Текст книги "Първото семейство"
Автор книги: Дейвид Балдачи
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 3 (всего у книги 29 страниц)
6
Час по-късно десетгодишната четириместна чесна се засили по късата писта и се издигна във въздуха. Куори погледна надолу през страничното стъкло, докато прелиташе над границата на земята си. Осемдесет хектара на думи изглеждаха много, но всъщност не бяха кой знае колко. Летеше ниско, оглеждаше се за птици, други самолети и понякога за хеликоптери. Никога не попълваше летателен план, така че изостреното внимание беше особено важно.
След още час той се сниши и кацна меко на частна асфалтова писта, където зареди машината с гориво сам. Наоколо нямаше скъпи фирмени самолети. Само ламаринени хангари с отворени врати, тясна асфалтова писта, ветропоказател и самолети като неговия – стари, кърпени, но поддържани с любов и уважение. Колкото и евтин да беше неговият, когато го купи на трета ръка преди години, сега не би могъл да си го позволи.
Куори летеше отдавна – някога беше служил във военновъздушните сили и беше кръстосвал с фантома си над оризищата и гъстите мочурливи джунгли на Виетнам. После беше пускал бомби и бе убивал хора в Лаос и Камбоджа, защото бе изпратен там във фаза на войната, която официално дори не беше одобрена, както разбра по-късно. Въпреки всичко за него щеше да е все едно. Войниците просто правят каквото им се нареди. Нямаше време да мисли, докато летеше на такава височина, а отдолу не преставаха да го обстрелват.
Качи се отново в малкия си самолет, ускори по пистата и се издигна в небето. Полетя срещу лекия вятър, който духаше със скорост под пет възела в час.
Малко по-късно той върна лоста на дросела, спусна елероните и се понесе с термалните потоци надолу. Това беше трудната част – да кацне в другия си имот. Тук нямаше асфалтова писта, а само дълга затревена ивица, която беше изравнил и сега косеше редовно собственоръчно. Теренът беше твърд и равен, но страничните ветрове понякога бяха сериозно предизвикателство.
Челюстите му се стегнаха и силните му ръце стиснаха лоста, докато се снишаваше с изцяло спуснати задкрилки. Докосна земята, отскочи, пак я докосна и пак отскочи. Системата на окачване на малкия самолет се разтресе сериозно. Когато докосна земята за трети път, колелата останаха долепени и Куори натисна спирачката на предното колело.
Заедно със спуснатите задкрилки тя уби скоростта на самолета и той спря доста преди края на пистата.
Куори направи обратен завой. После изключи двигателя и слезе. Носеше раницата си и две триъгълни блокчета.
Подпря с тях колелата на леката машина, за да я застопори, после се заизкачва по осеяния с камъни склон на планината. Извади връзка ключове от джоба си и задрънча с тях, докато не намери онзи, който търсеше. Наведе се леко и отключи масивната дървена врата, която изглеждаше монтирана направо в склона. Беше скрита зад няколко големи камъка, които беше дотъркалял отпред.
Дядо му беше експлоатирал полезните изкопаеми в тази планина с десетилетия, или по-скоро екипът му от зле платени работници. Като дете Куори беше идвал тук със стареца по пътя, по който можеше да се минава до предния ден, когато той го прекъсна. По този път вървяха пълните самосвали, когато рудникът действаше, а самият Куори беше докарал по него с камион всичко, което му бе необходимо тук. Не би могъл да го побере в малкия самолет.
Преди да стане рудник обаче, планинският масив имаше и друга история. С времето поради ерозивната сила на водата и други геологически фактори в него се бяха оформили пещерни кухини. Дълго преди да започне всякакъв въгледобив, в тях бяха умирали бавно и ужасяващо войници на Съюза, пленени по време на Гражданската война. Без въздух и без слънце, плътта им се отделяла от костите и те се превръщали в скелети още приживе.
Сега в шахтите имаше осветление, но Куори не го използваше без нужда. Захранваше се с генератор, а горивото беше скъпо. За да вижда, използваше старо фенерче с батерии. Всъщност беше същото, с което баща му някога беше преследвал нощем „самозабравили се“ негри – както ги наричаше той – из блатата на Алабама. Като дете беше виждал баща си да се връща у дома посред нощ, опиянен от това, което са направили той и другарите му по омраза. Понякога по ръцете и ръкавите му все още имаше кръв от жертвите му. Кискаше се, докато сърбаше уиски и тържествуваше перверзно заради това, което си мислеше, че е постигнал, убивайки хора, които не приличат на него.
