Текст книги "Първото семейство"
Автор книги: Дейвид Балдачи
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 28 (всего у книги 29 страниц)
87
– Вестникарският бизнес е гаден, нали, Марти? – подвикна Шон. – Вече никой не иска да чака да излезе вестникът. Четат новините в интернет. Дори и да са измислени.
Беше полунощ. С Мишел бяха край една подпорна колона в подземен паркинг в центъра на Вашингтон. Мъжът, който крачеше към тях, спря и се засмя. Мишел и Шон застанаха в светлото петно под лампата на тавана.
Шон се ръкува с Мартин Детерман и представи Мишел.
– Че кой бизнес не е гаден в наши дни? – попита Детерман.
Той беше нисък, с гъста сивееща коса и силен глас. Зад очилата му шареха проницателни очи.
– Да очакваш от хората да губят време да четат, а после и да мислят… Пази боже!
Шон се ухили.
– Марти, никой не обича ревльовците!
– А вие какво се криете тук? – Той се озърна в празния паркинг. – Имам чувството, че съм в сцена от „Цялото президентско войнство“.
– А мислиш ли, че малко информация би могла да увеличи продажбите ти на вестници?
Детерман се засмя.
– Бих предпочел да получа „Пулицър“ за тази цел, но винаги изслушвам предложенията. Някой ден мога да напиша автобиографията ти от твое име, а? Кой знае, след като толкова мастило се изписа за вас напоследък, може и да успеем да я продадем на някой издател за седемцифрена сума.
– Не се шегувам за информацията обаче.
Детерман стана сериозен.
– Всъщност надявах се, че не се шегуваш. Какво имаш?
– Ела. Ще е нужно малко време.
Шон беше наел стая в мотел наблизо. Потеглиха натам.
– Откъде се познавате вие, двамата? – попита Мишел, докато минаваха по Джордж Уошингтън Паркуей покрай река Потомак.
Детерман тупна Шон по рамото.
– Този тук ме представляваше при развода ми. Без да знам, бившата ми смъркала кокаин. Измъкна спестяванията ми, изневери ми с шофьора на куриерската фирма и като капак прояви наглостта да отрови златната ми рибка. И пак поиска половината от всичко, когато се ядосах и реших да я изритам от живота си. След като Шон се зае с нея, старата Урсула не получи нищо. Дори й взех кучето, което беше добре, защото животното обичаше повече мен.
– Мисля, че Марти преувеличава ролята ми, но както и да е. Понякога украсява истината, но иначе е невероятен репортер.
– Но все още чакам „Пулицър“. – Журналистът погледна голямата препълнена папка, която Шон беше оставил до себе си на седалката. – Тук ли е?
– Ще разбереш съвсем скоро.
Влязоха в стаята. Шон затвори вратата и каза:
– Да се захващаме.
Прегледаха методично всички снимки, които Мишел беше направила в „Атли“, и разказаха на Детерман какво са научили, започвайки от разследването за дезертьорство и историята, описана от Куори по стените в мазето на къщата, до срещата им със смъртта в рудника.
Когато му разказаха как първата дама е опожарила „Атли“, той не се сдържа и възкликна:
– Правите си майтап с мен!
– Де да беше така.
Шон му показа също и някои от папките, които беше взел от „Атли“ и които даваха обща представа за Куори и търсенето му на справедливост.
Детерман си водеше бележки през цялото време и задаваше въпроси. В един момент отидоха да си вземат кафе и после продължиха с часове. След изгрева на слънцето пак излязоха, за да пият кафе и да закусят в стария град. Докато се хранеха край реката и гледаха как от летището в далечината излитат самолети, продължиха да разговарят за случилото се. Върнаха се в стаята, където отново трябваше да търпят дима на неспиращия да пуши репортер, и продължиха да коментират нещата, които знаеха, и нещата, за които само подозираха. Когато свършиха, слънцето беше вече високо в небето и беше станало време за обяд.
Детерман се облегна назад и се протегна.
– Знаете ли, че това е най-изумителната гадост, която съм чувал?
– Внимавай да не засмучеш от нея – подсмихна се Шон. – Неприлично е.
– Не, сериозно. В сравнение с това Уотъргейт и Моникагейт приличат на пишкане в училищния двор след футболен мач.
– Значи ни вярваш? – каза Мишел.
– Дали ви вярвам? Кой би могъл да измисли такова нещо? – Журналистът посочи снимките и листата, пръснати по масата. – И не е без доказателства.
