355 500 произведений, 25 200 авторов.

Электронная библиотека книг » Дейвид Балдачи » Първото семейство » Текст книги (страница 24)
Първото семейство
  • Текст добавлен: 4 октября 2016, 21:51

Текст книги "Първото семейство"


Автор книги: Дейвид Балдачи


Жанр:

   

Триллеры


сообщить о нарушении

Текущая страница: 24 (всего у книги 29 страниц)

74

Куори провери апаратурата и нивата на кислорода, които поддържаха живота на Типи. Всичко работеше много добре със заредения генератор. Навън все още беше тъмно. Слънцето нямаше да се покаже още няколко часа.

Докосна лицето на дъщеря си и си спомни разговора с Джейн Кокс. Никога преди не беше разговарял с първа дама. Хора като него не получаваха такива възможности. Беше чел за нея години наред, разбира се, беше следил кариерата на съпруга й. Беше очаквал нещо повече от нея по телефона. Беше образована, възпитана и закалена в битки. Но тя го разочарова. Прозвуча му съвсем човешки. Тоест изплашена. Винаги в безопасност във високата си кула, далеч от гадостите, които ставаха долу. Е, сега ги беше видяла лично. И съвсем скоро щеше да ги види още по-отблизо.

Той въздъхна. Това беше то. Във всеки един момент досега можеше да спре. И беше почти готов да го направи, ако стените в мазето не го бяха върнали назад. Извади „Гордост и предразсъдъци“ от джоба си. На светлината на фенера, останал от дядо му, прочете последната глава от романа. И наистина щеше да е последната глава, която изобщо й чете.

Затвори книгата и я остави внимателно на гърдите й. Взе едната й длан и леко я стисна. Правеше го от години, винаги с надеждата да му отвърне, но това никога не се бе случило. Отдавна беше изоставил мисълта, че пръстът на Типи може да се свие около неговия. И този път не се сви. Пусна дланта й на леглото и я покри със завивката.

Извади от джоба си малкия касетофон, сложи го на леглото и го включи. Следващите няколко минути слушаха последните думи на Камерон Куори. Както винаги Куори изрече последното изречение заедно с покойната си съпруга.

„Обичам те, Типи, скъпа. Мама те обича с цялото си сърце. Нямам търпение да те прегърна пак, малка моя! Когато и двете ще сме здрави и щастливи, в ръцете на Исус.“

Изключи касетофона и го прибра в джоба си. Спомените го връхлетяха на плавни, полегати вълни. Всичко можеше да е толкова различно… Всичко можеше да свърши другояче.

– Майка ти ще се зарадва много да те види, Типи. Ще ми се и аз да можех да съм там.

Наведе се и целуна дъщеря си за последен път.

Остави вратата отворена, после се обърна и погледна назад. Дори и в тъмното виждаше очертанията на тялото й под завивките на проблясъците на индикаторите на апаратурата, която поддържаше живота й през годините.

Много пъти се бяха опитвали да го накарат да дръпне шалтера.

Необратимо състояние на вегетиране, бяха му казали. Отсъствие на мозъчна дейност. Бяха обяснили на семейството, че е мозъчна смърт, и бяха добавили медицински жаргон, който според Куори целеше едновременно да ги потисне и обърка. След като изслушваше предсказанията им за евентуалната съдба на дъщеря им, Куори задаваше на всеки един от тях простичкия въпрос:

– Би ли го направил, ако беше твое дете?

Безизразните лица и стиснатите устни бяха красноречивият отговор.

Част от него не желаеше да остави момичето сега, но всъщност нямаше избор. Слезе от верандата и се загледа към дърветата. В малкото скривалище, което беше изкопал и подсилил с дървен материал, седеше Карлос с дистанционно в ръка, свързано с кабел, който достигаше до стената на малката къща. Скривалището беше маскирано с пръст и трева, а отдолу имаше оловна защита, която можеше да спре рентгенови лъчи и други електронни уреди за наблюдение. Куори знаеше, че федералните ще донесат специализирана апаратура, така че беше предвидил защита с оловни одеяла за предпазване от рентгенови лъчи, които беше взел от един зъболекар.

Никой, застанал на повече от няколко крачки, не можеше да види, че там се крие човек, а оловните одеяла щяха да заблудят приборите на федералните. Имаше и втори кабел, който свързваше камерата на дървото с монитора, който Карлос сега несъмнено гледаше. Той трябваше да остане там, докато нещата се изяснят. Скривалището беше добре вентилирано, беше и добре заредено с храна и вода. Планът беше той да избяга в Мексико и оттам да продължи на юг. Куори се надяваше, че ще успее.

