Текст книги "Първото семейство"
Автор книги: Дейвид Балдачи
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 12 (всего у книги 29 страниц)
34
Шон успя да се качи на самолет за Нашвил още същата вечер. Мишел го взе от летището. По пътя към дома на баща й Шон разказа какво е открил за Тък и Касандра Малори.
– Имам чувството, че с радост бих й сритала задника – отбеляза Мишел.
– Най-малкото изобщо няма да ти е трудно да го откриеш.
– Кой е бил мъжът, с когото се е срещала Пам? Онзи, с когото Тък е мислел, че му изневерява?
– Не ми остана време да проуча.
След няколко секунди мълчание Шон попита:
– Наистина ли мислиш, че баща ти е убил майка ти?
– Не знам какво да мисля. Знам само, че някой я е убил, а баща ми се държи като главния заподозрян.
– Полицаите споделят ли подозренията ти?
– Той е бивш шеф на полицията, а брат ми Боби е на служба там. Общо взето, ченгетата гледат да прикриват своите.
– Ако обаче доказателствата дадат определена насока, ще трябва да действат.
– Знам – отвърна тя напрегнато.
– Говори ли с тази жена… Дона?
– Още не. Надявах се да говорим с нея заедно.
Той сложи ръка на рамото й.
– Мишел, разбирам, че е трудно. Но заедно ще се справим.
– Знам, че имаш предостатъчно работа по случая „Дътън“. Първата дама и така нататък. Чувствам се виновна, че те въвличам в това тук.
– Бива ме да върша много неща едновременно. Би трябвало вече да го знаеш – усмихна се Шон окуражително.
– Оценявам помощта ти.
– Разпитаха ли съседите? Някой видял ли е нещо?
– В съседната къща е имало парти край басейна. Внучката на собственика станала на шестнайсет. По цялата улица е имало паркирани коли. Много шум и музика. Никой обаче не е видял нищо подозрително.
– Може би все пак ще излезе нещо – окуражи я той.
Къщата на Максуел беше препълнена, така че Мишел беше запазила стая за Шон в местен хотел. Той остави чантата си там и двамата се върнаха в къщата. Шон изказа съболезнованията си на всички и после Мишел го заведе в задния двор.
– Погребението е утре – каза тя.
– Братята ти, изглежда, се чудят какво правя аз тук.
– Нека се чудят.
– Те подозират ли баща ви?
– Дори и да го подозират, никога не биха признали.
– А за теб не е проблем да признаеш?
– На чия страна си?
– На твоя както винаги. Откъде искаш да започнем?
– Взех бележника на майка ми с адреси и телефони. Там фигурира Дона Ротуел. Няма друга Дона, така че сигурно е въпросната. Знам, че е доста късно, но ми се иска да й се обадим и да отидем да поговорим с нея сега.
– Под какъв претекст?
– Че искам да се запозная с приятелките на майка ми. Би могла да ми разкаже различни истории. Случки, които да ме отведат при убиеца.
– А ако този човек наистина се окаже баща ти?
– Не мога да допусна точно това правило да има изключения. Ако е той, той е.
Дона Ротуел се съгласи да се срещне с тях въпреки късния час. Беше прехвърлила шейсет, висока около един и седемдесет, със стегната атлетична фигура. Прическата й бе безупречна, гримът й – също. Излъчваше топлота и жизненост. Къщата й беше на около шест километра от дома на Максуел. Беше голяма, богато обзаведена и безупречна. Вратата им отвори жена с униформа на прислужница. Дамата очевидно разполагаше с пари, а от безбройните снимки и сувенири, подредени по рафтове и масички, ставаше ясно, че е пътувала много, и то със стил.
– Съпругът ми Марти беше шеф на голяма компютърна фирма и се оттегли рано. Заедно си живеехме добре – обясни Дона.
– Съпругът ви е починал? – попита Шон.
– Преди пет години.
– И не сте се омъжвали повторно?
