Текст книги "Краят на империята"
Автор книги: Алън Кол
Соавторы: Крис Бънч
Жанр:
Боевая фантастика
сообщить о нарушении
Текущая страница: 20 (всего у книги 32 страниц)
Просто… трябваше да отиде там и да види.
И онзи припев: „… от което са сътворени мечтите…“
– Мисля, че трябва да го направим – рече той.
Това място бе като другите.
Но непознато.
То беше…
нищо.
Не ми харесва.
Защо?
Не зная.
По-студено ли е?
Не. Но ми е студено.
По-тъмно?
Не. Но не мога да… виждам.
Кое не е наред тогава?
Аз се…
изгубих.
Грубо завръщане в реалността. Те се спогледаха, объркани. Рут протегна ръка към Кеа. Фалзур я видя. В очите му блесна странна светлина. После екранът привлече вниманието им.
– От другата страна сме – рече той тихо.
Кеа вдигна глава. Сондата проблясваше зад кораба. Завесата от пламъчета бе зад тях.
Преминаха през съдбата.
– От другата страна на непоследователността – промърмори Мърф с хладен и професионален глас. – Само миг и…
– Проверка – намеси се с рязък глас Вазуван. – Координати… x три-нула-нула… курс…
– Половин тяга – прекъсна я Кеа. – Двигателят работи стабилно. Всички системи функционират нормално.
– Приемаме данни от външните сензори, докторе докладва Рут спокойно.
– Курс десен борд, девет-нула… Благодаря ти, Рут. Намалете сензорната активност… благодаря.
Фалзур плъзгаше пръсти по таблото.
– Мисля, че можем да се връщаме у дома, капитане – рече той официално.
Мърф също му кимна вдървено.
– Благодаря ви, докторе. Вазуван, въведете курс към базата. Прибираме се у дома.
То се появи на екрана като петънце, сияещо с цветовете/нецветовете на тази странна вселена.
Едно безкрайно петънце.
– Мърф! На единайсет часа!
– Какво, за Бога, е това?
– Не знам. Може би някоя малка луна?
– Не се заглеждай прекалено.
– Няма. Но може би трябва…
Две тела се приближиха в космоса, съставени от маса, от потенциала на тази маса. И гравитационно изместване.
Но едно от тях бе от друга реалност.
Две тела.
Противоположностите се привличат.
Какво ли правят двойните противоположности? Експлозията разтърси средната част на „Дестини I“, разкъсвайки я, както акула разкъсва търбухчето на риба тон. Петнайсет души загинаха.
Оцеляха петима.
Боговете на това място се оказаха милостиви към петнайсетимата.
Кеа се пробуди. Беше тъмно и кърваво. Миришеше на задушлив газ. Не изпитваше болка.
Само изтръпване.
Чу гласове.
– Всички са мъртви. – Плач.
– Тук сме, Мърф! Тук сме! Живи сме!
Аз също, искаше да каже Кеа. И аз съм жив.
Но от устата му не излезе нито звук.
– Какво ще правим? О, Боже, какво ще правим сега?
– Ще те убия, Мърф. Ще те убия, ако не ме оставиш на мира.
– Трябва да помисля. Трябва да помисля.
– Ти си виновен, Мърф. Не трябваше да идваме, проклет да си!
Проверка за състояние на системите – искаше да каже Кеа. Трябва да се направи оценка на повредите…
Но устните му отказваха да говорят.
Отнякъде се появи вълна и го отнесе.
Беше жаден.
Божичко, колко жаден беше само.
Нечий глас. На Рут.
– Не зная, по дяволите. Може да си е счупил нещо. Не съм лекар.
– Ами Фалзур? – гласът на Мърф.
– Кой го е грижа… – този път говореше Вазуван. – Той ни забърка в това.
– Кастро е най-зле – обади се отново Рут. – Следвах, доколкото можах, инструкциите в аптечката. Отрязаният крайник спря да кърви. – Говореше с хладен глас.
– В безсъзнание ли е?
– Да. И слава Богу. Тези писъци бяха ужасни.
Вода, помисли си Кеа. Жаден съм.
– Нямаме почти никакви провизии – заяви с тъничък глас Вазуван. – И много малко вода.
– Какво ще кажеш, ако ги отървем от мъките? Тогава ще живеем малко по-дълго.
