Текст книги "Първото семейство"
Автор книги: Дейвид Балдачи
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 20 (всего у книги 29 страниц)
62
След като приключиха с вечерята, трябваше да отведат Джун Батъл в полицията, за да даде официални показания.
– Отведете я вие, двамата – каза Мишел.
– Какво? – Шон я изгледа изненадано.
– Искам да остана малко сама, Шон – обясни тя. – Ще се видим в къщата на татко.
– Мишел, не ми харесва да се делим.
– Мога и сам да се погрижа за мисис Батъл – предложи Боби. – Няма проблем.
– Шон, върви. Ще се видим в къщата на татко.
– Сигурна ли си?
Мишел кимна.
– Напълно.
Когато тримата тръгнаха, Шон се обърна назад, но Мишел не гледаше след тях.
Остана сама на масата десетина минути, после стана бавно, отвори якето си и погледна зиг зауера в кобура на колана си.
Трябва да е знаел, че жена му лежи мъртва в гаража. А е излязъл, за да снима номерата на колите? Какво безчувствено копеле. Какво е искал да направи? Да накисне някого за убийството, което е извършил? Много лесно би могъл да удари майка й с лявата ръка, колкото да заблуди ченгетата. Баща й беше силен човек. И в двата случая Сали Максуел щеше да е мъртва.
А той беше някъде там. Баща й беше на свобода и имаше оръжие.
Тя стана и тръгна решително към изхода. По пътя мина покрай витрината с трофеите на голф клуба. Едва я погледна, но и един бегъл поглед беше достатъчен. Веднага се обърна и се вторачи във витрината. Беше пълна с блестящи метални плакети, снимки, медали и други подобни. Две от нещата силно я заинтригуваха, макар и да не играеше голф.
Наведе се и се приближи.
Първото беше снимка на три жени. Средната държеше голяма купа. Дона Ротуел – усмихваше се щастливо. Мишел погледна надписа отдолу. „Дона Ротуел, шампион на аматьорите от клуба“. Беше от тази година. На ламинирана картичка до снимката бяха отпечатани резултатите й от турнира. Мишел не разбираше кой знае колко от голф, но дори и на нея й стана пределно ясно, че резултатите са впечатляващи.
Втората снимка беше на Ротуел в момент на удар. Имаше вид на жена, която знае какво прави.
Докато гледаше витрината, до нея се приближи мъж с брада, памучни панталони и риза за голф.
– Разглеждате местните голф легенди ли? – попита мъжът с усмивка.
Мишел посочи снимките.
– Тези двете най-вече.
Мъжът също ги погледна.
– О, Дона Ротуел, да. Тя е роден талант, има страхотен удар.
– Значи е добра?
– Добра ли? Тя е най-добрата състезателка над петдесет години в целия окръг, а може би и в щата. Има някои доста добри трийсет и четирийсетгодишни, които не могат да се мерят с нея. В колежа е била спортистка. Играла е тенис, голф, лека атлетика. Все още е в забележителна форма.
– Значи уменията й са добри?
– Много добри. Защо?
– Значи не би имала проблем да я допуснат да участва в турнир тук? Имам предвид уменията й?
Мъжът се засмя.
– Да има проблем? Дона печели почти всички турнири, в които е участвала, откакто се помня.
– Познавахте ли Сали Максуел?
Мъжът кимна.
– Красива жена. Жалко, че й се случи това. Знаете ли, малко приличате на нея.
– Играеше ли добре голф?
– О, да. Много добре. По-добра беше обаче на близките удари, отколкото на далечните.
– Значи не е била от класата на Дона?
– О, беше далеч под нея – отговори мъжът. – Но защо питате? Да не би да искате да я предизвикате на голф игрището? Вие сте доста по-млада от нея, но пак няма да ви е лесно, обзалагам се.
– Може и да я предизвикам, но няма да е на голф игрището.
Мишел се отдалечи и остави мъжът да гледа озадачен след нея.
Излезе на паркинга и се насочи към джипа си.
Озърна се наоколо, защото й се стори, че чу нещо. Откопча с палец кобура и улови пистолета, готова да го извади. Стигна обаче до джипа, без да се случи нищо, и се качи.
Половин час по-късно стигна до къщата. Мина покрай нея, паркира в една пряка по-надолу и слезе.
