Текст книги "Първото семейство"
Автор книги: Дейвид Балдачи
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 11 (всего у книги 29 страниц)
30
Уила не се отдалечаваше от каменната стена, докато вървеше по коридора, а пръстите й драскаха неравната повърхност. Ослушваше се и се взираше в тъмнината. Нейното фенерче едва мъждукаше. Беше студено и облаците пара от дъха й я следваха по тъмния проход. Сви зад един ъгъл и спря.
Идваше ли някой? Изключи фенерчето и се залепи за камъка. След пет минути се успокои и тръгна отново. Този път без никаква светлина. След малко ръката й докосна дървена повърхност, после метал. Спря и пусна съвсем малко светлина. Видя метална брава.
Същата като онази на моята врата.
Намери достатъчно кураж, за да вдигне ръка и да почука. Никой не отговори. Почука пак, малко по-силно.
– Кой е? – попита треперещ глас от другата страна.
Уила се огледа, после приближи лице до вратата и прошепна:
– Вътре ли си заключена?
Чу стъпки, после гласът попита:
– Коя си ти?
– Казвам се Уила. И аз бях заключена, но се измъкнах. Мисля, че ще мога да измъкна и теб. Как се казваш?
– Даян – прошепна гласът отвътре.
– Знаеш ли защо си тук?
– Не.
– И аз не знам. Чакай.
Уила извади инструментите си и се залови за работа. Сега беше по-трудно от първия път, защото светлината не трябваше да е силна, а и докато се мъчеше да усети как се движат пластините, трябваше и да се ослушва да не би да дойде някой.
Най-накрая успя и вратата се отвори. Даян Уол я погледна отвисоко.
– Та ти си само дете!
– Скоро ще вляза в пубертета – отговори Уила важно. – Освен това успях да се измъкна от моята стая. И да измъкна теб от твоята. Хайде.
Когато тръгнаха, Даян попита:
– Къде сме?
– Наистина не трябва да говориш високо – прошепна Уила. – На такива места звукът се разнася страшно далеч.
– Какви места? – попита жената малко по-тихо.
Уила докосна стената на прохода.
– Мисля, че сме в тунел или стар рудник.
– Боже! – прошепна Даян. – Ако сме в рудник, таванът всеки момент може да се срути на главите ни!
– Не вярвам. Подпорите изглеждат много здрави. Освен това мъжете, които ни държат тук, не биха ни довели на опасно място.
– Защо?
– Защото и те самите могат да пострадат.
– Знаеш ли накъде е изходът?
– Честно казано, очаквам да доловя някакво движение на въздуха.
– Ако обаче продължаваме да вървим, може да се загубим. Може би завинаги.
– Не, няма.
Уила насочи фенерчето към мръсния под.
– Накъсах етикетите от консервите. Пускам парченца хартия през десетина крачки. Така ще знаем откъде сме минали в случай, че се наложи да се върнем.
Продължиха напред. Минаха един завой, после още един.
Уила погледна часовника си на светлината на фенера.
– Имаме около двайсет минути, преди да отидат да ни проверят. Може обаче да се появи другият. Той е непредсказуем.
– Високият с бялата коса ли?
– Аха. Не изглежда лош колкото останалите, но въпреки това ме е страх от него.
– Всички ме изпълват с ужас.
– Ти къде живееш?
– В Джорджия.
– Аз съм от Вирджиния. Надявам се нашите да са добре. Мъжът каза, че се е свързал с тях и им е казал, че съм добре. Ти имаш ли семейство?
– Не, нямам – отговори Даян веднага. – Искам да кажа, нямам мое семейство. Помолих го обаче да се свърже с майка ми и да й каже, че съм добре. Само че не знам дали ще продължа да съм добре.
– Още една причина да искаме да се измъкнем – каза Уила.
– Какво беше това? – изведнъж попита Даян.
Някъде зад тях се чуха викове.
– Изглежда, са открили, че ни няма – отбеляза Уила. В този момент почувства полъх върху лицето си. Грабна Даян за ръката и я задърпа. – Насам!
Забързаха по прохода.
– Гледай! – каза Уила.