– Това няма да е редно – отсече Рут.
– Може и да си права – сега вече говореше Мърф. – А и докато са в безсъзнание, нямат нужда от нищо. Освен от въздух, а с него поне разполагаме.
Вълната се върна и отново го отнесе нанякъде.
Болка. Вълни и удари от болка.
Но поне болката беше поносима. И вече можеше да помръдва.
Все още тънеше в мрак. Очите му… бяха залепнали. Изсъхнала… кръв? Да, кръв.
– Боже, как вони този скафандър – чу да казва Мърф.
Щракане на закопчалки.
– Този път успя ли да се добереш до двигателя? – попита Рут.
– Да. Не ми изглежда сериозно повреден. Дори активирах диагностиката.
– Ще можем ли да го включим? – попита Вазуван.
Кеа чу Мърф да въздиша.
– Казах, че не е сериозно повреден. Което означава… че може да бъде поправен. Но не от мен. Нито от някой друг тук.
– Вода – успя да промълви Кеа.
– Ей, това е Ричардс – възкликна Рут.
– Какво иска? – попита Вазуван.
– Вода. Каза, че иска вода – отвърна Рут.
– Ей, Мърф – подвикна Вазуван. – Този въпрос не го обсъдихме докрай. Нали обеща, че няма да ползват друго освен въздуха? Помниш ли?
– Помня.
Кеа изведнъж се уплаши, че ще вземат решение. Къде е Рут? Защо не му говори?
Не се бави, Рут!
– Мога да го поправя – рече той пресипнало.
– Той наистина се свестява – рече Рут. Което означаваше: „Чува ни какво говорим.“
– Какво каза, партньоре? – попита Мърф почти зарадвано. Сигурно се бе надвесил над него. – Не каза ли, че можеш да го поправиш? Да поправиш двигателя?
Кеа искаше да каже още. Много повече. Но нямаше сила. Единственият му отговор беше:
– Вода.
Сетне се отпусна назад.
Шум от триене на дрехи. Студена вода на устните му. Ухание на парфюм и глас:
– О, миличък – произнесе Рут. – Толкова съм щастлива, че си жив.
Целувка по бузата.
Той заспа.
Кеа се подпираше на здравата си ръка, за да вижда по-добре. Другата бе пристегната към гърдите му.
– Вземи още от изолацията… тази, да… не, това е предпазител. Сега… повдигни се и ще видиш една вдлъбнатина…
На екрана облечените в скафандър ръце на Мърф следваха наставленията му. Капитанът се беше напъхал в тясното пространство между двигателя и външната стена.
– Готово – обяви Мърф.
– Ще намериш един инструмент в чантичката, който нанася изолацията. Но преди да започнеш, провери дали си нагласил предпазителя.
– Няма да забравя – обеща Мърф.
– Оставаше сега да се безпокоим и за правилата за безопасност – промърмори недоволно Вазуван. – Никой от нас няма да живее толкова дълго.
– Какъв смях само – озъби се Рут. – Ама и ти умееш да ни развеселяваш.
Кеа не обърна внимание на поредния двубой и се отпусна на кушетката.
– Донеси ми супа – рече. Рут се обърна и го погледна.
– Вече получи порцията си – отряза го Вазуван.
– Супа – повтори Кеа. Чувстваше се по-зле. Имаше нужда от супа и толкова. Край на обсъждането. Свалят ли капака, следващата крачка вече е по-лесна. Стомахът му се бе свил от глад.
Той се надигна и изгледа Рут. Продължаваше да седи в креслото. Вазуван го наблюдаваше и очевидно се забавляваше.
– Кой си ти, че да се разпореждаш с хората? – сопна се Рут. – Да нарушаваш правилата и да пиеш повече от нас?
– Няма значение – отвърна Кеа. – Направи го, щом ти казвам.
Истеричен кикот от страна на Вазуван.
– Няма да яде. Няма да работи. Това момче умее да се пазари.
Вазуван извърна и четирите си очи към Рут.
– Донеси му каквото иска – рече тя. – Инак ще те сложим в супата с Фалзур.
Рут стана да изпълни нареждането.
Кеа зачака. До четири часа Мърф трябваше да е готов за следващата малка стъпка. После Кеа щеше да размени поредното си малко знание за още храна. И още. Докато се приключи. Още две седмици, помисли си той. И тогава ще видим какво ще видим.