– С Марти бяхме заедно още от колежа. Не мисля, че вече мога да намеря нещо толкова добро, така че защо да рискувам? Срещам се с мъже обаче. Дори в момента имам постоянна връзка. Знам, че се държа като ученичка, но нещата правят пълен кръг, ако живееш достатъчно дълго.
– Значи сте били близки с майка ми?
– Правехме доста неща заедно. Майка ти беше забавна. Знам, че всичко това е ужасно тъжно и потискащо, но трябва да знаеш, че майка ти умееше да се забавлява.
– А баща ми?
Дона взе коктейла си и отпи, преди да отговори.
– Той не излизаше толкова много. Обичаше да чете, или поне така ми каза Сали. Беше по-сдържан. Полицай, нали? Гледал е лошата страна на живота толкова много години. Вероятно това ти се отразява някак или поне до такъв извод стигнах аз. Може би те лишава от желанието да се забавляваш. Не знам. Но това са само мои разсъждения – добави тя бързо, вероятно забелязала смръщеното лице на Мишел. – Баща ти е свестен човек. Много приятен. Повечето жени тук смятат, че майка ти е извадила късмет.
– Сигурна съм. Значи вечерта, когато е умряла, майка ми е щяла да дойте тук?
Дона остави коктейла.
– Кой ти каза?
– Има ли значение?
– Предполагам, че не.
– Е, така ли беше?
– Бяхме говорили за такова нещо, разбира се. – Млъкна, като че ли за да събере мислите си. – Май наистина се канехме да правим нещо. Вечеря, може би да гледаме някой филм. Правехме го веднъж седмично.
– Не е било чак толкова отдавна. Не можете ли да си спомните със сигурност? – попита Шон любезно. – Полицията ще иска да знае съвсем точно.
Дона отново взе питието си.
– Полицията?
– Дона, майка ми не е умряла от естествена смърт. Полицията води следствие.
– Мислех, че е получила инфаркт и си е ударила главата, нещо такова…
– Уви, не е станало така.
– А как е станало? – След като никой от двамата не отговори, тя възкликна: – Да не би да ми казвате, че е била убита?
– Защо ти хрумна това? – попита Мишел.
– Защото, ако сърцето й не е спряло, ако не е ударила главата си и ако полицията разследва, какво друго може да е?
– Какво можеш да ни кажеш за живота на майка ми тук? С какви други хора се познаваше? Какво правеше?
Дона гледаше настрани, устните й се движеха, но от тях не излизаше никакъв звук. Най-накрая успя да каже:
– Ако наоколо се разхожда убиец…
– Никой не е казал, че става дума за това. Да се върнем към майка ми.
Дона допи остатъка от питието и каза бързо:
– Имаше много приятелки. Само жени, доколкото знам. Заедно правехме различни неща. Забавлявахме се.
– Мога ли да получа имената им?
– Защо?
– Защото искам да поговоря с тях. Както говоря с теб.
– Да не би да си се захванала и ти да разследваш? Майка ти ми каза, че си била в Сикрет Сървис, а сега си частен детектив.
– Вярно е. В момента обаче съм само дъщеря, загубила майка си. Ще ми кажеш ли имената?
Дона й ги продиктува заедно с адресите и телефоните.
Когато си тръгнаха, телефонът на Мишел иззвъня. Тя слуша известно време, после изруга:
– По дяволите!
– Какво има?
– Беше брат ми Бил. Ченгетата току-що са извикали баща ми за разпит.
35
Отидоха в полицията с Бил Максуел, но въпреки че Боби беше техен човек, научиха много малко и се наложи да чакат във фоайето и да пият блудкаво кафе от автомат. Два часа по-късно в коридора се появи Франк Максуел, изтощен и блед. Изненада се, че ги вижда.
Бил веднага сложи ръка на рамото му.
– Добре ли си, татко? Не мога да повярвам, че ни свиха този мръсен номер.
– Просто си гледат работата, Били. Точно както правиш и ти.
– Какво искаха? – попита Мишел.
