Текст книги "Първото семейство"
Автор книги: Дейвид Балдачи
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 10 (всего у книги 29 страниц)
27
Уила остави „Разум и чувства“. Почти веднага, след като я доведоха тук, беше почукала по всяка стена и беше установила, че са солидни. Ослушваше се за стъпки и беше установила, че някой проверява коридора отвън през два часа. Сама приготвяше храната си, която се състоеше предимно от консервирани яхнии, които ядеше студени, и пакетирани дажби, които май бяха за войници. Храната не беше такава, с каквато бе свикнала, но пък на стомаха й му беше все едно. Пиеше бутилирана вода, дъвчеше бисквити, полагаше усилия да не измръзне и използваше батерията на фенерчето пестеливо, като го изключваше, когато почиваше, и се мъчеше да не мисли за разните неща, които се спускаха към нея в тъмното.
Ослушваше се, за да чуе стъпките на високия възрастен мъж. Беше се научила да ги разпознава. Него харесваше повече от другите, които идваха, за да й донесат вода, консерви или чисти дрехи, или нови батерии за фенерчето. Те никога не говореха, никога не я гледаха, но тя се страхуваше от тях. Страхуваше се мълчанието им изведнъж да не се превърне в гняв.
В началото тя се опитваше да ги заговори, но вече не го правеше. Вместо това, когато идваха, се опитваше да стане невидима. И въздъхваше с облекчение, когато заключеха вратата зад себе си.
Погледна часовника си. Стъпките току-що бяха заглъхнали. Сега имаше време. Цели два часа спокойствие. Грабна фенера и отиде до вратата. Почука леко. Почака. Почука пак. Почака.
– Хеей! – каза. – Хеей, мисля, че тук май стана пожар.
Никой не отговори.
Остави фенера и извади от джоба си химикалката, която й беше дал Куори. Развинти плоския метален клипс от горния край. Той имаше нужната извивка от деветдесет градуса. После извади дълго метално парче с триъгълна издатинка. Беше го направила от капак от консерва. След като сряза кръглото парче на две по средата, като го притисна с тежкия фенер и с друг капак от консерва го претри, с много усилия нави отрязаното парче на стегнат цилиндър и го смачка с долната част на фенера в необходимата форма.
Разгледа ключалката и мислено се опита да възстанови уменията си да отключва секретни брави. Преди две години бяха на гости на първото семейство в стара крайбрежна къща в Южна Каролина, която богати приятели на президента му бяха отстъпили за две седмици през лятото. Колийн, сестра й, тогава едва на пет, се беше заключила в банята. Ужасеното момиченце започна да пищи и да удря по старата врата, да дърпа дръжката, но без резултат. Тогава дойде един от агентите на Сикрет Сървис и с помощта на кламерче освободи Колийн за по-малко от пет секунди.
След този епизод малката плака часове наред, а Уила се притесни, че пак може да направи нещо такова у дома, така че помоли агентът да я научи как да отваря ключалки. Той й показа разликата между обикновена и секретна ключалка. Секретните ключалки бяха по-трудни. Искаха повече сръчност и два различни инструмента – с това трябваше да се справи тук.
Закачи фенера над бравата, за да освети ключалката, и се захвана за работа. Първо мушна клипса от химикалката в долната част на процепа на ключалката. Тя щеше да служи за превъртане. Завъртя бавно, сякаш наместваше ключ, като натискаше съвсем леко, така че пластините да се дръпнат нагоре. С другата си ръка мушна другата пластинка в горната част на ключалката. Беше толкова напрегната, че на челото й се появи капчица пот, въпреки че в помещението беше студено. После натисна нагоре с ламаринката от консервата, за да се опита да намести пластините в позицията, която позволява превъртане. От напрежение ръката й се изплъзна и клипсът от химикалката падна.
Мушна го отново и опита пак. Беше опитвала много пъти у дома, но беше установила, че не може да каже колко време ще й отнеме. Не беше специалист и нямаше усет за натиска върху пластините. Можеше да й отнеме минути или часове. Молеше се да е първото.
Чу приближаващи стъпки и замръзна. Изви китка нагоре и погледна часовника си. Бяха минали само двайсет минути. Дали възрастният мъж не идваше да я види? Говореше й меко, но въпреки всичко тя долавяше опасността, гнева, който се таеше в него. Не, не бяха неговите стъпки. Беше някой от другите. Измъкна инструментите си от бравата, готова да се втурне към кушетката си, но стъпките отминаха. Изчака още малко за всеки случай.
