Текст книги "Първото семейство"
Автор книги: Дейвид Балдачи
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 25 (всего у книги 29 страниц)
– Чудесно – каза Шон. – Гейбриъл, ще дойдеш ли с нас да ни покажеш къде той държи самолета? И ако го няма, да дойдеш с нас до рудника?
Гейбриъл вдигна поглед към майка си, която сложи ръка на рамото.
– Мамо, мисля, че трябва да отида.
– Защо, момче? Защо? Не е твоя работа.
– Мистър Сам не е лош човек. Сама го каза. Познавам го откакто се помня. Защо да не отида горе, за да му помогна да се оправят нещата? Искам да отида. Трябва да отида.
По лицето на Рут Ан потекоха сълзи.
– Ще се грижим добре за него, Рут Ан – увери я Шон. – Ще ти го доведем у дома. Обещавам.
Рут Ан се обърна към Шон.
– Гледайте да ми го върнете, защото той е всичко, което имам!
78
Двата хеликоптера се издигнаха и полетяха на югоизток. В единия бяха президентът и съпругата му заедно с няколко агенти от Сикрет Сървис и оборудването, което успяха да натоварят в последната минута. Във втория имаше още агенти. Там бяха и двете най-добре обучени кучета за откриване на взривни вещества, с които разполагаше ФБР, още оборудване и Чък Уотърс, който беше уведомен за случващото се от Лари Фостър без знанието на първото семейство. До него беше Арън Бетак, който се беше присъединил към групата, също без знанието на първото семейство. Небето изсветляваше с всяка изминала минута, духаше лек ветрец, а изгряващото слънце всеки момент щеше да прогони сутрешния хлад.
Телефонът на Бетак иззвъня.
– Да?
– Арън, обажда се Шон Кинг. Трябва да поговорим.
– Зает съм в момента.
– Аз съм в Алабама.
– Какво? И ние сме там.
– Вие? С кого?
Бетак погледна Уотърс и отговори:
– Както ти казах. Вълка и Риса са в движение. – Това бяха кодовите имена на президента и съпругата му, които използваха в Сикрет Сървис. – Ти какво правиш в Алабама?
– Ако трябва да отгатна, мисля, че се движа в същата посока като вас. Къде точно отивате?
– Не знам, Шон. Казах ти вече.
– Така е, но сметнах, че вече сте наясно. С президента сте, а не знаете къде отивате?
– Всичко се обърка. Летим на сляпо и потъпкваме всички инструкции на службата. Лари Фостър е шеф на охраната и всеки момент ще получи инфаркт. След скандала в Овалния кабинет сега летим с хеликоптера към точка, зададена с координати.
– Арън, това е безумно. Може да попаднете в капан!
– Кажи ми нещо, което не знам. Да не мислиш, че сме особено щастливи? Той обаче е президентът.
– Казваш, че директорът на Сикрет Сървис е допуснал това да се случи? Или старшите съветници на президента? Ами вицепрезидентът?
– Ходим по въже. Той е главнокомандващият, а ние сме негови подчинени. Все пак успяхме да поискаме подкрепа от ФБР и от военните, така че ще осигурим добра защита дори и при тези обстоятелства.
Уотърс кимна на Бетак да му даде телефона.
– Кинг? Чък Уотърс.
– Ей, Чък, оставих ти съобщение.
– Какво правиш, по дяволите?
– Ако ти кажа, няма да повярваш. Арън ми каза с какво сте се захванали. Може би ще попаднете в засада.
– Можем. Президентът обаче не знае, че преди нас лети още един хеликоптер, пълен с командоси от взвода за спасяване на заложници. Докато кацнем и преди президентът да слезе, те ще огледат мястото и ще заградят периметър, така че и мравка да не може да премине. Ако не ни хареса гледката, ще се махнем оттам, без да се съобразяваме с президента.
– Ами ако ви обстрелват във въздуха?
– Машините ни са оборудвани за противодействие на ракети земя-въздух и въздух-въздух. Освен това над нас летят военни самолети. А ескадрила бойни хеликоптери „Апачи“ оглеждат терена сантиметър по сантиметър от точката, която ни е дадена. Нали знаеш, че като видиш „Апачи“, или се предаваш, или пълниш гащите, или и двете?
