Текст книги "Краят на империята"

Автор книги: Алън Кол

Соавторы: Крис Бънч
сообщить о нарушении

Текущая страница: 8 (всего у книги 32 страниц)

Първият шлеп с контейнери се отдели от композицията. Придвижи се бавно в посока към депото, където манипулаторни ръце го прихванаха и изтеглиха на борда.

Ако операторът в този момент гледаше нататък, щеше да забележи, че един от контейнерите се отделя от конвоя и се отдалечава от останалите.

Сянката на депото падна върху сцената. И всичко се скри в мрак.

– Никога вече няма да мога да държа главата си изправена в стрег залата – оплака се Ото.

– И ще ти е от полза – заяви Синд, докато насочваше ловко фалшивия шлеп встрани от останалите шлепове в кервана. – Тъкмо ще поотслабнеш малко. Ще си върнеш момчешкия вид.

– В името на брадата на майка ми, жено, ти нямаш сърце – отвърна Ото, като не преставаше да се озърта за патрулния катер.

Предполагаше, че имат около петдесет и пет минути, преди да приключи обиколката.

– На мен, Ото, ми бе наредено да върша далеч по-малко величави неща.

– Горкото бебче – присмя му се Синд.

Вече привикваше с управлението. В началото бе доста неудобно – в края на краищата от нея се искаше да пилотира нещо като черупка, издълбана отвътре, за да побере стандартна спасителна лодка. В лодката се бяха настанили тя, Ото и неколцина борски воини.

– Когато моят добър приятел Стен ми съобщи, че първата ни цел ще са продажните дюсейбълски политици, помислих си, че старото ми сърце ще се пръсне от радост – призна Ото. – Защото, в името на замръзналия задник на баща ми, няма нищо, което борите да ненавиждат повече от един продажен политик. И ето ме сега тук, край цяла една планета с пепелянки, които да избия. Казвам ти, Синд, много отдавна жадувам да троша черепи на политикани. Кръвта им ще се лее като стрег на празненство. Мъчно ми е само, че може и да не доживея края на тази веселба.

– Ото, престани да се опитваш да ме разчувстваш. Първо, не си чак толкова стар. Второ, утрепал си достатъчно жалки душици, за да се хвалиш цели шест живота. Така че забрави. Няма да се изпълвам със съжаление към теб, нито да прибързвам с думи като: „Щом така смяташ, скъпи, тогава нека клането започне“.

– Не е необходимо да има клане – отвърна Ото. – Достатъчно е да смачкам едно-две вратлета, за да се успокоя. Щастливият бор.

– Не – поклати глава Синд. – И това е последната ми дума по темата. – По това време контейнерът вече се допираше в едно от „парчетата“ на сферата. Той отскочи от стената и пак се долепи. Синд побърза да го стабилизира.

С помощта на леки тласъци на маневрените двигатели тя подкара шлепа покрай външната стена. Скоро след това стигна ремонтния портал и се скачи с него.

– А сега да влизаме вътре – заяви Синд. – И помни, Ото, никакви убийства. Ние сме бойци за свобода, нали не си забравил? Труповете на цивилни граждани са лоша пропаганда.

– Щом настояваш – въздъхна Ото. – Може би все някога ще привикна с тези модерни времена.

След няколко минути те поставиха магнитен заряд на една от вратите, взривиха я безшумно и се озоваха вътре.

Синд натисна два пъти радиостанцията. След секунда получиха утвърдителен сигнал от „Виктори“.

Първа фаза бе приключена.

Синд никога не бе влизала в депо за АМ2. На екрана операцията изглеждаше лесна. Планът, който Килгър бе извлякъл от библиотеката, изобразяваше скучна, функционална постройка. Само че предназначението й бе ключово. Склад и разпределителен център за един от най-ефикасните енергоизточници, откривани някога.

Според плана почти цялото депо бе посветено на тази задача. Оставаха малко жилищни помещения и място за огромен компютър, който да държи нещата под контрол.

