Текст книги "Краят на империята"
Автор книги: Алън Кол
Соавторы: Крис Бънч
Жанр:
Боевая фантастика
сообщить о нарушении
Текущая страница: 7 (всего у книги 32 страниц)
– Стен? – обади се Фрестън.
– Слушам.
– В момента Императорът е на Първичен свят. В няколкото случая, когато е напускал планетата, това обикновено е ставало, без да се прокламира пред обществеността. Нали не греша, сър?
– Тъй-тъй – потвърди Алекс. – Онзи момък здравата се е залостил в проклетия си замък. Истинска крепост, дето едва ли лесно се превзема.
– Съгласен. Трябва да го прогоним на открито.
– Ами успех – рече насмешливо Уайлд. – Само че той не е станал това, което е, само защото е правил каквото другите искат от него.
– Въпреки това ще се опитаме. Трябва да го изкараме някъде, където да го заловим. Озове ли се на открито, ще е по-лесен за удряне.
– Съгласна – кимна Айда. – Само ако ми кажете как точно ще накарате Императора да излезе от хубавата си уютна черупка.
– Рюкор?
– Ще стане, ако успеем да го унижим и засрамим – обади се Рюкор. – Първо вашите благородни същества ще нагласят сцената. Ще направят така, че силите му да станат за посмешище. Ще изкарат генералите и адмиралите му некомпетентни. Всеки път, когато спечелите някоя битка, медиите ще я отразят. Новината ще се разпространява на две нива. Първото е откритото. Ще трябва да кажем истината, дори ако е болезнена. Ако имаме късмет, Императорът ще играе по нашата свирка, дори когато се опитва да използва своята пропагандна машина. Една от малкото слабости, които е проявявал през годините, е постоянно нарастващото му его. Ако някой го подлага на съмнение, погледнете глупостите, които свърши в Алтайския куп. Егоманиаците, също като властолюбците, никога не се задоволяват с постигнатото. Да се надяваме, че хората на Императора ще прераздуват успехите му. Тази методика се нарича Голямата лъжа и се смята, че ако прибягваш до нея, слушателите могат да подлагат на съмнение размерите, но не и същината. Това може да е вярно, ала не и в случаите, когато участниците в този процес са подлагани на стриктен контрол. Всеки път, когато надуят фанфарите за поредната неистина, някой ще ги изобличи – използвайки в противовес само истини. Така в края на краищата цялата информация, свързана със създателите на Голямата лъжа, ще се подлага на съмнение и ще се отхвърля – точно каквото искаме да направим с Императора. Но нашата страна трябва да казва само истината.
– Което малко ме плаши – рече Алекс.
– Не се тревожете, мистър Килгър. Тези неща важат само за бялата пропаганда – историите, произтичащи от нашата страна. Сивата и черната… при тях все още ще трябва да се опитваме да надлъжем самия Император.
– Не знам дали ще може, ама съм готов да опитам.
– Та за черната пропаганда – продължи Рюкор, – за която спомена одеве и Стен. Ще се заемем с разпространяването на ужасяващи слухове. Ще твърдим, че императорът въобще не се е завръщал. Ако успеем да го накараме да напусне Аръндел и да присъства на някоя битка, ще пуснем слуха, че е загинал по време на битката. Ще разказваме също, че е умопобъркан, че е недъгав. Ще се опитаме да играем с най-лошите човешки страхове.
– Това са дреболии – подхвърли Ото. – Императорът е боец. Не го е страх от слухове, разпространявани по задните улички.
– Дреболии са – съгласи се Рюкор. – Нека ти кажа една шега, Ото. Знаеш ли каква е разликата между стария Император, новия и Тайния съвет?
– Не зная.
– Ако по някакъв начин тримата се съберат в превозно средство, което закъса, реакциите им ще бъдат следните: Съветът ще нареди да застрелят отговорните за това и да пратят екипажа в изгнание, а на тяхно място да доведат други. Старият император ще поиска да се разследва случаят и после най-компетентният екипаж ще получи повишение и заповед да продължи пътуването. Новият ще дръпне завесите и ще се преструва, че превозното средство продължава да се движи.
