355 500 произведений, 25 200 авторов.

Электронная библиотека книг » Дейвид Балдачи » Първото семейство » Текст книги (страница 7)
Първото семейство
  • Текст добавлен: 4 октября 2016, 21:51

Текст книги "Първото семейство"


Автор книги: Дейвид Балдачи


Жанр:

   

Триллеры


сообщить о нарушении

Текущая страница: 7 (всего у книги 29 страниц)

19

Докато младият агент на Сикрет Сървис носеше пощата от пощенската кутия към къщата, погледът му се спря върху пакета. Нямаше адрес на подателя, а адресът на получателя беше написан с печатни букви. Информира шефовете си и след трийсет минути пристигна пикапът на специалистите по взривове.

Експертите направиха каквото трябваше и за щастие кварталът не изчезна сред огън и дим. Въпреки всичко обаче съдържанието на пакета се оказа странно.

Малка купичка с остатъци от втвърдена на дъното овесена каша с мляко.

Лъжичка със същите остатъци.

И запечатан плик, съдържащ написано на машина писмо.

След като специалистите заключиха, че по кутията, плика и писмото няма отпечатъци и други полезни следи, агентите насочиха вниманието си към съдържанието на писмото.

Проверете отпечатъците от пръсти върху купичката и лъжицата. Ще откриете, че са на Уила Дътън. Държим я. В безопасност е. Скоро ще се свържем с вас.

Пакетът беше адресиран до къщата на сестрата на Пам Дътън в Бетезда, където се намираха Джон и Колийн Дътън, охранявани от Сикрет Сървис.

Когато свалиха отпечатъците и ги сравниха с отпечатъците от стаята на Уила, съвпадението беше несъмнено.

Веднага се свързаха с пощенската служба, за да установят откъде е тръгнала пратката. Въпросът получи най-висок приоритет. Независимо от това обаче не успяха да стеснят периметъра повече от град Долтън в Северна Джорджия. Поне там беше обработена пратката.

По-късно следобед се обадиха на Шон и Мишел и им казаха да отидат в Министерството на финансите, което се намираше от източната страна на Белия дом и имаше статуя на Александър Хамилтън пред входа. Въведоха ги в подземния търбух на сградата и преминаха през тунел, който водеше на изток и се свързваше с Белия дом. Шон беше влизал там и преди, когато работеше в охраната на Белия дом. Мишел обаче влизаше за пръв път. Докато минаваха покрай затворените врати по протежение на дългия коридор, Шон прошепна на Мишел:

– Какви истории мога да ти разкажа за случилото се зад някои от тези врати…

– Представям си екзотика… Представям си розова романтика! – прошепна Мишел в отговор.

Първата дама ги посрещна в кабинета си в Западното крило.

Тя беше с черен панталон и светлосин пуловер, а черните й обувки с ток бяха под бюрото. Изглеждаше много по-изморена от предишния път.

Шон с изненада видя Арън Бетак изправен зад нея. Или по-точно свит зад нея. Във всеки случай нямаше вид на човек, който иска да е там. Първата дама обаче почти винаги получаваше онова, което искаше.

– Заради моменти като този съжалявам, че отказах цигарите – посрещна ги Джейн Кокс и им кимна да седнат срещу нея.

– Не трябваше ли да си на предизборна обиколка някъде из Кънектикът? – попита Шон.

Първата дама кимна разсеяно.

– Върнах се веднага щом ми казаха за пакета. Повиках агент Бетак, за да отговори на въпросите ви, ако имате такива.

Шон и Мишел погледнаха Бетак, чийто вид говореше, че едва ли би им казал дори колко е часът.

Въпреки всичко той кимна и се опита да се усмихне, но се получи гримаса като на човек, усетил неприятна миризма.

– Чух, че от ФБР не са били много склонни да ви окажат съдействие – започна Джейн. – Вярвам, че това вече е минало и не срещате съпротива от никоя друга агенция?

Само една агенция участваше в това и неин представител беше едрият мъж, застанал зад гърба й. При тези думи лицето му леко почервеня.

– Всички ни оказваха съдействие – отговори Шон бързо. – Особено Сикрет Сървис. Моментът е труден за всички, но те бяха на наше разположение изцяло.

– Чудесно – каза Джейн.

Бетак се вторачи в Шон за момент, после кимна едва забележимо в знак на признателност за неочакваната защита.