На екрана всичко изглеждаше лесно…

Синд огледа коридора, по който тя и другарите й се промъкваха безшумно. Нищо друго освен сиви стени, сив таван и под, окъпани в непряка, мъждива светлина. След ремонтното коридорът вървеше право в продължение на половин километър. После извиваше наляво. На четвърт километър по-нататък те стигнаха централния компютър.

Поне дотук, мислеше си Синд, практиката изглежда дори по-лесна от теорията.

Приближиха завоя. Свиха. И престана да бъде лесно.

– В името на къдравите косми на брадичката на майка ми – изстена Ото, – сякаш сме попаднали в гнездо на стеган.

Сравнението му бе доста точно. Стеганът – смъртен враг на древния бор, преследван до пълното му изтребване – бе обитавал дълбоки пещери, до които се стигало по сложни лабиринти, издълбани в скалите. До ден-днешен борите играеха сложни игри, основаващи се на тези легендарни лабиринти.

Синд виждаше пред себе си нещо подобно. Инженерите от Дюсейбъл се бяха придържали само частично към плана. Вместо един коридор, водещ в една посока, главният тунел се разделяше дузина пъти.

И нямаше нищо, което да им подсказва кой коридор да изберат.

– Колко време имаме? – попита Синд, завладяна от нарастващо отчаяние.

– Няма значение – отвърна Ото.

– Има, по дяволите. Ако патрулният катер…

– Може да си надминала стария си наставник в много неща – прекъсна я Ото, – но все още има какво да учиш. В името на чорлавия задник на баща ми, казвам ти… това ми вдъхва надежда. – Веждите му помръднаха рязко. – Лабиринтът – рече той – винаги има някакво предназначение. Може да е за забавление или за да крие нещо.

Той оглеждаше бавно тунелите. Сенките във вътрешността на един от тях подсказваха, че оттам започват нови разклонения.

– Съществата от Дюсейбъл – поде, – най-често избират второто предназначение. Доколкото съм чувал, политиците винаги имат какво да крият.

– Защо им е да крият централния компютър? – попита Синд. – Мислех си, че достъпът до него е важен.

Ото кимна. Той повървя известно време из централния тунел и тропна с юмрук по стената. Солидна преграда. После глух отзвук. Ото извади малката резачка от джоба на колана си и направи миниатюрен отвор. Надзърна през него и се изкиска.

– Знаех си – рече и махна на другите да се приближат.

Синд надникна през отвора. Зад стената имаше голямо помещение, натъпкано със сандъци и варели от контрабанда.

– Депото изпълнява двойно предназначение – обясни Ото. – Да съхранява АМ2 на Империята и да обогатява черноборсаджиите от Дюсейбъл. Виждаш ли? Прав бях. Както винаги.

– Е, радвам се за теб – отвърна Синд. – Но това все още не ни подсказва кой тунел да изберем.

– Ах… това ли? Няма нищо трудно – отвърна Ото. – Просто се заинтригувах от тази загадка.

– Искаш да кажеш, че знаеш пътя?

– Разбира се. Тъпаците от Дюсейбъл са подбрали най-лесния лабиринтен вариант. Избираме тунела далече вляво. Оттам нататък, каквито и да са възможностите, винаги свиваме наляво. И накрая пристигаме.

– Ако грешиш – погледна го Синд, – може да изгубим ценни часове. Да провалим мисията. Да не говорим, че ще си изложим задниците на опасност.

– Съмняваш ли се в мен? В Ото? Майсторът на лабиринтните игри? – Ото я гледаше ококорено, учуден от липсата й на пълна увереност в него.

Синд се поколеба, сетне сви рамене и рече:

– Води.

Ото пое напред. Продължиха забързано по най-левия коридор, който непрестанно се разклоняваше. Ото винаги избираше лявата страна. Понякога стигаха задънена улица и тогава се връщаха обратно. След което продължаваха в следващия ръкав.

Внезапно коридорът сви наляво, както първия път, когато се бяха стъписали. Отпред имаше врата. Зад нея се чуваше тихото бръмчене на електроника.

Ото посочи вратата с драматичен жест.

– Нашата цел – обяви той. После извърна очи към Синд, очаквайки да го засипе с поздравления.

