Текст книги "Първото семейство"
Автор книги: Дейвид Балдачи
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 6 (всего у книги 29 страниц)
16
Сам Куори отиде с пикапа до пощенска кутия на Ю Пи Ес и пусна шишенцата с кръв. Изпращаше ги в лаборатория в Чикаго, която беше открил по интернет от компютъра в местната библиотека. Вътре имаше предплатена опаковка за обратна поща.
После измина сто и шейсет километра на изток, като премина границата на щата и отиде в Джорджия. Слезе от магистралата и се отби в крайпътно заведение за камиони. Носеше шест пакета, само един, от които имаше значение. Паркира и прекоси паркинга, за да стигне до пощенската кутия. След като се увери, че няма камери, които да го запишат, пусна пакетите в процепа. Пакетът, който имаше значение, щеше да замине за адрес в Мериленд. Вътре бяха купичката и лъжицата, които беше използвала Уила, и писмото, което беше написал по-рано.
Не знаеше дали властите биха могли да проследят точно откъде идва пратката, но трябваше да допусне, че могат. Така че другите кутии бяха само за заблуда, в случай че някой го види и по-късно полицията попита този някой дали е видял някой друг да пуска една кутия в пощата. Нямаше да си спомнят за него. Той приличаше на шофьор на тежкотоварен камион за далечни превози, който изпраща у дома няколко пакета.
Върна се в Алабама, като спря по пътя, за да хапне. Когато се прибра в „Атли“, единствената светлина идваше от стаята на Гейбриъл.
Куори почука на вратата.
– Гейбриъл?
Момчето отвори.
– Да, мистър Сам?
– Какво правиш толкова късно?
– Чета.
– Какво четеш?
– Ето това.
Гейбриъл вдигна нагоре книгата. Куори погледна заглавието.
– „Абсолютно автентичен дневник на един малък индианец“?
– Много е добра. Кара те да се смееш. Понякога и да плачеш. Има и неща като за възрастни, ако разбираш какво искам да кажа, но ми харесва.
– Ама ти не си индианец.
– Не е само това, мистър Сам. Има по нещо за всекиго. Госпожата в библиотеката ми каза за тази книга. И аз искам някой ден да напиша книга.
– Е, Бог ми е свидетел, че имаш достатъчно думи в главата си, защото понякога излизат по-бързо, отколкото мога да слушам. – Куори му върна книгата. – Майка ти прибра ли се?
– Преди около час. Чудехме се къде си.
– Трябваше да свърша нещо. – Куори се облегна на рамката на вратата, драсна клечка кибрит по дървената повърхност и запали цигара. – Виждал ли си Кърт наоколо?
– Не, мистър Сам.
Той погледна Гейбриъл изпод гъстите си вежди.
– Май е заминал.
Гейбриъл го изгледа изненадано.
– Защо да го прави? Къде може да отиде?
Куори чукна цигарата си във вратата и пепелта падна на пода.
– Всеки има къде да отиде. Някои хора обаче имат нужда от повече време, за да го разберат.
– Сигурно е така.
– Ако някой пита, май трябва да казваме това. Проклет да съм! Беше ми като син! Не може да си тръгне хей така, без дори да поговори с мен, нали?
Гейбриъл се стъписа от самата мисъл.
– Ако аз някога реша да замина, мистър Сам, след майка ми ще кажа първо на теб.
– Ти си добро момче. Продължавай да четеш, Гейбриъл. Трябва да си подготвен. Светът ще ти даде шанс, но само толкова. Останалото зависи от теб. Или пропиляваш шанса, или се възползваш от него.
– Това ми го казваш, откакто се помня.
– Добрият съвет си струва да се повтаря.
Куори продължи към стаята си.
Беше на последния етаж, който някога принадлежеше на баща му и майка му. Редът не беше сред силните страни на Куори, макар че Рут Ан и Гейбриъл полагаха всички усилия купищата предмети да са подредени.