Запали поредната цигара и продължи:
– Не разбирам обаче едно. Защо е отвлякъл Уила? Да, тя е племенница и така нататък, но откъде е бил сигурен, че президентът ще се хване? В крайна сметка Уила не е негово дете. Никой не би могъл да го обвини, ако беше решил да не я търси.
Шон извади още една от папките на Куори. Нарочно беше скрил тази част от историята досега, за да изчака Детерман да зададе този въпрос.
– Това са резултати от ДНК анализите, които е направил Куори. Тези са на Пам и Уила Дътън. А този е на Даян Райт. Върху всеки Куори е записал имената с молив.
– Даян Райт, също известна и като Даян Уол – отбеляза Детерман, който се оказа доста паметлив и вече беше готов с основните пунктове на репортажа си.
– Да.
– А защо анализи на ДНК?
– Те показват, че Даян е майка на Уила, а Пам не е.
Журналистът взе документите и ги прегледа.
– Кажи ми, че съм глупав, обаче не разбирам, Шон.
Шон разказа какво се бе случило на малката уличка в Джорджия преди близо тринайсет години. За пръв път разказваше това на някого, ако не се брои Мишел. Лоялността му към Джейн Кокс го бе задължавала да мълчи досега. Лоялността обаче си имаше граници и той ги беше достигнал по отношение на първата дама. В рудника беше обещал на Сам Куори, че ще му помогне истината да види бял свят, ако пусне Уила. Куори я беше пуснал. Първоначално Шон смяташе да мълчи, но когато разбра какво е направила Джейн в „Атли“, реши да изпълни обещанието си към мъртвия.
Детерман се облегна и свали очилата си.
– Значи сенатор Кокс и върху него Даян Райт. След девет месеца се ражда Уила. Следователно тя е негово дете. Боже! И как е постъпил после с Типи Куори. Какъв мръсник!
– Изглежда, не може да контролира тази част от анатомията си – обади се Мишел.
Шон взе снимка, на която се виждаше намръщен мъж, наближаващ петдесет.
– И Куори е научил, че Джейн Кокс е познавала касапина, който е направил аборта на Типи и е срязал артерия. Полицията я е намерила в мазе на изоставена сграда. Вероятно онзи боклук я е зарязал там, след като е разбрал какво е направил. Бил е лишен от лекарски права заради проблеми с алкохола и наркотиците, но все още е правел услуги на старите си приятели.
– И не са я завели в клиника при истински лекар, защото е можела да разкаже за случилото се. Или хората биха могли да започнат да задават неудобни въпроси.
– Точно така.
Детерман се наклони напред и се вгледа в документите.
– Никой обаче не е изследвал ДНК-то на президента.
– Щеше да съвпадне.
– Имат негово ДНК в базата данни. Може би тази история ще ги накара да направят втори тест за по-сигурно.
Той започна да пише нещо, но Шон сложи ръка на рамото му. Журналистът вдигна очи въпросително.
– Марти? Мога ли да те помоля за една услуга?
– След като ми даде информация за скандала на столетието? Мисля, че мога да ти направя услуга.
– Не искам да пишеш за тази част от историята. За Уила.
– Какво?
– Уила загуби майка си – отговори Мишел. – Жената, която в действителност я е родила, също не е жива. Смятаме, че ще й дойде твърде много. Няма да е честно да й причиним всичко това.
– И бездруго имаш предостатъчно материал – добави Шон. – Плюс много силни косвени доказателства, че първата дама е опожарила къща и е убила невинна жена, за да прикрие безобразията на съпруга си. Все пак ти си журналистът, решението е твое. Не можем да те принудим да не пишеш за това.
Детерман се смути.
– Смятате, че Джейн Кокс е искала Рут Ан да умре, когато е запалила къщата?
– Надявам се да не е така. Никой друг, освен нея обаче не знае това със сигурност. Знам обаче, че Уила преживя твърде много.
Детерман кимна и протегна ръка на Шон.
– Имаш го.
– Очакваме покана за връчването на „Пулицър“.
– Ще ви поканя и на премиерата на филма! – засмя се Детерман.
После всички станаха сериозни.
След малко журналистът каза:
– Това е невероятна история, Шон. И напълно разбирам защо искате да излезе наяве.
– Но? – попита Шон внимателно.
– Но ще разтърси страната из основи, мой човек!
