Текст книги "Първото семейство"
Автор книги: Дейвид Балдачи
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 21 (всего у книги 29 страниц)
65
Мишел и Шон наблюдаваха Франк Максуел, който сложи букет цветя на пресния гроб на жена си, наведе глава и промърмори няколко думи. После остана там и се загледа в посока, известна само на него.
Шон прошепна:
– Мислиш ли, че ще се оправи?
– Не знам. Дори не знам дали аз ще се оправя.
– Как са кракът и ръката ти?
– Добре са. Но не те ме безпокоят.
– Знам – отвърна той тихо.
Тя се обърна към него.
– Ти имаш ли такива семейни проблеми?
– Всяко семейство си има проблеми. Защо?
– Чудех се.
Замълчаха, защото Франк тръгна към тях.
Мишел го хвана за лакътя.
– Добре ли си?
Франк сви рамене и кимна. Докато се връщаха към джипа на Мишел, той каза:
– Може би не трябваше да оставям Сали и да се втурвам да правя снимки. Може би трябваше да остана с нея.
– Ако беше останал – отбеляза Шон, – може би нямаше да хванем Ротуел и Рейгън.
Когато се прибраха, Мишел направи кафе, а Шон приготви сандвичи за обяд. И двамата вдигнаха очи към малкия телевизор в кухнята, когато чуха гласа на коментатора.
След секунда и двамата гледаха снимката на Уила. Новинарското съобщение не съдържаше нищо ново. Дежурните приказки: ФБР разследва, първото семейство е разтревожено, страната се чуди къде може да е малкото момиче. Знаеха всичко това. Само видът на Уила обаче като че ли беше достатъчен, за да ги накара да се стреснат и да осъзнаят с нова сила, че нещата не търпят отлагане.
Шон излезе, за да се обади по телефона. Когато се върна, Мишел го погледна въпросително.
– Говорих с първата дама и Чък Уотърс – каза той.
– Нещо ново?
– Нищо. Оставих и още едно съобщение за генерала.
– Докъде е стигнал Уотърс с проследяването на версията за коасати?
– Изпратили са хора в онзи град в Луизиана. Нищо засега.
Замълчаха. След като беше разгадана мистерията около смъртта на Сали Максуел, можеха да насочат всичките си усилия към откриването на Уила. И то жива. Но им трябваше някакъв пробив в разследването. Дори съвсем малък.
По-късно, когато се хранеха в кухнята, Франк се прокашля и избърса устата си със салфетка.
– Изненадан съм, че се върна там – каза той.
– Къде? – попита Мишел.
– Знаеш какво имам предвид.
– Аз също се изненадах, като те видях там.
– Трябва да знаеш, че с майка ти никога не сме били щастливи в онази къща.
– Очевидно.
– Помниш ли онова време? – попита той предпазливо. – Беше толкова малка. Току-що беше проходила.
– Татко, не бях току-що проходила. Бях на шест, но не помня много неща.
– Но си спомни как да стигнеш дотам?
– За това си имам помощник, който се казва джипиес – излъга Мишел.
Шон започна да си играе с един пържен картоф в чинията, докато се чудеше как да не гледа бащата и дъщерята.
– Връщам се след малко – каза той, стана и излезе, преди да успеят да го спрат.
– Той е добър човек – отбеляза баща й.
Мишел кимна.
– Може би по-добър, отколкото заслужавам.
– Значи сте двойка? – попита той и се загледа в дъщеря си.
Тя заопипва дръжката на чашата с кафе.
– По-скоро сме бизнес партньори.
Франк погледна през прозореца.
– Тогава работех много. Често оставях майка ти сама. Беше трудно. Сега си давам сметка. Кариерата ми в полицията беше всичко за мен. Братята ти сега успяват да балансират нещата доста по-добре от мен навремето.
– Никога не съм се чувствала пренебрегната, татко. Както и никой от братята ми, доколкото знам. Боготворяха теб и майка ми.
– А ти?
Гледаше я толкова умолително, че Мишел почувства как дъхът й спира.
– Какво аз? – Но тя знаеше, разбира се.
– Боготвореше ли ни? Мен и майка ти?