Застана на място, откъдето Карлос можеше да го вижда. Вдигна палец окуражително и после козирува. След това подкара към дома.

Куори беше написал писмо, което остави в мазето. Отнасяше за Рут Ан и Гейбриъл, макар и да не беше адресирано до тях. Искаше хората, които дойдат, да знаят истината. Всичко това беше негово дело и на никой друг. Беше оставил и завещанието си.

Качи се горе и надникна в стаята на Рут Ан. Спеше дълбоко. После надникна и в стаята на Гейбриъл. И той спеше. Извади сребърен долар от джоба си и го остави на шкафчето до леглото.

– Върви да учиш в колеж, Гейбриъл – прошепна той. – Живей и забрави, че си ме познавал. Ако понякога обаче си спомняш за мен, надявам се да не е с лошо. Просто в живота си получих карти, с които не знаех какво да правя. Направих най-доброто, на което съм способен.

Отиде до библиотеката. Огънят беше угасен с кофа вода. Стегна мускула на ръката си, където беше изгореният знак. Запали лампата, втренчи се в рафтовете с книги, после изгаси и затвори вратата.

Половин час по-късно паркира пикапа до самолета си. След още двайсет минути се отдели от земята. Издигна се и погледна към малката къща. По нищо не пролича, че знае какво има там. Сега трябваше да е съсредоточен. Миналото беше минало. Сега трябваше да гледа само напред.

Даръл беше осветил пистата със запалени факли, поставени през няколко метра от двете страни. Куори се приземи твърдо заради вятъра, намали скоростта, обърна, слезе и блокира колелата.

Ако нещата вървяха по план, с Даръл щяха да излетят оттук и да кацнат в Тексас. Всичко трябваше да продължи не повече от няколко часа. Оттам бяха определили маршрут, по който да се измъкнат през границата в Мексико. През тази граница беше по-лесно да преминеш на юг, отколкото на север. След това Куори щеше да се обади на ФБР от откраднат телефон и да им съобщи точното местоположение на рудника, за да могат да измъкнат Уила и Даян. Дотогава двете щяха да са добре. Имаха достатъчно запаси от храна и вода.

Планът беше добър, но само ако успееха да го осъществят.

Взе раницата си и тръгна към входа на рудника. Отговор щеше да има след няколко часа.

75

Когато Шон и Мишел свиха по черния път, който водеше към „Атли“, почти зазоряваше.

– Злокобно е – отбеляза Мишел, докато се движеха по самотния ветровит път. – Остави ли съобщение за Уотърс?

– Оставих, но не е ясно кога ще се свърже с нас. А и може да се окаже, че гоним вятъра.

– Нещо ми подсказва, че не е така.

– И на мен – призна той.

– Как смяташ да действаме?

– Ще проучим разположението на терена. Ще преценим какво можем да постигнем. Ще се молим за чудо и ще намерим Уила.

Мишел посочи напред.

– Онова там може да е „Атли“.

Къщата изникна пред очите им след един завой. От двете страни на пътя, който водеше към къщата, строена преди Гражданската война, се издигаха дървета, които сгъстяваха още повече мрака.

– Не виждам никакви коли отпред – каза Мишел и извади пистолета си.

– Наоколо има доста места, където може да се паркира.

Телефонният звън ги стресна. Беше Арън Бетак. Шон го изслуша, после затвори и се обърна към Мишел.

– В Белия дом лайното е ударило вентилатора. Джейн Кокс се е върнала от вечеря и е нахълтала в Овалния кабинет. С президента са се качили в апартамента си, разговаряли са, а после изведнъж се оказало, че първото семейство ще лети с необозначен самолет до неизвестно място.

– Какво е това, по дяволите?

– Очевидно някой се е свързал с нея по време на вечерята.

– Защо необозначен самолет?

– Вероятно не искат никой да узнае къде отиват. Най-малко журналистите.

– Охраната вероятно е полудяла, защото не са имали възможност да изпратят авангард.

– Точно така. Мъчат се да сглобят каквото могат, но като не знаят къде отиват?

– Не му каза какво открихме.

– Има предостатъчно други грижи, а и това тук може да се окаже балон. Ако обаче открием нещо, свързано с президента, ще го уведомим веднага.

