355 500 произведений, 25 200 авторов.

Электронная библиотека книг » Дейвид Балдачи » Първото семейство » Текст книги (страница 15)
Първото семейство
  • Текст добавлен: 4 октября 2016, 21:51

Текст книги "Първото семейство"


Автор книги: Дейвид Балдачи


Жанр:

   

Триллеры


сообщить о нарушении

Текущая страница: 15 (всего у книги 29 страниц)

44

– Какво е станало, Гейбриъл? Изглеждаш като болен. Куори гледаше малкото момче през голямата кухненска маса.

– Не спах добре последните две нощи, мистър Сам – отговори момчето жално.

– Децата трябва винаги да спят добре. Да не би да ти тежи нещо?

Гейбриъл не можа да го погледне в очите, когато отговори:

– Нищо особено. Ще се оправя.

– Днес нямаш ли училище? – попита Куори. – Защото, ако имаш, ще изпуснеш автобуса.

– Нямам. Ден на учителя е. Мислех да помогна на мама на полето, а после да почета малко.

– Трябва да поговоря с майка ти, когато се върна от града.

– За какво?

– За лични неща.

Гейбриъл помръкна.

– Не съм направил нищо лошо, нали?

Куори се усмихна.

– Да не мислиш, че целият свят се върти около теб? Не. По работа. Ти можеш да почистиш масата с инструментите в плевнята. Изхвърли всичко, което е ръждясало, и ще ти дам още една марка.

Гейбриъл се опита да се усмихне.

– Благодаря, мистър Сам. Направих хубава колекция. Последната марка, която ми даде, я проверих в интернет, в e-bay.

– Това пък какво е?

– Там продаваш и купуваш разни работи. Нещо като интернет магазин.

Куори го погледна леко заинтригуван.

– Продължавай.

– Ами тази марка, дето ми я даде, струва четирийсет долара.

– По дяволите! Да не искаш да я продадеш?

Гейбриъл се стресна.

– Мистър Сам! Няма да продам нищо, което си ми дал.

– Един съвет, момче. Тази колекция марки един ден ще ти помогне да си платиш колежа. Защо иначе мислиш, че ти давам марки? И стари монети?

Гейбриъл го погледна озадачено.

– Не ми беше минавало през ум.

– Видя ли? Умът ти не е толкова голям, колкото си мислиш, нали?

– Сигурно не е – отговори Гейбриъл. След малко отбеляза: – Напоследък често летиш до онзи рудник, мистър Сам.

Куори се ухили.

– Търся диаманти.

– Диаманти в рудник? – учуди се Гейбриъл. – Мислех, че всичките диамантени находища са в Африка.

– Може да има и тук, в Алабама.

– Мислех си… не може ли да дойда с теб?

– Синко, водил съм те там много пъти. Това е една голяма дупка, пълна с мръсотия.

– Исках да кажа – със самолета. Ходили сме само с пикапа.

– Ходили сме само с пикапа, защото не обичаш да летиш. Нали сам ми казваш, че всеки път, когато излитам, ти идвало да се заровиш в земята.

Гейбриъл се усмихна смутено.

– Опитвам се да го преодолея. Искам да видя повече от този свят, не само Алабама, така че ще трябва да свиквам със самолетите.

Куори се усмихна на логиката на момчето.

– Да, така си е, наистина.

– Извикай ме тогава. Сега отивам да си върша работата.

– Добре.

Гейбриъл остави чиниите си в мивката и излезе от кухнята. Тръгна към плевнята дълбоко замислен. Мислеше за нещата, които говореше мистър Сам онази вечер в библиотеката, когато беше пиян. Беше чул някакво име – „Уилоу“ или нещо подобно. И „галерии“. Това го караше да мисли за рудника.