– Обичам ви и двамата много. Винаги съм ви обичала.
– Да. Добре.
Франк се зае отново с обяда си. Дъвчеше сандвича си съсредоточено и отпиваше от кафето. Не погледна повече към дъщеря си. А Мишел не беше в състояние да събере сили и да поправи онова, което вече беше казала.
По-късно, докато с Шон разчистваха масата, някой почука на вратата. Мишел отиде да отвори и след минута се върна с голяма картонена кутия.
Шон сложи последната чаша в миялната, затвори я и се обърна.
– Какво е това? За баща ти?
– Не. За теб.
– За мен?
Мишел остави кутията на масата и прочете адреса на подателя.
– Генерал Том Холоуей. Министерство на отбраната?
– Приятелят ми от армията. Изглежда, е събрал документите за дезертьорите.
– А защо ги изпраща тук?
– По пътя към Тенеси му изпратих имейл и оставих този адрес, в случай че все още сме тук. Отвори го. Бързо!
Мишел отвори кашона с ножица. Вътре имаше около трийсет пластмасови папки. Извади няколко. Съдържаха копия от официални военни доклади за разследвания.
– Знам, че ти е приятел, но все пак е странно армията да предоставя такава информация на цивилни лица. И толкова бързо?
Шон взе една папка и я разлисти.
– Шон? Попитах те нещо.
Той вдигна очи.
– Е, освен билетите за мача май споменах, че зад разследването стои Белият дом и че всяка информация, която успят да предоставят, ще зарадва лично президента и първата дама. Познавам армията и съм сигурен, че са проверили и се е оказало истина. Първото правило на военните е: Никога бе прави нищо, което би ядосало главнокомандващия.
– Впечатлена съм.
– Заради това живея.
– Значи ще прегледаме тези папки?
– Страница по страница. Ред по ред. И ще се молим на Бога тук да е пробивът, от който имаме нужда.
Чу се затръшване на врата. Мишел надникна през прозореца и видя баща си да се качва на колата и да потегля.
– Къде мислиш, че отива? – попита Шон.
Мишел седна отново.
– Откъде да знам? Не съм му бавачка.
– Той спаси живота ти.
– Благодарих му, нали?
– Преди да продължа нататък, наближава ли моментът, в който обикновено ми казваш да вървя по дяволите?
– Опасно близо е.
– Така си и мислех.
Той отново се зае с папката.
– Обичам баща си. Обичах и майка си.
– Сигурен съм. И знам, че тези неща понякога са комплицирани.
– Мисля, че семейството ми може да напише книга за комплицираните неща.
– Братята ти изглеждат съвсем нормални.
– Предполагам, че всички проблеми са при мен.
– Защо искаше да отидеш в онази къща?
– Казах ти, не знам.
– Не си спомням някога да си ходила някъде без причина.
– За всяко нещо има пръв път.
– Така ли искаш да се разделиш с баща си?
Мишел го изгледа.
– Как точно?
– Без да сте си изяснили отношенията.
– Шон, майка ми беше убита, след като явно е изневерявала на баща ми. Жената, която уби нея, искаше да убие и мен и почти успя. Баща ми ме спаси, но има и други проблеми, нали? Всъщност известно време мислех, че я е убил той. Затова не ми се сърди, че действам малко неадекватно.
– Права си, съжалявам.
Тя остави папката, която държеше, и закри лицето си с длани.
– Не, може би ти си прав. Само че не знам как да се справя с всичко това. Наистина не знам.
– Можеш да започнеш, като проведеш един разговор с него. На четири очи, без други хора наоколо.
– Звучи абсолютно кошмарно.
– Знам. Не си длъжна да го правиш.
– Само че май трябва да го направя, ако искам това да свърши. – Тя стана. – Можеш ли да поемеш работата по папките за известно време? Ще се опитам да открия баща си.
– Имаш ли представа къде може да е отишъл?
– Мисля, че да.
66
Джейн Кокс се върна с лимузината от пощата, без да знае, че ФБР вече беше проверило кутията, която тя проверяваше всеки ден. Не бяха стигнали до нищо конкретно. Фалшиво име, платена в брой за шест месеца напред, никаква документална следа. Бяха изтормозили собственика, защото не беше спазил правилата.
