Текст книги "Първото семейство"
Автор книги: Дейвид Балдачи
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 18 (всего у книги 29 страниц)
55
През по-голямата част от вечерта и следващия ден Шон и Мишел успяха да установят, че в Джорджия, Арканзас и Алабама има много военни съоръжения. Всъщност твърде много, за да има някаква полза за разследването им. Преди това, както седяха в кантората си, на Шон му хрумна идея. Обади се на Чък Уотърс и остави съобщение. След няколко минути агентът на ФБР позвъни.
– Изотопният анализ, който направихте на намерения косъм…
– Е?
– Дали показва още нещо…
– Какво?
– Знам, че показва с какво се е хранил притежателят му. Показва ли обаче нарушаване на този начин на хранене за даден период от време например?
– Чакай.
Шон чу шумолене на хартия и скърцане на стол.
– Не виждам нищо такова.
– Нищо необичайно?
Пак се чу шумолене на хартия.
– Не съм учен, но нали помниш, като говорихме, че извършителят вероятно е от селски район, защото се е хранил с необработени животински мазнини и зеленчуци и е пиел вода от кладенец?
– Да?
– Ами имаше повишени нива на солта, което е нормално, ако се храниш с храни, консервирани в сол, нали?
– Да, вече го обсъдихме.
– Е, има и повишени нива на натрия.
– Чък, натрият е сол. Това вероятно се дължи на осоляването на продуктите. Вече го обсъдихме.
– Добре, Айнщайн, знам. Въпросът е, че имат някаква нова технология, с която могат да откриват различни видове натрий. Тестовете показват наличие на натрий, който може да се набави, но не е леснодостъпен за обикновения потребител.
– Да не би да говориш за доставки за правителствени нужди? Например за армията? Като натрия в консервираните храни?
– След като си наясно, защо ми губиш времето? – попита ядосано Уотърс.
– Подозирах. Не бях сигурен, докато не ми каза сега. И след като си знаел това нещо, щеше да е много добре, ако беше споделил информацията малко по-рано.
– Кинг, ръководя разследване, не консултантско бюро.
– Такива консерви се продават и по магазините. Сигурно ли е, че не е същият натрий?
– Нивата на натрия във военните консерви са по-високи. Дори и да е военен обаче, какво от това? Кръгът се стеснява до два милиона души!
– Може би, а може би не.
– Какво искаш да кажеш?
– Ако извършителите са военни, можете да пуснете проверка на ДНК в базата данни на Пентагона. Вече вземат ДНК проби от всички служители.
– Опитах, но проклетата им система блокира. Явно от водене на войни не им остават средства за поддръжка на компютърната техника. Няма да я оправят преди седмица – две.
– Страхотно! – каза Шон и прекъсна връзката.
– Е, докъде стигаме с консервите? – попита Мишел.
– Вече знаем, че има голяма вероятност извършителят да е бил военен. Поне си струва да го потвърдим. Все пак остава въпросът с откриването му. Изглежда, скоро няма да имаме шанс да се потърси съвпадаща ДНК проба.
– Няма как все още да е в армията, нали?
– И да е отишъл на разузнаване, за да извърши отвличане? И после да се върне в базата с изподрана физиономия и смачкана от куршум бронежилетка?
– Значи е напуснал?
– Вероятно. С почести или без. Това обаче пак не ни помага. Буквално милиони са напуснали армията в този период.
Мишел се вторачи в гърдите на Шон.
– Какво има? С кафе ли съм се полял?
– Онзи имаше бронежилетка. Можеш да напуснеш армията и да вземеш някои дреболии със себе си, но бронежилетка?
– Можеш да си я купиш на улицата.
– Така е, но можеш да я отмъкнеш и от армията.
– Трудно ще скриеш такова нещо при напускането си.
– Ами ако не е напуснал?
– А е дезертирал?
– Това стеснява кръга. Познаваш ли някой, който би могъл да провери? – попита тя.
