Текст книги "Краят на империята"

21.

Мауи, 2174 сл.Хр.

Момчето се покатери по една провиснала дъска на следващия кораб и изтича по палубата. Зърна тъкмо навреме поклащащото се въже и подскочи – едва не се подхлъзна на фалшборда, – после се извиси във въздуха и прелетя над тясната празнина, под която се плискаше мръсната вода на залива Моалоеа. Приземи се отново, като едва не падна, и се стрелна между високите купчини отломки.

Зад гърба му се чуваха гневни викове. Бяха шестима. Всичките по-възрастни от него, по-едри.

Твърдяха, че искат от него само да им позволи да надзърнат в раницата му. Но нямаше значение какво говорят. Намеренията им бяха съвсем ясни. Момчето избра нов маршрут през залива, лъкатушейки из лабиринта от изтеглени на сушата кораби, полупотънали ховъркрафти, траулери на рибарски фамилии и дървени корита с гребла, които вероятно преди няколко столетия са принадлежали на богаташи. Той се подхлъзна, докато завиваше край една китайска семейна джонка, непроменена от хиляди години, следвайки неизменно посоката към корабния канал. От другата страна на канала бе далечният бряг на Каханамоку Сити.

Момчето знаеше, че ако шестимата го заловят, няма да го убият. Вероятно нямаше да го убият. Но със сигурност щяха да го бият. И преди бе ял бой и навярно пак щеше да му се случи. И тези, които го налагаха, обикновено също си тръгваха със синини и неприятни спомени.

Но тъкмо това, което носеше в раницата, го накара да бяга и щеше да го накара да се бие.

Защото те щяха да му вземат пакета и да го отворят. Съкровищата вътре щяха да бъдат разпилени, изложени на подигравки и разхвърляни в мръсната вода. Три книги. Истински книги. Книги, които старецът, държащ дюкянчето за джунджурии на кея, не искаше. Едната дебела. Другите две – по-тънки. Дебелата беше много стара и се казваше „Хиляда и една нощ“. Не знаеше нищо за нея, но един поглед вътре обещаваше приключения и странни същества, и още по-странни места. Места, обитавани от птицата Рух и джина. Втората книга, макар и по-тънка, изглеждаше също толкова обещаваща: „Освободени от гравитацията, уравнения и ранни експерименти на лорд Арчибалд Маклийн“. Може би, след като я прочете, ще може да си обясни по какъв начин големите земноходни баржи са се пълнели със стоки, а после са се издигали плавно над водата и са прекосявали залива чак отвъд бариерата, където са били закотвяни истинските кораби. Последната книга бе със средни размери: „Звездното дете, да израснеш в открития космос“. Холограмата на авторката на първа страница не беше нещо особено, но какво от това? Поне бе успяла да се махне от тази планета, а не изглеждаше много по-възрастна от него.

Тропот на крака. Бяха се покатерили на баржата. Приближаваха. През главата му мина мисъл – мисъл, далеч по-стара от него самия. Няма нищо лошо в това да се срамуваш от себе си – ако си жив, за да го почувстваш.

Вик. Видели са го! Една ръка се протегна към него, улови го и го дръпна, за да го посрещне юмрук или пръчка. Момчето сграбчи търкалящата се до него ваза и я блъсна в подпората до себе си. Стъклото се разтроши, момчето замахна с остатъка и го прекара през лицето на своя нападател.

Кръв. Писък. Нов писък, от самия него, когато нападателят му падна и той се хвърли към следващия. Замахна отново и от ръката на другия рукна кръв. Нови викове, тропот от краката на петима тийнейджъри, които тичаха, сякаш са ги погнали демони от морето. Един лежеше, гърчейки се, на палубата, притиснал с ръце израненото си лице.

Момчето се посъвзе. Завъртя се, прескочи на палубата на съседния влекач, игнорира виковете на моряците, които лъскаха веригите, прехвърли се на друго, по-малко корабче, после пак скочи… и изчезна. Не спря своя бяг, докато не се покатери на един отправил се към другия край на канала влекач. Едва там увисна на перилата задъхан. Все още стискаше в едната си ръка строшената ваза. Тя хвърляше виолетови и жълтеникави отблясъци. Момчето я пусна във водата.