Отново се зае със задачата си, още по-съсредоточено. Сега вече усещаше съпротивлението на пластините. Повдигна ги една по една до нужната позиция, като държеше клипса от химикалката толкова здраво, че китката я заболя.
Намести и последната пластина, после превъртя с клипса както с ключ. Езикът се скри във вратата. Пое си дълбоко дъх и прошепна молитва. Намали максимално светлината от фенерчето, ослуша се съсредоточено и отвори вратата.
Уила излезе бавно вън в тъмнината.
28
Шон отпиваше кафе и наблюдаваше входа на жилищния блок през телеобектива на фотоапарата си. Температурата в Джаксънвил беше към трийсет градуса, така че беше свалил якето си и го беше хвърлил на седалката до себе си. Климатикът на наетата кола работеше на максимални обороти. Паркингът на блока се виждаше изцяло зад внушителна ограда от ковано желязо.
След минута се облегна на седалката и включи на скорост. Обектът му току–що бе излязъл от двойната плъзгаща се стъклена врата на входа и бе спрял за миг, за да си сложи слънчевите очила. Направи му впечатление, че жената е екипирана за лов на едър дивеч – къса плисирана пола, високи токчета, голи, загорели от слънцето крака и блуза с дълбоко деколте, в което всеки мъж би могъл да се изгуби.
Жената насочи дистанционното и се чу чуруликане. Качи се в колата. Беше мерцедес кабрио с ниско шаси. Заради това и лекия ветрец късата пола се вдигна достатъчно, за да открие за миг тънката ивица на бикините й и загорялата горна част на бедрото. Натисна бутон. Покривът на колата се издигна нагоре и се прибра назад.
Колата профуча през автоматичния портал и жената се понесе напред с развята назад коса. Гледката би могла да бъде хубава реклама за немската кола. Шон потегли след нея.
Тя спря първо пред химическо чистене, за да вземе дрехите си, после пред аптека. Може би за хапчета против забременяване, помисли си Шон, докато наблюдаваше край отсрещния тротоар.
Нямаше как да не се усмихне обаче, защото жената знаеше какво прави. Където и да отидеше, мъжете се обръщаха след нея. Когато се качваше и слизаше от колата, съумяваше да покаже като в забавен кадър, удивително дълго, всичко онова, за което мъжете се потят нощем и за което мечтаят денем. Всички сякаш се вцепеняваха намясто, докато загорелите бедра, перфектният задник и интригуващото деколте не изчезнеха с ръмженето на мощния мерцедес.
Следващото посещение в скъп жилищен район изглеждаше по-обещаващо. Шон видя как тя сви по алеята към великолепна тухлена къща с червен керемиден покрив с палми отпред. С помощта на телеобектива успя да види кой отвори вратата. Господинът беше висок, достолепен, с гъста сивееща коса, облечен с памучни панталони, разкопчана риза и син блейзър.
Шон успя да направи няколко снимки, преди да влязат.
След малко на улицата се появи пощенският пикап. Изчака го, докато остави пощата и свие зад ъгъла, после отиде до пощенската кутия и разгледа писмата.
На един плик прочете „Грег Доусън“. Продължи, докато друг плик не привлече вниманието му. Явно беше рекламна поща, каквато се изпраща на постоянни клиенти. Пликът беше адресиран до „Грег Доусън, вицепрезидент, Сайънс Метърс Лимитед“.
Започва да става интересно, каза си Шон.
Върна писмата в кутията, отдалечи се с колата и огледа мястото. Веднага видя възможността – през една къща от тази на Доусън имаше празен парцел, обрасъл с храсталаци. Слезе от колата с фотоапарата в ръка, мина през празния парцел, прескочи ниска ограда и се промъкна през задния двор на къщата в съседство до тази на Доусън. Надникна над тухления зид, който делеше дворовете. Нямаше никой, така че прескочи зида и се скри зад някакви храсти в дъното на задния двор.
За растенията в задния двор явно се грижеше професионален градинар. Видя голям басейн, фонтан и къщичка за съоръженията на басейна от същия материал, от който беше и голямата къща. Доусън определено разполагаше с пари. До басейна имаше масичка. На нея беше сложена кана портокалов сок и две чинии. Шон фокусира апарата и зачака. След малко от къщата излезе латиноамериканка с униформа на прислужница и поднос в ръце. Сервира обяд и отново се прибра вътре.
