355 500 произведений, 25 200 авторов.

Электронная библиотека книг » Дейвид Балдачи » Първото семейство » Текст книги (страница 16)
Първото семейство
  • Текст добавлен: 4 октября 2016, 21:51

Текст книги "Първото семейство"


Автор книги: Дейвид Балдачи


Жанр:

   

Триллеры


сообщить о нарушении

Текущая страница: 16 (всего у книги 29 страниц)

47

Дадоха прием за присъствалите на погребението. Не в Белия дом, а в Блеър Хаус, на отсрещната страна на улицата. Всъщност това бяха четири свързани сгради, чиято обща площ надхвърляше площта на Белия дом. Обикновено тази резиденция се използва за настаняване на чуждестранни държавни глави или други важни гости. През петдесетте години на двайсети век там дори беше живял Хари Труман със семейството си, докато в Белия дом правели основен ремонт. Днес обаче там щяха да се съберат близките на Пам Дътън, за да си спомнят за нея на чаша питие и хапки, приготвени от първокласните готвачи на Белия дом.

Шон и Мишел минаха през металотърсача, после под дългия брезентов навес, провериха ги още веднъж на входа на сградата и ги пуснаха да влязат. И двамата бяха влизали вътре по служба, докато бяха в Сикрет Сървис. Сега обаче за пръв път бяха гости. Взеха си по чаша питие от минаващ наблизо сервитьор и застанаха в един ъгъл. Влязоха президентът и Джейн, а малко след тях Тък и децата.

– Ето го – каза Мишел.

Шон кимна. Арън Бетак влезе в залата и я огледа сантиметър по сантиметър, както би постъпил всеки агент, който някога е работил в службата, съвсем инстинктивно. Беше навик, който не се забравя. И не може да се изкорени.

– Как смяташ да постъпим? – попита Мишел.

– Не може да ни уволни, ако го попитаме.

– Така е, дали обаче няма да си навредим, ако се издадем, че знаем за срещите му с Пам?

– Ето големия въпрос. Хайде да се завъртим около него и да видим дали сам няма да предложи отговорите.

Изчакаха, докато Арън се отдели от една група и влезе в съседна стая.

– Ей, Арън – извика му Шон, след като с Мишел го последваха.

Бетак им кимна, но не каза нищо. Шон погледна чашата в ръката му.

– Днес не си на работа, така ли?

– Дойдох да изкажа съболезнованията си.

– Тъжен ден – отбеляза Мишел.

Бетак дрънна с бучките лед в чашата си, захапа бисквитка и кимна.

– Отвратителен ден от начало до край.

– Имаш предвид нещо друго, освен погребението? – попита Шон.

– Няма новини за момичето. Първата дама не е доволна.

– Но ФБР работи по случая на пълни обороти. Преди малко видях Уотърс. Няма вид на човек, който се отказва лесно.

Бетак се наведе напред.

– И най-добрият детектив на света трябва да има някаква следа.

– Така е.

– Значи няма новини от похитителите? – попита Мишел.

– Нищо след купичката и лъжицата.

– Странно – отбеляза Шон.

– Всичко около отвличането е странно. – Гласът на Бетак прозвуча особено.

– Но и всичко е отлично планирано. Ако с Мишел не се бяхме оказали в къщата неочаквано, щяхме да знаем още по-малко. Значи мислиш, че похитителите ще се обадят?

Бетак сви рамене.

– Нещата са такива, каквито са.

– Нещо за надписите по ръцете на Пам?

– Не съм чул нищо ново.

Шон погледна Мишел и каза:

– Спомням си първия път, когато видях Пам. Наистина беше страхотен човек. Невероятна майка. Ти познаваше ли я изобщо?

Подхвърли го небрежно, но се втренчи в Бетак изпитателно.

– Не съм имал удоволствието – отговори той невъзмутимо. – Дойдох да изкажа съболезнования на първата дама.

Шон погледна към вратата, където се мярна Джейн Кокс с няколко от сътрудниците си.

– Тя е страхотен човек.