Шон взе телефона си.
– Да, познавам. Генерал с две звезди, с когото се запознах, когато бях на служба. Може би ще успея да го изкуша с билети за мач на „Ред Скинс“.
– Имаш билети за „Ред Скинс“?
– Не, но заради достойна кауза мога да намеря.
56
– Това е ужасно нередно, мистър Куори – каза дежурният лекар.
– За мен не е – отговори Куори. – Дошъл съм да взема дъщеря си и да я отведа у дома. Нищо нередно не виждам.
– Но тя е на животоподдържащи системи. Сама не може да диша – каза лекарят, все едно говореше на малко дете.
Куори извади документите.
– Вече го обсъждахме с хората в офиса. Имам пълномощно за оказване на медицински грижи и така нататък. С други думи, мога да я закарам където си поискам и никой не е в състояние да ми попречи.
Лекарят прегледа документите, които му даде Куори, и каза:
– Ще умре, ако изключим апаратурата.
– Не, няма. Погрижил съм се.
– Какво значи „погрижил съм се“? – попита скептично лекарят.
– Имам всички апарати, с които я поддържате тук.
– Как е възможно? Това е скъпа и сложна техника!
– Преди година фалира склад за медицинска апаратура и купих евтино всичко необходимо. Дихателен апарат с тръба, монитор на жизнените показатели, маркуч за хранене, кислородни бутилки, конвертор. Оборудване за интравенозни вливания. И мога да се хвана на бас за сто долара, че моята апаратура работи по-добре от вашата. Вашата е стара. Идвам от години и за цялото време не сте я подменили нито веднъж.
Лекарят се усмихна накриво.
– Мистър Куори…
Куори го прекъсна:
– Пригответе я и толкова. Ще кажа на линейката да спре пред входа.
– Линейка?
– Да, линейка. Да не искате да я закарам у дома с пикапа? Съберете си ума! Наех линейка, оборудвана както трябва с животоподдържаща апаратура. Чака отвън. – Той грабна документите. – Пригответе я за път.
– Как ще се грижите за нея?
– Знам какво да правя по-добре от вас! Знам как да я храня, как да й давам лекарствата, как да я почиствам, как да масажирам крайниците й и да я обръщам, за да няма възпаления и всичко останало. Да не би през цялото време да съм идвал тук, за да гледам шибания таван? Да ви попитам, вие някога чели ли сте й?
Лекарят го изгледа озадачено.
– Да й четем? Не.
– Е, аз й чета. През всички тези години й четях. Това е може би единственото нещо, което я поддържаше жива. Вдигна пръст към лекаря. – Пригответе я, защото момичето ми най-накрая ще се махне оттук.
Куори подписа планина от документи, с които освобождаваше от отговорност медицинското заведение, и най-накрая Типи напусна затвора си, докато слънцето все още грееше. Примижал от силната светлина, Куори гледаше как вкарват дъщеря му в линейката. После се качи на пикапа си, показа на заведението среден пръст и потегли пред линейката към „Атли“.
Когато стигнаха, всичко беше готово. Карлос и Даръл помогнаха на парамедиците от линейката да пренесат носилката, Рут Ан плачеше, а Гейбриъл гледаше процесията мълчаливо. Порасналата дъщеря се връщаше в същата стая, в която беше живяла като малка. Всичко в нея бе запазено както навремето. Куори и жена му не бяха променяли нищо, след като Типи се бе отправила към живота, който се оказа твърде кратък за нея. Колеж, после някаква маркетингова фирма в Атланта, после дишане през тръба в медицинското заведение, преди още да навърши трийсет.
Сега скъпото му момиче се връщаше у дома.
Линейката си отиде, след като една медицинска сестра от реанимацията се увери, че апаратурата, с която разполага Куори, действа и е свързана правилно. После Куори затвори вратата и седна до Типи.
– У дома си, малка моя. Татко те доведе у дома!
