355 500 произведений, 25 200 авторов.

Электронная библиотека книг » Дейвид Балдачи » Първото семейство » Текст книги (страница 9)
Първото семейство
  • Текст добавлен: 4 октября 2016, 21:51

Текст книги "Първото семейство"


Автор книги: Дейвид Балдачи


Жанр:

   

Триллеры


сообщить о нарушении

Текущая страница: 9 (всего у книги 29 страниц)

24

Сам Куори избърса ивиците пот от челото си, изкриви болния си гръб в определено положение, чу облекчаващото изпукване и напрежението изчезна от претоварения му гръбнак. Наблюдаваше обработваемата си земя от най-високата точка на „Атли“ – скална аномалия, стърчаща като гърбица на трийсетина метра над земята, до чийто връх се достигаше по каменни стъпала, изгладени от краката на предшествениците му. Беше известна, поне откакто помнеше Куори, като Ангелската скала. Сякаш беше стъпало към Небесата и към някакъв по-добър живот, отколкото обикновената земя можеше да осигури на фамилията Куори. Сам Куори не беше хазартен тип, но би се обзаложил на няколко долара, че почти никой от предшествениците му мъже не е успял да осъществи това пътешествие.

Независимо от превратностите на историческата си съдба, „Атли“ беше преди всичко действаща ферма. През последните двеста години се бяха променяли единствено културите, които се отглеждаха, и начините, по които се отглеждаха.

Дизелови машини бяха изместили впряговете и плуговете, а вместо памук и тютюн сега се отглеждаха различни други неща. Куори не се смяташе обвързан с определен вид култури и винаги беше готов да опита нещо ново, стига да можеше да донесе печалба на една малка ферма, каквато беше станала „Атли“. Подобно на повечето ефективно работещи фермери, и той се вглеждаше педантично и в най-малките подробности: състава на почвите, очакваните годишни валежи, сроковете за прибиране на реколтата, изчислени до минута, прогнозите за слани, добива от декар спрямо очакваните пазарни цени, точния брой работници, които ще са нужни напролет и есен, необходимите трактори и банките, които да отпуснат съответните кредити.

Намираше се прекалено на север в Алабама, за да отглежда киви, но пък нямаше проблем да отглежда рапица, защото най-накрая наблизо бяха отворили цех, в който можеха да извличат ценното рапично масло. Рапицата беше добра зимна култура и носеше повече доход от стандартната зимна пшеница. Освен това той отглеждаше традиционни зеленчуци и плодове като зеле, зелен и бял боб, царевица, бамя, тикви, домати, ряпа и дини.

Част от продукцията изхранваше хората, които живееха в „Атли“ с него, но по-голямата част се продаваше на местните магазини и фирми, защото отчаяно се нуждаеха от приходи. Той отглеждаше и двайсет свине и още толкова изхранван с фураж добитък, защото беше открил пазари в Атланта и Чикаго, където да пласира говеждото месо. Имаха и животни за собствена консумация.

Фермерството е рискована операция и при най-добрите обстоятелства. Хората, които обработват земята и правят всичко както трябва, могат да бъдат разорени от внезапна суша или ранна слана. Майката природа никога не се извинява за понякога катастрофалната си намеса. Куори беше преживял и добри, и лоши години. Макар и да беше ясно, че не може да забогатее с това, което прави, също така беше ясно, че работата не е в парите. Плащаше си сметките, държеше главата си изправена и беше почти напълно сигурен, че човек не може да очаква повече от живота, ако не е корумпиран или прекалено амбициозен, или и двете.

През следващите няколко часа той работи с наемните работници на полето. Правеше го поне поради две причини. Първо, обичаше да работи земята. Беше го правил още от малък и не виждаше причина да спре само защото вече остаряваше бързо. Второ, работниците винаги влагаха повече усилия в труда си, когато „el jefe“ беше при тях.

Гейбриъл също дойде при него следобед, след като бе изминал пеша почти двата километра от автобусната спирка. Момчето беше силно и съсредоточено, умееше да работи с инструментите и машините като възрастен, опитен работник. По-късно, на вечеря, Куори остави Гейбриъл да каже молитвата, докато майка му Рут Ан и Даръл слушаха. Храната им бе обикновена, повечето консервирана. Освен това Куори чу и какво Гейбриъл е учил в училище този ден.

