Текст книги "Първото семейство"
Автор книги: Дейвид Балдачи
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 2 (всего у книги 29 страниц)
3
В „Талбътс“ имаше разпродажба. Даян Уол беше излязла от работа в четири, за да се възползва от нея. Нова рокля, нови блузи, може би чифт панталони, шал. Наскоро й бяха повишили заплатата и беше крайно време да похарчи малко пари. Нямаше нищо лошо в това от време на време да поглезиш себе си. Паркира в гаража на мола и извървя около двеста метра до входа на магазина. Тръгна си два часа по-късно, след като пробва няколко костюма и купи две торби с дрехи в изпълнение на патриотичния дълг да стимулира западащата икономика.
Хвърли торбите с покупките на задната седалка и седна зад волана. Беше гладна и реши да вземе китайска храна за вкъщи, преди да се прибере. Едва мушнала ключа в стартера, усети малкото метално кръгче да опира в главата й. Някаква силна миризма я накара да забрави за пилето „Кун Пао“, само бяло месо, и яйчената супа. Миризмата беше смесица от оръжейно масло и цигари.
– Карай! – каза гласът тихо, но твърдо. – Или умираш.
Тя подкара.
След час предградията изчезнаха. Единствените видими неща бяха асфалтът с бяла маркировка, пълната луна и стената от дървета. Никаква друга кола. Никакъв друг човек. Даян Уол беше съвсем сама с чудовището, което и да бе то, седнало на задната седалка на хондата й.
Най-накрая той отново проговори.
– Свий тук.
Стомахът й се стана на топка и подгонените от страха сокове се качиха в гърлото й.
Колата заподскача по черен път, по който кара няколко минути. Гората наоколо сякаш я погълна.
– Спри.
Даян превключи скоростния лост на „паркинг“. Докато отдръпваше ръката си назад, с периферното зрение зърна чантата на седалката до нея. Мобилният й телефон беше там. Ако можеше да го измъкне. Или ключовете й. Имаше много. Можеше да ги забие в очите му, както беше виждала по телевизията. Само че беше толкова изплашена, че не беше в състояние да го направи. Цялото й тяло трепереше, като че ли страдаше от Паркинсон.
Пестеливото на думи чудовище нареди:
– Слизай.
Тя не помръдна. Гърлото й беше пресъхнало, но успя да каже:
– Ако искаш парите и колата ми, можеш да ги вземеш. Само не ме наранявай. Моля те!
Чудовището не се трогна.
– Слизай.
Притисна дулото на пистолета в тила й. Кичур коса се закачи за мерника и беше изтръгнат заедно с корените. По лицето на жената се затъркаляха сълзи, докато преценяваше последните няколко минути от живота си. Сякаш всичко я беше предупреждавало:
Оглеждай се. Бъди нащрек. Става само за секунди.
От „Талбътс“ до смъртта на някакъв пуст черен път.
Отвори вратата и започна да се измъква, стиснала дамската си чанта.
Изохка и я пусна, когато пръстите на чудовището, обвити в ръкавица, я сграбчиха за китката.
– Няма да ти трябва.
Тя затвори вратата зад себе си.
Надеждата й помръкна, когато онзи застана пред нея, до колата. Беше се надявала да се прехвърли на предната седалка и да отнеме хондата й, а не живота й.
Беше по-възрастен от нея, с въздълга бяла коса, която изглеждаше сплъстена и мръсна. Лицето му бе като изсечено от камък. Беше не само по-възрастен, но също така и по-едър, висок мъж, доста над сто килограма, с широки рамене и огромни, набраздени от вени ръце. Наведе се над дребничката Даян. Дори и да нямаше оръжие, тя не би имала никакъв шанс срещу него. Цевта беше насочена към главата й. Самият факт, че не носеше маска, я изпълваше с ужас. Виждаше лицето му.
Все му е едно. Не му пука дали ще разбера кой е. Ще ме убие. Ще ме изнасили и ще ме убие. И ще ме остави тук. Започна да хълца.
– Моля те, не прави това – каза Даян, когато той пристъпи напред. Тя се дръпна в очакване на нападението.