– Понякога се налага, Марти. Понякога се налага.
88
Уила седеше срещу Шон, Мишел и Гейбриъл с длани в скута и наведена глава. Бяха в къща, наета от Тък, на около километър от старата, която беше обявена за продан. Никой от тях не искаше да се върне там. Тък седеше до дъщеря си и я беше прегърнал през раменете.
– Съжалявам, че майка ти е умряла – каза Гейбриъл, без да гледа Уила. Беше облечен с бяла фланелка с якичка и дънки и стискаше новата бейзболна шапка, която му беше подарил Шон вместо старата, която беше изгоряла в пожара. Едната му ръка беше в джоба и стискаше единственото нещо, спасено от огъня – монетата, която Сам Куори му беше оставил на нощното шкафче, преди да напусне „Атли“ завинаги.
– И аз много съжалявам за майка ти – обади се Уила. – Ти беше много смел в онзи рудник. Ако не беше ти, нямаше да оживея.
Гейбриъл погледна косо към Шон.
– Той ме измъкна навън. Нямаше да се справя, ако не беше мистър Шон.
Уила се огледа във временното си жилище, после пак се обърна към Гейбриъл.
– Имал е дъщеря. Казвала се е Типи.
– Да. Беше много болна. Мистър Сам понякога ми позволяваше да й чета.
– Джейн Остин. Казвал ми е.
– Много ли ти говореше за нея? – попита Шон Уила.
– Не много, но си личеше, че мисли за нея непрекъснато. – Тя погледна баща си. – Веднъж се опитах да избягам и едва не паднах в една пропаст. Мистър Сам ме спаси. Хвана ме на самия ръб.
Тък се размърда неловко.
– Всичко това е минало, Уила. Не бива да мислиш повече за тези неща, скъпа. Всичко свърши.
Уила кършеше пръсти.
– Знам, татко, но част от мен… – Наведе се напред. – Той загуби дъщеря си, нали? Загуби Типи?
Мишел и Шон се спогледаха.
– Да, така е – отвърна той. – Но баща ти е прав. Не бива да мислиш толкова много за тези неща.
Тък погледна Гейбриъл. Беше ясно, че не е във възторг от факта, че някой, свързан със Сам Куори, е в дома му и близо до дъщеря му, било то и невинно малко момче.
– Значи сега е при вас. Как вървят нещата? – попита Тък. Тонът му ясно показваше, че според него не вървят както трябва.
– Всичко е чудесно – отвърна твърдо Мишел. – Записахме го тук за новата учебна година. Издържа изпит по алгебра, макар че се записа само в седми клас, а езиковите му умения са извън всяка класация.
– Знае испански и индиански език – добави Шон.
– Това е чудесно – отбеляза Тък неискрено.
– Това е чудесно – каза Уила на Гейбриъл. – Сигурно си много умен.
Гейбриъл сви рамене.
– Като всички съм. Имам много да уча, а всичко тук е…
– Много различно? – подсказа му Уила. – Мога да ти помагам за някои неща.
Тък се засмя глухо.
– Е, скъпа, ти самата ще си достатъчно заета. Сигурен съм, че мистър Кинг може да се грижи за момчето както трябва.
Мишел погледна Уила.
– Благодаря ти, Уила. Много мило от твоя страна. – Погледна баща й и добави: – И, кой знае, двамата може да станете истински приятели.
По-късно Тък дръпна Шон и Мишел настрана, докато Уила показваше стаята си на Гейбриъл.
– Не можете да си представите колко съм ви благодарен за това, което направихте. Уила ми разказа какво се е случило. Цяло чудо е, че оцеля. Че и вие оцеляхте.
– Вероятно не ти се иска да го чуеш, но не друг, а Сам Куори се върна в рудника, за да спаси Уила. Ако не го беше направил, тя нямаше сега да е тук.
Тък се изчерви.
– Да, сигурно. Ако обаче същият този негодник не я беше отвлякъл, Уила нямаше изобщо да попадне в рудника и Пам щеше да е жива.
– Прав си. Говорил ли си със сестра си напоследък?
– Почти не. Дан искаше да вземе Уила да попътува с него по време на кампанията, но…
– … но си помисли, че ще прилича на използване…
– Нещо такова, да.
– Тък, децата наистина се нуждаят от теб. Според мен няма да е зле да оставиш съдружника си Дейвид Хилал да поеме нещата за известно време. – Шон млъкна за момент и добави: – Само стой настрана от жена му.