– Шон, изгаси фаровете! – прошепна Мишел нервно.

– Какво има?

– Някой току-що излезе от къщата. – Тя посочи напред. – Спри тук и да се приближим пеша.

Слязоха от джипа и се промъкнаха до тъмната къща. Мишел вдигна ръка. Явно беше видяла нещо, което той не бе видял. Беше установил, че зрението й е свръхчовешко.

– Къде? – попита той шепнешком.

– Там, на верандата.

Той се вгледа нататък и видя малък силует – явно на дете, седнало на стъпалата.

– Мисля, че е Гейбриъл – прошепна Мишел в ухото му. – Момчето, което са разпитвали военните полицаи. Според доклада тогава е бил на девет. Сега трябва да е на десет или единайсет.

Докато чакаха, за да видят дали някой няма да отиде при детето, здрачът започна да се разсейва все по-бързо. Някъде изкукурига петел.

– Отдавна не бях чувал този звук – призна Шон.

– Трябва да направим нещо – каза Мишел. – На разсъмване ще загубим прикритието си, а може и да види джипа.

– Тръгни вляво, аз ще мина отдясно.

Разделиха се. След минута се доближиха крадешком до къщата от двете страни на малката фигура – наистина беше момче.

Момчето плачеше. Плачеше толкова отчаяно, че дори не забеляза Мишел, която застана до него. Когато обаче тя докосна рамото му, то едва не скочи от верандата. Шон беше застанал от другата му страна и успя да го хване за ръката, преди да избяга.

– Кои сте вие? – попита Гейбриъл и ги заоглежда с обезумели, плувнали в сълзи очи.

– Ти ли си Гейбриъл? – попита Мишел и сложи длан на рамото на момчето.

– Откъде знаете името ми?

– Няма да ти направим нищо лошо – каза Шон. – Тук сме, защото търсим момиче на име Уила.

– Полицаи ли сте?

– Защо мислиш, че може да сме полицаи? – попита Мишел и леко стисна рамото на момчето.

Гейбриъл подсмръкна, после се наведе и се загледа в босите си крака.

– Не знам.

– Знаеш ли къде е Уила?

– Не познавам момиче на име Уила.

– Не те попитахме това – каза Шон. – Попитахме те знаеш ли къде е.

– Не, не знам.

– Но знаеш за нея? – добави Мишел.

Гейбриъл я погледна. Изглеждаше нещастен.

– Не съм направил нищо лошо! Нито майка ми!

– Никой не е казал такова нещо. Къде е майка ти? – попита Мишел.

– Спи.

– Друг някой има ли в къщата?

– Май мистър Сам го няма.

– Сам Куори ли? – попита Шон.

– Познавате ли го?

– Чувал съм за него. Защо мислиш, че го няма?

– Няма го пикапа – отговори момчето.

– А защо плачеше, когато дойдохме?

– Ами… ей така.

– Трябва да има някаква причина – подкани го Мишел внимателно.

– Ти винаги ли имаш причина, когато плачеш? – попита Гейбриъл.

– Да.

– Аз пък не. Понякога си плача.

– Значи Сам го няма, майка ти спи. Има ли някой друг вътре?

Гейбриъл понечи да отговори нещо, но млъкна.

– Наистина е важно да знаем кой е тук – настоя Шон.

– Полицаи ли сте, или не?

Мишел извади служебните им карти и му ги показа.

– Работим с ФБР и Сикрет Сървис по отвличането на Уила Дътън. Тук някъде има ли индианец от племето коасати на име Юджин?

– Не, но има един на име Фред.

– В къщата ли е?

– Не. Той живее в каравана ей нататък – отвърна Гейбриъл и посочи на запад.

– Е, кой друг е у дома?

– Типи, но вече я няма.

– Типи?

– Дъщерята на мистър Сам. Той я докара у дома от болницата.

– Какво й е?

– Разболяла се е отдавна. Дишаше с помощта на апарати. В болницата е от години. С мистър Сам ходехме да й четем. Джейн Остин. „Гордост и предразсъдъци“. Чели ли сте я?

– Защо той я докара у дома? – попита Мишел вместо отговор.

– Не знам. Докара я.

– И сега не е тук?

– Не е в стаята си. Проверих.

– Заради това ли плачеше? Мислеше, че нещо й се е случило ли?

Гейбриъл вдигна очи към Мишел.

