Текст книги "Краят на империята"
Автор книги: Алън Кол
Соавторы: Крис Бънч
Жанр:
Боевая фантастика
сообщить о нарушении
Текущая страница: 26 (всего у книги 32 страниц)
32.
Хотско остави на своята заместничка да управлява кораба, докато се прокрадваха към Първичен свят. Беше прекарвала контрабандно толкова много неща от и за Първичен, че за нея това вече не представляваше предизвикателство. А и заместничката от известно време настояваше да получи свой кораб. Всъщност истинската причина беше, че Хотско имаше по-важни занимания. Както и Марл. Както и Алекс. Докато наближат имперската столица, последният вече се радваше, че е в отлична форма и произхожда от планета със силна гравитация.
Хотско се оказа права – културата на Марл се отличаваше с някои много интересни, дори причудливи обичаи. Алекс неволно се зачуди какво ли би си помислила майка му, ако заведе тези двете у дома и й ги представи. Хм. Това би изисквало някои предварителни приготовления.
Освен това най-вероятно ще загине на Първичен свят, припомни си той.
Когато корабът на Хотско, „Ръм Роу“, приближи първия от множеството щитове на Първичен свят, Хотско пое управлението.
Стен би се нуждаел от доста сериозна диверсия, за да се промъкне с „Виктори“ на Първичен и да спаси Хайнис и останалите, но не и Хотско. Тя прелетя като призрак покрай огромните метални съоръжения, наподобяващи ръждясали преградни стени, покрай сложните патрулни станции, които изглеждаха като разпръснати острови и дори веднъж недалеч от кръстосващ имперски разрушител.
Навлезе с кораба в атмосферата и го приземи дръзко посред нощ в една от най-дълбоките долини на река Уай, преминаваща през средата на голямата, затворена долина Уай.
Алекс се измъкна през люка на кораба, облечен в скафандър, и доплува до брега. „Ръм Роу“ опираше в дъното на реката, на около седем метра под водата. Не достатъчно, но тъмните води щяха да прикриват кораба отгоре. Разбира се, ако над Уай премине патрулен кораб със сензори, той неминуемо ще засече нарушителя.
Но защо да мисли за потенциалните неприятности?
Той зарови скафандъра в меката почва край брега, откъдето можеше бързо да го извади, и се насочи право към Ашли на Уай, малко градче в центъра на долината, където се надяваше да устрои първата си база. Градчето изглеждаше изоставено. Тихи, покрити с калдъръм улички. Само от един от баровете се чуваха приглушени гласове, звън на чаши и провлачени песни. Килгър игнорира жаждата си и продължи.
„Синият бор“ тънеше в мрак.
Килгър се спотаи зад един храст и зачака утрото. Приятелят му бе или заминал, или банкрутирал, а може би арестуван от агентите на Вътрешна сигурност.
Малко преди зазоряване от страничната врата на странноприемницата се показа Крис Фрай, бивш агент на „Богомолка“, фанатичен рибар, умел готвач и пияч. В ръката си държеше въдичарска пръчка.
Той мина покрай храста и застина. Пристъпи от крак на крак, сетне бръкна в рибарската си чанта, сякаш да провери дали не е забравил нещо.
– Остави тоз театър – обади се Алекс иззад храстите. – Тъкмо се питах кога ще забележиш знака, дето съм го сложил.
Фрай се наведе и вдигна малката метална катарама, въргаляща се в тревата. Алекс се показа иззад храста.
– Успокой се, Килгър. Старите рефлекси не умират лесно. Какво правиш на Първичен свят? Ти и твоят прословут приятел трябваше да сте мъртви, ако може да се вярва на тъпите пропагандни предавания, с които ни заливат.
– Слуховете за мойта смърт са малко преувеличени – подсмихна се Алекс. – Как е положението тук?
