Текст книги "Краят на империята"

35.

Ботушите на охранителите топуркаха все по-близо. Алекс висеше като паяк в мрежа над високите хидравлични врати, водещи към просторния двор на замъка Аръндел. Чакаше търпеливо, втренчил поглед в часовника, опитвайки се да не обръща внимание на мравучканията по кожата.

Ставаше все по-зле с приближаването към Императора. Не че имаше конкретна причина за този неприятен тик. Дотук Килгър не бе срещал особени трудности.

Поне засега.

Взе влака от Ашли за най-близкия средно голям град. После провери дали има някакви изменения в изискванията за лични документи на Първичен свят и дали фалшивата му карта ще върви. От магазин за употребявани коли в по-западналата част на града купи гравикола с редовна регистрация. Там никой не му задаваше въпроси, като последен адрес, месторабота и прочее.

Гравиколата може да беше регистрирана, но двигателят й бе в отчайващо състояние. Маклийновият генератор можеше да я вдигне на не повече от три метра и с мъка поддържаше страничен наклон от петнайсет градуса. Максималната й скорост не надхвърляше петдесет и пет километра.

Алекс отброи още сто кредита на брата на продавача, за да може бракмата да потегли. Той знаеше, че „братчето“ ще използва части втора ръка и ще напълни системата с течност, близка до меласа, но и без това гравиколата бе предназначена за еднопосочно пътуване.

На двайсет километра отвъд Фоулър, най-близкия град до имперското имение, Алекс се приземи насред поле, използвано за изхвърляне на отпадъци. Разби с удар таблото, демонтира някои важни части от двигателя, смъкна регистрационната табела и я зарови. После напусна мястото.

Спусна се към градчето и се изгуби сред високите блокове.

Първа, втора и трета стъпка можеха да се сметнат за изпълнени – достигане до Първичен свят, осигуряване на база за действие и проникване във Фоулър. Сега идваше време за кратка пауза. Съществуваше възможност да са го проследили след пристигането му и агентите на Императора да го държат под наблюдение, като същевременно му осигуряват известна свобода. Може и да не беше така, но защо да рискува?

Нае квартира, като избра такава с два изхода, вторият към ръждясала стълба от задната част на сградата. Имаше и малка, добре обзаведена кухня. След седмица, през която „лежеше на дъното“, той реши, че засега няма признаци за „опашка“. Време е за следващата стъпка.

Алекс купи бутилка скъпо бренди, като си отбеляза, че ще трябва да хвърли шишето някъде другаде, тъй като хората в неговия квартал не бяха привикнали към луксозни покупки и се наливаха с филтриран индустриален алкохол и домашен спирт. Същата вечер седна на масата и постави шишето и чаша пред себе си. Беше време за поредното планиране.

Четвърта стъпка бе да се приближи колкото се може повече до Аръндел. Пета – да проникне в замъка на Императора. Шеста – да се измъкне и да потегли за вкъщи, без да бъде преследван.

В компанията на партньор.

Пойндекс. Алекс знаеше, че избраникът ще има известни възражения по въпроса за неговото отвеждане и би могъл да прибегне до насилие, или най-малкото да вдигне шум.

Последното не биваше да се случва по никакъв начин, ако не за друго, то защото би могло да доведе до физическото премахване на целта. За да успее напълно планът му, Пойндекс трябваше да изчезне безшумно и без следа.

Алекс се надяваше, че ще успее да го отведе право на мостика на „Виктори“. Там щеше да му бъде предложен избор, какъвто предложиха на неговия агент на Ви – да стане двоен агент или да бъде подложен на мозъчно сканиране.

Алекс предполагаше, че като истински професионалист и човек, който веднъж вече бе преминавал на другата страна, Пойндекс няма да упорства особено. Според информаторите им на Първичен свят сега Пойндекс бе любимецът на Императора. Което означаваше, че знае всички негови тайни от първа ръка.

Ето защо след вербуването му Алекс възнамеряваше да обяви за него пред обществото. Това щеше да е поредният ужасяващ удар за Императора.