– Вие двамата имате ли нещо ново по случая?

Мишел отговори първа:

– Ако имахме, вече щяхме да сме информирали Уотърс.

– Важното е да се намери Уила – добави Шон. – Не ни интересува кой ще си припише заслугите.

– Хубава философия – отбеляза Бетак и глътна остатъка от питието си. – И се среща рядко в този град.

– Това обаче означава всички да играят по тези правила и да казват всичко, което знаят – добави Мишел, вперила очи в Бетак.

Агентът забеляза изражението й, погледна Шон, после пак Мишел.

– Намекваш ли нещо?

– Тък Дътън те е видял с жена си, когато се е знаело, че е заминал извън града – сниши глас Шон.

– Греши.

– Описа те доста точно. И на погребението те разпозна.

– Много хора изглеждат като мен. И защо да се срещам с Пам Дътън?

– Надявах се ти да ни кажеш.

– Не мога, защото не се е случвало.

Шон се втренчи в него продължително, после каза:

– Добре, значи Тък греши.

– Точно така. Греши. Извинете ме.

И той се отдалечи.

Мишел се обърна към Шон.

– Колко време ще мине според теб, преди да се свърже с онзи, за когото работи?

– Не много.

– Значи просто да чакаме?

Шон се огледа, после видя Тък, който минаваше наблизо.

– Всъщност писна ми да чакам.

48

Уила прочете последната книга, сложи я на купчината върху останалите, седна на кушетката и се вторачи във вратата. Когато четеше, забравяше къде е. След като прелистеше последната страница, отново си даваше сметка, но не къде е, а по-скоро какво е.

Затворник.

Нямаше да види близките си отново. Беше сигурна.

Чу стъпките и замръзна. Беше едрият. Възрастният. Познаваше стъпките му. Вратата се отвори и след няколко секунди той се появи. Затвори вратата зад гърба си и застана до нея.

– Добре ли си, Уила?

После седна на масата и сложи ръце в скута си.

– Прочетох всички книги.

Той отвори раницата си, извади нова купчина и ги сложи на масата.

– Ето.

Тя ги погледна.

– Значи ще стоя тук още дълго?

– Не. Няма да е много дълго.

– И ще се върна при нашите?

Той извърна поглед.

– Хареса ли ти жената, която е тук?

Уила го гледаше от упор.

– Страхува се. И аз се страхувам.

– Всички се страхуваме по един или друг начин.

– Ти защо се страхуваш? Аз не мога да те нараня.

– Надявам се книгите да ти харесат.

– Има ли някоя, в която детето накрая умира? За да се приготвя за онова, което ме чака?

Той стана.

– Говориш, сякаш не си ти, Уила.

Тя също стана. Макар да беше две педи по-ниска, се държеше като равна с него.

– Не ме познаваш. Може да си научил разни неща за мен, но не ме познаваш. Нито пък семейството ми. Направи ли им нещо? Кажи ми! – настоя тя.

Куори зашари с очи, но избягваше погледа й.

– Ще те оставя да поспиш. Май имаш нужда от сън.

– Остави ме на мира! – извика тя силно и твърдо. – Не искам да те виждам повече!

Куори улови дръжката на вратата.

– Искаш ли да видиш онази жена пак?

– Защо?

– Ще има с кого да си поприказваш, Уила. Освен с мен. Разбирам защо не ме харесваш. Ако бях на твое място, и аз нямаше да се харесвам. Не ми допада това, което правя. Ако знаеше цялата истина, може би щеше да ме разбереш по-добре. Може би нямаше…

– Ще я видя – прекъсна го Уила ядосано и му обърна гръб.

– Добре – отвърна тихо Куори.

Следващите й думи го накараха да се вцепени.

– Това свързано ли е с дъщеря ти? Онази, която вече не може да чете?

Той се обърна бавно и се втренчи в нея.

– Защо каза това? – Гласът му прозвуча твърдо и гневно.

Уила го гледаше в очите.

– Защото и аз съм нечия дъщеря.

Така е, помисли си Куори. Просто не знаеш чия.