Разбира се, не можеше да попита мистър Сам направо, защото не искаше да признае, че е подслушвал дори и неволно – нали беше отишъл, за да вземе друга книга. Мистър Сам наистина е натъжен заради нещо, каза си Гейбриъл, докато разчистваше масата с инструменти в плевнята. А предишния ден го беше видял да запретва ръкави, за да помогне да измият чиниите. Имаше белези от изгаряне. Гейбриъл се чудеше и заради тях.

Освен това слушаше какво си говореха Даръл и Карлос вечер, докато чистеха карабините си. Повечето неща му се струваха безсмислици. Веднъж говореха за Кърт. Когато той влезе при тях, веднага млъкнаха и му показаха как да разглоби и сглоби пистолет за по-малко от петдесет секунди. Защо летяха до рудника всеки ден? И защо Карлос, а понякога и Даръл оставаха там през нощта? Дали не ставаше нещо на онова място? Гейбриъл не смяташе, че наистина търсят диаманти.

Той често беше виждал мистър Сам да става посред нощ и да се запътва към мазето с голяма халка ключове в ръка. Веднъж дори го проследи чак до долу, а сърцето му биеше толкова силно, та си мислеше, че мистър Сам няма как да не го чуе. Видя го да отваря врата в края на коридора, от която го лъхна лоша миризма. Майка му веднъж му беше казала, че фамилията Куори някога затваряла там лошите роби. В началото не й повярва и попита мистър Сам, но той потвърди думите й.

– Семейството ти имало ли е роби, мистър Сам? – попита го веднъж, когато се разхождаха из полето.

– Повечето хора по тези места са имали навремето. Тогава „Атли“ е била памучна плантация. Сигурно е имало много работници.

– А защо не са им плащали, вместо да ги държат като роби само защото е можело?

– От алчност, предполагам. Ако не плащаш на хората, за теб остават повече пари. Смятали са, че едната раса не е равностойна на другата.

Гейбриъл мушна ръце в джобовете си и каза:

– Това е срамно.

– Твърде много хора си мислят, че могат да причинят зло, да наранят когото си поискат и да се отърват безнаказано.

Това обаче не обясняваше защо мистър Сам слизаше във вонящата стая, където са затваряли лошите роби. В „Атли“ наистина се случваха странни неща. Но тук беше домът на Гейбриъл и на майка му. Нямаше къде другаде да отидат, така че всичко това всъщност не беше негова работа. Щеше да продължава по свой собствен път. Ала любопитството не му даваше мира. Такъв си беше по природа.

45

Куори спря пикапа пред караваната на Фред и натисна клаксона. Фред излезе. В едната си ръка държеше цигара, купена от магазина, а в другата – книжен плик. На главата си беше сложил стара сламена шапка с петна от пот. Беше с кадифено яке, избелели дънки и ботуши, напукани от дъжд и слънце. Бялата му коса беше пусната до раменете и изглеждаше блестяща и чиста.

Куори се показа през прозореца.

– Взе ли си документ за самоличност?

Фред се качи в пикапа, взе портфейла си – всъщност това беше правоъгълно парче кожа, сгънато на две и притегнато с ластик – и извади оттам лична карта.

– Така белите хора слагат етикети на нас, истинските американци.

Куори се ухили.

– Имам новина за теб, приятел. Старият Чичо Сам не следи само теб. Следи всички нас. И истинските американци като теб, и тези като мен, които сме само наематели.

Фред извади от книжния плик бутилка бира.

– Дявол да го вземе, не можеш ли да изчакаш, докато свършим, и после да пиеш? – каза Куори. – Не ми се мисли на какво е заприличал горкият ти черен дроб.

– Майка ми живя до деветдесет и осем – отвърна Фред, отпи голяма глътка и прибра бутилката в плика.