Тък се изненада, но преди да успее да реагира, Шон сложи ръка на рамото му и каза:
– А ако се доближиш до Касандра Малори, аз лично ще бръкна в гащите ти и ще ти го отрежа, кучи сине!
Тък се засмя, но после си даде сметка, че Шон говори съвсем сериозно.
Докато вървяха към колата, Уила излезе от къщата и изтича при тях. Подаде им три плика.
– Какво е това? – попита Мишел.
– Благодарствени писма. За всичко, което направихте за мен.
– Скъпа, не беше нужно да го правиш.
– Майка ми казваше, че винаги трябва да се пишат благодарствени писма, а и аз самата исках да направя.
Гейбриъл стисна своя плик, сякаш беше най-скъпото нещо на земята.
– Много мило, Уила. Благодаря ти.
Уила ги погледна с големите си очи и каза:
– Мразя мистър Сам за онова, което направи с мама.
Гейбриъл погледна надолу и отстъпи назад.
– Знам, скъпа – каза Мишел. – Не мисля, че е искал майка ти да пострада, но при всички случаи вината е негова.
– Малко преди да ме пусне обаче ми каза, че ако обичаш, трябва да си готов и да мразиш. Струва ми се, че искаше да каже, че ако някой нарани някого, когото обичаш, ще намразиш този някой. Съвсем естествено е.
– Може би – съгласи се Шон смутено, защото не знаеше докъде може да стигне това.
– Мисля, че мистър Сам обичаше дъщеря си.
– И аз мисля така – каза Мишел тихо и разтри очи.
– Обичаше я – обади се Гейбриъл. – Без съмнение.
– И понеже някой я е наранил, той го е мразел.
– Може би е така – каза Шон.
– Освен това обаче той каза, че винаги трябва да можеш да се освободиш от омразата, защото иначе ще те разяде отвътре. И няма да допусне никаква любов.
Уила вдигна очи към Гейбриъл. Двете деца се гледаха дълго време.
– Мисля, че мистър Сам е бил прав, Уила. И за двама ни.
Една сълза капна върху новата риза на Гейбриъл. Сълзи се стичаха и по лицето на Уила.
Мишел се обърна настрана, а Шон въздъхна.
– Значи вече няма да го мразя – заяви Уила.
Сега очите на Мишел се насълзиха и тя се опита да се скрие зад гърба на Шон.
– Добре, Уила – каза той с дрезгав глас. – Това е чудесна мисъл.
Уила прегърна тримата един след друг и изтича обратно в къщата.
Шон, Мишел и Гейбриъл останаха на място още малко.
– Хубаво е да имаш такива приятели – обади се тихо Гейбриъл.
– Да – съгласи се Мишел. – Хубаво е.
В деня на изборите, подпомогнат от мълвата за собствения му героизъм и драматичното завръщане на племенницата му, Дан Кокс спечели втори мандат в Белия дом с преднина, каквато дотогава не беше регистрирана в президентски избори в Америка.
Два месеца след встъпването в длъжност Мартин Детерман, който напоследък работеше денонощно върху материала на живота си, най-накрая успя да го публикува в „Уошингтън Поуст“ на девет страници. Той мъдро описваше дългогодишните усилия на Сам Куори, но добавяше и професионалния си нюх на разследващ журналист и най-важното – солидни доказателства. Материалът му беше подкрепен с факти и източници, толкова педантично изброени, че всички медии по света веднага разпространиха новината, а някои дори добавиха нови, още по-добре прикривани факти от миналото на Дан Кокс.
И Марти Детерман беше номиниран за „Пулицър“.
Възмущението, което се надигна в цялата страна, помете Дан и Джейн Кокс. Един дъждовен ден през април Дан Кокс, унизен и опозорен, направи обръщение към сънародниците си от Овалния кабинет и обяви, че по обяд на следващия ден ще подаде оставка.
Което и направи.
89
Месец след оставката на Дан Кокс, Шон и Мишел отидоха още веднъж до „Атли“.
Типи Куори беше погребана до майка си в гробището на близката църква. Въз основа на показанията, дадени от Шон и Мишел за смъртта на Сам Куори, имуществото му беше предадено на Рут Ан Мейкън по силата на завещанието, което Шон беше открил в мазето, тъй като смъртта на Куори предшестваше нейната, макар и с малко.