Излезе и заключи.

След няколко минути вратата се отвори пак.

Жената прекрачи прага, а Куори остана вън.

– Ще се върна след час – каза той.

Затвори вратата, а Даян Уол пристъпи плахо напред и седна на масата. Уила отиде при нея и засили леко светлината от фенера.

– Как си? – попита тя тихо.

– Толкова се страхувам, че понякога ми е трудно да дишам – отвърна Даян.

– И аз.

– Не се държиш като изплашена. Аз съм възрастна, а ти, изглежда, си много по-смела от мен.

– Той каза ли ти нещо? Мъжът?

– Не. Само ми каза да дойда с него. При теб.

– Ти искаше ли?

– Разбира се. Искам да кажа… чувствам се самотна в онази стая.

Погледна книгите. Уила проследи погледа й.

– Искаш ли някоя?

– Никога не съм си падала по четенето.

Малкото момиче взе няколко книги и ги бутна към нея.

– Значи сега е моментът да започнеш.

Даян докосна корицата на едната.

– Той е много странен похитител.

– Така е – съгласи се Уила. – Но въпреки всичко трябва да се страхуваме от него.

– Не мисля, че това може да е проблем.

– Почти се измъкнахме – възрази дръзко Уила. – За малко да успеем.

– Ти го направи. Не успяхме заради мен. Не съм героиня.

– Исках само да се прибера при нашите.

Даян протегна ръка и улови рамото на момичето.

– Уила, ти си много смела и трябва да продължаваш да си смела.

– Аз съм само на дванайсет! Все още съм дете! – проплака Уила.

– Знам, скъпа. Знам.

Даян премести стола си от другата страна на масата и прегърна Уила през раменете.

Уила се разрида и Даян я притисна към себе си. Прошепна й, че всичко ще бъде наред. Че близките й несъмнено са добре и че скоро ще ги види. Даян знаеше, че Уила няма да види майка си никога, защото онзи й беше казал, че е мъртва. Ала самата тя още не го беше съобщила на детето.

Нейното дете.

* * *

Куори, застанал пред вратата, се облегна на стената на галерията и потри между пръстите си стара монета. Мислеше да я даде на Гейбриъл. Не за да я продаде. За да учи в колеж. Сега обаче не мислеше за монетата. Слушаше плача на Уила. Хлипанията й отекваха в галериите на рудника, както през десетилетията бяха отеквали стоновете на миньорите и поколения преди тях – писъците на пленените войници на Съюза, умиращи от болестите, които разяждаха телата им.

Не беше в състояние обаче да си представи по-болезнен, по-сърцераздирателен звук от този, който чуваше в момента. Пусна монетата в джоба си.

Беше сложил нещата си в ред. Беше се погрижил за онези, за които искаше. Останалото не беше в неговите ръце.

Разбира се, хората щяха да го обвинят, но – така да бъде. Беше преживявал много по-лоши неща от неодобрението на околните.

И все пак щеше да се радва, когато всичко свърши.

Трябваше да свърши скоро.

Никой от тях не беше в състояние да издържи още много.

Самюъл Куори знаеше, че самият той не би могъл.

По-късно вечерта отиде с пикапа да види Типи. Този път тръгна сам.

Чете й. Пусна й записа с гласа на майка й.

Огледа стаичката, в която Типи беше затворена през всичките тези години. Беше запомнил всички уреди, които поддържаха живота й, и непрекъснато беше разпитвал персонала за какво служи всеки един от тях. Хората нямаха представа защо проявява подобно любопитство, но това не го интересуваше. Той знаеше защо.

Когато най-накрая погледна изпитото лице на дъщеря си, атрофиралите й крайници, напомнящия скелет торс, почувства как собственото му тяло натежава, като че ли земното притегляне изведнъж беше станало по-силно. Може би като наказание.

Куори нямаше нищо против наказанията, стига да се раздаваха справедливо. Което никога не се случваше.

Излезе и отиде в стаята на сестрите. Трябваше да уреди някои неща. Беше време Типи най-накрая да напусне това място.