– Както обикновено. Къде, какво, защо… – отговори Франк направо, без да я погледне.
– Ти какво им каза? – попита тя.
Този път я изгледа продължително.
– Истината.
Мишел се приближи до баща си.
– И тя е?
Бил застана между двамата и сложи ръка на рамото на сестра си.
– Защо не престанеш? Погребението на мама е утре, за бога!
– Знам! – сопна се Мишел и се освободи от ръката му. – Какво им каза, татко?
– Ще си остане между тях и мен. И адвоката ми.
– Адвокат? – изпъшка Бил.
– Разследват ме. Трябва да имам адвокат.
– Но ти не си направил нищо лошо.
– Не бъди глупав, Били. Невинни хора са влизали в затвора и преди, знаеш го не по-зле от мен. Имам право на адвокат като всеки друг.
Върнаха се у дома заедно. Франк и Бил Максуел седяха на задната седалка.
Никой не каза нито дума през целия път.
По-късно, когато Шон тръгваше към хотела си, каза на Мишел:
– Остани при баща си. Аз ще взема списъка с приятелките и ще започна да ги обикалям сутринта преди погребението.
– Не. Искам да съм с теб.
– Семейството ти…
– Четиримата ми братя са при него. Няма да му липсвам. Така може би е по-добре, защото с баща ми не се разбираме особено.
– Добре. Тогава до утре сутринта.
– Рано сутринта – уточни тя.
В хотелската си стая Шон атакува минибара и проведе няколко телефонни разговора.
Тък Дътън беше изписан от болницата. Шон се обади на сестрата на Пам Дътън в Бетезда. Тя му каза, че Тък дошъл, взел двете си деца и отишли в къща под наем. Шон имаше мобилния номер на Тък, така че се опита да се свърже с него.
Някой се обади на второто позвъняване.
Не беше Тък.
– Джейн?
– Здравей, Шон.
– Чух, че Тък се преместил в къща под наем с децата.
– Така е. Помагам им да се настанят.
– Къде е това място?
– Във Вирджиния. Къща близо до спирка „Виена“ на метрото. Понякога ФБР я използва, за да настанява командировани агенти. Разбира се, от Сикрет Сървис също са тук.
– Как са Тък и децата?
– Не са много добре. Ти напредваш ли?
– Да. Можеш ли да ми дадеш Тък?
– Кажи каквото има на мен.
– Не, трябва да говоря лично с Тък.
Шон чу неодобрителен звук от другата страна, който му даде да разбере недвусмислено, че Джейн не е във възторг от такова пренебрегване. Въпреки това след малко чу гласа на Тък.
– Какво има, Шон?
– Джейн до теб ли е?
– Да, защо?
– Когато чуеш каквото имам да ти кажа, ще ти е нужно уединение. Отиди някъде.
– Но…
– Отиди някъде!
– Аха… почакай.
Шон чу как шепне нещо, после някакви други шумове му подсказаха, че е отишъл в друга стая. Чу затваряне на врата.
– Добре, за какво става дума?
– Бях в Джаксънвил.
– За какво? – попита Тък троснато.
– За да се попека на слънце.
– Шон…
– Знам всичко, Тък. Всъщност знам повече и от теб.
– Казах ти, че…
– Прекарах целия следобед с ексхибиционистката Касандра. След като Грег Доусън й плати каквото се бяха разбрали.
Тък извика:
– Грег Доусън?!
– Намали децибелите, Тък. И бездруго оглушавам достатъчно бързо. Ето за какво става дума. Доусън е разбрал за теб и Касандра и сега дамата работи заедно с него, за да не получиш голямата държавна поръчка. Сигурен съм, че има снимки как се гушкате, с които да се позабавлява Министерство на вътрешната сигурност.
– Този задник! И тази кучка!
– Аха. Между другото, това е чудесен урок на тема защо човек трябва да предпочита съпружеската вярност.
– Не си казал на Джейн…
Шон го прекъсна.
