Текст книги "Краят на империята"

22.

Пасадена, 2183 г.

Калифорнийския университет беше истинско разочарование. Когато пристигна тук, Кеа се надяваше да се срещне с наистина умни хора. Ала подготвителният клас, в който го поставиха, бе посветен на скучни лекции и досадни самостоятелни занимания. Нямаше почти никакво време да изучава света, в който бе попаднал. Към всичко това се прибави и болката от загубата на Леонг Сук, която си отиде малко преди Коледа на 2182-ра. Съобщиха на Кеа за смъртта й едва след нейното погребение.

Университетът в Калифорния беше същата голяма лъжа, както и дюкянчетата на проповедниците на Уличката на добрите хорица. И като всички големи измами, отвън изглеждаше величествен. Той имаше повече Нобелови лауреати, отколкото дори Хюстън или Лаунда – но повечето от тях преподаваха само по един-два специализирани курса на ниво докторанти. С повече от 25 000 студенти университетът наближаваше своята тристагодишнина и бе истински паметник на модерната архитектура и въображение. Единствената постройка, останала от „старите дни“ – преди институтът да подхване метастатичното си разрастване – бе фонтанът, край който Кеа седеше в момента, и постройката в испански стил на име Керкхоф Хол, където се водеха подготвителните занимания.

Ученето, макар и тежко, се състоеше предимно от зубрене. Двата теоретични курса целяха по-скоро натрупване на основа от познания, отколкото стимулиране способността на студентите за креативно мислене. Всъщност това бе поредното разочарование за Кеа. Беше се надявал да срещне в университета истински мислители, които умееха да надзъртат отвъд ограниченията, наложени от сегашната наука, да виждат и избягват минали грешки. Може би там имаше мъдреци, мислеше си той, но е твърде глупав, за да ги види или разпознае. Или пък на истинските мъдреци им бе скучно тук и бяха заминали да преподават на Ганимед и Марс. Но ако е така, защо толкова много хора от другите планети идваха да се учат в Калифорнийския университет?

За щастие съмненията му не даваха отражение върху неговия успех – поддържаше твърдо пет и първите два семестъра бе в списъка на студентите със стипендия. Достатъчно беше да продължава още известно време така – да се усмихва, да любезничи, да върви нагоре и да се забавлява – и краят щеше да е щастлив. Което означаваше – както вече знаеше, – че най-вероятно ще го вземат в някое от конструкторските бюра на Возняк Сити и ако и там се държи подобаващо, ще му позволят да си сложи името под някоя успешна компютърна програма. Или, при други обстоятелства, да има третично участие в изграждането на поредния синтетичен завод. Може би дори ще го наградят с двуседмично пътуване на техни разноски до Никс Олимпика. Или до някой от по-ниските върхове.

Кеа неочаквано се засмя. Прав си, момко, рече си той. Няма друг изход, ако се изключи самоубийството. Лягаш пред поредния рейлбус и край на всичко. Като стана дума за това… той си погледна часовника – през тази година бе модно да се носят миниатюрни механизми на китката – и осъзна, че ако не побърза, може да закъснее за работа. Едва щеше да му стигне времето да остави фиша с готовите разработки в стаята си и да се преоблече. И най-добре да забрави неприятните мисли. Няма да позволи да свърши като роб в нечия добре смазана машина. Ако не стане нищо друго, винаги може да се върне на Мауи и да се включи в някоя банда. Или пък да се запише доброволец на заселнически лайнер…

Той потрепери и прокара пръст по закопчалката на якето си. Изведнъж му стана студено. Зимното слънце очевидно не топлеше толкова, колкото изглеждаше.

Дюкянчето за хашиш, дрога и алкохол, в което Кеа работеше, се намираше в средата на един квартал с доста лоша репутация. Преди около милион години, откри Кеа, докато отлепваше един след друг геологичните слоеве тапети по стените, мястото се е наричало „Веселото кафене“. Сега вече нямаше име, само една дупка, в която да се отбиеш. Всички разрешения бяха на името на собственика, ухилен бандюга на име Брино, и всичко се плащаше в брой.