Взе ръката й и започна да сочи различни неща в стаята.
– Ето я синята лента, която получи, когато написа стихотворението. Там е роклята, която мама ти уши за абитуриентския бал. Колко красива беше с нея, Типи! Не ми се искаше да те пускам да излизаш! Не. Не ми се искаше момчетата да те видят с нея. Толкова хубава беше!
Посочи с ръката й една снимка върху малка библиотека.
На нея беше цялото семейство. Майката, бащата и трите деца, когато още бяха малки. Даръл беше по бебешки пухкав и много сладък. По средата беше Сузи с непокорно изражение както винаги. От другата й страна беше Типи с шапка от вестник, килната на една страна, с пуснати до раменете руси коси. На устните й играеше чудната й усмивка, а очите й грееха закачливо.
Нищо вече не можеше да разплаче Куори. Но всеки път, когато погледнеше тази снимка с Типи, със смешната шапка, с очи, готови да превземат света, без да знаят, без дори да подозират и за миг отчаянието, опустошителната загуба, която чакаше всички тях, сълзите просто потичаха от очите му като студени капки дъжд през есента.
Остави внимателно дланта й върху леглото, стана и погледна през прозореца. Момичето му си беше у дома. И той щеше да се радва на това, докато можеше. После щеше да напише следващото писмо.
Обърна се към Типи и се заслуша в механичния шум от машината, която караше дробовете й да се издигат и спускат и сърцето й да бие. После погледна пак към снимката и успя, като затвори и отвори очи, да премести Типи от снимката в леглото. В този въображаем свят дъщеря му просто си почиваше. И поне в мислите му щеше да се събуди, да стане, да прегърне баща си и да продължи живота си.
Куори се отпусна на един стол и пак затвори очи, за да постои още малко в онзи друг свят.
57
Телефонът на Мишел отново иззвъня. Вече от два дни чакаха да им се обади познатият на Шон от армията, но явно не беше лесна работа да се съберат данни от три щата за отсъстващи безпричинно войници.
– Кой е? – попита Шон, и се облегна на стола си зад бюрото.
– Същият непознат номер, който звъня и преди.
– Отговори. И бездруго се чудим какво да правим.
Мишел сви рамене и натисна бутона.
– Ало?
– Мишел Максуел?
– Да, кой се обажда?
– Аз съм Нанси Дръмонд. Оставили сте ми съобщение във връзка с майка ви. Бях нейна приятелка.
– Но кодът на телефонния ви номер не е от Нашвил.
– О, съжалявам, не бях помислила за това. Обаждам се от мобилния телефон на дъщеря ми. Живее в Мемфис, но в момента е при нас. За по-далечни разговори е по-евтино да се използва мобилен телефон. У дома имаме само стационарен.
– О, да, разбира се. Защо не оставихте съобщение?
– Тези мобилни апарати и гласови пощи ме объркват. – И добави направо: – Стара съм.
– Няма проблем. Понякога и аз се обърквам.
– Не бях в града, когато е починала майка ви. Моите съболезнования.
– Благодаря. – Мишел седна зад бюрото си, а Шон започна да драска върху бележник. – Обадих ви се, защото… предполагам, вече сте чули, че майка ми не умря от естествена смърт.
– Да, чух, че е била убита.
– Кой ви го каза?
– Дона Ротуел.
– Добре, ето какво, мисис Дръмонд…
– Нака да си говорим на ти.
– Добре, Нанси, обадих се, защото исках да разбера дали имате някаква идея кой би могъл да иска да нарани майка ми.
Мишел очакваше звучно „не“, казано със задъхан, стъписан тон, но не чу нищо подобно.
– Когато казах, че съжалявам за майка ти, Мишел, това е самата истина. Харесвах я много. Но не мога да кажа искрено, че съм изненадана.
Мишел се изправи на стола си и направи знак на Шон, който престана да драска. После натисна един бутон и гласът на жената зазвуча в стаята.