– Така стават атентатите, идиот такъв! – разкрещя се Чък Уотърс на мъжа на средна възраст на гишето. – Като допуснеш една терористична клетка да наеме пощенска кутия при теб, без да остави информация, помагаш на враговете на тази страна да ни нападат! С това ли искаш да те запомнят? Че помагаш и сътрудничиш на Осама Бин Ладен?
Мъжът дотолкова се стресна от крясъците, че чак очите му се насълзиха. Уотърс обаче не видя това. Вече беше излязъл.
Джейн стигна до Белия дом и слезе бавно от колата. Напоследък не я виждаха често на публични места, което всъщност беше добре. Защото изглеждаше остаряла и уморена. Камерите с голяма разделителна способност, които използваха напоследък, нямаше да покажат привлекателна гледка. Дори и президентът го бе забелязал.
– Добре ли си, скъпа? – попита я веднъж по време на кратка пауза в кампанията, когато трябваше да говори пред група ветерани и да приеме със закъснение женския баскетболен отбор, национален шампион сред отборите на колежите.
Беше се качила направо в апартамента им, където го завари да чете информационни материали.
– Добре съм Дани. Ще ми се хората да престанат да ме питат. Започвам да си мисля, че нещо наистина не е наред с мен.
– ФБР ме информира за посещенията ти в пощата.
– А не Сикрет Сървис? – учуди се тя. – Шпионите сред нас?
Той въздъхна.
– Просто си вършат работата, Джейн. Сега сме собственост на нацията. Национално съкровище – поне ти – добави го с усмивката, която обикновено успяваше да подобри настроението й.
Обикновено, но не и днес.
– Ти си съкровището, Дани. Аз съм само багажът.
– Джейн, това не е…
– Наистина нямам време за губене. И ти нямаш. Похитителите се свързаха с мен с писмо. Посочиха ми пощенска кутия и ми дадоха ключ за нея. Предупредиха ме, че ще получа друго писмо и че трябва да проверявам кутията всеки ден. Правя го. Засега няма писмо.
– А защо се свързват с теб изобщо? Защо не с Тък?
– Да, защо не Тък? Не знам, Дани, защото явно не мога да мисля като похитител.
– Да, разбира се. Нямах това предвид. Може би ще се окажем прави. Сигурно ще поискат от мен да направя нещо, за да върнат Уила. Не може да става дума за пари, защото брат ти има повече от мен. Тук едва посрещаме разходите си за храна. Вероятно исканията ще са свързани с президентството.
– И тогава става проблематично, както каза ти. Институцията ще пострада – мисля, че това бяха думите ти.
– Джейн, ще направя всичко, което мога, но има известни граници.
– Мислех, че властта на Овалния кабинет е неограничена. Май съм се лъгала.
– Ще направим всичко възможно, за да върнем Уила.
– А ако възможното не е достатъчно?
Погледна я. В очите му се четеше безнадеждност.
Най-силният човек на света, помисли си тя. Обезсилен.
Гневът й изчезна също толкова бързо, колкото се бе и появил.
– Прегърни ме, Дани, Само ме прегърни!
Той се спусна, за да я прегърне, и я притисна силно към себе си.
– Трепериш. Да не би да се разболяваш? И си отслабнала.
Тя отстъпи назад.
– Виж… трябва да тръгваш. Трябва да държиш реч в Източната зала.
Той погледна машинално часовника си.
– Ще ми се обадят, когато стане време.
Той понечи да я прегърне пак, но тя се отдръпна, седна и се загледа пред себе си.
– Джейн, аз съм президент на Съединените щати. Не съм без влияние. Вероятно ще мога да помогна.
– Нормално е да се очаква, нали?
Телефонът иззвъня. Той се обади.
– Да, знам. Ще бъде долу след минута.
Наведе се и целуна жена си по бузата.
– После ще дойда при теб, за да видя как си.
– След женския баскетболен отбор.
– Старата ми мечта – подсмихна се той. – Да съм сред дългокраки жени, много по-високи от мен.
– И аз имам някои ангажименти.