Беше време да прибере момичето си у дома.

49

– Слушай, Кинг, имаме заповед да ги държим тук – каза агентът на Шон и Мишел.

Бяха пред входа на Блеър Хаус. Беше решено Тък и децата да останат там, където поне временно щеше да ги охранява Сикрет Сървис.

– Искам само да кажеш на Тък Дътън, че сме тук. Ако пожелае да се срещне с нас, няма как да му забраниш, нали? Той не е престъпник. Не е арестуван. Тук е по своя воля. Ако иска, ще си тръгне и не можете да му попречите.

– Ще го наглеждаме – добави Мишел.

– Президентът обаче ще срита моя задник, ако с Тък Дътън се случи нещо.

– На твое място бих се страхувал повече от първата дама – посъветва го Шон.

– Няма да доведа Дътън. Предлагам ви да…

– Шон?

Погледнаха нагоре към входната врата. Видяха Тък. В едната си ръка държеше Колийн, а в другата – чаша кафе.

– Мистър Дътън, моля отдръпнете се от вратата – подкани го агентът.

Тък пусна Колийн и й каза да отиде при брат си. После остави чашата с кафе на пода и излезе вън.

– Мистър Дътън!

Агентът пристъпи напред заедно с двамата си колеги, които пазеха отпред.

Тък вдигна ръка.

– Знам, знам. Тук сте, за да ме пазите. Защо обаче не отидете да пазите децата ми? Аз ще се оправя и сам.

– Мистър Дътън… – настоя агентът.

– Слушай, приятел. Съгласих се да остана, защото според сестра ми нямало да има проблем. Истината обаче е, че тук е Америка и мога да си тръгна заедно с децата си когато поискам, а вие не можете да направите нищо, за да ме спрете. В такъв случай или отиди при децата, или изпуши една цигара, докато поговоря с тези хора. Е?

– Ще се наложи да информирам първата дама – тросна се агентът.

– Информирай я. За теб може да е първа дама, но за мен е по-голямата ми сестра и когато бяхме малки, показвах гащите й на приятелите си срещу долар.

Агентът се изчерви. Погледна Шон и Мишел гневно, после се завъртя и влезе в сградата.

– Тък, не те бях виждал в такава светлина – каза Шон, докато вървяха по улицата срещу Белия дом.

Тък извади пакет цигари, измъкна една и запали. Издиша облак дим.

– Изнервящо е. Нямам представа как се справят Джейн и Дан. Казват, че било като живот в аквариум. Повече прилича на живот под микроскоп!

– Виждат се всички недостатъци – отбеляза Мишел и огледа внимателно сантиметър по сантиметър какво става пред тях и зад тях. Намираха се на едно от най-безопасните места на света, но тя добре знаеше, че това може да се промени за част от секундата.

– Как са децата?

– Изплашени, изнервени, разтревожени, потиснати. Знаят, че Пам няма да се върне, разбира се. Това е достатъчно лошо. Да не знаем обаче какво става с Уила… Това е твърде много. Съсипва ни. Не съм спал и секунда, откакто спряха да ми дават успокоителните в болницата. Не знам как продължавам да функционирам.

Мишел погледна цигарата.

– Тък, сега си им останал само ти – каза тя. – Помисли за тях, ако не за себе си и остави канцерогенните пръчици.

Тък пусна цигарата на тротоара и я стъпка с пета.

– За какво искахте да говорим?

– Само за едно.

Той вдигна ръце пред себе си.

– Ако става дума за онези глупости, че Уила е осиновена…

– Не, не е това. Става дума за онзи, когото си видял с Пам.

– Говорихте ли с него? Кой е той?

– Той е агент на Сикрет Сървис, и то доста високопоставен – обясни Мишел.

– Казва се Арън Бетак. И отрече да се е срещал с Пам.

– Значи лъже. Видях го през стъкло от разстояние три метра. Той беше! Мога да се закълна върху десет библии.

– Вярваме ти, Тък – каза Мишел.

– Има и по-лесно решение от това с библиите – добави Шон.