Съпругата на Куори Камерон беше починала преди три години. Това беше най-тежката загуба в живота му, а беше преживял няколко подобни. След смъртта й не беше лягал в брачното им легло. Спеше на дълго протрито стогодишно канапе, сложено край стената в спалнята. Беше оставил много от нещата на жена си в банята, а Рут Ан съвестно ги бършеше от прах, въпреки че никога вече нямаше да бъдат използвани.
Куори можеше, а вероятно и трябваше да продаде „Атли“ преди много години. За него обаче подобен вариант не съществуваше. Камерон харесваше имението и да се раздели с него би било все едно да се раздели с нея. Не би могъл да го стори, както и не би могъл да убие собствения си син. Въпреки че едва не го направи и тази мисъл го плашеше. Дължеше се на наследствената лудост по бащина линия. Ден след ден, година след година тя се засилваше, като пипала на тумор, разпростиращи се смъртоносно в мозъка му.
Седна на канапето и протегна ръка към бутилката джин. Преди да отпие обаче, промени решението си – стана, обу обувките си и взе ключовете на пикапа от една разнебитена маса.
След две минути отново беше на пътя под небето, обсипано с толкова много звезди, че бе светло почти като ден. Свали стъклото, затананика някаква мелодия, отпи джин. Горещината на южната нощ го лъхна в лицето. Мразеше климатиците. В „Атли“ нямаше климатици, нямаше и в никоя от колите, които някога беше притежавал. Мъжът трябваше да се поти според него. Да бягаш от потенето беше все едно да бягаш от човешката си природа.
Старият пикап измина трийсет километра – от черен път излезе на път, застлан с чакъл, после с макадам, и най-накрая изскочи на нагрят до размекване от слънцето през деня асфалт. И стигна. Беше идвал хиляди пъти. И всяко посещение беше като предишните, но и някак различно.
Той познаваше всички там. Времето за свиждане беше минало отдавна, но му беше все едно. Той беше Сам Куори. Всички познаваха Сам Куори, защото всички познаваха Типи Куори. Бяха я кръстили така на актрисата, играла във филми на Хичкок. Камерон Куори беше харесала филма с онези побеснели птици. По-малката им дъщеря Сузи, която се беше омъжила за чернокож, сега живееше в Калифорния и се занимаваше с нещо, само че баща й не беше съвсем наясно какво точно. Беше доста сигурен, че ако знаеше, нямаше да го одобри. Даръл беше изтърсакът.
Само че проклетият изтърсак току-що уби майка на три деца.
Никой от тях не беше стигнал до положението на Типи. Миналия юни беше станала на трийсет и шест. Беше прекарала там тринайсет години, осем месеца и седемнайсет дни. Знаеше го, защото отбелязваше дните в някакъв въображаем календар, като че ли отброяваше дните, които му оставаха на земята. Типи никога не беше излизала извън тухлените стени на тази сграда. И никога нямаше да излезе.
Дългите крака на Куори сами го насочиха към стаята на дъщеря му.
Отвори вратата, както го бе правил безброй пъти. Вътре беше тъмно. Отиде до стола, на който беше седял толкова често, че беше изтрил боята. Тръбата за дишане минаваше през шията й, защото така беше по-чисто, отколкото ако минаваше през устата. Имаше апаратура, която поддържаше дробовете й. Мониторът на жизнените й функции писукаше. Имаше и тръба, която довеждаше до ноздрите й кислород от централния източник в стената. Устройство за интравенозно вливане дозираше с помощта на компютър хранителни вещества и медикаменти в кръвоносната система на дъщеря му.
Куори имаше малък ритуал. Погали косата й, която се спускаше покрай лицето върху раменете. Колко пъти беше увивал тази коса около пръста си, когато Типи беше малко момиченце? После докосваше челото й. Челото, което се бърчеше, докато я къпеше, когато беше бебе. После я целуна по бузата. Преди тази буза и скулата бяха меки и приятни за пипане. Сега кожата беше сбръчкана и изсъхнала – много по-рано, отколкото би трябвало.
След този ритуал улови ръката й и започна да й говори. Докато говореше, в паметта му се връщаха фразите, които лекарите сипеха някога пред него и Камерон, когато това се бе случило.