Синд само кимна и пристъпи към вратата. Тя извади от екипировката си устройство за подслушване. Опря го на вратата и нагласи слушалката в ухото си. Миг по-късно даде знак, че вътре е чисто, натисна бравата и вратата се отмести.

Светлина окъпа сложния компютър, контролиращ всички функции на депото за АМ2.

Синд се шмугна вътре и изтича право при компютъра. Тя огледа множеството копчета, натисна няколко от тях, усмихна се доволно и извади от чантичката на колана си фиш, който пъхна в машината.

Ото и другите бори заеха отбранителна позиция.

– В наши дни младите хора нямат обноски – оплака се Ото. – Те не оценяват опита на по-възрастните. Когато бях малък – толкова малък, че вместо стрег ми даваха мляко, – майка ми ме шляпаше за подобна проява на неуважение. Но защо ли се оплаквам, като никой не слуша. Поне се позабавлявах с лабиринта. Той тупна капрала по гърба. – Какво толкова носиш в тази раница?

Преди капралът да успее да отговори, отекна пронизителен звук, последван от воя на алармите.

Синд дотича откъм центъра на помещението тъкмо когато един глас забоботи навътре по коридора.

„Има метеорно попадение в депото. Мястото на удара е складовият център за АМ2. Всеки момент може да настъпи взрив. На целия персонал се нарежда незабавно да напусне депото. Приложете аварийна процедура 1422А. Не изпадайте в паника. Повтарям, не изпадайте в паника. Опасност от взрив.“

– Да се махаме оттук, преди да е станало по-лошо – извика Синд и те побягнаха – този път свиваха винаги надясно, проправяйки си път през лабиринта.

Из цялото депо същества тичаха към спасителните лодки. Докато сирените виеха, а гласът ги подканяше да не изпадат в паника, те се блъскаха, за да си намерят място на някоя от лодките. След броени минути депото опустя, а пространството около него се изпълни със спасителни лодки, носещи се към планетата.

Скритият в контейнера летателен съд се отдели безшумно от депото.

Тя чукна три пъти предавателя.

Мисията изпълнена.

На борда на „Виктори“ Фрестън прие потвърждението. После даде нареждане на екипажа на „Аойфи“ да прибере малката група, преди да се отправят към дома.

След което се обърна към Стен.

– Готови, сър.

– Продължете.

Докато АМ2-керванът и изоставеното депо следваха своята орбита, „Виктори“ се появи внезапно от хиперпространството. С отворени люкове на ракетометите, сякаш се е озъбил заплашително. Последователно излетяха шест калита.

Преди да попаднат в целта, „Виктори“ изчезна.

Звукът от взрива на огромните количества АМ2 не достигна Дюсейбъл. Кенна и хилядите работници, все още събрани пред корабостроителницата, внезапно усетиха някаква промяна. Странно, необяснимо чувство, когато всички предмети неочаквано губят измеренията си. Сякаш са били преместени в един свят от точки върху лист хартия.

Хората вдигнаха очи към небето. Но то бе изчезнало.

Виждаха само заслепяваща бяла светлина.

Чуха се оглушителни писъци. Тълпата се люшна, завладяна от истерия. Кенна се опитваше да запази самообладание. Той вдигна ръка – този път молейки за тишина.

И тогава изведнъж всичко се върна към нормалното. Бялата светлина изчезна. Пространството възстанови измеренията си.

Кенна си пое мъчително дъх. После сърцето му подскочи – огромният екран в единия край на сцената вече не показваше досегашното изображение. Оттам ги гледаше друго лице. Смътно познато, будещо стари асоциации. Тълпата се разшумя. И тогава Кенна се досети.

Това беше Стен.

– Граждани на Дюсейбъл – избумтя гласът. – Нося ви мрачни вести. Вашите водачи решиха, без да се допитат до вас, да залагат живота ви. И продадоха правото ви на свобода на Вечния император. Сега всички вие сте негови роби съюзници.