Проходът свършваше с дебела врата.
Даян се опита да натисне старата дръжка, но тя не помръдна.
Уила вече беше извадила инструментите си. Даян взе фенера, за да й свети, а Уила се зае с бравата бързо, но методично.
– Откъде се научи да правиш това?
– Веднъж сестра ми се заключи в банята и реших, че е полезно да го умея – отговори Уила, докато раздвижваше пластините.
Даян погледна назад.
– Идват! Боже! Мисля, че идват! Бързай! Бързай!
– Ако бързам, няма да стане, разбираш ли? – отвърна Уила спокойно.
– Ако не стане, ще ни хванат!
Последната пластина се намести, Уила завъртя клипса от химикалката и с помощта на Даян отвориха масивната дървена врата. Силната светлина накара и двете да замижат.
Изтичаха навън и се огледаха.
После тропотът от човешки крака ги стресна повече от слънчевата светлина.
– Хайде! – извика Даян.
Тя грабна ръката на Уила и двете хукнаха надолу към равната земя, право напред, точно когато малкият самолет докосна тревата.
– Кой мислиш, че е това? – попита Даян.
Уила се огледа и си помисли, че единственият достъп дотук може би е по въздуха със самолет.
– Не е някой, когото искаме да срещнем. Насам! Бързо!
Промениха посоката и се скриха зад една стърчаща скала, точно когато Даръл и Карлос изскочиха с крясъци от входа на рудника и хукнаха в различни посоки.
Уила и Даян продължиха да се изкачват нагоре по склона с нокти и лакти, почти пълзешком, за да не ги видят.
– Може би ще успеем да се качим до билото и да се спуснем от другата страна – изпъшка Уила.
Даян дишаше толкова тежко, че не можа да отговори. Сграбчи ръката на Уила.
– Трябва да си поема дъх. Никога не съм спортувала.
След минута продължиха да се катерят. Изкачиха се до билото на склона, прехвърлиха се от другата страна и погледнаха надолу.
– Бог да ни е на помощ! – прошепна Даян. Беше стръмно, почти отвесно. – Не мога да се спусна оттук.
– Е, аз ще опитам – каза Уила. – Мислиш ли, че можеш да намериш къде да се скриеш? Ако успея да се измъкна, ще доведа помощ.
Даян се огледа.
– Мисля, че мога. – Пак погледна към пропастта. – Уила, ще се убиеш! Не прави това.
– Трябва да опитам.
Тя се хвана за ръба на една скала, напипа с крак малък перваз и направи първата крачка надолу. Первазът държеше, макар че се отрониха камъчета и буци пръст, избутани от стъпалото й, удариха се в ската и политнаха в пропастта, прихванати от вятъра.
– Внимавай, моля те! – извика Даян.
– Опитвам се – отговори Уила, останала без дъх. – Наистина е трудно.
Отпусна се върху друг перваз и тъкмо се канеше да направи следващото движение, камъкът под крака й се отчупи.
– Уила! – изпищя Даян.
Уила започна трескаво да търси за какво да се улови, но нищо не беше достатъчно здраво и по главата й се посипа дъжд от камъчета и пръст.
– Помогни ми!
Мъжът изтича покрай Даян и я събори на една страна. Протегна дългата си ръка към Уила и я сграбчи за китката миг преди да е станало твърде късно.
Уила усети как я теглят нагоре като риба от вода и я пускат върху солидна скала. Погледна нагоре.
Сам Куори не изглеждаше никак радостен.
31
Мишел гледаше втренчено трупа на майка си. Аутопсията беше приключила и макар че все още се чакаха резултатите от токсикологията и някои други изследвания, заключението категорично сочеше, че Сали Максуел не е умряла от естествена смърт. Смъртта й беше причинена от удар по главата с твърд предмет.
Мишел успя да разговаря лично със съдебния лекар. Фактът, че брат й беше полицай в местната полиция, беше отворил врати, които иначе биха останали затворени. Семействата на жертвите на убийства по традиция получават само официални съболезнования и малко време с мъртвите, но не и факти. Причината за това е проста, макар и да буди тревога – много често убийците са членове на семейството.
