Текст книги "Краят на империята"

10.

– Изглежда попаднахме в клопка – отбеляза Стен.

Синд изсумтя, като все още се стараеше да прикрие дъха си.

– Това летателен съд ли беше?

– Не мисля. В противен случай щях да го засека на визьора.

– Всъщност няма значение. Освен че ще трябва да се върнем назад по следите.

Той се измъкна от тежката раница и едва не се хлъзна надолу по стръмния заледен хълм. Назад по следите? Той се огледа.

Далече в ниското едва се различаваха двойните следи от техните ски, водещи нагоре из това немощно подобие на планина, на което бяха спрели. Преди около два километра склонът бе станал твърде стръмен и се наложи да пристегнат ските за раниците и да си поставят котки. Километър по-късно, при увеличаващ се наклон, двамата се завързаха с въже.

Два километра… още един… разстояния, измервани с флотски представи, по въздуха. В действителност бяха свалили ските малко след зазоряване, а ето че денят наближаваше своя край. И по-добре час по-скоро да решат какво да предприемат – Стен не искаше да прекара нощта в спален чувал върху стръмен хълм без нищо, за което да го завърже.

Ако не за друго, поне заради идеите му относно добродетелността на Синд…

Бе пристигнал в избраната от него база за операциите – родният свят на борите във Вълчия звезден куп, – без да срещне никакви имперски бойни кораби. Сега смяташе да подготви своята кампания и да тръгне на война.

Все още очакваше да получи разрешение за използването на техния свят от Борския съвет. Но поне бе посрещнат с овации, покани за пиянски гуляи и доброволци, готови да се присъединят към него и да убиват някого – когото и да било.

Но беше необходимо време, за да се съберат борските старейшини, и още повече, за да вземат решение. Вероятно наследство от далечното им, сковано от студ и лишено от забавления минало.

Самата Рюкор се нуждаеше от известно време и усамотение, за да помисли върху това, което може да се направи срещу Империята от нейна гледна точка.

Нямаше и следа от потенциалните съюзници на Стен – нито гаранции, че ще се появят. Засега контрабандистите вероятно осъзнаваха, че един съюз с него може да им осигури по-скоро гибел, отколкото свобода.

А войниците на Стен – от неговите помощници от посолството до борите и гурките – бяха изтощени от дългите безсънни часове. Не бяха отдъхвали от времето, когато пристигнаха на Алтай. Дори гурките бяха изнурени и жадни за кръв.

Уморените същества допускат грешки, а Стен не можеше да си позволи такива.

Той разпредели четирите си кораба из Вълчите светове, замаскира ги добре на незначителни летища и даде на войниците си време да отдъхнат. Безпокоеше се, че присъствието му при борите може да бъде засечено от имперските агенти, но Килгър му каза да не го взема навътре. Вече имаше план и щеше да се погрижи за този дребен проблем преди собствената си ваканция. Която щеше да включва Ото, огромни количества стрег и неприятностите, в които щеше да се замеси.

Синд вече бе изработила черновата за операция „Ваканция“. Един обичаен любовен партньор би потърсил тропически океани и красиви острови с десетзвездни курорти и двайсететажни небостъргачи. Но Синд беше наследница на Джан, израснала сред Бор и имаше богат опит във военни действия. За нея ваканцията означаваше място сред дивата природа – и представите на Стен не бяха много по-различни.

Борската планета-майка бе все още леден свят, макар че борите с неохота бяха премахнали част от ледниците, след като популацията им нарасна. Из целия свят бяха разпръснати вулканични „острови“ – оазиси насред вкочанената земя. Повечето от тях бяха заселени преди хиляди години, но имаше и свободни.

Синд възнамеряваше да отвлече Стен и да го откара на някой от тях, и се постара да узнае къде има най-добри условия за ски и дори за зимен алпинизъм. Стен я бе научил на скално катерене и с течение на времето тя не само бе станала добра колкото него, а дори се смяташе за негов учител.

На една от скорошните въздушни снимки тя се натъкна на нещо по-добро. Нямаше го на картата. Напълно неизследвано местенце. Всичко, което се искаше, бе да вземат пилот и гравишейна и щяха да са там за час.