Голямата къща на Дона Ротуел беше разположена по-навътре, не на самата улица. На тротоара имаше порта и виеща се алея водеше към гаражите. Докато вървеше по улицата, откри пролука в живия плет. Къщата беше тъмна, поне отпред, където беше тя. Беше достатъчно голяма, за да не се вижда, ако светеха стаите отзад.
Мишел погледна часовника си. Наближаваше десет.
Защо Ротуел беше излъгала за нещо толкова елементарно? Беше казала на нея и Шон, че Сали Максуел е играла с Дъг Рейгън в местния турнир, защото самата тя не е толкова добра, че да я допуснат да участва. Явно обаче Дона беше доста по-добра от майка й. Глупава лъжа. Вероятно е смятала, че след като живее другаде, Мишел няма да разбере.
Защо обаче изобщо излъга? Какво като майка й е играела голф с Дъг?
Мишел спря на място. Стъпки, дишане, което не бе нейното. Докосване на кожа в метал. Оръжейна стомана. Беше глупаво. Нямаше намерение да влиза с взлом в къщата на Дона Ротуел и да й даде идеален повод да извика полицията, за да я арестуват. И нямаше намерение да стои и да чака някой да се възползва от присъствието й тук.
Качи се в джипа и се обади на Шон. Каза му какво е научила за Дона Ротуел.
– С Боби ще се върнем в къщата на баща ти – каза Шон. – Иди там и ни чакай.
Мишел стигна до къщата и паркира отпред. Погледна през прозореца на гаража. Баща й още не се беше прибрал. Отключи с резервния ключ и влезе.
Усети го веднага щом затвори входната врата. Извади пистолета си, но със секунда закъснение. Ударът се стовари върху ръката й. Оръжието падна на пода и при удара проехтя изстрел. Куршумът рикошира в каменните плочи. Мишел улови ударената си ръка и се претърколи на пода. Нещо падна съвсем близо до нея.
После усети, че нещо се разби на пода до главата й. Тя скочи и пусна ритник напред, но кракът й не попадна на нищо. Някой изпищя и Мишел получи втори удар по крака. Тя изруга, хукна към всекидневната и със скок се скри зад канапето. Поне познаваше разположението на мебелите в къщата.
Когато онзи отново налетя, Мишел беше готова. Наведе се, за да избегне поредния удар, и изрита нападателя с ножичен шут в корема, после стовари юмрук върху главата му. Чу силно пъшкане, като че ли онзи остана без дъх.
Нечие тяло се строполи на пода. Мишел се спусна напред, за да използва ситуацията, но оръжието, което държеше падналият полетя нагоре и я удари по брадичката. Беше метал. Усети вкус на кръв. Направи крачка вляво и се препъна в малката масичка. Падна като отсечена. Успя да се надигне отново, но ръката и кракът й я боляха, а сега към това се добави и пулсирането в брадичката.
Мишел долови присъствието над себе си, усети нещо горещо.
По дяволите! Пистолетът ми! Взели са пистолета ми!
Хвърли се на пода и зачака изстрела.
Чу го, но не почувства нищо. Чу се ужасен пронизителен писък. Нещо издрънча на пода, после някой се свлече до нея.
Лампата светна.
Мишел се надигна, примижавайки.
Видя го и изпъшка. Дъг Рейгън лежеше до вратата с огнестрелна рана в гърдите. До нея на пода беше коленичила Дона Ротуел. Държеше окървавената си ръка и хлипаше от болка. Пистолетът на Мишел беше до нея. Мишел го грабна светкавично.
И отново се вцепени.
Той стоеше до вратата, все още с насочен пистолет, от чиято цев излизаше дим.
Франк Максуел направи крачка напред и протегна ръка, за да помогне на дъщеря си.
– Добре ли си, скъпа? – попита той спокойно.
63
– Снимах номерата на колите, защото знаех, че в съседната къща има парти. Взех списъка на гостите и го сравних със собствениците на колите отпред. – Франк Максуел остави чашата с кафето и се отпусна назад.
Беше на следващата сутрин и се намираха в полицията. Дона Ротуел беше арестувана за убийството на Сали Максуел и за опит за убийство на Мишел Максуел. Беше изпратена в болница, за да обработят раната от изстрела на Франк Максуел.
Дъг Рейгън също беше в болница в стабилно състояние с дупка в гърдите от изстрела при падането на пистолета на Мишел. Очакваше се да се възстанови напълно, за да бъде обвинен заедно с Дона.