Съдебният лекар беше кратък, но категоричен.
– Майка ти не е паднала и не си е ударила главата. Раната е прекалено дълбока. Гладкият циментов под не би могъл да я причини, а по парапета и дръжката на колата нямаше следи. Във всеки случай не съответстват на формата на раната.
– Каква точно е формата на раната?
– Не би трябвало да говоря с теб за това, знаеш го – отвърна той троснато.
– Моля те! Става въпрос за майка ми! Ще съм ти благодарна за всяка помощ, която можеш да ми окажеш!
Простичката молба като че ли го умилостиви.
– Формата е необикновена. Около десет сантиметра дълга и около сантиметър широка. Ако трябва да налучквам, бих казал, че е от метален предмет. Но има необикновен контур. Много странно.
– Значи някой определено я е убил?
Съдебният лекар я изгледа от горе на долу през дебелите си очила.
– Занимавам се с това нещо от трийсет години и още не съм видял някой да се самоубие с тъп предмет и после да го скрие така, че никой да не може да го намери.
Трупът на майка й беше освободен от съдебния лекар и предаден на местен погребален агент. Мишел отиде там, за да види майка си, преди да я подготвят за погребението. Тялото беше покрито с бял чаршаф, който скриваше зашития разрез на гърдите и корема.
Братята й не пожелаха да я придружат. Като полицаи много добре знаеха как изглежда един труп след аутопсия и четирийсет и осем часа след смъртта. „Коравите“ й братя щяха да изчакат тялото на майка им да бъде напомпано с консервиращ агент, прическата й да бъде направена, лицето й – гримирано, дрехите й – грижливо нагласени и после да бъде положена в ковчег за три хиляди долара.
Мишел не искаше да запомни майка си така, но нямаше как да не отиде там. Трябваше да види жестокия резултат от онова, което някой беше направил с жената, която преди три десетилетия я беше родила. Изкушаваше се да повдигне главата на майка си и да я обърне, за да види сама раната на тила й, но се въздържа. Щеше да е непочтително, а и след като съдебният лекар не бе успял да разбере от какво е причинена, нямаше голяма вероятност да разбере самата тя.
Представи си последните мигове на майка си. Видяла ли е убиеца? Познавала ли го е? Него или нея? Знаела ли е каква е причината да я удари? Изпитала ли е болка?
И последният, най-мъчителен въпрос.
Дали баща й бе убил майка й?
Взе дланта на майка си и я погали. Каза на мъртвата неща, които не бе съумяла да й каже приживе. Имаше чувството, че сега е по-съкрушена отпреди. Напоследък депресията й се бе задълбочила.
След пет минути излезе на чист въздух, за да поеме кислород. Шофирането към дома премина в спомени за майка й. Когато спря на алеята пред къщата им, не успя да излезе от колата веднага. Наложи се да почака малко, докато се съвземе.
Баща й беше приготвил вечеря. Мишел седна да хапне с него. Братята й бяха излезли заедно, вероятно за да я оставят насаме с баща им повече време.
– Хубава супа – отбеляза тя.
Франк пъхна лъжица пилешки бульон в устата си.
– Направих я сам. Не е от готовите. С годините започнах да готвя все повече. – Кимна някак укорително. – Ти няма как да знаеш това, разбира се.
Мишел се облегна назад, отчупи парче хляб и го задъвка бавно. Замисли се как да отговори. От една страна, нямаше отговор. Наистина не живееше там. Нямаше как да знае тези неща. От друга, питаше се защо баща й иска да се чувства виновна точно сега.
– Не й оставаше време ли?
– Майка ти си имаше приятелки. Винаги е била по-общителна от мен. Може би заради работата ми. Трябваше да се държа на определена дистанция. При нея никога не е имало такива пречки.
Нито озлобление.
– Няма как да знаеш кога някой от приятелите ти ще наруши закона?
Още докато изричаше думите, съжали за тях.
Баща й се замисли, после каза:
– Нещо такова.
– Някои по-специални? Имам предвид приятелите на майка ми.
– Приятелките – каза той. – Ронда, Нанси, Емили, Дона.