– От лошо по-лошо – отвърна тихо Фрай. – Всеки, който някога е имал нещо общо с Меркурий или „Богомолка“, не се смята за благонадежден гражданин. Още никого не са прибрали, но ми намирисва, че скоро и това може да стане. Чух го от разни приятели, които наминават да ме видят. Тук в долината хората не ме познават, нито имат идея кой и какъв съм бил в миналото. Трябва да ти призная, Алекс, не знам какво е станало с Императора, но като че ли не е същият. Когато застреляха Махони, а после Стен избяга и развя знамето на бунта, почти бях готов да зарежа всичко и да дойда при вас. Единственото, което ме спираше, бе неудържимият страх и напредналата възраст.
Двамата се оглеждаха. Бяха минали доста години от времето на „Богомолка“, когато „Синият бор“ беше нещо като тайна квартира, откъдето Стен разследваше опита за покушение срещу Вечния император.
– Изглеждаш остарял и посивял – отбеляза Фрай.
– Не е ли тъй за всички нас, друже? – попита Алекс. – Как е общественият живот?
– Вратите си остават отворени – бизнесът на Фрай се състоеше в предлагане на храна, подслон, закуски и напътствия за гостуващите рибари. Естествено, той не вземаше нищо от приятелите, които го навестяваха доста често.
– Предполагам, че искаш нещо?
– Не много. Само място, където да остана с няколко приятели.
– Колко?
– Дванайсет.
– Това е колкото екипажа на малък космически кораб – рече замислено Фрай. – Май чух някакъв шум снощи. Е, добре дошли на враговете на краля и прочее. Проклетият Император. Само един въпрос, преди да извикам и да събудя цялото градче. Стен с тях ли е?
– Не. И ако трябва да съм честен, аз също няма да остана.
– Какво пък, доведи ги. И без това напоследък нещо ми липсваше в живота. Да чакаш почукването на палача на външната врата или нечия ръка да се стовари на рамото ти. По дяволите, нямам нищо против малко разнообразие, особено когато става въпрос за неща като държавна измяна. Не зная дали си представяш колко се радвам да те видя отново, сержант Килгър.
Тъй като по правило жителите на Ашли на Уай спяха до късно, не беше особено трудно Марл, Хотско и останалите да се доберат до кръчмата, без да бъдат забелязани.
Фрай ги нахрани и попита дали има нещо, с което би могъл да им помогне. Транспорт? Кредити? Каза им, че разполагал със солидни запаси, заровени на разни места. Фалшиви документи? По дяволите, може би Алекс се нуждае от помощник? Каквото му липсваше, можеше да си го открадне, отвърна Алекс.
На прощаване целуна Хотско и Марл.
– Нали помните разпорежданията ми? Ако не чуете нищо от мен до седмица или ако надушите нещо подозрително, плюйте си на петите и дим да ви няма.
Двете жени обещаха да постъпят точно така.
Те изпроводиха Алекс, докато потъваше в мрака – отдалече изглеждаше като обикновен служител, тръгнал към някой от градовете на Първичен свят.
Спогледаха се.
– Колко време? – попита Марл.
– Ще чакаме, докато се появи скреж на Шеол – отвърна Хотско.
– Добре. Ами ако спипат Алекс?
– Ще идем да го спасим – отвърна тихо Хотско. – Ако се наложи, ще го измъкнем дори от самия Аръндел.
Те си стиснаха ръцете. Договорът беше сключен.
33.
Поредната история, в която ме забърка Стен, мислеше си Синд. А бях невинна, красива и млада снайперистка. Всичко, от което имах нужда, е малко адреналин от време на време и когато край главата ми профучи куршум, шансът да докажа, че мога да надхитря онзи, който го е пратил към мен. И може би дори мъничък лъскав медал.
Но не. Появи се Стен и ме запали по по-големи приключения. Да викам „атака“ и да оставям на други да се хвърлят срещу врага, за да проверят от първа ръка дали той вярва в приказките за прераждане. Да бъда търсена за предателство към най-могъщия управник във вселената. Да шпионирам, да мамя и крада, да убивам, да се ровя в калта на света.
Тц-тц, рече си тихо тя.