Джейн Кокс седна зад бюрото и в рамките на няколко минути им разказа какво се е случило. Бетак добави техническите подробности около доставянето и съдържанието на пратката.

– Значи някой я държи – заключи Мишел. – И твърди, че тя е добре и ще се свърже с нас по-късно.

– Нямаме представа дали наистина е добре – възрази рязко Джейн. – Може и да е мъртва!

– Тревожен е фактът, че знаят къде да изпратят писмото – отбеляза Шон.

Бетак кимна.

– Предполагаме, че са проучвали семейството и са научили адреса на лелята. Дори и децата да не бяха настанени там, пратката в края на краищата пак щеше да стигне до нас.

– Или похитителите имат достъп до вътрешна информация – каза Шон и погледна косо към Бетак. – Не искам да кажа, че проблемът е в Сикрет Сървис. Може да имат други източници.

Бетак кимна.

– Така е. Ще проучим.

– Добре, какво ще правим сега? – попита Джейн.

– Могат ли да определят откъде е изпратен пакетът?

– От Долтън, Джорджия. Поне така ми каза директорът на ФБР.

Бетак потвърди с кимване.

– Добре, това все пак е нещо. Ако е установено през кой пощенски център за обработка е минала пратката, значи се знае в какъв радиус е пусната, което стеснява търсенето. Ще са нужни много хора, но все пак районът може да се проучи.

– ФБР вече го прави – обади се Бетак.

– Ако аз съм похитителят – намеси се Мишел, – щях да си дам сметка за това и да пусна пратката на доста голямо разстояние от мястото, на което държа Уила.

– Долтън е в Северна Джорджия – добави Шон. – Дотам лесно може да се стигне от Тенеси, Алабама, Северна и Южна Каролина.

– Това затруднява разследването, но не го прави невъзможно – каза Бетак. – А и е една от малкото следи, по които можем да тръгнем.

Шон вдигна очи и видя, че Джейн гледа някаква снимка в ръцете си. Обърна я към тях, за да я видят и те. Беше на Уила, яхнала кон.

– Тъкмо беше навършила шест. Разбира се, поиска да има пони. Предполагам, че всички малки деца го искат. Тогава Дан още беше в Сената. Отведохме я в малка ферма близо до Пърсълвил, във Вирджиния. Веднага се качи на това животно и после едва я свалихме. Повечето деца биха се изплашили до смърт.

Остави снимката бавно.

– Смело момиче – отбеляза тихо Шон.

– Тя е смела и умна – отвърна Джейн, – но все още е малка.

– ФБР има ли някакви идеи за мотива? – попита Мишел.

– Не, доколкото знам.

Тя погледна Бетак, който само кимна.

– Говорихме с Тък и посетихме офиса му.

– Открихте ли нещо полезно?

Шон се раздвижи смутено на стола си, после погледна Бетак.

– Това е лично.

Бетак погледна първата дама.

– Мога да си тръгна, мисис Кокс.

Тя се замисли за миг.

– Добре, благодаря агент Бетак. С президента искаме да ни информирате незабавно за всяко ново развитие.

След като Бетак излезе, Джейн Кокс попита:

– Какво разбираш под „лично“, Шон?

– Пам говорила ли ти е някога за проблеми с брака си?

– Защо задаваш този въпрос? – попита Джейн рязко.

– Просто искам да проверя всички възможности – отговори Шон. – Е? Имаше ли нещо?

Джейн се облегна назад, опря длани една в друга и кимна замислено.

– На партито в Кемп Дейвид. Стана дума защо Тък не е там и че е заминал по работа, но…

– Какво?

– Стори ми се, че искаше да каже още нещо, но не го направи. Просто добави, че Тък си е Тък и ще се върне на следващия ден. – Погледна двамата пред себе си. – Какво има?

Шон и Мишел едновременно се наклониха напред.

– Тък е трябвало да се върне в деня след отвличането? – учуди се Шон.

– Да, струва ми се, че тя каза точно така – отвърна неуверено Джейн и също се наклони напред. – Той обаче е бил вкъщи, когато е станало. Какво значи това?

Шон погледна Мишел.

– Тък може би е имал извънбрачна връзка.

Джейн стана.

– Какво?

– Ти не подозираше ли нещо такова?

– Разбира се, че не, защото не е истина! Брат ми никога не би постъпил така! Какви доказателства имате?

– Достатъчно, за да ни накарат да продължаваме да разследваме в тази посока.

Джейн седна отново.