Масирана кръвозагуба.
Кислороден глад на мозъка.
Кома.
И накрая. Необратима.
Думи, които никой родител не би искал да чуе за детето си. Не беше мъртва, но едва ли човек би могъл да е по-близо до смъртта. Въпреки че дишаше с помощта на апарати и скъпи медикаменти. Извади книгата от джоба на якето си, запали малката лампа край леглото й и започна да чете.
Книгата беше „Гордост и предразсъдъци“. Най-известният роман на Джейн Остин беше станал любим на дъщеря му още откакто го свали от рафта в „Атли“ като ентусиазирана тийнейджърка. Този ентусиазъм беше накарал и самия Куори да прочете книгата няколко пъти. Преди Типи да стигне дотук, той винаги си бе представял дъщеря си като копие на Елизабет Бенет от романа на Остин. Елизабет беше интелигентната, жизнената и с бърза мисъл. След като Типи се озова тук, Куори промени мнението си и реши, че дъщеря му повече прилича на Джейн Бенет, най-голямата дъщеря от романа. Мила, но боязлива, разумна, но не толкова умна, колкото Елизабет. Най-съществената й характеристика обаче беше, че вижда в другите хора само доброто. В романа това беше донесло на Джейн щастие, докато в реалността се бе оказало опустошително за Типи Куори. След час той стана и както винаги каза:
– Лежи си тук спокойно, скъпа. Татко ще се върне скоро. Обичам те.
Върна се в „Атли“. След като се излегна на канапето с бутилката джин, последното нещо, което се мярна в ума му, преди да заспи, беше споменът за Типи като малка – как се усмихваше на баща си.
17
Полетът на „Юнайтед Еърлайнс“, с който се беше прибрал Тък Дътън, не само не беше закъснял, а беше пристигна двайсет минути по-рано поради възможност за незабавно кацане на „Дълес“ и по-бързото отделяне от ръкава на летището в Джаксънвил.
– Значи е имал поне петдесет свободни минути, а не само трийсет – каза Мишел. – Може би дори час.
На следващата сутрин пиеха кафе в едно заведение в Рестън, близо до кантората им. За да се отърват от репортерите, Шон беше направил изявление, което не казваше кой знае какво, но им беше осигурило някакво пространство за маневриране. Въпреки това не се бяха върнали в кантората, а прекараха нощта в хотел, в случай че репортерите пожелаеха да ги атакуват отново.
– Така е.
– Мислиш ли, че е знаел какво се готви?
– Ако е знаел, защо не е останал докрай настрана? Защо е трябвало да се връща само за да го фраснат по главата?
– За да отклони подозренията.
– Мотиви?
– Съпрузите убиват жените си изненадващо редовно – отговори Мишел. – Което е моят мотив да не заставам пред олтара.
– А Уила?
Мишел сви рамене.
– Може да е част от заговора. Уила е отвлечена, но ще я открием някъде жива и здрава.
– Това е струвало пари. Би трябвало разходите да са отразени под някаква форма.
– Няма да е зле, ако получим достъп до финансите на Тък – отбеляза Мишел.
– Знам къде е офисът му.
– Там ли ще отидем сега?
– След като се срещнем с патоанатома. Говорих с нея. Току-що е приключила аутопсията на Пам Дътън.
– Значи наистина познаваш тази дама?
– Чисто и просто се държа приятелски с хората.
– Точно това ме плаши.
Лори Магулас беше на около четирийсет и пет, ниска и пълна, с изрусена дълга коса, вързана на конска опашка.
След като Шон представи Мишел, Магулас каза:
– Изненадана съм, че те виждам, Шон. Мислех, че си решил да изчезнеш завинаги край онова твое езеро.
– Вашингтон някак ме привлича, Лори.
Тя се усмихна.
– Аха. Аз лично обаче нямам търпение да се махна оттук и да намеря своето езеро някъде.