И всичко това, защото се загледа по този прочут полубог-полувожд и реши, че изглежда самотен и има хубав задник.
Все пак в това имаше и някои хубави неща.
Като например начина, по който изглеждаше сега. От главата до петите излъчваше богатство. Всичките й дрехи и аксесоари бяха ръчно изработени, скоро след тайното й приземяване в един град на далечния свят Престонпас.
Килгър й каза, че когато играеш роля, трябва да станеш част от нея, до мозъка на костите. Затова се наложи да смени всичко, дори цвета на кожата, последното с помощта на пълна обработка с мазила, масаж и промяна на прическата. Тя забеляза, че макар косата й да бе късо подстригана по военному, това не променя цената за фризурата. Едно от удоволствията да си богата кучка.
Синд вдигна взетия под наем стюарт/хенри от паркинга пред имението и се насочи към портата. Спортната кола миришеше на хубава тапицерия и бе облицована с мека материя и истинско дърво. Ако продължеше още малко с ролята, щеше да започне да се привързва истински към подобен начин на живот.
Всъщност, рече си, има и недостатъци. Когато натикаш в чантата си предавателя, някои необходими инструменти, рекордер и пистолет, не остава място за много други неща. Предполагаше, че една от причините богатите да се заобикалят с антураж е за да им носят вещи, като грим или ключове за гравикола.
Тя приземи гравиколата пред затворените порти на имението. Масивна стомана с каменна украса. Устройството встрани от портала светна.
– Мога ли да ви помогна с нещо?
– Брет от Мотуат – обяви тя. – Архитектурно общество „Плат“. Очакват ме.
– Добре дошли – обяви гласът. – Моля, продължете към главния вход. Някой ще ви очаква там.
Вратите се разтвориха и тя подкара гравиколата по дългата павирана алея, покрай един прясно изрисуван надпис „ШАХРЯР“, покрай подравнен райграс и каменни фонтани, към издигащата се в дъното каменна къща.
Синд се оглеждаше в почуда. Не само заради блясъка и красотата – все пак това бе едно от местата, свързани с Вечния император. Според информацията в компютъра на Кайс и ограничената информация на Махони това имение, както и други като него, разхвърляни из вселената, са служили само за една цел:
Когато Вечният император се „завърне от отвъдното“ – тя потрепери неволно при тази мисъл, – това имение ще е първата му спирка. Тук, смяташе Кайс, той ще получи осъвременяваща информация за всичко, случило се в периода след неговата смърт.
Също според натрупаните данни, след като напусне подобно имение, то трябваше да бъде изравнено със земята. Какъв негодник, помисли си тя. Какво пречи вместо това да предадат този чудесен парк на местните? Но не, ей, всички, бягайте надалече. Зарежете къщите си, забравете досегашния си живот. Ето. Вземете парите и не закачайте Императора. Той иска да ходи на риба.
Тя насочи ума си към непосредствените задачи.
Откриването на „тайната станция“ не беше особено трудно, имайки предвид наличната информация. Предполагаше се, че ще е обзаведена с последен модел компютърна библиотека и обучен персонал и че ще получава всички важни технически, военни и научни публикации.
Интересно, помисли си Синд. Най-сигурният начин да не привличаш внимание. Всъщност Алекс й бе обърнал внимание върху това, но идеята била на Махони. Ако искаш да си осигуриш сигурно убежище, не ти трябва да го търсиш в бордеите, освен ако си аматьор или престъпник. Друго нещо е животът на богатите. Намери си луксозен, бохемски квартал, където никой не се интересува какво всъщност става по света…
Усещането за абсолютна сигурност. Кой би предположил, че тъкмо това е мястото, където един мъртвец ще се завърне.
Това бе третото имение в списъка на Синд. И докато първите две бяха определени с вероятност за успех 50 процента, това удряше почти 93. Според официалната легенда семейство Шахряр били бивши търговци, обичащи да скитат по широкия свят. Купували имения на различни светове и понякога с десетки години не ги посещавали. А когато някой ден се появят на прага, очаквали да им бъде осигурена пълна поверителност.