Това означаваше, че като единствен жив наследник на Рут Ан Гейбриъл наследяваше имотите на Сам Куори. Шон се зае с правната страна на въпроса чрез адвокат от Алабама. Смятаха да продадат осемдесетте хектара на предприемач, който беше готов да плати достатъчно, за да може Гейбриъл да завърши колеж и да му остане значителна сума.
След като приключиха срещата с адвоката и представителите на предприемача, те се отправиха към наетата кола, но ги спря глас:
– Здравейте…
Обърнаха се и видяха мъж с кафява кожа, дълга до раменете бяла коса, широкопола сламена шапка и сбръчкано лице. Стоеше близо до мястото, където някога беше верандата на къщата.
– Здравей – отговори Шон.
Отидоха при него.
– Ти ли си Фред? – попита Мишел.
Фред кимна и пристъпи към тях.
– Аз съм Мишел, а това е партньорът ми Шон.
Ръкуваха се и се загледаха в мястото на някогашната къща.
– Познавахте ли Сам? – попита Фред.
– Малко. Предполагам, че и ти си го познавал?
– Беше добър човек. Носеше ми цигари и „Джим Бийм“. Ще ми липсва. Всички те ще ми липсват. Останах единствено аз, след като Гейбриъл вече не живее тук. При мен бяха дошли двама индианци, но си тръгнаха.
– Коасати ли? – попита Мишел.
– Да. Загубеното племе. Откъде знаеш за тях?
– Хрумна ми.
– Чух, че имотът се продава. Вие участвате ли в това? Видях, че се срещнахте с някакви хора.
– Така е. Гейбриъл обаче ни каза за теб, така че има условие да има място за теб и за фургона ти.
Фред се усмихна мрачно.
– Съмнявам се, че ще има някакво значение.
– Защо?
Фред се закашля.
– Докторът каза, че ми остават само още няколко месеца. Белите дробове.
– Съжалявам – каза Шон.
– Няма за какво. Аз съм стар. И бездруго трябва да умра. – Той сложи малката си длан върху ръкава на Мишел. – Искате ли да дойдете в караваната ми да пийнете бира? Близо е. А и в караваната ми никога не е влизала толкова красива млада жена.
Мишел се усмихна.
– Може ли едно момиче да откаже такава покана?
Седнаха в малката каравана, отвориха си по бутилка бира, а Фред започна да им разказва истории за Сам, Гейбриъл и живота в „Атли“.
– Винаги съм знаел, че Сам е нещастен. Криеше го, не искаше да го показва, но аз го знаех.
Шон отпи глътка бира и кимна.
– Мисля, че си прав.
– Сам много уважаваше нашата култура. Непрекъснато ме разпитваше за нея. За символите и ритуалите ни.
Шон стана.
– Фред, на ръката на Сам видях един символ.
Шон го нарисува в прахта върху паянтовата маса.
– Четири линии. Една дълга, пресечена от две перпендикулярни, дълги в двата края, и една перпендикулярна къса, в средата.
Фред кимна още преди да е свършил.
– Аз му казах за това. В нашата култура този знак означава духовна защита. Лявата линия означава „жена“. Дясната линия означава „мъж“. Дългата линия между тях означава „невинни деца“.
– А какъв е смисълът на цялото? – попита Шон.
– Смисълът е, че родителите трябва винаги да защитават децата си.
Шон погледна Мишел.
– Благодаря ти, Фред. Това изяснява нещата.
По обратния път към летището Мишел попита:
– Как така хора като Дан и Джейн Фокс успяват да стигнат толкова далеч?
– Тя е силна и безкомпромисна и е готова на всичко. Той има таланта да се харесва на хората. Истински народен човек.
– Само това ли е необходимо? Бог да ни е на помощ!
– Има си цена, разбира се.
– Така ли? – попита тя скептично.
– Знаеш, че един ден всичко може да рухне.
– Тази цена не ми се вижда достатъчна, съжалявам.
– Повярвай ми, оставката от президентския пост е само началото. Чакат ги поне две десетилетия даване на показания и съдебни дела. И ще са големи късметлии, ако отърват затвора.
– Да се надяваме, че не са чак такива късметлии.
Продължиха още няколко километра и тогава Шон се обърна назад и извади нещо от чантата си. Мишел, която шофираше, погледна към него.
– Какво е това?