– Не е моя работа. Според мен си пълен боклук, защото си постъпил толкова гнусно с жена си, а тя е майка на децата ти, но моето мнение е без значение.
– Тя се захвана с мен, Шон. Кълна се. Съблазни ме.
– Време е да пораснеш, Тък. Манипулаторки като Касандра винаги си намират леваци като теб. Така живеят. Твоето задължение на щастливо женен мъж е било да й кажеш къде точно да отиде. По дяволите! Дори и аз го направих, когато ми скочи, а съм сам! Можех да се възползвам без никакви угризения! За щастие обаче ме спаси добрият вкус. Все едно. Не съм брачен консултант и не заради това ти се обадих.
– Тогава за какво?
– Според Касандра си се прибрал по-рано, защото двамата сте се скарали заради Пам и евентуалната й изневяра. Така ли е?
– Ами…
– Или започни да ми казваш истината, или търси Уила сам, ясен ли съм?
– Да, така е.
– Щеше да е много хубаво, ако го бях научил по-рано, Тък – каза Шон.
– Аз… бях объркан, а и ударът по главата…
– Касандра каза, че си дочул някакви разговори и дори си видял Пам с някакъв тип.
– Така е. Не можех да повярвам, че ми изневерява.
– Да, бе! Такова нахалство, представи си само! Знам, че самолетът ти е кацнал по-рано. Каза, че не си спирал по пътя, така че искам да знам какво прави през единия час от тръгването ти от летището до пристигането ти у дома?
– Как успя да…
Шон го прекъсна нетърпеливо.
– Аз съм детектив, Тък, такава ми е работата. Губим си времето, а детето ти е там някъде с хора, които вероятно са склонни към насилие. Кажи ми какво прави през това време. И ако пак опиташ да ме излъжеш, ще дойда при теб и ще те сритам по задника и никакви агенти няма да могат да те опазят!
– Бях пред къщи – отговори Тък бързо.
– Пред твоята къща?
– Да. Наблюдавах. Пам смяташе, че още съм в Джаксънвил, и може би щеше да покани приятеля си у дома. Исках да ги хвана на място. Никой не се появи обаче, така че вкарах колата в гаража и се прибрах.
– И какво точно смяташе да направиш, ако онзи се беше появил?
– Да направя? Не знам. Сигурно щях да го сритам по задника…
– И да признаеш пред Пам своята изневяра и да я оставиш тя да ти срита задника?
– Виж какво, ти попита, отговорих ти. Нямам нужда от проповеди, ясно ли е?
Нещо в обяснението обаче не беше както трябва.
– Къщата ти е на края на дълга алея, от двете страни на която има само дървета. Откъде си наблюдавал?
– Алеята прави завой, при който има пролука между дърветата, в източната страна на имота. Оттам се виждат вратата и гаражите.
– Било е нощ. Тъмно.
– В колата си имах бинокъл.
– Така, случайно?
– Добре де, бях го взел нарочно, специално за случая.
– И докато наблюдаваше собствената си къща, видя ли случайно някой, който не би трябвало да е там?
– Не. Нямаше жива душа.
– Очевидно е имало някого, Тък. Онези не са били в къщата, докато си я наблюдавал, защото в противен случай щеше да чуеш писък. Те също са наблюдавали, преди да ударят, видели са те и са изчакали да влезеш.
– Щях да ги видя.
– Не, нямаше да ги видиш. Очевидно са знаели какво правят за разлика от теб.
– По дяволите! – изсумтя Тък.
– Какво успя да чуеш от онези телефонни разговори? И колкото може по-подробно.
– Бяха два. Случи се така, че с Пам вдигнахме едновременно. От различни стаи. Чух гласа на онзи тип. Каза нещо в смисъл, че иска да се срещнат. Скоро. – Пам искаше да е по-късно. – Чух само това, после се ядосах и затворих.
– А втория път?
– Минавах покрай спалнята. Пам мислеше, че вече съм излязъл, но си бях забравил чантата и се върнах, за да я взема. Говореше тихо, но все пак успях да чуя, че след два дни заминавам и могат да се срещнат тогава.