Една жена посрещна Синд пред високия вход на централната къща. Или вратата бе снабдена с механизъм, или портиерът бе някой бор, за да може да я затваря и отваря. Жената, която се представи като мис Алалайза Очио, според анализа на Кайс бе вероятно библиотекарката на имението. Навярно не знаеше истината и вярваше в историята за Шахряр, бяха я наели по-скоро заради техническите й умения, определен наивитет и склонността към усамотен живот.
Тя бе чувала за института „Плат“ и неговите фишове.
– Как да ви наричам, госпожице? – бе първият й въпрос.
– Нека бъде просто Брет. Титлите са нещо, което може да ви осигури по-добра маса в скъп ресторант. Понякога.
Мис Очио я покани да влезе. Нещо разхладително? Разбира се. Имаме почти всичко. Животът ми може да е самотен, но поне е пълен с удобства. Защо не кафе? Не, обядвах в хотела. Побъбриха така още малко, сетне:
– Брет, ще мога ли да чуя малко подробности? Любопитно ми е какво ви заинтригува в това имение.
Синд обясни. „Плат“ започваше поредица публикации, посветени на резиденции на богаташи. Не само за това какъв камък е използван или колко кристала има в полилеите, а най-вече доколко практични и удобни може да са подобни места? Всяка статия щеше да съдържа не само план на разположението, но и подробно заснето устройство на отделните помещения. На заден план обслужващият персонал или притежателите на имението щяха да споделят впечатленията си, а един от архитектите консултанти на фирмата щеше да се включи със собствен анализ.
Усмивката на мис Очио се стопи.
– Във всяка стая?
– Е – въздъхна Синд. – Може да пропуснем банята, освен ако е нещо наистина уникално.
– Съжалявам – отвърна жената. – Но това просто е невъзможно. Основите… някои външни постройки… първият и вторият етаж и библиотеката са отворени за посещение. От време на време каним тук местното градинарско общество. Можете да записвате срещите ни. Но не и останалата част от сградата, и най-вече жилищните помещения горе. Семейство Шахряр държи особено на личното си пространство и при подписване на договора ме предупредиха изрично, че не бива да допускам когото и да било. Така че, ако такива са плановете ви, боя се, че сте пътували напразно.
– Не можете ли да се свържете със семейството и да ги попитате? Ах, да. Забравих. Те живеят изолирано. Слава Богу, че не съм богаташка. – Тя се надигна. – Къде бих могла да се измия? А сетне може би ще ми покажете онези части от къщата, които не са затворени за обществеността?
– С удоволствие. Тоалетната е зад вратата на библиотеката – посочи мис Очио.
Синд отвори вратата и пристъпи вътре. В същия миг хвърли дребен предмет на масата отпред, затвори очи, приведе се и се прикри от ослепителния блясък. Очио имаше време само колкото да повдигне вежди и после гранатата избухна. Тя рухна на пода. Щяха да минат два часа, преди да се свести, но нямаше да помни нищо от случилото се.
Синд нагласи жената на пода. Беше сигурна, че не носи в себе си индикатори за жизнените функции, които да задействат аларма. Провери го, като няколко пъти се блъска неволно в нея. Нямаше дори паникбутон. Синд я придърпа към една от кушетките.
Два часа…
С изваден пистолет, приведена, тя се промуши през вратата към вътрешността.
Погледна към вратата на библиотеката. Може би. Според сведенията в компютъра на Кайс, получени от друг от имперските библиотекари, тя се командваше от две системни оперативни станции. Едната за централната станция на библиотеката, другата, заключена с код, осигуряваше достъп до определени поверителни файлове. Предназначени само за Императора.
Ако има време, може би ще се опита да надникне вътре. Ако има време.
Тя се изкатери по стълбите, игнорирайки гравиасансьора, да не би да задейства някоя друга аларма, и се насочи към горния етаж. Съдейки по думите на Очио, там трябваше да е най-интересната част.