Изобщо не забеляза другия, който се приближи зад гърба й. Когато докосна рамото й, тя изпищя и се обърна. Този беше дребен и жилест, с ясно изразени латиноамерикански черти. Даян обаче не успя да види всичко това, защото мъжът вдигна флакон и гъст облак ситни капчици обля лицето й.
Тя се закашля и си пое дълбоко дъх, за да прочисти дробовете си. Не се получи. Сетивата бързо я напуснаха и тя се свлече в ръцете му.
Качиха я отзад в микробус, паркиран недалеч, и подкараха.
4
Армията на закона беше дошла в пълното си великолепие. Шон и Мишел наблюдаваха от един ъгъл на посипания с борови иглички двор, докато ченгета, техници и детективи се суетяха из къщата на Дътън като мравки по труп. В някои отношения това сравнение беше точно.
Линейките бяха дошли и откарали оцелелите членове на семейството в болница. Трупът на мисис Дътън все още беше вътре сред гъмжилото. Единственият лекар, който щеше да я види днес, щеше да я нареже още повече.
Униформени и цивилни детективи разпитваха Шон и Мишел три пъти. Двамата даваха подробни и систематични отговори, а описанията им на кошмарните събития от нощта запълваха страниците на полицейските бележници.
Вниманието на Мишел привлякоха два автомобила, които взеха завоя на алеята с поднасяне. Когато мъжете и жените от тях слязоха, тя попита Шон:
– Защо ФБР е тук?
– Не ти ли казах? Тък Дътън е брат на първата дама.
– На първата дама? Джейн Кокс, жената на президента?
Шон само я погледна.
– Значи жената на брат й е убита, а племенницата й е отвлечена?
– Вероятно вановете на журналистите ще се изсипят тук всеки момент – каза той. – И отговорът на всичките им въпроси ще бъде „без коментар“.
– Добре. Пам Дътън е искала да ни наеме. Някаква идея защо?
– Никаква.
Видяха как агентите на ФБР поговориха с полицаите и после влязоха в къщата. След десет минути излязоха пак и се насочиха към Шон и Мишел.
Тя каза:
– Не изглеждат много щастливи, че сме тук.
Наистина не бяха. Още след първите три минути стана ясно колко им е трудно да повярват, че Пам Дътън ги е повикала, без да им каже защо.
Шон обясни за четвърти път.
– Казах вече. Аз съм приятел на семейството. Пам ми се обади и ми каза, че иска да се срещнем. Нямам никаква представа защо. Затова и дойдохме тук тази вечер. За да разберем защо.
– По това време?
– Тя определи часа.
– Щом сте толкова близки, може би имате идея кой би могъл да направи това – обади се един от тях. Беше среден на ръст, със слабо лице, с подплънки на раменете и вечно кисела физиономия. Мишел си помисли, че или го тормози язва, или има нервни черва.
– Ако имах каквато и да била идея, щях да я спомена пред местните ченгета, когато ме попитаха. Някакви отличителни белези на пикапа? Партньорката ми простреля предното стъкло.
– А защо партньорката ти носи оръжие? – попита Киселата физиономия.
Шон бръкна бавно в джоба си и извади служебната си карта. Мишел направи същото, като добави и разрешителното за носене на оръжие.
– Частни детективи?
Киселата физиономия положи усилия това да прозвучи почти като „изнасилвачи на деца“. Върна им картите.
– И бивши агенти на Сикрет Сървис – допълни Мишел. – И двамата.
– Браво на вас – просъска Киселата физиономия и кимна към къщата. – Всъщност Сикрет Сървис може да го отнесе за станалото тук.
– Защо? – попита Шон. – Братята и сестрите ни първата дама не се охраняват, освен ако няма конкретна заплаха. Не е възможно да охраняват всички.
– Не разбираш ли? Зависи как ще се възприеме. Майката е убита, дъщерята е отвлечена. Написано във вестниците, няма да изглежда никак добре. Особено след днешното парти в Кемп Дейвид. Първото семейство се прибира невредимо у дома. Второто семейство е връхлетяно от цунами. Лошо заглавие.
– Какво парти в Кемп Дейвид? – попита Мишел.
– Аз задавам въпросите – тросна се агентът.
През следващия час Шон и Мишел описаха още веднъж с най-големи подробности какво са видели и какво са направили. Въпреки всички дразнещи черти на Киселата физиономия и двамата не можеха да не признаят, че като професионалист е много прецизен.
