Текст книги "Първото семейство"

45

Куори спря пикапа пред караваната на Фред и натисна клаксона. Фред излезе. В едната си ръка държеше цигара, купена от магазина, а в другата – книжен плик. На главата си беше сложил стара сламена шапка с петна от пот. Беше с кадифено яке, избелели дънки и ботуши, напукани от дъжд и слънце. Бялата му коса беше пусната до раменете и изглеждаше блестяща и чиста.

Куори се показа през прозореца.

– Взе ли си документ за самоличност?

Фред се качи в пикапа, взе портфейла си – всъщност това беше правоъгълно парче кожа, сгънато на две и притегнато с ластик – и извади оттам лична карта.

– Така белите хора слагат етикети на нас, истинските американци.

Куори се ухили.

– Имам новина за теб, приятел. Старият Чичо Сам не следи само теб. Следи всички нас. И истинските американци като теб, и тези като мен, които сме само наематели.

Фред извади от книжния плик бутилка бира.

– Дявол да го вземе, не можеш ли да изчакаш, докато свършим, и после да пиеш? – каза Куори. – Не ми се мисли на какво е заприличал горкият ти черен дроб.

– Майка ми живя до деветдесет и осем – отвърна Фред, отпи голяма глътка и прибра бутилката в плика.

– Така ли? Аз пък мога да ти гарантирам, че ти няма да доживееш до толкова. Освен това нямаш здравна застраховка. И аз нямам. Казват, че болницата трябвало да лекува всеки, но не казват кога. Бил съм в областната болница много пъти и съм лежал на пода в чакалнята с такава треска и кашлица, че мислех, че умирам. Най-накрая след два дни дойде някакъв младок с бяла престилка и поиска да си изплезя езика и да му кажа къде ме боли, както си лежах на пода и червата ми се скъсваха от разстройство. Тогава вече и бездруго бях прескочил трапа, ама ако ми бяха дали някакво хапче, щеше да мине по-леко…

– Никога не ходя в болница – каза Фред на своя език, после продължи да говори забързано.

Куори го прекъсна.

– Фред, Гейбриъл не е тук, така че не те разбирам, мой човек.

Фред повтори всичко на английски.

– Така. Щом си в Америка, говори английски. Само ти казвам да не ходиш в болницата, ако нямаш застраховка. Какъвто и език да им говориш, ще те прецакат.

Пикапът продължи да подскача по пътя. Фред посочи постройката в далечината – малката къща, която беше построил Куори.

– Добре си я направил – каза той. – Понякога те гледам как работиш.

– Благодаря.

– А за кого я построи?

– За един специален човек.

– Кой е той?

– Аз. Това ще ми е къщата за почивка.

Продължиха.

Куори извади от джоба си дебел плик и го даде на Фред. Фред го отвори и ръцете му леко затрепериха. Погледна стъписано към Куори, който го наблюдаваше изпод рунтавите си вежди.

– Хиляда долара.

– За какво? – попита Фред, закашля се и изплю храчката през прозореца.

– Задето се върна у дома – отговори му Куори и се ухили. – И за още нещо.

– Какво?

– Затова ти трябва личната карта.

– А за какво ми е? Не си ми казал.

– Ще бъдеш свидетел на нещо важно.

– Даваш ми много пари за едно свидетелстване – възрази Фред.

– Не искаш ли парите?

– Не съм казал такова нещо – отвърна Фред и бръчките по лицето му станаха още по-дълбоки.

Куори го сръга с лакът.

– Добре. Защото не съм скръндза.

След половин час стигнаха до малкото градче, а Фред все още беше забил поглед в плика, натъпкан с двайсетачки.

– Не си ги откраднал, нали?

– През живота си не съм крал нищо. – Той погледна Фред. – С изключение на хора. Сега съм откраднал едни хора, нали?

След миг Куори и Фред се разсмяха.

– Осребрих стари облигации на баща ми – обясни Куори.

Спря пред местна банка, намираща се в едноетажна тухлена сграда с двойна стъклена врата.

– Да вървим.

Куори тръгна към входа, а Фред го последва.

– Никога не съм бил в банка – каза Фред.

– Как така?

– Никога не съм имал пари.

– И аз. Само че пак ходя до банката.

– Защо?

– По дяволите, Фред, защото там са всичките пари.

Куори дръпна настрана един познат служител и му каза какво иска. Извади документа.

– Довел съм и истински американски приятел за свидетел.

Набитият очилат банкер погледна навъсения Фред и се опита да се усмихне.

– Сигурен съм, че всичко е наред, Сам.

– И аз съм сигурен – обади се Фред и потупа джоба на якето си, където беше издутият плик с парите. Спогледаха се с Куори и се засмяха.

Служителят ги заведе в някакъв кабинет. Извика нотариуса на банката, доведоха и още един свидетел. Куори подписа завещанието си пред Фред, другия свидетел и нотариуса. После се подписаха и те. Нотариусът го оформи по официалния ред. Когато всичко беше готово, банкерът направи копие на завещанието. Куори сгъна оригинала и го прибра в джоба си.

– Пази го добре – предупреди го банкерът. – Копието не върши същата работа. Защо не наемеш банков сейф при нас?

– Не се тревожи – отвърна Куори. – Всеки, който се опита да влезе в къщата ми, остава без глава.

– Сигурен съм – каза банкерът малко нервно.