– Какво правеха заедно?
– Играеха карти. Пазаруваха. Играеха голф. Обядваха. Бъбреха. Всичко, което правят възрастните жени.
– Ти не ходеше ли с тях?
– Ходех понякога. Общо взето, си беше женска компания.
– При кого е отивала онази вечер?
Той пак се замисли, преди да отговори. Ако имаше навика да се обзалага, Мишел щеше да се обзаложи, че той се кани да я излъже.
– При Дона, поне така си мисля. Май каза, че ще вечерят. Не съм сигурен. Спомена го между другото.
– Дона има ли фамилно име?
Този път нямаше пауза.
– Защо? – попита веднага.
– Какво защо?
– Защо ти е да знаеш фамилното име на Дона?
– Ами… някой обади ли се на тази Дона, за да й каже защо мама не е успяла да отиде онази вечер? Че е умряла?
– Не ми харесва тона ти, момиченце.
– Татко, повече от двайсет години вече не съм момиченце.
Той остави лъжицата.
– Аз й се обадих. Доволна ли си? И бездруго този град не е толкова голям. Тя вече беше научила.
– Значи мама наистина е отивала да се срещне с Дона.
За миг баща й доби объркан и неуверен вид.
– Какво? Да, мисля, че да.
Мишел почувства остра болка в гръдния си кош. Стана, изтърси някакъв безумен претекст и излезе. Вън се обади на единствения човек, на когото си позволяваше да има доверие.
Шон Кинг току-що бе кацнал на летище „Дълес“.
– Имам нужда от теб – завърши тя, след като му разказа какво се е случило.
Шон веднага се зае да си осигури самолетен билет за Нашвил.
32
– Можеше да се убиеш! – сопна се Сам Куори, когато седна срещу Уила в „килията“ й.
– Тук съм затворник, а затворниците имат право да се опитат да избягат – отвърна тя. – Това е работата им. Всички го знаят.
Куори забарабани с дългите си пръсти по масата. Беше конфискувал „шперцовете“ й и беше прибрал всички консервни кутии. Беше накарал Даръл и Карлос да укрепят допълнително вратата отвън.
– Коя е Даян? – попита Уила.
– Една жена – отговори Куори троснато.
– Това вече го знам. Защо е тук?
– Не е твоя работа.
Той стана да си върви.
– Между другото, благодаря ти.
Куори се обърна изненадано.
– За какво?
– Спаси ми живота. Ако не беше ти, сега щях да съм на дъното на онази пропаст.
– Няма защо. Само не се опитвай да го правиш отново.
– А ще мога ли да видя пак Даян?
– Може би.
– Кога?
– Не знам.
– Защо не знаеш? Не искам кой знае какво!
– Защо задаваш толкова много въпроси, след като не отговарям на нито един от тях? – попита Куори видимо изнервен, но и заинтригуван от упоритостта на момичето.
– Защото се надявам някой път да започнеш да отговаряш – каза тя усмихнато.
– Не приличаш на нито едно момиче, което съм виждал… Не, вземам си думите назад. Напомняш ми на някого.
– На кого?
– На някого.
Заключи след себе си и сложи допълнителната дебела дъска напряко на вратата. Така дори и Уила пак някак си да съумееше да превърти ключалката, нямаше да може да отвори вратата.
Докато крачеше в прохода, той извади листовете хартия от джоба си. Заради тях беше дошъл днес. Вдигна ръка и почука.
– Кой е? – попита Даян с треперещ глас.
– Трябва да поговорим – извика той отвън. – Облечена ли си? Оправи ли се след пътешествието навън?
– Да.
Отключи и влезе.
Както и при Уила, тук също бяха осигурили кушетка, малка масичка, фенер, мобилна тоалетна, вода и сапун за къпане, консерви и вода за пиене, дрехи. Даян беше сменила изпоцапаните дрехи от опита за бягство с дънки и памучна риза.
Куори затвори вратата след себе си.
– Току-що говорих с Уила – започна той.
– Моля те, не я наказвай за това, което направи.