Ото поклати замислено глава, после внезапно избухна в смях.
– Права си, Рюкор, дреболиите също са важни.
– Чакайте малко – обади се Синд. – Смисълът на тази история не е ли да се накарат съществата да мислят за старите и новите неща? Което подлага под съмнение цялата Епоха на величията, вярата във Вечния император?
– Така де. Постигнем ли веднъж това мислено разделение, дребните слухове и приказките от задните улички ще се превърнат в единствената истина. И още нещо – мисля, че за нас ще е от полза да се позанимаем с този Култ към Императора, който така полугласно се окуражава. Когато имаш две същества, убедени, че нематериалното съществува и може да въздейства на материалното, можеш да накараш едното да обяви другото за еретик. Вероятно дори би могъл да го убедиш, че новият бог е всъщност антибог. Съществата, особено хората, са готови да вярват в най-невероятни идеи и да извършват още по-невероятни действия в името на бога, когото сами са създали и на комуто са решили да се прекланят. Но аз съм дотук.
– Ни най-малко – погледна я Стен. – Ти описа доста точно една изгодна за нас кампания. Аз бях готов само с предварителния план. Тъкмо затова ви събрах тук – за да чуя идеите и предложенията ви, дори да ви се струват налудничави.
– Процес – надигна глава Килгър, – който ще се подобри далеч повече, ако го полеем с алкохол. Или стрег. Шефе, защо не пийнеш нещо?
Стен поклати глава.
– Не, благодаря. Някой трябва да кара. – Започваше да си дава сметка, че сред многото несгоди на това да си този, в когото се вглеждат всички, бе и това да запазваш трезва мисъл.
В края на краищата пиха само Ото, Килгър и Фрестън, като последният се отказа след първата чаша.
Ото изгледа участниците един по един и изръмжа.
– Чудесно. Направо страхотно. В името на брадата на майка ми, май съдбата ме е събрала с жалка групичка синьочорапковци.
И той пресуши на един дъх големия рог, след което го напълни отново, твърдо решен лично да се справи със срамния факт.
Съвещанието продължи почти до зори. Беше доста продуктивно и накрая целите бяха ясно определени.
Присъстващите се разотидоха, прозявайки се, към своите помещения, но само след няколко часа щяха да станат отново, за да се заемат със задълженията си.
Синд се завъртя и улови погледа на Ото. Той кимна, досещайки се какво ще поиска. После напълни рога си и я погледна с вдигнати вежди. Синд също кимна и Ото напълни един рог за нея.
– Кога ще се съберем? – попита Синд.
– Вече се чух със старейшините. Чакаха да свърши съвещанието.
– Значи скоро – рече Синд. – Знаеш ли какво да кажеш?
Ото смръщи чело и големите му зъби се оголиха. Той изръмжа. За всеки, който не познаваше борите, това би изглеждало като заплаха, или най-малкото началото на канибалиска атака. Но Синд знаеше, че е само усмивка.
– В името на Сарла и Лараз, разбира се, че зная. Но не това планирах да стане. Подбрал съм думите внимателно и ако трябва, ще си подрежа брадата, за да накарам старейшините да се вслушат в тях.
Подрязването на брадата бе способ, който борите използваха, за да поставят някой въпрос на спешно гласуване, но в случай че вотът бъде даден срещу неговия вносител, наказанието щеше да е незабавното му разчленяване.
– Да, сега вече зная кои са правилните думи – повтори Ото. – Ще информирам старейшините и ще се срещнем още тази вечер. Предупреди Стен и останалите след стъмване да не излизат от стаите си. Не искам да ги поставям в неудобно положение, но това е дело, което може да се свърши само от нашите хора. Борите трябва да разберат, че повече не може да живеят както досега.
И това бе всичко, което Ото каза на Синд.