После отново ги върнаха в къщата, при трупа на Пам Дътън. Фотограф снимаше в крупен план пръските кръв, раната и остатъците под ноктите на Пам Дътън. Един техник записваше на лаптоп надписите върху ръцете на мъртвата.
– Знае ли някой какво означават тези надписи? – попита Мишел и ги посочи. – На чужд език ли са?
Един от техниците поклати глава.
– Не съм виждал такъв език.
– По-скоро е някакъв шифър – обади се Шон.
– Под ноктите има следи от съпротива – каза Мишел. – Изглежда, е успяла да одере извършителя.
– Не ни казваш нищо ново – изсумтя Киселата физиономия.
– Как са Тък и децата? – попита Шон.
– На път за болницата, за да ги свестят и да дадат показания.
– Ако се е наложило да го проснат, защото се е съпротивлявал, може и да е видял нещо – отбеляза единият от агентите.
– Аха. Ако е видял нещо обаче, защо не са постъпили с него както с жена му? Това е въпросът – каза Мишел. – Хлапетата са били упоени, може и да не са видели нищо, да оставят обаче очевидец?
Киселата физиономия не беше впечатлена.
– Ако се наложи да разговарям с вас пак… а сигурно ще се наложи… да смятам ли, че мога да ви открия на адресите, които ми дадохте?
– Да, няма проблем – кимна Шон.
– Добре – каза Киселата физиономия, събра екипа си и тръгнаха.
Шон я подкани:
– Да се махаме.
– Как? Надупчиха колата ти. Не видя ли?
Шон се вторачи в съсипания лексус, после се обърна рязко към Мишел.
– Не, не съм. Можеше да ми го кажеш по-рано.
– Да, имах толкова много време.
– Ще се обадя на пътна помощ, нещо против?
Докато чакаха да дойде сервизната кола, Мишел попита:
– Така ли ще оставим всичко това?
– Как?
Тя посочи къщата на Дътън.
– Така. Един от онези кретени се опита да ме убие. Не знам за теб, но аз го приемам лично. И Пам е искала да ни наеме. Мисля, че трябва да се заемем със случая и да го доведем до край. Дължим й го.
– Мишел, нямаме представа защо тя ми се обади и дали това изобщо има нещо общо със смъртта й.
– Ако няма, значи сме изправени пред майката на всички съвпадения.
– Така да е. Какво можем да направим според теб? ФБР и полицията вече действат. Не виждам много място за нас.
– Преди време подобно нещо не би те спряло – каза Мишел настойчиво.
– Сега е различно.
– Защо?
Той не отговори.
– Шон?
– Чух те.
– Какво му е по-различното?
– Различното е в хората, които са въвлечени.
– Кои хора? Дътънови ли?
– Не. Първата дама.
– Защо? Какво значение има тя в случая?
– Просто има, Мишел. Просто има значение.
– Говориш, като че ли я познаваш.
– Познавам я.
– Как така?
Той започна да крачи.
– Ами пътната помощ? – извика след него Мишел. Не получи отговор.
5
Сам Куори обичаше дома си или онова, което беше останало от него. Плантацията „Атли“ беше собственост на семейството му от двеста години. Някога земите се простирали с километри, обработвали ги стотици роби. Сега бяха останали осемдесет хектара, а реколтата прибираха работници от Мексико. Самата къща беше видяла и по-добри времена, но все още беше на мястото си и все още ставаше за живеене, ако човек не се притесняваше от течащия покрив, напуканите стени или мишките, които от време на време пробягваха по скърцащите дървени подове. Тези подове помнеха ботушите на генералите на Конфедерацията и дори на самия Джеферсън Дейвис, отбил се там за кратко малко преди поражението. Куори познаваше историята добре, но никога не се бе възторгвал от нея. Човек не избира семейството си или семейната си история.
Сега беше на шейсет и две, със снежна шапка от бяла коса, която изглеждаше още по-бяла заради обгорялото му от слънцето лице. Кокалест и здрав, със силен, властен глас, той прекарваше повечето си време на открито – по собствен избор, но и по необходимост. Прехранваше се със земеделие, но обичаше и да ловува, да лови риба, да се грижи за градината си. Беше това, което е. Човек на земята, както обичаше да казва.