– Това е невероятно! – Вдигна очи. – Ако с имал връзка… нали не намеквате, че…

– Джейн, не мога да отговоря на този въпрос. Поне засега. В началото на разследването сме. Правим всичко, което можем.

– И приоритетът ни е да открием и спасим Уила – добави Мишел.

– Разбира се, че това е целта. И е единствената причина, поради която ви потърсих.

Джейн опря трепереща длан до челото си.

За Шон не беше трудно да отгатне мислите й.

– Когато започнеш разследване, никога не знаеш къде ще те отведе то. Понякога истината причинява болка, Джейн. Готова ли си за това?

Първата дама го погледна хладно и втренчено.

– Истината е, че на този етап в живота ми вече нищо не ме изненадва. Намерете Уила. На всяка цена.

Вратата се отвори внезапно и тримата се обърнаха. Шон и Мишел инстинктивно скочиха, защото влезе президентът Дан Кокс заедно с двама от по-старите агенти на Сикрет Сървис.

Президентът се усмихна и протегна ръка.

Кокс беше висок горе-долу колкото Мишел и няколко сантиметра по-нисък от Шон, но раменете му бяха широки и лицето му на петдесетгодишна възраст бе по-скоро младежко, отколкото белязано от пораженията на средната възраст. Това беше удивително предвид годините, прекарани под безмилостния поглед на целия свят.

Шон и Мишел се ръкуваха с него.

– Не те очаквах – каза Джейн.

– Отмених срещите си за днес – отвърна Кокс. – Хората ми не останаха очаровани, но президентът все пак има някои привилегии. След като според социологическите проучвания водя с двайсет и четири пункта и опонентът ми по-често е съгласен, отколкото несъгласен с мен, мога да си позволя свободен ден. Но дори и да бях назад в надпреварата, безопасността на Уила е по-важна.

Джейн му се усмихна с признателност.

– Знам, че винаги си гледал на нещата по този начин.

Кокс отиде при жена си, целуна я леко по бузата и я потупа по рамото, после се обърна към двамата бивши агенти на Сикрет Сървис. Вдигна за миг очи към хората от охраната си и едва забележимо кимна към вратата. След секунда те излязоха.

Шон, който долови какво става, се замисли колко ли пъти и него бяха отпращали така – само с помръдване на клепачите.

– Джейн ми каза с какво сте се заели вие двамата – заговори Кокс. – Доволен съм, че се включвате с опита и уменията си. Трябва да направим всичко възможно, за да спасим Уила и да я върнем у дома.

– Абсолютно, господин президент – каза Шон машинално.

Кокс седна на ъгъла на бюрото на жена си и кимна на двамата да седнат.

– По време на полета ме информираха за пакета. Моля се това да доведе до позитивно развитие. – Замълча за момент и добави: – Политиката не трябва да се намесва във всичко и ще направя каквото мога, за да не допусна политизиране. Въпреки всичко Конгресът е под контрола на опозицията, така че очевидно нямам абсолютна власт там. – Вгледа се в жена си и й се усмихна нежно. – Нямам такава власт дори и в собствения си дом, защото по-добрата ми половинка несъмнено е по-умна, отколкото изобщо мога да бъда аз. – Усмивката му изчезна. – Официално разследването е поверено на ФБР. Някои от съветниците ми са на мнение, че сега не мога да си позволя да се възползвам от властта, с която разполагам, но въпреки всичко наредих на директора на ФБР Мънсън случаят да получи висок приоритет. Ще се справям с политическите последици от това решение по-късно. Жена ми ви се доверява, значи ви се доверявам и аз. Така или иначе обаче, независимо че ще продължите да получавате достъп до материалите по разследването, статутът ви е на частни консултанти. Официално ФБР води разследването.

– Разбираме, господин президент.

– Те ни помагат много – добави Мишел без следа от иронията, която несъмнено напираше в нея.

– Отлично. Някакъв напредък?

Шон погледна бързо към Джейн Кокс. Лицето й беше невъзмутимо, но въпреки това той успя да разчете изражението й.

– Все още е рано, господин президент, но работим с всички сили и възможности. Изглежда, с получаването на този пакет ще има някакъв напредък. Да се надяваме, както казахте, че то ще доведе и до още нещо. Често се случва. Престъпниците допускат грешки.

– Добре – кимна Кокс и стана. Мишел и Шон също станаха.

– Ще поговорим по-късно, скъпа – добави президентът.

След миг излезе в коридора, където двамата бодигардове несъмнено щяха да се залепят за него.