– Госпожо, мистър Сам е добър човек. Той ни прибра, мен и майка ми, когато нямаше къде да отидем. Той помага на хората. Помага на много хора. Нищо лошо няма да направи на мис Типи. Прави всичко за нея.

– Но ти плачеше. Трябва да има причина.

– Защо да ви я кажа?

– Защото искаме да помогнем – отговори Мишел.

– Така казваш, но не знам дали е истина.

– Ти си умно момче – намеси се Шон.

– Мистър Сам каза, че не трябва да имам доверие на никого, докато не докаже, че мога да му вярвам.

– Какво правите тук? – чуха рязък глас.

Обърнаха се и видяха Рут Ан в стария й хавлиен халат. Не халатът обаче привлече вниманието им, а ловната едноцевка, която жената беше насочила към тях.

76

Настаниха се в самолета „Боинг 757“, с който летеше държавният секретар, преди да получи машина с широк корпус „Боинг 767-300“. Държаха го във военновъздушната база „Андрюс“ заедно с останалите самолети от президентската флотилия. Всички правителствени обозначения бяха махнати и сега го използваха за транспортиране на агенти, сътрудници, журналисти и оборудване.

Държавният секретар имаше личен кабинет и спалня на борда на самолета и разпределението не беше променяно.

След като излетяха от военновъздушната база „Андрюс“ няколко часа след сцената в Овалния кабинет, когато Джейн запрати топката за голф в окото на Томас Джеферсън, президентът и мисис Кокс седяха в салона на самолета. В останалата част бяха настанени агентите от набързо сформирания екип за охрана, които бяха стъписани от случващото се.

Президентът седеше и гледаше жена си, а тя се беше свила на мястото си и беше забила очи в пода. Когато набраха нужната височина, Дан Кокс разкопча колана и отиде до малък преносим бар, качен специално на борда.

– Искаш ли? – попита я през рамо.

– Какво?

– Да пийнеш нещо? Защото аз определено искам.

– Не.

– Както искаш.

Той си наля питие, после седна зад бюрото и се огледа.

– Хубав салон. Не е като моя в големия самолет, но все пак е добър.

– Съжалявам, Дан. Съжалявам, че няма как да летиш в любимата си голяма играчка.

Беше скръстила ръце на гърдите си и го гледаше с израз на безнадеждност и отвращение.

– Мислиш, че всичко това са играчки?

– Всъщност не знам какво мисля в момента. Не знам. Мисля, че най-накрая стигнахме дъното.

Той свали обувките си, разтри стъпалата си, отпи от чашата и се заразхожда напред-назад.

– Дори не си го спомням.

– Сигурна съм, че не помниш. Аз обаче помня.

– Променил съм се.

– Добре.

– Наистина, Джейн. И го знаеш много добре.

– Добре, променил си се. Това не ни помага в сегашната ситуация.

Той въздъхна, седна до нея и започна да масажира раменете й.

– Знам, че не ни помага. Знам, че за теб беше ад.

Тя се обърна бавно към него.

– Отвлякъл е Уила заради това.

– Каза ми го вече. Не, изпищя ми го.

– А ти ми каза, че не можеш да компрометираш президентската институция, за да я върнеш.

– Така е, Джейн. Не мога. Дори и тази каша да не беше моя отговорност, пак нямаше да мога.

– Наша отговорност.

– Джейн…

Тя поклати глава.

– Наша…

– Не знам защо изобщо остана с мен.

– Обичам те. Понякога не знам защо, но те обичам. Закачих звездата си към твоята, Дан. И се изстреляхме в небето заедно.

– И можем да паднем също толкова бързо.

– Можем.

– Мога да загубя изборите. От доста време не помня да ми се е случвало такова нещо.

Джейн не каза нищо. Той я погледна.

– Мислиш ли, че той ще удържи на думата си? Ако направим каквото иска?

– Не знам. Не го познавам. Знам само, че звучеше като човек, който е наясно. Не само по отношение на нас. Той знае точно какво иска.

Дан довърши питието си на една глътка.

– От Сикрет Сървис са много разстроени.

Джейн го изгледа, сякаш щеше да се изсмее.

– И аз съм много разстроена. И независимо от развръзката те ще продължат да имат работа. Не мога обаче да кажа същото за теб.

– За нас – напомни той.

– Малко самоконтрол щеше да е достатъчно.