– А как получи имената на собствениците? – попита Боби Максуел.
– Имам приятел в службата за регистрация на превозните средства.
– Значи си открил мама мъртва в гаража и си излязъл, за да снимаш? – попита Мишел стъписана от учудване.
Франк Максуел се обърна към дъщеря си.
– Беше току-що убита. Нямаше пулс, зениците й не реагираха. Нищо не можех да направя, за да я върна. Тялото й бе още топло и знаех, че убиецът е някъде наблизо. Не бях в банята. Бях във всекидневната. Чух шум в гаража и после затръшване на врата.
– Не го каза на полицаите – обади се Боби. – Дявол да го вземе, не го каза дори на мен!
– Имах си причини. Вярно е, че можех да се обадя в полицията и да седна да плача до трупа, но знам колко важно е при убийство да се реагира веднага и нямах намерение да пропилея и секунда. Изтичах до страничната врата на гаража и я отворих. Не видях и не чух нищо. Излязох на улицата и се огледах. И там нямаше жива душа. Не бях чул да се пали кола, така че извършителят или бе дошъл пеша, или все още не бе тръгнал. Чух шума от партито в съседната къща. Помислих си дали да не отида да им кажа какво е станало и да проверя дали няма някой, чието място не е там, но реших друго. Знаех, че нямам много време. Върнах се вкъщи и си взех фотоапарата. Снимах номерата на колите. После отново влязох в къщата и се обадих в полицията. Не бяха минали повече от две минути. После пак излязох вън, за да огледам, но не видях никого и се върнах в гаража, за да съм при Сали.
Каза последното тихо, с наведена глава.
– Сигурен ли си, че не видя никого? – попита Шон, който седеше срещу Франк.
– Ако бях видял, щях да направя каквото трябва. Оказа се обаче, че последната кола от редицата, паркирана в самия край на улицата, е на Дъг Рейгън. Не мислех, че е бил поканен на рожден ден на тийнейджър. Това се потвърди и от списъка с гостите. Само тази кола нямаше причина да е там. Останалите бяха или на гости на партито, или на хора, живеещи на нашата улица.
– Отлична детективска работа – отбеляза Шон. – Защо обаче не каза всичко това в полицията?
– Да, татко – обади се и Боби. – Защо?
Мишел гледаше баща си със смесица от гняв и съчувствие. Последното най-накрая взе връх.
– Очевидно е искал да провери дали е прав, за да не губи времето на всички – заяви тя.
Франк погледна дъщеря си. Стори й се, че съзира в очите му искрица благодарност.
– Значи си решил, че Рейгън е замесен. А Ротуел? – попита Мишел.
– Никога не съм я харесвал – отговори той. – Имаше нещо странно при нея. Наречи го инстинкт на ченге. След като Сали беше убита, започнах да проучвам двойката. Оказа се, че в Охайо преди двайсет години двойка, много подобна на Ротуел и Рейгън, само че с други имена, била обвинена в опит за присвояване с фалшиво пълномощно на милиони от бивш шеф на фирма. Една сутрин той бил намерен мъртъв във ваната си, след като децата му заподозрели нещо. Двойката изчезнала от града и повече никой не чул нищо за тях. И не смятам, че това е единственият им удар. Открих още два подобни случая, в които мисля, че са били замесени, само че никой не е успял да открие достатъчно доказателства. Има хора, които живеят по този начин. Вълкът не мени нрава си.
– Значи историята, че мъжът й бил пенсиониран шеф на фирма, който й осигурил луксозен живот, е лъжа? – попита Мишел.
– Лесно е да си измислиш минало особено в наши дни добави Шон. – Идва тук като богата вдовица, която е обиколила света, и се устройва. Кой може да докаже, че лъже?
– Значи „постоянният“ уж от скоро Дъг всъщност е работел с нея от години? И са ограбвали богати възрастни хора? – попита Боби.
– Да, мисля, че е така – отговори баща му. – Но нямам твърди доказателства.
– А защо са се захванали с мама? – попита Мишел. – Вие двамата не тънете в богатство.
Франк Максуел доби смутен вид. Наведе глава и стисна пластмасовата чаша кафе.
– Не мисля, че са се захванали с нас, за да ни оберат – отговори той. – Мисля… мисля, че на майка ти й харесваше компанията на Дъг Рейгън. – Замълча за миг, а после добави: – И той харесваше нейната.