При разузнавателното прелитане над сградата не бе забелязала нищо, което да наподобява антена. Така че ако имаше такава, щеше да е или в стаята под покрива, или под стрехата. Какво пък, намръщи се тя. Няма да е първият покрив, под който пълзи. Стига да не я забележат хората от външната охрана – по време на полета ги бе видяла да кръстосват околността.
Тя прекоси горния етаж на къщата, проверявайки всичко с бързината и умението на опитен специалист по охрана. Чисто… чисто… чисто…
Стаите изглеждаха съвсем невинно – бяха обзаведени така, сякаш очакваха всеки момент да се появи многолюдното семейство Шахряр и тяхната прислуга.
Чисто. Ярко. Блестящо.
Синд надзърна в поредната стая – беше малка и тясна, вероятно за някоя прислужница на етажа, огледа се – отново нищо интересно – и понечи да отстъпи назад…
Спря миг преди да затвори вратата.
Погледна наляво и надясно по коридора. Към стълбите. Човекът, проектирал този етаж, е бил или пиян, или некомпетентен. Ако не бе така, значи тя нищо не разбираше от геометрия. Отново вътре. Не – стаята наистина бе твърде малка за предполагаемото пространство около нея. Само дето…
Тя пристъпи към вратата на банята. Беше заключена. Извади два от „необходимите инструменти“ от чантичката си. С първия сканира вратата и дръжката. Малкият „търсач на бръмбари“ й съобщи, че във вратата няма монтирани сигнални устройства. Вторият инструмент изучи ключалката, избръмча тихо и тя изщрака. Синд натисна дръжката и влезе.
Еврика.
Комуникационната станция бе богато оборудвана и напълно автоматизирана. Синд се зае да я изучава така, както я бе учил Фрестън. Самата тя не беше специалист по комуникациите, но контролната програма, свързана със скритата някъде другаде в къщата антена, със сигурност бе предназначена да получава кодирани сигнали отдалече.
От някое място, вероятно предназначено за скривалище на Императора.
Прегледа мощния предавател. Беше автоматичен и тя се боеше да не обърка нещо. Най-вероятно бе поставен да излъчва сигнал „Не идвай тук“, в случай че истинското предназначение на къщата бъде разкрито.
Надяваше се, че е намерила това, заради което бе дошла. Беше се погрижила да не оставя следи и отпечатъци, за последното бе покрила пръстите и ръцете си със специална микроизолация. След като се огледа още веднъж, затвори вратата зад себе си.
Сега идваше най-трудният момент.
Все още й оставаше около час и досега не бе чула тревожния сигнал на алармата. Ако се наложи, винаги би могла да се върне и да „приспи“ Очио за още два часа.
В преддверието нямаше никого. Синд отвори вратата на библиотеката. Беше истинска галерия, със сводести стени, издигащи се до покрива. По рафтовете прилежно бяха подредени фишове, книги и списания. Стен сигурно би харесал библиотеката, рече си тя.
Огледа се за някакви признаци на живот. Нямаше.
Продължи навътре. Близо до вратата бе едната командна станция. Тази на Очио. Въпросът бе къде е втората, от която могат да се преглеждат секретните файлове.
Забеляза, че през стената минават кабели – някой, изглежда, се опасяваше от прехвърлянето на информация по недиректен път.
Синд напусна библиотеката и влезе в съседното помещение.
О, каква радост, помисли си тя, когато погледът й се спря на компютърната станция. Приближи се и седна на столчето пред пулта. Докосна тъмния екран и той се озари.
АКТИВАЦИЯ. МОЛЯ, ВЪВЕДЕТЕ ДАТАТА И МЕСТОНАХОЖДЕНИЕТО.
Синд помисли малко и затрака с пръсти по клавишите.
Въведе датата и ШАХРЯР.
ОПЕРАТИВНА СИСТЕМА ЗАРЕДЕНА. ВЪВЕДЕТЕ ПАРОЛА.
По дяволите.
Хм… Император. Не. Империя. Не. Чакай малко.