– Беше като болест. Знаеш го. Честно казано, изненадан съм, че нищо не излезе наяве по-рано.

– Изненадан? Наистина ли? След като през цялото време бях зад теб, за да чистя боклуците? Изненадан?

– Не исках да прозвучи така.

– А как би искал да прозвучи?

– Джейн, сега не е моментът да се караме. Трябва да сме заедно. Ако искаме да оцелеем.

– И да преживеем други моменти, по-подходящи, за да се караме.

– Добре – каза той хладно, – щом така искаш…

– Иска ми се да не съм в този самолет и да не отивам там, закъдето сме се запътили.

– Как ти се стори онзи мъж по телефона?

– Решителен. Изпълнен с гняв и омраза. Можеш ли да го обвиниш?

– Смяташ ли, че е бил честен? Искам да кажа, онова, което иска, е такава дреболия в сравнение с…

– Предпочиташ да убие Уила ли? – попита тя мрачно.

– Нямах предвид това. Не слагай в устата ми думи, които не съм казвал.

Чукането на вратата прекъсна спора им.

Беше Лари Фостер, шефът на охраната.

– Сър, екипажът преценява, че ще кацнем в Хънтсвил след около час и половина. За щастие, току-що там са открили нова писта, която може да приеме самолет от този клас.

– Добре, чудесно.

Президентът се обърна, за да си налее ново питие.

– После ще трябва да отидем на друго място.

Кокс престана да пуска ледени кубчета в чашата и го погледна.

– Получихте координатите, нали?

– Да, сър. Получихме ги.

– Е, има ли проблем тогава?

– Мога ли да бъда откровен, сър?

Кокс погледна съпругата си и после пак се обърна към Фостър.

– Слушам – каза той навъсено.

– Цялото пътуване е проблем. Нямам представа къде отиваме и какво ни очаква там. Не разполагам с достатъчно хора, нямам и една четвърт от нормалното оборудване и въоръжение. Препоръчвам ви да се върнем във Вашингтон.

– Невъзможно е – възрази Кокс и отпи от чашата си. – Искаш ли питие?

– Сър, настоятелно ви препоръчвам да не продължаваме.

– Президентът съм аз. Просто искам да направя едно непредвидено пътуване. Не е кой знае какво.

Фостър се прокашля. Юмруците му се свиваха и отпускаха. Полагаше всички усилия да не личи колко трудно му е да се сдържа, но не му се удаваше особено.

– Другият проблем е, че нямаме автоколона, сър. А мястото, до което трябва да стигнем, е на сто и трийсет километра от летището на Хънтсвил.

– Трябва да стигнем дотам – настоя Кокс. – Точно след четири часа и седем минути.

– Пред нас пуснах два транспортни самолета с хеликоптери на борда. Ще отнеме малко време да ги разтоварят и подготвят за полет.

– Знаеш инструкциите. Не можем да пропуснем крайния срок.

– Сър, ако поне ми кажете защо е всичко това… Знам, че директорът е говорил с вас и че поддържа моята позиция, но…

Кокс вдигна пръст към него.

– Директорът е директор, защото аз съм го направил такъв. Утре мога да го сменя. И ще го направя, ако продължава да ме занимава с глупости. Искам да правиш точно онова, което ти кажа. Аз съм главнокомандващият. Ако не искаш, мога да наредя на армията да поеме нещата в свои ръце. Военните поне няма да оспорват правомощията ми.

Фостър се изпъна като струна.

– Господин президент, според федералния закон ние осигуряваме безопасността ви. – Той погледна към Джейн. – И на двама ви. Това, което става в момента, е безпрецедентно и потенциално много опасно. Нямахме възможност да проверим мястото, на което отиваме. Нямаме анализи, нямаме оценки на риска…

– Лари, слушай – прекъсна го спокойно Кокс. – Знам, че е объркано. И аз не искам да го правя. – Посочи жена си, с чашата. – И тя не иска. Обаче сме тук.

– Има ли нещо общо с племенницата ви? – попита Лари Джейн Кокс. – Ако е така, мисля, че най-малкото би трябвало да информираме ФБР къде отиваме.

– Не можем да го направим.

– Но…

Кокс сложи ръка на рамото му.

– Убеден съм, че ще можеш да ни защитиш, Лари. Ще имаш максимално възможното време да провериш ситуацията. Не съм глупак. Не бих се заел с нещо, което може да ми струва живота, а още по-малко живота на съпругата ми. Всичко ще бъде наред.