Синд бе доволна. Това също бе част от плана. Да стигнат дотам бе половината от забавлението.

И така, нарамили раници, достатъчно тежки, за да се олюляват, те накараха Килгър да ги остави в края на един черен път с обещанието да се върне след пет дни, за да ги вземе – или да организира издирването им.

Една от причините раниците им да са толкова тежки бе, че и двамата не си падаха по сухите порциони. Дори сред дивата природа предпочитаха да се наслаждават на известен комфорт.

В началото щяха да се придвижват със ските из ниските склонове. Когато стигнат планината, щяха да продължат нагоре по коритото на една замръзнала река и през клисурата до тайното място на Синд. Тъй като картата, с която разполагаха, не беше точна, щяха да се ориентират по въздушната снимка.

Стигнаха това място недалече под планинския връх, където реката ставаше вертикална и се превръщаше в трийсетметров замръзнал водопад. Тук попаднаха в клопка.

Ама че го измислих, кореше се Синд.

– Ще видя дали не можем да се спуснем по този склон до цепнатината, която преминахме преди час – посочи тя. – И оттам да изкатерим върха. После можем да слезем, докъдето искаме.

– Изглежда доста работа ни чака.

– Стига си се оплаквал.

– Не се оплаквам. Аз хленча. Колко въже имаме?

– Седемдесет и пет метра.

– По дяволите! – изруга Стен. – Май друг път няма да се правя на велик алпинист. Точно сега малко клинове, скоби и котвички щяха да ни дойдат добре. Или пък стълбичка. Но хубаво, щом трябва, ще го направим по трудния начин.

Той откачи въжето, нагласи раницата си така, че да не се хлъзне обратно, прекара въжето през колана си, пое си дълбоко дъх и започна да се катери.

Нагоре по ледопада.

– Никак не ми харесва тази работа – мърмореше под нос. И така беше – единствената причина, поради която смяташе, че може да изкатери ледената стена, бе, защото беше виждал как го правят веднъж в един филм и защото беше прекарал уикенд с един от инструкторите си в „Богомолка“ – какво ли стана с нея, зачуди се той. Та тази млада дама бе вманиачена на тема катерене по водопади, дори когато температурата бе далеч под нулата.

Най-добре беше да последва съвета на Синд и да не приказва излишно.

Не е чак толкова зле, помисли си той. Все едно да висиш на лост и от време на време да се набираш.

Поне ледът бе здраво замръзнал и твърд. Нямаше опасност да се разтопи.

А и имаше на какво да стъпва и почива. Точно това правеше в момента.

– Как се нарича това? – извика Синд на няколко метра под него.

– Самоубийство – отвърна задъхано Стен.

Задържаше се с два от шиповете на своите котки – остриета от подсилена метална сплав с хоризонтални зъбци към пръстите.

Единият му крак внезапно застърга по леда и Стен увисна. Той се завъртя няколко пъти, докато се успокои и ориентира в обстановката, набра се отново, протегна ръка, залови се за една цепнатина и се закрепи с другия крак. Още половин метър нагоре.

Две вдишвания и отново на работа.

И отново. И отново.

Изведнъж ледът над него свърши и вече нямаше за какво да се задържа. Той се поколеба. Протегна ръка встрани. Към стърчащия скален издатък.

Скала? Нима водопадът бе свършил?

Да, най-сетне.

Стен се издърпа с благодарност на равната площадка и въздъхна. После се откачи от въжето и извика на Синд.

Първо изтегли раниците, завързани за въжето. Отново тежко дишане. „Не само остарявам, но и ставам немощен“ – помисли си с горчивина.

А сега бе ред на Синд. Почака – въпреки нетърпеливите й викове, – докато се възстанови напълно. Би преживял загубата на някоя раница, но…

Синд се закачи и извика:

– Никога не съм го правила.

– Всички момичета го казват.

Синд започна да се катери. Приплъзваше се ловко нагоре по ледопада, сякаш го бе тренирала цял живот. Нямаше и следа от задъхване.

– Не мислех, че и ти би могъл да го направиш – рече му горе.

– И това го казват момичетата.

Стен метна раницата на гърба си, помогна на Синд с нейната. Намираха се в покрайнините на замръзнало езеро. Навътре ледът се скриваше от мъгла.