Погледна възхитено майката на момчето.

– Той е умен, Рут Ан. Попива като гъба.

Рут Ан се усмихна доволно. Беше слаба като клечка и винаги щеше да е така поради заболяване на червата, което нямаше пари да лекува и което вероятно щеше да я довърши след десетина години.

– Мен не ме питай за такива работи – каза тя. – От мен искай само готвене и чистене, друго не разбирам.

– Там те бива – намеси се Даръл, който седеше срещу Гейбриъл, тъпчеше в устата си едри залъци царевичен хляб и пиеше хладка вода от кладенеца, за да преглъща.

– Къде е Карлос? – попита Гейбриъл. – Да не би да замина и той като Кърт?

Даръл погледна тревожно баща си, но Куори продължи най-спокойно да топи от чинията си доматен сос с парче хляб.

– Изпратих го да ми свърши една работа в града – отговори той най-накрая. – Скоро ще се върне.

След вечеря Куори се качи на тавана, където седна сред обвитите с паяжини останки от историята на семейството му, най-вече мебели, дрехи, книги и документи. Не се качи заради някаква носталгия. Разтвори плановете върху стара салонна масичка, принадлежала на прабаба му по майчина линия, която според семейната легенда застреляла мъжа си с ловна пушка заради жена с красиво лице, добри маниери и много тъмна кожа.

Куори проучи пътя, сградата, възможния достъп и местата, които биха могли да се окажат проблемни. После насочи вниманието си към други чертежи, по-технически. Някога беше спечелил стипендия, за да учи в колеж по машинно инженерство, но войната във Виетнам провали плановете му. Когато се върна у дома, баща му беше починал, „Атли“ легна на плещите му и ученето в колеж просто се оказа невъзможно.

Въпреки това обаче Куори можеше да поправи всичко, което имаше мотор или движещи се части. Устройството на всяка машина, колкото и да бе сложно, му изглеждаше смайващо елементарно. В „Атли“ това му беше донесло дивиденти, защото другите фермери плащаха за скъпи ремонти, когато техниката им се повредеше, а Куори поправяше всичко сам, най-често легнал на земята с голям гаечен ключ в ръка.

Така и сега разглеждаше плановете и чертежите с очи на специалист, даваше си сметка кое може да се подобри и какво трябва да се направи, за да се предотврати катастрофа. После слезе долу и завари Даръл да почиства пушките в малката оръжейна стаичка, непосредствено до кухнята.

– Няма по-хубава миризма от миризмата на оръжейна смазка – каза Даръл и вдигна очи към баща си, когато той премина през стаичката.

– Ти го казваш.

Усмивката на Даръл изведнъж помръкна – може би заради спомена за пистолета, опрян в тила му от мъжа, който сега стоеше на метър от него в стая, пълна с оръжия.

Куори затвори и заключи вратата, после седна до сина си и разгъна плановете на пода.

– Вече показах тези неща на Карлос, но искам и ти да знаеш за всеки случай.

– Знам – каза Даръл и избърса цевта на любимата си карабина за елени.

Куори удари по чертежите.

– Това е важно, Даръл! Няма място за гафове! Внимавай!

След трийсет минути обяснения и повторения Куори стана и сгъна плановете удовлетворен. Докато ги прибираше в дългата цилиндрична картонена кутия, в която ги държеше, каза:

– Едва не разбих проклетия самолет. Толкова зле ми беше заради Кърт.

– Знам – отговори Даръл с леко разтреперан от страх глас, защото знаеше, че баща му е непредсказуем.

– Ако беше ти, сигурно щях да плача. Исках да ти го кажа.

– Ти си добър човек, татко.

– Не, не мисля, че съм – отвърна Куори и излезе.

Отиде до стаята на Гейбриъл и извика пред вратата:

– Искаш ли да дойдеш с мен при Типи? По пътя трябва да се отбия у Фред.

– Да, сър, ще дойда.