– Добре, добре. Открихме обаче нещо, за което трябва да знаеш. Може да е ахилесова пета. – Шон обясни за металните контейнери.
– Къде ги откри?
– Ще ти кажа по-късно. Надявам се да успееш да се справиш с тях.
– Ще видя какво мога да направя. Къде си сега?
– Пътувам към изоставен рудник с едно момче на име Гейбриъл.
– Гейбриъл? Защо рудник?
– Защото мисля, че малкото момиче може да е там.
– Уила?
– Надявам се и се моля, Чък. Ще поддържаме връзка. Желая ви късмет.
Шон затвори и Уотърс върна телефона на Бетак.
– Това е безумие, Чък. Като епицентър на ядрен взрив.
– Добре. Ще кажеш ли обаче на нашия човек, че е идиот да идва тук?
Бетак не отговори.
79
Сам Куори гледаше импровизирания сателитен телефон в ръката си толкова напрегнато, сякаш държеше отровна змия. Не беше време Карлос да му се обади, но му се искаше вече да го е направил. Искаше всичко да свърши.
Провери дали всичко при Даръл е наред и после отиде в стаята на Уила. Когато влезе, видя нея и Даян, свити край масата. Беше решил този последен ден двете да са заедно. Затвори вратата зад себе си и двете вдигнаха очи.
Куори се облегна на стената и запали цигара.
– Какво става? – попита Уила с треперещ глас. Беше съвсем различна, откакто разбра, че нещо може да се е случило с близките й.
– Почти свърши – отговори Куори. – Поне така се надявам.
– Надяваш се? – повтори Даян. Лицето й беше навъсено, гласът й звучеше уморено.
– Да, надявам се – отвърна Куори. – И се моля.
– А какво ще стане, ако надеждите ти не се оправдаят? – попита Уила.
– Да, кажи ни, мистър Сам – подкани го Даян хладно. – Какво ще стане тогава?
Той не й обърна внимание, а погледна към Уила.
– Доведох болната си дъщеря у дома.
– Защо?
Той сви рамене.
– Време беше. Сбогувах се и така нататък. Всичко е наред.
– Сбогува се? – попита уплашено Уила.
– Ами… както и да се развият нещата тук, с мен е свършено. Край. Вече няма да виждам никого.
– Ще се самоубиеш ли? – попита Даян с нотка на надежда в гласа.
Куори се усмихна.
– Не можеш да убиеш мъртвец.
Даян извърна лице, но Уила попита:
– А кой ще се грижи за дъщеря ти, ако ти няма да можеш?
Даян пак го погледна с любопитство. Беше очевидно, че дори не се бе замислила за това.
Куори сви рамене.
– За нея ще е добре.
– Но…
Той отиде до вратата.
– Вие, двете… дръжте се още малко.
И излезе.
Даян се приближи.
– Няма да свърши добре, Уила.
Уила гледаше втренчено към вратата.
– Уила? Чуваш ли ме?
Момичето очевидно не я чуваше. Просто гледаше вратата.
Самолетът не беше на мястото си и сега Мишел настъпваше газта като бясна. Гейбриъл седеше до нея на предната седалка и й казваше накъде да кара, а Шон беше отзад и оглеждаше небето, за да открие хеликоптера с президента и първата дама, които трябваше да отговарят за много неща.
– Тук наляво – каза Гейбриъл.
Мишел сви рязко и запрати Шон в другия край на седалката.
– Ако умрем, преди да стигнем, няма да е много ефективно – отбеляза Шон и си сложи предпазния колан, след като се изправи с усилие.
– Още колко остава, Гейбриъл? – попита Мишел.
– Около час – отвърна той. – Мистър Сам може да стигне там със самолета за по-малко. Аз не съм се качвал на самолет, а ти?
Мишел се взираше в пътя напред. При всеки прав участък настъпваше педала докрай, но с навлизането им в хълмистия терен правите участъци почти изчезнаха.
– Да, летяла съм със самолет. – Завъртя глава назад към Шон. – А той е бил в самолета на президента.
Гейбриъл се обърна и го погледна със страхопочитание.
– Познаваш президента!
Шон кимна.
– И той си обува гащите както мен и теб. Разликата е, че когато той си обуе неговите, може да натисне едно копче и да взриви света.