Замисли се и никой от присъстващите сякаш не искаше да наруши мълчанието.
– Ходил е навсякъде – продължи Франк, – правил е всичко, познава всички или поне така твърдеше самият той. За Сали това бяха невиждани неща. Той беше симпатичен, богат, движеше се в определени кръгове. Беше чаровен. Интересен. Аз бях обикновено ченге. Не можех да го конкурирам. Много добре разбирам защо беше заинтригувана.
Сви рамене, но за Мишел беше ясно, че баща й изобщо не е в състояние да разбере увлечението на жена си.
– И Дона Ротуел е разбрала за всичко това? – попита Шон.
– Дона Ротуел е от жените, с които не бива да влизаш в конфликт – отговори Франк. – Не я познавах добре, но познавам жени от нейния тип. Полицейското ми око забелязва неща, на които повечето хора не обръщат внимание. Виждал съм я как гледа, когато не е център на вниманието или когато любовникът й обръща на някоя друга жена повече внимание, отколкото на нея. Беше властна и вманиачена на тема контрол. И не беше в състояние да признае пред когото и да било, най-малко пред себе си, че всъщност не контролира нищо. Това я правеше опасна. Дори и на голф игрището да побеждава за нея беше всичко. Не умееше да губи.
– Ето защо ни излъга, че Рейгън е трябвало да играе в турнира с майка ми – каза Мишел. – Не е искала да признае, че е станало без нейно разрешение.
– И твърдеше толкова упорито, че майка ти не се е срещала с други мъже – добави Шон.
– Значи – продължи Мишел – е планирала убийството на майка ми, защото се е срещала с Рейгън. Уговорила е среща за вечеря с нея и очевидно е знаела за партито в съседната къща и шума. Промъкнала се е в гаража и е изчакала майка ми да се появи… – Гласът й секна за миг. – Какво е използвала, за да я убие? – попита тя Боби, в чиито очи напираха сълзи.
Той въздъхна.
– Стик за голф с железен връх. Това обяснява странната форма на раната на главата й. Полицаите го намериха в багажника на колата й. Все още имаше следи. И снощи беше взела стик за голф, за да се справи с теб, само че за далечни удари.
Мишел разтри големите синини на ръката и крака си.
– Роден талант, не може да й се отрече – изсумтя мрачно тя. – Защо обаче реши да напада мен?
– Снощи Рейгън беше в голф клуба – отговори баща й. – Знам, защото и аз бях там. Следях го. Видя те до витрината с трофеите. Чул е какво си говориш с онзи мъж за Дона. Вероятно си е дал сметка какво означава това. Разгледа ли внимателно снимката във витрината?
– Да. Видях, че Дона е левачка.
– Така. После той се измъкна и се обади по телефона. Несъмнено на Ротуел. И изчезна.
– Тръгнал е към твоята къща?
– Не съм сигурен – отговори Франк, – защото престанах да следя него и тръгнах след теб. Във всеки случай обаче двамата ти устроиха засада у дома.
– Защо?
– Защото прекалено много се доближи до истината.
– Не… имах предвид, защо започна да следиш мен?
– Защото се тревожех за теб. Защото нямаше да допусна за нищо на света онзи боклук да ти направи нещо. Май не успях.
Мишел протегна длан и го докосна по рамото.
– Татко, ти спаси живота ми. Ако не беше ти, сега щях да съм в моргата.
Тези думи оказаха удивително въздействие върху баща й. Той закри лицето си с ръце и заплака. Децата му станаха, клекнаха до него и го прегърнаха.
Шон също стана, но не отиде при тях. Излезе тихо от стаята и затвори вратата.
64
Куори седеше в библиотеката в „Атли“ и броеше парите, които му оставаха. Преди две години беше направил нещо, на което не бе и помислял, че е способен. Беше продал част от семейните ценности на местен търговец на антики, за да финансира начинанието си. Не получи дори приблизителната реална цена за тях, но пък и не беше в положение да се пазари. Прибра парите, извади пишещата машина, сложи си ръкавици, мушна лист във валяка и започна да пише последното писмо, което изобщо щеше да напише на тази машина. Както и при предишните писма, и сега беше премислил всяка дума много внимателно.