ВЪВЕДЕТЕ ПАРОЛА. ИМАТЕ ТРИЙСЕТ СЕКУНДИ ДО ЗАДЕЙСТВАНЕТО НА АЛАРМАТА.
Името изскочи само в главата й. Тя отправи една кратка молба и написа:
РАШИД.
ПРИЕТО. ИМАТЕ ПЪЛНИ АДМИНИСТРАТИВНИ ПРАВА.
Как ли пък не. Нима беше толкова лесно? Но:
ЗАПИТВАНЕ ЗА КООРДИНАТИ. ПРЕДАВАТЕЛ ДО ПРИЕМНИК ШАХРЯР. МОЛЯ, ИЗЧАКАЙТЕ.
Замига светлинка.
Вътре съм, помисли си тя с нарастващ възторг, и в този момент през вратата нахлуха двама охранители. Носеха противогази и бронирани жилетки, но това нямаше особено значение, тъй като Синд ги простреля за миг под лицевите стъкла, прати още два куршума в екрана на лъжливия компютър и се хвърли към вратата.
Претърколи се отвън, сетне повали притаилия се зад вратата охранител и стреля два пъти към друг, който се качваше по стълбите. Не уцели, но със сигурност го изплаши до смърт.
Сега вече се нуждаеше от тежка артилерия. Пъхна пистолета в колана си и взе пушката на убития охранител – имперски уилигън. Премести превключвателя на автоматична стрелба и прати един откос към вратата на библиотеката.
Сега вече алармите завиха с пълна сила и отекнаха изстрели. Синд мярна нечие лице да надзърта иззад ъгъла. Пусна един откос нататък, с втори разби огромния прозорец и се хвърли през този току-що създаден изход.
Също като в началните курсове за подготовка, помисли си развеселено тя, докато се търкаляше в храста долу, а около нея свистяха куршуми.
Тя отвърна яростно на огъня. Принуди ги да залегнат, да търсят прикритие. Или поне да се замислят, в края на краищата може и да са имперски войници, но рефлексите им са малко забавени… и къде, по дяволите, са ключовете от колата?
Намери ги… шмугна се на предната седалка и ги постави на таблото… СТАРТ… ГЕНЕРАТОР НА СКОРОСТ… САМОПРОВЕРКА… Хайде, точно сега нямам време за подобни глезотии… ето… ГОТОВНОСТ…
Пълна мощност, вертикален старт, в този миг вратата и част от таблото изригнаха от преки попадения. Гравиколата се стрелна напред по павираната алея, към затворените врати, а тя се изтърколи навън, прелетя три метра във въздуха, удари се в тревата, преметна се и се притаи зад някакъв храст, подстриган така, че да наподобява животно, после хукна приведена, използвайки каквито прикрития виждаше пред себе си.
Гравиколата изригна в пламъци, на десетина метра преди външната порта и на петнайсет във въздуха – копелдаците вероятно бяха вградили някаква противосамолетна система в проклетата врата. Сетне се стрелна надолу и рухна на подстриганата морава.
Оградата… още не… почакай малко, жено…
Хайде, скапана гравикола…
Експлозивите, оставени предвидливо от нея в жабката, изригнаха, поваляйки с взривна вълна портата и каменните колони от двете й страни.
Сега вече ставай. Бягай.
Точно като в онези курсове за подготовка, помисли си отново тя. Приближаваш стената, поставяш пушката отгоре, прехвърляш се, падаш, претъркулваш се, стреляш.
Само че няма по какво да стреляш.
Стоеше приведена сред храсталаците. Добре поне, че Императорът бе построил тайната си квартира далече от населените места.
Синд огледа пораженията. Какво пък, не беше толкова зле. Обяснението? Най-вероятно престъпник или група престъпници са направили опит за влизане с взлом. Дори и агентите от Вътрешна сигурност да заподозрат нещо повече. Императорът ще си помисли, че някой стар враг е тръгнал по дирите му.
Е, поне се позабавлявах малко, рече си тя.
И мисля, че сме една крачка по-близо до Императора.