Седеше зад претрупано изподраскано бюро в библиотеката. Зад същото това бюро поколения мъже от фамилията Куори бяха сядали, за да вземат важни решения, засягащи живота на другите. За разлика обаче от предците си, които бяха някак небрежни в тази си роля, Сам Куори гледаше на отговорността си сериозно. Управляваше „кораба“ спартански, за да осигурява не само себе си, но и хората, които все още работеха за него. В действителност обаче плантацията беше нещо повече от средство за препитание. „Атли“ беше всичко, което му беше останало.
Той се протегна назад в целия си ръст от един и деветдесет и сложи широките си загрубели и загорели от слънцето длани върху плоския корем. Огледа неумело нарисуваните портрети и черно-белите снимки на предците си, окачени по стените, и се замисли за ситуацията си. Беше от хората, които винаги си оставят време, за да премислят нещата. Почти никой вече не постъпваше така – от президента на Съединените щати през магнатите на Уол стрийт до мъжете и жените на улицата. Бързина. Всички искаха нещата да станат на мига. И заради това нетърпение отговорите, които получаваха, най-често се оказваха неверни.
Минаха трийсет минути, без дори да помръдне. Мозъкът му обаче беше далеч по-активен от тялото.
Най-накрая се наведе напред, сложи си ръкавиците и под бдителния поглед на дядо си, неговия съименник Самюъл У. Куори, който бе оглавил борбата срещу гражданските права в Алабама, започна да трака по изтритите клавиши на електрическата пишеща машина Ай Би Ем. Можеше да работи с компютър, но никога не беше притежавал такъв, макар че имаше мобилен телефон. Знаеше, че хората могат да крадат неща от компютъра ти, дори и да са в друга страна. Когато искаше да използва компютър, отиваше в местната библиотека. За да откраднат мислите му от пишещата машина обаче, трябваше да нахлуят във владенията му в „Атли“, а той силно се съмняваше, че дръзналите да го направят, ще излязат живи.
Приключи тракането с два пръста и извади листа. Прочете краткото съдържание още веднъж, после го сложи в плик и го запечата, но не с език, а с вода от една чаша на бюрото. Не смяташе да даде възможност да го проследят – чрез ДНК от слюнката или по друг начин.
Пъхна плика в чекмеджето на бюрото и превъртя близо стогодишния ключ, който продължаваше да работи като нов. Стана и се запъти към вратата, към светлината на деня, за да огледа своето разпадащо се владение. Мина покрай Гейбриъл, слабо единайсетгодишно чернокожо момче, чиято майка Рут Ан работеше за Куори като икономка. Потупа Гейбриъл по главата и му даде сгънат долар и стара пощенска марка – за колекцията. Гейбриъл беше умно момче, с необходимите способности, за да отиде да учи в колеж, и Куори беше решен да му помогне да опита. Не беше наследил предразсъдъците на дядо си или на баща си, който се възхищаваше на губернатора Джордж Уолас, поне от неразкаялия се Джордж Уолас, като на велик мъж, който „знае как да държи чернокожите, където им е мястото“.
Сам Куори вярваше, че всички хора си имат силни и слаби страни, които не са свързани с цвета на кожата. Една от дъщерите му дори се беше омъжила за цветнокож и Сам с радост му я бе дал за съпруга. Сега бяха разведени и той не беше виждал никой от двамата от години. Не обвиняваше за развода расата на бившия си зет. Не беше никак лесно човек да живее с най-малката му дъщеря.
През следващите два часа обиколи земите си с раздрънкания ръждясал пикап додж, гордо изминал повече от 300 000 километра. Най-накрая спря пред очукана стара каравана с прокъсан навес. В караваната имаше миниатюрна баня с тоалетна, печка на пропан, малък хладилник в шкафа под плота, нагревател за вода, тясно спално отделение и климатик. Куори се беше сдобил с караваната чрез бартерна сделка с едър търговец на селскостопански продукти, останал без достатъчно пари в брой във време, когато се изкупуваше реколтата. Беше прокарал подземен кабел до нея от таблото, захранващо плевнята, така че имаше и електричество.