След няколко минути се появиха Доусън и Касандра. Доусън задържа стола й, докато тя седне, после започнаха да се хранят. Касандра оглеждаше луксозната обстановка и се усмихваше непрекъснато. За Шон не беше трудно да отгатне мислите й. Много бързо би могла да свикне с този начин на живот.
После Доусън извади от джоба на сакото си плик и й го подаде. Шон успя да го заснеме. Доусън каза нещо, но Шон не го чу заради шума от фонтана. Касандра отвори плика и Шон видя края на пачка банкноти. Успя да заснеме и това.
Малко по-късно Касандра изрита едната си обувка, протегна дългия си крак и го сложи върху чатала на мъжа. Той се намръщи и каза нещо. Шон не го чу, но дамата явно беше отблъсната, защото веднага прибра крака си и обу обувката.
Шон не познаваше Доусън, но му се възхити – не беше лесно да отблъснеш жена като тази.
След обяда Касандра се прибра вкъщи. Шон прекрати наблюдението и се обади на Дейвид Хилал. Преди да му каже какво е видял, го попита какво знае за „Сайънс Метърс“.
– Те са един от конкурентите ни за поръчката – каза Хилал.
– Познаваш ли Грег Доусън?
– Той е шеф на фирмата. Борят се да станат главен изпълнител. Хитър е като дявол и е готов на всичко, за да спечели. Защо?
– Проверявам една версия. Значи вие разчитате на контактите на Касандра в Министерството на вътрешната сигурност, за да спечелите поръчката?
– Ние смятаме, че технологията и предложението ни са по-добри от тези на Доусън, но ако Касандра работи за нас, при равни други условия вероятно шансовете ще са на наша страна.
– В такъв случай не ви ли е минавало през ум, че и други могат да поискат да я привлекат на своя страна, като „Сайънс Метърс“ например? Те са доста по-големи от вас.
– Разбира се, че опитват. И вероятно са й предлагали по-добри условия и може би повече пари, но Тък успя да я убеди да дойде при нас.
Шон кимна замислено.
– Имаш ли идея как?
– Само идея.
– Нека я чуя.
– Вероятно й е предложил част от своя дял във фирмата. Знам, че получава заплата, защото аз правя плащанията. Прехвърлянето на дял обаче може да се уреди само между тях двамата.
– Въпреки че и ти си съдружник?
– Казах ти, че съм миноритарен съдружник. Нямам почти никакви права.
– А ако Тък и Касандра са любовници и това излезе наяве?
– За нас няма да е добре.
– Има ли причина, поради която тя би могла да иска връзката им да излезе наяве? – попита Шон.
– Не виждам каква. Ако притежава дял от фирмата, подобно нещо би й навредило, нали?
– Не и ако има резервен вариант, който й носи повече пари, Дейв.
29
Два часа по-късно Шон най-после дочака една кола да мине през портала на жилищния блок и влезе след нея. Вратата се затвори. Паркира на място за посетители, взе дългата кутия от седалката до себе си и влезе във фоайето на сградата.
Портиерът, жилав оплешивяващ мъж с възголямо сако, вдигна поглед от вестника си.
– Мога ли да ви помогна?
Шон потупа кутията.
– Цветя за мис Касандра Малори.
– Добре. Остави ги тук.
– Не става. Казано ми е да ги доставя лично. Трябва да ми се подпише за тях.
– И аз мога да се подпиша. При нас не е прието хората с доставки да ползват асансьорите.
– Хайде стига. И бездруго ми плащат колкото да си покрия бензина. Живея от бакшиши. Ти няма да ми дадеш нищо, нали?
– Тези цветя не са за мен, така че си адски прав. Няма да ти дам.
– Слушай, работя като луд, за да си изкарам прехраната. Тук има дузина дълги стебла, а в колата ме чакат още петнайсет доставки, които трябва да направя до осем тази вечер. Пукам се по шевовете за центове.
– Изглеждаш ми малко стар, за да разнасяш цветя.
– Преди имах собствен бизнес за ипотечно финансиране.
Мъжът го погледна с разбиране.
– Ооо…
– Защо не й се обадиш да й кажеш, че съм тук. Ако не ги иска, няма проблем.
Портиерът се поколеба и вдигна слушалката.