– Какво?

Шон посочи към Белия дом отсреща.

– В момента Бетак е там. Видяхме го да влиза. Ето защо дойдохме.

– Бетак?

– Аха – кимна Шон.

– Какво искате да направя?

– Искаме да се обадиш на сестра си и да поискаш да се срещнем с нея тримата. Когато отидем там, ще й кажем да повика Бетак и ще поискаме обяснение. Ако реши да излъже пред нея, нека го направи.

Тък изведнъж загуби увереността си.

– Много е заета в момента.

Мишел го улови за лакътя.

– Тък, току-що погреба жена си. Най-голямата ти дъщеря е отвлечена. Мисля, че в момента не трябва да мислиш дали сестра ти е заета, или не.

Шон го изгледа въпросително.

– Е?

Тък извади телефона си.

– Пет минути?

– Става – кимна Шон.

50

Шон Кинг, който беше работил в охраната на президента, когато беше в Сикрет Сървис, имаше разрешение за достъп до Ситуационната зала на Белия дом и беше влизал там. Никога обаче не беше влизал в апартамента на първото семейство. Този пропуск сега беше коригиран. След като се изкачиха с асансьора и от малката клетка ги освободи истински оператор на асансьор, двамата с Мишел попаднаха в луксозно обзаведена стая с тежки фризове и красиви цветя. После вниманието им привлече жената, седнала на канапе в единия край с чаша чай в ръка. В камината гореше огън, излъчващ приятна топлина. От отсрещната страна на улицата, където беше Лафайет Парк, се чуваха скандирания на демонстранти.

Очевидно и Джейн ги чуваше.

– Биха могли да го отложат след всичко, което се случи – отбеляза тя.

– За такова нещо се иска специално разрешение – каза Мишел. – Трябва да го използват, когато го получат, иначе го губят.

– Така е, разбира се.

Личи си, че уморена, помисли си Шон. И очевидно не само от кампанията. Малките бръчици по лицето й сега изглеждаха по-дълбоки, торбичките под очите бяха по-ясно изразени, прическата не беше безупречна както преди. Дрехите й стояха някак по-небрежно.

Мишел наблюдаваше Тък. Братът седна до сестра си и започна да оглежда неспокойно стаята. Персоналът на Белия дом му донесе коктейл. Той стисна чашата толкова силно, че пръстите му побеляха. Вероятно му се пушеше, но в Белия дом това бе забранено за голямо съжаление на немалкото стресирани хора, които работеха там.

– Как са Джон и Колийн? – попита Джейн.

– Не са кой знае колко добре.

– Можем да ги оставим тук, Тък.

– Това е без значение, Джейн. Проблемът не е в мястото.

– Знам.

Тък огледа просторното помещение.

– А и мястото не е приспособено за деца.

– Ще се изненадаш – каза Джейн. – Помниш ли как Дан-младши празнува рождения си ден в голямата зала за приеми, когато навърши шестнайсет? А тук и друг път са живели малки деца. Семейството на Теодор Рузвелт, на Кенеди…

– Всичко е наред, Джейн, наистина.

Тя се обърна към Шон.

– Благодаря ви, че дойдохте на погребението.

– Казах ти, че ще дойда.

– Последния път, когато говорихме, оставихме нещата доста объркани.

– Мислех, че съм се изразил достатъчно ясно – каза той.

Джейн се намръщи.

– Шон, опитвам се да действам колкото мога по-професионално.

Той се наклони напред, а Мишел и Тък впериха в него изнервени погледи.

– А ние се опитваме да открием Уила. Пет пари не давам дали ще стане професионално, или не. Надявам се, не е проблем за теб. – Погледна Тък и добави: – И за двамата.

– Просто искам да намеря дъщеря си – побърза да каже Тък.

– Разбира се – рече Джейн. – Всички това искаме.

– Добре, радвам се, че по този пункт сме единодушни.

Шон кимна окуражително на Тък.

Той отвори уста.

– Ами… Дан тук ли е?

