Текст книги "Краят на империята"

Автор книги: Алън Кол

Соавторы: Крис Бънч
сообщить о нарушении

Текущая страница: 21 (всего у книги 32 страниц)

Ричардс с удоволствие би платил не само обяда на доктор Фийхели. По дяволите, би й купил ресторант, в който да готвят само любимите й ястия и да й ги поднасят в апартамента до края на живота. Но не го стори – заведе я на обяд в ресторанта на факултета. Не можеше да си позволи повече. Когато нещата напреднат, всякаква връзка с него или АМ2 можеше да се окаже фатална за нея. А и самият Кеа би могъл да представлява заплаха за живота й. Той си даваше сметка, че когато наближи моментът да положи ръка на тази сила, някои същества ще трябва да умрат. Както се казваше в старите книги: трима могат да пазят тайна само ако двама от тях са мъртви…

Прибра изчисленията й при така изготвените разработки и се върна при Остин. Каза му, че държи да му покаже нещо много важно. На четири очи. Обясни, че работата е дебела. После подхвана историята си. За това как точно преди „Дестини I“ да бъде сполетян от катастрофа, доктор Фалзур анализирал някаква проба, взета от тъмна звезда, покрай която преминавали. И стигнал до забележителни открития. До заключения, че е възможно тази субстанция да се синтезира изкуствено. Субстанция, подобна на наблюдаваната в околностите на пулсара. Ако предположенията му се окажели верни, синтезът на субстанцията можел да доведе до…

В този момент, вместо да продължи, той показа на Остин изчисленията на доктор Фийхели.

– Кеа, стари приятелю – намръщи се Остин, наведен над екрана. – Нали знаеш, че ненавиждам числата. Не можеш ли да ми го обясниш с прости думи?

– Исках само да съм сигурен, че ще ми повярваш. Защото в противен случай току-виж си решил, че ми хлопа дъската.

След което му предаде всичко в сбито резюме. Докато го слушаше, Остин успя само да пусне едно кратко „ах“.

Кеа го наблюдаваше внимателно – наистина ли схващаше какво му обяснява?

По някое време Баргета заговори:

– Ако тази частица, това вещество, за което говориш, действително може да се синтезира… О, Кеа, разбирам защо се обърна към мен. Разбирам защо беше толкова загадъчен. Божичко, приятелю, това наистина е нещо грандиозно. Много, много голямо. Аз… може да стана Ръдърфорд. Повече дори. Да съм доктор Маклийн. Дори повече от него, с неговата жалка антигравитация. Това е всичко. Създадем ли звездния двигател, ще можем да използваме веществото за практически цели. Да утоляваме всякакви нужди. Чувствам се като първия човек, започнал да точи нефт от недрата на земята – както и да му е било името. О, Боже! Кеа, кажи ми, че това не е само някаква зла шега.

Близо цяла седмица Остин продължаваше да се колебае. Работата била твърде голяма, твърде важна, трябвало да се уреди въпросът със закона, да се създаде нещо като транспортен консорциум, да започнат изследвания, та това ще ги направи по-богати, отколкото са мечтали. Трябва да се захванат, защото за всеки човек идва такъв момент в живота. А той трябва да докаже, че е по-добър от баща си, по-добър от онзи, който някога е основал компанията…

Да го направим.

Беше събран специален екип от юристи и счетоводители. Те бяха поставени под прякото ръководство на Кеа. Както и лабораторията, построена в дълбока секретност. Кеа предупреди, че начинанието ще е доста скъпо. Остин бе готов да задели десет процента от годишните средства на компанията. Построиха лабораторията и наеха най-добрите учени в областта. Започнаха строежа на кораби за проучване в открития космос. Естествено из компанията тръгнаха слухове. За щастие – и благодарение на репутацията на Остин – това, което се разбра, бе възприето като поредната глупава и налудничава идея. Кеа не каза на никого, че е нарекъл операцията проект „Сук“.

В края на краищата целият проект, всички построени инсталации и наети учени наистина работеха нахалост. Кеа знаеше, че синтезирането на АМ2 е невъзможно. Или дори да е постижимо, ще е на такава цена, че ще е невъобразимо по-скъпа от използваното сега гориво за звездни двигатели. Сепна се при тази мисъл. Никога не казвай никога. Антиматерия Две не можеше да бъде синтезирана в този момент от историята, нито вероятно в който и да било друг. Нека остане така. А и кой би го интересувало – открият ли веднъж защитно поле срещу частиците, ще могат да екранират и корабите, пратени да ги събират. И тогава АМ2 ще се превърне в една от най-евтините суровини. За мен побърза да добави той.