Привечер първите бори започнаха да пристигат – поединично и на групички. По-точната фраза щеше да е „нижеха се“, но тя едва ли е подходяща за стихии като цунамито. Синд бе една от малкото човеци – всичките жители на звездния куп Лупус и с високи постове в борската армия, – на които бе разрешено да участват. И тя, като всички останали, носеше пълна бойна униформа.
Ото бе наредил да подредят големите маси като за банкет, а на страничните подноси имаше закуски и напитки за закъснелите. Всичко трябваше да е предварително нарязано, тъй като една борска политическа дискусия не се нуждаеше от допълнително окуражаване от присъствието на хладни оръжия.
На стратегически места бяха поставени големи бурета със стрег. Което всъщност означаваше на ръка разстояние.
Когато се смрачи, определиха и въпроса, подлежащ на дискусия: трябва ли борите да се обявят открито срещу Империята? И ако е така, трябва ли да прокламират независимост и да се включат във войната – или само да стоят настрана, подкрепяйки Стен морално.
Тема, която почти незабавно предизвика оживени обсъждания. Въпреки привидно жестоките си маниери борите не бяха глуповати – и факти като размера на имперския флот, съществуването на планетоубийци и вероятната готовност на императора да ги използва срещу тях караха козината им да настръхва.
Дори най-великият воин има своя другарка в живота и отрочета, при които би искал един ден да се завърне, при това с победа в ръка.
Докъм среднощ бяха обсъдени няколко по-важни въпроса:
Дали е разумно борите да се забъркват в кауза, начело на която стои човешко същество.
Дали Алекс Килгър в действителност е бор (последното бе подкрепено от всички).
Най-успешният начин да се размрази замръзнал задник.
Дали, ако гласуването за война срещу Императора пропадне, трябва да обявят война на някого другиго, тъй като най-младите воини вече горяха от нетърпение.
Дали на полуостров У’лиу все още има див стрег.
Дали на полуостров У’лиу кълве повече, отколкото в залива К’лони, в случай че не откриеш никакъв стрег там.
Дали проблемът с Вечния император няма да се разреши, ако неколцина избрани воини сред борите го призоват на личен двубой до смърт.
Бяха строшени шест маси, две в главите на бори. Дванайсет воини бяха откарани в болница. Синд потъркваше насиненото си око и натъртената длан след един оживен диспут. Бяха заявени пет многообещаващи дуела. Седем воини бяха изхвърлени през прозореца на снега, където да изтрезнеят.
А борите едва започваха – това бе първото голямо обсъждане от няколко години насам и щеше да мине поне седмица, преди да приключи, стига да не се свърши стрегът и да останат воини, които да дискутират.
Поне със стрег Ото разполагаше достатъчно.
Старейшините на няколко пъти безуспешно се бяха опитвали да насочат „диалога“ към него. Ото изчакваше Ив’р да приключи с разпалената тирада, готова да прерасне в ръкопашен бой с всеки потенциален опонент, обсъждаща несравнимите качества на обикновения бор спрямо имперския гвардеец, независимо от численото преимущество на противника. Ив’р, стар приятел на Ото от далечни времена, забеляза начина, по който той ровичка из брадата си, и веднага се досети какво е готов да стори. Ето защо скочи от масата и призова присъстващите към ред.
За целта се наложи да хвърли в несвяст още един бор, който тъкмо описваше с цяло гърло късобрадието на Ив’ровата майка, и едва след това си позволи да седне. Настъпи неочаквана тишина.
Ото заговори. Живеем в опасни времена, каза той. Империята подхвана кървави дела, а нейният предводител е безбрад разбойник. Борите трябва да отвърнат на тази заплаха по нов начин или да се подготвят за унищожение. Ото им припомни как бяха преследвали до пълно изтребване своя древен враг, стрегите, говори им за пророчествата на таламейнците, за джанските мечоносци и за времената, преди Стен да се появи на Вълчите светове. Сега – каза той – е дошло време да се избира. И изборът може да е само един.
– Оставям на вас да решите – провикна се той и гласът му ечеше чак до тавана. – Но за мен пътят е един. Защото другият означава отново да побегнем по леда от стрегите.
