Текст книги "Краят на империята"

Автор книги: Алън Кол

Соавторы: Крис Бънч
сообщить о нарушении

Текущая страница: 12 (всего у книги 32 страниц)

Шефрис, заместничката на Андърс и шеф на Отдела за разузнаване, се зачуди дали трябва да предостави три или шест причини, имайки предвид, че той бе задал два отделни въпроса. И в двата случая бе ужасно разочарована от началника си. Имаше три пъти по три причини.

– Първо: Ал-Суфи е един от трите най-големи центрове за разпределение на АМ2 в Империята. Второ: Стен вече нанесе удар на едно подобно депо. Трето: революционери с ограничени възможности като Стен…

– Не пропускай да казваш предателя Стен – прекъсна я Андърс.

– Моля за извинение. Предатели като Стен, които нямат кой знае колко кораби и жива сила, предпочитат да се съсредоточават върху подобни цели. Особено ако чрез тях могат да нанесат максимален ущърб на врага – моля, отново да бъда извинена. Терминът е „цел-панацея“. С други думи…

– С други думи – продължи вместо нея Андърс, – след като постигна някакъв жалък успех при Дюсейбъл, смята да го повтори при Ал-Суфи.

– Благодаря ви, сър. Не бих могла да го резюмирам толкова добре. Четвърто: Битката при Ал-СуфиДюрер, известна само като Дюрер сред масите, е една от най-големите победи на Императора по време на Таанската война. Ето защо ми се струва напълно логично, че Стен ще се опита да опетни този успех. Пето: Тъй като Стен, изглежда, не е бил на служба при Императора по време на Битката при Ал-СуфиДюрер…

– Добре – прекъсна я отново Андърс. – Убеди ме. За операцията ще са нужни три флота. Предупредете началник-щабовете. Ще ги запозная с плана веднага щом бъде подготвен.

– Три флота, сър?

– Именно. Искам с един удар да унищожа напълно бунтовниците. Нека всички моряци станат участници в този величав момент.

– Сър. Прогностичните стойности за успех са едва осемдесет процента, а и не съм правила анализ на това дали Стен – искам да кажа предателят Стен – ще ръководи лично рейда.

– Разбира се, че ще е там – отвърна нетърпеливо Андърс. – Аз щях да съм там. Ти също. – Той се усмихна. – Вечният император ще е много доволен от новината. Шефрис, когато приключим с предателя Стен, лично ще те повиша в чин.

Шефрис успя да прикрие задоволството си, козирува и излезе. Чудесно, мислеше си мрачно тя. А ако нещо се обърка, командир Шефрис, пригответе се да понесете цялата вина…

Стен подготвяше „рейда над Ал-Суфи“ и тъкмо определяше мястото за среща в системата Истрн, когато му предадоха на ръка съобщението от сър Еку с гриф „строго секретно“.

Той изруга, отиде да потърси дешифриращата машина, позволи да му проверят отпечатък от палеца и ретината, въведе личен код и прочее.

Сетне прегледа съобщението и приложения апел от Мар и Сен.

По дяволите! Помнеше добре тези две същества. И Хайнис, разбира се. Веселбата, градината и черната топка на фона на луната.

Нищо чудно, че безумец като Вечния император бе готов да подложи на мозъчно сканиране всеки, който е бил някога в досег с него.

Радваше се, че поне Хайнис се е измъкнала от мрежата. Но после се зачуди дали Императорът и неговият сатрап Пойндекс не са я разпънали отново и не са я уловили. И дали не са разширили търсенето, включвайки и обекти като Мар и Сен, след изпращането на тази „рекламка“. Ала третата и най-вероятна възможност беше, че хората от Вътрешна сигурност са разкрили жалките упражнения по криптография на Мар и Сен и са заложили там капан.

Първа реакция – мяташ се на седлото и отиваш да ги спасиш.

А сега да уталожи адреналиновия прилив.

Вече е над тези неща. Сега се е изправил срещу цялата Империя. Което, погледнато иначе, само по себе си е сложен начин за самоубийство.

Но има и други, които го следват. Носи отговорност за тях. Как тогава да си рискува задника, когато мнозина за вложили в него надеждите си?