– Нямам намерение да я наказвам – каза той и добави мрачно: – Освен ако двете не решите пак да направите нещо такова. Няма как да избягате оттук, дори и да се измъкнете от рудника.
– Защо правиш това?
Той седна на масата и вдигна нагоре листовете.
– Ето защо. – Кимна към другия стол в стаята. – Искаш ли да седнеш?
– Искам да си отида у дома.
– Трябва да погледнеш това.
Даян събра малко кураж и пристъпи напред.
– Ако го направя, ще ме пуснеш ли? – Гласът й звучеше умолително, очите й се пълнеха със сълзи. Сякаш отчаяно чакаше да чуе нещо от него, което ще й върне свободата.
– Е, със сигурност няма да те държа тук още дълго.
– Защо ме доведе? Ами Уила?
– Нужни сте ми – отговори Куори просто. – И двете. Нищо от това, което трябва да направя, не може да се случи без вас. – Вдигна нагоре листовете. – Изпратих кръвните проби, които взех от вас, на място, където направиха няколко изследвания. На ДНК. Можех просто да им изпратя натривка с памук от вътрешната страна на бузата ти, но докогато четях по въпроса, научих, че с кръв става дори по-добре. Не исках да има грешки.
– Изследвания на ДНК?
– Да. То е като отпечатъците от пръсти, само че още по-добро. Сега непрекъснато използват тези изследвания, за да проверяват дали осъдените на смърт са наистина виновни.
– Не съм извършила никакво престъпление!
– Не съм казал, че си. – Той погледна листовете и прочете наум резултатите още веднъж. – Преди дванайсет години обаче си родила момиченце. Родила си го и си го изоставила. Зарадва ли се, когато видя детето си днес?
Кръвта се оттегли от лицето й.
– Какви ги говориш?!
– Уила е дъщеря ти. Сега се казва Уила Дътън. Преди дни празнува дванайсетия си рожден ден. Името на майка й е Пам Дътън. Искам да кажа, на осиновителката й. Изпратих за проверка и кръвта на мисис Дътън, в случай че твоята не съвпадне, само че съвпадна. Съвпадна с кръвта на Уила. Без никакво съмнение ти си нейната майка.
– Не е възможно… – каза тя глухо, едва разбираемо.
– Забременяла си, родила си бебето и после семейство Дътън го е осиновило. – Размаха листата. – ДНК-то не лъже, скъпа.
– Защо правиш това? – попита Даян с нисък, уплашен глас.
– Имам си причини. – Той стана. – Искаш ли да видиш дъщеря си отново?
Тя сложи длан на масата, за да потърси опора.
– Какво? – изпъшка.
– Знам, че двете се запознахте, но си мисля, че може би искаш да я видиш пак, след като знаеш.
Даян погледна листовете.
– Не ти вярвам.
Той й ги подаде.
– Накарах да ги напишат така, че да ги разбере човек като мен. Горното изследване е на Уила. Долното е твоето. Чети резултатите най-долу.
Тя взе листовете и ги прочете бавно.
– Майка и дъщеря: сто процента съвпадение – прочете тя глухо.
После ги хвърли на пода и изкрещя:
– Кой си ти!?
– Това е дълга история, която нямам желание да ти разказвам. Искаш ли да видиш детето, или не?
Даян вече клатеше рязко глава.
Куори я изгледа отвисоко със странна смесица от съчувствие и отвращение.
– Можела си да запазиш детето – каза той. – Мисля, че разбирам защо не си, което обаче не означава, че съм съгласен с постъпката ти. Децата са безценни. Трябва да ги пазим. Научих този урок по най-трудния начин.
Даян Уол се отдръпна назад.
– Не знам кой си и какво искаш, но нямаш право да ме съдиш.
– Ако бях от онези, които съдят, сега можеше и да си мъртва.
Тази забележка накара Даян Уол да се свлече на колене, да се свие на топка и да заплаче.
Кори се наведе, взе резултатите от изследванията от пода и се изправи, загледан в Даян.
– Последен шанс да видиш момичето – каза той накрая.
Мина минута. След това Даян попита:
– Тя… трябва ли да ме вижда?