Имаше три причини за целия този сложен маскарад. Първо, това щеше да създаде приемливо обяснение за появата на веществото. Което едва ли бе толкова важно. Второ, щеше да осигури изследователски кораби, които да бъдат изпратени с точни разпореждания. Инструкции, известни единствено на доверени хора от екипажа. Щяха да търсят елемент, който да бъде използван за изработване на екранировката, обозначаван от Кеа като „X“.

Имаше още една полза от проекта „Сук“ и тя бе, че Ричардс организира изграждането на неголяма вербовъчна служба. Чрез нея той откри и нае най-добрите изследователи за своя проект, което означаваше и най-добрите учени, с които на този етап разполагаше човечеството. Но освен че бяха най-добрите, те трябваше да отговарят на още две условия. Първото бе, че всеки от участниците трябваше да е ерген, или ако е семеен, семейството му да пътува с него и да бъде готово да прекъсне връзката си с останалите си роднини. Второто, всеки от тях трябваше да има някаква малка тайна. Ненаказано престъпление, перверзни сексуални интереси, непопулярни политически възгледи, алкохол, наркотици или, в най-добрия възможен случай, да е мизантроп. На тези хора Ричардс разчиташе да довършат научните изследвания и разработки върху АМ2. За своя станция той избра и закупи Първа база на Деймос. Каза на Остин, че там ще се извършват проучванията върху частицата X. Не съществуваше никаква опасност от изтичане на информация към конкуренцията, тъй като на Деймос щяха да се допускат само подбрани служители на Баргета, а всички останали лаборатории щяха да работят върху конкретни, ограничени проблеми.

И накрая най-важното, операция „Сук“ щеше да е скритата банка за финансиране на Кеа. Разбира се, щеше да има контролни органи. Но денят, в който един опитен инженер няма да знае как да заделя средства от финансите на компанията, щеше да е денят, в който ще угасне Слънцето. Особено когато операция „Сук“ бе забулена в такава изключителна секретност.

Изминаха шест години. Кеа си оставаше един от най-добрите и верни приятели на Остин, инженер, изцяло отдаден на работата си. На първо място в кариерата му естествено беше организацията на операция „Сук“. Тъй като той бе единственият, който знаеше крайната цел на проекта, налагаше се да посещава всички лаборатории и да се запознава с всички доклади, при това колкото се може по-често. Това му създаде репутацията на вглъбен и отговорен управител, както и на човек, радващ се на всеобщо уважение, тъй като не пропускаше нищо да премине покрай него. Но уважението не заместваше недостига на сън и липсата на възможности за отдих и разпускане.

Второ, Кеа все така помагаше всеотдайно в работата на Остин. Нещо повече, постара се да оставя впечатлението, че всъщност той е човекът, управляващ делата на династията. На Остин започнаха да гледат като на плейбой и дилетант. И Кеа окуражаваше своя приятел да подхранва този имидж. Пътувай. Откъсни се от работата. Развличай се. Търси други приятни занимания. Ако се заровиш в тези досадни документи като мен, кой ще гледа нещата в перспектива?

Внимаваше да изглежда така, сякаш Остин взема решенията, и не възразяваше, когато някои от идеите му изглеждаха обречени на провал. Кеа беше добър мениджър, но не забравяше колко параноични и егоистични могат да са некомпетентните хора. Последното, което му трябваше, бе да го уволнят точно сега. Разбира се, на неговото ниво това щеше да стане с формулировката „освободен, за да отдаде повече време на интереси отличен характер“.

Когато пътуваше, стараеше се да е инкогнито. Имаше хора, с които трябваше да се среща и които нямаха нищо общо с компания „Баргета“. Понякога пътуваше под фалшиво име и с фалшиви документи. Една от любимите му легенди бе на X. А. Рашид, в почит на Бъртън и Шехерезада. Някои хора посрещаха това име с усмивка – и Ричардс си отбелязваше мислено, че са подходящи за вербуване.