Пък и няма да е първият път, когато ще изостави приятел, за да изпълни мисия.

Разбира се. Комуникаторът избръмча. Стен натисна копчето.

– Слушам.

– Мистър Килгър – докладва дежурният офицер. – Пътува насам. Ще е на място приблизително до час. Мисията е изпълнена. В момента държа с него постоянна връзка.

Стен понечи да отвърне, че ще разговаря с Алекс, когато пристигне, после се отказа.

– Кодиран сигнал?

– Разбира се, сър.

– Прехвърли го насам.

Екранът се изчисти. После там се появи Алекс, а до рамото му стоеше усмихната млада жена. Ах, да, помисли си Стен. Това трябва да е капитанът-контрабандист, която се съгласи да придружава Килгър на мисията до Земята. Стен погледна към приятеля си.

– Добре дошъл у дома.

– Благодаря, шефе.

– Без да се обиждаш, ама изглеждаш като парцал.

– Момко, радвам се, че се прибрах жив.

– Разкриха ли ви?

– Аха. Макар че не Императорът. По-важното е, че нося разни интересни вести. Ще трябва да почакат, докато се срещнем. Нещо важно да се е случило, додето ме нямаше?

Стен му разказа накратко последвалите събития. Предаде му и за посланието от Еку, Мар и Сен. Не му каза само за взетото решение.

– Ах – кимна Алекс. – И сега се чудиш к’во решение да вземеш, а?

Стен не отговори.

– Ще накарам „Виктори“ да е готов за излитане до ден, след кат’ се прибера.

Стен премигна.

Алекс се усмихна.

– Т’ва точно си мислеше, нали? За твойта отговорност и прочее?

– Нещо от тоя род.

– Да знайш, момко, може сред тез, дет’ те следват, да има и таквиз, които се интересуват от печалбата, ама повечето ти се радват на усмихнатото лице! И са готови да жертват живота си за теб и за приятелчетата си. Знаят, че и ти ще направиш същото за тях. Затуй си смятал да ходиш сам да вадиш онез горещи кестени от огъня, нали – да измъкнеш Хайнис и двете приятелчета?

Стен бе готов да признае, че според него това щеше да е най-глупавото решение на дадения етап. Ала, от друга страна, бунтът им сигурно бе обречен. Бяха пропуснали шанса си да свалят Империята. Защо тогава да не загине в пламъците на славата?

– Една поправка, мистър Килгър. Не ми е нужен „Виктори“. Стига ми само „Аойфи“ и една от онези борски машинарии. Няма никаква причина да се правя на Дон Кихот. Ах, да, ще са ми нужни също новинарски екип и няколко актьори. Трима да играят ролята на пилоти, двама на главорези и един със стоманени зъби. Некъпан и с вид на хахо. Всичките да са човеци. И към петнайсетина изплашени дечица. Така че чакам те колкото се може по-бързо при мен. Ще ми трябват твоите умения. И някой да пази крепостта, докато отсъствам и играя на сър Гуейн. Край на връзката.

Подготовката на новия план на Стен отне половин ден.

Все още смяташе, че го очаква неизбежна смърт, но поне нямаше да е начело на безсмислена, самоубийствена кавалерийска атака, размахвайки отварачка за консерви с дръжка от слонова кост.

– „Соуард“ контрол, тук транспортен кораб „Джулиет“. Вече в нормален космос, предавам координати… сега. Следвам търговска орбита Квебек Девет Седем. Очаквам инструкции за кацане. Край на връзката.

Ето как терорът пристигна на Първичен свят.

– „Джулиет“, тук „Соуард“ контрол. Получихме координатите. Предаваме данни за кацане… Моля, въведете данните и ни съобщете при напускане на вашата орбита Квебек Девет Седем. Край.

– „Соуард“, тук „Джулиет“. Изчакайте една… уф, май имам малък проблем с данните ви, контрол. Ще ни приземят в най-южния край на полето, нали?

– Точно така.

– Ще ви помоля за услуга, „Соуард“. Има ли някаква възможност да ни преместите по-близо? Карам цяла група хлапета, а те нямат търпение да огледат наоколо. А до терминала си е доста ходене. Може ли да ни уредите совалка?