Това постави нещата в съвсем ясна светлина. Борите щяха да се обявят в подкрепа на Стен.
Ив’р се провикна над всеобщата глъчка:
– Тогава нека посочим водач. Нека най-великият от всички воини ни предвожда в тази битка.
Пълен хаос. Имаше такива, които бяха съгласни, други, които не бяха, страхувайки се от тирания – макар че избирането на военновременен водач бе стара борска традиция. Най-гръмогласни естествено бяха тези, които вярваха, че са единствените достойни кандидати за поста.
Ив’р започна да припява:
– Ото! Ото! Ото!
Постепенно и други подхванаха припева.
Гласът на Ото достигна до свръхзвуков тътнеж – и накара другите да млъкнат.
– Не!
Това предизвика поредната мъртвешка тишина.
– Стар съм – поде той.
Викове на съгласие и несъгласие. Ото не им обръщаше внимание.
– Готов съм да помагам, но не забравяйте, че аз съм в тъмната зима на своя живот, а битката може да продължи години. Готов съм да взема участие в предстоящия конфликт, но само като редови воин. Най-много като водач на подразделение. Вече ви казах, че трябва да отвърнем по нов начин на тази заплаха. Трябва ни някой, който може да гледа далеч извън просторите на съзвездието, да вижда кое е най-доброто и да внушава мислите си на старейшините.
Ото се покатери на масата, надигна рога със стрег, изля по-голямата част от съдържанието на гърдите си, изпръхтя и забоде пръст към масата.
– Тя.
Имаше предвид, разбира се, Синд.
Настъпи продължителна тишина, последвана от още по-голяма глъчка.
Синд – след като се възстанови от изненадата – се опита да възрази. Каза, че е човек. Че е още млада, че не е готова за подобна чест. Че е…
Каквото и да каза – остана нечуто в шумотевицата. И дискусията продължи.
Призори противоречията най-сетне бяха уредени. Спечелиха тези, които бяха все още в съзнание и познаваха добре качествата на Синд, както и бяха заинтригувани от възможностите на един човек да предвожда борите. Залата приличаше на бойно поле след края на битката.
Синд щеше да е техният глас.
Тя отиде да събуди Стен, чудейки се как ли ще приеме вестта.
Стен, разбира се, беше доволен. Първо, защото борите бяха решили да го подкрепят, и второ, че бяха избрали един толкова талантлив и способен водач. Освен това му се стори смешно, че има за партньор в леглото вожд на бори. Макар че побърза да я посъветва да се опита да си отгледа брада.
Алекс Килгър също не спа тази нощ. Малко преди зазоряване той се озова отвън, в една от бойниците на крепостта. Един от часовоите го забеляза и понечи да вдигне тревога, но го позна и го остави на мислите му.
Бурята бе утихнала и в небето блещукаха студени звезди.
Килгър вдигна глава и очите му проникнаха отвъд Вълчите светове, далече в междузвездния космос, към онази неразличима оттук галактика, където се намираше неговото слънце и родната му планета.
Единбург, където той бе лорд Килгър от Килгър, със замъци, поземлени владения и фабрики. Свят със силна гравитация, на който се раждаха и умираха сурови мъже и жени.
Свят, за който Алекс, кой знае защо, неочаквано си помисли, че може би никога вече няма да види.
„И кво толкоз – рече си той. – Когато се хващаш на имперската служба, ясно е, че тя ще те докара до гроба, както стана с брат Кенет. Или, най-малкото, ще те направи инвалид. Тъй, тъй. Като брат Малкълм? Единственото, дето ще те мъчи, е ако не доживееш да видиш с очите си гроба на императора. И нима би предпочел да си умреш в леглото, сгърчен от старост?“ Той потрепери при тази мисъл, макар да не му беше студено.
Сетне се обърна и влезе вътре.
„Ако ще се мре тоз път – мина му накрая, – тъй да е. А междувременно ще трябва да се свърши с таз война.“
11.
На Дюсейбъл оставаше една И-година до четиригодишните избори. Борбата се водеше за канцеларията на тайрен и за две трети от местата в Съвета на солоните.
