Текст книги "Краят на империята"

29.

В началото образът бе размазан. После се подобри – веднага щом далекомерът се самонастрои.

Долу имаше планинска поляна, заобиколена от верига хълмове. Склоновете на хълмовете бяха нашарени от пещери. Поправка, обади се гласът в съзнанието на Стен. Това е град. Поляната е изкуствена. Също и хълмовете. Пещерите са входове, водещи към огромни подземия.

Близо до края на поляната имаше руини на невисока постройка, рухнала под тежестта на падналия върху нея имперски кръстосвач.

Пред сградата имаше платформа.

Поправка. Ешафод.

На ешафода стоеше мъж с черна пелерина и качулка. В ръката си държеше пистолет.

Пред него имаше двама имперски войници с бойни униформи. Притискаха помежду си едро същество със златиста козина.

И други подобни същества бяха пръснати из поляната. Между тях и ешафода имаше още имперски войници с униформи на Императорската гвардия. Оръжията им бяха насочени към тълпата.

Равномерен тътен на барабани.

Пронизителни подсвирквания.

– Момъкът, дето е на път да увисне на бесилката, е сър Танджъри – обясни гласът на Алекс. – Туй място кал’гатейците наричат Дом за сбирки. Нещо като еквивалент на парламента. Или поне беше.

Откъм кръстосвача долетя усилен от високоговорители глас.

– Няма да разбереш думите, но сега съобщават на кал’гатейците, че туй е наказанието за държавна измяна и че ще има още таквиз наказания.

Тътнещият глас замлъкна. Извърнаха Танджъри към тълпата и изведнъж екзекуторът натисна спусъка. Черепът на Танджъри избухна и той рухна на ешафода.

Войниците смъкнаха трупа от платформата.

– Ей сега ще стане интересно – продължи гласът на Килгър.

Нови подсвирквания, още по-силни и високи.

– Момъкът, дето е понесъл записващото устройство, се приближава.

Размазано движение. Някой тича. Бяга право през тълпата. Шум от изстрели. Писъци. Човешки викове. Танджъри, с окървавена отпред козина, размахва имперски уилигън.

Смяна на перспективата. Долу нещо помръдва. Нещо меко. Тяло. Разкъсан на парчета имперски войник.

Драконов рев.

Чернота.

– От кръстосвача откриха огън с верижно оръдие.

Образ. Небе. Точка… предмет… спускащо се стремглаво тяло… ЗАГЛУШАВАНЕ НА ЗВУКА… сътресение… чернота.

– Изглежда – продължи Килгър, – някой от кал’гатейците се е спуснал с нещо кат’ фърчило и щитът на кръстосвача не го е засякъл. И кал’гатеецът е разменил живота си за кръстосвача. Надявам се момъкът да е бил прав.

Нов образ. Имперският кръстосвач е обхванат в пламъци, бликащи от огромен отвор точно до мостика.

Размазано движение. Бягащи хора. Нови изстрели. После небето и Стен изпъшка от болка. Чернота.

Той можеше да вижда. Някой друг можеше да вижда.

Сега вече беше много далече от Дома за сбирки. Сградата под него. Кръстосвачът бе обгърнат от огнени езици, а площадът изглеждаше опразнен. Над мястото на инцидента висяха ято имперски разрушители. Изведнъж един от разрушителите се превърна в ослепителна бяла топка и образът отново потъмня.

Стен изхлузи шлема от главата си.

– Какво е станало с първия кал’гатеец? Онзи, който е започнал записа?

– Виж, туй не знам. Сигур са го утрепали. Инак защо друг ще вземе камерата? Но по наши сведения кръстосвачът е бил „Одеса“ и имперските войници са изгубили два батальона тъдява. Човекът, дет’ донесе записа, обясни, че близо десет хиляди кал’гатейци също са напуснали този свят. Излишно е да добавям, че имперската пресслужба не е казала и думичка за туй.

– Значи на това му викат барабанният патрул – обади се Синд. – Убийци в гвардейски униформи, които сплашват цивилното население.

– Гвардейците може и да са лоши – изръмжа Ото, – но те изпълняват заповеди. Императорът е този, който раздава подобно правосъдие.

Стен се надигна, доближи екрана и спря замислено. „Виктори“ и ескортиращите го кораби бяха увиснали в открития космос, далеч отвъд всякакви човешки убежища.