– И какво се случи?
– Само се престорих, че заминавам. Смених полета си и я проследих. Отиде в кафене, на половин час път.
– И видя ли мъжа?
– Да.
– Цвят на косата, телосложение, раса, възраст?
– Едър. Висок колкото теб. Знам, защото се изправи, когато Пам влезе. Бял, с къса черна коса, леко прошарена. Може би на около петдесет. Имаше вид на бизнесмен.
– И какво направи ти?
– Чаках в колата около половин час. После Пам излезе и си тръгнах.
– А защо не изчака онзи да излезе и да го попиташ за какво става въпрос?
– Казах ти, беше едър.
– Само заради това ли?
Той не отговори.
– Тък. Слушам.
– Добре, добре. Беше облечен в костюм. Видях ги да преглеждат някакви документи. Нямаше нежности. Изведнъж ми мина през ум…
– Какво? Че може да не й е любовник? Че може да е адвокат и Пам мисли за развод?
– Или че е частен детектив като теб и Пам го е наела, за да ме следи.
Вероятно заради това е искала да се срещне с мен.
– Един момент. Ако си мислил така, защо онзи ден се върна по-рано от Флорида? Каза ми, че си искал да ги хванеш и може би да сриташ онзи по задника. Току-що обаче призна, че си се чупил, защото типът бил едър. Призна, че си го взел за частен детектив. Престани да ме лъжеш. Искам истината.
– Не е удобно, Шон.
– Тък, искаш ли да видиш Уила, или не?
– Що за въпрос е това? Разбира се, че искам.
– Тогава забрави неудобството си и ми кажи истината.
– Мислех – изстреля Тък в отговор – да го причакам пред къщи и да се опитам да го купя, за да е на моя страна.
– Защо?
– Очевидно поради същата причина, която обяснява действията на Доусън. Ако Пам разбереше за похожденията ми и се разчуеше, договорът щеше да отиде по дяволите. Не можех да го допусна, Шон. Бях работил твърде много за него и той означаваше всичко за мен.
Една голяма част от Шон искаше някак да се провре през мъглата от телефонни импулси и да размаже Тък Дътън на пихтия.
– Да, очевидно за теб е означавал доста повече от брака ти. А тази история, която ми пробута Джейн в болницата? Че съдружникът ти искал да те принуди да му продадеш дела си на безценица, защото си бил закъсал за пари? Всичко това са дивотии!
– Така е, не е съвсем вярно.
– Джейн знаеше ли, че не е истина?
– Просто искаше да ме защити, Шон. Винаги го е правила. А аз непрекъснато я разочаровам.
– Слушай, мислиш ли, че Пам може да е записала някъде нещо, което да ни отведе при едрия мъж с костюма? Или може би има визитка, ако е бил адвокат или частен детектив?
– Защо? Та той няма нищо общо с Уила и случилото се с Пам. Вероятно има връзка единствено с флирта ми с Касандра.
– Тък, ще отклониш ли ума си за миг от чатала си, за да помислиш? Че има връзка единствено с флирта ти с Касандра е само една теория, и то не съвсем правдоподобна. Помисли малко, става ли? Кой би убил Пам и би отвлякъл Уила заради държавната поръчка? Доусън вече те е бил прецакал чрез Касандра, така че не му е трябвало да го прави. Имате ли друг конкурент, готов да рискува да получи смъртна присъда заради този контракт?
– Не, нямаме. Битката за държавните поръчки е жестока, но не чак толкова.
– Браво. Благодаря ти, че използва логичното си мислене. Друга версия е, че онзи тип е свързан с изчезването на Уила и смъртта на Пам, а няма нищо общо с твоята каша.
– Възможно ли е такова нещо? Защо ще се обажда на Пам и ще иска да се срещне с нея, ако се готви да постъпи така?
– Никога ли не си чувал за срещи под фалшив претекст с цел получаване на вътрешна информация? Мислех, че вие, които се занимавате с държавни поръчки, сте спецове в тази област.