Навсякъде из тази голяма, гъсто населена планета – индустриален и политически център на системата Кайренес – приближаващите избори бяха обект на разпалени дискусии. Дори голямата новина за преследването на имперския предател Стен бе заровена под лавината от спекулации и предположения в медиите.
Всеки един – от простия каналджия до индустриалния барон – проверяваше накъде духат политическите ветрове. Родители обсъждаха на масата перспективите на тайрен Уолш и солон Кенна. Момчета и момичета разнасяха пликове с подкупи на ченгетата. Местни босове пресмятаха гласовете, които са обещали. Корумпирани чиновници прелистваха регистрите на починалите. Дори децата бяха наети в тази невъобразима надпревара.
Политиката, както често казваше Вечният император, е голям бизнес. На Дюсейбъл тя бе единственият бизнес.
Протекцията е оста, около която се върти този свят. Почти невероятно бе на Дюсейбъл да има същество, което да не зависи от нея. Ченгетата се отчитаха пред началниците на участъци за прибирането на заделените средства, бизнесмени подкупваха чиновници, за да получат лиценз, профсъюзи търгуваха с влияние. Дори миячите на чинии продаваха гласовете си, за да припечелят нещичко. Някои от тях трябваше да плащат рушвети, за да продължат да мият.
Накратко Дюсейбъл беше най-корумпираната планета в цялата Империя. Но по свой начин системата работеше. Всеки гражданин, сполучил да подкрепи правилния състезателен кон, си осигуряваше шанса за щастлив живот. Само неудачниците заговорничеха и се опитваха да свалят „алчните чакали“.
Когато Императорът осъществи своето забавено и причудливо завръщане от гроба, тъкмо изборите на Дюсейбъл му бяха осигурили първата голяма крачка към трона. И оттогава той неведнъж им бе изплащал дължимото.
Така например Уолш и Кенна държаха сегашното си изтъкнато положение на политическата хитрост на Императора. Той бе откраднал изборите от тайрен Йелад – престъпен бос с три десетилетия опит в изборните измами.
Но Императорът бе страстен почитател на този древен закон на политиката: „Този, който е бил с мен преди Чикаго…“ И никога не забравяше да върне услугата с щедра ръка.
На този фон солон Кенна бе уверен в успеха си. Държеше се така, сякаш големият ден е след седмица, а не след година. А и съветниците му все повтаряха, че изборите са им вързани в кърпа. Те посочваха, че на Дюсейбъл никога не е имало подобен просперитет. Орбитите пред големия космопорт бяха задръстени от кораби. Заводите работеха на двайсет и четири часови смени. БНИР (Брутният Национален Индекс на Рушветите) бе достигнал рекордни нива.
АМ2 бе не само в изобилие и евтина, но Вечният император бе подарил на системата чисто ново депо – за да обслужва два съседни сектора на Империята.
Ала Кенна не бързаше да се успокоява. Като президент на Съвета на солоните и предводител на силите, подкрепящи тайрен Уолш, той имаше много да губи в случай на погрешна преценка. Всъщност можеше да изгуби всичко. Кенна нямаше намерение да повтаря най-грубата грешка на тайрен Йелад – свръхувереност.
Когато дойде време за първата голяма реч, той се подготви внимателно.
Като начало подбра приятелски настроена публика – кайренското подразделение на големия корабен профсъюз, известно с инициалите СДТ. Съюзът бе една от главните бази на Кенна още от времето, когато бе новобранец в Съвета на солоните. Винаги можеше да разчита на работниците от корабостроителниците, било за да гласуват за него, или да обявят неочаквана стачка, или дори като силни ръце при схватка с някой съперник.
Второ, зарови дълбоко пръсти в своята лична хазна, за да осигури развлечението. Щеше да има триста маси с освежителни, поскърцващи под тонове храна. Други сто щяха да служат като безплатни барове. Бе издигната централна сцена, на която от зори до мрак се редуваха комедианти, певци и танцьори, развличащи тълпите. По краищата бяха подредени петдесет големи шатри, натъпкани с отряди патриотично настроени момчета и момичета, събрани тук да дадат всичко, на което са способни, за просперитета на Дюсейбъл.