Точно пред тях – на не повече от петдесет стъпки нагоре – се спускаше облак. Чудесно. Сега ще трябва да се катерят в мъгла.

Но Стен не бе преценил правилно – последната част от изкачването им отне едва четири минути.

Когато прекосиха облака, се озоваха в зимен рай. Пред тях се разкри малка долина. Храсталаци. Трева. Диви цветя.

– Проклет да съм – изруга учудено Стен. В единия край на долчинката бълбукаше горещо изворче, чиито води се вливаха в по-голяма река, достатъчно топла, за да разтапя леда. Ручейчето бе заобиколено от димящи локви, по краищата на които се бе образувал лед.

Стен си помисли, че тази картина почти заслужаваше мъчителното катерене.

Димящият ручей ги мамеше – но и двамата познаваха несменяемия ритуал: първо заслон, после огън, храна и накрая удоволствието. Убежището бе лесно – да свържат три комплекта от гъвкави пръчки, да ги пъхнат през платнището и палатката е разпъната. От съображения за сигурност засега я оставиха свалена. Огънят също не беше проблем – печката им беше от оборудването, използвано в „Богомолка“, не по-голяма от дланта на Стен. Но се захранваше с АМ2 и можеше да работи на максимална мощност цяла година, без да се налага презареждане. Стен я извади от раницата и я нагласи близо до палатката, между кръговете от камъчета, върху които бе поставил портативната скара. Храна? По този въпрос изпитваха колебания – мускулите им бяха в по-тежко състояние от пустеещите стомаси.

Или поне това бе претекстът.

– По дяволите колко студени са тези камъни.

– Разбира се, че са студени. Ела тук да се стоплиш.

Стен, гол, се спусна в езерцето до Синд.

– Какво има в манерката? – попита тя.

– На пръв поглед ще си помислиш, че съдържа някоя от онези освежителни соеви напитки, които туристите обичат да мъкнат в манерки. Но някакъв непрокопсаник е напълнил тази със стрег.

Стен отвъртя капачката и й подаде манерката.

– Имам още три в раницата.

– О, божичко! И аз съм взела две – отвърна тя. – Толкова по въпроса за природосъобразния живот. – Тя отпи.

Стен я разглеждаше с нескрит интерес.

– Те плуват!

– Много си наблюдателен. Чак сега ли го забеляза, след като от толкова време сме заедно? Заради това ли те направиха адмирал?

– Аха.

– На този човек разчитат за свалянето на Империята – въздъхна Синд. Тя се изтегна по гръб и се отблъсна от каменистото дъно, плувайки към центъра.

– Ей тук, в средата, почти можеш да плуваш.

– Тъй-тъй.

Стен не се интересуваше от плуването. Лежеше по гръб в плиткото езерце, близо до мястото, където горещата вода излизаше с бълбукане на повърхността. Годините на терзания и неволи сякаш напускаха тялото му през порите.

– Чувствам се, сякаш тялото ми е станало гумено – промърмори той.

– О, милият.

– Не съвсем. Ела тук, хитрушо.

– Наблюдателен, романтичен и ласкател до мозъка на костите. Сега какво?

– Ето какво… харесва ли ти? А сега малко по-надолу…

Синд изстена, когато Стен изви тяло. Той плъзна ръце нагоре, през гърдите й, улови я и я нагласи в седнало положение.

После никой от двамата нямаше какво да каже.

Така и никой не приготви вечеря.

Единствената светлина в целия свят бе от малка свещ, окачена под покрива, озаряваща червеникавите стени на палатката.

– Мислех си – произнесе мързеливо Синд – повече нищо да не правим тази нощ.

– Че аз нищо не съм предлагал.

– Тогава какво правиш?

– Ами… протягам се.

– Да бе. Повярвах ти.

– Някъде четох, че не е необходимо да се движиш. Достатъчно е да се съсредоточиш, да се концентрираш и… готово.

– Не ти вярвам.

– Аз никога не лъжа. Наричало се е тантрично или тентрично упражнение.

– Поне се опитваш на правилното място. Ей. Сега се движиш.

– Не. Ти се движиш.