– Мис Малори, обажда се Карл от портиерната. Донесоха цветя за вас. – Замълча. – А… не знам. Един момент. – Погледна към Шон. – От кого са?
Шон бръкна в джобчето на ризата си и погледна празно листче.
– Някой си Грег Доусън.
Карл повтори името по телефона.
– Да, добре. Ти си шефът.
Затвори и се обърна към Шон:
– Днес имаш късмет. Тя е в апартамент седемстотин петдесет и шест. Асансьорът е там.
– Идеално. Да се надяваме, че не е стисната.
– Изглеждаш добре. Ако наистина имаш късмет, може да ти даде и нещо друго като бакшиш.
Шон се престори на учуден.
– Какво искаш да кажеш? Да не е някоя мацка?
– Да го кажем така, приятел. Когато минава през фоайето, имам чувството, че съм в някоя фантазия на „Плейбой“. Май няма друга причина да стоя на тази никаква работа.
Шон се изкачи с остъкления асансьор, от който се разкриваше невероятна гледка към крайбрежието. Касандра сигурно го очакваше до вратата, защото отвори в мига, в който почука. Беше боса и с хавлиена роба, която достигаше до средата на бедрата й.
– Цветя? – попита тя.
– Да. От някой си мистър Доусън.
– Трябва да кажа, че съм изненадана.
Шон я изгледа.
– Госпожо, имате вид на жена, която получава много цветя от мъжете.
Тя го дари с ослепителна усмивка.
– Ти си сладур.
– Моля да подпишете тук.
Подаде й бележника си и химикалка. Докато тя подписваше, той отвори кутията. Вътре имаше дванайсет рози с дълги стебла, които беше купил от уличен търговец за четири долара.
Касандра взе една и вдъхна аромата й.
– Красиви са.
– Имате ли ваза, за да ги сложим във вода? Направете го веднага, за да не увяхнат.
Тя вдигна очи към него и се усмихна още повече. Огледа го от горе до долу, в целия му внушителен ръст, и каза с гърлен глас, от който Шон изведнъж се почувства някак нечист:
– Как се казваш?
– Шон.
– Не съм те виждала наоколо, Шон.
– Не съм идвал насам. Предполагам, че загубата е моя.
– Защо не внесеш цветята, докато потърся ваза?
Когато се обърна, съумя да плъзне гърдата си по ръката му. Направи го толкова умело, че Шон нямаше как да не заключи, че движението е отработвано с години. Влезе и затвори вратата. Автоматичната ключалка щракна.
Апартаментът беше луксозен и пълен със скъпи вещи. Дамата обичаше живописта, стилните мебели и ориенталските килими. После отиде до кухненския бокс, отвори някакъв шкаф и се наведе над него. Гледката накара Шон да се изчерви. С изключение на малката ивица черни бикини, всичко останало беше само Касандра.
Все още наведена, жената се обърна назад, за да се увери, че я гледа. Проследи погледа му и се престори на смутена.
– О, съжалявам!
Той успя да се усмихне.
– Аз не съжалявам. Женското тяло е красиво, защо трябва да се крие?
– Харесва ми отношението ти.
Толкова дълго търси вазата, че при нужда Шон би могъл да идентифицира трупа й само по бузите на задника. Най-накрая тя се изправи и се обърна към него.
И престана да се усмихва.
Пред очите й беше дисплеят на фотоапарата със снимката, на която Грег Доусън й подаваше плика с парите.
– Какво е това? Кой, по дяволите, си ти?
Шон седна на един от високите столове до гранитния кухненски плот.
– Откъде взе снимката? – попита тя тревожно.
– Първо, иди и облечи нещо. Стриптийзът не ми минава.
Тя се намръщи.
– Защо, по дяволите, просто не извикам полицията?
В отговор Шон пак вдигна фотоапарата.
– Защото, ако го направиш, твоята страхотна снимка със симпатягата Грег ще попадне в Министерството на вътрешната сигурност и „Сайънс Метърс“ ще се сбогува с поръчката, освен ако не си готова да обясниш как така човек, който се конкурира с фирмата на Тък Дътън, ти дава плик по време на уединен обяд в къщата му. Прав ли съм, Касандра? Сега отиди и облечи нещо.
Тя отиде и се върна, облечена в спортен екип от червено кадифе.
Шон кимна одобрително.