– Така ли? Аз пък мога да ти гарантирам, че ти няма да доживееш до толкова. Освен това нямаш здравна застраховка. И аз нямам. Казват, че болницата трябвало да лекува всеки, но не казват кога. Бил съм в областната болница много пъти и съм лежал на пода в чакалнята с такава треска и кашлица, че мислех, че умирам. Най-накрая след два дни дойде някакъв младок с бяла престилка и поиска да си изплезя езика и да му кажа къде ме боли, както си лежах на пода и червата ми се скъсваха от разстройство. Тогава вече и бездруго бях прескочил трапа, ама ако ми бяха дали някакво хапче, щеше да мине по-леко…

– Никога не ходя в болница – каза Фред на своя език, после продължи да говори забързано.

Куори го прекъсна.

– Фред, Гейбриъл не е тук, така че не те разбирам, мой човек.

Фред повтори всичко на английски.

– Така. Щом си в Америка, говори английски. Само ти казвам да не ходиш в болницата, ако нямаш застраховка. Какъвто и език да им говориш, ще те прецакат.

Пикапът продължи да подскача по пътя. Фред посочи постройката в далечината – малката къща, която беше построил Куори.

– Добре си я направил – каза той. – Понякога те гледам как работиш.

– Благодаря.

– А за кого я построи?

– За един специален човек.

– Кой е той?

– Аз. Това ще ми е къщата за почивка.

Продължиха.

Куори извади от джоба си дебел плик и го даде на Фред. Фред го отвори и ръцете му леко затрепериха. Погледна стъписано към Куори, който го наблюдаваше изпод рунтавите си вежди.

– Хиляда долара.

– За какво? – попита Фред, закашля се и изплю храчката през прозореца.

– Задето се върна у дома – отговори му Куори и се ухили. – И за още нещо.

– Какво?

– Затова ти трябва личната карта.

– А за какво ми е? Не си ми казал.

– Ще бъдеш свидетел на нещо важно.

– Даваш ми много пари за едно свидетелстване – възрази Фред.

– Не искаш ли парите?

– Не съм казал такова нещо – отвърна Фред и бръчките по лицето му станаха още по-дълбоки.

Куори го сръга с лакът.

– Добре. Защото не съм скръндза.

След половин час стигнаха до малкото градче, а Фред все още беше забил поглед в плика, натъпкан с двайсетачки.

– Не си ги откраднал, нали?

– През живота си не съм крал нищо. – Той погледна Фред. – С изключение на хора. Сега съм откраднал едни хора, нали?

След миг Куори и Фред се разсмяха.

– Осребрих стари облигации на баща ми – обясни Куори.

Спря пред местна банка, намираща се в едноетажна тухлена сграда с двойна стъклена врата.

– Да вървим.

Куори тръгна към входа, а Фред го последва.

– Никога не съм бил в банка – каза Фред.

– Как така?

– Никога не съм имал пари.

– И аз. Само че пак ходя до банката.

– Защо?

– По дяволите, Фред, защото там са всичките пари.

Куори дръпна настрана един познат служител и му каза какво иска. Извади документа.

– Довел съм и истински американски приятел за свидетел.

Набитият очилат банкер погледна навъсения Фред и се опита да се усмихне.

– Сигурен съм, че всичко е наред, Сам.

– И аз съм сигурен – обади се Фред и потупа джоба на якето си, където беше издутият плик с парите. Спогледаха се с Куори и се засмяха.

Служителят ги заведе в някакъв кабинет. Извика нотариуса на банката, доведоха и още един свидетел. Куори подписа завещанието си пред Фред, другия свидетел и нотариуса. После се подписаха и те. Нотариусът го оформи по официалния ред. Когато всичко беше готово, банкерът направи копие на завещанието. Куори сгъна оригинала и го прибра в джоба си.

– Пази го добре – предупреди го банкерът. – Копието не върши същата работа. Защо не наемеш банков сейф при нас?

– Не се тревожи – отвърна Куори. – Всеки, който се опита да влезе в къщата ми, остава без глава.

– Сигурен съм – каза банкерът малко нервно.

– И аз съм сигурен – увери го Куори.

Двамата с Фред се отбиха в един бар, за да пийнат, преди да тръгнат към дома.

– Значи сега мога да пия, а, Сам? – попита Фред и приближи халбата бира към устата си.