Кенна изкрещя истерично на оператора да изключи изображението, но нямаше полза. Не само в тази корабостроителница хората виждаха и чуваха Стен. Предаването се излъчваше по всички канали, на всички честоти на планетата.

– Имайки предвид важността на Дюсейбъл за Империята на злото, нямам друг избор, освен да премахна тази заплаха за мен и всички обичащи свободата същества. Първата атака вече започна. Ние разрушихме депото за АМ2, с което се хвалеше предателят солон Кенна. Освен това унищожихме и пратката с АМ2, която бе и цената, уговорена от вашите юдейски водачи.

Тълпата мълчеше, сякаш хипнотизирана от това лице и от гласа. Кенна се озърна за скривалище.

– Моите сили започват серия атаки срещу вашия свят – продължи Стен.

Хората в тълпата се заозъртаха обезумели, сякаш всеки момент щяха да започнат да се сипят ракети.

– Но искам да подчертая – говореше Стен, – че ние нямаме намерение да причиняваме жертви сред цивилното население. Ето защо сега ще ви съобщя кои военни цели ще бъдат подложени на удари. Съветвам ви да напуснете незабавно тези райони. – Стен вдигна списъка с обречените обекти и започна да чете на висок глас: – В Трети протекторат, оръжеен завод… В Петдесет и пети протекторат, фабрика за инструменти… В Осемдесет и пети протекторат, корабостроителница…

Кенна и сподвижниците му нямаха никакво намерение да изслушват докрай списъка. Стен току-що бе прочел името на корабостроителницата, в която се намираха.

С викове и писъци, призоваващи забравените богове за милост, тълпата напусна двора и се понесе надалече, към лелеяната безопасност.

Кенна бе твърде изплашен, за да се срамува, че бяга заедно с другите.

Ракетата се изви лениво в небето, снижи се на двайсетина стъпки над широкия булевард и бавно се понесе по протежението му, върху набързо монтирания маклийнов двигател. Пътьом оповестяваше:

– Внимание. Аз съм ракета „Кали“. Нося нискообогатено ядрено устройство. Моля, не препречвайте движението. Не бих желала да пострадат невинни граждани.

Минувачите по тротоарите са разбягаха. Прозорци се хлопваха, когато ракетата подминаваше вторите етажи.

В един апартамент момченце се протегна с пръчка да докосне ракетата. Майка му го сграбчи и го дръпна назад.

В Трети протекторат работниците от оръжейната фабрика тичаха към покрайнините на комплекса. Едни пешком, други с гравиколи, а имаше и такива, които се бяха покатерили на гърбовете на другарите си.

Калито се приближаваше бавно, плъзгайки се над главите им.

„Внимание. Внимание. Аз съм ракета «Кали». Моята цел е тази оръжейна фабрика. Моля, незабавно очистете района. Не изпадайте в паника. Взривът е насрочен за след петнайсет минути.“

Без да спира съобщението, ракетата се промуши през една отворена врата в управлението. Някакъв изплашен бригадир я наблюдаваше с ужас как приближава централната работна зона. Там ракетата легна на пода.

„Имате петнайсет минути за евакуация. Моля, напуснете незабавно. Не бих искала да пострадат цивилни граждани… Остават ви четиринайсет минути и петдесет секунди за евакуация. Моля, напуснете незабавно…“

Бригадирът и хората му не се нуждаеха от повече подканяне. Те побягнаха.

В завода за лагери в Четирийсет и пети протекторат ракетата бе заровила нос в кратер.

„… моля, незабавно напуснете района. Заредена съм с двайсет и четири експлозивни устройства. Първото ще се взриви след час. Моля, не се връщайте в района след първия взрив. Останалите експлозиви са програмирани да се детонират на всеки кръгъл час. Предупреждение. Аз съм ракета «Кали». Моля…“

Към кратера се приближи намръщен бригадир, ядосан, че му прекъсват добре платената работа. Той замахна с дълъг два метра стоманен прът.

Ударът попадна в целта. И бригадирът изчезна от лицето на Дюсейбъл, тъй като ракетата избухна.

Две от сградите на завода рухнаха при взрива. Но само бригадирът и четирима от помощниците му пострадаха. Останалите хиляда и триста работници се бяха евакуирали навреме.