В началото Брино не повярва, че някой с невинно лице като това на Ричардс, още повече следващ в Калифорнийския университет, би се съгласил да работи тук. Но Кеа, който напоследък отделяше известно време, за да си припомня рецептите и готварските съвети на баща си, продължи да настоява. Брино се съгласи да го вземе за проба и това стана още щом се появи първият куку, решил да сплаши момчето. След неговото посещение в ъгъла на помещението остана тъмно петно. А Ричардс си спечели репутация в квартала – особено след като бе извадил готварския нож от ръката на нападателя и нещо повече – не се бе обадил в полицията.

Кеа работеше в дюкянчето от шестнайсет следобед до някакво неопределено време, наречено час за затваряне, а всъщност определящо се от изчезването на последните пияндета. Повечето вечери бяха доста спокойни и той се прибираше рано у дома, за да чете. Но не и тази. Помещението бе изпълнено с гъста тълпа от гладни и, което бе по-странно, трезви посетители. Към девет часа най-сетне се появиха и десетина пияници. Значи щеше да е една от онези нощи. Малко след това пристигна и Остин Баргета. Кеа не го видя да влиза, защото тъкмо правеше сандвич с яйца и сирене за едно от пияндетата. Но позна характерния глас, когато Баргета поиска менюто. Беше го чувал няколко пъти – с Баргета бяха обсъждали Теорията на микрочастиците и приложението й при конструкцията на двигателите „Юкава“ по време на един семинар.

Баргета бяха богати. Семейството им бе основано преди четири поколения, когато един гениален конструктор спечелил трилиони, създавайки, между много други неща, първите портативни астрографски инструменти. Сетне се оженил за дъщерята на един от най-уважаваните японски банкери на якудза и така дал началото на династията. Повечето от парите на фамилията сега бяха в различни холдингови компании. Останалите – в междупланетния строеж и транспорт. Всеки от наследниците на Баргета имаше право на избор – да стане глава на семейството или да поеме някой от тръстовете. Главата на семейството ръководеше най-рисковите филиали, свързани с транспорт и строеж, докато притаените зад сцената банкери поддържаха добре смазана останалата част от тази машина. Но да си избраният означаваше пари и власт отвъд всякакви човешки представи.

Остин Баргета бе един от кандидатите за този пост, или поне така бе чул Кеа. Въпросът беше колко време ще му отнеме тази борба.

– Остин.

На Остин му бяха нужни няколко секунди, преди да познае Ричардс. Той не беше сноб, нито беше по-трезв от десетината пияндета.

– Ах, това си ти, Ричардс – подхвърли той. – Не бяхме ли състуденти? Какво правиш тук?

– Някои от нас – отвърна Кеа – трябва да работят. Чувал си за работа, нали? Това е нещо, което вършат повечето хора. За пари.

– Ах. О, да. Съжалявам. Не исках да те… нищо де, бях се замислил за една работа.

– Да. Остин, трябва да те предупредя нещо. Това не е точно твоят тип място.

– Защо не? – Остин се обърна и се озърна демонстративно. – Изглежда доста… автентично.

– Така е. Твоя воля. – Кеа сви рамене. – Искаш ли нещо за ядене?

Баргета втренчи поглед в менюто. Още го четеше, когато един от пияниците се провикна:

– Ей, готвачът, ако си свършил да ближеш ушенцето на твоята хубавица, ще ми се да поръчам нещо.

Кеа го игнорира, но не и Баргета. Той се завъртя на столчето с почервеняло лице. Страхотно, помисли си Кеа.

– Да разбирам ли – произнесе Остин с ясен глас, – че наричаш и майка си задник само защото се смяташ за такъв хитрец? Или бъркам?

Пияницата скочи от стола си. Беше едър и мургав мъж и Кеа предположи, че е самоанец. Доколкото знаеше, културата на Самоа бе матриархална и това означаваше, че в най-скоро време Баргета ще бъде премазан от човешки парен локомотив. Докато самоанецът пристъпваше към него, Баргета зае някаква нескопосана бойна стойка.

Кеа извади торбичка с половинкредитни монети от касата. Баргета нанесе на самоанеца бърз и рязък удар. Кеа пъхна торбичката в ръката му. Остин напипа тежките монети вътре, умът му заработи на бързи обороти и знанията по самозащита бяха забравени. Той завъртя торбичката с доста чевръсто движение. Самоанецът не си направи труда да отстъпи. Ударът на Остин попадна в брадичката му и Ричардс чу хрущенето на костта. Самоанецът извика от болка и седна, притиснал окървавеното си лице. Челюстта му бе увиснала безпомощно на една страна. Приятелите му наскачаха, но Кеа вече бе измъкнал сатъра, а пръстите му набираха машинално кода на полицията. Нямаше нищо лошо да ги повика при подобен инцидент – нито един от пияндетата не бе от местните.