Куори надигна чаша с няколко пръста бърбън.

– Следобед е, нали? Опитвам се само да ти кажа, че трябва да имаш някакви разумни граници.

Върнаха се в „Атли“. Куори остави Фред при караваната.

Старият индианец спря по средата на стълбата и се обърна към Куори, който остана в пикапа.

– Благодаря за парите.

– Благодаря, че стана свидетел на завещанието ми.

– Да не би да очакваш да умреш скоро?

Куори се ухили.

– Ако беше така, щях да съм на Хавай и да плувам в океана или да ям калмари. Нямаше да се разхождам с раздрънкан пикал и да говоря с такива като теб, Фред.

– Между другото, не се казвам Фред.

– Знам. Аз реших да те наричам Фред. Как се казваш? Не видях картата ти добре и не видях как се подписа.

– Юджийн.

– Това индианско име ли е?

– Не, но майка ми ме е нарекла така.

– Защо?

– Защото беше бяла.

– И наистина ли доживя до деветдесет и осем?

– Не. Умря на петдесет. Много пиеше. Дори повече от мен.

– Мога ли пак да те наричам Фред?

– Да. Повече ми харесва от Юджийн.

– Кажи ми истината, Фред. Колко време ти остава да живееш?

– Около година, ако имам късмет.

– Съжалявам.

– И аз. Как разбра?

– През живота си съм виждал много смърт. Кашлицата ти. Ръцете ти са много студени, а кожата под загара е много бледа.

– Умен си.

– Знаеш, че един ден всички трябва да си отидем. Сега обаче ще можеш да се радваш на останалото ти време хиляда пъти по-добре, отколкото преди няколко часа. – Вдигна пръст към него и добави: – И недей да оставяш нищо за мен, Фред. Няма да ми трябва.

Куори потегли сред облак прахоляк.

Когато стигна „Атли“, започнаха да падат първите тежки капки дъжд.

Влезе и се запъти направо към кухнята, защото чу гласа на Рут Ан. Тя миеше някакви големи тенджери, когато ботушите на Куори изтропаха по пода на кухнята. Обърна се и му се усмихна.

– Гейбриъл те търсеше.

– Казах му, че отивам до града с Фред.

– Че защо ходи до града? – попита Рут Ан, без да спира работата си.

Куори седна, извади документа от джоба си и го разгъна.

– Исках да поговорим – каза той и вдигна листа. – Това тук е завещанието ми. Днес го подписах. Сега вече всичко е официално.

Рут Ан остави тенджерата, която миеше, и избърса ръцете си.

Челото й се сбърчи.

– Завещание? Нали не си болен, а?

– Не, поне доколкото знам. Само глупаците обаче чакат да се разболеят, за да направят завещанието си. Ела и го погледни.

Рут Ан пристъпи колебливо, после прекоси бързо кухнята и седна. Взе листа, извади от джоба си чифт очила, купени от дрогерията, и ги надяна.

– Не мога да чета много добре – каза тя смутено. – Повечето пъти Гейбриъл ми чете.

Куори посочи с пръст на едно място на листа.

– Адвокатски приказки са, но теб те интересува само това тук, Рут Ан.

Тя зачете посочения абзац, като движеше устни. После вдигна очи и каза:

– Мистър Сам, това не е правилно.

– Кое не е правилно? – попита той.

– Оставяш всичко на Гейбриъл и на мен?

– Точно така. Аз съм собственикът. Мога да дам имота на когото си поискам, по дяволите. Извини ме за израза.

– Но ти имаш семейство. Мистър Даръл, мис Типи… И другата ти дъщеря… Сузи.

– Надявам се ти да се погрижиш за Даръл, ако още е тук. И за Типи. А Сузи… Тя едва ли иска нещо от мен, защото не ми се е обаждала от четири години. А ти и Гейбриъл също сте от моето семейство. Значи искам да ви осигуря. Мога да го направя по този начин.