Най-голямата корабостроителница на Дюсейбъл беше опустяла. Нямаше ги политиците, нито работниците и журналистите. Бяха се пръснали сред хилядите изоставени персонални и товарни транспортни средства.

От небето се сипеха калита. Падаха без предупреждение.

След две ужасяващи минути корабостроителницата се превърна в димяща дупка, заобиколена от изкривен и разтопен до неузнаваемост метал.

Всички останали площадки за изстрелване също бяха превърнати в димящи кратери. Космопортът нямаше да може да се използва десетилетия.

Стен изучаваше нанесените щети на монитора. Там се редяха картина след картина на разрушение.

Рухнали фабрики и заводи.

Дим и пламъци, бълващи от други поразени места.

Не само една, а трийсет унищожени напълно корабостроителници.

Щеше да мине много време, преди Дюсейбъл да може да представлява някаква заплаха – или да поддържа когото и да било.

Докато погледът му се плъзгаше по сцените на разруха, внезапно го завладя странно чувство. Сякаш главата му се въртеше. Изпълни го усещането за могъщество.

Почти… като бог?

За един кратък миг той осъзна какво е да си като Вечния император.

Потрепери и се отдръпна, отвратен от себе си.

Капитан Фрестън го спря тъкмо когато щеше да напусне мостика. Лицето му изглеждаше озадачено.

– Сър, случи се нещо странно.

– Слушам те.

– Става въпрос за кервана с АМ2. Според един от нашите офицери точно преди да го ударят ракетите, е излъчил необясним сигнал.

– Сигурен ли си, че идва от кораба?

– Да, сър. Проверих го лично – два пъти. Сигналът е кодиран. Естествено.

– И къде е бил пратен? – попита Стен.

– Това е най-странното, сър – отвърна Фрестън. – Проверих сам координатите и стигнах до същия извод.

– Който е?

– Никъде, сър. Бил е изпратен към нищото.

Книга втора
Отровна пешка

12.

Съкрушителният удар на Стен върху Дюсейбъл завари Вечния император напълно неподготвен. Както Стен се надяваше, той бе все още в агресивно настроение, организиращ мащабно преследване на разпокъсани и немощни бунтовници.

Ала когато вестта за атаката бе предадена на Аръндел, Императорът бе завладян от нова трескава активност. Привикани бяха всички военни и политически съветници. Бяха изпратени цели флотилии да охраняват другите депа за АМ2. Дипломати бяха прогонени от топлите си кресла и пратени навсякъде из Империята да търсят нови съюзници.

Ловът на Стен удвои интензитета си, сетне го учетвори.

Ала преди да се разпореди за всички тези неща, Императорът организира най-мощната кампания за заглушаване на новините в цялата история на неговото управление. Заповедта бе разпратена до всички краища на света: не трябваше да се споменава и думичка за Дюсейбъл, нито дори за Кайренес, до второ разпореждане.

Императорските емисари дори не си направиха труда да припомнят какво ще бъде наказанието, ако тази заповед бъде нарушена.

Оставиха това на въображението на своите подчинени.

Но между тази заповед и нейното пълно прилагане имаше един съвсем кратък промеждутък.

Журналистическа ничия земя…

– Тук Ранет, предавам на живо от Дюсейбъл. Днес на Вечния император бе нанесен ужасен удар, когато бунтовническият водач Стен проведе изненадваща атака срещу най-важния имперски съюзник. С едно светкавично действие силите на Стен унищожиха стратегическо депо за АМ2 заедно с доставка, равняваща се на двугодишно потребление. Атаката бе последвана от съкрушителна поредица хирургични удари срещу ключови военни и транспортни обекти. Според висши служители от Дюсейбъл ще бъдат необходими десетилетия, за да се възстановят щетите. Очевидци на нападението разказват, че силите на Стен са направили всичко възможно, за да избегнат невинни жертви в гъсто заселените райони. Загубите сред цивилното население са почти минимални. Високоточните удари са продължили само няколко часа, но през това време, пак според запознати източници от Дюсейбъл, тази някога процъфтяваща планета е била неутрализирана като потенциален транспортен възел и склад за съхраняване на енергоемки материали.