– Старо, болно от омраза копеле! – процеди през зъби Куори. Ненавиждаше баща си за всичките нещастия, които бе причинил, но не дотолкова, че да изхвърли старото му фенерче. Когато нямаш много, пазиш каквото имаш.
Отвори друга врата, монтирана в скалата, отстрани на една от главните галерии. Свали фенер с батерия от някакъв рафт, запали го и го сложи на масата в средата на помещението. Огледа се, доволен от работата си. Сам беше обковал скалите с рамки от летви и сам беше наковал отгоре дървените плоскости. Стените бяха гладки и боядисани в светлосиньо. Беше взел всички материали безплатно от негов приятел строител, на когото бяха останали в излишък и нямаше къде да ги съхранява. Зад стените бяха каменните недра на планината, ала всеки, който попаднеше тук, би помислил, че е най-обикновена стая в някоя къща някъде си. Това беше идеята.
Отиде до стола с права облегалка и огледа жената, отпуснала се на него. Главата й беше увиснала на рамото. Спеше. Бутна я по ръката, но тя не реагира. Това нямаше да продължи дълго.
Нави ръкава й, извади от раницата си стерилна спринцовка и я заби малко над лакътя й. Това я събуди. Очите й се отвориха и бавно се фокусираха. Когато спряха на него, тя понечи да отвори уста, за да изпищи, но лепенката върху устните й попречи.
Той се усмихваше леко, докато умело пълнеше двете шишенца с кръв от вената й. Жената гледаше с ужас, но беше завързана здраво – не можеше да помръдне.
– Знам, че ви се струва странно, госпожо – започна той, – но, повярвайте ми, всичко е в името на добра кауза. Не искам да нараня вас или някой друг. Разбирате ли?
Извади спринцовката, дезинфекцира мястото с памучен тампон, напоен със спирт, и внимателно залепи отгоре лепенка с марля.
– Разбирате ли? – усмихна й се окуражително.
Най-накрая жената кимна.
– Добре. Съжалявам, че се наложи да ви взема кръв, но наистина нямаше как иначе. Ще ви даваме храна и ще имате възможност да поддържате хигиена. Няма да бъдете завързана по този начин. Ще имате известна свобода. Вярвам, ще разберете защо беше наложително в началото. Имам предвид връзването, нали?
Тя се втренчи в очите му и въпреки ужаса на положението си кимна отново в знак на съгласие.
– Добре, добре. Не се тревожете повече. Всичко ще е наред. И няма да има никакви нередни неща… Имам предвид, защото сте жена и така нататък… Не търпя подобни гадости. Имате думата ми.
Стисна леко лакътя й.
Тя почувства как ъгълчетата на устата й се извиват нагоре в усмивка.
Куори прибра шишенцата с кръвта в раницата и се обърна към вратата.
За миг жената си го представи как мъжът се обръща и с маниакален смях я застрелва или прерязва гърлото й.
Той обаче просто излезе от стаята.
Даян Уол се огледа. Нямаше представа къде е, защо е тук и защо човекът, който я отвлече, взе кръв от вената й. Беше отишла да пазарува в „Талбътс“. Той я беше причакал в колата й с пистолет в ръка и сега тя беше тук – каквото и да беше това място.
Чу в далечината някой да тананика.
И се разрида.
7
Шон Кинг седеше в тъмнината. Лъчът от фенерчето го накара да вдигне ръка, за да предпази очите си, и да примижи към натрапника.
– Съжалявам, не знаех, че си тук – каза Мишел, макар че в гласа й не прозвуча никакво съжаление.
– Тук спах – обясни той.
Тя седна на ъгъла на бюрото.
– Цупим се, а? Отказваме да отговаряме на въпроси? Спим в кантората? Стоим на тъмно? Съзирам ли някаква закономерност?
Той бутна към нея вестник.
– Видя ли историята?
– Прочетох я в интернет. Повечето от фактите са точни. На снимката изглеждаш подходящо замислен.