Фостър поклати глава.

– Добре, сър, но ако нещата излязат от контрол, ще се намеся. Имам право, сър. Дават ми го федералните закони.

– Да се надяваме да не се стига дотам.

След като Фостър излезе, Джейн попита:

– Ами ако Лари не те остави да направиш каквото трябва?

– Няма да стане, Джейн.

– Защо?

– Все още съм президент. А и късметът още не ми е изневерил.

Джейн извърна лице.

– Не бъди толкова сигурен – каза тя.

Той я изгледа ядосано над чашата си.

– На чия страна си в края на краищата?

– Мислих за това цяла нощ. И още не съм стигнала до някакво решение.

Джейн излезе.

Президентът седна зад бюрото. Молеше се да издържи и този път.

77

– Ти ли си Рут Ан? – попита Мишел и премести поглед от оръжието на жената.

– Откъде знаеш името ми?

– Мамо, те работят за правителството. Дошли са за мистър Сам.

– Ти да мълчиш за мистър Сам, момче!

– Рут Ан – намеси се Шон, – не искаме да пострада никой, но смятаме, че мистър Сам е отвлякъл едно малко момиче на име Уила Дътън.

– Не, не е! – Пръстът й се присви около спусъка.

– Мамо! Нали видя името й долу в онази стая! И снимката. Видяхме я и по телевизията.

– Тихо, Гейбриъл! Няма да повтарям!

– Животът на едно малко момиче е изложен на опасност – обади се Мишел. – Момиче на възраст горе-долу колкото Гейбриъл.

– Мистър Сам не причинява зло никому. Не е такъв.

– Мис Типи я няма, мамо – обади се Гейбриъл.

Рут Ан зяпна.

– Какво?

– Не е в стаята си. Мистър Сам я откара.

– Къде я откара?

– Не знам.

– Рут Ан, ако ни позволиш да огледаме къщата и не открием нищо нередно, ще си тръгнем – каза Шон. – Искаме само да намерим Уила и да я върнем на семейството й.

– Това да не е момиченцето, дето убиха майка му? – попита Рут Ан и леко отпусна пушката.

– Същото.

– И какво общо има с тази работа мистър Сам? Кажете ми!

– Може да няма нищо общо. Ако е така, няма да пострада. Просто е. И ако си сигурна, че няма нищо общо, значи спокойно можеш да ни пуснеш да огледаме – каза Мишел.

– Мамо, моля те, пусни ги!

– Защо толкова се палиш, момче, за тази работа?

– Защото така трябва, мамо. Мистър Сам щеше да ти каже същото.

Рут Ан се вгледа в сина си за момент, после свали пушката и отстъпи.

Шон и Мишел влязоха в къщата и се озърнаха.

– Все едно да се върнеш в миналото – промърмори Шон.

Мишел се обърна към жената, която ги следваше.

– Рут Ан – каза тя, – искам да оставиш пушката на пода и да се отдалечиш от нея. Веднага.

Ръката й посегна към пистолета.

– Остави пушката, мамо! – подкани я Гейбриъл със сълзи в очите.

Рут Ан остави пушката, Мишел я грабна и извади патроните.

– Гейбриъл – попита Шон, – къде е онази стая, за която спомена?

Спуснаха се надолу до масивната врата.

– Нямам ключове. Мистър Сам ги държи.

– Отстъпете назад – нареди им Мишел.

Подчиниха се. Тя се прицели и пусна по един куршум от двете страни на бравата. После прибра пистолета, направи крачка назад, подскочи и стовари страхотен ритник до бравата. Вратата се отвори с трясък и Гейбриъл зяпна Мишел с ококорени очи. После погледна Шон. Шон сви рамене и се усмихна.

– Винаги е обичала да се изфука – отбеляза той.

Влязоха и Гейбриъл включи осветлението. Шон и Мишел видяха какво има по стените и зяпнаха от изненада. Снимки, каталожни картички, бележки по черните дъски, кабарчета, конци, които свързваха всичко това.

– Гейбриъл? Рут Ан? Знаете ли какво означават тези неща? – попита Шон.

– Не, сър – отвърна Рут Ан.

– А кой го е направил?

– Мистър Сам – отговори Гейбриъл. – Една нощ слязох тук, когато него го нямаше. Тогава видях и снимката на онова момиче. Ето там.

Посочи едно място на стената. След миг Шон и Мишел гледаха снимката на Уила.