Извън Белия дом най-добре охраняваната зона е тази, непосредствено около президента и някои агенти по аналогия с футбола я наричат „червена зона“, където защитата по никакъв начин не трябва да допусне противников нападател. Така се оформят пластове или периметри, подобни на люспите на глава лук. За да се добере по-навътре, нападателят трябва да премахне предишния слой. „Червената зона“ е последната преграда, преди да се сблъскаш с лидера на свободния свят от плът и кръв. Състои се от супер–агенти, достигнали до това ниво след жесток подбор, които се разполагат около президента под формата на ромб. С остри ъгли. И всеки един от тях е готов да се бори до смърт за човека, когото охранява, и безусловно да приеме куршум вместо него. Този пласт от охраната никога не може да бъде нарушен, защото е последният.

Дори и в Белия дом агентите винаги са най-много на метър от обекта с изключение на едно място – апартамента на първото семейство. От гледна точка на президентската охрана никога не можеш да приемеш със сигурност, че знаеш къде са враговете ти и кои са истинските ти приятели.

Няколко минути по-късно Шон и Мишел се върнаха през тунела, водени от морски пехотинец в пълна парадна униформа.

– Винаги съм искала да се срещна с президента – каза Мишел на Шон.

– Той е впечатляващ човек, но…

Гласът на Мишел премина в шепот:

– Но винаги си го представяш в онази кола с онази жена, нали?

Той направи гримаса, но не отговори.

– Защо не попита Джейн за трите деца и двете цезарови сечения?

– Защото инстинктът ме предупреди да не го правя. И в момента същият инстинкт ме плаши до смърт.

20

Шон се прозя, изпи си кафето и стана да си налее още. Мишел гледаше съсредоточено компютърния екран. Бяха в апартамента й, недалеч от Феърфакс Корнер. Докато навън в оживената търговска зона бързаха хора и автомобили, двамата трябваше да стоят в претъпканото с вещи жилище на Мишел и да се взират в монитора на нейния компютър. Шон се върна и й подаде нова чаша кафе. Преглеждането на файловете от офиса на Тък Дътън им беше отнело часове. Все пак попаднаха на интересна информация.

Разбраха, че Тък е трябвало да се прибере у дома сутринта след отвличането. Адресът и мобилният телефон на Касандра Малори бяха записани в списъка с контактите му. Шон позвъни. Чу женски глас и затвори.

– Може да се наложи да посетим тази жена – отбеляза Мишел.

– Ако успеем да я открием.

– Мислиш ли, че е била в течение?

– Трудно е да се каже. Не се съмнявам, че са имали някакви планове. Човек не слага името на колежка за парола на компютъра си. Дали обаче тя е знаела за всичко това и дали Тък наистина е замесен… – Шон сви рамене.

Мишел го изгледа объркано.

– Не мислех, че участието на Тък е под съмнение. Ако не е бил замесен, значи всичко останало е удивително съвпадение, не смяташ ли?

– Нали проверихме разплащателната му сметка? Няма движение на пари, което да не е обяснено. Мислиш ли, че онези са го направили безплатно?

– Може да има и друга банкова сметка. Той работи с държавни поръчки. Само не ми казвай, че хората като него нямат резервен фонд за подкупи.

– Решението му да се върне по-рано явно е взето спонтанно. Проверих в авиокомпанията. Променил е резервацията си за полета в последната секунда.

– Нали вече го обсъдихме… Замислил се е и е преценил, че да е там е по-малко подозрително, отколкото ако не е.

Шон погледна през прозореца.

– Мисля, че си губим времето. Надявам се следите под ноктите на Пам да дадат съвпадение в някоя от базите данни.

– Чакай малко – каза Мишел възбудено. – Ами ако откупът всъщност е плащане за убийството? Така Тък няма да остави финансова следа и ФБР няма да има за какво да се хване!

– Значи онези типове са били готови да рискуват всичко? Знаеш, че бизнесът с отвличанията не върви. Плащането на откуп винаги е проблематично. Предаването на парите, на ръка или дори по банков път, винаги оставя следа. Тъкмо получаваш парите, и ФБР чука на вратата ти. – Шон пое дъх. – Освен това още нямаме представа защо са взели кръв от Пам Дътън.

– Тогава как да действаме с Тък?

– Ще го разпитваме още, но без да разбере, че го подозираме.

– Приятелчето му Хилал може да свърши тази работа. Искам да кажа, да предупреди Тък.