Докато отпиваше от брендито, той си напяваше тихо, за да се разсее. И въпреки това го глождеха съмнения. Може би този път ще го убият. Може би това е последната му операция – но какво от това? Никога не бе хранил илюзията, че е безсмъртен, нито бе мечтал да издъхне от старост в легло с балдахин. Ала той бе твърдо решен, че ако не друго, покушението срещу Пойндекс ще успее, преди да се наложи да поеме на пътешествие към Острова на благословените.

След като прекара една нощ в общуване с бутилката и със себе си и спа до късно, Алекс премина към осъществяване на замисъла си. Първо обра една линейка, паркирана в двора на близкия спешен център. Навремето бе преминал обучение за парамедик към секция „Богомолка“ и знаеше точно какво му е нужно. Когато си тръгна, не пропусна да заключи вратата на линейката.

Прибра плячката в квартирата си и същата вечер премина към следващия етап. Насочи се към друга част на Фоулър, където се покатери по тухлена стена и демонтира метална решетка на прозорец. От другата страна имаше гараж с луксозни гравиколи. Килгър се промъкна в него и открадна шест регистрационни табели – пет от тях постави обратно, но на различни коли. Шестата прибра, прехвърли се през прозореца, нагласи отново решетката и се отправи към квартирата. Дотук всичко бе лесно. Награди се с няколко бири в местната кръчма. Почерпи и посетителите и си спечели неколцина приятели.

На следващия ден се разтъпка наоколо, след като направи няколко упражнения в квартирата. От близкия магазин купи храна за три дни, маскировъчен костюм и туристически обувки. Жалко, че не предлагаха фототропичния костюм на „Богомолка“. Не можеше да го носи със себе си, тъй като подобна екипировка би породила много въпроси. Костюмът за орнитолог трябваше да свърши работа. Последната му покупка бе масивен „туристически“ нож. След това се прехвърли в един център за електроника, откъдето се сдоби с някои хитроумни машинки и прибори.

На този етап си позволи първото от двете малки удоволствия, които си бе обещал за времето на операцията. От близката месарница купи три кила пушен бут и колекция сухи подправки. Прибра се в квартирата, наряза месото и го остави да кисне в марината, като добави чесън, пипер и горски плодове. Месото щеше да кисне цял ден.

Някъде посред нощ излезе на уговорената среща с един от новите си приятели. Човекът бе донесъл това, към което Килгър бе проявил интерес. Нещо повече – беше подсигурил една малка колекция. Килгър се подсмихна на миниуилигъна, въпреки че това бе оръжието, което би предпочел. Ала тъй като не искаше доставчикът да си помисли, че планира малка война, и да изтича при кварталния констабъл, се въздържа от този избор.

По същата причина отхвърли едрокалибрения пистолет и карабината със сгъваем приклад, макар да бяха конвенционални огнестрелни оръжия. Избра – и после се пазари половин час за цената – дребнокалибрен пистолет. След като се постара да убеди доставчика, че не замисля нищо по-сериозно от уличен обир, той се прибра в квартирата. Рано на следващия ден дойде време за първото от обещаните удоволствия. Накиснатото месо бе извадено и оставено да се суши. Алекс го осоли и го наряза на тънки ленти. Постави още подправки – чеснов прах, пипер, малко ким. Когато приключи, нагласи тавичката с подправеното месо във фурната, включи я на най-ниска степен и подпря вратичката с коркова тапа, така че да остане двусантиметров отвор.

Докато месото се сушеше, той се зае с електронните компоненти и си изработи от тях истински инструменти за проникване с взлом.

После подремна, трупайки запаси от енергия за в бъдеще. Когато се събуди малко преди здрач, месото бе съвсем изсъхнало. Алекс се полюбува на работата си. Може и да не беше майстор като Мар и Сен, но си го биваше. Зави месото в непромокаем пакет, събра си багажа и напусна квартирата. Дори агентите на Вътрешна сигурност да се доберяха по-късно до нея, едва ли щяха да намерят тук нещо, което да им даде каквато и да било следа. Той събра всички остатъци от дейността си през последните няколко дни – от празната бутилка до опаковката на електронните компоненти – и ги хвърли в контейнер за промишлени отпадъци.