Шон плъзна поглед по стените и го закова на едно място.

– Рут Ан, Гейбриъл, изчакайте вън.

– Какво? – учуди се Гейбриъл. – Защо?

– Излезте! Веднага!

Избута ги през вратата и я затвори. Върна се при снимката на жената.

– Шон? Какво има?

– Нали си спомняш как се запознах с Джейн Кокс?

– Да. Когато си отвел у дома пияния й мъж, тогава сенатор, след като си го намерил в кола с някаква проститутка.

Шон посочи снимката.

– Това е проститутката.

Снимката беше на Даян Уол, малко по-млада.

Мишел я огледа.

– Тази е била с Кокс?

Шон кимна.

– Тук пише, че е Даян Уол, но тогава беше с друго име. Собственото мисля, че пак беше Даян, но фамилното беше друго. Не си спомням „Уол“.

– Може да го е променила, или да се е омъжила.

Проследи конеца, който започваше от снимката и стигаше до картичка.

– Даян Райт? Звучи ли ти познато? – прочете Мишел.

– Да. Това беше името й.

Посочи скорошна вестникарска статия, забодена до снимката. Съобщаваше се за изчезването – предполагаемото отвличане – на Даян Уол от Джорджия.

– Има и Даян Райт – каза Шон и посочи стената. – Мишел, това нещо тук разказва историята. Куори е събрал всичко на едно място.

Мишел посочи далечния край на помещението вляво.

– И мисля, че започва оттам.

В самото начало на стената беше записана дата отпреди близо четиринайсет години.

Мишел прочете четирите думи, записани до датата: „Той ме изнасили, татко.“

До надписа пишеше „Типи Куори“, следваше снимка на Типи в болнично легло, свързана с животоподдържащата апаратура. Мишел се обърна към Шон. Ужасът, изписан на лицето му, беше не по-малък от нейния.

– Шон, започва да ми се гади!

– Не се отказвай, Мишел. Трябва да стигнем до края.

Започнаха да проследяват историята, записана върху стените в мазето на „Атли“.

След като разгледаха цяла стена, Мишел каза тихо:

– Изнасилил я е. После се е наложило да правят криминален аборт. Джейн е участвала.

– Получила е тежък кръвоизлив, загубила е много кръв и е изпаднала в кома – добави Шон глухо.

– Ако обаче Кокс я е изнасилил, защо не е съобщила на полицията?

– Може би някой я е убедил да не го прави. Например Джейн Кокс. Тя умее да упражнява контрол.

– А какво общо има Уила с всичко това?

Отидоха до стената, където беше снимката на Уила. Беше потискащо да гледат усмихнатото лице на момичето в стаята, в която нещастието беше описано така болезнено с тебешир, конци и картички.

Докато проследяваха проучванията на Куори, Мишел попита:

– Кога се случи онова с Кокс, Шон?

Шон пресметна и отговори:

– Преди около тринайсет години.

– Уила току-що навърши дванайсет. Плюс девет месеца бременност. Уила е дъщеря на президента. Попаднал си на тях, след като са правили секс, а не преди това. Жената е забременяла.

– Предполагам, че вместо криминален аборт и още една кома е било по-добре братът на Джейн да осинови детето.

– Но не е изнасилвал Даян Райт?

– Изглежда, е било доброволно.

– Ако Дан Кокс е изнасилил Типи Куори и после тя е изпаднала в кома заради лошо направен аборт, значи Сам Куори вероятно търси отмъщение.

Шон я погледна озадачено.

– Като отвлича Уила? И като убива майка й? Не виждам какъв смисъл има това за него.

– Така получава по-добра позиция.

– За какво?

– Не знам – призна Мишел. – Може би е свързано с пътуването на президента и жена му в момента. – Загледа се в стените. – Как според теб е открил всичко това? Отнело му е години.

– Сигурно наистина е обичал дъщеря си. Не се е отказал нито за миг.

– Но също така е и убиец. И държи Уила. А ние трябва да я върнем.

– Фотоапаратът ти още е ли е тук?

Мишел хукна към джипа и се върна след две минути. Засне стените и всички надписи в близък план. Междувременно Шон претърси шкафовете и измъкна куп папки, които решиха да вземат със себе си. После той видя писмото, което Куори беше оставил на бюрото заедно със завещанието си. Взе ги и ги прочете, а после ги прибра в джобовете си.