Под навеса седяха трима мъже – и тримата от индианското племе коасати. Куори познаваше добре историята на коренното население в Алабама. Коасатите живееха от векове в централната северна част на Алабама, заедно с индианците мускоги, крийк и чероки на изток, и чикасо и чокто на запад. След Голямото прогонване на индианците през деветнайсети век повечето бяха изтласкани от Алабама в резервати в Оклахома и Тексас. Почти всички, които говореха езика коасати, сега живееха в Луизиана, но някои бяха успели да се върнат в Алабама.
Един такъв индианец бе дошъл по тези места преди години, малко след като Куори наследи „Атли“ от баща си, и живееше там оттогава. Куори дори му беше дал караваната за жилище. Други двама бяха там от около шест месеца. Куори нямаше представа дали смятат да останат. Харесваше ги. И те, изглежда, го харесваха. По принцип нямаха доверие на белите, но на него позволяваха да ги посещава и да споделя компанията им. В края на краищата технически земята беше негова, независимо че коасатите я бяха владели дълго преди в Алабама да се появи фамилията Куори или друг бял човек.
Той седна на бетонно блокче с дебела гумена подложка отгоре, за да пие бира с тях, да изпуши няколко свити на ръка цигари и да побъбри. Индианецът, на когото беше дал караваната, беше известен като Фред. Фред беше по-стар от Куори поне с десет години, беше дребен и прегърбен, с права бяла коса и лице, като че взето направо от скулптура на Ремингтън. Говореше най-много от групата, а и пиеше най-много. Беше образован човек, но Куори знаеше малко за личния му живот.
Доколкото можеше, Куори говореше с индианците на техния език. Познанията му по коасати обаче бяха ограничени. Те говореха английски заради него, но само с него. Не можеше да ги обвини. Белите хора бяха вършили свинщини с населението, което би могло да се нарече „коренно“ в Америка. Пазеше тези си чувства обаче за себе си, защото индианците не обичаха да ги съжаляват. Можеха да убият човек, ако ги съжалява.
Фред много обичаше да разказва как коасатите са получили името си.
– Означава „изгубено племе“. Нашите хора си тръгнали оттук преди много време на две групи. Първата група оставяла знаци, за да я следва втората. Само че покрай река Мисисипи всички знаци от първата група изчезнали. Втората група продължила напред и след време попаднала на хора, които не говорели нашия език. Нашите хора обяснили на онези, че са се загубили. А на нашия език, „коасаи“ значи „ние сме изгубени“. Тогава записали, че моите хора били коасати, което значи изгубени хора.
Куори, който беше слушал историята десетки пъти, се обади:
– Фред, да си говорим честно, в някои отношения всички ние сме изгубени.
След около час, когато слънцето започна да припича и да изпълва навеса с нажежен въздух, Куори стана, изтупа панталоните си от прахоляка, докосна шапката си за довиждане и обеща скоро да намине отново. И да донесе бутилка уиски, мамули царевица и кошница ябълки. И цигари. Индианците не можеха да си ги позволят, но предпочитаха купените от магазина цигари пред свитите на ръка.
Фред го погледна. Лицето му беше още по-сбръчкано и загрубяло от лицето на Куори. Измъкна от устата си ръчно свитата цигара и след продължителен пристъп на кашлица каза:
– Следващия път донеси от онези, без филтър, Сам. Имат по-хубав вкус.
– Добре, Фред.
Куори продължи нататък по черните пътища, набраздени с толкова дълбоки коловози, че пикапът му се люшкаше вляво и вдясно като побеснял. Не обръщаше внимание. Това беше животът му.
Пътят свърши.
Там беше малката къща. Никой не живееше в нея, поне не още, но дори и да живееше, не би издържал дълго на такова място. Всъщност това беше само една стая с покрив.
Куори се огледа в четирите посоки на компаса, но не видя друго, освен пръст и дървета. И, разбира се, късче от небето на Алабама; според него то беше най-красивото небе, което може да се види някъде. Определено по-хубаво от онова в Югоизточна Азия, но тогава хоризонтът винаги беше разкъсван от зенитния огън, насочен към самия него и неговия „Фантом И“ на американските военновъздушни сили.