Шон се облегна назад и се взря в тавана, а Мишел така погледна Тък, сякаш не беше виждала по-голям глупак от него.

– Работи в кабинета си. По-късно тази вечер ще излети за Западното крайбрежие. Аз трябва да отида при него утре, но в момента плановете ми са объркани, както можете да си представите, така че се съмнявам дали ще отида.

Погледна Шон и попита:

– Имаш ли нещо да ми кажеш?

– Не, но мисля, че брат ти има. Всъщност заради това дойдохме.

Тя се обърна към Тък.

– Какво е то?

Тък изля остатъка от коктейла в гърлото си толкова бързо, че едва не се задави. След малко се овладя, но продължи да мълчи.

Мишел изгуби търпение и заговори:

– Тък е видял агент Бетак да се среща с Пам месец, преди тя да бъде убита. Агент Бетак отрича да е имало такава среща. Искахме да го извикаме тук пред всички и да решим въпроса веднъж завинаги. Знаем, че е в Белия дом. Всъщност проследихме го дотук.

Тък заби очи в обувките си, а сестра му гледаше ту Шон, ту Мишел.

– Няма да е нужно – каза Джейн.

– Защо? – попита Шон.

– Защото агент Бетак наистина се е срещнал с Пам.

– Откъде знаеш?

– Знам, защото аз го помолих.

В продължение на неловка минута се чуваше само пукането на огъня и виковете на протестиращите.

Тък Дътън изненадващо заговори пръв.

– Какво, по дяволите, става, Джейн?

Тя остави чая си. Изгледа ги един по един, с поглед, който се стори на Шон най-странният, който някога е виждал.

Комбинация между власт и отчаяние. И не беше съвсем сигурен как успя да го постигне, но беше факт.

– Не бъди глупав, Тък.

Тонът, реши Шон, беше една идея по-грозен, отколкото заслужаваше брат, току-що загубил съпругата си.

– И кое точно е глупавото?

– Пам подозираше, че имаш любовница. Дойде при мен за съвет. Както обикновено, се опитах да изгладя нещата в твоя полза.

– Ти си знаела, че имам любовница?

– Да, след като помолих агент Бетак да се заеме. Той накара да те следят и ми докладваше всеки път, когато наистина кръшкаш. – Погледна към Шон и Мишел. – Не е за пръв път, разбира се. Брат ми, изглежда, е неспособен да държи ципа на панталона си затворен, освен ако жена му не е наблизо. Не само брат ми е такъв. Мисля, че от това страдат всички женени мъже. Веднага щом сключат брак, хромозомите им започват да им нашепват, че е време да изневерят.

Тък доби вид на човек, който току-що е отнесъл удар по физиономията от много едър мъж.

– Не мога да повярвам, че си могла да…

– Млъкни, Тък. Това вече е минало.

Хммм, досега не съм я виждал в такава светлина, помисли си Шон. Не ми харесва.

– Значи Бетак е споделил с Пам какво е установил? – попита Мишел.

– Не точно.

– А за какво са говорили?

– Накарах агент Бетак да информира Пам, че Тък не й изневерява.

Дори Тък доби отвратен вид, когато чу това, макар че лъжата очевидно беше прикрила него самия. Може би си мислеше за мъртвата съпруга, останала съвсем сама във влажната пръст.

– Значи, с други думи, накарали сте го да я излъже – отбеляза Мишел.

– Преизбирането на мъжа ми е сигурно, ако не се случи някаква катастрофа, включително и лична.

– Значи си се притеснявала, че ако похожденията на Тък излязат наяве, ще провалят преизбирането на мъжа ти? Затова ли накара Бетак да излъже Пам? – попита Шон, който вече не се опитваше да крие гнева си.

– Вие не сте отговорна за постъпките на брат си, нито пък президентът – отбеляза Мишел. – Тък е голямо момче. Може и да има скандал, но той няма да засегне първото семейство.

– Понякога е трудно да се определи кой точно е част от първото семейство и кой не е – каза Джейн. – Във всеки случай бях решена да не проверявам на практика как ще се промени общественото мнение за съпруга ми при подобна новина. Ако не друго, най-малкото щеше да даде повод на опозицията да се заяде.