Комуникацията след това нямаше да е с писма. Щеше да е много по-директна. Свърши и извика Карлос. Жилестият дребен мъж беше в къщата, а Даръл дежуреше в рудника. Трябваше да възложи на Карлос задача. И след сбиването с Даръл беше решил да държи сина си по-близо до себе си.
Карлос също беше с ръкавици, както го беше инструктирал Куори. Трябваше да вземе един от пикапите и да замине на север, за да пусне последното писмо извън границите на щата. Не зададе никакви въпроси – вече знаеше какво се иска от него. Куори му подаде запечатания плик и пари за пътуването.
След като Карлос замина, Куори заключи вратата на библиотеката и запали камината. Сложи ръжена в огъня, нагря го до червено, нави ръкава на ризата си и добави трети белег на ръката си. Този беше перпендикулярен на дългия, но в левия му край. Кожата просъска и се сгърчи при докосването на нажежения метал, а Куори се отпусна назад на стария стол зад бюрото. Не прехапа устна, защото беше отекла от сбиването с Даръл. Отвори бутилка бърбън, трепна, когато алкохолът опари раните, и се загледа в танца на пламъците в камината.
Оставаше да направи само още един белег върху кожата си. Само още един.
Излезе от библиотеката и се заизкачва, залитайки към стаята на Типи. Отвори вратата и се вгледа в тъмнината. Тя беше на леглото. Къде, по дяволите, очакваш да бъде? – каза си Куори.
Рут Ан беше научила бързо какво трябва да прави за Типи и сега вече редовно помагаше на Куори в грижите за нея. Помисли дали да не влезе да й почете, но беше уморен, а и устната го болеше.
– Искаш ли да й почета, мистър Сам?
Куори се обърна бавно и видя Гейбриъл – стоеше на площадката на стълбите, сложил малката си длан върху дървения парапет, поставен там преди две столетия от човек, притежавал стотици роби. Куори смяташе, че парапетът вече е изгнил като човека, който го бе направил. Или който беше накарал робите си да го направят вместо него. Видът на малката ръка с тъмна кожа върху парчето прогнило дърво някак успокояваше Куори.
– Ще съм ти благодарен – каза той, като едва помръдваше разцепената си долна устна.
– Мама каза, че си паднал и си се ударил по устата.
– Вече остарявам за фермерска работа.
– Искаш ли да й прочета някоя определена част?
– Пета глава.
Гейбриъл го изгледа с любопитство.
– Защо точно тази?
– Не знам защо. Просто ми хрумна.
– Мистър Сам, не мислиш ли, че Типи може да иска да й четем и от някоя друга книга?
Куори погледна дъщеря си, прикована към леглото.
– Не, синко. Мисля, че тази книга е достатъчно добра.
– Ами тогава да започвам.
Гейбриъл мина покрай него и запали лампата. Внезапната светлина се стори болезнена за Куори и той извърна глава. Определено съм станал същество на мрака, каза си.
Не обърна внимание, че малкото момче го гледа втренчено, докато не чу гласа му:
– Мистър Сам, добре ли си? Искаш ли да говорим за нещо?
Куори се загледа в момчето, седнало до Типи с безценната книга в ръце.
– За много неща искам да говоря Гейбриъл, но няма да са ти интересни.
– Може и да те изненадам.
– Може – съгласи се Куори.
– Това, което направи, е голяма добрина. Да оставиш всичко на мама…
– И на теб, Гейбриъл. И на теб.
– Благодаря.
– Хайде, чети сега.
Гейбриъл започна да чете. Куори послуша малко, после тръгна надолу и ботушите му затропаха по стълбата. Седна на верандата, за да се порадва на вечерта и на хладината – нещо толкова рядко по тези места.
След минута се качи на стария пикап. Подкара по неравния черен път. Най-накрая стигна, спря и скочи на земята. Тръгна напред, но спря преди да стигне до малката къща, която беше построил. Клекна на около десет метра от нея.
Двайсет квадратни метра съвършенство, издигнати тук посред пустошта. Краката го заболяха, той седна в прахоляка и продължи да гледа къщата. Измъкна цигара от пакета и я мушна между устните си, но не я запали. Тя увисна, като че ли беше сламка. Някъде в близките дървета се обади сова. В небето виждаше мигащите светлини на самолет. Никой там горе не можеше да го види тук в Алабама. Самолетът щеше да прелети и да кацне във Флорида или може би в Атланта. Не спираха тук. Даваше си сметка, че няма за какво да спират. Въпреки всичко вдигна ръка и помаха на пътниците, макар и да знаеше, че дори не гледат през илюминаторите.