– Не мисля. Основната му грижа е да не се провали с контракта. И няма да иска да затъне в блатото заедно с Тък, ако Тък е виновен. Мисля, че ще се държи на разстояние.

– Добре. Друг въпрос. Ако Пам не е биологичната майка на Уила, коя е тя?

– Това може да е без значение.

– По-рано ти каза обаче, че според теб Уила е осиновеното дете. В такъв случай този факт сигурно има някакво отношение към отвличането.

– Уила е на дванайсет. Ако отвличането й е заради осиновяването, значи онзи е чакал доста време, преди да реши да действа.

– Чувал ли си ги някога да говорят, че Уила е осиновено дете?

– Не, никога. Винаги съм смятал, че и трите деца са техни.

– Добре. Ами Джейн Кокс?

– Какво Джейн Кокс?

– Тя знае за подозренията ни. Какво ще стане, ако предупреди брат си?

Преди Шон да успее да отговори, телефонът на Мишел иззвъня.

– Да?

– О, здрасти, Бил… Аз… Какво!? – Мишел пребледня. – О, боже! Кога? Как?

След това замълча и слуша близо минута, като дишаше все по-учестено. – Добре, добре. Качвам се на следващия полет.

Прекъсна линията.

– Какво има, Мишел?

– Майка ми е починала.

21

Твърдите колела на малкия самолет се удариха в затревената пръст на импровизираната писта, машината намали скоростта и продължи да рулира до края й. Сам Куори умело обърна чесната и спря. Скочи на земята и сложи раницата на гърба си. После блокира колелата, изкачи се по склона и отвори вратата на стария рудник. Тръгна по коридора, осветен от фенерчето му и мъждивата светлина на лампите по тавана.

След няколко минути се срещна с Карлос и Даръл.

– Погрижихте ли се за Кърт? – попита той мрачно.

Даръл сведе поглед, но Карлос отговори:

– Погребахме го в южната шахта. Казахме молитва и така нататък. С уважение.

– Добре. – Сам Куори погледна сина си. – Извлече ли си поука, момче?

Даръл кимна вдървено.

– Да не губя контрол.

Тонът му не подсказваше, че изобщо е научил каквото и да било. Куори явно не пропусна тази подробност.

Удари младежа по гърба и после силните му пръсти се забиха в кожата му.

– Всеки път, когато решиш да превъртиш, ще си спомняш за цената, която плати Кърт. Помисли добре. Защото, нека ти кажа, лесно можех да оставя Кърт да живее. И той заедно с Карлос да чете „Отче наш“ над твоята дупка в калта. Чу ли ме добре?

– Чух те, тате. Чух те.

– С него умря и малко късче от мен самия. Може и да не е малко. Като направих това, проклех сам себе си за вечни времена. И за това си мисли.

– Мислех си, че не вярваш в Бог – каза Даръл тихо.

Карлос гледаше с безизразна физиономия и само потриваше между пръстите си медальона със свети Кристофър, който носеше на шията си.

– Може и да не вярвам в Бог, но бъди сигурен, че вярвам в дявола.

– Добре, тате.

– Не измислям много правила, ама очаквам онези, които определям, да се спазват. Само така могат да станат работите. Ясно ли е?

– Да, сър! – извика Карлос. Беше престанал да потрива медальона и го пусна отново под ризата си.

Куори ги остави и продължи нататък. След малко седна срещу Уила, облечена с кадифените панталони и вълнената риза, които й беше донесъл.

– Имаш ли всичко, от което се нуждаеш? – попита я Куори.

– Искам книги – отвърна Уила. – Няма какво друго да правя, така че искам да чета.

Куори се усмихна и отвори раницата си.

– Това са големи умове, да знаеш.

Извади пет книги и й ги подаде. Уила ги разгледа внимателно.

– Обичаш ли Джейн Остин? – попита я.

Уила кимна.

– Не ми е най-любимата, но съм чела само „Гордост и предразсъдъци“.

– Тази беше любимата книга на дъщеря ми.

– Беше?

Куори се сепна.

– Вече не чете.

– Мъртва ли е? – попита Уила с детска прямота.

– Може да се каже и така. – Той посочи другите книги. – Знам, че си много умна, затова не съм ти взел книжки за малки деца. Ти обаче ми кажи какво харесваш и ще ти го донеса. Имам много книги.

Уила бутна книгите настрана и се вгледа в него.