– Значи не си изненадана, че някой е убил майка ми?
Шон пусна химикалката, отиде до бюрото на Мишел и седна върху него.
– Защо не си изненадана?
Мелодичният глас на Нанси Дръмонд изпълни стаята.
– Познаваше ли майка си добре?
– Всъщност не мисля, че я познавах много добре.
– Трудно е да кажа… след като си й дъщеря и не…
– Мисис… Нанси, да си говорим направо. Просто искам да разбера кой го е направил.
– Познавах баща ти бегло. С майка ти не се разбираха много добре. Сали обаче харесваше социалния кръг, който имахме. Много.
Мишел долови ударението върху последната дума.
– Колко много?
– Не искам да клюкарствам.
– Слушай, Нанси, ако майка ми е изневерявала на баща ми, трябва да го знам. Много е важно. Знаеш ли с кого се е срещала?
– Всъщност бяха повече от един.
Мишел се отпусна на стола.
– Колко повече?
– Трима, поне за толкова знам. Двама се преместиха, последният преди около месец.
– Къде се преместиха?
– Единият в Сиатъл, а другият в чужбина.
– А кой е третият?
– Не си чула това нещо от мен, защото не го знаят всички. Майка ти беше много дискретна, признавам й го. И не знам дали са били… хммм… интимни. Може би просто са прекарвали времето си заедно. Може би са се чувствали самотни.
– Кои? – попита Мишел спокойно, макар че й идеше да стреля по телефона, за да накара жената да говори без подканяне.
– Дъг Рейгън.
– Дъг Рейгън? Постоянният приятел на Дона Ротуел? Този Дъг Рейгън?
– Да. Познаваш ли го?
– Не, но сега мисля, че скоро ще го опозная. Колко е продължила връзката им?
– Мисля, че не я бяха прекратили до смъртта на майка ти.
– Един момент… откъде знаеш всичко това?
– Майка ти ми споделяше много неща. Бяхме добри приятелки.
– Значи никой друг не знае, че ти знаеш?
– Нямам представа дали не е казала и на други. Аз поне не съм говорила за това с никого досега. Доверието си е доверие. След като вече я няма, помислих, че… е, че имаш право да научиш.
Да науча, че майка ми е била курва. Благодаря.
– Там ли си, скъпа?
Мишел се върна към реалността.
– Да, да… Можеш ли да кажеш в полицията онова, което ми каза сега?
– Трябва ли?
Шон улови Мишел за ръката и поклати глава.
– Може би няма да се наложи – отговори Мишел веднага. – Поне засега. Замисли се за момент и попита: – Баща ми знаеше ли за… онова, което правеше майка ми?
– Както ти казах, не познавах баща ти много добре, но винаги съм си мислела, че ако знаеше, щеше да реагира някак.
– Да, и аз си мисля така. Благодаря ти, Нанси. Засега не казвай на никого, става ли?
– Добре, скъпа. Щом искаш…
– Наистина оценявам искреността ти.
– Аз самата имам четири големи дъщери. Двете са разведени. Знам, че се случват подобни неща. Животът никога не е съвършен. Искам да знаеш, че когато майка ти ми каза какво прави, я посъветвах да престане да се среща с онези мъже. Да се върне при баща ти и да се опита да оправи нещата помежду им. Наистина не го познавах отблизо, но си личеше, че е добър човек. Не заслужаваше това.
– Нанси, ти си съкровище!
– Не, аз съм просто майка, която е видяла всичко.
Мишел прекъсна линията и погледна Шон.
– Не е чудно, че съм толкова откачена, нали?
– Всъщност мисля, че си забележително уравновесена.
– Защо не искаше тя да говори пред полицията?
– Не знам… наречи го интуиция.
– Какво ще правим сега?
– Докато не се обади генералът, нямаме кой знае какво да правим. Какво ще кажеш да прескочим до Нашвил, за да видим какво става там?