В преобладаващата си част новите му познати и приятели бяха извън бизнес средите. Политици. Хора, с интереси в търговията, някои прекрачили закона. Винаги беше готов да подпомогне някоя политическа кампания, независимо от възгледите на партията. Постепенно постави под свой контрол част от поземлената собственост на Ганимед. Освен това притежаваше и една четвърт от Луната. Върху своя земя построи малък, свръхсекретен индустриален парк, а сетне и имение, каквито притежаваха богаташите.

Всъщност Кеа вече беше точно такъв. Не само заради щедрата заплата и достъпът до фондовете на проект „Сук“, но неговите нови приятели му бяха предложили съвети и помощ. Кеа играеше на пазара по всички легални и нелегални начини, стига участието му да оставаше в тайна. Рано или късно щеше да има разследване, но дотогава той или щеше отдавна да е умрял, или изчезнал, вън от лапите на закона.

После дойде пробивът – няколко месеца след началото на новия век се завърна поредната експедиция. Не от звездите, а от задния двор на самата Слънчева система. Отвъд Плутон, отвъд района, за който някога се смяташе, че е седалище на невидима единайсета планета. Там се натъкнаха на метеорит с диаметър около километър, закачиха го на буксир и го докараха обратно. Корабният капитан докладва, че в района има още много подобни скални отломъци.

Това бе търсеният материал X. Нереактивен към нищо, с което разполагаха лабораториите на Баргета. Труден за обработка, но не напълно неподатлив. Не можеше да поглъща радиация, нито каквито и да било други частици, с които го бомбардираха. Не реагира дори на опита с малки количества от синтезирана в лабораторията „конвенционална“ антиматерия.

Точката му на топене бе достатъчно високо по скалата на Келвин, за да е подходящ за корабна екранировка, и достатъчно ниска, за да може да се използва за промишлени цели.

Предчувствайки близката победа и в моментен изблик на арогантност, Ричардс назова новата субстанция „Империум X“. И нареди да прехвърлят от стационарната орбита около Марс в секретната лаборатория на Деймос един доста необичаен кораб. Там той бе оборудван с обшивка, покриваща целия корпус, чиято дебелина бе едва няколко молекули – изработена от новия елемент. Корабът бе онзи стар звездолет, който Кеа бе видял да лежи на дрейф над полюса на Марс преди много години. Беше го закупил преди известно време и бе наредил да бъде преустроен по такъв начин, че да може да бъде управляван от самотен пилот с помощта на достатъчно мощни компютри. Корабът беше зареден с гориво – закупено също с финанси от проект „Сук“. Време бе да полети към Сектор Алва, към непоследователността и последния тест.

Компанията обяви, че Ричардс най-сетне е решил да си вземе отпуска. Кеа каза на Остин, че ще отсъства минимум три земни месеца. Смяташе да замине някъде, на място, което трябваше да остане тайна дори за най-добрия му приятел. Точно както му бил казал Остин преди години.

– Така ли съм казал? – попита Остин.

– Точно така. Малко бяхме на градус тогава. Помниш ли? Ей, нали разправяше, че нищо не забравяш?

Остин не се разсмя. Напоследък все по-често се замисляше за Кеа. Имаше чувството, че той следва някакъв собствен курс. Или най-малкото се държи така, сякаш бъдещето на династия Баргета вече не го интересува. Може би трябваше да поговори с него? В края на краищата той бе негов приятел. Но Остин си спомни баща си и думите му, че има уроци, които не бива да бъдат забравяни. Няма такова нещо като незаменими хора, когато става въпрос за компанията. Това важеше дори за членовете на семейството – през последната година Остин се бе отървал от няколко братовчеди. Никой не е толкова важен – дори, разбира се, самият той.

Два дни преди подготвяното изчезване Ричардс се оттегли на своята лична база, където се зае да разработва сложния лъкатушещ маршрут към Сектор Алва. Някой му позвъни. Регистраторът съобщи, че има посетител. Жена, която отказала да съобщи името си. Какво да правят?

Докато говореше, регистраторът неусетно натисна едно копче под бюрото – както беше инструктиран. Светна нов екран – това не беше първият човек, дръзнал да обезпокои новия шеф в неговата Светая светих. Кеа погледна изображението. Беше доста горд със себе си, че му трябваха по-малко от две секунди, по негова преценка, преди да обяви със спокоен глас:

– Ах, да. Пуснете я да влезе.