Мишел го изгледа, сякаш го питаше „какви ги дрънкаш“, после каза:
– Ако искаш да се качиш на самолет някой ден, Гейбриъл, можем да го уредим.
– Страхотно! На следващия разклон вдясно.
– Какъв разклон!? – възкликна Шон и джипът друсна толкова силно, че едва не разкопча предпазния му колан. – Последните десет километра сякаш се движим в минно поле!
Свиха вдясно, пътят стана стръмен и се наложи Мишел да включи двойното предаване.
– Разкажи ни за рудника, Гейбриъл – каза Мишел.
– Какво да ви разкажа?
– Един вход ли има или повече?
– Аз знам само един. Отпред има затревена писта. Мистър Сам я направи. Понякога идвах с него с пикапа му, за да косим тревата.
– Продължавай – окуражи го Мишел. – Колкото повече знаем, толкова по-добре ще сме подготвени.
Разказа им за галериите и стаите, които Куори беше направил вътре.
– Защо е всичко това? – попита Шон.
– Каза, че ако наближи краят на света, всички ще отидем да се скрием там. Има храна, вода, фенери, такива неща.
– И оръжия – добави Мишел.
– И оръжия – съгласи се Гейбриъл. – Сигурно има много.
Шон извади своя пистолет и двата резервни пълнителя, които винаги носеше със себе си.
Два пистолета, няколко резервни пълнителя малко момче, две потенциални заложнички и стар рудник, в който се криеше въоръжен до зъби противник, познаващ мястото като дланта си. Улови погледа на Мишел в огледалото за обратно виждане.
Изглежда, и тя си мислеше същото, защото кимна едва забележимо.
Шон погледна през страничното стъкло. Теренът ставаше все по-стръмен. Въпреки че слънцето се беше показало, тук все още изглеждаше мрачно и студено. Замисли се за стаята в „Атли“. За историята по стените, която вероятно Куори беше сглобявал с години. После си спомни онази вечер преди години в Джорджия, когато крачеше по улицата и видя онази жена върху бъдещия президент да изпада от колата със смъкнати до глезените бикини. Той беше току-що избран в Сената, у дома го чакаше красива и интелигентна жена. А правеше секс с двайсетгодишна мацка в кола?!
После си спомни друга жена. Типи Куори.
Той ме изнасили, татко.
Кървав аборт.
Кома през всичките тези години.
Необратимо състояние на вегетиране, беше написал Куори на стената и беше подчертал всяка дума три пъти.
Шон нямаше деца. А ако имаше и нещо подобно се беше случило с дъщеря му? Какво би направил? Докъде би стигнал? Каква история би изписал на стената? Колко хора би убил?
Прибра пистолета си в кобура.
Щяха да открият Сам Куори в рудника. Сигурен беше.
Щяха да открият Уила и онази жена, Даян. Не беше сигурен обаче дали живи или мъртви.
А как трябваше да постъпят двамата с Мишел?
Шон наистина нямаше понятие.
80
Час преди да се приземят двата хеликоптера с президента и охраната му, два други големи хеликоптера с трийсетина командоси от взвода за спасяване на заложници и с много оборудване кацнаха в прахоляка на стотина метра от малката къща на Сам Куори. Мъжете скочиха на земята и се разгърнаха във верига, готови за стрелба. После започнаха да свалят оборудването и да го подготвят. Огледаха близката околност, но не откриха нищо обезпокоително.
Карлос, който чу приближаването на хеликоптера, се прикри под линията на видимостта в укритието си, без да отдели нито за миг поглед от монитора пред себе си. Единственото, което направи, беше да се прекръсти и да прошепне кратка молитва.
Половината командоси заеха отбранителна позиция, а другата половина започнаха да свалят оборудването от втория хеликоптер.
Основната част от него бяха два самоходни робота около петдесет килограма всеки. Свалиха ги на земята и двама командоси ги пуснаха в действие. Първият беше малък миночистач. Той започна да обикаля около къщата и да се приближава към нея спираловидно. Ако имаше мини или самоделни взривни устройства, сензорите на робота щяха да ги открият, преди да се взривят. После командосите щяха да вземат съответните мерки.
Нищо не избухна и те пуснаха втория робот. Той беше още по-сложен от първия. Наричаха го „Гама хрътка“. С него се откриваха радиоактивни, биологически или химически активни вещества. Роботът „обходи“ периметъра, после дори се покатери по стъпалата на верандата и влезе в къщата. Не „излая“ нито веднъж. Беше чисто.