– Това е снимка от досието ми, още от времето в Сикрет Сървис.
– Мина ми през ум, че изглеждаш забележително млад.
– Обаждаха ми се няколко репортери. Затварях им телефона.
– Не само се обаждат. Паркирали са пред кантората ни. Аз влязох отзад, но ме видяха, така че сигурно и този изход вече е заварден.
– Чудесно. Значи сме арестувани.
Стана и закрачи напред-назад с нервни стъпки.
– Искаш ли да поговорим сега? – попита тя.
Шон спря и изрита парче мъх от килима с мокасината си.
– Ситуацията е трудна – отбеляза той.
– Коя ситуация? Че намерихме жената мъртва, а детето й – отвлечено? Или нещото, което става в главата ти?
Шон пак започна да крачи, забил брадичка в гърдите си.
– Каза, че познаваш първата дама. Как така? Ти напусна Сикрет Сървис дълго преди да изберат Кокс. Хайде, изплюй камъчето.
Щеше да отговори нещо, но телефонът иззвъня. Шон се обърна нататък, но Мишел го изпревари и грабна слушалката.
– „Кинг и Максуел“. Ние бдим, така че не е нужно и вие да… – Млъкна сепнато. – Какво?! Аз… Да, разбира се. Ето го.
Подаде му слушалката.
– Не искам да разговарям с никого.
– С тази личност искаш.
– Кой е?
– Джейн Кокс – прошепна тя.
Шон притисна слушалката към ухото си.
– Мисис Кокс? – Той слуша известно време, после погледна Мишел смутено и каза: – Добре, Джейн…
Мишел повдигна вежди и погледна партньора си.
– Знам. Истинска трагедия. Уила, да, естествено. Точно така. Така е. Правилно си разбрала. Говори ли с Тък? Разбирам. Естествено, че разбирам. – Какво? – погледна часовника си. – Да, можем да го направим. – Погледна към Мишел. – Тя е мой партньор. Работим заедно, но ако предпочиташ… Благодаря.
Затвори и погледна Мишел.
Тя се озъби.
– Ако пак млъкнеш и започнеш да се разхождаш напред-назад, ще те прасна с дръжката на пистолета, кълна се! Какво каза тя?
– Иска да отидем да се срещнем с нея.
– Да се срещнем? Къде?
– В Белия дом.
– Защо? За какво сме й? За да й разкажем какво сме видели онази нощ?
– Не точно.
– Тогава какво точно?
Шон вдигна очи.
– Иска да ни наеме, за да открием кой го е направил.
– Първата дама иска да наеме нас? Защо? Цялото ФБР е на нейно разположение.
– Изглежда, не ги иска. Иска нас.
– Не съм глуха. Имаш предвид, че иска теб.
– Мислиш ли, че ще можем да се отървем от репортерите? Не бива да ни проследят до Пенсилвания Авеню.
Мишел стана и извади ключовете от джипа.
– Обиждаш ме, дори само като питаш.
8
Сам Куори отключи вратата и надникна. Видя я да седи на масата и да яде овесени ядки. Обърна се рязко към него, скочи от стола и се залепи за стената.
Той влезе и остави вратата отворена.
– Уила, няма от какво да се страхуваш.
– Не съм глупава! Има от какво да се страхувам! От всичко! И най-много от теб!
Устните й трепнаха, а в ъгълчетата на очите й се събраха сълзи.
Куори дръпна стол и седна.
– Сигурно и аз щях да се страхувам. Само че няма да ти направя нищо лошо, чуваш ли?
– Можеш да си говориш каквото искаш. Откъде да знам, че не лъжеш? Ти си престъпник. Престъпниците лъжат през цялото време. Затова са престъпници!
Куори кимна.
– Значи мислиш, че съм престъпник?
– Ти си престъпник. Отвлече ме. Хората отиват в затвора за такива неща.
Той кимна пак и погледна купичката й.
– Овесените ядки не са ли малко воднисти? Съжалявам, но имаме само мляко на прах.
Уила стоеше залепила гръб за стената.
– Защо правиш това?
– Кое? Че те доведох тук ли?
– При тези обстоятелства какво друго бих могла да питам?
Куори се усмихна на желязната й логика.
– Чух, че си била умна.