Имаше и друга причина, но първата дама не смяташе да я спомене.

– Във всеки случай Пам не е повярвала на Бетак – каза Шон.

– Защо?

– Защото в нощта, в която беше убита, отивахме да се срещнем с нея по нейна молба. Не е знаела, че Тък ще се прибере същата вечер, по-рано от очакваното. Каза, че искала да проучим нещо. Познай до три пъти какво е то.

– На партито в Кемп Дейвид си личеше, че все още е притеснена – призна Джейн.

Тък погледна Шон.

– Когато се прибрах у дома онази вечер, ми се стори, че Пам се смути.

Шон кимна.

– Може дори да е искала да отложим срещата, но имаше само телефона в кантората ни, а не мобилния. Когато Тък се е появил, вече сме били на път.

– Е, сега знаете всичко – каза Джейн.

– Не, не е всичко.

Обърнаха се по посока на гласа и видяха агент Бетак до вратата.

– Какво? – попита Шон.

Бетак пристъпи напред.

– Не си спомням да съм те канила, агент Бетак – каза Джейн изненадано.

– Така е, госпожо… дойдох на своя отговорност.

– Не съм сигурна, че разбирам как си се осмелил – каза тя троснато.

Бетак погледна смутено останалите и каза:

– Имаше и писмо, изпратено до една от жените, които работят тук. Шърли Майърс.

Джейн стана.

– Напусни веднага, агент Бетак! Незабавно!

Шон също стана.

– Какво, по дяволите, става тук?

– Напусни веднага! – просъска Джейн.

– Арън, какво писмо? – попита Мишел.

Преди Бетак да успее да отговори, Джейн грабна телефона.

– Достатъчно е да се обадя, Бетак. Или си тръгваш, или с кариерата ти е свършено!

– Може би с кариерата ми и бездруго е свършено – възрази той. – Само че една кариера не може да се сравнява с живота на едно дете. Замисляли ли сте се за това?

– Как се осмеляваш да ми говориш така!?

Тък стана.

– Аз се осмелявам. Ако всичко това има нещо общо с живота на дъщеря ми…

Джейн го погледна, после останалите, един по един. Увереността й сякаш се стопи под втренчените им погледи. Шон реши, че прилича на животно, притиснато в ъгъла, което отчаяно търси начин да се измъкне.

– Джейн – каза той, – ако писмото има нещо общо с Уила, трябва да знаем. ФБР също трябва да знае.

– Не е възможно.

Тък я сграбчи за лакътя.

– Разбира се, че е.

Бетак инстинктивно се спусна напред, за да защити първата дама, но Мишел вече беше успяла да освободи лакътя й. Бутна Тък да седне на канапето.

– Успокой се, Тък. Така не ни помагаш особено. Тя все пак е първата дама.

– Пет пари не давам каква е. Може да е и президент! Ако знае нещо, което може да помогне да намерим Уила, трябва да го каже!

Джейн гледаше Бетак изпитателно.

– Ти откъде знаеш за писмото?

– В тази сграда не може да се случи нищо без знанието на Сикрет Сървис.

– Писмото от похитителите ли беше? – попита Шон.

Джейн се обърна към него.

– Може би. Не мога да кажа. Никой не може да каже.

– Провериха ли го за отпечатъци?

– Тъй като не беше изпратено тук и е минало през много ръце, преди да попадне при мен, отговорът е „не“ – каза тя хладно.

– Къде е? – попита Шон.

– Унищожих го.

Той доби объркан вид.

– Джейн, занимаваме се с федерално разследване. Ако се докаже, че съзнателно си укрила и унищожила веществено доказателство…

– Ето това вече наистина може да провали преизбирането на мъжа ви – добави Мишел.

– А защо си го скрила? – учуди се Шон.

Джейн избягваше погледа му.

– Стъписах се, когато го получих по този начин. Опитах се да преценя положението, преди да реша какво да правя с него.

Сега вече е в стихията си, помисли си Шон.