Помисли си за това, което се бе случило. Не се чувстваше сякаш е извоювал победа, или нещо такова. Дори не изпитваше гордост. Но трите книги все още бяха на сигурно място в раницата му. Реши, че е научил нещо ново. Трябва да знаеш срещу какво можеш да се изправиш. И винаги да имаш някакво тайно преимущество. Оръжие или… знание. Той поклати глава. Не беше сигурен накъде го води тази мисъл и я остави за по-късно. Все пак днес бе научил нещо полезно.

Момчето се казваше Кеа Ричардс. Беше на осем години.

През двайсет и втори век Хавай бе остров, тънещ в мизерия. Местните жители обитаваха резервати, издържани от събираните от държавата данъци. Флората и фауната почти бяха изчезнали и популацията му надхвърляше двайсет милиона. Както винаги, събитията по света не бяха снизходителни към този малък остров, от завръщането на Китай към варваризма, преди да спуснат бамбуковата стена в края на двайсет и първи век, до потъването на Япония в анархия и социален разпад, религиозните войни в Индонезия, земетресенията и антиазиатските закони, приети от правителството на Северна Америка в началото на новия век, преди то на свой ред да рухне.

Островите Кауи и Оаху бяха най-малко замърсени, може би защото бяха най-богати. Големият остров на Хавай не беше нито земеделски, нито урбанизиран, а просто едно мръсно пристанище, служещо като ферма за евтина работна ръка.

Центърът на Хавай сега беше Мауи/Молокай/Ланай/Кахаолаве/Молокини. В миналото това беше един остров и човекът сега отново се опитваше да възстанови това положение с помощта на прегради и плаващи мостове. Причината беше космосът. Хавай бе идеалното място за изстрелване на йонни ракети, пращани да тераформират Марс или луните на Сатурн и Юпитер А също и удобен пункт за събиране на екипажи, строящи и пускащи оттук огромните космически платноходи, отправящи се на заселнически пътешествия между звездите. От Хавай също така бяха изстреляни два от петте истински звездолета, които Земята бе успяла да построи, затъвайки в огромни дългове.

Бизнесът владееше всяка точка на Мауи – от баровете през автоматизираните магазини до импорт-експорта и кой знае още какво. Морето бе гъсто осеяно с кораби, закотвени един за друг – от скифове до големи съдове-ресторанти. Островите бяха заобиколени от гигантски плаващи Хамилтънови бариери, които, по примера на бариерите на река Темза, можеха да се вдигат и спускат за броени минути, затваряйки пътя на прииждащи води по време на урагани и цунамита. Още по-големи бяха бариерите в канала Кеалайкахики – там, където се държаха йонните ракети.

Когато Кеа Ричардс се роди, семейството му държеше малък ресторант на Големия остров, в град Хило. Кеа смътно си спомняше как баща му и баба му разговарят за старите времена на континента. В ресторанта се сервираше всичко и по всяко време и Кеа помнеше как баща му се хвали, че може да приготви какво ли не, стига да му дадат рецепта и нужните съставки. Имаше дори неясен спомен, че на няколко пъти посетители се бяха изправяли срещу това предизвикателство, в резултат на което из ресторантчето се разнасяха странни и екзотични ухания. Помнеше също така как баща му поставя преобърната щайга близо до скарата и своя малък син отгоре, за да си бъбрят, докато готви. До ден-днешен в главата му често изникваха разни рецепти и съвети.

Затрудняваше се да си спомни майка си, освен че беше много хубава. А може би помнеше красотата й, защото Леонг Сук говореше за нея. Но не за да я възхвалява. Тя беше полутайванка – полуирландка, откъдето идваха и очите на Кеа, сини като небесата през зима, когато ветровете издухваха смога. Кеа беше единственото й дете, но тя не бе искала повече. Момчето така и не разбра защо понякога баща му подхващаше песен, която не помнеше добре, освен че започваше с думите „Облади-облада, животът си върви…“.

