Текст книги "Първото семейство"
Автор книги: Дейвид Балдачи
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 22 (всего у книги 29 страниц)
68
Докато прелистваше папките, телефонът на Шон иззвъня. Беше Арън Бетак.
– Не си го чул от мен.
– Намерил си писмото?
– Браво, Шон. Да, беше в бюрото й. Открих го преди известно време. Съжалявам, че ти казвам толкова късно. Ако някой разбере, че съм го направил, край с кариерата ми. Може да вляза и в затвора.
– Мога да ти гарантирам, че никой няма да разбере от мен.
– Не съм казал дори на ФБР. Не виждам как мога да го направя, без да обясня как съм го получил.
– Разбирам. И то ли е на пишеща машина както първото?
– Да.
– Какво пише?
– Не е кой знае какво. Доста лаконично е, но все пак казва достатъчно.
– Какво?
– Вече знаем някои неща. Например че трябва да проверява пощенската кутия всеки ден. Наистина ходи дотам и проверява. Уотърс се опита да проследи кой е наел кутията. Задънена улица. Планът е ФБР да вземе писмото от нея, щом пристигне.
– Да го вземе с принуда от първата дама?
– Знам. Възможно е да се получи търкане между ФБР и Сикрет Сървис. Не е приятно. Истината обаче е, че всичко ще се договори зад кулисите. Дан Кокс няма да допусне предизборната му кампания да рухне заради отвличането на племенницата му.
– Какво друго пише в писмото?
– Това е най-обезпокоителното.
– Защо обезпокоително? – попита Шон.
– Не мисля, че всичко е заради семейство Дътън. Мисля, че има някаква връзка с първата дама.
– Искаш да кажеш, че похитителите искат нещо от президента?
– Не. В писмото пише, че следващото писмо ще й разкрие всичко. И че ако допусне някой друг да го прочете, с нея и с всички, които обича, ще бъде свършено. Че за нея в такъв случай няма да има изход. Единственият й шанс да оцелее би бил да опази писмото.
– Наистина ли пише така?
– Не с тези думи, но смисълът е този. Шон, очевидно е, че си я познавал някога. Аз съм около нея само този мандат. За какво би могло да става дума? Нещо в миналото на мисис Кокс?
Шон се замисли за миналото от първия момент, когато се запозна с нея, когато откара в скромната й къща новоизлюпения американски сенатор и пиян неин съпруг. Нищо обаче не беше последвало от този случай.
– Шон?
– Да, да… Замислих се. Нищо не ми идва наум, Арън.
Чу го как въздиша.
– Ако съм рискувал кариерата си за нищо…
– Не мисля, че е за нищо. Написаното в писмото променя нещата, Арън. Просто още не знам точно как.
– Ако всичко това засяга първата дама и лайното удари вентилатора точно в разгара на кампанията, не искам да съм и на хиляда километра от последствията.
– Може да нямаме избор.
– Нещо ново при теб?
– Опитвам се да проверя определени версии заедно с Уотърс.
– Как е Максуел? Чух, че майка й починала.
– Справя се добре. Доколкото може да се очаква.
– Ако е някаква утеха, мисля, че с двама ви са се отнесли несправедливо в Сикрет Сървис.
– Благодаря.
Арън прекъсна разговора, а Шон се върна към папките, след като няколко минути рови в ума си с надеждата да си спомни нещо от миналото на Джейн Кокс, което да обясни сегашната ситуация.
След още няколко минути вратата се отвори и влезе Мишел.
– Откри ли баща си? – попита Шон и стана от масата.
– Да. Беше там, където предполагах.
– В старата ви къща?
Тя го изгледа мрачно.
– Аз съм детектив – добави той. – Такава ми е работата.
– Понякога ми се ще да не я вършиш толкова добре, особено когато засяга мен.
Той я огледа внимателно.
– Плакала ли си?
– Сълзите понякога помагат. Все повече се убеждавам в това напоследък.