Гейбриъл остави книгата, обу маратонките и нахлупи бейзболната си шапка наопаки.

Малко по-късно двамата приближиха караваната на индианците със стария додж на Куори. На седалката между тях имаше кашон с няколко бутилки „Джим Бийм“ и три стека „Кемъл“ без филтър. След като оставиха кашона на стъпалата на караваната, свалиха от каросерията на пикапа две щайги с домашно консервирани зеленчуци, десет едри мамули царевица и двайсет ябълки.

Куори почука на вратата на старата каравана, а Гейбриъл подгони гущер, който светкавично изчезна отдолу. Сбръчканият индианец помогна на двамата да внесат нещата.

– Благодаря – каза той на родния си език, докато оглеждаше щайгите.

– Имаме повече, отколкото ни е нужно, Фред.

Когато индианецът дойде по тези места, не каза името си на Куори. След няколко месеца той започна да го нарича Фред, а старецът не възрази. Нямаше представа как го наричат приятелите му, но това според Куори си беше тяхна работа.

В караваната имаше още двама индианци. Единият спеше на изтърбушено канапе, което нямаше крака и пружини, така че тялото му почти опираше пода. Силното му хъркане подсказваше, че това не го смущава ни най-малко. Другият гледаше стария телевизор с трийсет и пет сантиметров екран, който Куори беше подарил на Фред преди години.

Отвориха бутилка „Джим Бийм“, запалиха по цигара и започнаха да разговарят, а Гейбриъл се заигра със стария помияр, който Фред беше наследил заедно с караваната, докато отпиваше от бутилката кока–кола, която му даде Фред.

Когато от време на време Куори чуеше дума на езика коасати, Гейбриъл веднага я превеждаше. Всеки път щом го направеше, старият Фред се смееше и предлагаше на Гейбриъл глътка бърбън за награда.

И всеки път Куори вдигаше ръка.

– Когато порасне голям, може да пие, макар и да не го съветвам. В края на краищата повече вреди, отколкото носи полза.

– Но ти пиеш, мистър Сам – отбеляза Гейбриъл. – И то много.

– Недей да гледаш мен, момче. Цели се по-високо.

По-късно отидоха да посетят Типи. Куори накара Гейбриъл да й чете от „Гордост и предразсъдъци“.

– Малко отегчително – отбеляза момчето, след като свърши доста дългия откъс.

Куори взе книгата от него и я мушна в задния джоб.

– Тя не мисли така.

Гейбриъл погледна към Типи.

– Не си ми казвал какво се е случило с нея, мистър Сам.

– Не съм.

25

Шон отново разговаря с Дейвид Хилал, когото откри на паркинга пред фирмата, докато се готвеше да потегли към къщи. Съдружникът на Тък в началото нямаше какво да добави след казаното първия път, но отговаряше търпеливо на всички въпроси, облегнат на колата си, докато пишеше съобщения на своето блекбъри.

Когато обаче Шон спомена откупуването, тонът му се промени. Мушна апарата в джоба си, скръсти ръце и се намръщи.

– И с какво точно се предполага, че съм щял да изкупя дела му? Вложих всичките си пари в тази фирма. Затънал съм в дългове. В момента не мога да взема заем да си купя дори кола.

– Той ми каза, че си направил ниска оферта.

– Да, наистина говорихме за нещо подобно, само че беше наопаки.

– Той искаше да изкупи твоя дял?

– Точно така. И с ниска оферта.

Добре. Кой от двамата казва истината?

– Защо ти е да се измъкваш от фирмата преди сключването на договора за голямата поръчка? Според Тък той ще добави милиони долари към цената й.

– Така е. Ако го спечелим обаче. Не е никак сигурно. Имаме наша собствена технология, която според мен е най-добрата в момента. Тя е причината основният изпълнител да ни иска за подизпълнители. Изправени сме обаче срещу големи играчи с техни собствени продукти, които са много близки като цена и надеждност до нашите. Освен всичко друго играта на печелене на държавни поръчки не се води на равен терен. Големите заобикалят правилата, хвърлят пари наляво и надясно. И тъй като са в облагодетелствана позиция, успяват да купят и най-големите експерти, а за дребните играчи остават трохите. Не искам да се измъквам, но парите ми свършват. И ако не спечелим поръчката, фирмата ще струва доста по-малко, отколкото ми предложи той. В момента може да сме в облагодетелствана позиция, но фактът, че братът на първата дама чука Касандра, не помага с нищо. Ако това излезе наяве, ще имаме сериозни проблеми.