– Тук „Соуард“. Няма проблем. Ще ви настаним точно до кулата. Изпращам новите данни. А за совалката… можем да уредим само платена. Да се свържем ли с превозвача?

– Тук „Джулиет“. Благодаря за разместването. И няма нужда от совалка. Дечицата не носят много джобни. От онези бедни ученици са.

– Прието. Може би бихме могли…

В този момент сигналът от „Джулиет“ прекъсна.

– „Джулиет“, тук „Соуард“ контрол. „Джулиет“, отговорете на повикването.

Статичен шум. Никакъв отговор. Диспечерът мигновено задейства аварийната програма.

– Говори кулата – рече той. – Имам приближаващ се кораб, с когото изгубих връзка в последния момент. По информация от пилота на борда карат деца. Останете в готовност.

Спасителните екипи се втурнаха към своите машини.

Диспечерът превключи на стандартната честота за авариен сигнал.

– „Джулиет“, тук…

– Кой говори? – нов глас от „Джулиет“.

– Тук „Соуард“ контрол. Идентифицирайте се. Това „Джулиет“ ли е?

Смях.

– Да. Да. Къде е копчето за видеосигнал? Ах, ето го. Започваме.

Екранът премигна, сетне показа нова, ужасяваща сцена. Това беше мостикът на „Джулиет“. Четири същества с пилотски екипи лежаха сред локви кръв. Пред самата камера се бе изправил мъж с изцъклени очи, облечен с мръсен, лекьосан комбинезон.

Зад него се виждаха двама също тъй отвратителни помощници. Всеки от тях държеше в ръцете си по едно гърчещо се дете, опрял нож в гърлото му.

– Видяхте ли каквото имаше за виждане? – попита облещеният мъж. – Сега. Искам да ми осигурите връзка с имперското телестудио. Веднага!

– Не мога да…

Мъжът даде знак и един от помощниците преряза гърлото на детето в ръцете си. Рукна кръв, чуха се писъци, малкото телце се свлече на пода.

– Вземи друго – нареди мъжът и помощникът сграбчи следващия юноша. – Видя ли това? Ние не си поплюваме. Казах да ни осигурите…

Диспечерът вече натискаше копчета.

– И гледай да побързаш – рече терористът. – Защото нямаме време за губене. Още няколко вратлета и…

Така започна драмата на „Джулиет“. Предаването продължи на живо от студиото на Кей Би Ен Ес О, но се излъчваше от временния планетен щаб.

Животът на Първичен свят замря, също както и оживената дейност на космопорта „Соуард“. Мъжът обяви исканията си.

– Трябва ми пряка връзка с Вечния император. Не някакъв жалък комуникатор. Лице в лице. Само той може да уреди въпроса. Да спре с нещата, които прави на семейството ми. И то по-скоро. Преди родата ми съвсем да се изкорени. Ако не настъпи промяна, кълна се, че ще пратя този кораб на пълна тяга право в шибания му дворец. Предайте го на Императора.

Беше сформирана група за спасяване на заложниците, която стоеше в очакване да получи нареждане за щурм на „Джулиет“. Имперският флот, патрулиращ в околностите, затвори подстъпите към Първичен свят. Бяха поставени в пълна бойна готовност всички системи на ПВО, готови да открият огън, в случай че „Джулиет“ се насочи към Императорския дворец.

Разбира се, не можеше да става и дума за среща на Вечния император с хората от борда на „Джулиет“. Никой не скланя глава пред терора.

Парламентьори се заловиха за работа, опитвайки се да накарат похитителите да се предадат. Но похитителите не отговаряха – единствената им реакция бе да повторят наглите си искания или от време на време да пратят по някоя заплаха.

Медиите бяха във вихъра си. История, която имаше в себе си всичко. Побъркани терористи. Хлапета в кадър, за пръв път, откакто бяха заловили детската филмова звезда Шърли Рич в легло с орангутан. Психолози коментираха събитията. Експерти се опитваха да определят от кой свят са пристигнали похитителите. Бойни кораби фучаха напред-назад в небето. Тайни сили маневрираха далече от камерите на репортерите, за да не бъдат показани в програмите. Служители на застрахователната компания „Лойд“ обясняваха какво може да се е случило с „Джулиет“, откакто бе изчезнал от имперска служба по време на Таанската война. Специализирани екипи за борба с тероризма бяха готови да изгубят живота си.