Стана и отиде до мястото, където щеше да бъде Карлос. Погледна назад към къщата, прецени траекторията на око може би за хиляден път. Не се бе променила нито веднъж. Дори с милиметър. Камерата беше там горе, за да показва на Карлос какво се случва. Дистанционното управление, което щеше да задейства всичко. Сателитният телефон за връзка с Куори в рудника. Динамитът. Уила. Истинската й майка. Даръл. Кърт, погребан в южния край на рудника. Пистолетът му, заровен с него.
Рут Ан.
Гейбриъл.
И накрая Типи.
Тръгна решително към къщата. Този път обаче не спря, а се качи на верандата. Не отключи вратата. Седна на стъпалата, облегна се на колоната и се загледа във вратата.
Това беше най-трудната част.
Пое глътка хладен въздух и издиша веднага. Като че ли дробовете му не харесаха хладината и свежестта му. Закашля се. Започваше да се дере като Франк.
За миг се замисли за немислимото. Замисли се дали да не спре. Писмото беше заминало, но можеше да не изпълни плана си. Още утре можеше да отлети до рудника, да вземе Уол и Уила и да ги пусне на безопасно място, така че да ги намерят. Той щеше да си остане там с Типи.
Качи се на пикапа и се върна в „Атли“. Промъкна се до библиотеката, заключи се вътре и отпи глътка бърбън. Седна зад бюрото, загледа се в изгасналата камина, почувства болката от изгарянето на ръката си. Изведнъж замахна и помете всичко от бюрото си. Нещата се посипаха на пода.
– Какво, по дяволите, правя? – извика той. Наведе се. Задъхваше се. Нервите му бяха пред срив. Изтича навън, извади връзката ключове, втурна се надолу. Стигна до мазето, изтича по коридора, отключи вратата и влезе. Запали осветлението и се загледа в стените. Неговите стени. Неговият живот. Неговата пътна карта към справедливостта. Вгледа се в старите имена, места, събития, пресичащите се конци, които представляваха години на усилия, упоритост, на непоколебим стремеж да си обясни всичко.
Дишането му постепенно се успокои, а нервите му възвърнаха равновесието си. Запали цигара и бавно издиша дима. Погледът му спря върху снимка на Типи в далечния край на стената на мястото, откъдето беше започнало всичко.
Стените взеха връх. Щеше да доведе всичко до край. Щракна ключа на осветлението и потопи стените в мрак. Те бяха изпълнили предназначението си. Заключи вратата и тръгна нагоре.
Гейбриъл беше свършил с четенето и си беше легнал. Куори надникна в стаята му, когато мина оттам. Вслуша се в дишането на момчето, видя равномерното издигане и спускане на одеялото.
Добро момче. Сигурно щеше да стане почтен мъж. И да води живот, който да го отведе далеч оттук. Щеше да е добре за него. Мястото му не беше тук. Гейбриъл не принадлежеше към „Атли“ като Сам Куори.
Всеки трябва да избира пътя си. Гейбриъл все още не беше взел своето решение. Куори беше поел по своя път. Вече не можеше да излезе от магистралата. Движеше се по нея с бясна скорост.
Докато се изкачваше към стаята си, погледна колко е часът. След още два часа Карлос щеше да пусне писмото. Предвиждаше ден – два, докато то пристигне. Може би три. Това беше предвидено в инструкциите му.
После щеше да се случи. Тогава щеше да каже своята дума. И щяха да го слушат. Беше сигурен. Щеше да бъде пределно ясен. След това решението щеше да е в техните ръце. Беше почти сигурен какво ще е то. Хората обаче бяха странни. Понякога просто не можеше да ги разбере. Когато стигна спалнята си най-горе в къщата, осъзна, че самият той е жив пример за невъзможността хората да бъдат разбрани.
Не запали лампата. Просто изрита обувките и чорапите си, разкопча колана, откопча панталоните си и ги пусна да се свлекат на пода. Отиде до кушетката и взе бутилката течно обезболяващо. После погледна към леглото.
Какво от това, по дяволите? Легна отгоре, остави бутилката и започна да мечтае за по-добри дни.
И за него те щяха да си останат само мечта.