Бързо научиха, че полет до Нашвил има едва на следващия ден, освен ако не искат да правят връзка в Чикаго и Денвър, като прекарат повечето време по различни летища.
– Трябва много да обичаш да летиш – отбеляза Шон, след като чу вариантите, – за да летиш на запад или север, за да стигнеш на юг.
– Да вървят по дяволите – каза Мишел. – Какво ще кажеш за пътуване с кола?
– С теб винаги.
Купиха си сандвичи и две големи чаши кафе и потеглиха в осем вечерта.
Докато се приготвяха, Мишел се обади на Бил и научи, че братята й са се прибрали по домовете си, с изключение на Боби, разбира се, който живееше с баща си.
– Има и добра новина – каза Бил на сестра си.
– Каква?
– Татко вече не е заподозрян. Поне не сериозно.
– Защо?
– Според съдебния лекар ударът е нанесен от левак, а татко е десняк.
– Това не го ли знаеха преди?
– Правосъдната машина се задвижва бавно, сестра ми, но все пак новината е добра.
– Защо всички го оставихте?
– Всъщност не го оставихме ние. Той ни остави.
– Какво точно значи това?
– Значи, че ни каза да се разкараме от града, защото му писнало да се въртим наоколо. По-откровен не можеше да бъде…
Мишел сякаш усети как най-големият й брат се усмихва.
– Наистина ли смяташ, че трябваше да го оставите сам?
– Боби е там. А и татко може да се грижи за себе си.
– Не това ме притеснява.
Преди Бил да успее да попита какво я притеснява, тя прекрати разговора.
– Значи – каза Шон – добрата новина е, че баща ти е оневинен, но лошата е, че старецът знае, че убиецът е някъде там и може да реши да вземе нещата в свои ръце.
– Братята ми са добри ченгета, но като синове нямат шесто чувство. И през ум няма да им мине, че татко е способен на подобно нещо. Или че майка ни може да му е изневерявала.
– А на теб ти минава?
Тя го погледна, после извърна лице.
– Да, минава ми.
Както обикновено Мишел шофираше, пренебрегвайки напълно всякакви ограничения на скоростта. Спря само два пъти, за да посетят тоалетна, и пристигнаха в къщата на баща й малко след пет на следващата сутрин, изпреварвайки директния полет с четири часа.
Мишел надникна в гаража и поклати глава. Колата на баща й не беше вътре. Отключи входната врата и влязоха в къщата. Огледа набързо и се увери, че няма никой.
– Баща ти има ли някъде сейф за оръжия?
– Мисля, че има само кутия за пистолет. Сигурно е в шкафа в спалнята.
Шон провери. Откри кутията, но вътре нямаше оръжие.
Седнаха на неоправеното легло и се спогледаха.
– Да се обадим ли на Боби? – попита Шон.
– Ще трябва да му обяснявам много дълго. Може би трябва да се срещнем с Дъг Рейгън. И да го попитаме защо забрави да ни каже, че е чукал майка ми.
– Имаш ли му адреса?
– Лесно ще го намерим. Както казват всички, този град не е голям. А може и да попитаме постоянната му приятелка Дона.
– Добре, нека първо вземем душ и се преоблечем. Отдавна не ми се беше случвало да пътувам цяла нощ с кола. Всъщност последния път пак беше с теб.
– Така си разширяваш хоризонтите. Изглежда, такава е съдбата ми в този живот.
Мишел взе душ първа в банята за гости. После надникна в коридора и извика:
– Ти си на ред, Шон.
Влезе, когато тя вече се бе увила с кърпата. Той повдигна нагоре чаша току-що направено кафе.
– Проявяваш ли интерес?
– Винаги.
Мишел седна на леглото с кафето в ръка, а той влезе в банята.
– Не мислиш ли, че трябва да вземем списъка с гостите от партито в съседната къща? – повиши глас тя, за да я чуе. – Да започнем да проверяваме и тях.