– Та вие двете вече се видяхте.
– Но не знаех, че е дъщеря ми – тросна се Даян. После добави по-спокойно: – Не знаех… че съм й майка.
– Добре, мога да се погрижа.
На Даян изведнъж й хрумна нещо.
– Боже мой! Тя знае ли, че съм й майка?
– Не. Нямаше смисъл да й казвам. Защото не си я отгледала ти.
– Познаваш ли Пам Дътън?
– Не, не я познавам.
– А знаеш ли дали се е държала добре с Уила?
– Искаш да ми кажеш, че не си знаела на каква жена даваш детето си?
– Не беше както казваш… Истината е, че нямах избор!
– Всеки има избор.
– Добре, ще мога ли да я видя, без тя да ме вижда?
– Има начин. Щом искаш…
Тя се изправи нестабилно.
– Искам да я видя.
Прозвуча някак като признание за вина.
– Изчакай няколко минути.
Даян се спусна напред и се вкопчи в ръката му.
– Нали няма да й направиш нищо лошо?
Куори махна бавно пръстите на жената от ръкава си.
– Ще се върна скоро.
Върна се след пет минути и задържа вратата отворена, за да излезе. Тя я погледна страхливо, като че ли, ако минеше през нея, повече нямаше да се върне. Куори долови това и каза:
– Давам ти дума. Ще отидем там, после ще те върна тук.
– И после какво?
– После ще видим. Не мога да ти обещая повече.
33
Куори свали дъската от металните куки, забити дълбоко в скалата, отвори вратата и кимна на Даян да влезе.
– Къде е тя?
Куори посочи вляво.
– Ето там.
Даян се обърна и се вторачи в малката издутина под одеялото на кушетката до стената. Куори вдигна одеялото. Уила спеше.
Даян приближи тихо.
– Ами ако се събуди?
– Дадох й приспивателно. Ще спи непробудно около час – каза Куори тихо. – Прилича на теб. Носът, брадичката. Не можеш да видиш очите й, но са със същия цвят като твоите.
Тя кимна машинално. И сама виждаше приликата.
– Уила Дътън. Хубаво име.
– Не си ли го измислила ти?
– Не. Знаех, че ще я дам, така че не… искам да кажа, нямах право да…
Даян погали черната коса на момичето и погледна Куори.
– Няма да й направиш нищо лошо, нали?
– Тя няма никаква вина тук. Всъщност и ти нямаш.
– Но по-рано каза, че…
– Има степени на вина.
– Тогава кой…
– Ти искаше ли да я дадеш за осиновяване?
– Казах, че нямах избор.
– А аз пък ти казах, че хората винаги имат избор.
– Мога ли да я прегърна?
– Да.
Даян обгърна Уила с ръце, докосна лицето й, допря буза до нейната и най-накрая я целуна по челото.
– Какво си спомняш от осиновяването?
– Не много. Бях само на двайсет.
– А бащата?
– Не е твоя работа.
– Значи просто я даде?
– Да. – Втренчи се в него. – Нямах пари, нямах работа, нямаше как да се грижа за нея.
– Значи я взеха от ръцете ти? И животът ти се подреди. Завърши колеж, намери си хубава работа. Омъжи се, но после се разведе. Не си имала повече деца – каза Куори.
– Откъде знаеш толкова за мен?
– Не съм кой знае колко умен. Но работя здравата. И трябваше да разбера всичко за теб.
– А защо правиш всичко това?
– Ти вярваш ли, че злото трябва да се поправи?
– Да.
– Значи сама даде отговор на въпроса си.
Даян погледна към Уила, защото момичето простена насън.
– Събужда ли се вече? – попита.
– Не. Просто сънува нещо, но… хайде да се връщаме. Когато се върна в стаята си, Уол попита:
– Още колко време ще ме държиш?
– Ако имах отговор на този въпрос, щях да ти го дам, но… нямам.
– Ами Уила?
– Същото.
– Каза, че името на осиновителката й е Пам?
– Да.
– Сигурно се тревожи ужасно.
– Не се тревожи – каза Куори.
– Защо?
– Защото е мъртва.