Накрая той си позволи един лек натиск върху Императора, за да му подсигури нужните аргументи за речта. И Вечният император, както съобщи със задоволство Кенна на своите съюзници, докато се качваше на сцената, за да се обърне към членовете на СДТ, се отзова с повече, отколкото можеше да се надява.
Възторжените възгласи, с които бе посрещнат Кенна, бяха достатъчно мощни да погълнат сирените на приближаващия лайнер. Той остана неподвижен известно време под тези могъщи звукови вълни, които го заливаха. Опита се да ги прекъсне, като размаха ръка. Сетне ръката му се отпусна… безпомощна пред ентусиазма на тълпата. И когато камерата го показа в едър план, Кенна вече бе изписал на лицето си онази скромна усмивка, над която работеше неуморно през последните няколко десетилетия.
Още три пъти се опитва да спре аплодисментите. И трите пъти трябваше да се прегъне пред волята на масите и да приеме възторга им. На четвъртия опит Кенна направи едва забележим знак с ръка, уловен от разпоредниците, които предадоха заповедта към своите подчинени. Този път овациите утихнаха и настъпи мълчание.
– Имам един въпрос към вас, преди да започнем – поде Кенна с глас, който кънтеше от високоговорителите. – Днес по-добре ли сте, отколкото преди четири години?
Този път шумът бе още по-силен. Един от техниците наблюдаваше как стрелката на измервателя на популярност достига максималната си степен и остава опряна в рамката близо минута. Той сръчка съседа си, чиито очи се затваряха сънено. Това бе почти нов рекорд.
После организаторите отново усмириха тълпата и Кенна продължи:
– С огромно удоволствие и смирение се изправям отново пред вас, за да искам вашата подкрепа – поде той. – Може би моите изтъкнати опоненти ме смятат за глупак, задето предпочитам да си имам работа с добри, честни, трудолюбиви същества като вас… – Той направи пауза, за да позволи на гнева на тълпата да се съсредоточи върху израза „изтъкнати опоненти“. Ръмженето се надигна според предвиденото. – Но аз им казвам – закъде е Дюсейбъл без работническата класа?
– За никъде, разбира се! – провикна се някой с писклив глас.
Кенна изписа на лицето си своята най-дружелюбна усмивка.
– Благодаря ти, сестро – рече той и из тълпата се разнесе смях.
Усмивката бе заменена от друг изпитан прийом на Кенна – драматично смръщени вежди.
– Вятърът се мени, приятели мои, и никой, съвсем никой не го усеща по-добре от хората на труда. И от всички трудещи се на Дюсейбъл членовете на СДТ профсъюза са несъмненият авангард в осъществяването на тези промени.
Тълпата отвърна с възторжен рев. Кенна изчака търпеливо и заговори:
– Сега вече знаете, че смирението ми не е престорено. – Чу се смях. – Но искам да бъда откровен с вас, добри ми хора. Тези ветрове на промяната, за които говоря, дариха Дюсейбъл с невиждан просперитет в нашата история. Пълна трудова заетост. Рекордни заплати. Незапомнено ниски цени. Наслаждавахме се на всички тези неща донякъде и благодарение на просветленото водачество на тайрен Уолш… и на моята скромна личност… но има едно същество, на което в действителност трябва да благодарим. И това е… самият Император.
Тълпата направо полудя. Викове. Тропане с крака. Трескава активност. Този път стрелката на устройството се задържа горе минута и половина.
Кенна отново вдигна ръка.
– Моите опоненти твърдят, че всички тези блага, получени от нашия Император, са всъщност подаяние, обикновена благотворителност. Казват, че Дюсейбъл е пионка в ръцете на своя господар. Че след като сме се обвързали с него, сме изгубили своята независимост.
Тълпата започна да свирка.