– Сигурен ли си?

– Разбира се, че съм сигурен.

Тя протегна ръка през масата и хвана неговата.

– Ти си добър човек, мистър Сам. Сигурно ще надживееш всички ни. Благодаря ти за всичко, което направи за мен и Гейбриъл. Ще се погрижа за всички. Както трябва. Както ти би го направил.

– Рут Ан, можеш да правиш с имота каквото си поискаш. Включително и да го продадеш, ако ти трябват пари.

Тя го погледна, ужасена от мисълта.

– Никога няма да продам това място, мистър Сам. То е нашият дом.

Край вратата се чу шум. Двамата се обърнаха и видяха Гейбриъл.

– Здрасти, Гейбриъл – поздрави Куори. – Тъкмо говорехме с майка ти за разни неща.

– Какви неща, мистър Сам? – Гейбриъл погледна майка си и видя сълзите. – Всичко наред ли е? – попита той бавно.

– Ела тук – кимна майка му. Той изтича при нея и тя го прегърна. Куори потупа Гейбриъл по главата, сгъна завещанието, прибра го в джоба си и излезе.

Трябваше да напише още едно писмо.

И трябваше да отиде при Типи.

А после до рудника.

Сега вече краят наближаваше.

46

За втори път през последните два дни Шон и Мишел слушаха свещеник да говори за скъпи покойници. Беше дъждовен, ветровит следобед, така че хората полагаха усилия да удържат черните си чадъри, докато погребваха Пам Дътън в гробището на десетина километра от къщата, в която беше убита. Децата седяха най-отпред, заедно с баща си, под една шатра. Главата на Тък беше превързана. Изглеждаше като човек, който е изпил няколко коктейла и шепа хапчета. Сестра му, първата дама, седеше до него и беше сложила покровителствено ръка на раменете му. Колийн Дътън беше сгушена в скута на Джейн. Джон се притискаше в баща си. До Джейн беше съпругът й, в черен костюм, невероятно достолепен.

Стена от агенти на Сикрет Сървис, от А-отбора, държеше мястото под обсада. Околните улици бяха проверени и затворени, като всеки капак на шахта по пътя на кортежа беше заварен, за да не се отваря. Самото гробище също беше затворено, освен за опечаленото семейство и поканените приятели. Армия от журналисти и телевизионни репортери чакаха до самия портал на гробището с надеждата да зърнат президента и скърбящата първа дама при излизането им.

Мишел сбута Шон и наклони глава наляво. Агент Уотърс от ФБР. Беше вперил поглед в тях.

– Не изглежда особено щастлив – прошепна тя.

– Обзалагам се, че никога през живота си не е бил щастлив.

Бяха се върнали от Тенеси рано сутринта. По време на полета обсъждаха случилото се предишната нощ.

Франк Максуел не се върна след срещата им. Мишел се опита да се свърже с него по мобилния му телефон, но той не отговори. Влезе през гаража едва когато се канеха да се обадят в полицията.

– Татко?

Мина покрай нея, все едно не беше там, отиде в стаята си и затвори вратата. Мишел се опита да го последва, но той се заключи вътре.

– Татко? – извика Мишел. – Татко!

Започна да блъска с юмрук, докато една ръка не я спря. Беше Шон.

– Остави го на спокойствие. Засега.

Шон прекара нощта на канапето, а Мишел спа в една от спалните. Братята й бяха в къщата на Боби недалеч оттук.

Когато се събудиха на следващата сутрин, за да хванат полета си, Франк Максуел вече се беше облякъл и излязъл. Този път Мишел дори не се опита да се свърже с него.

– Няма да отговори – каза тя, докато пиеха кафе на летището.

– Защо според теб беше отишъл във фермата?

– Може би по същата причина, поради която отидох и аз.

– Какво точно означава това?

– Не знам – отвърна тя унило.

– Ако искаш, остани тук. Ще отида на погребението сам.