– Не се движа. Може ли поне… да забавиш малко? Ей! Ако се опитваш да ме изпързаляш, внимавай сам да не се хлъзнеш!

Стен се надигна и духна свещта.

Нито Синд, нито Стен се събудиха на следващия ден преди късния следобед.

– Колко още ще чакаме, мистър Килгър?

– Минута. Час. Цял живот – произнесе Алекс с безразличие. – Разузнаването не е за нетърпеливите.

Марл, комуникационният техник, пристъпи неспокойно. Може би наистина беше нетърпелива или пък се чувстваше малко неудобно, притисната в кабинката на гравишейната между мускулестия и набит шотландец и един също толкова едър борски констабъл. Мястото бе още по-ограничено заради електронните прибори.

Но тя не каза нищо – Алекс я бе избрал като най-перспективен член от екипажа на „Бенингтън“ за шпионско обучение.

Килгър вече разполагаше с неколцина избраници от групата на Стен, плюс кадрите, подбрани от екипажа на „Виктори“ и обучени на Алтай. Но му трябваха още. Марл бе добра кандидатка, помисли си той. Беше във възраст, в която опитът вече започва да казва своето. И със солидно телосложение, не като хърбите, които Стен изглежда харесваше. Не че Килгър би си помислил да опита с нея нещо друго – за него романтичната връзка с подчинен бе толкова неетична, колкото да покани Кембъл в замъка за питие. Но можеше да я гледа.

Един прибор изщрака. Трепна игла. Запали се екранче. Гравишейната бе замаскиран мобилен локатор.

– Ей-йооо – провикна се доволно Килгър. – Видя ли к’во ти казах за търпението? Само свирни и ще дойда, момко. Както и очаквахме. Първи урок. Ако искаш да ставаш шпионка, моме, научи се да не спазваш плана. Вземеш ли да се притесняваш за часове и прочее, спукана ти работата. Освен туй глей да си непредсказуема. Няма по-добро оръжие от туй, да знайш. А тоз изпуща сигнали кат’ мишка с часовников механизъм.

Изведнъж всички прибори се върнаха към нулевите си стойности.

– Не е достатъчно бързо – обяви тъжно Килгър. – Бих казал трети етаж, отзад. Ти на к’во залагаш, Паин?

Полицаят включи предавателя си и се свърза с втория локатор.

– Така е.

– Аха – възкликна Килгър. – Както си и мислех. Човек до мозъка на костите. Друг урок. Когато разчиташ на оперативни агенти, нивга не използвай свои хора, ако можеш да наемеш местни. Те са по-трудни за разкриване.

– А и няма да ги съжаляваш, ако ги заловят – кимна кандидатката.

– Учиш се, учиш – обяви доволно Килгър.

Агентът, използващ кодовото име Хони, тъкмо поставяше гел върху косата си, когато вратата рухна. Той подскочи пред огледалото.

– Помощ! Полиция!

– Откажи се! – изръмжа борът. – Аз съм полицията. – Той вдигна значката си.

– Кой си ти? Този кой е? Какво искате?

Килгър не го слушаше.

– Констабъл Паин – заговори той нехайно. – Ще вдигна таз врата и ще я подпра на входа, че искам да си побъбря малко с тоз млад мъж.

Полицаят кимна и излезе.

– Нямате право да… – заговори мъжът.

– Шшт – скастри го Алекс. – Слушай сега. Бас държа, че ще се оплаква от липса на юрисдикция.

– Искам да видя заповед – настоя твърдо мъжът.

– Ня’а заповед – заяви му спокойно Алекс. – Не си арестуван. Няма и сведения таз нощ в района да е имало полицейска акция.

Хони пребледня, но бързо се съвзе.

– Тъй – кимна Алекс. – Това е цената да шпионстваш. Но ти не си от вчера в тоз бизнес, нали, сер Хони? Опитен си, мда. Макар че, да ти призная, вие, момчета от Вътрешна сигурност не сте достойни да триете задниците на най-младия чирак от „Богомолка“. И това не е предразсъдък. Нее. Нека сега ти кажа къде си. В средата на голямо, голямо блато, приятелче. Не ме гледай тъй, ами сядай.