Разрушението, на което сме свидетели тук, и което по преценка на експерти надхвърля няколко трилиона кредита, може да предизвика далеч по-широк отзвук из Империята. Високопоставени източници смятат, че нападението ще нанесе необратими щети върху имиджа на Вечния император. Много съюзници ще започнат да си задават въпроса дали Императорът е способен да опазва приятелите си срещу сходни действия. Някои дори наричат това битка на Давид срещу Голиат, като бунтовникът Стен е…

Ранет се отдръпна рязко назад. Изображението й на екрана внезапно се бе разпаднало. От слушалките проехтя пронизителният писък на заглушителите.

Не й трябваше време, за да разбере какво е станало. Всъщност бе дори леко изненадана, че й позволиха да предава толкова дълго. Не беше разчитала да успее да изпрати повече от първите два абзаца от репортажа си, преди да се намесят имперските цензори.

Ранет задейства двигателите, които щяха да изведат малкия й кораб от скривалището в близост до разрушения дюсейбълски космопорт. Корабът всъщност бе луксозна яхта, която бе получила от бизнесмен срещу обещанието да не споменава името му в поредица от репортажи за използване на робска работна ръка.

В действителност Ранет не би могла да му навреди особено, тъй като не разполагаше с ключови факти. Пропусната възможност, за която все още съжаляваше. Но несправедливостта бе поправена, когато имперските агенти, които я преследваха, почукаха на вратата му с регистърен списък на неговите яхти. Ранет се разсмя при мисълта за неприятностите, стоварили се на главата на нещастния бизнесмен, но после вниманието й бе погълнато от задачата час по-скоро да напусне пределите на Дюсейбъл. Време бе да се притаи някъде. Също както бе направила по време на кървавото управление на Тайния съвет.

А после ще остане там, докато нещата се успокоят. Тя не хранеше илюзии. Не беше изключено да се наложи да се крие до края на живота си.

Докато корабът напускаше гравитационните обятия на Дюсейбъл, Ранет отново си припомни за своя последен репортаж. За съжаление никога вече нямаше да й се удаде възможността да продължи разследванията си в тази насока. По нейно мнение това вероятно бе една от най-значителните новини в дългата история на управлението на Императора.

По-голяма дори от неговото убийство. От завръщането му. По-голяма от всяка война.

Вечният император, помисли си тя, току-що се бе изправил срещу противник от неговия ранг. Невероятното се бе случило.

Романтичната част от нея се питаше какво ли би станало, ако Стен евентуално спечели.

Дали ще управлява вместо Императора? Напълно възможно. Ако е така, дали Стен няма да е онова въображаемо митично чудовище, което мътноглавите учени наричат „просветления водач“?

Дай си малко почивка, тросна се Ранет. Няма такова нещо като добри и лоши. Само такива, които са вътре. И други, които искат да влязат.

Няма начин този Стен да е различен от останалите.

Удаде ли му се възможност, ще я прецака, както правят всички.

Аври смяташе, че неведнъж през живота си е била свидетел на чужд гняв. Но нищо в широкия й опит не можеше да се сравни с това, което прочете на лицето на Императора.

Лицето му бе восъчнобяло, веждите – смръщени в израз на назряваща буря. Очите му се въртяха в орбитите, сякаш следяха полета на лешояди.

Най-страшното обаче бе мъртвешката усмивка на лицето му.

Второто, не по-малко страшно нещо бе абсолютното му спокойствие.

– Сега не е време да се разгорещяваме – обясняваше той на събрания екип от помощници. – Истерията никога не помага по време на криза. Трябва да се отнасяме към проблемите си, сякаш са дребни неудобства. Аври… какви са настроенията в Парламента?

Аври подскочи и нервите й се изопнаха. Тя се възстанови бързо.

– Не особено добри, Ваше Величество. Наложи се тайрен Уолш да се прибере у дома.

– Разбира се – отвърна Императорът с мек глас.