Но най-хубавото от всичко бе, че ставаше на живо.

Единственото повикване, което достигна „Аойфи“, докато наближаваше Първичен свят, бе автоматизирано, записано предварително и очевидно доста остаряло. Берхал Уолдман дори не си направи труда да го погледне, а го прехвърли към стандартизираната кодова размяна. Всички бяха твърде заети.

„Аойфи“ започна самостоятелен заход за кацане.

Никой не го забеляза, дори в малкото селце в далечния край на тясната долина. Онзи изверг на борда на „Джулиет“ току-що бе заклал още едно дете.

В космоса разрушителят може да изглежда миниатюрен, сравнен с огромни бойни машини като „Виктори“, или кацнал на огромна макадамова площадка, където окото не е в състояние да сравнява и мащабира. Но кулата, край която се приземи, приличаше на детска играчка. Пръстите на Уолдман пробягаха по клавиатурата и „Аойфи“ остана да виси ниско над земята, задържан от маклийновите генератори. Нямаше никакъв смисъл да оставят петметров отпечатък в красивата градина отдолу. Не само по естетични причини, но и за да не пораждат ненужни въпроси.

В кулата не се забелязваше никакво движение.

Оръдията на „Аойфи“ се завъртяха бавно, направлявани от ръката на Хойо.

Корабната платформа се плъзна надолу и Стен излезе. Носеше боен скафандър и беше въоръжен с уилигън, но лицевото му стъкло бе вдигнато.

Уолдман сметна постъпката му за безумие – отвън можеха да чакат агенти на Вътрешна сигурност. Но Стен не можа да измисли друг начин, за да съобщи на съществата, че идва, за да ги спаси, а не нападне.

Почти доближи вратата, когато тя се отвори.

На прага стояха Сен и Мар.

– Мой млади капитане, ако ми позволите да отбележа, пристигате в истински бароков стил.

– Да бе, бароков. Да се махаме оттук, преди някой да ни барокира задниците. По-късно ще си разменяме остроумия.

Хайнис също подаде глава.

– Доста се забави.

– Съжалявам. Трябваше да спра, за да си вържа връзките на обувките.

Зад Хайнис имаше още едно същество – човек. Строен. Гологлав. На средна възраст. Облечен по мода поне отпреди десет години. Стен предположи, че това е мъжът на Хайнис. Странен избор от нейна страна, поне по негово мнение.

Не е твоя работа, идиот. Както често казваш на другите. Действай.

Сен, Хайнис и Сам’л хукнаха към кораба. Мар се поколеба за миг, наведе се и взе малко, разноцветно камъче.

– Може да не остане друго, при което да се върна.

След това и той се качи на борда на „Аойфи“ и Стен затвори люка зад себе си.

– Издигаме ли се, сър? – попита Уолдман, когато Стен се появи на мостика.

– Почакай малко.

Той погледна екрана, на който се виждаше мостикът на „Джулиет“. Пред камерата нямаше никой – нито терорист, нито заложник.

– Пращай.

– Да, сър. – Комуникационният оператор натисна едно копче на таблото и „Аойфи“ прати кодирано съобщение на „Джулиет“.

На екрана се възцари хаос.

Викове. Писъци. Похитители, крещящи нечленоразделно. Малко момиче се откъсна от ръцете им и побягна. Застреляха я. Терористите си подвикваха на неразбираем език. Нов изстрел – този път право в камерата. Край на предаването!

– О, божичко мили! – застена Мар, прегърнал Сен през раменете. – Бедните човешки дечица!

– Аха – кимна Стен. – Ужасно, ужасно. И по-лошо ще става. Берхал Уолдман, време е да излитаме. Височина петстотин метра.

„Аойфи“ се стрелна нагоре.

Междувременно екранът оживя, но този път предаването беше от станцията.

Неясни образи… бърз фокус… разрушен космически кораб… мараня зад двигателя „Юкава“, докато преминаваше на максимална мощност…

Изплашен глас на диктора:

– … ужас… о, какъв ужас…

– Пълна тяга, ако обичате. Джеймс, време е да се прибираме у дома.