Тя ги поведе през зала с теракотен под, където други хора в бели престилки се бяха навели над масите с мъртъвци. Спряха пред маса от неръждаема стомана, върху която беше положен трупът на Пам Дътън – белязан от раната на шията и стандартния разрез на гръдния кош, направен от Магулас.
– Какво откри?
– Била е в отлично здраве. Вероятно е щяла да живее дълго, ако не беше това – каза тя и посочи разкъсаната шия.
– Количеството на кръвта?
Магулас въведе нещо в лаптопа, поставен до масата за аутопсии, вгледа се в екрана и отговори:
– Доколкото мога да кажа, като вземем предвид кръвта по килима и дрехите й, липсва около половин литър.
– И са взели тази кръв със себе си?
– Острието е срязало сънната артерия и лявата вратна вена. Кръвта й е щяла да изтече за няколко минути.
– Някаква идея как е нанесен ударът? – попита Мишел.
– Ако се съди по ъгъла на раната и съдържанието под ноктите, бих казала, че са я хванали отзад и са срязали гърлото й. Вероятно е протегнала ръка назад и е издраскала лицето на нападателя. Под ноктите й открихме следи от кръв и кожа. Вероятно го е одрала сериозно. Настроението му едва ли се е подобрило от това.
– Сигурно ли е, че е бил мъж? – попита Шон, което накара Мишел да се намръщи.
– Заедно с останалото под ноктите й имаше и косъмчета от брада.
– Просто искам да съм сигурен – обясни Шон на партньорката си.
– Значи след като раната е отляво – каза Мишел, – ако я е нападнал отзад, нападателят е бил десняк?
– Така е.
Тя извади малко пластмасово шишенце, в което имаше няколко влакънца от черна материя.
– Тези бяха под нокътя на десния й палец и левия показалец. Една беше залепнала и за косата й.
Мишел присви очи, за да види по-добре.
– Прилича на найлон – отбеляза тя.
– От маска? – предположи Шон.
– Онзи, когото видях, беше с черна маска – каза Мишел. – Ако Пам е посегнала назад към лицето му, много вероятно е под ноктите й да са попаднали нишки от маската му.
– Нещо друго видяхте ли? – попита Магулас.
– Не. Иначе съм доста наблюдателна, само че онзи тип стреляше с автомат. За малко щеше да надупчи мен вместо едно дърво. Реших, че е по-добре да остана жива, отколкото да разгледам добре стрелеца.
Магулас я изгледа с широко отворени очи.
– Разбираемо.
– Нещо за буквите по ръцете? – попита Шон и ги посочи. Сега беше по-трудно да се различат поради обезцветяването на кожата на трупа. Сякаш мъртвата плът абсорбираше трайното мастило. Сега знаците не приличаха на букви, а на някаква кожна болест или драсканици на безумец.
– Аз съм патолог, а не лингвист. Мастилото е черно, вероятно от маркер с широк връх, буквите са печатни по форма, а краснописът по моето скромно мнение не е кой знае какво. Знам добре испански, но това не е испанки. Не е и друг от романските езици. Очевидно не е китайски или руски. Тяхното писмо е различно.
– Може ли да е език на някое африканско племе? – предположи Шон.
– Да, но не мисля, че щяха да използват латиница, както китайците или руснаците не я използват – каза Мишел. – Може просто да са драскулки, за да ни заблудят.
– Добре. Нещо друго интересно? – попита Шон.
– Да, тази дама има страхотна червена коса. Ослепителна. Рязала съм доста червенокоси, но тази печели купата. За малко да си сложа слънчеви очила, докато правех аутопсията.
– Какво отношение има това към разследването ни? – попита Мишел.
– Той не попита за отношение, а за интересно. – И добави с усмивка: – Е, дори и патоанатомите понякога имат нужда от разведряване. Иначе атмосферата тук е потискаща.
– Добре – засмя се Шон. – Съгласен съм. Нещо друго, което има отношение към разследването?
– Раждала е.
– Известно ни е.
– Два пъти със секцио. – Тя посочи двата шева, паралелно на разреза за аутопсията. Приличат на стари ципове.