Тамара. Все така красива. Носеше бизнес костюм, който повече би подхождал на мъж – изглежда, в нея отново властваше мъжкото начало, – но отдолу имаше копринена блуза в менящи се цветове. Кеа знаеше, че под блузата няма нищо. Все още мамеше окото – можеш да ме имаш, както пожелаеш. За миг му се стори, че се намира в безтегловност, но не го показа. Проклет да е, ако прояви слабост.

Каза й, че се радва да я види. Прегърна я като стар приятел. Не позволи на ума си да се съсредоточи върху щръкналите й под блузката зърна. Нареди да не го свързват с никого. Предложи й питие. Настани я на дивана и седна до нея. Но не твърде близо. Каза й, че през всичките тези години е мечтал да я види. Какво прави в града? Възстановява се, отвърна Тамара с глас, който прати тръпки по гърба му. От какво се възстановява, поинтересува се той?

– С мъжа ми… вече не сме заедно – сви рамене тя. – Той е вманиачен по надпреварите си, макар че напоследък не печели. Момчетата и техните играчки, такива неща. Предполагам, че никога няма да порасне.

Е, той каза, че съжалявал да го чуе.

– Напоследък често си мисля за теб. За старите времена. И си казах… – Тя спря в очакване Кеа да улови сигнала.

Той я гледаше с изражение на любезен интерес. Може би тази стара, добра приятелка ще предложи някоя любопитна идея? Тамара опита отново.

– Знаеш, че има някои неща, които никога не бих забравила. Камината, копринените чаршафи, смехът. – Тя се изкиска и Кеа се намръщи за миг, сякаш ровеше за тези спомени в ума си. Тамара посърна, очевидно нещата не вървяха, както бе планирала.

– Но най-вече си спомням грешките – заяви тя. – Особено една.

– Да, аз също.

– И си мисля – продължи тя, свела скромно глава, – единственото ми оправдание е, че тогава бях една глупава хлапачка. Трябваше ми доста време, за да порасна и да поумнея. Но сигурно никога няма да разбереш колко много съжалявам и колко искам да ти се реванширам.

Тя успя да пусне една сълза. Кеа й подаде кърпичка и повдигна рамене.

– Тогава и двамата бяхме твърде млади. Една грешка балансира друга.

Тамара понечи да каже нещо, но се сепна. Изглежда се зачуди над думите му, но после продължи:

– Поне Остин не беше толкова глупав като мен. Ти изчезна, но се появи отново и животът ти даде втори шанс. Това не важи ли за всеки от нас?

Той я улови за ръцете и я целуна – не братски, но без излишна страст.

– Разбира се, че е важно. Знаеш ли… не съм те забравил. – Кеа се надигна и я подхвана кавалерски за лакътя. – Сега вече имаме достатъчно време, за да се опознаем истински. Виж… веднага щом се върна от моето… служебно пътуване, ще ти се обадя. Може да вечеряме заедно. Има много неща, за които да си говорим.

Той я отведе на регистратурата. Тамара не сваляше очи от него. Успя да изпише на лицето си усмивка. Той й отвърна. Тя доближи бавно вратата и я отвори. Погледна през рамо към него. Кеа все още се усмихваше. Тя пристъпи навън и вратата се затвори със свистене. Миг преди звукът да секне, Кеа се разсмя.

Суров, презрителен смях. След това я забрави.

Кеа Ричардс напусна човешките селения. Заедно с кораба, на който така и не бе дал име. Пое по своя лъкатушещ път през галактиката към Съзвездието Алва. Към лелеяната непоследователност. Към междузвездния мрак, на чийто фон веднъж бе виждал да пламтят искри, като падащи звезди в безлунна нощ.

Когато наближи, той промени курса. Премина през непоследователността в онази, другата вселена от чернота и различни цветове. Намали на четвърт тяга, използвайки навигационната система за полет без ориентири, импровизирана навремето за първи път от Мърф и доктор Фалзур.

На носа на кораба бе монтиран дистанционен детектор. Той подаде сигнал. Приближаваше някакви междузвездни отломки. Може би не по-големи от половин метър в диаметър. Но това беше Антиматерия Две, напълно достатъчна, за да унищожи малкия кораб, на който се намираше. Кеа изключи двигателя, премина на вторичния двигател „Юкава“, после спря напълно захранването и остави инерцията да го приближи до парчето Антиматерия Две.