– Изглади ли нещата?
– До голяма степен, да.
– Той дойде ли с теб?
– Не, отиде да види Боби.
Мишел видя купчината папки и каза:
– Извинявай, че те оставих сам. Откри ли нещо?
– Не, засега. Последните четири часа се занимавам само с това, но без резултат. Във всеки случай, ако се съди по броя на разследванията, дезертьорството се е превърнало в сериозен проблем за армията. Обади се Бетак.
Предаде й съдържанието на разговора.
Мишел направи ново кафе и наля за себе си и Шон. Бяха на масата в кухнята.
– Това обяснява защо е толкова изнервена. И защо държи картите си толкова близо до себе си.
– Искаш да кажеш, че възпрепятства правосъдието?
– И това.
Тя протегна ръка.
– Дай ми папка и да намерим детето най-накрая.
След още два часа резултатът беше същият.
– Остават шест – каза Шон, след като й подаде следващата папка.
Четяха бавно и търсеха всяка улика, която би ги накарала да станат от столовете и отново да се задействат. Бяха напрегнати, като че ли се явяваха на кандидатстудентски изпит. Нямаше място за грешки. Ако някъде имаше улики, те нямаше да са явни, а не можеха да си позволят да ги пропуснат.
– Какво ще кажеш да вечеряме? – попита Шон най-накрая. – Аз черпя. И можем да продължим да четем.
Отидоха до един ресторант наблизо.
– Значи наистина мислиш, че си оправила отношенията с баща си?
Мишел кимна.
– Мисля, че да. Искам да кажа, че и двамата трябва да работим върху това. Не съм била най-добрата и любеща дъщеря на света.
– Или сестра – добави Шон.
– Благодаря, че ми го напомни.
Докато вечеряха, тя го погледна притеснено.
– Шон… Онова, което се случи в къщата на баща ми…
– Е?
– Няма да се повтори повече.
– Ако обаче се повтори, можеш да разчиташ на мен, нали? В живота малко неща са гарантирани, но това е едно от тях.
– И ти можеш да разчиташ на мен, надявам се, че го знаеш.
– Нали сме партньори, за да се справяме с всякакви подхлъзвания по пътя. Това е. Заедно.
– Заедно.
Подаде й папка и каза:
– А сега да се хващаме за работа.
Преди да отвори папката, Мишел се приближи до него и го целуна по бузата.
– И на какво дължа това?
– На факта, че се справяш с подхлъзванията дяволски добре и че не се възползва от една жена, когато имаше тази възможност.
69
– Може ли да видя дневната светлина?
Куори беше долетял до рудника и сега наблюдаваше Уила в килията й.
– Защо искаш да видиш дневната светлина?
– Защото не съм я виждала отдавна! Липсва ми! Обичам слънцето!
– Не можеш да избягаш. Никой няма да те чуе, ако викаш за помощ.
– Значи няма никаква причина да не ми позволиш – бе логичният отговор на момичето.
– Какво си говорихте с другата жена онзи ден?
– За разни неща. Харесвам я.
– Не беше я виждала преди, нали?
– Къде да я видя? – учуди се Уила, вперила големите си очи в него.
– Мисля, че няма проблем да видиш дневната светлина. Хайде.
Последва го навън. Докато крачеха по дългата галерия, Уила попита:
– Може ли да дойде и Даян?
– Не виждам защо не.
Взеха Даян и двете последваха високия Куори до изхода. Докато крачеха, очите на Уила шареха наоколо и попиваха детайлите, а Даян беше вперила мрачен поглед в тила на Куори. Зад тях се мъкнеше Даръл. Лицето му още беше отекло от схватката с баща му. Настроението му бе мрачно.
Едно от нещата, които Уила забеляза, бяха кабелите, опънати в някои от проходите. Преди не бяха там. Нямаше представа за какво са, но интуитивно заключи, че не предвещават нищо добро.