Фалзур бе умрял преди три дни. Дълго време се мята и бълнува, но така и не дойде в съзнание. Никой не му се притече на помощ, никой не го хранеше или поеше. Кеа не се опита да го защити. Какво го е грижа? И без това щяха да откажат да му помогнат. Сделката на Кеа не се разпростираше върху Фалзур. Мърф, Вазуван и Рут бяха силните тук. Кеа беше безпомощен, докато не му зараснат раните.
Вазуван обобщи всичко това с няколко думи.
– Имахме късмет, че сме живи. Той вече не ни трябва. Не и жив. Запазихме доказателството му. Абсолютното доказателство. Файлът с данните.
Рут също не прояви загриженост, освен че не можеше да понася стенанията му. Кеа не ги слушаше. Трябваше да спи.
По някое време се свести. Фалзур продължаваше да стене. Останалите мълчаха, вероятно спяха. Сетне дочу тихи стъпки и долови ухание на парфюм. После Фалзур внезапно млъкна. Отново стъпки.
На другата сутрин намериха Фалзур мъртъв.
– Да го пуснем през рециклатора – предложи Вазуван. – Ще го добавим към супата. – В рециклатора се образуваше някаква първична течност, смесица от тяхната урина и фекалии, от която се синтезираха белтъци.
– Защо не? – попита Рут. – Тъкмо ще има някаква полза от него. Мисля, че го заслужава.
Кеа ги наблюдаваше, докато влачеха трупа през каютата. Отново взе да го измъчва глад. Долови леки стъпки и парфюма на Рут. Пое купичката от ръката й, без да я поглежда. Беше съвсем безвкусна.
Бедният Фалзур.
Пред тях бе увиснала завесата между двете вселени, сякаш ги примамваше. Ако нещата бяха протекли различно, Кеа предполагаше, че щяха да я кръстят Непоследователността на Фалзур. Огледа каютата. Вазуван. Мърф. Рут. Тук никой не би поискал да остави славата на Фалзур. Що се отнасяше до него… той имаше собствени идеи, но още ги обмисляше.
– Готови сме – обяви Вазуван.
Кеа се надигна. В превързаната му ръка бе започнал да се пробужда животът. Набираше сили.
– Още нещо – обяви той, – преди да преминем отвъд.
Те го погледнаха разтревожени.
– Не се страхувайте. Всичко е наред с двигателя. Но искам да знаете, че когато се прехвърлим оттатък, ни чакат пет месеца полет до дома.
– Така ли? – попита Мърф. – И какво?
– Ами това, че след като двигателят работи, на някого от вас може да му хрумне идеята, че вече нямате нужда от мен, че нямате нужда от своя главен инженер. – Те мълчаха. Никой не възразяваше. – Така че взех някои предпазни мерки, за да си останем приятели. Поправих двигателя, но… накарах Мърф да направи още нещо. Още едно мъничко нещо.
– Какво нещо? – попита гневно Мърф.
– Ами след два месеца пак ще има повреда. И тогава, скъпи мои приятели, отново ще ви дотрябвам. Мога да я отстраня. Гарантирам. – Той погледна Вазуван. – Хайде да поемаме нататък, дявол го взел!
И те полетяха.
Седмица по-късно откриха пробойната.
– Не съм виновна, Мърф!
– Ти трябваше да провериш, по дяволите!
– Ами проверих. Не съм инженер. – Тя извъртя две от очите си към изтегнатия на кушетката Кеа. Двамата си деляха неговите задължения. Кеа мълчеше.
– Да не започваме отново – обади се Рут. – Пробойната е запушена. Край. Всъщност въпросът е имаме ли достатъчно въздух?
– Никакъв шанс да преживеем още пет месеца. Когато… – Той млъкна. Тишина.
– Когато и четиримата дишаме – довърши вместо него Вазуван.
Това беше. Кеа чакаше.
– Именно – кимна Мърф.
– Аха… разбирам – рече Рут.
После всички се обърнаха към Кеа. Осем очи върху три тела го наблюдаваха, докато поглъщаше въздуха.
– И това няма да свърши работа – рече Мърф. – Пак няма да ни стигне за един месец.
– Ако преди това не открием друга възможност – рече Рут.