– А може ли да получа лист и химикалка? Искам да пиша. Така ще се разсейвам, за да минава времето.

– Добре, не е проблем.

– Говори ли с родителите ми? Обеща, че ще говориш.

– Аха. Изпратих им съобщение. Писах им, че си добре.

– Ще ме убиеш ли?

Куори се сви, сякаш го беше ударила с юмрук. А може би наистина го удари? Успя да овладее гласа си.

– Откъде, дявол да го вземе, ти хрумна това?

– Понякога похитителите не освобождават отвлечените. Убиват ги.

Големите й очи продължаваха да го фиксират. Очевидно не искаше да променя темата.

Куори разтри челюстта си със загрубялата си длан. После я погледна, сякаш я виждаше за пръв път. Същата длан беше лишила Кърт от живот, така че малката може би имаше право. Аз съм убиец в края на краищата.

– Така е. Разбирам какво си мислиш. Ако обаче смятам да те убия, ще е много лесно да те излъжа, че не смятам, така че какво значение има?

Уила беше подготвена за този малък логически дуел.

– Ако обаче ми кажеш, че наистина смяташ да ме убиеш, вероятно ще бъде истина. Защо ти е да лъжеш за такова нещо?

– Обзалагам се, че хората понякога казват, че си прекалено умна, за да е добре за теб. Нали?

Долната й устна се разтрепери. Превърна се от Айнщайн в изплашеното момиченце, което всъщност беше.

– Искам да си отида у дома! – каза тя. – Искам да видя мама и татко! И брат ми, и сестра ми! Не съм направила нищо лошо! – От очите й потекоха сълзи. – Не съм направила нищо лошо и ето защо не разбирам защо правиш това. Просто не разбирам!

Куори наведе глава, неспособен да гледа големите насълзени очи и ужаса, събрал се в тях.

– Не е заради теб, Уила. Не си виновна ти. Просто… просто може да стане само по този начин. Обмислях най-различни варианти и този е единственият, който има смисъл. Нямам друг шанс. Нямам други карти в ръцете си.

– На кого си ядосан? На кого искаш да си отмъстиш?

Куори стана.

– Ако искаш още книги, само ми кажи.

Избяга от стаята и остави Уила да плаче сама. Никога не се бе чувствал по-засрамен.

Няколко минути по-късно гледаше Даян Уол, която седеше на пода в далечния ъгъл на стаята си. Би трябвало и към нея да изпитва съчувствие, но не изпитваше. Уила беше дете. Не беше имала шанса да избира. И да греши, за разлика от тази жена.

– Мога ли да те попитам нещо? – каза Уол с треперещ глас.

Куори седна до малката масичка в средата на стаята. Част от него все още мислеше за Уила. Въпреки това каза:

– Слушам.

– Мога ли да се обадя на майка ми? Да й кажа, че съм добре?

– Не става. В наши дни ченгетата могат да проследят всичко. Съжалявам, така стоят нещата.

– Тогава ти й кажи, че съм добре.

– Може. Дай ми адреса.

Подаде й лист и молив. Даян го записа, сбърчила чело, и му го подаде.

– Защо ми взе кръв? – попита тя.

– Трябваше ми за нещо.

– За какво?

Куори огледа малката стаичка. Подвижна тоалетна, бутилирана вода, консерви и други основни неща. Беше се постарал да не й липсва нищо.

Не съм злодей, каза си. Ако продължаваше да го мисли, можеше и да го повярва.

– Мога ли да те попитам нещо?

Въпросът като че ли я стресна. Даян кимна.

– Имаш ли деца?

– Какво? Не, никога не съм имала. Защо?

– Чудех се.

Приближи се до него. Подобно на Уила и тя се беше преоблякла. Куори й беше дал торбата с покупки от „Талбътс“. Дрехите й стояха чудесно.

– Ще ме пуснеш ли?

– Зависи.

– От какво?

– От събитията. Мога да ти кажа, че по природа не съм зъл човек. Само че не умея да предсказвам бъдещето.

Даян Уол седна на масата срещу него и сплете пръсти.

– Не мога дори да си представя защо постъпваш така с мен. Дори не те познавам. Каква е вината ми? С какво, по дяволите, съм заслужила всичко това?

– С едно нещо – отвърна Куори.

Тя вдигна очи.

– Така ли? Кажи ми кое е то!

– Ще те оставя да помислиш сама. Ще имаш достатъчно време.


    Ваша оценка произведения:

Популярные книги за неделю