Куори отключи вратата и двете примижаха, за да свикнат очите им с ярката светлина.
– Денят днес е хубав – отбеляза Куори начело на малката група.
Денят наистина беше хубав. Небето беше светлосиньо и безоблачно. Ветрецът от запад беше топъл и лек. Седнаха на голяма скала и се огледаха. Уила беше заинтригувана, Даян Уол беше безразлична, а на няколко крачки встрани Даръл се мръщеше.
– Къде си се научил да летиш? – попита Уила и посочи малкия самолет на затревената ивица.
– Във Виетнам. Нищо не може да те научи по-добре да летиш от войната. Защото, ако не летиш както трябва, проблемът не е, че няма да стигнеш навреме, а че няма да стигнеш изобщо.
– Качвала съм се на самолет – каза Уила. – Миналото лято със семейството ми пътувахме до Европа. Летяла съм и до Калифорния. Ти летяла ли си със самолет? – попита тя Даян.
– Да – отговори Даян нервно и посочи машината на Куори. – Но не с такъв. С големи самолети.
– А какво работиш точно? – попита Уила.
– Слушай, Уила, не съм в настроение за разговори, разбираш ли? – отвърна тя и погледна предпазливо Куори.
– Добре де – каза невъзмутимо момиченцето. – А мога ли да сляза там? – попита тя Куори и посочи пистата.
– Разбира се. Да вървим.
Спуснаха се по късия склон. Куори държеше Уила за ръка. Когато стигнаха до равното, той я пусна и продължиха един до друг.
– Това твоя планина ли е?
– По-скоро е хълм, а не планина, но да, мой е. Поне е бил на прадядо ми, а аз съм го получил в наследство.
– Сигурен ли си, че си казал на семейството ми, че съм добре?
– Разбира се, че съм сигурен. Защо?
– Даян смята, че не си се свързал с майка й, за да й кажеш, че е добре.
– Истина ли е? – Куори се обърна назад към Даян, която седна на един камък с много нещастен вид.
Уила веднага добави:
– Не й се сърди. Ние само си приказвахме. – Поколеба се за момент. – Ти обади ли се на майка й?
Куори не отговори и продължи напред.
Уила трябваше да подтичва, за да не изостава.
– Как е дъщеря ти?
Куори спря.
– Защо са всичките тези въпроси, момиче? – попита той навъсено.
– А защо не?
– Това е още един проклет въпрос. Отговори на моя!
– Нямам какво друго да правя – отвърна тя простичко. – Сама съм през повечето време. Прочетох всички книги, които ми донесе. Даян не говори много, когато сме заедно. Повечето време плаче и ме прегръща. Мъчно ми е за нашите и сега виждам слънцето за пръв път, след като се опитах да избягам. Гледам да издържа. По-хубаво ли щеше да ти е, ако пищях и се мятах, и плачех непрекъснато? Мога и така, ако искаш…
Куори тръгна отново. Тя го последва.
– Всъщност имам две дъщери. Много по-големи от теб. Възрастни.
– Питах за онази, която вече не чете. Как е тя?
– Не е много добре.
– Мога ли да задам още въпроси? Или ще се ядосаш?
Куори спря, вдигна камък от земята и го хвърли на двайсетина метра.
– Добре, задавай.
– Много ли е болна?
– Знаеш ли какво е кома?
– Да.
– Е, това е болестта й. В кома е от повече от тринайсет години. Повече, отколкото ти си живяла.
– Съжалявам.
– И аз съжалявам.
– Какво стана с нея?
– Някой я нарани.
– Защо го е направил?
– Добър въпрос. Оказва се, че за някои хора е все едно кого нараняват.
– А хванаха ли го?
– Не.
– Как се казва дъщеря ти?
– Типи.
– Можеш ли да ми кажеш твоето име?
– Сам.
– Знам, че не можеш да ми кажеш фамилното си име, Сам.
– Куори. Казвам се Сам Куори.
Уила го погледна стъписана.