– О, да… – каза Тък. – Май разбирам какво имаш предвид.
– Каза ли на ФБР за тези неща? За Касандра и мъжа, когото си видял с Пам?
– Разбира се, че не. Чакай малко… Трябваше ли?
– Не питай мен. Аз не съм ти юридически съветник. А когато се върна в града, ще трябва да изясня някои неща със сестра ти.
– Когато се върнеш? Къде си сега?
– В Тенеси.
– Защо?
– Заради едно погребение.
– Боже… щях да забравя. Погребението на Пам е в петък. Джейн ще се погрижи за всичко.
– Сигурен съм, че ще го направи.
– Ще се върнеш ли дотогава?
– Да, ще се върна. Само че… Ето какво. Ще отида на погребението заради Пам, не заради теб. И… докато си говорим откровено, кажи ми, Уила ли беше осиновеното дете?
– Какво? – попита Тък шокиран.
– При аутопсията се установи, че Пам е имала две раждания с цезарово сечение и че не е можела да ражда по нормалния начин. Имате три деца, значи едното трябва да е осиновено. Уила ли е?
Тък затвори телефона.
– Благодаря за отговора – каза Шон сам на себе си.
36
Куори измъкна голямата халка с ключове, намери който му трябваше и отвори дебелата десет сантиметра врата, поставена там преди близо двеста години. „Атли“ представляваше динамична смесица от стилове – беше отчасти рожба на заможния Юг, отчасти – творение на полуграмотни бели, отчасти – отражение на американската история. Последното се илюстрираше от помещението, в което Куори влизаше сега. Беше под голямата къща, вкопано толкова дълбоко в земята, че никога не можеше да се отърве от сладникавата миризма на твърда червена глина. Тук предците на Куори бяха затваряли най-непокорните си роби за продължителни периоди, така че да не подстрекават останалото „несвободно“ население. Куори беше махнал от стените халките за оковаване на китки и глезени, както и преградите, които бяха отделяли затворниците едни от други, за да не би да се почувстват силни в множеството си. Можеше да живее и без тази част от фамилната си история.
Тук долу бяха умирали хора. Куори знаеше за това от отличния архив, оставен от семейството му на робовладелци. Мъже, жени, дори деца. Понякога, когато слизаше нощем, имаше чувството, че чува стоновете им, последните издихания, едва доловимите прощавания.
Затвори вратата зад себе си и заключи. Както правеше винаги, погледна дългите бразди, оставени от нокти на хора, стремящи се към свободата си, върху рязания с ръчен трион дъб. Ако се вгледаше достатъчно внимателно, човек би могъл да види по дървото стари следи от кръв. От същите архиви Куори знаеше, че никой не е успял да избяга оттук.
Сега стените бяха скрити зад боядисани шперплатови плоскости. Съвсем сам беше направил рамките върху стените, а после със здрав чук и собствените си ръце беше наковал дебелите плоскости. Работата не беше лека, но усилията му доставяха удоволствие. Винаги предпочиташе да прави неща, от който в края на деня се чувстваше уморен.
И върху шперплатовите плоскости сега бяха представени резултати от усилия, отнели цели години от живота на Куори. Имаше ученически черни дъски, които бе взел от училища, осъдени да бъдат разрушени, както и бели дъски за писане с маркер, които бе купил евтино от фалирали фирми, разпродаващи имуществото си. Повърхностите им бяха изписани с прецизния наклонен почерк на Куори, усвоен в частното домашно училище. Линии свързваха отделни бележки, а други линии пресичаха списъци с факти. Навсякъде имаше кабарчета с червени, сини и зелени пластмасови главички, свързани с конци. Приличаше на някакво произведение на изкуството, създадено от математик или физик. Понякога имаше чувството, че е нещо като Джон Наш в този малък кът в Югоизточна Алабама. С изключение на параноята и шизофренията му. Една от съществените разлики между него и физика нобелов лауреат беше, че в неговите писания нямаше нито сложни формули, нито числа, ако не се броят някои дати. В голямата си част това бяха думи, които разказваха една сложна история.