– Според мен – намеси се Бетак – трябва да преценяват специалистите. – Мисис Кокс, трябва да сте наясно какво правите. Трябва да им кажете какво е пишело в това писмо.

– Добре, ще ви кажа. Пишеше, че ще изпратят друго писмо до пощенска кутия. Беше даден адресът на кутията и имаше ключ за нея.

Шон, Мишел и Бетак се спогледаха.

Джейн го забеляза, защото каза:

– И пишеше, че ако до тази кутия дори само се приближи някой, който прилича на полицай или федерален агент, никога повече няма да видим Уила.

– Затова ли не каза на никого за писмото? – попита Тък.

– Разбира се. Наистина ли мислиш, че не ме интересува какво ще стане с нея? Та аз я обичам като свое дете!

Начинът, по който го каза, се стори на Шон малко странен.

– Кога пишеше да очакваш следващото писмо?

– Не пишеше кога. Пишеше, че трябва да проверявам редовно. Днес там нямаше нищо.

– Трябва да информираме ФБР – каза Бетак.

Шон и Мишел кимнаха в знак на съгласие, но Джейн поклати глава.

– Ако го направите, никога повече няма да видим Уила.

– Джейн, федералните се справят много добре с подобни ситуации.

– Да, досега се справиха прекрасно! Откриха всичко и няма никакви проблеми! Как да объркат нещата точно сега?

– Иронията едва ли е справедлива… – започна Мишел.

Джейн Кокс повиши глас.

– Какво разбираш ти от справедливост!

– Когато получите писмото, ще трябва да ни го покажете.

Джейн Кокс погледна Шон.

– Трябва?

– Извика ни да разследваме случая, Джейн. Вече успя да ни излъжеш и да скриеш жизненоважна информация, заради което загубихме време, каквото и бездруго нямаме. Да, трябва да покажеш писмото и на нас, и на ФБР веднага щом пристигне. Иначе излизаме от играта още сега.

– За бога, Джейн! – извика Тък. – Става дума за Уила! Трябва да им помогнеш!

– Ще помисля.

Тък се стъписа от репликата й, но Шон кимна и каза:

– Добре, Джейн, помисли, а после ни информирай за решението си.

Стана и кимна на Тък и Мишел да го последват.

– Тък, защо не останете тук с децата? – попита Джейн.

Той дори не я погледна.

– Не, благодаря.

Излезе от стаята. Шон и Мишел го последваха.

Бетак понечи да тръгне с тях, но Джейн го спря:

– Никога няма да забравя предателството ти, агент Бетак. Никога.

Той отвори уста, за да отговори, но размисли. Просто се обърна и излезе.

Докато излизаха от Белия дом, Шон дръпна Бетак настрана.

– Арън, още нещо.

– Имаш нужда от детективи на свободна практика ли? Защото виждам как скоро ще си търся работа.

– Наистина имам нужда от малко детективска работа от твоя страна.

– Тоест?

– Писмото, което е получила Джейн Кокс.

– Каза, че го е унищожила.

– Като вземем предвид, че почти всичко, което тя каза досега, е лъжа, има голяма вероятност да не го е унищожила.

– И искаш от мен да го намеря?

– Бих опитал сам, но си мисля, че някой ще види. Охраната тук е доста сериозна.

– Даваш ли си сметка какво искаш от мен?

– Да. Искам да помогнеш да намерим едно отвлечено малко момиче.

– Откога започна да използваш чувството за вина като инструмент в работата си?

– Би ли го направил, ако не го използвах?

Бетак се замисли за момент. После поклати глава и каза:

– Ще видя какво мога да направя.

След като оставиха Тък в Блеър Хаус, телефонът на Шон иззвъня. Той се обади, чу каквото му казаха, усмихна се и прекъсна връзката.

– Май най-после ще извадим късмет.

– Защо? Кой беше? – попита Мишел.

– Приятелят ми от университета. Изглежда, са разбрали какво означават надписите по ръцете на Пам.


    Ваша оценка произведения:

Популярные книги за неделю