– Никой не говори открито, но забелязвам известни маневри сред съюзниците и доста потайни разговори на задните редове.

– Ще им стегна юздите – обеща Императорът. – В края на краищата при кого могат да избягат? Скоро ще размахам камшик над превитите им гърбове. А междувременно постарай се да изразиш подобаващо моето съжаление и съчувствие. Кажи всичко, което трябва да се каже в подобен момент. Обещай им всякакви подкрепления. Увери ги, че съвсем скоро Стен ще бъде изправен пред съда.

– Да, Ваше Величество – кимаше Аври. – Но… освен за Стен… те се страхуват за запасите от АМ2. Разправяха, че нещата са зле още преди удара на Стен. А сега… не зная… доста са изплашени за бъдещето.

Вечният император отново изкриви лицето си в мъртвешка усмивка.

– Аз ще се погрижа за запасите от АМ2. И им кажи, че това е обещание, на което могат да разчитат. Нещо повече… – Императорът посочи комуникационния си център – преди петнайсет минути пратих нови доставки. Първите конвои ще пристигнат съвсем скоро.

– Да, Ваше Величество. Ще се радват да го чуят, сир.

– Пойндекс!

– Сир?

– Предаването на Ранет… някакви прогнози за това какъв процент от поданиците ми са го гледали?

Пойндекс едва успя да прикрие облекчението си. Беше очаквал да го засипят с обвинения, но също като Аври и той се изплаши от спокойствието на Императора.

– Да, сир – отвърна. – Но сведенията в тази насоки също не са обещаващи. Ваше Величество. Макар че щетите от първоначалното предаване не бяха толкова сериозни, колкото се опасявахме. По това време само около шест процента от аудиторията е следяла предаването. Големият проблем, сир, е, че записът от него е най-търсената стока в момента на черния пазар.

Императорът размаха безгрижно ръка.

– Добре. Няколко пиратски копия са се промъкнали. Едва ли ще ги гледат повече от три-четири процента.

– Ще ми се да е истина, сир – отвърна Пойндекс. – Но данните сочат по-скоро двайсет процента… за първия ден. А после – ако се придържаме към техния жаргон – са ударили право в тавана. – Пойндекс млъкна и преглътна мъчително, обмисляйки какво да каже нататък.

– Продължавай – подкани го Императорът.

– Да, сир… аа… прогнозират, че до две И-седмици осемдесет процента от Империята ще е видяла доклада на Ранет.

Пълна тишина от Императора. Пойндекс и останалите същества се присвиха в очакване на истинска експлозия от страна на абсолютния владетел на познатата вселена. Но той остана неподвижен за един дълъг, мъчителен период. Сякаш, помисли си Пойндекс, се съветва с някакъв демон дълбоко в него.

Императорът се намести в креслото, сетне си позволи лек смях.

– Не бих я нарекъл най-добрата новина, признавам – рече той. – Но както казах в началото на тази аудиенция, сега не е време да се фокусираме върху негативните неща. Ако действаме спокойно и методично, кризата скоро ще отмине. И преди съм изпадал в подобно положение. И винаги краят бе един и същ. Със смърт или смут за враговете ми. А поданиците ми ме възхваляват до небесата. – Императорът плъзна поглед по събралите се в залата. – Разбира се, междувременно ще се пролее доста кръв. Винаги е така.

Той млъкна. Сякаш беше забравил за присъствието им. Посегна замислено към чекмеджето на бюрото. Извади бутилка скоч и си наля. Сръбна. Притвори блажено очи.

Сетне заговори отново. Много бързо. Но, изглежда, не се обръщаше към хората в помещението. Сякаш водеше среднощен разговор със стари приятели.

Този път Аври наистина се изплаши. И тя като останалите стоеше съвсем неподвижно. Инстинктивно се досещаше, че сега не е моментът да привлича внимание върху себе си.