Погледна друг прибор и почувства надежда. Инструментът регистрираше всеки обект, който се удря в обшивката на кораба, и бе достатъчно чувствителен да долови дори лек земен ръмеж. Даже още по-малки обекти. Приборът показваше, че корабът му е понесъл доста удари от микроскопични частици след навлизането си в тази безумна вселена. Без странични ефекти за кораба.

Сега вече дистанционният детектор подаваше постоянни сигнали. Ричардс се прехвърли на друг пулт. Пъхна ръцете си в дистанционните ръчки на манипулаторните ръце и се съсредоточи върху управлението. От един люк точно под носа на кораба се подаде сонда. Клещовидна ръка. Още една модификация на Кеа. Перископ. Облицован с Империум X. Докато работеше с непознатите прибори, по челото му избиваше пот. Ако допусне дори най-малка грешка, ще отиде напразно не само целият му труд, но ще изгуби и живота си. Ако Империум X не бе в състояние да го екранира от въздействието на АМ2, всичко щеше да завърши с мощен взрив.

Датчиците на сондата потвърдиха, че клещите са прихванали отломъка. Притворил очи, очаквайки всеки миг да го сполети гигантски взрив, той затвори клещите. И този път не последва нищо.

Вече беше гордият притежател на парче Антиматерия Две. Приближи манипулаторната ръка към люка и я прибра вътре. Вътрешността на малкия хангар също бе облицована с Империум X. Той включи двигателя и корабът премина към свръхсветлинна скорост, отдалечавайки се от непоследователността. Ето го мигът на пълната победа. Точно сега, преди последните изследвания, преди разработките да бъдат завършени, Кеа Ричардс знаеше, че вече е господар на вселената.

Краят на света дойде след по-малко от година, с два катаклизъма. Между катастрофите имаше по-малко от месец. Първата стана водеща новина на всички емисии в Слънчевата система. Гигантски взрив на Деймос. Луната сега бе полуразрушен астероид като Фобос. Нещо невероятно. Луните не се саморазрушават. Деймос не беше заселена, с изключение на три или четири кратера от Първа база. Изплуваха нови и нови факти. Оказа се, че всъщност Деймос е доста заселена. Няколкостотин мъже и жени работели в секретен комплекс от лаборатории около старата Първа база. Станцията принадлежала на компания „Баргета“. Нови протестни викове. Бяха загинали няколкостотин човешки същества. Някой трябваше да плати.

Репортери и оператори обсадиха щаба на компания „Баргета“. Представител на Отдела за връзки с обществеността запелтечи набързо подготвено изявление. Да, лабораторията е част от изследователска програма на компанията. Не, той не може да каже над какво работят, освен че става въпрос за космически кораб. Не, Остин не е в течение на случилото се. Специалисти от „Баргета“ вече се опитвали да изяснят причината за катастрофата. Без повече коментар. Журналистите издириха и Кеа Ричардс. Той заяви, че няма какво да каже. Няма представа и какво може да е станало.

– Какво е причинило взрива? – крещеше Баргета.

– Не зная – отвърна Ричардс. – Два дни по-рано получих писмо от доктор Мастерсън, директора на проекта. Съобщаваше, че една от изследователските групи се е натъкнала на някакво интересно откритие, но било твърде рано, за да се правят заключения доколко е обнадеждаващо. Може да излезе, че са сбъркали някъде в изпитанията.

– Божичко! – изстена Остин. – Всички тези нещастници. Най-добрите учени, които успяхме да съберем. Това не са обикновени работни пчелички. Божичко, Божичко! Даваш ли си сметка какво ще стане на годишната среща? Как ще обясня случилото се на акционерите?

Кеа не знаеше.

Второто бедствие беше вътрешно. Одитори бяха изготвили финансов отчет за операция „Сук“. Че това си е истинска черна дупка, помисли си Остин, докато преглеждаше файла. Трийсет и осем процента от средствата на компанията – не само на транспортната, но и на всички останали филиали – бяха изчезнали в този проект. Но най-лошото идваше от прикачения научен доклад – оказваше се, че след взрива не само са се провалили опитите за синтез на търсеното от Кеа вещество X, но и че цялата тази идея е абсолютно неосъществима. Философският камък. Незамърсяващ околната среда двигател с вътрешно горене. Студен синтез. Макар и все още небанкрутирали, Баргета се свличаха надолу. Огромният конгломерат се разпадаше. Щяха да са късметлии, ако издържат още две финансови години, освен ако не се случи чудо, каквото обаче никой не виждаше да се задава на хоризонта.