– Папката, която хвърли в контейнера за боклук вечерта, когато влезе в кабинета на Хорейшо Барне.
– Какво? Защо?
– Свих зад ъгъла навреме, за да видя, че я хвърляш. Извадих я и я изсуших. Не съм я чел, Мишел. Не бих го направил. Мисля си обаче, че ще искаш да я запазиш.
Мишел погледна листовете.
– Благодаря, но не ми е нужна. С баща ми вече оправихме нещата.
– Значи знаеш какво има вътре?
– Знам достатъчно, Шон.
Кацнаха на летището във Вашингтон и Мишел изкара джипа си от паркинга. След още половин час бяха в апартамента й. Бяха решили засега Гейбриъл да живее с Мишел, но Шон да се грижи за момчето не по-малко от нея.
Тази вечер обаче Гейбриъл щеше да спи в къщата на Чък Уотърс. Агентът на ФБР имаше шест деца, три от които на възраст, близка до възрастта на Гейбриъл, а и ветеранът с кисела физиономия много обичаше деца. Само за няколко месеца Гейбриъл се сприятели със синовете му. Шон подозираше, че Чък иска да привлече интелигентното момче на работа във ФБР, след като завърши колеж, но му беше казал ясно една вечер, докато се хранеха тримата с Мишел, че трябва да се цели по-високо.
– Колко по-високо?
– Сикрет Сървис, разбира се – бе отвърнала Мишел.
Сега тя остави ключовете от джипа на кухненския плот.
– Вземи си бира – каза тя. – Аз ще взема душ и ще се преоблека. После можем да хапнем.
– Ще се обадя на Чък, за да видя как е Гейбриъл – усмихна се Шон. – Настойничеството не е чак толкова лошо нещо.
– Аха. Това е, защото не си видял безсънните нощи и мръсните памперси.
Шон взе една бира, седна на канапето и се обади на Уотърс. Гейбриъл, каза агентът, е много добре. Гласът на момчето потвърди думите му. Шон затвори телефона и чу, че Мишел пуска душа. Той включи телевизора, но сюжетът на криминалната драма, на която попадна, беше като съшит с бели конци в сравнение с реалните събития, на които бе станал свидетел неотдавна. Изключи телевизора. Затвори очи и се опита да забрави последните няколко месеца.
Когато отвори очи, Мишел още не беше дошла. Погледна часовника си. Бяха минали петнайсет минути. Откъм спалнята не се чуваше нищо.
– Мишел?
Никакъв отговор.
– Мишел?
Той промърмори нещо недоволно, стана и отиде да погледне. След всички безумни неща, които бяха преживели… кой знае? Той извади пистолета и бавно се промъкна по късия коридор. Запали лампата с лакът.
– Мишел?
Отвори вратата на спалнята.
През вратата на банята проникваше слаба светлина.
– Мишел? – попита с по-мек глас той. – Добре ли си? Да ме ти е лошо?
Чу, че тя включва сешоар, и въздъхна облекчено. Обърна се, за да се върне във всекидневната, но не го направи. Остана на място, загледан в светлата ивица под вратата на банята.
След още няколко минути сешоарът спря и Мишел излезе от банята, с дълга бяла хавлия и все още влажна коса. Нямаше и следа от изкусителните номера на Касандра Малори. Тялото на Мишел беше напълно скрито. Нямаше и следа от грим. И въпреки това за Шон и дума не можеше да става за сравнение. Жената, която гледаше сега, беше най-красивата на света.
– Шон? – извика тя изненадано. – Всичко наред ли е?
– Дойдох да видя как си – отговори той. – Много се забави и се разтревожих. – Той смутено наведе глава. – Е, виждам, че всичко е наред. Искам да кажа… изглеждаш фантастично.
Обърна се, за да излезе.
– Ще те чакам оттатък. Може да отидем да хапнем…
Но преди да стигне до вратата, тя се озова до него, хвана го за ръката и го задърпа навътре в стаята.
– Мишел?
Тя измъкна пистолета му и го остави на бюрото.
– Ела.
Отидоха до леглото и седнаха един до друг. Тя свали хавлията и започна да разкопчава ризата му. Той погали бедрото й.
– Сигурна ли си?
Пръстите й замръзнаха за миг.
– А ти?
Шон вдигна ръка към устните й и прокара по тях показалеца си.
– Мисля, че отдавна съм сигурен.
– И аз.
Мишел легна на леглото и го притегли към себе си.