– Значи аз съм мъртъв – рече той, давайки гласност на мислите си, – но въстанието продължава.

– Като летен огън в ледена пустиня, който не е бил изгасен и може всеки миг отново да се разпали – потвърди Ото. – Угасва тук, за да се появи другаде.

– А кал’гатейците не се предават – обади се Алекс. – Както и загиновите. Скоро императорът ще трябва и на тях да прати войска. И докат’ едни са съгласни на мир, други не щат да слязат от барикадите по цял ред причини. Тъй че, момко, императорът си има доста сериозни проблеми.

Така беше наистина. Императорът беше убил своя враг Стен, но на цена, далеч по-голяма от очакваната. Изтребването на миролюбивите манабийци, раса уважавана като истински пример за подражание, бе пратило вълни на ярост из цивилизованата част на галактиката.

Никой не бе повярвал на пропагандните твърдения, че всъщност Стен е устроил клопка на Вечния император, който едва успял да избяга, след като е победил в двубой водача на бунтовниците.

Стен беше мъртъв, Императорът – жив, но изглежда това все още не му бе осигурило победата.

За все повече същества бе ясно, че предложението на Императора за мир е било поредната клопка.

Въстанието се развихряше, утихваше и отново избухваше. Принуждавайки имперските сили да се разпръскват на все по-голяма територия.

Стен нямаше време да скърби за манабийците, нито да се ядосва на себе си, задето не бе позволил да се състои онази последна битка. Не можеше. Той бе станал жертва на предателство. Но какво от това? Войната едва започваше.

Не си даде сметка, че разсъждава на глас, докато не чу одобрителното сумтене на Ото. Обърна се към него.

– Така е – кимна Ото. – А сега е време да се покажеш. Ти не си мъртъв. Време е да събереш всички сили под знамената си и да удариш отново.

Алекс и Синд закимаха. Алекс понечи да каже нещо, но отстъпи думата на Синд.

– Ако отново съберем разпилените флотове – тези, които не са били разрушени от имперските сили и са отлетели към непознати части на вселената, – кой може да ни гарантира, че няма да стигнем дотам, където бяхме? Да се изправим пред нов Аскалъм, където всички умират и никой не побеждава? Така са воювали моите предци, джанисарите. Има много легенди и разкази за това как сме се били до последния мъж или жена. Много впечатляващо и… вдъхновяващо – продължи тя. – Но не и в тази ситуация, когато съществува опасност не само да изгубим битките, а и войната.

– Момата го каза по-добре от мен – кимна Килгър.

Докато ги слушаше, Стен неволно си припомни думите на първия му сержант, ветеран от множество битки на име Ланцота. Кратката му реч, когато новобранците се бяха строили за встъпителния си ден за обучение.

„Някои генерали обичат да разправят, че работата на войника не е да се бие, а да умира. Ако някой от вас, нещастни мекотели, доживее последния си ден на обучение и иде на фронта, ще очаквам от него да помага на войниците от другата страна да умират… Ние тук създаваме убийци, а не загубеняци.“

– Рюкор – произнесе Стен. – Логическа проверка.

Психологът махна с перка от ваната си. Тя скърбеше за манабийците, особено за сър Еку, повече, отколкото всеки от тях. За всички тези години, мислеше си с гняв, когато трябваше да служа на Императора и да му върша мръсната работа, мислех, че съм се научила да понасям загубата. А ето че сега не мога да се справя.

Учи се от това, Рюкор. Запомни, че макар всичко на този свят да подлежи на логическа преценка, това не намалява болката. И когато следващият ти пациент не може да се успокои от безпогрешната ти логика, не го мисли за дебелокож и безчувствен.

– Давай, Стен – рече тя и опита да се съсредоточи.

– Ако внезапно възкръсна, предполагам, че ще мога да събера доста съюзници – както стари, така и нови – под мое командване. Игнорирай това. Ако остана мъртъв, Императорът ще усили ли преследването на моите бивши другари – ще загинат ли повече същества, отколкото ако се подам изпод надгробната плоча?

Рюкор се замисли.

– Не – рече тя накрая. – Логиката ти е приемлива. Преследването… това безсмислено отмъщение, което Императорът практикува в момента… е ужасно. Но откритата война убива много повече, включително и невинни.