– Не, не мисля, че мога да направя нещо тук в момента. А и погребението няма да е по-потискащо от това да гледам как семейството ми се разпада.

Траурната служба за Пам Дътън приключи и хората започнаха да се разотиват, макар че мнозина се опитваха да изкопчат ръкостискане с президента. И той се стараеше да угоди на всички.

– Не може да си позволи да изпусне и един глас – отбеляза Мишел саркастично.

Джейн излезе с брат си и децата. Няколко агенти тръгнаха с тях, но повечето останаха с президента. Шон наблюдаваше случващото се и си мислеше, че този живот е по-важен от живота на всички други. Първата дама също беше важен обект, но в света на Сикрет Сървис животът й се класираше доста по-надолу от живота на президента, така че ако трябваше да избират, решението нямаше да е трудно.

Мишел като че ли разбра какво си мисли, защото попита:

– Чудил ли си се някога как би постъпил ти?

– За какво?

– Ако трябва да избираш между президента и жена му. Кого би спасил?

– Мишел, знаеш, че има едно правило, което ти набиват в главата още с постъпването в Сикрет Сървис и то е точно това. Не можеш да допуснеш президентът да умре.

– Ами ако извърши престъпление? Или пък ако превърти и нападне първата дама? И видиш, че е готов да я убие? Какво ще направиш? Ще го очистиш или ще я оставиш да умре?

– Защо водим този разговор? Погребението не е ли достатъчно потискащо?

– Чудех се.

– Добре, чуди се. Аз не искам да участвам.

– Говоря само хипотетично.

– Реалността ми създава достатъчно проблеми.

– Ще се срещнем ли с първата дама?

– След последния телефонен разговор не съм толкова сигурен. Дори не съм сигурен, че все още сме от един и същи отбор.

– Защо го казваш?

Шон въздъхна.

– Говоря глупости – отвърна той. Погледна към мъжа, който приближаваше към тях, и добави: – А днешният ден става все по-хубав и по-хубав.

Мишел вдигна глава и видя агент Уотърс.

– Струва ми се, че ви помолих да не напускате града – каза Уотърс рязко.

– Не си – отговори Мишел. – Струва ми се, че ни помоли да сме на разположение за допълнителни разпити. – Ето ни. На разположение сме.

– Къде бяхте?

– В Тенеси.

– Защо в Тенеси? Ако сте открили нещо, което криете…

– Не. Бяхме на погребение.

– На кого?

– На майка ми.

Уотърс я изгледа внимателно, като че ли преценяваше дали не го лъже. Изглежда, заключи, че казва истината, защото кимна.

– Съжалявам. Неочаквано ли беше?

– Убийствата обикновено са неочаквани – отвърна Мишел и тръгна към редицата паркирани коли.

Уотърс се обърна към Шон.

– Сериозно ли говори?

– Боя се, че да.

– По дяволите!

– Трябваме ли ти за нещо?

– Не. Не и в момента.

– Добре.

Шон настигна Мишел и преди да се качат в джипа й, чуха стъпки зад гърба си. Приближаващият беше останал без дъх.

Тък Дътън приличаше на човек, пробягал цял километър. Лицето му беше зачервено и дишаше тежко.

– Тък? Какво има, по дяволите!? – попита Шон. – Излизаш от болницата. Не трябва да тичаш така.

Тък се закашля, но се подпря на джипа и кимна към президентската лимузина. Джейн Кокс и съпругът й тъкмо се качваха, заобиколени от агентите.

– Онзи, когото видях с Пам – отвърна Тък на пресекулки.

– Какво за него? – попита Мишел.

– Тук е.

– Къде? – сепна се Шон и се заозърта.

– Ей там.

Сочеше към лимузината.

– Кой точно?

– Едрият до лакътя на президента.

Шон погледна нататък, после към Тък и Мишел.

– Арън Бетак? – промърмори той учудено.

Дъждът се усили.


    Ваша оценка произведения:

Популярные книги за неделю