„Аойфи“ се гмурна в хиперкосмоса, оставяйки след себе си свръхзвуков бумтеж, за да запълни вакуума след разрушителя. Експлозията остана нечута, заглушена от трясъка на „Джулиет“, която се забоде точно в центъра на площадката за приземяване. Нямаше огън, нито разрушения, само един димящ кратер.

– Какъв печален край – подхвърли Стен. – Всички тези дечица, размазани на паважа като желе от ягоди. Или от домати? И какво съвпадение само. Нещастно за тях, въпреки че нищо чудно да бяха станали серийни убийци или адвокати, или нещо от тоя род, ала щастливо за нас. Както мистър Килгър обича да казва, Господ Бог взема с едната ръка, но дава с другата.

Мар и Сен не сваляха ужасени погледи от Стен.

– Стен, знаеш ли, че си един коравосърдечен копелдак – даде израз на чувствата им Хайнис.

– Майка ми често казваше същото – съгласи се с щастлива усмивка Стен.

– Благодаря. – Тя го гледаше със сериозно изражение.

– Ей. Не бива така. Ти ме познаваш. Светецът Стен. Убиецът на добродетелни девици. Спасителят на дракони.

И през цялото това време Стен изглеждаше ужасно доволен от себе си. И изненадан, че се измъкнаха невредими.

Официално инцидентът с кораба „Джулиет“ остана като трагичен случай, още един пример за ширещото се из обществото безумие. Ала разследващите бяха сигурни, че са ги изиграли. Не че от записа, подготвен предварително от Стен, беше останала и следа. Не откриха нищо, освен онази зейнала дупка в площадката и димящото дъно. Но разследващите бяха сигурни, че би трябвало да открият поне микроскопични въглеродни останки от жертвите.

Когато чу за това, Стен неволно изруга. Трябваше да прецени по-внимателно положението, да вземе десетина трупа на животни от някоя месарница и тогава никой нямаше да заподозре каквото и да било.

Три мощни имперски флота се появиха едновременно от хиперпространството в околностите на системата Истрн, с готови за стрелба оръжия.

Шест планети и техните луни кръжаха около тази мъртва звезда.

И нищо.

Нито следа от Стен.

Нито следа от бунтовнически флот.

Съвсем нищичко.

И доколкото можеха да определят най-точните анализи, нямаше данни някога в системата да е пристигал кораб. Беше получила име на звездната карта, без да бъде изследвана. Не че имаше какво да се изследва.

Голямата примамка на Стен беше сработила. Или, по-точно, действаше дори сега. Той, разбира се, никога не бе обмислял да напада Ал-Суфи, нито да се приближава до Първичен свят с малкия си флот.

Заблудата се разпространи чрез двойни агенти на Хохни и други шпиони из Империята.

Стен играеше с Императора на надлъгване.

Този път блъфът му бе успял.

Следващият път, в друга система, можеше да има дори следи от скорошно преминаване на корабите му.

Ала имаше още една полза от това непрестанно надбягване, с цената на огромни ресурси от АМ2. Удар, който щеше да разтърси из основи имперските сили.

15.

Майор субадар Четабахадур отдаде отривисто чест.

– Сър! Явявам се по ваша заповед.

– Седнете, майор субадар – отвърна Пойндекс. – Няма нужда от тези формалности.

Четабахадур седна, ала дребното му тяло остана напрегнато във фотьойла.

– Страхувам се, че имам много лоши новини – поде Пойндекс. – Съжалявам, че аз ще трябва да ви ги съобщя. Но няма смисъл да мълчим и да оставим нещата още повече да се влошат. Та ето за какво става въпрос. Както знаете, Вечният император оценява много високо годините вярна служба на вашите сънародници.

Четабахадур премигна. Много бързо. Всички останали реакции бяха укротени навреме. Фразата „вашите сънародници“ бе оскърбление, заслужаващо прерязване на гърлото. „Годините на вярна служба“ също бе призив за незабавна и жестока реакция. Що се отнася до „оценява високо“ – това вече беше прекалено.

Майор субадарът успя да съхрани любезно изражение, питайки се що за чудо позволява на тази жаба да остане жива.