Двамата с Мишел нарушиха всички възможни правила за запазване сцената на местопрестъплението. Само че това тук не беше обикновено местопрестъпление и Шон реши да приложи нови правила. Не знаеше как точно ще се развият нещата, но беше съвсем наясно как искаше да приключи всичко.

– Готово – каза Мишел, след като направи последната снимка.

Шон й подаде някои от папките, които трябваше да изнесат.

– Мишел, защо е взел Типи у дома от медицинското заведение, а после я е откарал някъде другаде?

– Не знам. Не виждам никакъв смисъл.

Докато Мишел говореше, Шон влезе по-навътре в помещението. Сви зад един ъгъл покрай някаква преграда и извика:

– Какво, по дяволите, е това?

Тя изтича при него, когато той се спусна към някакви метални контейнери, наредени един върху друг в дъното на помещението. Той остави папките, които носеше, взе един контейнер и започна да го оглежда от всички страни. Прочете етикета.

– Какво е това? – попита Мишел.

Вместо отговор Шон изтича до вратата, отвори я и извика Гейбриъл и Рут Ан да дойдат. Отведе ги при контейнерите.

И двамата поклатиха неразбиращо глави, когато Шон ги попита за какво ги използва Сам Куори. После Шон огледа другите неща, разхвърляни по работна маса до контейнерите. Имаше остатъци от апаратура за видеонаблюдение, изкормена видеокамера, няколко стари дистанционни и ролки метално фолио.

– За какво е всичко това? – попита той.

Гейбриъл поклати глава.

– Не знам. Знам обаче, че мистър Сам може да конструира всичко, което си поиска. И да поправи всичко. И механично, и електронно. Бива го и като дърводелец.

– Разбира от тези работи – намеси се и Рут Ан. – Може да поправи всичко.

– Някаква идея, къде може да е отишъл? Каза, че пикапът го няма.

– Да, ама той има и самолет – отговори Гейбриъл.

– Какъв самолет? – попита бързо Мишел.

– Малък, едномоторен. „Чесна“.

– За какво му е самолет?

– Бил е пилот във Виетнам – отговори Рут Ан. – И понякога ходи в стария рудник. Лети дотам.

– Какъв стар рудник?

Гейбриъл им обясни за въгледобивната мина. Спомена, че някога е била затвор за пленници на Конфедерацията.

– Затвор – повтори Шон и погледна Мишел многозначително. – Мислиш ли, че може да е отишъл там?

– Ако самолетът го няма, значи е там. С него лети само дотам.

– Мислиш ли, че е закарал Типи там?

– Не, не мисля. Самолетът е малък и не може да събере всички апарати, от които тя има нужда.

– Тогава къде може да е?

Гейбриъл се замисли.

– Мистър Сам построи малка къща само с една стая в края на земите му, доста далеч оттук. Ама там няма нищо. Няма ток, така че мис Типи не може да е там. Защото за апаратите трябва електричество.

– Защо тогава е построил такава къща?

Гейбриъл сви рамене.

– Не знам. Сам я построи. Много време му отне.

Шон изгледа Мишел нервно, после се обърна към момчето.

– Можеш ли да ни покажеш как да стигнем до рудника?

– Мога, ако дойда с вас.

– Гейбриъл! – възкликна майка му.

– Не мога да ги упътя оттук, мамо! Ако обаче отида с тях…

Тя погледна тревожно сина си.

– Той винаги е бил много добър с нас. Мистър Сам. Дори и да е направил нещо лошо, значи е имал причина, можете да сте сигурни.

– Остави ни къщата и имота си – обади се Гейбриъл.

– И е дал на Фред хиляда долара в брой – добави Рут Ан. – Самият Фред ми го каза.

– Да не би да е смятал, че няма да живее още дълго? – попита Шон.

– Кой знае колко ще живее? – тросна се Рут Ан. – Всеки може още утре да падне и да умре. Божия воля!

– Кой още е в рудника според теб? – попита Шон.

– Може би Даръл, синът му. Може би и Карлос – отвърна Гейбриъл.

– А някой си Кърт Стивънс?

– Мистър Сам каза, че Кърт е заминал – поклати глава Гейбриъл.

– А имат ли оръжие в рудника? – попита Мишел.

– Мистър Сам обича оръжията си. И Даръл. И двамата стрелят добре. Могат с куршум да откъснат крилата на пчела.


    Ваша оценка произведения:

Популярные книги за неделю