– Ами двигателят? – попита Мърф. – Малкият трик, който ни изигра с него?
– Мисля, че ни е излъгал – подхвърли Рут.
Кеа им се усмихна. Широка, доволна усмивка. Усмивка от бордеите на Мауи.
– Може и да не е – промърмори Вазуван. Осемте очи се извърнаха, но Кеа оставаше нащрек.
– Какво ще правим? – попита Мърф.
– Съвсем просто е – отвърна Вазуван. – Имаме Кеа. Имаме теб. И имаме мен. Аз съм навиг…
Кеа така и не разбра откъде се взе брадвичката. Беше боядисана в яркочервеното на инструментите за аварийни ситуации. С притъпено острие. Рут я стовари върху четирите стъбълца. Беше дребна жена, едва достигаше до брадичката на Кеа, но замахна със силата на човек, решен да оцелее. Брадвичката се заби дълбоко в мозъка на озирианката. Дръжката остана да стърчи, придавайки на Вазуван вид, сякаш имаше дълъг човешки нос. Розова слуз бликна от раната и се стече на пода. Пипалцата потръпнаха, сетне застинаха неподвижно.
Рут отстъпи назад и вдигна очи към Мърф.
– Е? – попита.
– И мен ме дразнеше – заяви Мърф. – Това непрестанно мърморене.
– Припасите ни намаляха.
– Забелязах. Да направим още супа.
Той размишляваше за живота на древни царе. И империи.
Менес беше първи. Изобретателен стар дявол, превърнал Египет в първата империя. Управлявал шейсет години. Убит от хипопотам.
Персийците се преклонили пред меча на Александър. Той пък издъхнал в блато. Кубилай хан завладял Китай. Доживял до дълбоки старини.
Римляните разширили границите на познатия свят. Накрая били победени от конни чергари.
Виж, Елизабет се бе справила отлично. Всички от рода й също. Монарси, балансиращи с ловкостта на акробати. Понякога Кеа се питаше защо ли не бе убила по-рано сестра си. Вместо това трябвало да се спасява от поредица опити за покушение. Романтиците твърдяха, че изпитвала дълбоки сестрински чувства. Според Кеа просто Елизабет не е смятала, че е дошло времето.
Чете за всички тези хора през дългите часове на безделие. Интересът му към тях не беше случаен. Вълнуваше го идеята за властта. Искаше да я разбере. Да подходи към нея като инженер към сложна задача. Да разглоби на части всеки цар и неговото царство и пак да ги сглоби. Парче по парче. Понякога променяше реда на парчетата, за да види какво ще се получи. Откри, че Империята може да приема няколко различни форми. Може да е корона и трон. Олтар и кървави пожертвования. Армейско знаме и тайна полиция. Президентски печат и откраднати гласове. Лого на компания. Но те всички имаха нещо, което ги обединяваше: идеята. Идея за по-добър живот. Обещание за него. И за да действа, тази идея трябваше да задоволява повечето й поддръжници. Гладуващите маси не крещят истерично името на своя господар.
Според една от легендите, които чете, някакъв древен цар обикалял преоблечен сред поданиците си, за да научи от първа ръка мненията им. Името му било Рашид. В реалния живот корпоративни шефове и президенти раздаваха храна в комфортни шатри, за да си осигурят гласове. Някои крадяха от по-слабите монарси, за да създават свои собствени могъщи лагери.
Диктаторите предпочитаха опростени модели. Те се опираха на неща като геноцид, лагери и жандарми.
И все пак… каквато и форма да имаше Империята и каквито и средства да прилагаше, за да поддържа властта си, всичко опираше до идеята, залегнала в сърцето на императора, който я е основал.
А Кеа имаше АМ2.
Ръката го болеше. Това беше добре. Както по-раншната болка. Скоро щеше да може да я използва – макар че го пазеше в тайна от Мърф и Рут. Измъчваше го треска. Инфекция. Не биваше да разбират и за това.
Кеа дочу шепот в тъмната каюта.
– Хайде, бебче. Измъчвам се.
– Остави ме на мира.
– И преди сме го правили. Какво ти пречи още веднъж?
– Ти се възползва от сделката. И ме излъга.
– Не можах да се сдържа, бебче. Бях гладен. Ужасно гладен. Ще ти дам твоята половина на сутринта. Обещавам.