– Много високо, наистина – повтори натъртено Пойндекс. – За нещастие той самият изпадна в ужасно положение. Парите, както разбирате, не стигат. Необходимо е ново затягане на колана и икономии във всички служби.

– Да, сър – кимна Четабахадур. – Гурките направиха каквото се очаква от тях, сър. Но ако се наложат нови съкращения… сър, бъдете сигурен, че сме готови.

Пойндекс се усмихна съчувствено.

– Колко великодушно. Но няма да е необходимо при сегашните обстоятелства. Виждате ли, беше ми наредено да разпусна вашето подразделение. Както вече казах, ужасно съжалявам. Но в тези времена всички трябва да правим жертви.

– Няма нужда да се извинявате, сър – отвърна Четабахадур без колебание. – Предайте на Императора, че гурките са готови за всякакви заповеди. Но ако е нужно да се разпуснем… и да се завърнем в Непал… какво пък, ще го направим. Без да се оплакваме, сър. Уверете го в това.

Още една усмивка от страна на Пойндекс.

– О, ще го направя. Можете да разчитате на мен.

Майор субадарът се изправи и отдаде чест.

– В такъв случай, сър, ако това е всичко, разрешете да напусна, за да информирам моите войници.

Пойндекс отвърна с вял опит за козируване.

– Да… това е всичко… и много ви благодаря.

– Аз трябва да ви благодаря, сър – рече Четабахадур. Обърна се и напусна помещението.

Пойндекс се облегна назад във фотьойла, доволен, че неприятната задача е свършена. Но беше малко изненадан от лекотата, с която майорът прие новината.

Такава вярност.

Сляпа, невежа вярност.

Пойндекс се засмя. Включи комуникатора и нареди на войниците от Вътрешна сигурност да изпратят заминаващите гурки.

Отвън, малко по-нататък по коридора, Четабахадур едва сдържа внезапно обзелото го желание да подскочи във въздуха и да тракне с токове.

От доста време той и хората му се тревожеха от влошеното душевно равновесие на Императора. Действията му ги караха да изпитват отвращение. Не можеха да разберат как един войник, когото уважаваха – Йън Махони – е станал предател. И при никакви обстоятелства не биха повярвали, че Стен, някога техен командир, а и все още такъв, доколкото им бе известно, би преминал на другата страна, дори срещу чудовището, в което се бе превърнал Императорът.

Всички гурки искаха да напуснат служба. Единственото, което ги сдържаше, бе дадената клетва – и мисълта, че Императорът ще приеме постъпката им за тежко оскърбление.

Щеше да ги избие до крак.

Но, което бе по-лошо, бояха се за роднините си в далечен Непал. Никой от гурките не се съмняваше, че Императорът ще изтрие Непал от лицето на планетата за подобно предателство.

Но сега – о, каква радост само – небесата им се усмихнаха и гурките бяха свободни. Какво благодатно съобщение им бе донесъл този варварин Пойндекс.

Не че Четабахадур му беше простил за грубото поведение. Някой ден, разбира се, щеше да го убие.

Ако пък не сполучи, тогава синът му щеше да убие сина на Пойндекс.

Защото гурките имаха много дълга памет.

Пойндекс се забавляваше да гледа как жената на име Басийкър се унижава пред Вечния император.

– О, господарю, аз съм заслепена от великолепното ви присъствие. Краката ми треперят. Умът ми е обхванат от треска. Езикът ми надебелява и не мога да оформям думи, с които да възхвалявам величието ви.

Пойндекс прикри усмивката си. По негово мнение езикът й се справяше отлично. Новата върховна жрица на Култа към Вечния император се беше проснала на пода на канцеларията на своето божество.

– Можеш да станеш – подхвърли Вечният император. Пойндекс беше изненадан колко сериозно беше изражението му.

Басийкър се изправи на колене, удари главата си няколко пъти в пода, сетне бавно се надигна. Пойндекс мярна блясъка на задоволството в очите на Императора и се поздрави за избора на заместничка. Басийкър бе запомнила уроците му и се бе справила далеч по-добре, отколкото очакваше.

– Седни, ако обичаш – покани я Императорът. – Ще желаеш ли нещо освежително?