– Така е много по-добре. Сега мога да се отнасям с теб като с възрастен човек.
Седна на канапето във всекидневната, от която се разкриваше фантастична гледка към океана. Тя седна срещу него и подви босите си крака под себе си.
– Значи да разбирам, че цветята не са от Грег? – каза тя със самочувствие.
– Не са. Днес на обяд те отряза съвсем оправдано. Може би е патил с такива като теб и сега внимава.
– Добре, кой точно си ти и какво искаш? – попита Касандра. – Защото колкото по-бързо се чупиш, толкова по-добре.
– Едно основно правило. Не ти задаваш въпросите, а аз.
– Защо…
Той вдигна нагоре апарата със снимката и тя веднага затвори уста.
– Знам за теб и Тък Дътън.
Тя погледна към тавана с престорено отегчение.
– Това ли било?! Стига вече! Моля!
– Имали сте сексуална връзка с Тък.
– Докажи го.
– Всъщност не се налага. Ще оставя доказването на ФБР.
– На ФБР? Какви, по дяволите, ги дрънкаш?
– Съпругата на Тък беше убита, а най-голямата му дъщеря беше отвлечена. Да не би да твърдиш, че не го знаеш?
– Разбира се, че знам. Всички вестници писаха. Сестра му е първата дама.
– Харесва ли ти да чукаш първия шурей?
– Върви по дяволите!
– Дяволите са нещо, което би трябвало да тревожи най-вече теб.
– Какво точно означава всичко това? – попита тя с престорено отегчен тон.
– Всичко това означава съвсем точно, че според учебниците най-старият мотив един неверен съпруг да ликвидира жена си е идеята да се ожени за любовницата си.
– При мен и Тък не беше така.
– А как беше? Можеш да кажеш на мен или на ФБР. Агентът, който се занимава с разследването обаче, е доста по-нелюбезен от мен.
– Тък ме харесва.
– Да, известно ми е. Ако обаче си му изнесла спектакъла, който изнесе на мен, едва ли бих го укорил. Е, мога да го укоря, защото очевидно ангелът му е слаб. Както и да е. Защо се съгласи да работиш за него, след като несъмнено си имала и по-добри предложения от по-големи фирми?
– Изглежда, знаеш доста неща за мен.
– Винаги съм бил любопитен. Та какво искаше да ми кажеш?
– Обеща да е много добър с мен, ако получим поръчката.
– Значи не само заплатата, но и дял от фирмата?
– Нещо такова.
– Не искам да чувам „нещо такова“. Искам факти.
– Двайсет процента от печалбата по договора – отговори тя веднага. – Допълнително към заплатата и премиите ми.
– После обаче получи по-добра оферта, която си приела, макар и след споразумението с Тък?
– Не знам за какво говориш – каза тя колебливо.
– Разбира се, че знаеш. Пуснала си се на Тък, Доусън се е ослушвал и е разбрал, а може би той те е изпратил, кой знае? Във всеки случай разполага с доказателства, които да покаже пред Министерството на вътрешната сигурност. Чукаш шурея на президента. След което Доусън ще спечели договора, а ти ще получиш възнаграждение през задната врата. Може би част от възнаграждението е било в плика, който той ти даде днес. – Шон вдигна апарата. – Само че сега аз имам доказателство за теб и Грег, което ще дам на Министерството на вътрешната сигурност и ще сложа край на мечтата ти. Интересно развитие на нещата, не мислиш ли? И защо пари в брой?
– Грег каза, че в днешно време могат да се проследят всякакви плащания. По електронен път, в швейцарски банкови сметки, каквото и да е. Това беше нещо като аванс.
– Добре.
– Слушай, може би ще успеем да се споразумеем някак?
– Не ми трябват пари в плик.
– Споразуменията невинаги са за пари. – Погледна го тревожно. – Сигурно си мислиш, че съм курва, но всъщност не съм такава. Можем да се позабавляваме чудесно заедно.
– Благодаря, но не си падам по жени, които си показват задника на всяко момче за доставки, което почука на вратата им. Не искам да съм прекалено рязък, но ще те попитам – кога за последен път се преглежда за венерически болести?
Тя замахна да го удари, но той улови китката й.
– От тази каша няма да се измъкнеш със секс, скъпа. Тук не става въпрос за някаква си скапана държавна поръчка и живот в луксозен апартамент на брега на океана. Ако не ми помогнеш, се готви за обвинение за съучастничество в убийство и отвличане. Във Вирджиния, където е извършено престъплението, наказанието е смърт. Убиват те със смъртоносна инжекция, която е безболезнена, но смъртта си е една и съща.