– Къде са нашите? Попитах другия човек, но той не поиска да ми каже. Само сумтеше.
Куори извади носна кърпа и избърса челото си. Така скри изражението на дълбоко отвращение, появило се на лицето му.
– Защо носиш латексови ръкавици? – попита тя, втренчена в дланите му.
– Чувала ли си за екзема?
– Разбира се.
– Имам екзема и не искам да я предам на никой друг.
– Попитах те за семейството ми – настоя тя. – Добре ли са всички? Кажи ми!
– Добре са. Но ако съм престъпник, може и да те лъжа.
– Мразя те! – извика Уила.
– Не мога да те обвиня.
– Заради леля ми ли е? – попита тя неочаквано.
– Леля ти? – учуди се той невинно.
– Не се дръж с мен като с тъпачка. Джейн Кокс ми е леля. Чичо ми е президентът.
– Права си. Абсолютно права си.
– Е, заради него ли е?
– Няма да ти отговоря, съжалявам.
Уила вдигна ръкава на блузата си и показа лепенката близо до свивката на лакътя си.
– Тогава ми кажи какво е това.
– Сигурно си се порязала.
– Не. От убождане е.
Той погледна купичката и лъжицата й.
– Свърши ли?
– Заради чичо ми ли е? – тросна се момичето.
– Нека изясним нещо още сега, Уила. Не искам да пострадаш. Наистина наруших закона, като те доведох тук, но бих предпочел да те видя как излизаш през тази врата и си отиваш у дома невредима. Докато си тук обаче, ще е наистина добре, ако се опитаме да се разбираме, доколкото можем. Знам, че е трудно, но трябва да стане така. За мен ще е по-добре. – Погледна я съсредоточено. – И за теб също.
Взе купичката и лъжицата, вдигна ги към гърдите си и тръгна към вратата.
– Ще кажеш ли на мама и татко, че съм добре? – попита тя с по-мек тон.
Той се обърна.
– Разбира се.
Тази фраза втвърди нарастващия му гняв безкрайно.
След като той си тръгна, Уила седна на кушетката, сложена в единия ъгъл, и бавно огледа стаята. Беше говорила с мъжа смело, но не се чувстваше особено смела. Страхуваше се и искаше да види близките си. Свиваше и отпускаше тревожно длани. През ума й започнаха да се нижат един след друг кошмарни сценарии и сълзите потекоха по лицето й. Молеше се и разговаряше на глас с майка си и баща си. Каза на брат си и сестра си, че ги обича много, нищо че влизаха в стаята й, без да чукат, и ровеха в нещата й.
Избърса сълзите и опита да се съсредоточи. Не повярва на мъжа за ръкавиците и екземата, нито за убождането на ръката й. Беше убедена, че всичко е свързано с чичо й и леля й. Каква друга причина би могло да има? Иначе семейството й беше най-обикновено. Започна да се разхожда из стаята и да тананика тихичко. Често правеше така, когато се безпокоеше или се страхуваше.
Всичко ще бъде наред – повтаряше си тя отново и отново, след като вече не можеше да тананика. Легна и се зави с одеялото. Преди да изгаси лампата обаче, погледна към вратата. Стана, прекоси стаята и се втренчи в ключалката.
За пръв път забеляза – беше секретна брава.
И заради това страхът изведнъж отстъпи място на искрица надежда.
9
Куори мина по главната галерия. Едната му ръка опипваше твърдата, черна стена, където все още се виждаха останките от някогашните пластове. Отключи друга стая. Влезе вътре, седна на една маса, извади от раницата си шишенцата с кръвните проби и ги надписа с различни числа. После свали от рафта на една стена кутия и я отвори. Вътре имаше още шишенца с кръв. Някои от тях бяха на Пам Дътън, чийто труп сега лежеше в морга във Вирджиния. В другите имаше кръв от Уила, взета, докато момичето беше в безсъзнание.
Надписа пробите на Пам и Уила Дътън с цифри и ги сложи в хладилна чанта, пълна с изстудени охлаждащи торбички. После мушна купичката и лъжицата на Уила в найлонов плик и ги прибра в друга кутия.
Добре. Належащата работа е свършена. Сега трябва да продължа нататък.