Едва тогава командосите доближиха къщата и влязоха. Това, което откриха вътре, стъписа дори най-опитните сред тях.
Първият приближи радиостанцията до устата си и докладва:
– Тук има бяла жена на видима възраст между трийсет и четирийсет, на болнично легло, свързана със сложна животоподдържаща апаратура, захранвана с генератор. Проверихме за оръжие и експлозиви. Не открихме. Чисто е.
Шефът, който чакаше вън, изслуша всичко това и възкликна:
– Какво, по дяволите, каза?
Онзи повтори. Шефът на командосите предаде информацията на президентския хеликоптер.
– Какво ще правим сега? – попита един от командосите.
– Ще влезем в къщата и ще я претърсим още веднъж. После ще отцепим района. Не искам никакво живо същество, като изключим жената в кома, да доближи на по-малко от километър.
– Коя е тя?
– Не знам и не искам да знам. Знам само, че скоро тук ще кацне президентът и че няма да допусна да му се случи каквото и да било, докато съм на смяна. Действайте.
Претърсиха района още веднъж. Командосите обикаляха около прикритието на Карлос. Не откриха камерата, защото Куори беше издълбал кухина в дървото, беше монтирал камерата в нея и я беше покрил с парче кора, така че се виждаше само обективът. Освен това беше достатъчно високо, за да я скриват листата на дървото, с изключение на пролуката, прорязана от Куори отпред, за да осигури видимост за Карлос.
Няколко командоси се върнаха в къщата и откъртиха дъска от пода. Отдолу имаше стандартен двусантиметров шперплат. Един от мъжете го удари с юмрук.
– Здрав като камък. Отдолу сигурно има бетон.
– Провери – каза шефът.
Донесоха бормашина и пробиха шперплата, докато не стигнаха до нещо твърдо.
– Солидно е.
– Добре. Достатъчно.
Върнаха дъската на мястото й. После направиха същото с четирите стени. И тук всичко беше наред.
След като приключиха с проверката, без да открият никаква заплаха, командосите зачакаха търпеливо кацането на президента на Съединените щати. Нямаха представа какво смята да прави той тук. Знаеха само, че ако се появи някаква заплаха, ще я ликвидират с огнева мощ, достатъчна да унищожи пехотен батальон.
Паркираха джипа и слязоха. Нямаха избор, защото пътят беше затрупан с купчина камъни.
– Това го нямаше преди – отбеляза Гейбриъл. – С пикапа можеше да се стигне до самата врата.
– И бездруго нямаше да можем да стигнем дотам – обади се Шон.
Гейбриъл ги поведе към рудника. Трябваше да се катерят по скали и хлъзгава пръст. Шон се подхлъзна и се изправи с усилие.
– Май остарявам – оправда се той смутено.
– Кога за последен път си бил на опреснителен курс за боравене с оръжие? – попита Мишел.
– Ако ми се изпречи мишена, която трябва да улуча, ще го направя. Разчитам на теб обаче да го улучиш първа.
– Ще го имам предвид.
Продължиха напред.
– Нямам ключ от вратата на рудника – каза Гейбриъл след малко.
– Няма да е проблем. Ти само ни заведи дотам – нареди Мишел.
След няколко минути се изкачиха и видяха затревената писта.
– Това ли е неговият самолет? – попита Шон и посочи малката чесна.
– Да.
Изведнъж Гейбриъл посочи вдясно.
– А това е мистър Сам!
Погледнаха нататък.
Сам Куори беше излязъл от рудника с малка черна кутия в ръка. Прикриха се. Мишел извади пистолета и се прицели, но от това разстояние нямаше гаранция, че ще улучи. Погледна Шон и той поклати глава.
– По-стар е, отколкото си мислех – прошепна Шон, докато оглеждаше високия белокос мъж.
– Силен е като бик – каза Гейбриъл. – Веднъж повали мъж, два пъти по-едър от него и два пъти по-млад, защото напсува майка ми. Бие се много добре.
– Надявам се да не ми се наложи да разбера колко е добър – отбеляза сухо Шон.
– Нали дойдохме, за да се уверим, че всички са добре. Момичето и мистър Сам?