– Той отрече да има връзка с Касандра.

– Така ли? Попитай го тогава къде е отседнал, когато беше там. Сигурен съм, че ще намери някакво удобно обяснение.

– Преди ми каза, че Тък не би убил жена си, но сега излиза, че не си във възторг от съдружника си.

– Не съм.

– Преди не спомена подобно нещо.

– Не съм ли?

– Имам добра памет.

– Добре. Нямам навика да се оплаквам от съдружника си пред хора, които не познавам. Трудно е обаче да ти спестя истината.

– Защо?

– Нека кажем, че се е отнесъл с мен некоректно.

– Можеш ли да дадеш пример?

– Ще ми повярваш ли, ако ти кажа?

– Защо не?

Хилал извърна лице за момент, после пак се обърна към Шон.

– Всъщност е доста неловко.

– В моята работа дискретността е всичко.

Хилал извади дъвка, започна да дъвче и да говори бързо, сякаш си изливаше гнева върху дъвката и тя му даваше енергията, която му беше нужна, за да признае всичко.

– Миналата година, на коледното парти… Бяхме спечелили малка поръчка. Не беше кой знае какво, но все пак си устроихме празненство, за да поддържаме духа. Алкохол, оркестър, екзотичен бюфет, зала в „Риц Карлтън“. Похарчихме доста, но си беше в реда на нещата.

– Добре. Какво от това?

– Тък се напи като свиня и посегна на жена ми.

– Посегна? Как?

– Според нея я хванал за задника и се опитал да напъха езика си в гърлото й.

– Ти видя ли?

– Не, но вярвам на жена си.

Шон премести тежестта си върху десния крак и хвърли на Хилал скептичен поглед.

– След като вярваш на жена си, защо, по дяволите, продължаваш да бъдеш съдружник на Тък?

Хилал наведе глава, видимо смутен.

– Искаше ми се да го сритам по задника и да се махна. Исках да направя точно това, но жена ми не ми позволи.

– Тя не ти позволи?

– Имаме четири деца. Тя не работи. Както казах, всичко, което имаме, е свързано с бизнеса тук. Аз съм миноритарен съдружник. Ако опитам да се измъкна, Тък може да ме изиграе и да ме остави без пукнат цент. Не бих оцелял след такова нещо. Щяхме да загубим всичко, така че преглътнахме гордостта си. Оттогава обаче не съм оставял жена си насаме с Тък. И няма да го направя. Можеш да говориш с нея, ако искаш. Обади й се сега. Ще ти каже същото, което ти разказах и аз.

– Пам беше ли на онова коледно парти?

За момент Хилал доби изненадан вид, а после кимна.

– Да, виждам накъде биеш. Беше там. Облечена като жената на дядо Коледа, ако можеш да си го представиш. С яркочервена коса и много слаба. Мисля, че някои хора се смееха на нея, не на шегите й.

– Мислиш ли, че е видяла как Тък пуска ръце на жена ти?

– Залата не беше голяма. Доста хора видяха какво става.

– Но Пам не реагира видимо?

– Не си тръгнаха заедно, сигурен съм. – Хилал млъкна за момент. – Слушай, има ли още нещо? Защото наистина трябва да тръгвам.

Шон се върна при колата си. Причините, поради които вярваше на Хилал, бяха две. Първата беше, че „Касандра1“ беше паролата за компютъра на Тък. Втората беше твърдението на Тък, че има финансови проблеми, а Хилал се опитва да се възползва от това. След срещата си с Джейн и Тък, Шон беше прегледал още по-внимателно финансовите документи, които беше открил в компютъра на Тък. Този човек притежаваше портфейл от акции и облигации на стойност осемцифрено число, а дълг – по-малко от четвърт от тази сума, така че хленченето му, че няма пари, бе пълна глупост. Ако знаеха обаче, че е взел информацията от компютъра, значи знаеха и че ще открие лъжата. Въпреки това братът и сестрата се бяха опитали да го излъжат.