– Дай ми я сега – рече Рут. – Още сега.
Тишина.
Смехът на Рут.
– Какво става… татенцето не иска повече да си играе на шляпникоремче? Брей. Татенцето било гладно. Ама че сме егоисти, а?
Мърф не отговори.
После Кеа чу Рут да стене. Шум от борба в продължение на няколко секунди. Сетне силен удар.
Кеа усети, че стомахът му се свива болезнено. После изведнъж нещо долу се отпусна. Помещението се изпълни с неприятна миризма. Побиха го тръпки.
Но пък треската започна да се успокоява.
Когато се събуди, над него се беше надвесил Мърф.
– Май си по-добре – рече той.
Кеа не отговори и не огледа помещението за Рут.
– Гладен съм – рече Мърф и се протегна. – Искаш ли супа?
– Аха – отвърна Кеа. – И аз съм гладен.
– Ще отнеме повече време, отколкото мислехме – рече Мърф.
– Така и предполагах – отвърна Кеа. Разглеждаше последните данни от компютъра.
– Тази проклета Вазуван. За нищо не я биваше. Добре, че ти откри къде е сгрешила.
– Да, извадихме късмет – кимна Кеа и се облегна назад на кушетката.
– Може пък да не е чак толкова зле – промърмори Мърф. – Може да ни приберат, ако засекат сигнала за помощ.
– Би могло – потвърди Кеа.
– Остава само да поправиш онази твоя малка повреда, дето си я заложил. Кога каза, че ще стане това?
– Не съм казвал – отвърна Кеа.
– Значи… няма повреда, така ли? – погледна го Мърф.
Кеа стисна ръка. Между пръстите си усещаше дръжката на вилицата. Старо, познато оръжие от детството. Мърф се приближи, гледайки го с кървясали очи. Кожата на лицето му бе увиснала.
– Не ми изглеждаш особено притеснен – рече той. – Заради забавянето. Ако въобще ще има такова де.
– Ще се справим – успокои го Кеа.
– Признавам, че не съм кой знае колко умен – рече Мърф. – Не си правя илюзии, но това не ме безпокои. Оставям умните дела на типове като теб. Тъй че сега ти командваш. – Той се приближи към кушетката. Кеа виждаше как мускулите му неволно се свиват. Протегна ръка. – Разбира се, зная, че могат да ме лъжат. Не съм и чак толкова глупав. Не можеш да станеш капитан, ако не знаеш как да си пазиш гърба. Не и в тази компания.
– Сигурно е така – съгласи се Кеа и се протегна отново. Вилицата се плъзна напред.
– Така е – повтори Мърф. Кеа видя, че е взел решение. Забеляза блясъка в очите му.
Кеа скочи от леглото. Дясната му ръка се стрелна към брадичката на Мърф, лявата – по-здравата, замахна с вилицата. Острието се заби в гръкляна на Мърф. Чу се свистене на излизащ въздух. Кеа рухна по гръб, а Мърф се свлече на пода. От устата му се изтръгна мъчителен стон.
Сетне тишина.
Кеа размърда крак. Опря го в тялото на Мърф. Нямаше реакция. Едва сега си позволи да се отпусне. Да се освободи от напрежението. По-късно ще стане и ще провери курса. Ще прегледа наново данните от компютъра.
Вече имаше предостатъчно храна и вода. И въздух за дишане. Сигурно бе доста по-близо. Мърф така и не бе разбрал, че го мами.
24.
Ню Йорк, 2194 г.
Човечеството изпитваше известен недостиг на герои, когато Кеа Ричардс, единственият оцелял от „Дестини I“, се прибра на Земята от Десета база. Не беше съвсем сигурен как ще му помогне тази карта с геройството, но бе готов да я изиграе при първа възможност. По време на дългия полет към дома внимателно бе подготвил легендата си. Разказа истината за причината за катастрофата. Сблъсък с метеорит. Не спомена само, че е станало в друга вселена. И най-вече запази в тайна историята за АМ2.
Стараеше се да се придържа към ролята на скромен, отдаден на професията си космически инженер, успял да измъкне победата от челюстите на провидението. Към разказа добави и подробности за последните часове на безстрашните, готови на саможертва учени и моряци от кораба и затова как благодарение на солидните познания от Калифорнийския университет е успял да се справи с различни извънредни ситуации.