По лицето на Касандра потекоха сълзи.
– Нямам нищо общо с това, кълна се пред Бога!
Шон извади цифров диктофон и го сложи на масата.
– Седни.
Тя седна.
– Ето го споразумението. Ако не ми кажеш цялата истина, а знам достатъчно, за да усетя и най-малкия опит да ме подхлъзнеш, всичко това ще отиде при федералните по най-бързия начин. Ясен ли съм?
Тя кимна, избърса сълзите си и отпи глътка вода за кураж.
– Чудесно. – Шон включи устройството и започна: – В деня, преди жена му да бъде убита, Тък е бил тук с теб. Отседнал е в апартамента ти, а не в хотел. Така ли е?
Касандра кимна.
– Трябва да го чуя.
– Да, беше тук.
– Тук е прекарал и предишната вечер, нали?
– Да.
– И двамата бяхте в интимни отношения?
– Да.
– Жена му знаеше ли?
– Нямам представа. Тък, изглежда, мислеше, че тя не знае.
– Тък те е наел заради предишната ти работа в Министерството на вътрешната сигурност. Смятал е, че така ще си осигури по-добри позиции в процедурата за възлагане на голяма държавна поръчка от това министерство. Така ли е?
– Да.
– И в момента играеш двойна игра с Грег Доусън и „Сайънс Метърс“?
Касандра се поколеба. Шон посегна към диктофона.
– Добре, щом така искаш…
– Чакай! Да! Работя с Грег Доусън зад гърба на Тък. Следеше ни. Разбра за нас с Тък, дойде при мен и ми предложи сделка. Приех.
– Тък Дътън е трябвало да се прибере в деня, след като семейството му е било нападнато. Прибрал се е по-рано обаче. Знаеш ли защо?
– Ние… имахме разногласия.
– За какво?
– Мисля, че… изглежда, подозираше, че става нещо.
– Между Доусън и теб ли?
Тя го погледна изненадано.
– Не. Точно обратното.
Сега Шон доби учуден вид.
– Обратното?
– Не. Мислеше, че жена му му изневерява. Казах му, че според мен е глупав. Попитах го какви са шансовете той и жена му да си изневеряват един на друг по едно и също време. Реши, че не е тактично от моя страна да говоря така, но мъжете са същински деца, когато става дума за изневери. Добре. Изневерил си. Не е кой знае какво. Продължаваш напред и това е.
– Но той не продължи напред?
– Не. Имах чувството, че ще ме удари. Каза ми, че обичал жена си. Бяхме в леглото, голи след страхотен секс. Тогава казах нещо тъпо от рода на: „Е, ама го показваш по странен начин“. Тогава ми се разкрещя, взе нещата си и си тръгна.
– А каза ли ти защо е смятал, че жена му му изневерява?
– Спомена, че дочул някакви телефонни разговори. Веднъж проследил Пам и я видял да пие кафе с мъж, когото не познавал.
Шон се облегна на възглавничките. Не беше мислил за подобен вариант.
– Каза ли как е изглеждал мъжът?
– Не, не каза.
– Между времето, когато Тък е слязъл от самолета и когато би трябвало да се е прибрал вкъщи, има разлика от един час, през който не се знае какво е правил. Става дума за времето между десет и трийсет и единайсет и трийсет вечерта. Обаждал ли ти се е през това време?
– Не, не съм го чувала изобщо, откакто изхвърча оттук.
Шон я изгледа скептично.
– Искам истината, Касандра.
– Кълна се! Провери телефонните ми разговори. Легнах си и не съм говорила с никого.
Шон изключи диктофона.
– Ако се наложи пак да говоря с теб, в твой интерес е да те намеря лесно.
– Ще разкажеш ли за тези неща?
– Не. Поне засега. Един съвет обаче. Кажи на Грег да зареже поръчката.
– Това наистина ще го ядоса. Вече ми плати много пари.
– Проблемът си е твой. Защо не опиташ номера с навеждането пред носа му? Явно не обича да му слагат крак на чатала.
Още същата вечер Шон се качи на самолета за Вашингтон. Беше научил много. Единственият проблем беше, че сега имаше повече въпроси, отколкото преди.