– Какво има? – попита той.
– Ти ми каза цялото си име – отвърна Уила с треперещ глас.
– Е, и? Ти ме попита.
– Да, ако обаче знам цялото ти име, мога да го кажа на полицията. Но само ако смяташ да ни пуснеш. Това означава, че няма да ни пуснеш.
Тя каза последното почти шепнешком.
– Защо не помислиш още веднъж? Има и друг отговор. Ти си умна. Открий го.
Уила го изгледа странно. Най-накрая каза:
– Сигурно ми каза името си, защото ти е все едно дали ще го кажа на полицията, или не.
– Дявол да го вземе, очаквам много скоро доста хора да научат името ми.
– Защо така?
– Просто ще стане. Като говорим за имена, при мен живее чернокожо момче. Казва се Гейбриъл. Почти на твоята възраст. И е умен колкото теб. Много добро момче.
– Мога ли да се запозная с него? – попита тя бързо.
– В момента не. Той не знае нищо за случилото се и не искам да знае. От теб обаче искам да кажеш на всички, че той и майка му Рут Ан не знаят какво се случва тук. Нищо. Ще го направиш ли заради мен, Уила?
– Да, разбира се.
– Благодаря. Защото е важно.
– Той син ли ти е? – Уила погледна назад към Даръл.
– Защо питаш?
– Има същите очи.
Куори погледна Даръл.
– Да, той ми е син.
– Да не би да сте се били с него? Чух някакъв шум в рудника. И лицето му е подуто. И твоята уста.
Куори докосна устната си.
– Хората понякога не се разбират помежду си. Аз обаче още го обичам. Както обичам и Типи.
– Ти си много необикновен похитител, мистър Куори – отбеляза тя.
– Наричай ме „мистър Сам“, както ме нарича Гейбриъл.
– Още много ли ще продължи? Имам предвид това тук.
Куори си пое дълбоко въздух, задържа го в дробовете си и го издиша.
– Не, няма да е много дълго.
– Мисля, че съжаляваш, задето е трябвало да постъпиш така.
– В някои отношения съжалявам, а в други – не. Нямах друг избор обаче.
– Трябва ли вече да се връщаме, мистър Сам?
– Не, още не. Но скоро.
Седнаха на земята, за да се порадват на слънчевата топлина.
Когато се прибраха по-късно, Куори остави Даян и Уила известно време задно в стаята на Даян.
– Защо си толкова мила с него? – попита Даян веднага щом Куори заключи вратата и се отдалечи.
– Има нещо странно в него.
– Разбира се, че има. Той е психопат.
– Не, не мисля. А се държа добре с него, защото искам той да покаже добрата си страна.
– Ако има такава. Боже, бих изпушила една цигара.
– Цигарите могат да те убият.
– Предпочитам да умра от собствената си ръка. – Посочи вратата. – Не от неговата! – изкрещя тя.
– Сега вече ме плашиш. – Уила леко се отдръпна.
Даян се поуспокои и седна на масата.
– Съжалявам, Уила. Съжалявам. Подложени сме на голям стрес. Мъчно ти е за близките ти, на мен ми е мъчно за моите.
– Нали ми каза, че нямаш свое семейство? Защо така?
Даян я изгледа странно.
– Исках да се омъжа и да имам деца, но не се получи.
– Още си млада.
– На трийсет и две съм.
– Имаш много време. Не е късно да си имаш семейство.
– А кой казва, че още искам да имам семейство?
Уила замълча, а Даян започна нервно да потрива длани, забила поглед в масата.
– Никога няма да излезем оттук, знаеш го, нали? – каза Даян.
– Мисля, че ще излезем, ако нещата станат според плана на мистър Сам.
Даян скочи.
– Престани да го наричаш така! Все едно е нечий грижовен дядо, а не откачалка!
– Добре – каза Уила боязливо. – Добре, ще престана.
Даян седна отново на стола си.