Получи огромен бонус и се постара внимателно да обработи автобиографията си. Посещаваше приеми и лекции и агентът, когото нае, не пропускаше да изстисква възнаграждения при всеки случай. Усмихваше се, слушаше внимателно мъжете и жените, с които се запознаваше, хора с власт в ръцете, възползващи се от възможността да се покажат пред медиите в компанията на този последен герой. Лъжеше, лъжеше и пак лъжеше.
Понякога се питаше какво ли би си помислил старият Кеа Ричардс – момчето от Каханамоку, от първите две години в Калифорния. Ричардс преди семейство Баргета и трудните години в космоса от другата страна на Трийсет и трета бариера. Майната му, реши накрая. Човек трябва да расте и да забрави детските мечти за вълшебни земи, пълни със зайчета и сърнички.
Освен това сега разполагаше с АМ2. Ключът към личната власт, който бе запазил само за себе си. Но също така и несравним подарък за цялото човечество и за всички останали раси, които смята да завладее по време на експанзията си в космоса.
Още не беше решил как да продължи. Антиматерия Две. Цели галактики от евтина, сурова енергия. Както Фалзур бе казал, това щеше да промени всичко и да създаде цивилизация, непозната досега. Ричардс бе твърдо убеден, че тези гигантски промени ще са за добро. Той щеше да се погрижи от тях да се възползват всички. Нито фюрери, нито императори или премиери щяха да му отнемат това, което притежаваше. Нито такива като Баргета. И тази енергия нямаше да се използва в името на злото, както ставаше най-често с подобни открития – от барута до нефта.
Но първо да обмисли непосредствените си проблеми. Най-важното естествено е да остане жив и да си пази гърба. Тази тайна му бе струвала няколко човешки живота – и заслужаваше гибелта на цели светове. Ричардс си даваше сметка, че и най-дребният слух за АМ2 и сектор Алва ще са достатъчни по дирите му да тръгнат похитители с инструменти за ровичкане в мозъка, или дори наемни убийци. Най-малкото можеха да му отправят обвинения за различни престъпления.
Добре тогава. Ще трябва да се отнася към сектор Алва, сякаш е мина, скрита дълбоко в джунглата, чиито координати знае само той. Не бива да се връща там, нито да доближава непоследователността, освен ако е напълно сигурен, че не го проследяват. Всъщност засега нямаше смисъл да бърза. Преди да се разработи АМ2, някой трябваше да открие способ за нейното използване. Защитно поле. Вещество, синтетично или естествено, което да е абсолютно неутрално към материя и антиматерия.
Ричардс прехапа устни. Ето къде е истинският проблем. Той се засмя, после отново потъна в размишления и достигна до непреодолимия параграф 22, само дето този беше утроен вариант: за да оползотвори силата (АМ2), ще трябва да получи власт. А това би станало най-лесно, ако може да се възползва от АМ2. Параграф 22.
Третата сила бяха мъжете и жените, чието его гъделичкаше, докато те се възползваха от неговото премеждие. И това бяха съществата, които възнамеряваше да промени, или унищожи, за да помогне на човешката раса да постигне мечтите си. Спомни си една дребна поговорка: ако не си част от решението, значи си част от проблема. И това го подтикна към следващия ход.
Работа. Нямаше намерение да подновява контракта си с „Космически пътища“. Не и след всички други предложения, които го засипваха. Компаниите го търсеха единствено и само заради славата, също както наемаха звезди по гравитопка. Очакваха от него да продължава да води пресконференции и да показва физиономията си пред медиите. Това би му осигурило възможност да пътува неограничено и да се среща с властимащите. Той прегледа внимателно всички писма, обаждания и записки, които получи, за да не пропусне нещо важно.
Имаше едно от Остин Баргета. „Обади ми се по всяко време, денем или нощем, на личния номер.“ Смачка писмото и го хвърли в кошчето за боклук, но после се сепна. Баргета? Човек, с когото бе искал да се срещне – макар и преди. Какво пък – защо да не е сега? Беше дочул, че Остин е успял да се издигне в йерархията и сега той е Главният – човекът, заместил баща си начело на фамилията.