Именно тук, нощ след нощ, Куори беше събирал на едно място отделните късчетата от историята. Откакто се помнеше, умът му винаги схващаше света като движение на твърди тела и течности. Когато за пръв път разглоби двигател, успя да си представи съвършено ясно как искрата запалва горивото и всички следващи процеси в системата с вътрешно горене. Дори и най-сложните схеми и чертежи, които за обикновените хора бяха непонятни ребуси, за него бяха ясни като бял ден.
Същото беше и с всичко останало – самолети, оръжия, земеделско оборудване с толкова сложни части, че дори професионални монтьори понякога се напиваха до безпаметност, тъй като не можеха да се справят. Куори обаче не помнеше случай да не е разбрал как нещо работи. Вярваше, че е наследил дарбата от майка си, тъй като похотливият му баща, расистът, не умееше да запали дори двигателя на колата с ток от външен акумулатор. Куори беше от една бързо изчезваща порода американци, които наистина умеят да правят всичко.
Докато наблюдаваше творението на живота си, му мина през ум, че то представлява определена комбинация от време, място и възможности, нещо като карта със съкровище, която го е отвела там, където би трябвало да стигне. Която го е накарала да направи каквото е трябвало. И каквото трябваше да продължи да прави и в бъдеще. В близкото бъдеще.
В средата на стаята имаше стари очукани шкафове за папки, в които беше събрал проучванията, помогнали му да запълни празнините по стените. Беше пътувал много, беше говорил с много хора и беше изписал стотици страници, които държеше в шкафовете – макар че истинските плодове на проучванията му бяха по стените.
Погледът му се спря в единия край на „мозайката“, където всичко беше започнало, и постепенно стигна до другия край, където всичко беше обобщено. От единия до другия край точките най-накрая бяха свързани. Някои сигурно биха сметнали, че стаята е убежище на маниак. Куори би се съгласил с това. За него обаче тя съдържаше и единствения път към най-трудно постижимата цел на света.
Не само истина, но и справедливост. Те не бяха непременно взаимно изключващи се, но Куори беше установил, че е ужасно трудно да се съчетаят. Никога не се беше провалял в нищо, което беше решавал да постигне. И все пак умът му често се рееше над възможността да се провали именно в това.
Отиде в далечния ъгъл, където имаше малко пространство, отделено с дървена преграда, и погледна металните контейнери, сложени там заедно с тръби, измервателни прибори и маркучи. На дървен тезгях имаше и остатъци от оловна изолация за проводници. Той потупа един контейнер и брачната му халка издрънча по метала.
Най-брилянтният му удар.
Заключи вратата, отиде в библиотеката, сложи си ръкавиците, мушна лист в пишещата машина и се зае да пише. Появяващите се на хартията думи не бяха нови за него и не криеха изненади. Те бяха в главата му отдавна. Привърши, сгъна страницата, извади от джоба си ключ, пусна го в предварително адресиран плик заедно с писмото, запечата плика и се качи на стария пикап. Този път пусна писмото в кутия на триста километра – в Кентъки.
Върна се в „Атли“ сутринта. Макар и да беше шофирал цяла нощ, не беше уморен. Сякаш с изпълнението на всяка следваща стъпка от плана енергията му се подновяваше. Закуси с Гейбриъл, Даръл и Карлос, после помогна на Рут Ан да измие чиниите в кухнята. След шест часа работа на полето заедно със сина си беше плувнал в пот. Смяташе, че писмото ще стигне до предназначението си през следващите ден – два. Питаше се каква ли ще е реакцията им. Паниката, която ще последва.
Мисълта го накара да се усмихне.
След вечеря яхна един от конете си и отиде до караваната на Фред. Скочи на земята, седна на бетонния блок отпред, който служеше за стол, и раздаде на приятелите си индианци цигари и кутии бира „Ред Бул“. После влязоха в караваната и изслуша няколко истории, които Фред разказа за младостта си в резервата в Оклахома заедно със сина на вожда Джеронимо, както той твърдеше.