– Мъчно ли ти е за майка ти? – попита тя тихо.
Уила кимна.
– Мъчно ми е за всички, дори и за малкия ми брат.
– Той каза ли ти, че всичко в семейството ти е наред?
– Да. Той… – Уила млъкна и я погледна изпитателно. – Защо питаш? Да не би да ти е казал нещо?
Даян я погледна изненадано.
– Не. Искам да кажа, че не сме говорили за това. Той и аз… Нищо не знам.
Уила стана и впери очи в лицето на жената. Усети, че тя я лъже.
– Споделил е нещо с теб – каза тя с укор.
– Не, не е.
– Добре ли са всички у дома? Добре ли са?
– Уила, не знам. Аз… той… Слушай, не можеш да вярваш на нищо, което той казва.
– Значи наистина ти е казал нещо! Какво?
– Уила, не мога.
– Кажи ми! Кажи ми!
Спусна се към Даян и започна да я удря.
Пред килията отекнаха стъпки. В ключалката се превъртя ключ. Вратата се отвори рязко. Куори изтича до двете и вдигна Уила във въздуха. Тя се обърна към него и го удари по лицето.
– Кажи ми, че вкъщи всички са добре! Кажи ми! – продължаваше да крещи тя, сега вече на Куори.
Куори хвърли убийствен поглед на Даян и тя се сви край стената.
– Уила… престани!
Тя обаче продължаваше да го удря с юмруци по разранената устна. Не можеше да я накара да спре.
– Даръл! – изрева Куори.
Синът му се втурна вътре със спринцовка в ръка. Свали капачето от иглата и я заби в ръката на Уила. След две секунди тялото й се отпусна в ръцете на Куори. Той я подаде на сина си.
– Занеси я в стаята й.
Когато остана насаме с Даян, Куори попита:
– Какво й каза, по дяволите?
– Нищо. Кълна се. Питаше за семейството си.
– Каза ли й, че си й майка?
– Не, никога не бих направила такова нещо.
– Какво тогава се случи?
– Виж какво, убил си майка й.
– Не, не съм.
– Каза ми, че е мъртва. Така ли е?
Куори погледна към вратата, после пак към нея.
– Беше нещастен случай.
– Сигурна съм – каза тя саркастично.
– Каза ли й, че майка й е мъртва? – попита той. Гневът му нарастваше.
– Не, но тя е умно дете. Казах й, че не може да ти се вярва. Тя се досеща, че нещо не е наред. И ако ни пуснеш да си вървим, рано или късно ще разбере.
Куори се намръщи изпод рунтавите си вежди.
– Не е трябвало да й казваш това.
– Е, ти не трябваше да убиваш майка й, случайно или не. И на първо място, не трябваше да ни отвличаш. Освен това вече пет пари не давам дали ще ме убиеш. Дано се пържиш в ада, мистър Сам!
– Вече съм в ада, госпожице. Там съм от години.
Той затръшна вратата след себе си.
70
Джейн Кокс погледна в пощенската кутия и си пое дъх. Досега всеки път, когато проверяваше, кутията беше празна. Днес обаче вътре имаше бял плик. Тя се огледа, вдигна чантата си близо до кутията и мушна плика вътре.
Тъкмо се беше качила в лимузината, когато на стъклото се почука. Джейн погледна шефа на охраната си и каза:
– Да тръгваме.
Вместо това обаче вратата на колата се отвори и пред нея застана агент Чък Уотърс.
– Трябва да ми дадете писмото, мисис Кокс.
– Извинете, кой сте вие?
Уотърс вдигна значката си.
– ФБР. Нужно ми е писмото – настоя той.
– Какво писмо?
– Писмото, което току-що взехте от пощенската кутия вътре. – Той посочи зад гърба си към пощата.
– Не знам за какво говорите. Сега, моля, оставете ме на спокойствие. – Обърна се към шефа на охраната си и му каза: – Дрю, кажи му да си върви.