Дойде време за второто от двете обещани удоволствия. Намери голям ресторант, в който не би трябвало да го забележат и от който се разнасяше благоуханен аромат. Поръча си богата вечеря. Три коктейла от морски дарове. Две големи пържоли, свръхтънки. Гарнитура от гъби соте. Голяма салата с дресинг. Половин бутилка вино за подпомагане на храносмилането. Когато приключи, сервитьорката повдигна учудено вежди, но той само въздъхна доволно и обяви, че е готов за втората част от вечерята. Поиска паста – да му направят блюдо от всички видове, които предлагаха. За попълване запасите от белтъчини. И пи вода. Много вода. За да попълни водните си запаси.

По времето, когато приключи с гощавката и се измъкна навън, имаше чувството, че не върви, а се търкаля. Но какво толкова, това можеше да е последното му ядене в живота.

Сега вече бе готов за действие.

В луксозен квартал, който бе обиколил преди няколко дни, Алекс открадна гравикола, като преодоля с лекота алармата и ключалката на стартера. Постави регистрационната табела, която бе откраднал, а табелите на колата премести върху тази, паркирана отпред. Нека се объркат малко, рече си той. Ще им трябват поне няколко часа, докато започнат да разбират какво е станало, но едва ли ще схванат логиката.

Качи се на колата и се отправи към мястото за начало на последната фаза от операцията – свръхскъпа част на Фоулър, именията на богаташите, простиращи се – доколкото им е позволено – към земите на Императора. Докато летеше нататък, провери дали пистолетът в колана му е зареден и готов за действие.

Имперските територии край Аръндел бяха обкръжени със стена и съоръжени с всички възможни охранителни прибори. Алекс паркира откраднатата гравикола на най-близката улица до стената и метна на рамо раницата с екипировка. И отново си помисли със задоволство за подменената регистрационна табела. Когато обявят кражбата и полицията бъде вдигната по тревога, ще открият табелата на съвсем друга кола, което ще обърка още повече положението.

Килгър имаше нужда мощната и скъпа гравикола да стои на това място поне три дни, без да привлича нечие внимание. Той знаеше, че скъпи квартали като този, особено в близост до Аръндел, се обикалят постоянно от усилени патрули. Освен това планираше да използва колата при измъкването си от района, при това с Пойндекс на борда.

Намери подходящо място от другата страна на улицата срещу стената и задейства приборите за наблюдение. След два часа вече разполагаше с доста подробна информация за охранителната система. По улицата на всеки половин час преминаваше цивилен агент. Зад стената имаше сензор. Друг – отгоре. Вероятно бодливата тел върху стената също бе снабдена с датчик. На всеки час във въздуха се появяваше гравикола. Друг наземен патрул обикаляше по улицата.

Аматьори, подсмихна се Килгър. Стандартен тест за работа в „Богомолка“ изискваше да проникнеш в строго охранявано място и да го напуснеш в рамките на един ден. При това тестът не се смяташе за труден.

Време е, момко. Той прекоси улицата, прехвърли се през стената и се озова в горичката от другата страна за по-малко от десет минути.

Сега вече би трябвало да започне трудната част.

Имаше двайсет и седем километра гори и поляни между него и замъка Аръндел.

Разстояние, което се равняваше на утринна тренировка, му отне три дни и в четири случая едва не му коства живота. Кучета. Още сензори, от всякаква възможна конфигурация, от сеизмични до ултравиолетови и за движение. Плюс всичко останало, за което се бе сетил шефът на охраната. Разположени на най-невероятни места. Случайни патрули. Самолет.

Но можеше и да е по-лошо. Ако имаше пролуки в охраната, те вероятно се дължаха на настояването на Императора да е колкото се може по-незабележима. Това означаваше мъртви зони, обстрелвани участъци, камери за дневно и нощно наблюдение и самонасочващи се прожектори.