Е, защо се прибра по-рано, Тък? И какво си правил повече от час между летището и дома си?

По пътя към кантората се обади на Мишел. Тя не отговори. Остави й съобщение. Тревожеше се за партньорката си. Истината бе, че през повечето време се безпокоеше за нея. На повърхността тя беше най-коравият човек, който можеш да си представиш – като скала. Той обаче беше разбрал, че скалата се състои само от тънка външна обвивка и много деликатна сърцевина.

После отиде у дома, взе сак с най-необходимото за два дни, стигна до летището и плати фантастична цена, за да му намерят място в самолета за Джаксънвил, излитащ след час.

Трябваше да говори с Касандра Малори.

Докато шофираше към летище „Дълес“, телефонът му иззвъня. Беше лингвистът Фил от Джорджтаунския университет.

– Намерих колежка, която познава езика „йи“. Ако ми изпратиш образец на това, за което говориш, ще я помоля да го погледне.

– Ще ти го пратя по електронната поща – каза Шон.

Когато стигна на летището, изпрати образеца. Запъти се към самолета с надеждата, че буквите по ръцете на мъртвата ще доведат до нещо. Колкото повече мислеше обаче, толкова по-невъзможно му се струваше. Както беше изтъкнала Мишел, и то с право, това бяха букви на латиница, а не китайски йероглифи.

Когато петдесетместният турбореактивен самолет се издигна в нощното небе, Шон се надяваше, че не го отнася в посока, противоположна на тази, в която би трябвало да се движи, за да открие Уила.

С всеки изминал ден ставаше все по-вероятно вместо нея да открият трупа й.

26

Джейн Кокс погледна през прозореца на всекидневната на първото семейство. Пенсилвания Авеню 1600 беше в центъра на столицата. Въпреки това за онези, които го наричаха свой дом, то беше все едно в различна слънчева система. Единствените хора на Земята, които можеха напълно да разберат живота на Джейн, бяха четирийсет и няколкото семейства, живели в тази къща, след като бяха обвързали живота си с президентския пост. А дори и за повечето от тях нямаше да е съвсем понятен – времената се бяха променили. Никога преди не бяха следили толкова внимателно всеки свой жест, дума и действие.

Джейн разбираше защо някои първи дами се бяха пристрастили към наркотици или алкохол или страдаха от тежка депресия. Самата тя стоеше настрана от такива неща – ако не се брояха случаите, когато фотографът на предизборната им кампания искаше да държи в ръка чаша вино или бира. Единственият наркотик, която беше употребявала продължително, беше тревата, когато беше в колежа, и малко кокаин по време на едно пътуване до Карибите след колежа. За щастие, това бе минало и до голяма степен останало незабелязано по онова време и не беше споменавано по-късно, когато бе поела по дългия път от свободомислеща студентка до съпруга на президента.

Обади се на сестрата на Пам Дътън и поговори с Джон и Колийн – правеше всичко възможно, за да вдъхне увереност на децата. Долавяше страха им и й се искаше да може да им каже повече, освен че се надява и се моли Уила скоро да се прибере у дома. После се обади на брат си, който все още беше под наблюдение в болницата, но скоро щеше да излезе оттам.

Джейн поиска да й сервира персонал на Белия дом и вечеря сама. Беше получила няколко покани за вечеря навън, но бе отклонила всичките. Повечето бяха от хора, които искаха да издигнат собствения си статус, като ги видят на една маса с първата дама и като си направят мечтаната снимка с нея, с която по-късно да отегчават внуците си. Предпочиташе да е сама. Доколкото го позволяваше дом с деветдесет души постоянен персонал и бог знае още колко агенти охрана.