– Вината за Стен е моя. Какво си въобразявах? Когато Махони го доведе за пръв път, помислих си, че виждам младеж с голям потенциал. Потенциал да ми служи. Не биваше да оставам сляп за недостатъците му и най-вече за болезнената му амбиция. Чудно как някой пропуска подобни неща. Защото става въпрос за амбиция, която далеч надхвърля нормалните представи. Да. Сега вече разбирам. Той е искал трона ми от самото начало. – Вечният император отпи от чашата. – Така е. Това обяснява всичко. Стен е напълно побъркан. Бил е побъркан през цялото време. – Той потърси с поглед Пойндекс. – Мисля, че това обяснява всичко, нали?

Пойндекс не посмя дори да се поколебае.

– Абсолютно, Ваше Величество. Стен е луд. Това е единственото разумно обяснение.

Императорът кимна отсъстващо.

– Но действията му са съвсем рационални – продължи той. – Малко същества притежават подобна способност да осъществяват злите си намерения… Той сигурно си мисли, че аз съм луд. – Очите му се стрелнаха към Аври. Тя побърза да потвърди.

– Ако го мисли, сир, значи е безумец.

Отново замислено кимване.

– Разбира се, възгледите му намират известна подкрепа сред обществото. Макар и ограничена.

– Много ограничена… ако въобще я има – вметна припряно Пойндекс.

– Какво пък – въздъхна Императорът, – във време на икономическа криза враговете на монарха винаги надигат глава.

Хладен смях.

– Така е било и така ще си остане. В трудни времена опозицията се засилва. Техните водачи започват да си въобразяват разни неща. Но в края на краищата неизменно се провалят. – Императорът надари Аври с мъртвешката си усмивка. – Но ще е проява на лоша политика, ако изтъкнем пред тях грешките им.

– Съгласен съм, сир – рече тя. – Винаги е по-добре да обещаеш на хората нещо, отколкото да се бръкнеш дълбоко, за да го изпълниш, с риск да объркаш сметките.

Императорът й даде знак да се приближи. Тя го послуша. Той се пресегна, улови я и я дръпна още по-близо. Започна бавно да я гали. Аври се изчерви, но никой не посмя да коментира. Всички стояха със сведени очи.

– И все пак – прошепна тя – сигурно е ужасно трудно за един владетел да направи това, което е противно на природата му.

Императорът се разсмя горчиво.

– Защото – рече той, – ако се провали, цялата вина ще се стовари върху него. И поданиците му ще го изоставят. – Императорът поклати опечалено глава. – Макар че по-добре монархът да не се захваща с подобни неща. Инак… – Той млъкна. Очите му внезапно се оживиха. После извика: – Божичко, жалко, че поданиците ми не са с едно-единствено гърло. Щях да го прережа, без да ми мигне окото.

Сърцата на присъстващите подскочиха. Пойндекс осъзна, че е втренчил поглед в Императора и не смее да го отмести. Но после си даде сметка, че Императорът не го вижда. Лицето му бе безизразно, отдадено на скритите мисли. Той се завъртя с леко поскърцване на креслото и погледна към Аври.

Внезапно я притегли в скута си и тя инстинктивно се дръпна.

Пойндекс трескаво даде знак на присъстващите и помещението се опразни доста бързо. Той излезе последен.

Но точно преди да се озове отвън…

– Пойндекс?

Той се обърна. Аври бе просната гола върху скута на Императора.

– Да, сир.

– Това желание не произхожда от мен – рече Императорът. Той плъзгаше замислено пръст по кожата на Аври.

– Така ли, сир?

– То е от един от моите колеги… отпреди много време. – Пръстите му спряха на едно място. Сетне се събраха като щипци. – Името му е Калигула.

– Да, сир.

– Един доста зъл управник, по мое мнение. Не го е бивало много с финансите, разбира се, но е бил надарен в други области. За съжаление историците се съсредоточават предимно върху личните му навици.

Пръстите му се забодоха дълбоко в плътта на Аври. От устните й се откъсна тихо стенание.

– Доста несправедливо – рече Вечният император.

– Да, сир.

– Прекрасно – добави Императорът.

Пойндекс излезе навън и затвори вратата. Миг преди да го стори, чу писъка на Аври.

Назад к карточке книги "Краят на империята"