Хони последва съвета му и седна. Империята по принцип шпионираше не само своите врагове, но и приятелите и съюзниците си. Както бе правила и всяка друга силна власт в историята на света. А след като Вътрешна сигурност замени „Богомолка“, параноята на Императора само нарасна.

Сър Хони беше старши агент от ВС, което не беше кой знае колко впечатляващо, като се има предвид, че самият отдел бе новодошъл в света на шпионажа и пострадал от решението на Императора и на Пойндекс да не се приемат никакви членове от „Богомолка“.

Хони пребиваваше от известно време в съзвездието Лупус, работейки под прикритието на купувач и износител на местни произведения. Дори самото прикритие не беше кой знае колко оригинално.

Контраразузнаването на борите естествено бе в течение на повишения интерес. Също както тяхното Външно бюро шпионираше всеки. Повечето агенти, които Хони използваше, бяха бори, а дори да имаше хора, предпочиташе да са местни. Само началниците им идваха отвън – груба грешка, по преценка на Килгър. Шефът на местната операция трябваше също да е бор, а неговият началник да действа на сигурно зад стените на посолството.

Но Императорът не вярваше на никого, нито Пойндекс. В съзвездието Лупус имперското посолство бе убежище на некадърници и службогонци.

Местните агенти докладваха на Хони. Предаванията и пратките им естествено се следяха, прихващаха, копираха и после връщаха на първоначалното си място. Единственото, на което борите все още не бяха сложили ръка, бе самият Хони. Не че полагаха големи усилия да го открият – технически погледнато. Империята и борите бяха все още съюзници, макар че Императорът се отнасяше с подозрение към съзвездието Лупус, също както и към всеки, който някога е бил в контакт със Стен.

На Килгър му бяха нужни само няколко часа в централата на борското разузнаване, за да проследи начина на действие на имперските шпиони и да установи програмата им. Докладите се изпращаха на ден X, когато шпионинът имаше какво да съобщи. Отговорите пристигаха в ден Y, на място Z, различно от мястото на оставяне на доклада, колкото имперските шпиони да си мислят, че спазват правилата на играта.

А сега да открие шефа. Килгър оперираше според аксиомата, че какъвто слугата, такъв и господарят. Едно широкообхватно проследяване на ефира доведе до засичането на излъчвания, насочени към известна имперска база в покрайнините на Вълчите светове. Емисии, които бяха уловени, записани и разшифровани.

Което отведе Килгър в апартамента на Хони.

– И тъй – приключи Килгър, – тъй кат’ докладът ти за скиторещи из Вълчите светове имперски моряци е стигнал до предназначението си, твоят господар ще се разтревожи. Ще иска по-подробен доклад, нъл тъй?

– Искате да стана двоен агент?

– Не. Искам много малко. Една чашка, късче пушена сьомга, не по-голямо от твоето его. Не ме интересува за к’во шпионираш, за злато или за знамето, или си имаш твои причини. Сега ще работиш за Алекс Килгър.

– Няма да стане – възрази Хони. – Не смятам да преминавам на страната на предатели. Нито да прикривам теб и Стен. Сигурно искаш да седя тук и да пращам съобщения, че този загубен район е верен на 152 процента на Императора и че никой не е виждал Стен, никой не е чувал за него и са готови да плюят на гроба му, ако се появи.

– Два въпроса, друже. Първо, не искам да лъжеш за Вълчите светове. Напротив. Ще казваш, че ти трябват повече агенти. Нека пратят отряд, ако щат и взвод, да пратят толкоз, че да не можеш ги изброи. Второ, ще помагаш на мен. Ще ме слушаш и ще правиш точно каквото ти казвам. Разбрано? Или още не ми вярваш? Мистър Паин, ще дойдеш ли? Можеш да вземеш тоз момък с теб. Друг път пак ще си поговорим с него.

След което уловиха сър Хони за лакътя и го отведоха доста грубичко.

– Дали ще играе с нас? – попита Марл.

– О, да – отвърна Алекс, докато насочваше гравишейната към мястото, където се бе разположила неговата група. – Ще поседи в килията увесил нос и замислен над необещаващото бъдеще и кат’ му дойде акълът, ще заиграе. Шпионите, дето се провалят, рано или късно се хващат на въдицата. За по-сигурно борите ще му пуснат записи на хора, дето викат, сякаш ги одират живи или ги карат да слушат политически речи. Виждаш ли, Марл, това също е полезен урок. Първо ти показах колко е хубаво да си търпелива. Сега, кажи ми, малката, ти вярваща ли си?