Реши да се разходи навън, придружена, разбира се, от сътрудниците си и агентите на Сикрет Сървис. Поседна малко в Детската градина – сенчесто място, създадено от лейди Бърд Джонсън. Джейн обичаше да гледа боядисаните с бронз отпечатъци на стъпките и дланите на президентските внуци покрай алеята. Надяваше се и собствените й деца скоро да дарят нея и Дан с внуци.

По-късно мина покрай лехите с лалета в Розовата градина, където през пролетта щяха да разцъфнат стотици луковици и да покрият терена с ослепителен цвят. После отиде в солариума, построен от Грейс Кулидж в старо таванско помещение. Това според нея беше най-неформалното помещение и с най-хубав изглед. Президентските съпруги често се заемаха със задачата едновременно да подобрят Белия дом за бъдещите президенти и да го направят свой дом. Джейн беше правила същото през последните три години, макар и далеч не с размаха на Джаки Кенеди.

Върна се в стаята си и си припомни деня на пристигането им преди три години. Предишното първо семейство беше напуснало в десет сутринта, а те пристигнаха в четири следобед. Все едно смяна на наемателите. Въпреки всичко обаче, когато дойдоха, дрехите им бяха в гардеробите, картините висяха на стените, любимите им неща бяха в хладилника, а личните им тоалетни принадлежности бяха подредени на рафта над мивката. Все още се чудеше как са успели да преместят всичко само за някакви си шест часа.

По-късно, докато пиеше кафе, се замисли за разговора си с Шон Кинг. Можеше да разчита на него. Беше добър приятел. Всъщност беше спасил политическата кариера на мъжа й. Даваше си сметка, че в момента й е ядосан, но това щеше да мине. Повече я тревожеше брат й. През по-голямата част от живота си се бе грижила за него, до голяма степен, защото майка им беше починала, когато Джейн беше на единайсет. Тък беше с пет години по-малък от нея. Сега трябваше да приеме факта, че инстинктът й да го предпазва бе донесъл повече вреди, отколкото ползи. Независимо от всичко обаче сега не можеше да му обърне гръб.

Джейн отиде до прозореца и се загледа в хората, застанали пред Белия дом. Нейният дом. Поне за още четири години, ако можеше да се вярва на социологическите проучвания. И все пак окончателното решение щеше да е в ръцете на повече от сто и трийсет милиона американци, които щяха да кажат „да“ или „не“ на втория мандат на мъжа й.

Опря чело на бронираното стъкло и мислите й се спуснаха към Уила като котва към дъното на морето. Тя беше там някъде с хора, които бяха убили майка й. Те искаха нещо, но Джейн не знаеше какво.

Джейн Кокс се готвеше да посрещне истината, че Уила може и да не се върне в живота им. В нейния живот. Че може би вече е мъртва. Джейн се беше научила да не дава израз на емоциите си, особено публично, освен ако не го налагат конкретните политически условия. Не че беше лишена от страст, но много политически кариери се бяха разбили в плитчините на необуздани изблици на гняв или разюзданост, или на престорена искреност, която бе знак за дълбока непочтеност. Никой не иска ядрените кодове да са в ръцете на неморален, непредсказуем човек, а обществото не би приело и съпругата на този човек да не си владее нервите.

И така, поне през последните двайсет години Джейн Кокс беше следила всяка своя дума, беше изчислявала всяко свое движение, беше програмирала всяко физическо, духовно или емоционално действие, което смяташе да предприеме. И единствената цена, която беше платила за всичко, беше отказът от всяка надежда да остане нормално човешко същество.

Програмата, която й връчиха за тази вечер, предвиждаше пауза от десет минути, през които можеше да се обади на мъжа си, който участваше в митинг и мероприятие за набиране на средства в Пенсилвания. Обади му се и му каза каквото се очакваше, поздрави го за последните резултати от анкетите и представянето му по телевизията, в което видът му беше подобаващо внушителен.

– Всичко наред ли е с теб, скъпа? – попита я той.

– Всичко, ако не броим Уила – отговори тя, може би малко по-емоционално, отколкото й се искаше.

Дори опонентите на мъжа й смятаха политическите му умения за превъзходни. Ала Дан Кокс далеч не умееше да долавя така добре проблемите на собствената си съпруга и нюансите в поведението й.