Остин прелисти последната страница и тръгна да търси Кеа. Откри го в неговия кабинет. Помещението бе почти голо. Отвън в кашони бяха сортирани вещите.

– Какво…

Кеа посочи един плик на бюрото, с написано на ръка името на Остин. Баргета го прочете. Беше оставката на Ричардс.

– Всичко това – обяви Кеа с ужасяващ монотонен глас – бе моя грешка. Оказа се, че съм се подлъгал. Няма злато в края на дъгата.

Баргета потърси думи, с които да отвърне, но не ги откри. Кеа също понечи да каже нещо, но вместо това положи ръка на рамото на своя приятел. След това си тръгна.

Баргета доближи прозореца и сведе поглед надолу, към Медисън Авеню. Това бе краят на света за него, за семейството му и за компания „Баргета“. Какво ще прави сега? Какво ще стане?

А стана това, че акциите на компанията започнаха да се сриват още преди насрочената среща на акционерите. Някой бе издал новината на Уолстрийт и филиалите му на останалите планети. По-късно се оказа, че също някой неизвестен бе подбил цената на акциите им ден-два по-рано, изваждайки на пазара голямо количество. Така и не можаха да открият кой стои зад това, тъй като лицензите бяха преминали през твърде много ръце.

Кеа Ричардс бе изчезнал, изоставяйки земните си владения, своите приятели, жените и притежанията си. Изглеждаше странно и показваше неизвестна досега негова спартанска черта. Оказа се, че част от именията му не са изплатени, а взети под наем. Същото важеше и за мебелировката, яхтите и гравиколите.

Остин Баргета се появи с мрачно лице на спешното съвещание. Корпоративните акционери бяха не по-малко изплашени и потресени от него. Предложиха да продължат срещата и на следващия ден. На сутринта Остин не дойде. След първата среща бе извадил пистолета от личния си сейф. Беше античен автоматичен пистолет, стрелящ със заредени с барут патрони, семейна реликва от древни времена. Наскоро бе поръчал да му изработят куршуми. След като го извади от касата, той дръпна бавно затвора и премести един патрон в цевта. След това завъртя несръчно пистолета, опря дулото в слепоочието си, помисли си, че ако не друго, Баргета винаги са били хора на честта, и натисна спусъка. Куршумът отнесе по-голямата част от фронталния му лоб. За съжаление не го превърна в труп. Остин Баргета, ослепял и онемял, способен само на примитивни реакции, продължи да живее.

От своята самоналожена изолация на Ганимед Кеа Ричардс прати тревожно писмо. Може ли да помогне? Имал малко спестени средства и ако стигнат, за да не се налага да преместват Остин в обществена болница, готов е да ги предостави. Семейството отказа. Може и да са банкрутирали, но не бяха изпаднали дотам да живеят от подаяния. Кеа изпита мимолетно съжаление – копелдакът трябваше да се прицели малко по-добре.

Кеа беше отмъстен. Както и мнозина други, сигурен бе в това. Неизвестната му майка, прокудена в ужасния свят на разселнически кораб. Баща му, баба му и останалите жители на Хило, издавени, защото компанията, отговаряща за океанските бариери, ги бе занемарила. Леонг Сук, която през целия си живот не бе познала друго освен недоимък – от родната си Корея до Мауи. По дяволите, дори нещастният Томпкинс, който със сигурност заслужаваше нещо по-добро, отколкото да преживява като наркоман в задна уличка. Работниците, сред които бе израсъл, космонавтите, изгубили живота си в пиянство или катастрофи, за да могат такива като Баргета да тънат в разкош. Но това бе само началото. Имаше още много, много като тях.

Кеа бе готов да построи своите „оръжия“ за превземане на света. Само един човек бе загинал при взрива на Деймос. Сапьор от групата, която Ричардс бе наел из подземния свят на Марс. Всички останали – учени, механици, хора от поддържащия персонал, бяха евакуирани дни по-рано на Ганимед, където започваше истинската работа. Кеа Ричардс бе готов за новия си живот.