Басийкър приседна в посоченото кресло, но застана на ръба, сякаш дори мисълта да се отпусне бе богохулство.

– Благодаря ви, господарю. Но позволете на тази скромна търсачка на истината да откаже на любезното ви предложение. Достатъчно ми е да поглъщам свещените еманации от вашето присъствие.

Пойндекс не се съмняваше, че единствената движеща сила в живота на тази жена бе личната й амбиция. Беше мършава и с набръчкана бледа кожа, на неопределена възраст, с грозновато лице, остри зъби и очи, ситни като мъниста. Прилича на плъх, помисли си Пойндекс.

– Както желаеш – махна великодушно с ръка Императорът.

Басийкър кимна и дръпна туниката под костеливите си колене.

Императорът посочи купчина документи на бюрото.

– Запознах се с предложението ти за реорганизации – рече той. – Впечатляваща работа.

– Благодаря ви, господарю – отвърна Басийкър. – Но едва ли бих се справила без вашето вдъхновение. Да си призная честно, заварих култа в истински хаос, наследен от моята предшественица – Зоран. Целта ни е да ви възвеличаваме… и да изучаваме постулатите ви за вашата божествена мисия. Но тези неща са били забравени напоследък.

– Виждам, че си добавила нова програма – рече Императорът. – Предложение да се построят центрове за поклонение във всички големи градове на Империята.

Бисийкър склони глава.

– Надявах се да получа одобрението ви.

Пойндекс вдигна поглед, за да сдържи смеха си. Очите му се спряха на една картина на Императора. Беше свръхромантичен, прекалено мускулест портрет на Негово Величество в героична поза. Рисунката беше спомен от Битката при Портите, която, ако се съдеше по портрета, Императорът бе спечелил собственоръчно. Пойндекс знаеше добре, че неговият господар никога не е участвал директно във въпросното сражение.

Това бе само една картина от цяла галерия, величаеща Императора. Останки от безвкусната колекция на Танц Суламора. Получили заповед да я съберат наново, агентите на Пойндекс бяха открили картините при боклуците на музея. Сега висяха в красиви рамки по стените на имперската канцелария. Ефектът беше, меко казано, смущаващ. Всички тези свети императорски очи, които са втренчени в него. Все едно да халюцинира от развалена наркотична бира.

Той насочи вниманието си към разговора. Мъничките очи на Басийкър сияеха по-ярко.

– Ваше Величество, това предложение е нищо, сравнено с моето истинско видение – продължаваше да нарежда тя, като се тресеше от възторг. – Виждам храмове, посветени на вашата личност във всеки град на Империята. Където вашите поданици се събират, за да се къпят в сиянието ви.

– Наистина? – попита Императорът. – Нямах представа, че имам толкова много потенциални последователи.

– Но как може да е другояче, господарю? Не е ли казано в светите писания, че скоро последователите ви ще бъдат повече от звездите в небето? И че ще възхваляват името ви като единствения истински бог?

Дори Императорът изглеждаше засрамен от думите й. Той се закашля в шепа.

– Ах… да. Както го представяш… мисля, че виждам смисъла.

– Липсват ни само средствата, господарю – заяви смело Басийкър. – За да осъществим тази програма.

Императорът се намръщи.

– Вече ви пратих значителна сума. Не е ли така?

– О, така е, господарю. – Басийкър се люшна назад. – И по мое мнение не е справедливо да заделяте дори това. Този, който почита, трябва да плаща и цената. Вашите последователи, господарю, са тези, които трябва да финансират проекта. Не мисля, че едно живо божество трябва да плаща за собствените си храмове. Но ние – вашите верни последователи – нямахме дори тази възможност, господарю. И, страхувам се, вината за това пада само върху политическите ни водачи. Те са твърде заети да пълнят собствените си джобове.

– Много добре казано – кимна Императорът. – Освежителна мисъл.

Той се обърна към Пойндекс.

– Започвам да се изморявам от тези дърдорковци в парламента. Ще ми се най-сетне да се задавят с лелеяните кредити. Съберете се с Аври и измислете някакъв фонд за поддръжка. Една лоялна последователка като тази жена не бива да моли за пари за толкова важно дело.