– И трето раждане, вагинално – добави Шон.
– Невъзможно – поклати глава Магулас.
– Какво? – сепна се той.
– При огледа се установи, че тазовите й кости са с необикновена форма, така че родовият й канал е много тесен. Рентгеновите снимки потвърдиха тези заключения. И макар че е трудно да се каже при аутопсията, изглежда, е имала проблеми със сакроилиачната става, вероятно вродени. Във всеки случай никой акушер-гинеколог не би допуснал тази жена да роди по естествен път, освен ако не е искал да загуби застраховката си при професионална небрежност. Твърде рисковано е. Можела, е да ражда само със секцио.
Погледна Шон и Мишел, чиито погледи бяха вперени в корема на Пам Дътън, сякаш отговорите, които искаха да получат, щяха някак да излязат оттам.
– Това има ли отношение към случая? – попита Магулас и ги изгледа с любопитство.
Най-накрая Шон отдели поглед от старите хирургически шевове и по-новия разрез.
– Бих казал, че е интересно.
18
Час по-късно спряха на паркинга пред двуетажна сграда в бизнес парк в окръг Лаудън.
– Откъде знаеш къде работи? – попита Мишел.
– Аз съм приятел на семейството, нали? – Той млъкна за момент. – Освен това взех визитка от спалнята на Тък.
– Значи едно от децата не е от Пам? Кое обаче?
– Пам е червенокоса, а Тък е рус. Уила е с черна коса. Другите две деца са със светла коса.
– Значи, макар и да е с рецесивен ген, червената коса наистина има отношение към разследването.
– И е интересен факт.
Шон и Мишел влязоха и приближиха бюрото на секретарката.
– Аз съм Шон Кинг. Това е партньорката ми Мишел Максуел. Представляваме Тък Дътън в трагичното нещастие със семейството му.
Секретарката, млада жена с къса кестенява коса и големи тъжни очи, каза:
– О, боже! Знам, научихме! Ужасно е! Как е той?
– Не е много добре. Помоли ни да дойдем в офиса му и да вземем някои неща.
– Надявам се, че той не мисли за работа в този тежък момент…
Шон се наведе напред.
– Мисля, че единствено работата го крепи. Идваме от болницата.
– Казахте, че го представлявате – каза жената бавно. – Адвокати ли сте?
Шон извади картата си.
– Възложено ни е частно разследване. Работим, за да разберем кой е извършителят и за да открием и върнем Уила у дома.
– Боже! Желая ви успех! Уила е идвала тук няколко пъти. Какво чудесно момиче!
– Абсолютно – съгласи се Мишел. – А при отвличанията времето е най-важният фактор. Заради това Тък поиска от нас да проверим какво в работата му би могло да се свърже със случая.
Секретарката доби смутен вид.
– О… Разбирам. Ами… много от нещата, по който работи мистър Дътън, са… един вид… конфиденциални.
Шон се усмихна.
– Разбирам напълно. Той сам ни го каза. Дали обаче има някой, който би могъл да ни помогне?
Жената се усмихна, видимо доволна, че може да прехвърли отговорността на някой друг.
– Разбира се. Ще се обадя на мистър Хилал.
Тя вдигна слушалката и няколко минути по-късно във фоайето дойде висок и слаб мъж с оредяваща коса, на около четирийсет.
– Аз съм Дейвид Хилал. С какво мога да ви бъда полезен?
Шон обясни защо са дошли.
– Разбирам. – Хилал разтри брадичката си. – Елате отзад, за да поговорим.
Последваха го до кабинета му. Той затвори вратата и седна срещу тях.
– Как е Тък?
– Физически ще се оправи – отговори Шон. – Емоционално нещата стоят по-различно.
– Кошмарно нещо. Не можах да повярвам, когато научих.
– Знам, че фирмата ви участва в секретна дейност, свързана с отбраната. Тък каза, че в момента правите опити да спечелите голяма правителствена поръчка в тази област.