– Не, сър. Но семейството ми беше.

– Тогаз притчата ще ти се понрави. Виждаш ли, имало един човек. Не бил беден, нито пък богат. Но живеел в скапана къща и нямал мангизи да си вземе по-голяма. Един ден чул за един мъдрец. Много, мноого мъдър. И решил да се посъветва с него. Чакало го доста път, но нашият човек се изкатерил на планината и рекъл: „О, велики човече, какво да сторя? Къщата ми е скапана и не мога да я търпя.“

А мъдрецът отвърнал: „Имаш ли крава?“

„Крава?“

„Мда, крава.“

„Имам кафява херфордска.“

„Вкарай я в къщата.“

Мъдрецът отказал да каже повече, колкото и мъжът да му се молил и плакал. Накрая се върнал, па като помислил за цялата мъка по пътешествието, взел, та вкарал кравата да спи при него. И къщата му станала още по-вмирисана. След време не можел повече да търпи и пак се отправил на път към мъдреца. Намерил го и му се оплакал. А мъдрецът помислил малко и рекъл: „Имаш ли коза?“

„Коза?“

„Аха, коза.“

„Имам коза.“

„Вкарай и нея в къщата“.

Тоз път мъдрецът отказал да каже нещо повече. И тъй човекът се върнал, помислил, помислил, та вкарал и козата в къщата. И сега вече съвсем не можел да я понася, щот станало много тясно. Та взел и отново се върнал при онзи мъдрец да му поиска помощ и рекъл – имах скапана къща, а сега с таз крава и козата стана съвсем нетърпимо. А мъдрецът му рекъл:

„Имаш ли кокошки?“

„Кокошки?“

„Аха, кокошки“.

„Мда, имам кокошки“.

„Вкарай ги в къщата. Ако имаш патици, гъски, прасета, вкарай също и тях“. И колкото и да му се молил мъжът, мъдрецът не рекъл нищо повече. Тогаз мъжът се върнал у дома и пуснал вътре всичките си животни. И станало не само по-лошо, а съвсем нетърпимо. Толкова било тясно, че нямало място за него. Тръгнал той на път и намерил мъдреца.

„Не мога да понасям повече! – рекъл му. – Къщата ми е толкоз натъпкана с животни, че няма място за мен. Помогни ми най-сетне!“

А мъдрецът отвърнал:

„Иди у дома и изкарай всичките животни навън.“

И това било всичко.

А мъжът се върнал у дома, извел животните и знаеш ли какво открил?

– Че все още има скапана къща?

– Но поне не е пълна с животински фъшкии!

Марл го гледа доста дълго. Беше я предупредил.

Трябваше да го очаква. Но…

– Какво общо има това с търпението?

– Слуша ме внимателно, нали?

Синд бе първата, която забеляза гравишейната, докато се снижаваше към черния път пред тях.

– Свърши, нали? – попита натъжено Стен.

– Аха. И без това беше време да се прибираме, след като ни свършиха запасите от стрег. Но все още имаме три консерви с пастет от аншоа в неприкосновения запас. Можем да останем още седмица. Сега обаче ще трябва да обясняваме на всички защо сме изгорели на места, където никой не хваща тен, докато се катери по скали.

– Ще обясним, че сме се учили да караме ски голи. Но по-добре да не ни питат.

Стен придоби сериозен вид.

– Благодаря, Синд. Пет дни, а ми се иска да имахме още пет пъти по пет. Това ще е нещо, което ще помня през идните седмици. Когато нещата загрубеят, хубаво е да знаеш, че не всичко на този свят е лудост.

Вместо отговор тя го целуна.

Стен я притисна към себе си. Докато гравишейната се приземяваше, на никой от двамата не му хрумна, че може да им се случи отново.

Очакваха само Алекс. Но на предната седалка до него се бе настанила Айда. Беше още по-дебела от последния път, когато Стен я бе виждал, и шарената й рокля изглеждаше по-скъпа. Очевидно нейното семейство все още стъпваше здраво на краката си, след като я бяха оставили да бъде техен вожд – войвода.