– Така и си мислех – кимна Стен. – Добре, войници. Ето какъв е планът. Вече опитахме открита фронтална атака и тя не се получи много добре. Може би грешката е моя – не съм от онзи тип бойци, които обичат обедното слънце. Отблясъците в ризницата са трън в задника и нищо повече. Този път ще го направим както трябва. На тъмно, в мъглата, иззад тънкото острие. И мисля, че ще е най-добре да си остана мъртъв. Край на сраженията. Да се съсредоточим върху Императора. Този път или ще го пленим, или ще го убием. Независимо от способа.

Огледа се, Рюкор мълчеше. Ото се намръщи и бавно кимна. Синд и Алекс последваха примера му, както и капитан Фрестън.

– Радвам се да го чуя, момко. Да живей „Богомолка“ и прочее – заяви Алекс. – Туй съвсем съвпада с моите планове. Ще поискам разрешение да пробвам нещо соло. Искам да спипам Пойндекс.

Алекс обясни подробно. Беше се заел с анализа на новите чистки. Някои от жертвите бяха обществени или тайни съюзници на Стен. Други очевидно бяха обидили Вечния император. Но имаше и такива, чиято смърт, или затваряне, не подлежаха на очевидни обяснения.

– Опитах да направя сравнение с познатите от историята тирани – продължи Алекс. – Но компютърът непрестанно се запъваше и искаше да започна отначало.

И той опитал отново. Този път отговорът бил Пойндекс. Килгър знаеше, че на този човек му сече пипето. В началото просто реши, че Пойндекс добавя имена към списъка за чистки, за да се разправи с личните си врагове. Но Пойндекс беше далеч по-умен, а и за него, като шеф на тайната полиция, не би било трудно да се отърве от всекиго. Императорът му бе предоставил доста голяма власт – и правото да убива, когото реши.

Евентуалното обяснение беше по-просто. Алекс смяташе, че Пойндекс се опитва да си изработи положението на незаменим човек, но като внимава да не внуши по какъвто и да било начин на Императора, че възнамерява да му вземе мястото.

Алекс бе научил, че гурките са освободени от служба. В началото реши, че причината за това са гурките, постъпили на служба при Стен, преди още да бъде обявено въстанието. После обаче осъзна, че по-вероятно целта е била да бъдат заменени от творението на Пойндекс, Вътрешна сигурност. По същата причина ВС сега действаха на мястото на секция „Богомолка“ и Меркурий.

В края на краищата Алекс се убеди, че маневрите на Пойндекс са далеч по-сложни. Той очевидно се опитваше да се превърне в единствения посредник между Императора и всички останали – офицери, военни, парламента, хората.

– Разбира се, човекът просто не знае с кого си има работа – заяви Алекс. – Преди да се е усетил, главата му ще се изтъркаля от раменете. Припомнете си други подобни герои от историята. Бисмарк. Йезов. Химлер. Кисинджър. Джонс. Единственият, на когото ще сваля шапка, е Ришельо. Но Пойндекс е далеч от Ришельо.

Но засега Пойндекс действаше доста ефективно в опитите си да изолира Императора. След случая с управлението на Меркюри по време на Междуцарствието Алекс и Стен не се съмняваха, че Пойндекс е от хората, готови да се обърнат на сто и осемдесет градуса само за да оцелеят или да постигнат целите си.

Стен погледна замислено своя приятел и попита:

– Как смяташ да се добереш до него? Доколкото знам, копелдакът почти не си подава носа от Аръндел, освен когато трябва да пътува с Императора.

Алекс се ухили.

– Затуй ще ми помогнат наш’те приятелчета Мар и Сен. Макар да са излезли в заслужена пенсия, мисля, че няма да ми откажат, тъй като добре познават Аръндел. Новият Аръндел де. Който, казвали са ми, бил построен досущ кат’ стария. А те познават всяко ъгълче.

Стен се намръщи. Аръндел беше Имперската цитадела на Първичен свят, стилизирано копие на староземен замък, с красиви градини наоколо и множество скривалища и бункери отдолу. Беше разрушен в самото начало на Таанската война при неуспешен опит да бъде убит Императорът. След завръщането на Императора бе построен отново.

Стен кимна. Помнеше добре картата, на която бе обрисувано вътрешното устройство на замъка и с която се бе запознал по времето, когато беше телохранител на Императора. Помнеше и едно бягство от затвора няколко месеца по-късно.