Дрю Фулър, агент ветеран от Сикрет Сървис, я погледна смутено.
– Мисис Кокс, ФБР ви наблюдава от самото начало.
– Какво? – възкликна тя.
От примирения поглед на Фулър личеше, че си дава сметка колко бързо може да бъде понижен в недалечно бъдеще.
Уотърс каза:
– Имам заповед да претърся чантата и дрехите ви. – Уотърс вдигна някакъв лист.
– Не можеш да направиш това! Не съм престъпник!
– Ако разполагате с доказателство от ключова важност в разследване на отвличане, и ако съзнателно го прикривате, значи сте престъпник, госпожо.
– Какво нахалство!
– Просто се опитвам да върна племенницата ви у дома. Приемам, че това е и вашето желание.
– Как смееш!?
Уотърс погледна Фулър.
– Може да стане лесно или трудно. Зависи от нея.
– Мисис Кокс – обади се Фулър, – Сикрет Сървис е в течение на разследването на ФБР и официалната позиция е, че нямаме право да им пречим. Адвокатите на Белия дом също приемат тази позиция.
– Значи цари пълно съгласие между всички. Всички, които са действали зад гърба ми. Съпругът ми влиза ли в това число?
– Не мога да го обсъждам – отвърна бързо Фулър.
– Е, аз пък мога. И ще говоря, когато се прибера в Белия дом.
– Разбира се, това е ваше право, мисис Кокс.
– Не, това ще бъде моята мисия!
– Писмото, мисис Кокс – намеси се Уотърс. – Въпросът е много деликатен.
Тя бавно отвори чантата си и бръкна вътре.
– Госпожо, ако не възразявате, ще го взема сам.
Тя му хвърли поглед, който вероятно щеше да помни, докато е жив.
– Първо да видя заповедта.
Той й подаде листа. Тя го прочете бавно, после отвори чантата си.
– Вътре имам й червило, ако имате такива наклонности…
Той погледна в чантата и каза:
– Писмото ще е достатъчно, госпожо.
Уотърс измъкна плика и тя щракна закопчалката на чантата си толкова бързо, че едва не защипа пръстите му.
– Това ще ти струва значката! – тросна се тя и се обърна към Фулър. – Сега може ли да тръгваме?
Фулър веднага кимна на шофьора.
– Давай.
Когато стигна на Пенсилвания Авеню 1600, Джейн веднага се качи в семейния апартамент. Свали връхната си дреха, обувките, влезе в спалнята, заключи вратата и седна на леглото. Отвори чантата си и мушна ръка под разпраната подплата. Извади писмото и го разгледа. Беше адресирано до нея чрез пощенската кутия. Написано на машина. Отвори го. Вътре имаше само един лист, също написан на машина.
Джейн знаеше, че е под наблюдение. Когато отвори пощенската кутия и видя вътре писмото, вдигна чантата си нагоре и го мушна под подплатата, която беше разпрала предварително. Писмото, което даде на Уотърс, беше нейно творение, написано на пишеща машина, която намери в склада на Белия дом. Беше го сложила в чантата си, преди да отиде да провери пощенската кутия. Кой мъж би решил да проверява подплатата на чантата й, след като до козметиката й имаше друго писмо? Дори беше хвърлила в чантата си флакон лекарство за менопаузата, така че още повече да смути онзи, който щеше да бърка в чантата й, и да го накара да не се заглежда много.
Пликът, който беше получила чрез кухненския персонал на Белия дом, беше бял, така че беше решила, че и следващото писмо ще е в бял плик. Знаеше, че докато вадеше плика от пощенската кутия, следящите я щяха да зърнат за миг плика.
Знаеше и че щом писмото пристигне, ще й го поискат. Имаше си източници в Белия дом. Беше като Сикрет Сървис – беше невъзможно тя да не знае нещо от случващото се в Белия дом. ФБР и заповедта за обиск не бяха изненада за нея. Е, беше заблудила прехвалената агенция.