Макар че беше дебела, тя скочи от гравишейната с необичайната лекота, която помнеха от годините в „Богомолка“.

– Гледам и двамата сте потъмнели – бяха първите й думи. Тя огледа Синд от глава до пети. – Значи ти си неговата.

– Не зная – отвърна Синд. – Какво е „неговата“?

Стен побърза да се намеси:

– Айда, откога се месиш в живота ми?

– Винаги съм го правила, глупако. Но не беше достатъчно умен да го разбереш.

– Брей.

– Изглежда свястно момиче – продължи Айда. – Бива я за компания. Мъжът не бива да спи сам. Нито пък жената.

– Май станахме твърде сантиментални – обади се Килгър. – Ще взема да се просълзя, докато летим назад.

Айда се подсмихна на забележката на Килгър.

– Като оставим настрана приветствията – рече тя, – дали да не се махнем от този проклет сняг и да идем някъде на топло, където да поговорим?

Четиримата се качиха и Килгър насочи гравишейната обратно към замъка на Ото, където се бе настанил Стен. Айда – която естествено не предложи да седне отзад и да пусне Стен на предната седалка – се обърна и го погледна.

– И така. Май дойде време да се сложи край на глупостите с Императора?

– Хващаш бика за рогата, а? – попита Стен.

– Когато ножът опре до кокал. На ромите отдавна им е писнало с всички тези закони и същества с техни граници, които водят войни заради някаква отрепка, величаеща се като император. Поне преди го смятаха за някой, дето е с разсъдъка си. Но ние, ромите, знаем добре, че не можеш да служиш на свободата със закони и огради. Неведнъж сме го обсъждали на племенни сборища. Тази империя вече ни отесня. Време е да хващаме пътя.

– Накъде?

– Отвъд – тя махна с ръка към тавана. – Отвъд Империята, отвъд границите, до които се простира. Където ще потърсим богатства и същества, които дори не можем да си представим. В тази малка империя вече трудно се диша.

Стен внезапно бе споходен от видението на вихрещи се, непознати галактики и системи, които шепнат примамливи слова, вместо тази безкрайна поредица от войни и кланета. Отвъд. Това привлече душата му като магнит.

– Ще натоварим на корабите най-ценните си стоки и притежания, ще ги заредим, ще вземем и шлепове с допълнително гориво и ще се отправим на еднопосочно пътешествие – продължаваше Айда. – Разказват, че някои войводи вече са убедили племената си да го сторят и наистина в съвета има доста опразнени места. В края на краищата нали се твърди, че ние, ромите, не сме от човешките светове.

Тя поклати глава и се върна към по-непосредствени въпроси.

– Но това е за по-нататък, след като убием негодника, дето се самоопределя за император. Ето какво е положението при нас ромите, Стен. Дойдохме да служим на звездата на свободата. Което, поне за момента, означава на теб и твоите съюзници. Ако нещата се променят, ще обмислим наново позицията си.

– Благодаря ви – отвърна Стен. – Приемам.

– Освен туй – обади се Килгър, без да откъсва поглед от пейзажа пред него, – получихме сведения от Уайлд. Той предлага да кацне, но аз му рекох засега да стои на орбита. Не знам дали да не избързаме с преговорите с краля на контрабандистите.

– Ще пратим някой от борите да го вземе с неговия кораб. После ще се съберем да обсъдим тактиката.

Той се облегна назад в креслото.

Силите на бунтовниците се множаха.

– Имам нещо, което бих си позволил да определя като план – поде Стен. – Или поне зародиш на план.

Седемте същества, които го слушаха, изглеждаха като джуджета в огромната банкетна зала на Ото, която спокойно можеше да побере две хиляди бори.

Залата би задоволила и най-критичните викинги в представите им за Валхала, въпреки че покривът не бе изработен от бойни щитове и наблизо нямаше кози с издути вимета. Полупрозрачният покрив бе покрит с наскоро навалелия сняг. Четири огромни камини, които изглеждаха, сякаш могат да приберат такткораби, всъщност бяха приютили трепкащи светлини, а захранваните с АМ2 радиатори отзад изпускаха истинска топлина.