Баргета-старши се бе самоубил на Марс три години след като животът на Кеа бе разбит – или поне променен из основи. Самоубийство при обстоятелства, които, според таблоидите, били невъобразимо отвратителни.
Той извади бележката от кошчето, приглади я с длан и се замисли. Защо пък не. Отскочи до библиотеката, за да направи някои проучвания. Доста примамливо. Компания „Баргета“ все още бе един от колосите на двайсет и втори век, но се клатушкаше. Лоши инвестиции. „Баргета Транспорт“, дървото, даващо толкова богата реколта, изглежда, беше посърнало. Старецът бе наредил да се построят нови фабрики, ала те така и не бяха успели да дадат продукция. Беше поискал да конструират нови модели летателни средства за един и без това свръхотрупан пазар – кораби, които притежаваха нови изящни линии, но не добавяха нищо към инженерните постижения. А след това си беше „отишъл“ и Остин бе поел скиптъра на властта.
Пак според таблоидите Остин не бе постигнал нищо повече от своя предшественик. Беше закъснял с разгонването на алчните чиновници, разсипващи компанията отвътре, преди да е станало твърде късно. След това му бе хрумнало, че ще има повече печалба в транспорта на хора, отколкото на товари и стоки, и бе заповядал да преустроят една четвърт от флота на Баргета в космически лайнери и ги бе пратил на курсове, които не се бяха оказали толкова печеливши. Докато четеше за това. Кеа се разсмя тихо, както някога се бе смял Баргета-старши.
А сега за самия Остин. Естествено, женен. За бивш модел, мис Ухилени гърди отпреди няколко години. Две деца. Имение. Пътешествия. Филантропия. Но имаше нещо напоследък. Остин пътуваше предимно сам. Или с малкия си екип. Ричардс втренчи поглед в холограмата, показваща как Баргета се качва на космически кораб. Дори ретуширана, личеше си, че Баргета има особен вкус към своите съветници. Още клюки и нови холографии в други таблоиди го потвърждаваха.
Това беше достатъчно. Кеа позвъни. Остин беше приятно изненадан. Зарадван, че неговият стар приятел, човекът, научил го на всичко, бе готов да му отдели от времето си. Трябва да се срещнат. Защо не утре, попита Кеа? За съжаление Остин е ужасно зает. Кеа се престори на разколебан. Ами той също има уговорена среща. Ще му отнеме целия ден. После каза, че ще надзърне в бележника си. Не можеш да си представиш какво е тук, оплака се той. Ангажименти. Претрупан е с работа. Ето например… следващата седмица в Маклийновия институт… и онази история в Ню Делхи… а и разни хора, които искат да им разкажа какво всъщност се е случило Там. Освен това интересни търговски възможности по идея на покойния доктор Фалзур, които заслужават да бъдат проучени обстойно. Така че нека остане за по-нататък.
Изведнъж уговорката на Остин вече не беше толкова важна. Какво пък, нека бъде утре. Кеа прекъсна връзката и усмивката му се стопи заедно с образа на Баргета от екрана. Е, добре, копеле. На моя територия и по моите правила. И ще говорим за това как да стана твой домашен авантюрист.
Всъщност разговаряха за доста неща, при това цели три дни. Няколко съвместни обяда и вечери, доста алкохол. За всичко, освен за Марс. Остин преднамерено спомена веднъж Тамара. Била омъжена – колко старомодно – за презокеански състезател със скутери, пет години по-млад от нея. Живеели в някакъв крайбрежен курорт в Сейшелите.
Кеа кимна. Надяваше се, че е щастлива. Помоли да й предадат неговите поздрави. А после – хей, помниш ли нощта, когато напръскахме логото на „КАЛТЕХ“ с киселина, точно преди онзи скучен бал за Нова година? Ах, да. Какви дни само.
Към края на този алкохолен маратон, който Ричардс бе оприличил на умствен коитус интеруптус, той вече разполагаше с работа. Заплатата, условията и точното й определение оставаха да бъдат уточнени.
– Нали знаеш – обяви Остин с онзи носов тон на аристократично презрение, който Кеа почти бе забравил, – нека костюмарите се изпотят над подробностите.