Чувството на триумф обаче не трая дълго. Отвори плика с треперещи пръсти и се зачете. Похитителят й даваше телефонен номер, на който да се обади на определена дата и в определен час. По-важното беше, че се заканваше, ако някой друг научи за телефонния разговор, в който цялата истина щяла да бъде разкрита, тогава не само щяла да загуби Уила, но и животът им щял да бъде съсипан необратимо.
Тя обърна внимание на последната дума – необратимо. Беше използвана някак особено. Странно. Имаше ли някакъв скрит намек? Не можеше да каже.
Записа телефонния номер на друг лист, отиде в банята, смачка писмото, хвърли го в тоалетната чиния и пусна водата. В продължение на кошмарен миг си представи как федералните агенти, скрити някъде в Белия дом, проверяват водата от тоалетната й, откриват следи от писмото и го възстановяват. Не, не беше възможно. Напомняше Джордж Оруел и неговата „1984“. И все пак, откакто живееше в Белия дом, беше виждала „усъвършенствания фашизъм“ от шедьовъра на Оруел така, както повечето американци едва ли биха предположили.
Пусна водата още веднъж за всеки случай и после излезе от банята. Вдигна телефона и отмени всичките си ангажименти за деня. Вече повече от три години, откакто беше в Белия дом като първа дама, никога не беше пропускала никакви ангажименти, колкото и дребни да бяха. След изчезването на Уила беше започнала да ги отменя все по-често. И не съжаляваше. Беше дала всичко от себе си. Беше служила на страната си добре. Гадеше й се от факта, че съпругът й полага такива усилия, за да спечели още един четиригодишен мандат.
Изведнъж й стана студено. Напълни ваната и се съблече. Преди да влезе във водата, застана пред голямото огледало на стената. Беше отслабнала. Искаше да отслабне, но не по този начин. Не изглеждаше по-добре. Изглеждаше по-крехка, дори по-стара. Гледката не беше приятна, заключи тя. Кожата й беше увиснала, костите й изпъкваха на най-неподходящите места. Изключи лампата и влезе във ваната. Гърдите й като че ли увиснаха още повече.
Докато лежеше във ваната, трябваше да реши как да направи нещо, което не би затруднило никой друг американец освен може би съпруга й. Трябваше да измисли начин да проведе телефонен разговор, без да го чуе никой. Не можеше да стане оттук. След като ФБР имаше заповед да претърси чантата й, вероятно имаше разрешение да следи и разговорите й – поне изходящите. И доколкото знаеше, всички телефонни разговори от и до Белия дом се следяха от някого – може би дори от Агенцията за национална сигурност. Тези хора, изглежда, можеха да подслушват когото си пожелаят.
Оттук наистина не можеше да проведе разговора, но пък където и да отидеше, винаги щеше да има придружители. В самолет, хеликоптер, в кола, докато се храни, докато работи в кабинета си, докато е на чай с някого, докато открива детска болница, кръщава кораб и посещава ранени войници в някоя болница.
Това беше цената, която плащаше, защото си бе спечелила място в Белия дом. Въпреки всичко обаче, трябваше да измисли начин. Все нещо щеше да й хрумне. Беше изиграла ФБР с писмото. Беше използвала ръкавици, така че нямаше отпечатъци. Със заобикалки беше написала, че ще е нужна сумата от десет милиона и че похитителите ще се свържат с нея отново с писмо. Беше спечелила малко време, но не чак толкова. Трябваше да позвъни на дадения й номер на следващата вечер. Не, нямаше никакво време.
Затвори очи. Думата „необратимо“ непрекъснато се връщаше в мислите й. После отвори очи, защото си спомни какво пишеше преди нея.
Повтори го, както лежеше в топлата вода. „Животът ви ще бъде съсипан необратимо.“
Не само моят живот. Вашият живот.
За жалост знаеше много добре за кого се отнасят тези думи.