– Ще накарам Синди да ги отмени. Трябва да си почиваш.
– Но…
– Просто си почини.
Той тръгна, но Джейн го спря.
– Дани, в определен момент ще имам нужда от теб. Ще мога ли да разчитам на теб?
Той коленичи до нея и сложи ръце на раменете й.
– Винаги можеш да разчиташ на мен, точно както аз винаги съм можел да разчитам на теб. Почини си. Ще ги накарам да ти направят кафе и нещо за ядене. Не ми харесваш толкова отслабнала. Трябва да добавим малко повече плът по тези извивки.
Целуна я и излезе.
Винаги си можел да разчиташ на мен, Дани. Винаги.
67
Мишел изключи двигателя на джипа и слезе. Подметките й докоснаха втвърдената пръст и тя вдигна поглед към старата къща с умиращото дърво, гниещата люлка от автомобилна гума, скелета на пикап, качен на трупчета отзад.
Погледна към отсрещната страна на улицата. Там беше къщата, в която някога живееше възрастната мисис Хейзъл Роуз. Тогава къщата беше безупречна, както и дворът. Сега конструкцията не можеше да се спаси. Още съвсем малко, и щеше да се срути безвъзвратно. И въпреки това някой живееше там. Из предния двор бяха разхвърляни играчки. В страничния двор на вятъра се вееше простряно пране. Гледката беше потискаща. Миналото ерозираше пред очите й като кална маса по планински склон.
Хейзъл Роуз винаги беше мила с Мишел. Дори и когато малкото момиче престана да ходи там на чай. Не знаеше защо си спомни това точно сега. Сви към къщата. Знаеше какво трябва да направи, макар и да не й се искаше.
Предположението на Мишел се оказа вярно. Колата на баща й беше паркирана в двора. Вратата на къщата беше отворена. Мина покрай колата му и после покрай останките от живия плет.
Спомни си, че беше жив плет. От рози. Защо пък това изникна в паметта й? После си спомни лилиите върху ковчега на майка си и как каза на Шон, че майка й е предпочитала рози. И беше почувствала болка в ръката си, като че ли я беше убол трън. Но нямаше трън, защото нямаше рози. Точно както сега. Няма рози.
Продължи нататък. Чудеше се какво ще му каже.
Не се наложи да мисли дълго.
– Горе съм – разнесе се гласът му. Мишел вдигна поглед и засенчи очите си с длан. Баща й беше застанал до отворен прозорец на втория етаж.
Тя прекрачи падналата мрежеста врата и влезе в къщата, която беше неин дом за кратко, когато беше малка. Някак имаше чувството, че пътува във времето. С всяка следваща крачка ставаше по-млада, по-неуверена, по-неумела. Годините живот, преживяванията в колежа, в Сикрет Сървис, като партньорка на Шон сякаш се разпиляваха безследно. Отново беше на шест, отново се разхождаше наоколо с очукана пластмасова бухалка за бейзбол и търсеше с кого да си играе.
Погледна старата стълба. Когато беше малка, се пързаляше по нея със сплескан картонен кашон. Това никак не се нравеше на майка й, но баща й се забавляваше и я чакаше долу, за да я улови.
– Най-малкият ми син – казваше той понякога, защото беше буйна като момче.
Тръгна нагоре. Баща й я чакаше на площадката.
– Помислих си, че може да дойдеш – отбеляза той.
Мишел отвори вратата на някогашната си стая, отиде до прозореца и седна на перваза, с гръб към мръсните стъкла.
Баща й се облегна на стената, мушна ръце в джобовете си и започна безцелно да влачи подметка по протрития дъсчен под.
– Спомняш ли си тази къща? – попита той, вперил поглед в обувката си.
– Когато приближавах, си спомних живия плет от рози. Посади го за някаква годишнина, нали?
– Не. За рождения ден на майка ти.
– И една нощ някой го беше орязал.
– Да.
Мишел се обърна и погледна през прозореца.
– Така и не се разбра кой го направи.
– Тя ми липсва. Наистина ми липсва.
Обърна се и видя, че баща й я наблюдава.
– Знам. Никога не съм те виждала да плачеш както онази сутрин.