Когато Кеа бе само на пет, майка му изчезна. Баща му я търсеше, опасявайки се от най-лошото, макар да не знаеше кое точно може да е най-лошото. И я намери – по-точно разбра какво е станало с нея. Беше се записала за доброволка на заселнически лайнер. Възрастният Ричардс посрещна това с ужас, който Кеа тогава не разбра. Едва по-късно, когато му попаднаха засекретени доклади за мизерното съществуване, безумието и престъпността на космическите платноходи, си обясни някои неща.

Кеа Ричардс почти не плака. А и му съобщиха, че това няма значение. Майка му ще е по-щастлива там. И те щяха да са по-щастливи тук. Само тримата.

След две години удари цунамито.

Кеа се катереше на едно дърво, когато океанът се повдигна. Някакво момиче му бе казало, че на дървото има кокосов орех, и Кеа искаше да види как изглежда този плод. Замърсяването бе унищожило кокосовите палми на острова още преди десетилетия. Беше омотал въже около краката си, беше преметнал друго през клоните горе и тъкмо се качваше, когато погледът му случайно се извърна към океана. Той зяпна. Водата се беше отдръпнала далеч навътре, като при отлив, но много повече, отвъд пределите на залива Хило. Никога не бе виждал подобна гледка. На сухото дъно подскачаха сребристи риби. Останките от някакво корабче се търкаляха към Пасифика, теглени от отстъпващите води, сякаш някой бе извадил запушалката на вана.

На две хиляди километра навътре в океана бе станало подокеанско земетресение. Трусът изпрати три поредни вълни към Хавайските острови. Всяка от тях не бе по-висока от половин метър – но между гребените им се простираха стотици километри. Приборите засякоха незабавно труса. Би трябвало да задействат алармите, но никакви сирени не огласяваха района на Хило, когато удари цунамито. Огромните бариери, защитаващи комплекса Мауи, се спуснаха на местата си. Около Хило нямаше защита.

Кеа чу писъци. Видя бягащи хора. Едни тичаха към брега, завладени от любопитство, други бягаха в обратната посока. Долу на улицата зърна баща си. Викаше го. Кеа подсвирна и баща му замаха с ръце. Кеа започна да се спуска по стъблото.

Изведнъж дочу рев. И океанът се върна на Хило, както го бе правил четири пъти преди по-малко от век. Океанското дъно бе забавило основата на сеизмичните вълни и сега, когато водата ставаше по-плитка пред острова, вълните се издигаха. Първата вълна не беше най-голямата, която Кеа бе виждал някога – баща му го бе водил на Оаху и му бе показвал Северния бряг при зимна буря, и той помнеше онези десетметрови водни стени. Тази вълна бе само пет метра, както казваха по-късно. Но тя се движеше със скорост почти осемстотин километра в час.

Първата вълна отнесе вълнолома, сякаш въобще не е бил там, и продължи нататък, помитайки всичко пред себе си. Тя косеше сгради, кораби, къщи, коли, мъже и жени. Вдигаше ги пред себе си и ги използваше като гигантски подвижен таран. Предната част на вълната бе плътна стена от отломки. Кеа си спомняше смътно, че баща му се опита да избяга и вълната го застигна, после заля и тяхната малка къща и ресторантчето.

Събуди се ден и половина по-късно в болницата. Бяха го намерили от рибарска лодка, все още завързан за онова дърво, но на четирийсет километра навътре в океана.

Така и не откриха телата на баща му и баба му.

Поне не го прибраха в сиропиталище. В болницата се появи една възрастна жена. Леонг Сук. Тя каза на чиновниците, че доскоро е работила за семейство Ричардс и че са се отнасяли с нея добре. Този ден Кеа се прибра у дома с Леонг Сук. Леонг имаше малко магазинче на една задна уличка в Каханамоку Сити, където продаваше хранителни продукти и домакински потреби. Двамата с Кеа живееха на втория етаж. Още в първия ден тя го запозна с правилата в къщата. Той трябва да е добро момче. Това означаваше да спазва определен дневен режим и да помага в магазинчето, когато тя има нужда. Не биваше да й създава проблеми. Била твърде стара, за да се занимава с бели. И още нещо. Кеа трябваше да се учи. Това бил единственият път навън от бордеите. Не я интересуваше какъв ще стане, но нямаше да прекара живота си в Каханамоку Сити. Кеа кимаше със сериозен вид. Знаеше, че тя е права. Животът на това място вече му бе коствал загубата на цялото семейство. А той самият се бе измъкнал на косъм.