Стана и отключи метална каса за оръжие, която беше докарал тук с камиона. Вътре имаше автоматични и полуавтоматични пистолети, ловни пушки, карабини, оптически мерници, два картечни пистолета МР5, два автомата „Калашников“ и амуниции за всички тези оръжия. Арсеналът красноречиво говореше за привързаността на няколко поколения Куори към Втората поправка, защитаваща правото на гражданите да притежават огнестрелно оръжие. Огледа внимателно касата и се спря на „Кобра Ентърпрайсиз Пейтриът“, 45-и калибър. Дланта му стисна полимерната дръжка, за да сложи пълнителя със седем патрона, стандартни, модел от 1911 г. Пистолетът беше лек, но много мощен и беше необходим натиск от шест килограма, за да произведеш изстрел. Поради това несъответствие между голям патрон и малокалибрено оръжие не беше голямо удоволствие да стреляш с него, но пък беше удобен за носене и улученият нямаше никакъв шанс.
Още щом стисна заредения пистолет, дланта му се изпоти.
В пълнителя имаше седем патрона, но щяха да са му нужни само два. И нямаше да изпита никакво удоволствие – нито за момент.
Продължи бавно по каменния коридор, докато се подготвяше психически за това, което трябваше да направи. Баща му и дядо му бяха ходили на лов за хора в миналото, макар че едва ли бяха признавали чернокожите за хора. Убивали ги бяха вероятно без да му мислят кой знае колко, все едно убиват пепелянка или вредна къртица. Точно тук синът и внукът се разминаваше с предците си от мъжки пол. Щеше да направи каквото трябва, но знаеше, че в душата му ще останат дълбоки белези и ще преживява отново и отново момента на убийството до края на живота си.
Стигна до мястото и освети с фенерчето решетка, затваряща като клетка голяма ниша в стената. Същата решетка някога беше пазила десетки пленени войници на Севера, макар че Куори беше свалил ръждата от метала и беше циментирал прътите в скалата отново.
Двама мъже клечаха в дъното на нишата. Бяха във военни униформи, а ръцете им бяха закопчани с белезници зад гърба. Куори погледна към дребния жилав мъж, който стоеше от външната страна на решетката.
– Да свършваме с това, Карлос.
Мъжът облиза нервно устни и каза:
– Мистър Сам, с цялото ми уважение, не бива да тръгваме по този път, сър.
Куори се обърна към него и го изгледа отвисоко.
– Тази група има един лидер, Карлос, и това съм аз. Има йерархия, не може иначе. Ти си бил в армията и знаеш, че е така. Повярвай ми, това, което правим, ме наранява повече, отколкото теб. А и после няма да имам достатъчно хора. Истинска гадост, откъдето и да го погледнеш.
Дребният мъж отиде до решетката, отвори вратата и направи знак на двамата вътре да излязат. Краката им също бяха оковани, затова куцукаха. Когато фенерчето на Карлос ги освети, потта по лицата им заблестя съвсем ясно.
Един от мъжете заговори:
– Съжалявам! Боже! Съжалявам!
– И аз съжалявам, Даръл. Това не ми доставя никакво удоволствие. Абсолютно никакво.
Даръл беше як и набит, а другият беше висок и слаб. Адамовата му ябълка подскачаше от ужас.
– Не искахме да стане така, мистър Сам! След като упоихме хлапето обаче, се появи госпожата и започна да пищи и да напада! Виж лицето на Даръл! Щеше да го издере целия. Беше самозащита. Искахме да я проснем и да я упоим със спринцовката, но тя изведнъж откачи!
– А ти какво очакваш да направи една майка, когато отвличат детето й? Този сценарий го обсъждахме сто пъти, а също и какво трябваше да направите във всяка възможна ситуация. Нямаше вариант да я убивате. Сега имам на главата си малко момиченце, което никога няма да види майка си. Това не биваше да се случва.
Гласът на Даръл стана умолителен.
– И бащата си беше у дома. А не трябваше да е там.
– Няма значение. Бяхме планирали какво да правим в случай, че е там.
Даръл не се отказваше.
– Изподра ме, бръкна ми в окото. Вбесих се. Загубих си ума. Замахнах с ножа и я закачих за шията, но не съм искал да стане така. Взе, че умря. Опитахме се да я спасим. Не се получи. Съжалявам.