– Така е. В търга ние сме подизпълнители. Ако спечелим обаче, ползата за нас е огромна. Това означава работа в продължение на няколко години. Тък отделяше много време за това, както и всички ние.
– По тази причина ли е бил в Джаксънвил в деня на инцидента?
– Май да – отвърна колебливо Хилал.
– Да или не? – настоя Мишел.
Хилал я погледна смутено.
– Всъщност фирмата е на Тък. Аз съм съдружник с миноритарен дял.
– Работим за Тък – каза Шон. – И искаме да открием истината. Искаме да открием убиеца на Пам Дътън. И искаме да открием Уила. Тък също го иска.
– Неловко е – каза Хилал. – Искам да кажа… Това тук не е мое…
Мишел се наведе и чукна с показалец плота на бюрото.
– Говорим за живота на едно малко момиче.
Хилал се отпусна на стола си.
– Добре, добре. Мисля, че Тък беше в Джаксънвил с някого.
– С някого? Той каза, че е бил там в новия офис, който сте открили, за да работите по проекта. Не е ли така?
– Наистина имаме офис там. В него обаче работи само един служител. Жена.
Шон и Мишел се спогледаха.
– Тази жена има ли име? – попита той.
– Касандра. Касандра Малори. Тя работеше по офертата. Наехме я преди около шест месеца. Има страхотни контакти в Министерството на вътрешната сигурност. Много хора искаха да я наемат.
– Защото е можела да ги вкара в бизнеса?
– Правителствените агенции са като всичко останало. Печеленето на контракти се базира на взаимоотношения и доверие. Федералните обичат осведомеността и спокойствието. Фактът, че Касандра е с нас, ще ни помогне неимоверно.
– И Тък е бил там с нея. Да не би отношенията им да не са чисто професионални?
– Тя е много привлекателна. И много умна. Руса, хубав тен, обича късите поли. – Хилал добави смутено: – С Тък наистина си допаднаха. Тя не е специалист по техническите въпроси, а по продажбите. Може да продаде практически всичко.
Шон се наклони напред.
– Тък имаше ли връзка с тази жена?
– Ако въпросът е дали имам някакви доказателства, нямам. Става дума за дребни неща. Например че ходи там толкова често. Чуват се приказки…
– Значи нищо конкретно? – попита Мишел.
– Преди месец дойдоха сметки, платени с кредитната карта на фирмата. Аз съм нещо като неофициален финансов директор. Преглеждам сметките, подписвам чековете.
– Какви бяха сметките?
– Имаше нещо странно в разходите на Тък в Джаксънвил.
– Купувал е цветя, бонбони или секси бельо за Касандра?
– Не, не е това. Въпросът не е за какво с плащал, а за какво не е плащал.
– Не разбирам – каза Шон.
– С фирмената карта не е платена хотелска стая.
Шон и Мишел пак се спогледаха.
– Може да е използвал друга кредитна карта? – предположи Мишел.
– Винаги използва фирмената. Когато работиш по правителствени контракти, трябва да си педантичен с разходите и документацията. Всички служебни разходи плащаме само с тази карта. Освен това Тък използва бонус точките, които се трупат от плащанията с нея за самолетни билети и така нататък. – Хилал продължи бързо. – И винаги отсяда в един и същ хотел там. Хубав хотел, без да е много скъп. И тази верига също му дава бонус точки като на редовен клиент. Сега обаче беше там за три нощи, а няма разходи за хотел.
– А Касандра има жилище в града?
– В сграда, която е на самия бряг. Говорят, че било много хубаво – добави той бързо.
– И Тък не може да е отседнал при някой друг?
– Не познава никой друг. Единствената причина да отворим онзи офис е, че Касандра живее там и не искаше да се премести тук, а не можеше да работи от дома си. Мисля, че в договора й за жилището имаше клауза, която го забранява. Освен това Джаксънвил е център на отбранителната индустрия и се надяваме да развием и друг бизнес там. Не беше безсмислено да стъпим в града.
Шон се облегна назад.
– Какво всъщност си помисли, когато чу за случилото се със семейството му? – попита той. – Честно.
