. Някои хора непрекъснато ги нарушават и… – Той млъкна.

– Куори, ще пуснете ли Уила да си тръгне? – извика Шон. – И Даян Уол? И тя е при вас, нали? Не искате да ги нараните, нали? Знам, че не искате. Не сте такъв човек!

Вече бяха много близо. Шон и Мишел го усещаха. Дръпнаха Гейбриъл зад себе си.

– Куори?

Куори почувства как Уила се вкопчва във врата му. Погледна я и изведнъж си представи, че там е едно друго момиченце, което обичаше повече от всичко и което беше оставил да умре в построено от самия него съоръжение. Този приятел беше прав. Не беше такъв човек. Поне не искаше да бъде.

– Добре, добре. Ще ги пусна.

Пусна Уила на земята и клекна пред нея, за да я гледа в очите.

– Уила, ето какво… Съжалявам за това, което направих. Ще ми се да можех да върна времето, но не мога. Разбери… загубих дъщеря си заради онова, което направиха някои хора. И то ме измъчваше през цялото време, превърна ме в нещо, което не съм искал да бъда. Можеш ли да го разбереш?

Тя кимна замислено.

– Мисля, че да – отговори с тънко гласче. – Да.

– Когато обичаш някого, трябва да си готов и да мразиш. Понякога омразата надделява. Ти обаче ме послушай, Уила. Може да се случи да имаш много добра причина да мразиш някого, но все пак трябва да се освободиш от омразата. Защото, ако не се освободиш, тя ще разруши целия ти живот. И по-лошото е, че няма да остане място за никаква любов.

Преди да може да отговори, той я завъртя с гръб към себе си и извика:

– Идва към вас. Само тя. Тръгвай, Уила. Върви към гласовете им.

– Насам, Уила – извика Мишел.

Уила се обърна още веднъж към Куори.

– Върви, Уила – подкани я той. – Не спирай и не се обръщай назад.

Той знаеше, че когато научи за смъртта на майка си, скръбта ще промени целия й живот. Щеше да го мрази и с право. Просто се надяваше да е чула думите му и да не оставя омразата да провали живота й. Както беше провалила неговия.

Уила забърза напред.

Куори извика:

– Как ме открихте? Заради драсканиците по ръцете на жената ли? На коасати?

Шон се поколеба, после отговори:

– Да.

Куори поклати глава и изруга тихо.

– А сега Даян Уол – извика Шон, след като Уила стигна до тях невредима.

Куори погледна жената и кимна.

– Върви.

– Няма да ме застреляш в гръб, нали? – попита тя с треперещ глас.

– Никога не стрелям по хората в гръб, но мога да стрелям по тях очи в очи, ако ми дадат повод. – Бутна я напред. – Върви.

Даян Уол хукна по прохода, но все пак се обърна и извика:

– Копеле!

Викът й обаче беше заглушен от друг крясък. Беше свиреп като боен вик на воини на Конфедерацията преди атака.

– Внимавай! – извика Мишел след секунда.

– Даръл! – извика Куори, който разбра откъде идва викът. – Недей! Не, момче! НЕ! Гейбриъл е там!

Даръл тичаше из галерията с автомат в ръка и стреляше напосоки.

– Долу! – извика Мишел, дръпна Ула зад гърба си и отговори на стрелбата.

Шон приклекна, а над главата му се посипа ураган от куршуми.

Откосите улучиха Даян Уол в гръдния кош и почти срязаха тялото й на две. Докато падаше, жената погледна назад към Куори с широко отворени, безумни и обвиняващи очи. Строполи се на твърдия под, потънала в собствената си кръв. Рудникът щеше да е нейната гробница.

– Кучи синове! – ревеше Даръл. Пълнителят му свърши, той го пусна да издрънчи на земята, зареди нов и продължи да стреля. Куршумите рикошираха от тавана, стените и от каменния под. Сякаш бяха попаднали в смъртоносен игрален автомат.

Куори скочи напред.

– Даръл! Спри! Спри ти казвам! Гейбриъл…

Дори да го беше чул, Даръл вече не слушаше баща си. Изглежда, точно това искаше да каже преди малко с думите „както аз си знам“.

Пусна автомата и извади два полуавтоматични пистолета с никелов обков. Продължи напред, без да престава да стреля като обезумял. Когато пълнителите свършиха, зареди нови и продължи. Когато и те свършиха, той ги захвърли и извади ловна пушка от кожения калъф на гърба си. Зареди я и пак започна да стреля. Оловото от едрокалибреното оръжие къртеше парчета скала от стените и тавана и ги превръщаше в смъртоносни шрапнели.