– Да, Ваше Величество. Ще бъде изпълнено незабавно.

Императорът се обърна към Басийкър.

– Имам една молба.

– Каквото пожелаете, господарю.

– Искам да прегледаш всички членове и да отделиш най-запалените.

– Готови сме да дадем живота си за вас, господарю.

– Да… макар че винаги има такива, които са по-увлечени от останалите. Знаеш за какво говоря.

Басийкър кимна. Думата „фанатични“ остана непроизнесена.

– Нека те организират нещо като ядро. Решил съм да преминат през специална подготовка. Хората на Пойндекс ще се погрижат за това.

– Да, господарю.

– И да останат в готовност, докато се свържа с тях. А след това да действат незабавно и без колебание.

– Да, господарю. Имате предвид… някоя специална мисия? И сигурно ще бъде опасна?

– Да. Вероятно самоубийствена.

Басийкър се усмихна.

– Разбирам какви хора ви трябват.

Пойндекс потрепери. Нищо ново нямаше в това да се използват религиозни фанатици за убийци. Но представата за облещен култист с окървавен нож бе малко обезпокоителна. Той побърза да прогони образа. Колкото и страшна да бе идеята, в нея се таеше голям потенциал.

– Чудесно. Значи се разбрахме – отвърна Императорът. – А сега… ще помоля да ме оставиш…

Басийкър скочи на крака.

– Разбира се, господарю. Благодаря ви, че ми отделихте от безценното си време.

Тя отново падна на колене и три пъти удари главата си в пода.

– Да се свети името ви, господарю. Да се свети…

После си тръгна.

Императорът се обърна към Пойндекс. На лицето му грееше доволна усмивка.

– Невероятно. Те наистина вярват, че съм бог.

– Без никакво съмнение, Ваше Величество – потвърди Пойндекс, но инстинктът му за самосъхранение го сдържа да не отвърне с усмивка. – Вярата им може да е малко… детинска… но несъмнено е искрена.

Вечният император погледна към вратата, през която току-що бе излязла Басийкър.

– От устите на младенците – промърмори той. Сетне се пресегна и извади бутилка скоч от чекмеджето на бюрото. Наля си и отпи бързо. После пак си наля.

– Сега. От възвишеното към чистата, неподправена човешка глупост – заяви Императорът. – Имам оплакване от моя шамбелан относно теб.

Пойндекс повдигна вежди.

– Да, Ваше Величество?

– Изглежда, нещата, които те помолих да свършиш, са стигнали до него. Говоря за наградите. Та той трябва да подготви специална церемония. Церемония, която, искам да подчертая, трябва да е след не повече от две седмици.

– Много съжалявам, сир – произнесе привел глава Пойндекс. – Вината е моя. Всъщност едва ли нещо може да ме извини.

– Не знаеш колко си прав – изпръхтя недоволно Вечният император. – Може между нас да си говорим, че тези неща са незначителни, но, Пойндекс, във време на война медалите и отличията срещат добър отзвук сред обществото. Особено във времена като сегашните.

– Да, Ваше Величество. Съжалявам, Ваше Величество. Ще се поправя.

– Няма значение – рече Императорът. – Прати ми списък. Аз ще свърша това. – Той поклати глава. – Напоследък имам чувството, че върша сам всичко.

– Така е, сир.

Императорът сръбна от скоча и раздразнението му понамаля.

– Сигурен съм, че и ти си зает до гуша – продължи той.

– Въпреки това нямам извинение, сир. Но ви благодаря.

– Не бързай да ми благодариш – заяви Вечният император. – Защото имам още една доста голяма порция за твоята чиния.

– Да, сир?

– Мислих за нашия проблем със Стен. Доста щети претърпяхме заради него. Но само защото инициативата е на негова страна. И докато все още набираме скорост, може да ни създаде нови неприятности. Да изгради пред масите образа на герой и прочее глупости.

– Скоро ще се провали, сир – обяви Пойндекс.

– Не бих искал да разчитам на късмет или на грешките на други – възрази Императорът. – Трябва да му отнемем инициативата колкото се може по-бързо. Да го притиснем така, че да не знае какво да предприеме.

Назад к карточке книги "Краят на империята"