Шон и Мишел се спогледаха.
– Така е. Гейбриъл, това обаче зависи от него. Ако предприеме нещо, ние ще трябва да реагираме, нали?
– Ще поговоря с него. Всичко ще е наред. Няма да нарани никого. Познавам мистър Сам.
Мишел погледна Шон. Никой от двамата не изглеждаше толкова уверен в благоприятния изход.
81
Двата хеликоптера се приземиха меко.
Президентът погледна през илюминатора и лицето му се зачерви.
– Какво става тук, по дяволите!?
Сочеше командосите.
Преди да успеят да му отговорят, на стъклото почука Чък Уотърс. Един от агентите отвори вратата и спусна стълбата.
– Кои са тези? – настоя президентът.
– Взвод за спасяване на заложници, сър – отвърна Уотърс. – Дойдоха предварително, за да подсигурят района.
– Не съм давал разрешение за такова нещо.
– Не сте, сър. Операцията е разрешена от директора на ФБР.
Кокс не се зарадва особено, но директорът на ФБР не се назначаваше от него и оставаше на поста си за определен срок, независимо от промените в Белия дом.
В това време двете кучета, обучени да откриват бомби, обиколиха къщата с водачите си, после влязоха вътре. След малко единият водач се появи на входа и даде знак, че всичко е чисто.
Край хеликоптера Уотърс продължаваше:
– За ситуацията го е уведомил директорът на Сикрет Сървис. Решил е, че това е най-добрият начин да се действа, след като настоявахте да дойдете тук, сър.
– Каква загриженост! Да се надяваме само племенницата ми да не е мъртва в резултат на това решение.
– Значи по тази причина сме тук, така ли? – попита Лари Фостър. – Похитителите са отправили някакви искания?
Всички погледнаха към Джейн Кокс.
– Знаем, че писмото, което взех от вас, мисис Кокс, не е истинско – каза Уотърс. – В истинското писмо ли пишеше да дойдете тук?
– Не. Там имаше телефонен номер, на който да се обадя. Обадих се и ми казаха да дойда тук с президента, ако искам да видя племенницата си жива.
– А казаха ли ви какво да правите, след като дойдете тук?
– Да влезем в къщата и да видим жена на легло – отговори Джейн Кокс.
– Да, в къщата наистина има жена на легло. На животоподдържащи системи. Коя е тя?
– Не знам – отвърна твърдо Джейн. – Тук съм, за да си върна племенницата.
– Не знаете ли коя е? – попита скептично Уотърс. – Сигурна ли сте?
– Откъде мога да знам! – извика Джейн Кокс. – Дори не съм я видяла още!
Фостър се смути.
– Добре, но какво точно се очаква от вас да направите вътре? Според командосите жената не е в съзнание.
Джейн и президентът се спогледаха.
– Мога да ви кажа само, че аз и президентът трябва да влезем в онази къща и да видим жената. Това е всичко – отвърна Джейн.
– И трябва да влезем сами – добави бързо президентът. – Поне така е казал похитителят на Джейн.
Уотърс и Фостър се спогледаха тревожно. Фостър каза:
– Господин президент, сър, това никак не ми харесва. Единствената причина някой да иска да дойдете тук е, за да ви навреди. Нищо друго няма смисъл. На покрива на къщата е нарисувана мишена. Трябва да върнем хеликоптера в Хънтсвил и да се приберем у дома. Още сега.
– Тогава племенницата ми ще умре! – възкликна президентът. – Наистина ли смятате, че ще си тръгна и ще допусна това да се случи?
– Сър, разбирам чувствата ви, но нямате избор. Аз също. Вие сте президент на Съединените щати. С вашата сигурност не може да се правят компромиси. Длъжен съм да не поставям ничий живот над вашия. Дори и живота на племенницата ви. – Фостър погледна Джейн. – Дори живота на съпругата ви. Такъв е законът. Такава ми е работата и смятам да изпълня дълга си.
– Пет пари не давам за закона и за дълга ти, Фостър! Тук става дума за живота на едно малко момиче. Няма да се откажа.
– Сър, не ме принуждавайте да го направя по трудния начин. Обясних ви, че имам правомощията да ви принудя и съм готов да ги упражня още сега.
– Нали проверихте всичко наоколо? Командосите не провериха ли също всичко? Каква опасност има? Може би онази жена вътре ще скочи и ще ме убие?