– Вече ми ги каза тия неща. Ако те имаха значение, нямаше сега да си тук. Аз също нямаше да съм тук.
Даръл нервно погледна пистолета.
– Винаги сме били готови да ти помагаме. Знаеш, че е така! И ти хванахме малкото момиче. Една драскотина няма.
– Но направихте нещо недопустимо. Когато се съгласихте да ми помогнете, ви казах, че няма много правила, а вие нарушихте най-важното. Дадохте ми клетва и аз ви повярвах. А ето сега какво стана.
Кимна на Карлос, който неохотно хвана двамата мъже за китките и ги дръпна да паднат на колене.
Куори се изправи над тях.
– Поговорете със своя Бог, ако го имате. Ще ви дам малко време.
Даръл замърмори нещо, което приличаше на откъслечна молитва. Слабият се разплака.
След шейсет секунди Куори попита:
– Готови ли сте? Добре.
Опря пистолета в тила на Даръл.
– Боже мой! Исусе! – започна да вие Даръл.
– Моля те! – присъедини се и другият.
Показалецът на Куори обви спусъка. Но в следващия миг свали оръжието. Не знаеше защо – просто го направи.
– Ставай!
Даръл го погледна изненадано.
– Какво?
– Ставай, казах.
Даръл се изправи на разтрепераните си крака. Куори се вторачи в издраното му лице и насиненото дясно око, после разтвори ризата му. На мускулестите му гърди се виждаше голям зачервен оток.
– Казваш, че по теб е стреляла жена?
– Да, сър. Беше тъмно, ама видях, че е момиче.
– Това момиче е дяволски добър стрелец. Както и да го гледаш, сега и бездруго щеше да си мъртъв, момче.
– Бях с бронирана жилетка, както ни каза – изпъшка онзи. – Съжалявам, че умря. Не исках да стане така! Съжалявам, татко.
– И казваш, че мислиш, че си оставил шишенцето там?
– Само едното. Стана много бързо, особено като се появиха и онези. Преброихме ги на връщане. Ще разберат, че сме взели кръв от жената и бездруго обаче, като я срежат и така нататък.
Куори се поколеба.
– Махай ми се от очите!
– Какво?
Куори кимна на Карлос, който с облекчение отключи белезниците на Даръл. Даръл разтърка разранените си китки и погледна към другия, който още беше на колене.
– Ами Кърт?
Куори заби цевта на пистолета в гърдите му.
– Стига приказки. Изчезвай, преди да съм решил друго. Кърт не е твоя грижа.
Даръл се олюля, падна, надигна се и продължи да се препъва нататък в тъмното.
Куори се обърна към Кърт.
– Моля те, мистър Сам… – замърмори обреченият.
– Съжалявам, Кърт. Тук обаче нещата са око за око.
– Даръл уби госпожата, сър.
– Даръл е мой син. Нямам кой знае какво, освен него – каза той и насочи пистолета към главата на Кърт.
– Ама ти си ми като баща, мистър Сам – каза Кърт и сълзите потекоха по лицето му.
– Ето защо ми е толкова трудно.
– Това е безумие, мистър Сам! Ти си луд! – изпищя той.
– Адски си прав, момче! – изкрещя Куори в отговор. – Луд съм. Луд съм като откачалка, друсана с кокаин. В кръвта ми е. Няма спасение.
Кърт се хвърли настрани и се опита да се измъкне. Дебелите му подметки се влачеха и вдигаха облачета прах. Писъците му отекваха в галерията както някога писъците на войниците на Съюза.
– Насочи светлината, Карлос – нареди Куори. – Не искам да страда и секунда повече, отколкото трябва.
Пистолетът излая и Кърт престана да се опитва да се измъкне.
Куори отпусна пистолета до крака си. Промърмори нещо неразбираемо, а Карлос се прекръсти.
– Знаеш ли колко съм ядосан заради това? – попита Куори. – Разбираш ли степента на моя гняв и разочарование?
– Да, сър – отговори Карлос.
Куори бутна мъртвия Кърт с крак и мушна затопления пистолет в колана.
Обърна се и тръгна по галерията. Към слънчевата светлина.
Беше уморен от тъмнината.
Просто искаше да лети.