– Чували сте всички тези лъжи и повече – продължи Кенна. – Но истината е, че за пръв път в историята на Дюсейбъл нашето мнение има значение. Наистина се вслушват в него. Сега вече можем да кръстосваме Империята с гордо вдигнати глави. И към кого ще се обърне за съвет Императорът? Разбира се, към тайрен Уолш, който заема видно място в парламента на Първичен свят.
Докато тълпата аплодираше, Кенна успя да си разкваси устата.
– Да… Дюсейбъл дължи много на Вечния император. В това няма съмнение. Но Императорът също ни е длъжник и в тези несигурни времена той се нуждае от нас повече от всякога. Онзи ден разговарях с него лично и той ме помоли да благодаря на народа на Дюсейбъл за несекващите усилия да се опази свободата. Специално подчерта да похваля усилията на работниците от СДТ. А после добави, че без подкрепата на големите профсъюзи всички негови старания ще бъдат сведени до нула.
Тълпата отдели петдесет и пет секунди, за да благодари на свой ред на Императора.
– Но както всички знаете – поде отново Кенна, след като аплодисментите утихнаха, – Вечният император не е същество само на думите. Дойдох днес тук, за да ви уверя, че той смята за пореден път да претвори словата си в дело. – Кенна извади голям, навит на руло документ. Камерите се съсредоточиха върху имперския печат в долния край. Сетне се върнаха към лицето на Кенна.
– Първо – нашето съвсем ново депо за АМ2 бе повишено до рейтинг ААА!
Тълпата изрева. Тройно А означаваше още работа и добро заплащане в космопорта.
– Но това не е всичко – допълни Кенна. – Защото заедно с новите придобивки идва и нова отговорност. Приятели, позволете да ви съобщя, че Императорът насочва огромни доставки на АМ2 към нашата малка система. Количество, което ще задоволи нуждите на целия сектор за две И-години. В този момент корабите вече приближават Дюсейбъл. И когато тези доставки бъдат разпределени в новите ни депа – построени от нашия талантлив народ, – Дюсейбъл с право ще може да се гордее с императорското уважение към нас. Защото от този величав ден напред Дюсейбъл ще е единственият доставчик на АМ2 в този сектор. И това, приятели мои, според някой е само отплата за нашата лоялност.
Аплодисменти, викове и обща суматоха заглушиха последните му думи. Съществата в далечните домове вдигаха глави към небето и се чудеха каква може да е причината за този грохот.
На борда на „Пай Коу“ – намиращ се на шейсет и седем милиона мили – виковете се превърнаха във внезапен взрив, който едва не пропука говорителите в каютите.
Капитан Хотско намали силата на звука, подсмихвайки се на щедрите обещания на солон Кенна за изобилие от АМ2. Тя чукна с пръст върху екрана и лицето на Кенна – който продължаваше да мърда беззвучно устни – се превърна в малко прозорче в десния край на монитора. Останалата част бе изпълнена от космоса.
Хотско оглеждаше екрана и тихо си напяваше:
– Муши, муши ано ней, ано ней… муши, муши ано ней…
И тогава ги съгледа. Светлинки, които трепкаха към три часа.
– Ах, со деска. – Хотско се засмя. – Елате при мама, ярки оченца. – Тя погледна към умаленото лице на Кенна, движещо устни в горния край. После го дари с подигравателен поздрав. – Солидарност, братко!
Пръстите й се плъзнаха по екрана и лицето на Кенна изчезна. Светлинките се озоваха в самия център. И мониторът ги увеличи.
Хотско затаи дъх, докато робокомпозицията изпълваше монитора. Водещият елемент приличаше на имперски кръстосвач, срязан на две. И в известен смисъл бе точно такъв. Корабът бе преустроен преди няколко десетилетия в една от корабостроителниците на покойния Танц Суламора. Командните установки и оръдията бяха демонтирани, беше поставен допълнителен конус и сега корпусът се състоеше почти изцяло от един монолитен двигател. В центъра блещукаха прехващащи лъчи. На десния борд имаше издатина, където сега се намираше мостикът.