– Тя е на командно дишане.
– Значи не представлява опасност за мен. Довели сте обучени кучета. И те не надушиха нищо. Отвън чака армия въоръжени мъже. Казахте ми, че отгоре кръжат военни самолети и хеликоптери. Само танк, самолет или гранатомет може да улучи къщата от въздуха, а доколкото ми е известно, всички оръжия в щата Алабама са наши. Тук сме само ние. Къде е опасността? Е?
– Сър, ако знаех къде е опасността, щеше да престане да бъде опасност. Безпокои ме неизвестното.
– Неизвестното! – тросна се Дан Кокс. – Нека поговорим за известното тогава, Лари! Ако сега обърна гръб и се прибера у дома, а племенницата ми умре, след като съм можел да я спася, и това се разчуе, ще изгубя изборите. Разбираш ли, приятелю?
Фостър, Уотърс и другите агенти в хеликоптера размениха погледи. Явно не вярваха на ушите си.
– Добре – каза Фостър бавно, – ще изгубите изборите.
– Нещата не се развиха съвсем по начина, по който президентът искаше – намеси се Джейн Кокс бързо, след като забеляза смаяните лица на мъжете, макар че съпругът й не бе реагирал. – Президентът е много разстроен. Аз също. Той се тревожи ужасно много за нашата племенница. Аз също. Той е работил и е направил много за страната си. Нямаме никакво намерение да оставим някакъв престъпник, психопат или терорист да навреди на племенницата ни или да промени историята на страната, като попречи на мъжа ми да спечели втори мандат. Разбира се, животът на племенницата ми е най-важният фактор тук, но залозите и бездруго са големи, господа. Нека не се заблуждаваме.
– Съжалявам, мисис Кокс – поклати глава Фостър. – Независимо от всичко не мога да позволя на никого от двама ви да влезе в къщата. – Той извика на пилота: – Джим, подготви се за връщане…
Фостър не успя да довърши, защото в този момент президентът грабна пистолета на агента до себе си, свали предпазителя и залепи цевта до слепоочието си.
– За бога, сър! – извика Фостър.
– Господин президент! Недейте… – намеси се Уотърс.
– Млъквайте и двамата! Затваряйте си устите! – изрева Кокс. – Дари, ако някой се опита да ни спре, ще се наложи да ескортираш трупа ми до Вашингтон и да обясняваш на всички как си искал да ме защитиш, като си ме накарал да побеснея до степен сам да си пръсна мозъка!
Той кимна на Джейн.
– Слизай, Джейн. – Обърна се пак към Фостър. – Ще вляза в къщата заедно с жена си. Ще останем там не повече от няколко минути. Не искам да има електронно наблюдение или подслушвателни устройства. Похитителят се е изразил много ясно по този въпрос. Когато приключим, ще се качим на хеликоптера и ще се върнем. След това да се надяваме, че племенницата ми ще бъде освободена и всички вие ще забравите за случилото се. Ясен ли съм?
Никой не отговори. Гледаха втренчено президента, допрял пистолет до слепоочието си.
Най-накрая Уотърс наруши тишината.
– Ако настоявате да постъпите така, сър, трябва да изпълните едно условие.
– Тук нареждам аз, а не ФБР.
Уотърс погледна Джейн.
– Става дума за нещо, което ни каза Шон Кинг, госпожо. Имате му доверие, нали?
Тя кимна бавно.
– В такъв случай трябва да изпълните каквото ви кажа съвсем точно. Ще го направите ли?
– Да, ако включва влизането ни в къщата – отговори президентът.
След още няколко минути Джейн Кокс, загърната с дългото си палто, и президентът слязоха от хеликоптера. Когато командосите видяха президента с пистолет в ръка, направиха нещо, което обикновено не правят. Вцепениха се.
– Господин президент? – обади се стъписаният командващ.
– Махни се от пътя ми! – изрева в отговор Кокс. Командващият, ветеран от две войни, преживял десетки престрелки със смахнати наркодилъри и всякакви откачалки, за които човешкият живот бе нищо, едва не подскочи. След като пътят към къщата се освободи, Дан Кокс хвана жена си за ръка и я поведе нататък. Стигнаха до малката веранда, спогледаха се и влязоха.