Но не стана точно така. Две сутрини по-късно Кеа се появи в щаба на компания „Баргета“, готов да започне работа. Медиите, надушили незнайно откъде, цъфнаха час по-късно с настойчивото желание да бъде свикана пресконференция. Започнаха преговори. Водеха се от същите адвокати, които бяха измъкнали солиден аванс за мемоарите на Кеа. Самият Кеа ги бе инструктирал да искат небесата и те се постараха. Един от корпоративните адвокати на Баргета не издържа и тръгна разгневен към кабинета на Остин. Баргета го скастри, че не се интересувал от дребни суми и разправии. Да приключват по-скоро с договора. Този човек е мой приятел. И без това, добавил, медиите не спират да ни оплюват за това как експлоатираме хората си. Да не искаш да си помислят, че Баргета не могат да си позволят да наемат единствения космически герой? Това ли искаш, а? Защото аз не го искам. Той изгледа адвоката. Мъжът се върна посърнал в залата, разговаря накратко с адвокатите на Ричардс, сетне подписа договора.
В началото Остин и Кеа пътуваха доста често заедно. Остин не спираше да повтаря, че било като в добрите стари времена, и Кеа не пропускаше да се съгласи с него. Вътрешно беше доволен. Най-сетне имаше възможност да общува от първа ръка с хората, които движеха този свят.
Освен това подари няколко ценни съвета на Баргета. Съвети за неща, очевидни, когато ги гледаш отстрани и с непредубедено око. Съвети, които донесоха на компания „Баргета“ милиони кредити. Остин започна да вярва, че в негово лице е направил чудесна инвестиция, и дори се похвали пред стария си приятел, че винаги е умеел да подбира подходящи хора и е съзрял в Ричардс потенциал още преди много години, още когато двамата ходеха в университета. Беше време за следващия етап. Почвата изглеждаше благоприятна и добре наторена. Този път торта бе Калифорнийският технически университет.
Кеа се постара да издири най-уважавания и способен професор в студентското градче. Два пъти носителка на Нобелова награда. Появи се на една от лекциите й. Оказа се, че доктор Фийхели го помни от времето, когато беше неин студент. Какво е станало с него след това? Надяваше се, че се справя добре. Щастлив ли е? Дали не е получил преподавателско място в друг университет? Кеа измисли някаква история за лабораторни проучвания. Искал да се посъветва с нея – тя бе професор по микроанализ, – защото негов колега го запознал с нова концепция за микрочастиците. Не разбирал обаче много от нещата в разработките и би ли могла доктор Фийхели да му помогне? Да му отдели малко от времето си?
Тя отвърна, че по принцип не се занимава с консултации… но за свой стар студент… сетне прегледа съдържанието на фиша с повдигнати вежди. Започна да сумти развълнувано.
– Ако тази частица тук съществува – рече, – ще е нещо много интересно. Твоят приятел не прилага пълно описание на процеса на синтеза, но дори от това, с което разполагам, мога да преценя, че става въпрос за крайно необичайна форма на материя. Не бих искала да прибягвам до популярната формулировка „антиматерия“, защото няма да е съвсем точна.
– И как тази частица… ако наистина съществува, би могла да се използва като източник на енергия?
Повдигане на вежди. Сумтене. Доктор Фийхели подбираше внимателно думите си.
– Това също не е най-точната формулировка, но ще направя аналогия с древната история. Да предположим – макар че това също е невъзможно, – че можем да боравим безопасно с тази частица. Ефектът ще е като да използваме нитроглицерин – нали знаеш какво е нитроглицерин?
– Не, но ще проверя.
– Та, както казвах, това е като да се използва нитроглицерин при двигател с вътрешно горене. Огромно количество енергия, с което машината няма да може да се справи. Разбира се, всичко това са само теоретични разсъждения. Защото подобна частица не може да съществува в една логически устроена вселена.
– Благодаря ви, докторе. Значи спечелих баса. Нещо против да ми оставите вашите изчисления?
– Ами… защо не? Боя се обаче, че ще трябва да ти поискам хонорар, така че надявам се басът ти да е солиден. Какво ще кажеш… за един обяд?
Разработките, които й предостави, бяха, разбира се, върху АМ2. Кеа бе положил доста усилия през последните шест месеца, за да ги подреди в подходяща форма. Освен това знаеше за един двигател, който би могъл да се справи с подобна енергия. Звездният двигател. Липсваше му само „способът“. А залогът на баса бе значителен: цялата вселена.