– Разбира се – каза той. По телефона до нея долитаха откъслечни разговори. – Правим всичко, което можем. Сега трябва да мислим позитивно и да се надяваме, Джейн.

– Да, знам.

– Обичам те – каза той.

– Знам – отвърна тя пак. – Късмет тази вечер.

Затвори телефона. Определените за нея минути бяха изтекли.

Мина половин час и Джейн включи Си Ен Ен. Имаше си правило – да не гледа политически предавания и новини в годината на изборите, с изключение на случаите, когато показваха съпруга й по някакъв повод. Времето за празни приказки от сцената свърши и пред тълпата от седемдесет и пет хиляди души всеки момент щеше да се изправи човекът, заради когото бяха дошли всички.

Президентът Даниъл Кокс излезе на сцената под звуците на оглушителна песен. Джейн си спомняше времето, когато политическите митинги не приличаха на рок концерти с подгряващи групи, оглушителна музика и тълпи, ревящи някакъв нелеп лозунг. Някога нещата бяха може би по-достойни и някак по-реални. Не, никакво „може би“. Наистина всичко беше по-истинско. Сега беше режисирано. Като по сигнал фойерверките загърмяха в мига, в който съпругът й застана зад катедрата, загледан в тънките, почти невидими екрани на аутокюто. Джейн знаеше, че в други времена политиците са импровизирали речите си на сцената и само от време на време са поглеждали бележките си. Беше чела, че политиците от времената на Революцията и Гражданската война са наизустявали написаните от тях самите речи от по няколкостотин страници и са ги произнасяли безупречно.

Джейн знаеше, че в днешно време няма политически лидер – включително съпруга й, – който да е способен да повтори подобен подвиг. От друга страна пък, във времето на Линкълн не бе имало как новината за някакъв гаф да обиколи света само за секунди. Във всеки случай, докато гледаше как съпругът й чете от екраните и удря с юмрук катедрата, докато надписи, скрити от записващите камери, казваха на тълпата кога да аплодира, кога да тропа с крака и кога да скандира, част от Джейн копнееше за старите времена. Тогава с Дан пристигаха сами, вадеха от багажника лепенки и значки, раздаваха ги на малката група любопитни, после Дан заставаше в средата на групата и говореше от сърце и душа, стискаше ръце, гушкаше бебета и подканяше хората да гласуват за него на предстоящите избори.

Сега, когато бе вече президент, където и да отидеше Вълка, с него сякаш се придвижваше цялата държава. Почти хиляда души, товарни самолети и телекомуникационно оборудване, достатъчно за цяла телефонна компания, което даваше възможност на мъжа й да се свързва мигновено с целия свят от всеки хотел, в който отсядаше. Лидерите на свободния свят не можеха да бъдат спонтанни. За жалост и техните съпруги не можеха да си го позволят.

Тя продължи да го гледа. Съпругът й беше привлекателен, а това не вредеше в повечето професии, включително и в политиката. Той знаеше как да въздейства на тълпата. Притежаваше този талант открай време. Можеше да общува с хората и да се идентифицира както с милионерите, така и с работниците от заводите, чернокожи или бели, сериозни или глупави. Иначе не би стигнал толкова далеч. Хората наистина го обичаха. И вярваха, че е искрено загрижен за тях. Джейн също вярваше. Никой мъж не можеше да стане президент, без „половинката му“ да се ангажира с идеята.

Изслуша двайсет и седем минутната предварително записана политическа реч. Тази вечер говореше за икономика и за подкрепата за запазване на работните места на профсъюзните членове в стоманодобивната и въгледобивната промишленост в щата Пенсилвания. В един момент усети, че произнася думите от речта заедно с него. Спираше за една, две, три секунди, после, произнасяше поредната шега, измислена от някой писач на речи от престижните университети, който се бе престарал за пореден път.

Тя се съблече и се пъхна в леглото. Още преди да изгаси лампата, Джейн почувства как мракът я обвива.

На сутринта някоя прислужница от Белия дом щеше да открие възглавницата на първата дама влажна от пролетите сълзи.


    Ваша оценка произведения:

Популярные книги за неделю