Предназначението на тази огромна машина бе да тегли осемдесеткилометровия конгломерат от шлепове, прикачени отзад.
Хотско се зае да изброява шлеповете, но бързо се умори и се отказа.
Всеки един от тези по-малки кораби бе натоварен догоре с АМ2 – най-скъпоценната субстанция в Империята.
Капитан Хотско, понякога пират, през повечето време контрабандист, не сваляше поглед от тази мечтана награда. Цената на композицията, отправяща се към Дюсейбъл, бе неизмерима. При това съкровището просто стоеше и чакаше някой да го поиска. Добре де, тя не може да вземе всичко. Но би могла да задели достатъчно, за да си купи няколко системи с размерите на Кайренес.
Уайлд сигурно ще побеснее. Майната му.
Но какво да стори с онзи хитрец Килгър? Тъкмо благодарение на него бе узнала за товара с АМ2. Беше се увлякла по тантурестия шотландец, докато той запознаваше с плана Уайлд и останалите капитани – сред които бе и тя.
Задачата на контрабандистите бе да използват регулярните си набези в Кайренес като прикритие, за да душат за появата на кервана с АМ2.
Ужасно добър план. Доказателството за него бе върху нейния монитор.
И наоколо нямаше никой – ама съвсем никой, – който да узнае.
Но ако следва инстинкта си, може би никога няма да получи отговора на стария като света въпрос какво се крие под полата на шотландеца.
Майната й на полата.
Погледни само всичката тази АМ2.
В края на краищата тя не е обещавала нищо. Само се съгласи да се оглежда. И това правеше, нали?
Ала изведнъж я споходи друга мисъл. Какво ще прави с товара? Кой може да скрие подобни съкровища? Няма ли да я разкрият, когато се опита да го разпродаде? Освен това имперските войници също щяха да тръгнат по дирите й. Майната им на имперските войници. От малка бе свикнала да живее в постоянно преследване.
Да… но… никога не беше бягала от цял флот. А тъкмо това щеше да се случи. При толкова много АМ2 й беше гарантирано.
Е, добре.
Хотско реши да играе честно – колкото и да я заболи от това. За да се разведри, си спомни за широката усмивка върху лицето на Алекс. И за онази къса пола.
Тя кодира бързо съобщението с координатите на композицията. Сетне го прати с един кратък, мощен изблик.
Зачака.
Таблото изписука.
Беше „Виктори“.
Съобщението е получено. „Надявам се, че си заслужаваш жертвата, Алекс Килгър“ – помисли си тя.
Новото дюсейбълско депо бе с размерите на малка луна. Приличаше на разделена на части сфера. Всяко „парче“ бе поставено в ъгъла на въображаем квадрант и се свързваше със съседните посредством огромни тунели, през които се осъществяваше целият трафик. Над всичко това се простираше невъобразима мрежа от комуникационни линии, сервизни шахти и тръби, пренасящи от промишлени течности до рециклиран въздух и отпадни води.
За работата на депото нормално се изискваха шестстотин души. Но на Дюсейбъл нищо не е нормално. Дори тук, на отдалечена орбита, законите за връзките и корупцията бяха по-силни. Когато първата доставка АМ2 пристигна, в сферата се помещаваха два пъти повече служители.
Немалка част от тях спяха. Или се забавляваха в центъра за отдих. Съобщението на Кенна не беше изненада за хората от депото. Още преди дни ги бяха предупредили да очакват доставката. Не че имаше какво толкова да се прави. Депото бе почти напълно автоматизирано.
Един сънен оператор отбеляза появата на сигнала в своя дневник. После провери дали автоматизираната система функционира и се върна в койката при момчето, с което я делеше.
За един кратък миг се зачуди дали да не го събуди, за да се позабавляват, ала сънят бързо обори слабото оживление в слабините му и той захърка.
Картината на огромния керван бързо изпълваше монитора. После композицията спря, достигнала синхронизирана орбита със станцията. Сигналите угаснаха. Таблото се озари от светлинки, докато компютрите разменяха съобщения.