– И аз съм сигурен – увери го Куори.

Двамата с Фред се отбиха в един бар, за да пийнат, преди да тръгнат към дома.

– Значи сега мога да пия, а, Сам? – попита Фред и приближи халбата бира към устата си.

Куори надигна чаша с няколко пръста бърбън.

– Следобед е, нали? Опитвам се само да ти кажа, че трябва да имаш някакви разумни граници.

Върнаха се в „Атли“. Куори остави Фред при караваната.

Старият индианец спря по средата на стълбата и се обърна към Куори, който остана в пикапа.

– Благодаря за парите.

– Благодаря, че стана свидетел на завещанието ми.

– Да не би да очакваш да умреш скоро?

Куори се ухили.

– Ако беше така, щях да съм на Хавай и да плувам в океана или да ям калмари. Нямаше да се разхождам с раздрънкан пикал и да говоря с такива като теб, Фред.

– Между другото, не се казвам Фред.

– Знам. Аз реших да те наричам Фред. Как се казваш? Не видях картата ти добре и не видях как се подписа.

– Юджийн.

– Това индианско име ли е?

– Не, но майка ми ме е нарекла така.

– Защо?

– Защото беше бяла.

– И наистина ли доживя до деветдесет и осем?

– Не. Умря на петдесет. Много пиеше. Дори повече от мен.

– Мога ли пак да те наричам Фред?

– Да. Повече ми харесва от Юджийн.

– Кажи ми истината, Фред. Колко време ти остава да живееш?

– Около година, ако имам късмет.

– Съжалявам.

– И аз. Как разбра?

– През живота си съм виждал много смърт. Кашлицата ти. Ръцете ти са много студени, а кожата под загара е много бледа.

– Умен си.

– Знаеш, че един ден всички трябва да си отидем. Сега обаче ще можеш да се радваш на останалото ти време хиляда пъти по-добре, отколкото преди няколко часа. – Вдигна пръст към него и добави: – И недей да оставяш нищо за мен, Фред. Няма да ми трябва.

Куори потегли сред облак прахоляк.

Когато стигна „Атли“, започнаха да падат първите тежки капки дъжд.

Влезе и се запъти направо към кухнята, защото чу гласа на Рут Ан. Тя миеше някакви големи тенджери, когато ботушите на Куори изтропаха по пода на кухнята. Обърна се и му се усмихна.

– Гейбриъл те търсеше.

– Казах му, че отивам до града с Фред.

– Че защо ходи до града? – попита Рут Ан, без да спира работата си.

Куори седна, извади документа от джоба си и го разгъна.

– Исках да поговорим – каза той и вдигна листа. – Това тук е завещанието ми. Днес го подписах. Сега вече всичко е официално.

Рут Ан остави тенджерата, която миеше, и избърса ръцете си.

Челото й се сбърчи.

– Завещание? Нали не си болен, а?

– Не, поне доколкото знам. Само глупаците обаче чакат да се разболеят, за да направят завещанието си. Ела и го погледни.

Рут Ан пристъпи колебливо, после прекоси бързо кухнята и седна. Взе листа, извади от джоба си чифт очила, купени от дрогерията, и ги надяна.

– Не мога да чета много добре – каза тя смутено. – Повечето пъти Гейбриъл ми чете.

Куори посочи с пръст на едно място на листа.

– Адвокатски приказки са, но теб те интересува само това тук, Рут Ан.

Тя зачете посочения абзац, като движеше устни. После вдигна очи и каза:

– Мистър Сам, това не е правилно.

– Кое не е правилно? – попита той.

– Оставяш всичко на Гейбриъл и на мен?

– Точно така. Аз съм собственикът. Мога да дам имота на когото си поискам, по дяволите. Извини ме за израза.

– Но ти имаш семейство. Мистър Даръл, мис Типи… И другата ти дъщеря… Сузи.

– Надявам се ти да се погрижиш за Даръл, ако още е тук. И за Типи. А Сузи… Тя едва ли иска нещо от мен, защото не ми се е обаждала от четири години. А ти и Гейбриъл също сте от моето семейство. Значи искам да ви осигуря. Мога да го направя по този начин.

– Сигурен ли си?

– Разбира се, че съм сигурен.

Тя протегна ръка през масата и хвана неговата.

– Ти си добър човек, мистър Сам. Сигурно ще надживееш всички ни. Благодаря ти за всичко, което направи за мен и Гейбриъл. Ще се погрижа за всички. Както трябва. Както ти би го направил.

– Рут Ан, можеш да правиш с имота каквото си поискаш. Включително и да го продадеш, ако ти трябват пари.

Тя го погледна, ужасена от мисълта.

– Никога няма да продам това място, мистър Сам. То е нашият дом.

Край вратата се чу шум. Двамата се обърнаха и видяха Гейбриъл.

– Здрасти, Гейбриъл – поздрави Куори. – Тъкмо говорехме с майка ти за разни неща.

– Какви неща, мистър Сам? – Гейбриъл погледна майка си и видя сълзите. – Всичко наред ли е? – попита той бавно.

– Ела тук – кимна майка му. Той изтича при нея и тя го прегърна. Куори потупа Гейбриъл по главата, сгъна завещанието, прибра го в джоба си и излезе.

Трябваше да напише още едно писмо.

И трябваше да отиде при Типи.

А после до рудника.

Сега вече краят наближаваше.