На всичко отгоре Алекс носеше сгъваемата, снабдена с маклийнов генератор носилка, на която възнамеряваше да сложи обезвредения Пойндекс. Още няколко килограма, които ще трябва да мъкне обратно към стената.

Изминаваше по няколко метра, спираше да се огледа дали е оставил следи и ако е нужно, ги маскираше. Не мигна изобщо, само от време на време присядаше да си поеме дъх. Ходеше по нужда в потоците и прибираше останките от яденето в раницата. Веднъж, когато го подгони глутница кучета, прекара няколко часа в леденостудено езеро.

Но най-сетне видя Аръндел, щръкнал на фона на ярко озареното небе. Амбразурите му приличаха на втренчени в него очи. А бойниците и кулите… по-добре да не дава воля на въображението си.

Алекс скри носилката в един гъст храсталак. Движеше се по плана – беше късна сутрин на първия ден от уикенда. Довечера трябва да е зад стените, инак ще бъде принуден да остане тук още цяла седмица.

Ако се наложи, ще го направи. Но предпочиташе да не стига дотам.

Нямаше нищо между него и двестаметровата подпорна стена с 50-градусов наклон, зад която вероятно бяха складовете и помещенията на обслужващия персонал.

Късно следобед се чу нарастваща глъчка и Алекс предположи, че дневната смяна бърза за пневмометрото, за да се прибере обратно във Фоулър.

Сред тях, не се съмняваше, щяха да са и щастливи охранители, получили отпуска.

В Аръндел щеше да остане само смяната за уикенда, плюс персоналът, необходим за обслужване на мястото през двата дни – от готвачи до прислужници.

Алекс помнеше време, когато в охраната работеха бивши агенти на „Богомолка“. Но Пойндекс ги бе сменил всичките. По информация, получена от Мар и Сен, новите охранители не можели да се мерят по квалификация с предишните.

Нямаше ги вече и гурките. Нито преторианците – последните така и не бяха възстановени на служба, след като техният полковник се бе опитал да ги превърне в частна армия за сваляне на Императора.

Сега охраната бе предоставена на Вътрешна сигурност. Хора на Пойндекс. Едва ли някой от „Богомолка“ или „Меркурий“ би останал впечатлен, ако се срещне с тях.

Ще разберем, като се мръкне, помисли си Килгър.

Имаше две същества, които трябваше да са в замъка.

Пойндекс. Стен беше прав, той рядко напускаше квартирата и канцеларията си в замъка.

И още един.

Вечният император.

Килгър обмисляше всичко това, докато чакаше. Дали ще успее да преодолее последните защити? Ами ако се добере достатъчно близо до Императора, за да може да го премахне? Най-вероятно не. Изглежда, започваше да се поддава на амбициите си.

Пойндекс, това трябваше да е неговата цел.

Спусна се нощта, той изчака да премине поредният въздушен патрул и излезе от укритието си. Изкатери се безшумно до подножието на стената, спря и я погледна нагоре. Беше висока седемстотин метра, окичена с бойници и стражеви кули. Свали си обувките и ги прибра в раницата.

Време беше за танца на паяка. Пукнатини между камъните… захват на пръсти… опора на върха на пръстите на краката… встрани, към мястото, където огромните хидравлични врати затваряха централния вход на замъка.

Щеше да е по-лесно, ако имаше клинове. Но не би искал да рискува, като си закупи алпинистка екипировка във Фоулър. А и стената не изглеждаше особено подходяща за изкачване в катерачески стил. За миг един от камъните под пръстите му се разклати и Алекс сподави възклицанието си, увисна, успя да намери друг захват и се подпря с крака. До земята имаше поне трийсет метра. Проклетото камъче се изтърколи и тупна долу, а ехото му отекна в стената – по-силно от лавина, по-силно дори от оръдеен изстрел и почти толкова силно, колкото пъхтенето на Алекс.

Нагоре по стената. „Трябваше да се поупражняваш, момко – рече си укоризнено той. – Да потренираш, докато беше на «Виктори». Нагоре, нагоре.“

Спря малко над и встрани от хидравличните врати. Заби якото острие на ножа в една цепнатина и се вкопчи с две ръце в дръжката.