Кеа напълно оправда очакванията на Леонг, освен що се отнася до училището. След първите две седмици в местното школо той се прибра у дома. Нищо не бе научил там. Момчето обаче разказа подробно час по час какво всъщност ги карат да учат. Тя се зачуди откъде да вземат частен учител и Кеа скоро посочи един подходящ кандидат.

През три пресечки от тях бе Улицата на добрите хорица. Малки дюкянчета, в които седяха всякакви проповедници и шамани, търсещи подходящи жертви за обръщане в своята вяра. Кеа се прибра веднъж в къщи и разказа развълнувано за едно от тях. Храмът на Универсалното познание. Малко по-голям от останалите магазинчета – пълен с фишове, микрофишове и купчини книги. Дори имаше раздрънкан компютър, свързан с университетската библиотека.

Леонг Сук каза на момчето, че ще го заведе в този храм. Вътре миришеше на мухъл и на нещо развалено. „Свещеникът“, плешив, възпълен мъж, се представи като Томпкинс. Да, потвърди той, никой не може да знае прекалено много. Само когато някой научи Всички неща, може да постигне съвършенство, но за целта трябва да се учи цял живот и – ако е определен за това – в последващите животи. Едва тогава ще дойде промяната. Той накара Кеа да чете на глас. Зададе му няколко въпроса – въпроси, които биха озадачили ученик от втори клас. Томпкинс засия. Да, готов е с радост да вземе Кеа за свой ученик. Заплащането му ще бъде… беше неочаквано ниско. Леонг Сук не пропусна да забележи начина, по който Томпкинс оглеждаше момчето, и нареди на Кеа да излезе навън. След това заяви на проповедника, че не иска да обръща момчето в неговата религия. Ако Кеа реши да бъде вярващ… тогава нека бъде така. Това не е проблем, увери я мъжът.

И още нещо, добави възрастната жена… и проповедникът изхриптя изплашено, когато в ръката й блесна седефена дръжка и острието на ножа опря в гърлото му.

– Няма да докосваш това момче – добави шепнешком тя. – Няма и да си помисляш да го докосваш. Защото, ако го направиш… ще се зачудиш защо твоята приятелка смъртта те прибира толкова скоро.

Томпкинс се разтрепери… и ножът изчезна.

В края на краищата въпреки съмненията на Леонг Сук – ако е имала такива – Томпкинс се оказа напълно коректен учител. Нещо повече, желанията му към Кеа се бяха изпарили в мига, когато го допря онзи нож. От друга страна, момчето поглъщаше жадно всички знания, с които го засипваше. Той буквално се преобразяваше на уроците по математика. Инженерство. Физика. Всички практични науки. Но не и останалите. Когато Кеа стана на дванайсет, Томпкинс го попита защо не проявява особен интерес към социалните науки – макар да четеше охотно книги по темата. Кеа го изгледа със сериозно изражение, сякаш не беше сигурен дали може да му се довери.

– Само точните науки ще ме изкарат от това място, господине. Оттук… и там горе. – Той посочи тавана и трябваше да изминат няколко секунди, преди Томпкинс да осъзнае, че говори за звездите.

Ричардс научи и други неща. Как да разбира, когато хората го лъжат. Как да се държи с тях. Говореше свободно четири езика и изучаваше общо дванайсет. Растеше като високо, силно и красиво момче. Усмивката и сините му очи му осигуриха още учители по други предмети. Някои бяха кикотещи се момичета на неговата възраст. А други имаха съпрузи. Научи се да надзърта зад всички завеси в спалнята, преди да си свали панталона. Научи се да скача от прозореца на втория етаж и да се претъркулва на неравната улица, без да си строши нещо.