Дебели килими покриваха застлания с плочи под, по стените висяха различни военни трофеи. Мебелите – дълги маси и пейки – изглеждаха масивни като всичко останало в залата. Абсолютно необходими, когато ставаше въпрос за разпалени сборища на борите.

Това беше предварителна среща за очертаване на бъдещата стратегия и като такава бе напълно лишена от алкохолни напитки (макар че Ото доста често поглеждаше замислено към неговия огромен ловджийски рог за стрег и буренцето със същата отровна смес, поставено на една съседна маса). Присъстваха Фрестън, който представляваше малката армия на Стен, Айда, Уайлд, от когото се очакваше да запознае останалите контрабандисти с плановете на Стен; Ото, вече освободил поста Главатар на борския съвет, за да служи като наемен войник под предводителството на Стен; Килгър и Синд, както и съветничката на Стен, Рюкор. Никой, с изключение на Синд и Алекс, не знаеше за сър Еку и че манабийците вече бяха част от конспиративната сила, решила да свали Императора. Рюкор щеше да докладва каквото сметне за нужно на Еку, който бе на Сейличи и трябваше да остане в тайна, че е обвързан със Стен.

– Ето какво трябва да направим и простете, ако ви прозвучи твърде праволинейно. Досега държахме Империята в положение на догонващ. Хубаво ще е да задържим това положение колкото се може по-дълго, защото в мига, когато забавим темпото, ще бъдем смазани като буболечки. Ще нанасяме удари по Императора при всяка възможност, която ни се удаде. Копелдакът е твърде хитър и разполага с умни хора, които да работят за него. Ето защо ще го нападаме там, където не очаква.

– Като в Кей Би Ен Ес О – кимна одобрително Ото.

– Именно. Всеки от вас, който се досети за подобна цел, се чувства поканен да я сподели с нас. Освен това бих искал да нанесем и удари, които ще изложат нашия Император. Ако например някой от вас знае кой е неговият доставчик на тоалетна хартия, това би било интересна идея. Едва ли ще успеем да му нанесем решителен удар, но е достатъчно да повтаряме отново и отново с надеждата да го съборим, след което да го блъскаме, докато е на земята. Трябва да се постараем щетите, които нанасяме, да стават достояние на колкото се може по-голяма част от обществото. Ще се придържам към примитивното сравнение с ръкопашен бой – искаме да се разхожда пред хората облян в кръв, с подути устни и насинено око. Ако успеем да го изкараме извън нерви, толкова по-добре. Не мисля, че ще го допусне, но не пречи да опитаме. Когато нанасяме удари, мислете и за въздействието, което ще имат върху нашите съюзници. Например, вече разполагаме с два хонджойски кораба. Повярвайте ми, участието им ще се оцени високо на техните родни светове. Ако имаме късмет, може да подтикнем хонджойците да обявят на всеослушание, че се присъединяват към нас, но трябва да ги убедим, че Императорът е обречен. Рюкор работи над това, както и над цялата ни пропагандна кампания, към която ще се върна след минутка. – Стен млъкна, пое си дъх и отпи от чашата с чай. – Вторият ни приоритет ще е АМ2. Ще я крадем, унищожаваме, отклоняваме доставките. Опирам се на презумпцията, че Императорът е единственият, който знае откъде идва, или как се произвежда – ако е синтетична. Добре. Ще се намесим и в тази работа. Ще сложим ръка на всички доставки на АМ2, до които се доберем, и ще раздаваме на нашите съюзници. Ще се върна към това по-късно.

Килгър поема разузнаването. Така че всичко, което узнаете за АМ2, ще предавате на него. Същото се отнася и за самия Император. Всякакви сведения за него, приятелките или приятелите му, за домашните любимци, романтични преживявания, тайни от миналото… всичко, всичко и всичко. Това е критичната част на цялата кампания и не бива никой да знае, че съставяме подробно досие на Императора. Така че избягвайте да държите сведенията си в писмен вид. И не забравяйте – нашата крайна цел е самият Император. Ако можем, трябва да го заловим и да се опитаме да го убедим да види светлината. Но по-вероятно ще трябва да го убием. Това, разбира се, при пълна секретност.