Хилал въздъхна.
– Не е тайна, че Пам и той не бяха най-сплотената семейна двойка на света. Той имаше бизнеса си, а тя поддържаше огъня в домашното огнище и се грижеше за децата. Да убие жена си обаче и да отвлече собствената си дъщеря… Тък не е светец, но не мога да си представя, че е способен на подобно нещо.
– А мислиш ли, че Пам е подозирала нещо нередно?
– Наистина не знам. Не съм имал кой знае какви контакти с нея.
– Ако е искал да прекрати брака си, има и по-лесни начини да го направи – отбеляза Мишел.
– Така е – съгласи се Шон. – Защо просто не се е развел с нея?
Хилал чукна с пръсти по бюрото.
– Би било проблематично.
– В какъв смисъл?
– Както казах, наехме Касандра преди около шест месеца. Преди това тя работеше в Министерството на вътрешната сигурност, в отдела, който се занимава с договорите. Опитваме се да спечелим поръчка от тях. Това имах предвид, като казах, че има страхотни контакти.
– Значи, ако Тък беше опитал да се разведе с Пам, вероятно връзката им щеше да стане публично достояние?
– В света на държавните поръчки федералните не обичат да виждат дори и подобие на конфликт на интереси. Ако основният изпълнител, на когото искаме да станем подизпълнител, разбере, че при нас има извънбрачна връзка с бивша служителка на Министерството на вътрешната сигурност, ще имаме голям проблем. Може би не чак такъв, че всичко да се разпадне, ако имахме нормални обстоятелства, но тук обстоятелствата не са нормални.
– Какво имаш предвид?
– Тък е брат на съпругата на президента. Всички и бездруго са нащрек заради подозренията за преференциално отношение. Властите могат също така да заподозрат, че е имало нещо още преди тя да напусне Министерството на вътрешната сигурност, и да започнат да ровят всички други договори, които са били дадени на нас. Нещата могат да се объркат наистина много бързо. И бездруго доста трудно е да спечелиш подобен контракт при такава сериозна конкуренция. Останалите играчи биха се възползвали от всеки гаф.
– Нали си даваш сметка, че току-що описа много правдоподобен сценарий, заради който Тък би организирал инцидента? – попита Шон.
– Все още не мога да повярвам, че е в състояние да постъпи по този начин със семейството си.
Шон погледна Мишел и тя веднага разбра. Попита:
– Трябва да продължим разговора, но… дали бихте ми предложили чаша кафе?
Хилал стана.
– Разбира се. – Погледна към Шон. – Ти искаш ли?
– Не, благодаря, но бих искал да отида до тоалетната.
Тримата излязоха от кабинета. Хилал посочи на Шон тоалетната в края на коридора и поведе Мишел към стаята за почивка.
Вместо да влезе в тоалетната, Шон се върна бързо назад и влезе в кабинета на Тък Дътън, покрай който бяха минали на влизане, две врати преди кабинета на Хилал, услужливо подпомогнат от табелка с името му.
Кабинетът беше голям, но претрупан и ясно личеше, че обитателят му е човек, който върши много неща едновременно. Без да губи и секунда, Шон отиде до компютъра на бюрото. Извади малка флаш памет от джоба си. На нея беше инсталирана специална програма, използвана от правоохранителните органи, с чиято помощ можеха да се свалят доказателства от компютри, без те да се изземват за изследване. Шон беше успял да се снабди с нея от приятел във ФБР.
Мушна паметта в слота на клавиатурата, кликна няколко пъти с мишката и програмата се зареди на екрана на машината. Разбира се, базата данни на Тък беше защитена с парола. На флаш паметта имаше и програми за неутрализиране на паролите, но използването им щеше да отнеме известно време, така че Шон реши да мине по краткия път. Направи няколко опита, преди да го осени идеята.
Написа името „Касандра“. Нищо. После опита „Касандра1“.
Дигиталната бариера се вдигна и след няколко команди съдържанието на диска на Тък – Дътън започна да се прехвърля във флаш паметта.