– Можем да го вземем от брат ти – отговори той. – Мисля, че полицията вече го е направила.
Мишел се приближи до вратата, когато той пусна душа.
– Предпочитам да го направим сами.
– Какво?
– Да го направим сами! – извика тя.
– Добре! Твоето желание е закон за мен!
– Това ще правим през деня.
Отговорът му обаче я накара да се усмихне.
Влезе в спалнята на баща си и се огледа. Снимката на майка й я нямаше. Погледна в кошчето за боклук. Не беше и там. Незнайно защо погледна под леглото. Снимката беше там. Извади я. Стъклото беше счупено. Вгледа се. Остро парче стъкло беше пробило лицата на родителите й.
Дотук ли беше стигнал четирийсет и три годишният им брак? Следващата мисъл беше не по-малко жестока.
А накъде се е насочил собственият ти живот?
Върна се със снимката в стаята за гости, седна на леглото и започна да трепери.
– По дяволите!
Изруга отново, стана и отиде до банята. Отново започна да трепери, поколеба си. Преглътна, отвори вратата и влезе. Продължаваше да трепери, ридания напираха в гърлото й.
Шон я видя през вратата на душ-кабината.
– Мишел? – Погледна я въпросително в очите, които изглеждаха готови всеки момент да плувнат в сълзи. – Какво правиш?
– Не знам. Не знам, по дяволите, какво правя!
Той взе кърпа, уви я около себе си и излезе от душ-кабината. Изведе я от банята и я сложи да седне на леглото. Седна до нея и тя облегна глава на рамото му.
– Мисля, че губя контрол – каза тя.
– Много ти се събра. Съвсем естествено е да се чувстваш потисната.
– Родителите ми са заедно от цяла вечност. Имаха пет деца. Четирима братя и аз, изтърсакът. Изтърсакът, който е последен в редицата.
– Не мисля, че който и да било те смята за изтърсак. Аз определено не мисля така.
Тя се обърна към него.
– А какво точно мислиш за мен?
– Мишел, аз…
Тя взе снимката със счупеното стъкло.
– След близо петдесет години брак остава само това?
– Мишел, все още не знаем какво всъщност се е случило тук.
– Имам чувството, че съм пропиляла толкова много от живота си!
– Олимпийска състезателка, агент на Сикрет Сървис, сега моя партньорка? – Опита се да се усмихне. – Мисля, че доста хора биха се радвали да се разменят с теб. Особено за партньорството ти с мен.
Тя не се усмихна на шегата. Не се и разплака. Наклони се към него и леко го целуна по устните.
– Не искам да губя повече време, Шон – прошепна в ухото му. – Нито секунда повече.
Целуна го пак и той отвърна. Притисна се към него.
Тогава Шон се дръпна.
Погледите им се срещнаха.
– Не искаш ли? – попита го тя.
– Не така. Не по този начин. Не.
Тя го удари и се обърна.
– Мишел?
– Остави ме!
Искаше да избяга, но тогава онова я връхлетя. Беше като твърда стена от нещо едновременно горещо и студено, която я блъсна, така че отвътре тялото й пламна, а по кожата й пробягаха ледени тръпки. Коленете й се огънаха и тя се свлече на пода. Раменете й се тресяха от риданията, сви се на топка, сякаш се смали и пак стана дете. Започна да опипва пода. Напипа снимката и я притисна към гърдите си.
След малко Шон я вдигна и главата й увисна на гърдите му. Опита се да й каже нещо, но тя не реагира. Той замълча.
Остави я на леглото, взе снимката от ръцете й, зави я с чаршафа и седна до нея. Отпусна ръката си и Мишел инстинктивно я улови. Малко по-късно, когато слънцето се показа, риданията стихнаха. Най-накрая ръката, която стискаше неговата, се отпусна и Мишел заспа. Шон оправи завивката.
Легна до нея, докосна влажната й коса, после продължи да я гледа, докато самият той не се унесе в сън.