– Там не бяха ли чероки? – попита Куори небрежно, докато гледаше как помиярът на Фред се ближе и се търкаля в прахоляка в опит да се отърве от бълхите. – Джеронимо не беше ли апачи?
Фред го погледна. Изражението на лицето му, изсечено сякаш с кремък, бе едновременно развеселено и сериозно.
– Мислиш ли, че хората, които са като теб, могат да различават хората като мен?
Другите индианци се засмяха. Куори също се ухили и поклати глава.
– Защо тогава дойде тук? Така и не ми стана ясно.
Фред разпери късите си ръце.
– Тази земя е на племето ми. Дойдох си у дома.
Куори нямаше намерение да му казва, че земята не е на индианците, а е американска, собственост на семейството му. Харесваше този индианец. Обичаше да му носи „Джим Бийм“ и цигари и да слуша историите му.
Вдигна усмихнат бирата си.
– За пристигането у дома!
– За пристигането у дома! – извикаха всички заедно.
След няколко минути влязоха вътре, за да се отърват от комарите и да вдигнат още няколко безсмислени тоста. Един от индианците включи телевизора, намести антената и образът се изчисти. Даваха новини. Докато отпиваше, Куори премести поглед върху екрана и скоро престана да чува брътвежите на Фред.
Основна новина беше отвличането на Уила Дътън. Току-що беше изтекла информация, която до този момент не беше оповестявана публично. Когато чу каква е, Куори стана. По ръцете на мъртвата жена имало надписи. Букви, които нямали никакъв смисъл. Полицията се опитвала да ги разчете.
Куори скочи от най-високото стъпало на караваната направо в прахоляка и изплаши старото куче толкова много, че то изскимтя и се сви на кълбо. Когато Фред излезе на вратата, за да види какво става, Куори вече беше яхнал коня и препускаше към „Атли“. Фред поклати глава, промърмори нещо за побърканите бели хора и се прибра в караваната.
Куори откри Даръл в плевнята. Младежът загуби ума и дума, когато видя как баща му се спуска към него като разярен централен нападател. Куори залепи гърба му за стената и подпря лакът в гърлото му.
– Написал си нещо на ръцете й! – изрева.
– Какво?!
– Написал си нещо на ръцете й! Какво, по дяволите, написа?
– Остави ме да дишам и ще ти кажа!
Куори отстъпи, но след като блъсна сина си в стената. Задъхан, Даръл му каза какво е написал.
– Защо, по дяволите, го направи?
– Когато жената умря, се изплаших. Мислех си, че така ще ги заблудя.
– Това, което си направил, е глупаво!
– Съжалявам, татко.
– Естествено, че ще съжаляваш.
– Ама го написах така, че никой няма да разбере.
– Покажи ми точно как го написа.
Даръл грабна стар каталог за семена, откъсна лист и написа на него буквите със стара химикалка.
Куори взе листа и го разгледа.
– Виждаш ли, татко! Нищо не могат да разберат! Ти нали знаеш какво пише?
– Разбира се, че знам какво пише – тросна се той.
Куори излезе вън. Още беше светло, макар и залезът вече да багреше облаците в огненочервено. Не забеляза, че Даръл е излязъл след него и го гледа с лице, което просто копнееше за похвала, задето е измислил такава хитрина. И никога нямаше да разбере, че със съвсем същото изражение на лицето Куори беше гледал майка му в деня на смъртта й.
Куори запали клечка кибрит и изгори листа без остатък. Проследи го с поглед, докато лекият ветрец понесе пепелта и я разпиля по земята.
– Всичко наред ли е, татко? – попита Даръл неспокойно.
Куори посочи остатъците от пепел.
– Извърши второ провинение, момче. Още едно, и това ще е краят, нищо че си ми син.
Обърна се и се отдалечи.