Погледна часовника. Съвсем навреме. Броени минути до смяната на първите часовои.

Хидравличните врати се разтвориха в 19,50 и започна разводът на охраната. Алекс наблюдаваше внимателно, като професионалист.

Беше почти толкова церемония, колкото и военна маневра. Охранителният отряд се появи със строева стъпка, предвождан от дежурния офицер и началника на караула. Подразделението спираше при всеки пост, часовоят изискваше паролата, сменящият го я съобщаваше и сетне настъпваше самата смяна. Смененият заемаше място отзад в редицата и подразделението продължаваше с равномерен тропот към следващия пост.

Алекс продължаваше да виси горе. Беше спокоен, защото знаеше, че никой в строева формация не поглежда нагоре, надолу или встрани, от страх да не се блъсне в този пред него или в офицера и да бъде наказан за небрежността си.

Тъй като това беше церемония, черните униформи на войниците от Вътрешна сигурност бяха доукрасени с бели колани, шлемове, еполети и ръкавици, плюс бели ремъци за уилигъновете. Поне са се отказали от глупавите парадни пушки, помисли си Алекс, каквито навремето използваха преторианците.

На всичко отгоре явно им бяха наредили да си поставят налчета на токовете. Звукът, който издаваха при удар в калдъръма, бе забележителен. Сигурно се чуваше от миля.

Най-сетне тропотът на ботуши, удрянето на приклади в земята и равномерните подвиквания приключиха и старата смяна се прибра в Аръндел.

Още два часа. Да 22,00. И началото на операцията.

Най-доброто време за начало на атака е или часовете преди зазоряване, или малко след залез, когато човек се подготвя за предстоящия сън и енергията на тялото отслабва.

Но Килгър бе стигнал още по-далеч. Беше избрал уикенда като най-подходящ момент да нападне сам, без чужда помощ, един укрепен и охраняван замък. Всеки, който е на служба, неминуемо ще се е поотпуснал или ще таи лоши чувства, задето другарите му сега си почиват, докато той е на служба.

Килгър, като истински перфекционист, бе подбрал внимателно и точния час. Първа смяна е от 18 до 20 часа. Това са часовои, които скоро са се нахранили, все още са нащрек, ако не за друго, то защото може да мине проверяващ офицер. От 20 до 22 часа. Втора смяна. Не е зле, но все още е твърде рано. Наоколо се навъртат хора. 22,00. Отново първа смяна, но за втората си стража. Нахранили са се, поизлегнали са се, а може би дори са пийнали вино в столовата на Аръндел. А ето че отново е време да маршируват, като напълно съзнават, че когато след два часа ги сменят, няма да се върнат в спалното, а ще идат в караулното, където да чакат до четири часа. Перфектно. Най-голямото притеснение на Килгър бе дали ВС не са така стриктни, каквито бяха гурките. Те също трябваше да изпълняват парадни разходки и да се сменят по часове. Ала същевременно си даваха сметка, че парадът е време, когато са уязвими. И затова при смените винаги имаше втори дежурен отряд в пълно бойно снаряжение и готов да действа при първия сигнал.

Но, изглежда, Вътрешна сигурност нямаше задни мисли. Всички войници, които Алекс изброи, участваха в дежурната смяна.

И така, в 21,50 токовете на часовоите затракаха все по-близо и Килгър едва се сдържаше да не се изкиска. Време за трета стража. Той долови на няколко пъти провлачване на обувки – изглежда, някои от войниците се бяха почерпили в столовата. Смененият часовой се прозя шумно и главата му клюмаше.

Килгър се измъкна от закачената на тавана мрежа, скочи на пода и се промуши през хидравличните врати зад часовоя миг преди да се затръшнат.

Ето че вече беше в замъка Аръндел.

Сега беше най-опасният момент. Буквално момент, защото не смяташе да се излага дълго на показ.