– Оставям на теб, Алекс – рече той. – Ще ти трябва ли помощ?

– Нищо повече от туй, дет’ вече го имам. Корабче и пилот. Ще използвам транспорта до Първичен. Оттам нататък ще действам сам и според обстоятелствата.

Алекс вдигна ръка и козирува, сякаш със Стен отново се бяха върнали на служба. Стен го погледна изненадано, надигна се и отвърна със същия поздрав.

След което Килгър излезе.

Алекс бе казал само част от истината. Той смяташе, че планът му срещу Пойндекс може да успее само ако действа самостоятелно. Но имаше и още.

Козината на врата му продължаваше да е настръхнала.

Радваше се на всеки ден, час или минута, тъй като имаше усещането, че може да са му последни. Беше се постарал да сложи в ред къщата си на Единбург. Сега бе готов за действие.

Ако не друго, поне нямаше да се наложи да взима със себе си Стен и да го излага на опасност.

Тъкмо приближаваше вратата на апартамента си и протягаше ръка към дръжката, когато дочу отвътре кикот.

Жената, която го посрещна, бе Марл.

„О, божичко – помисли си той. – Таз женска винаги ми е била най на сърцето. Започвам да си мисля, че ако всичко мине добре, ще има бъдеще за нас двамата.“

Докато вратата се плъзгаше зад него, той отбеляза мислено, че този път Марл е особено красива. С тясна пола и разтворена отпред блуза.

После погледът му се спря на Хотско, която носеше една от неговите ризи.

– Дами – едва успя да произнесе той.

Марл и Хотско се спогледаха и отново се разсмяха. Алекс забеляза празната бутилка в съда с лед на масата.

– Предполагам – поде Хотско, – че сега нашият герой се чуди какво трябва да направи.

– Ако говорите за мен – отвърна Алекс, – първо ще ми трябва нещо да пийна.

Хотско стана и му донесе чаша с питие от бара. Стрег. С лед.

– Твоята приятелка Марл се появи тук преди няколко часа. Разказваше ми истории от времето, когато е била шпионка. Доста си… поговорихме.

Хотско показа езиче… и си облиза устните.

– Оказа се, че имаме някои общи интереси – рече тя. – Освен теб, имам предвид.

– Олеле.

Беше ред на Мерл да се разсмее.

– Откакто Стен е мъртъв, шпионажът доста замря. Борите се справят доста добре и тъй като сега аз съм шеф, реших, че мога да си дам заслужена почивка.

Алекс гаврътна на един дъх стрега и докато хранопроводът му се завръщаше от хиперпространството, си наля втора доза.

– Марл дойде тук – продължи Хотско – и аз я поканих. Тя е страхотна жена, но сигурно го знаеш.

– Аха – едва успя да произнесе Алекс.

– На техния свят има някои… доста интересни социални обичаи. Много интересни – повтори с мъркащ глас Хотско. – Такива, които биха заинтригували и двете ни.

– Олеле.

– Алекс, започваш да се повтаряш.

Марл и Хотско се опитваха – засега безуспешно – да запазят сериозни изражения.

– Помислих си, че може би тя ще иска да дойде с нас на Първичен свят – заяви Хотско. – Пътуването ще е доста дълго, както знаеш. Тя сметна идеята за чудесна. Затова й помогнах да си събере багажа. Готова е да пътува. Не е ли вълнуващо?

Алекс най-сетне се съвзе.

– Ами да. Добре си дошла с нас, Марл. Не знам дали си даваш сметка, че ще се навреш право в търбуха на чудовището, но щом така си решила.

Марл се приближи и го целуна лекичко по бузата.

– Кога потегляме?

– Ами защо да не е веднага? – попита Алекс. – Корабът на Хотско е готов и зареден догоре.

– Трябва ли толкова да бързаме? – попита Хотско. Говорих с Мар и Сен и те казаха, че ще ни пратят страхотна вечеря. Защо да не е утре?

– Ами добре – съгласи се Алекс.

Хотско доближи голямото овално легло и се просна на него. Беше изработено навремето по поръчка на Императора. Тя плъзна ръка по меките завивки.

– Тук май има предостатъчно място – рече с мъркащ гласец. – Далеч повече, отколкото на моя кораб. Дори ако се съберем в каютата ми. Така ли е, Марл?

Всичко, което Алекс успя да каже, беше:

– Олеле.