Отиде до къщичката и се качи на верандата. Беше я построил сам. Не беше на територията на „Атли“. Намираше се на няколко километра от плантацията, на земя, купена от дядо му преди седемдесет години, на която никой никога не беше направил каквото и да било – и с право. Беше по средата на пустошта, което за целите на Куори беше чудесно. Мислеше си, че дядо му трябва да е бил пиян, когато е купувал парцела, а старецът пиеше доста.
Постройката беше двайсетина квадратни метра, но беше достатъчно голяма за целите му. Единствената врата беше стандартна, широка деветдесет сантиметра, съвсем гладка и с обикновени месингови панти. Отключи я, но не влезе веднага.
Стените бяха със седем сантиметра по-дебели, отколкото е нормално, макар че човек би трябвало да има набито око, за да забележи строителната аномалия. В тях имаше листове дебела ламарина, заварени един за друг, които придаваха на конструкцията неимоверна здравина. Куори беше правил заварките сам със собствения си оксижен. Всеки шев беше произведение на изкуството. И торнадо нямаше да може да я разруши, освен ако не се извиеше над самата нея, но вероятно би устояла и на такъв юмрук Божи.
Изчака в стаята да нахлуе свеж въздух и чак тогава прекрачи прага. Вече беше правил грешката да влезе направо от богатия на кислород външен въздух в задушното помещение. Тогава едва не припадна. Стаичката нямаше прозорци.
Подът беше от петсантиметрови дебели дъски. Беше ги загладил много добре. Нямаше никакви неравности. Между дъските обаче имаше малки пролуки – толкова малки, че трудно се забелязваха с невъоръжено око.
Конструкцията под пода също беше специална. Куори можеше да твърди с голяма увереност, че никъде в Америка нямаше къща с такъв уникален търбух като неговата. Вътрешните стени бяха измазани на ръка, върху ситна метална мрежа. Покривът беше закрепен за стените толкова солидно, колкото всяко нещо в презокеански танкер. Беше използвал невероятно здрави болтове и скрепителни елементи, за да осигури нужната якост, така че да няма слягане или движение. Фундаментът беше от бетон, но под цялата конструкция между бетонните стени имаше четирийсет сантиметра дълбока кухина. Това, разбира се, издигаше цялата постройка нагоре, но заради верандата не правеше впечатление.
Мебелировката беше елементарна – легло, стол с облегалка от напречни летви, генератор и друго оборудване, включително кислородна бутилка, подпряна на една от стените.
Слезе от верандата и се отдръпна, за да огледа творението си. Всяка сглобка по стените беше съвършена. Често бе оставал да работи на светлината от генератора, за да заглажда болтовете и подпорите, с очи като лазер, вперен в обработваната повърхност. Беше напрегната, уморителна работа, но крайниците и умът му бяха задвижвани от решимост, плод на двете най-силни човешки емоции:
Омразата.
И любовта.
Той кимна одобрително. Беше свършил добра работа. Постройката беше солидна и едва ли би могъл да я направи по-добре. На вид беше обикновена, но всъщност представляваше удивително инженерно съоръжение. Не беше зле за момче от дълбокия юг, което дори не беше учило в колеж.
Погледна на запад, където в клоните на едно дърво, защитена и от огненото слънце и от любопитни погледи, беше монтирана камера за наблюдение. Беше избрал мястото и я беше сглобил сам, защото нищо, което би могъл да си позволи, не беше достатъчно добро и надеждно. След внимателното подкастряне на клони и листа обективът на камерата имаше добра видимост. Беше издълбал дълбок улей в кората, на задната страна на стъблото, беше прокарал кабела от камерата в него и беше залепил на място парчетата кора, така че да не личи нищо. После беше прекарал кабела под земята, на няколко десетки метра встрани, до една естествена издатина, където имаше и друго сътворено от него съоръжение.
От същото място излизаше друг подземен кабел, който влизаше в малката къща през пластмасова тръба, която Куори беше положил още преди да излее основата. Кабелът беше със сплитер, от който излизаха други два кабела. Всичко беше скрито под оловното покритие върху ламарината на стените.
Заключи вратата на къщата и се качи на стария додж. Сега трябваше да отиде на друго място. И не с пикап.
Вдигна очи към съвършеното небе на Алабама. Чудесен ден за полет.