Научи се къде да удря някой, който иска да му стори нещо лошо. И най-важното – научи се кога да удря и кога не. Понякога само юмрук не стигаше. Трябваше му някое тайно преимущество. Научи се как да използва подобни неща. Не му липсваха учители. Тежковъоръжена полиция патрулираше непрестанно по улиците на Каханамоку Сити – пешком или с гравиколи.

Когато стана на четиринайсет, Томпкинс го подложи на серия изпити. Премина ги без затруднения. Томпкинс не му разкри за какво става въпрос, но съобщи на Леонг Сук, че са еквивалент на стандартните приемни изпити за Космическата академия.

– Там ли трябва да иде? – попита Леонг Сук. Томпкинс поклати глава. Макар че Кеа мечтаеше за космоса, това не беше пътят. Академията щеше да пренасочи Ричардс към военните – а това бе по-долу от способностите му. Но той отказа да й съобщи повече.

Космическият кораб бе съвсем малък – сравнен във всеки случай с колонизаторските лайнери, чиито снимки бе виждал Кеа, или йонните кораби, стърчащи като забодени факли отвъд водните бариери. Никъде отвън нямаше надпис или обозначение. Но Кеа знаеше, че „Дискавъри“ е звездолет. Един от петте истински звездолета и единственият все още на Земята. Двата други бяха превърнати в скрап, останалите – консервирани на орбита около Марс.

Звездният двигател на кораба бе съвсем прост. Предназначен за работа с глупаци. Едно мигване и си на Алфа Кентавър. Една дума – край Лютен 726-B. Цяло изречение – Епсилон Инди. Още няколко думи – Арктурус. Проблемът бе горивото за двигателя. Корабът бе извършил две пътувания и шансът за трето бе минимален. Производството на горивото за всеки полет – екзотично синтетично вещество – отнемаше пет години и гигантски усилия, изискващи мобилизиране на усилията на цяло едно правителство. И въпреки това синтетичното гориво позволяваше на двигателя да развие едва половината от мощността си.

Кеа не можеше да откъсне хипнотизиран поглед от стройния, издължен корпус, опитвайки се да си представи мястото, към което би могъл да полети. Тръгна си от космопорта едва по тъмно. Но пак се върна. И отново.

Кеа беше на шестнайсет, когато Томпкинс умря. След като екипът на Спешна помощ си тръгна, двамата с Леонг Сук се спогледаха.

– Трябва да открием дали е имал роднини и да се свържем с тях – заяви тя. Двамата претърсиха малкото дюкянче, но не откриха никакви следи, сочещи, че Томпкинс е имал близки или приятели на Земята или на други планети. Намериха обаче един стар сейф. Леонг Сук доста се двоуми, но накрая призна пред Кеа, че вероятно ще трябва да го отворят. Дали не познава някой, който би могъл да се справи?

Кеа познаваше – самият той. Едно по-голямо момче го бе научило. Той завъртя циферблата, опрял ухо на ключалката и наострил слух. Слушаше как падат езичетата – точно както го бе учило момчето.

Вътре имаше два плика. Единият съдържаше две хиляди долара в кредити и завещание. Парите бяха за Кеа. В другия имаше формуляри и инструкции как да бъдат попълнени и на кого да ги пратят. Инструкциите бяха съвсем точни и изрични.

Кеа попълни формулярите и ги прати на адреса на континента. След седмица получи дебело писмо. Трябваше да се свърже с определен човек в Оаху. Този човек щеше да го подложи на някои тестове. Кеа изпълни и тези инструкции. После зачакаха.

Шест седмици след като решиха, че всичко това е или шега, или пълно безумие, пристигна писмо до него. Това беше от директора на Отдел прием на Калифорнийския технологичен институт, Пасадена, Калифорния. Канеха го да започне следване от есента на 2182. Кеа Ричардс беше спечелил. Нямаше да живее, нито да умре в Каханамоку Сити. Най-сетне беше свободен.