Той пристъпваше безшумно, следвайки часовоя. Отпред беше караулното и водещото надолу стълбище – към голямото церемониално подземие. Алекс се надяваше, че е церемониално, тоест пусто. Веднъж вече го бяха затваряли там с неколцина гурки.

Именно подземието бе неговата цел. Ама че цел, рече си и остана изненадан от ведрото си настроение. Усещането за опасност го караше да се чувства силен. Силен и весел.

Какво пък. Ако ще се изправя срещу смъртта, сега е моментът.

Караулното. Последна размяна на команди. Смяната влиза вътре, следвана от дежурния офицер и началника на караула. Малко след това Килгър също влиза.

Тропот, подвиквания, шум от течаща вода, звън на прибрано в стелажа оръжие, поскърцване на легло, глъчка на млади мъже и жени, в миг на свобода след строево движение и досадно стърчене на пост.

Никой дори не забеляза облечения с камуфлажни дрехи мъж, който се шмугна през отворената врата и продължи по коридора. Коридорът завършваше с масивна врата, снабдена с още по-масивна брава. Масивна и старомодна. Отне му по-малко от минута да преодолее бравата и броени секунди, за да нагласи вратата така, че никой да не забележи. Вече беше вътре, в началото на спускащото се надолу стълбище.

Той си нахлузи обувките и заслиза бавно. Каменните стъпала бяха износени – сякаш поколения затворници и часовои бяха търкали тази via dolorosa.

Фенерчето му осветяваше близкия край на помещението. Точно както си го спомняше, макар паметта понякога да е толкова измамна. Но Мар и Сен се бяха заклели, че Аръндел е построен като точно копие на предишния. Вратата към голямата обща килия бе отворена – ето една ключалка, която няма да се наложи да отключва.

А сега… май това беше мястото в стената, през което се бе появил Стен.

Натисна и участъкът от стената се плъзна встрани.

Алекс пристъпи вътре.

Това беше „тайната“ на Аръндел, макар че не беше кой знае каква тайна. Стен я бе открил преди години, когато командваше охраната. Аръндел бе нашарен от скрити коридори. Те свързваха имперските покои със спалните и подземията и се отваряха на множество добре прикрити места. В едно друго време друг Император бе казал, че истинският замък трябва да има свои тайни проходи и коридори, ако не за друго, то за да задоволява романтичните импулси на владетеля.

А сега тези коридори щяха да са още една стъпка към премахването на Императора – ако, разбира се, Мар и Сен бяха прави.

Алекс се изкатери по тясната вита стълба, следвайки маршрута по запаметената карта на замъка. Надяваше се, че този коридор ще го отведе при редица спални.

Настроението му се промени отново. Имаше чувството, че някой го чака в края на пътя. А може би това бе само пристъп на клаустрофобия заради тоновете камък над него.

Нагоре. И нагоре.

На три пъти засича датчици и ги обезврежда. Движеше се безшумно и пъргаво като плъх в стената. Плъх, притиснат в каменната преграда, както би постъпил всеки опитен шпионин. Не само заради прикритието, а и понеже някои дъски скърцат…

Застоял въздух?

Не. Внезапен повей.

Алекс се огледа за вентилационна шахта. Нищо, освен сив синтетичен гранит. И все пак отнякъде определено идваше свеж въздух. Алекс коленичи и опря длан. Ето тук. Около тази плоча. Всъщност не беше плоча, а по-скоро капак. Най-вероятно се задействаше от натиск. Той извади метална монета от джоба си, пъхна я в процепа и я пусна.

Дзън… дзън… дзън…

Доста дълго падаше.

Вертикална шахта? Поколеба се дали да не я проучи, но се отказа. Може да е оборудвана със сензори.

Или дори да има охрана.

Килгър продължи нататък. Скоро коридорът се разшири, стана далеч по-просторен от тези, през които се промъкваше досега.

Вероятно това бе етажът, на който искаше да излезе, но държеше да е сигурен. И отново нещо започна да го гложди. Само етаж по-горе бяха личните покои на самия Император. И Императорът щеше да е в тях.

Освен ако не се крие някъде другаде – в бункер, един бог знае къде.