След малко, когато Даръл зареждаше пушката, Мишел се надигна и изпрати куршум в гърдите му.

– По дяволите! – изруга тя, защото той само се олюля и направи крачка назад, тъй като бронежилетката му пое по-голямата част от удара. – Кога ли ще се науча да се целя в главата?

Шон също започна да стреля. Искаше да накара Даръл да се скрие. Младежът обаче, изглежда, не се боеше от смъртта. Зареди пушката и продължи да сипе олово, изстрел след изстрел, като едновременно се смееше и ругаеше. В един момент изкрещя:

– Това ли трябваше да направим, а, тате? Момчето ти е тук, до теб!

Мишел си даде сметка, че няма да се справят със стрелбата, и извика:

– Гейбриъл! Уила! Бягайте! – Тя посочи назад. – Насам!

Гейбриъл сграбчи ръката на Уила.

– Хайде! Идвай!

Хукнаха.

След миг Шон простена от болка.

Мишел вдигна очи от оръжието си, което презареждаше, и го видя да стиска ръката си – беше я разкъсало парче скала.

– Забравих да клекна – намръщи се той.

Не го виждаха в тъмното, но сега Даръл държеше нещо много по-страшно от автомат. Държеше малка кутия с прекъсвач.

– Хей, ченгета! – извика. – Хайде да вървим при Исус!

– Спри! – Куори връхлетя върху сина си точно когато той щракна прекъсвача. Даръл залитна и се строполи на земята, а Куори, носен от инерцията, прелетя над него и се претърколи над купчина камъни.

Последва кратка тишина и после се възпламени първият заряд. Ударната вълна на недалечната експлозия изтрещя в тесния проход като влак в тунел и понесе пред себе си задушаващ дим и камъни.

Даръл се надигна точно навреме, за да поеме цялата сила на удара. Голям камък буквално му откъсна главата. Куори се оказа защитен от купчината камъни, зад която беше паднал. След миг се изправи със залитане и се закашля от прахоляка.

Едва погледна какво е останало от сина му и забърза по прохода. Откри Шон и Мишел, където ги беше съборила експлозията, и им помогна да станат.

– Бързо! – извика им. – Следващият взрив е на пет метра оттук!

Хукнаха колкото ги държат краката. Когато следващият взрив избухна, таванът се срути на метри зад тях. Взривната вълна пак ги събори, Мишел се опита да се надигне, но изпищя от болка и се улови за глезена. Куори се наведе, вдигна високата жена и я метна на рамо с едно движение. В следващия миг голям камък се срути точно на мястото, където тя бе паднала.

– Хайде, бягай! – извика Куори на Шон, който беше пред него и стискаше ранената си ръка. – Всеки момент ще гръмне следващият!

Докато тримата преминаваха през купчина отломки в дима и хаоса, не забелязаха Гейбриъл и Уила, свити в една странична галерия. Бяха се скрили там, след като таванът едва не бе паднала върху тях.

След миг се взриви още един заряд и планината се разтресе пак. От тавана се посипаха нови парчета.

Най-накрая тримата стигнаха до изхода и изскочиха навън. Куори пусна Мишел на земята и остана на четири крака, задъхан като маратонец.

Мишел държеше глезена си и гледаше Куори. Беше покрит с прахоляк и с бялата коса и загорялото от слънцето лице приличаше на оцелял след някакъв апокалипсис. И донякъде беше така. За всички тях.

– Ти спаси живота ми – успя да изпъшка Мишел.

Куори огледа Шон и видя окървавената му ръка. Откъсна ръкава на ризата му и я стегна с него над раната, за да спре кървенето. Когато се отдръпна, Шон видя белезите от нажеженото желязо върху ръката на Куори. Погледна въпросително Мишел. И тя ги беше видяла.

Изведнъж Шон изтръпна.

– Къде са децата?

Куори и Мишел започнаха да се озъртат.

– Уила? Гейбриъл! – извика тя.

Куори вече се бе втренчил във входа на рудника.

– Още са вътре – каза той.

Обърна се и се спусна натам точно когато поредната експлозия разтърси земята.

Шон скочи на крака, за да отиде с него.

– Шон! Недей! – извика Мишел и стисна ръката му. – Не влизай там повече! Цялата планина ще се срути всеки момент!


    Ваша оценка произведения:

Популярные книги за неделю