– Плачех, защото едва не те загубих, скъпа.
Отговорът му изненада Мишел. После тя се запита защо.
– Знам, че мама те обичаше, татко. Макар и да не… макар и невинаги да го показваше както трябва.
– Хайде да излезем вън. Тук е задушно.
Обиколиха задния двор.
– С майка ти бяхме гаджета още от училище. После тя ме изчака да се върна от Виетнам и се оженихме. По-късно се родиха децата.
– Четири момчета. За четири години.
– И накрая се появи малкото ми момиченце.
Тя се усмихна и го смушка в ребрата.
– Можем ли да кажем, че е било случайно?
– Не, Мишел. Не беше случайно. Бяхме планирали раждането ти.
Тя го погледна любопитно.
– Никога не съм те питала, но досега винаги съм смятала, че съм нещо като изненада. Дали е станало, защото сте се опитвали да имате момиче?
Франк спря.
– Опитвахме се да имаме… нещо.
– Нещо, което да ви държи заедно? – попита тя замислено.
Той отново тръгна, но тя остана на място. Франк спря и се обърна.
– Мислил ли си някога за развод, татко?
– Хората от нашето поколение не правеха такива неща с лека ръка.
– Разводът невинаги е лошо решение. Ако не си щастлив.
Франк вдигна ръка.
– Майка ти не беше щастлива. Аз… се опитвах да оправя нещата. Въпреки че, признавам, прекарвах твърде много време на работа, далеч от нея. Тя отгледа децата и се справи чудесно. Направи го обаче без особена подкрепа от моя страна.
– Живот на ченге.
– Не. Животът на ченгето пред теб.
– Очевидно си знаел за Дъг Рейгън.
– Видях някои от признаците, че тя го намира за привлекателен.
Мишел не можеше да повярва, че задава този въпрос, но все пак попита:
– Щеше ли да се разстроиш, ако знаеше, че са спали заедно?
– Все още бях неин съпруг. Разбира се, че щеше да ме нарани. Дълбоко.
– А щеше ли да се опиташ да сложиш край на връзката?
– Вероятно щях да пребия Рейгън почти до смърт.
– А мама?
– С годините съм я наранявал по друг начин. Вината не беше нейна.
– Като не си бил при нея, когато е имала нужда от теб ли?
– В някои отношения това е по-лошо от изневяра.
– Мислиш ли?
– Какво е случайният секс в сравнение с десетилетия безразличие?
– Татко, не си бил другаде през цялото време.
– Ти не беше родена, когато момчетата бяха малки. Повярвай ми, майка ти всъщност беше самотен родител. Не можеш да върнеш онова време и онова доверие. Поне аз не можах.
– А плака ли и за нея?
Той й протегна ръка. Тя я хвана.
– Ти плачеш, скъпа. Ти винаги плачеш.
– Не искам да стоя повече тук.
– Да тръгваме.
Мишел почти беше стигнала до джипа си, когато то се случи. Без никакво предупреждение краката й се насочиха към къщата и тя хукна.
– Мишел! – извика баща й след нея.
Вече беше в старата къща и тичаше нагоре по стълбите. Зад нея отекваха стъпки. Тя вземаше по две стъпала наведнъж, дишаше, като че ли е тичала километри, а не няколко метра.
Стигна горния етаж. Вратата на стаята й беше затворена. Не беше тръгнала към нея обаче. Стигна до вратата в края на коридора и я отвори с ритник.
– Мишел! Недей! – извика баща й след нея.
Тя се вторачи в стаята. Ръката й откопча кобура, извади зиг зауера и го насочи.
– Мишел! – Стъпките отекваха зад гърба й.
– Махни се от майка ми! – изпищя тя.
Във въображението й майка й я гледаше ужасена. Беше на колене, роклята й висеше разкъсана. Мишел виждаше сутиена на майка си, едрите й гърди и това я изпълваше с ужас.
– Мишел! – изкрещя й Сали Максуел. – Слизай долу!
Майка й беше млада и жива. Вместо дълга бяла коса имаше дълги черни кичури. Беше красива. Прекрасна, ако не беше разкъсаната рокля, ужасът по лицето й, мъжът с бойна военна униформа, застанал над нея.
– Махни се от нея! Престани да я нараняваш!
Крещеше както когато арестуваше някого.
– Мишел, всичко е наред – каза майка й, – върни се долу!
Тя мушна пръст в спусъка.
– Стига! Престани!
Мъжът се обърна и я погледна. Вероятно щеше да се усмихне, както се усмихваше другите вечери. Само че сега беше насочила към него собствения му пистолет. Беше го извадила от кобура, захвърлен небрежно на един стол. Не ти е до усмивки, когато някой е насочил пистолет към теб, дори и да е шестгодишно дете.
Той направи крачка към нея.
Точно както и онази вечер Мишел стреля само веднъж. Куршумът се заби в стената отсреща.
Една огромна ръка сграбчи пистолета и го измъкна. Тя го пусна. Беше толкова тежък, че повече не можеше да го държи. Погледна в стаята. Майка й пищеше. Пищеше заради стореното от Мишел.
Почувства ръка на рамото си. Обърна се.
– Татко? – попита с особен глас.
– Всичко е наред, скъпа. Тук съм.
Мишел посочи стаята.
– Аз го направих.
– Знам. Искаше да защитиш майка си.
Тя улови рамото му.
– Трябва да го изнесем, но не го оставяй в колата, татко! Не и този път! Виждам лицето му! Не забравяй да покриеш лицето му!
– Мишел!
– Трябва да покриеш лицето му! Ако видя лицето му…
Дишаше учестено, задъхано. Едва поела въздух, вече й трябваше още.
Баща й свали пистолета и я прегърна, докато дишането й не се нормализира. Докато Мишел не погледна онази стая и не видя какво има там наистина.
Нищо.
– Застрелях го, татко! Убих човек!
Той се отдръпна малко, вгледа се в нея. Очите й бяха ясни, фокусирани.
– Не си направила нищо лошо. Беше дете. Изплашено малко дете. Искала си да защитиш майка си.
– Но тя… той идваше тук. Той беше с нея, татко!
– Ако искаш да обвиниш някого, обвини мен. Вината е моя.
От очите му се стичаха сълзи и Мишел почувства как и нейните сълзи напират.
– Никога няма да го направя. Никога няма да те обвиня за това.
Той я хвана за ръката и я поведе вън.
– Трябва да се махнем оттук, Мишел. Трябва да се махнем оттук и повече да не се връщаме. Това е минало и не можем да го преживяваме отново и отново. Трябва да продължим напред, Мишел, такъв е животът.
Когато стигнаха до джипа й, Франк отвори вратата и я задържа, за да влезе. Преди да затвори, попита:
– Сигурна ли си, че си добре?
Мишел си пое дълбоко въздух и отговори:
– Да. Не знам какво точно се случи вътре.
– Мисля, че знаеш всичко, което трябва да знаеш. Сега е време да забравиш.
Тя погледна над рамото му.
– Ти оряза живия плет, нали?
Той проследи погледа й и пак се обърна към нея.
– Майка ти обичаше рози. Не трябваше да й ги отнемам.
– Вероятно си имал причина.
– Бащите не са съвършени, Мишел. И не съм имал достатъчно основателна причина за много неща.
Мишел погледна към старата къща.
– Никога повече няма да се върна тук.
– Няма причина да го правиш.
Тя го погледна.
– Трябва да постъпваме по различен начин, татко. Аз трябва да постъпвам различно.
Франк стисна ръката й и затвори вратата на джипа. Докато баща й отиваше към колата си, Мишел погледна още веднъж старата къща. Преброи прозорците, докато стигна до онази стая.
– Съжалявам, мамо. Съжалявам, че си отиде. Никога не съм искала да изпитвам съжаление, а сега, изглежда, не ми е останало друго.
Разрида се толкова силно, че трябваше да опре чело на волана, за да се овладее и да спре да се тресе. Когато вдигна очи, видя как баща й също бърше очите си, преди да се качи в колата. След няколко секунди потегли.
Преди самата тя да запали двигателя, прошепна:
– Сбогом, мамо… Все ми е едно какво си направила. Винаги ще те обичам.