Докато се появят ченгетата, Кеа бе измъкнал торбичката от ръката на Остин и я бе прибрал на сигурно място в касата. Те натикаха окървавения самоанец в патрулката и предупредиха приятелчетата му да очистят района. После наобиколиха Остин. Кеа обаче се намеси и каза, че той ще има грижата. Повика такси, увери се, че Остин има достатъчно пари, за да плати до мястото, където живее, след което затвори дюкяна. Едва тогава му хрумна странната мисъл, че от него никога няма да излезе добър макиавелец.

Три дни по-късно беше поредният досаден урок, посветен на микрочастиците. Кеа тъкмо преглеждаше резултатите от последния колоквиум, на който бе втори по успех, когато зърна в края на списъка името на Баргета.

– По дяволите! – измърмори един познат глас зад него. – Защо ли си губих времето да уча това?

Кеа се обърна. Баргета стоеше зад него.

– Знаеш ли – рече той, – тогава не бях толкова пиян. И никога не забравям нищо. Изглежда, ти попречи да бъда размазан на стената на твоето ресторантче.

Кеа се ухили – ако се изключеха надменният глас и стойка, Баргета бе доста приятен младеж.

– Едва ли е било чак толкова страшно – рече той. – Ти си добре сложен момък. Сигурно миг по-късно през покрива щеше да проникне сноп светлина и да ти спаси задника, когато по него се спусне бог Вишну.

– Онзи толкова ли беше голям?

– Даже по-голям.

Остин се разсмя.

– Както казах, длъжник съм ти. Когато – или по-скоро – ако някога този подготвителен курс приключи, надявам се ще ми позволиш да те черпя една мадама. Не че съм това, за което, ако не се лъжа, ме взе онзи рейлбус. Освен ако ти не мислиш така? И не че бих имал нещо против, ако си от онези мъже, които… нали разбираш, не си падат много по жени.

Кеа поклати глава.

– Няма такова нещо. Аз съм нормален червенокръв самец.

– Добре. Добре. И като стана дума за това, може да обсъдим някои други неща. За някои мои затруднения и дали не би могъл да ми помогнеш.

След няколко бири Остин му направи предложение. Призна, че той самият едва ли може да се категоризира като сияйната звезда на Калифорнийския университет. И че с успеха си може сериозно да ядоса някои свои роднини. Та Остин би искал да наеме Кеа като свой наставник. Кеа понечи да възрази, но се сепна. Чакай малко, рече си той. Някой се опитва да ти осигури предимство. Също както когато ти му подаде онази торбичка с монетите. Не му отказвай. И той прие.

Работата не беше трудна – Остин се оказа прилежен ученик. Вярно, че това, което Кеа успяваше да му натъпче през едното ухо, изтичаше през другото до седмица, но на кого му пука? Повечето преподаватели, изглежда, не се интересуваха от нищо друго, освен от собственото си величие. А и едва ли тези знания някога щяха да потрябват на Остин. На този етап Кеа се запали от мисълта доколко би могъл да помогне на Баргета да изостри ума си. Отговорът беше – много, както Ричардс установи. Защото освен всичко останало университетът имаше свой подземен свят. Корумпиран и прояден като всеки подземен свят. Като този на Мауи. Изпитите можеха да се купуват. Асистентите продаваха верните резултати от тестовете и отбелязваха присъствие на лекции. В някои случаи, когато преподавателят бе напълно изкуфял, дори променяха оценки. Към края на семестъра Остин бе повишил осезаемо успеха си по всички дисциплини.

– И всичко това – отбеляза той с известна доза учудване, – защото ме научи как да се съсредоточавам върху важните неща.

Остин попита Кеа дали би искал да се нанесе при него, преди да започне следващият семестър. Кеа прие поканата. Едва ли щяха да си пречат, в края на краищата Баргета държеше цяла къща. Шест спални. Прислужница, готвач, помощници за всичко останало. Остин взе новия си приятел, за да го запознае със собствените си приятели. Кеа, висок, грубоват, с мъгляво минало, в началото бе последната новина в кръга на Баргета. Предполагаше се, че рано или късно ще изчезне от хоризонта, както ставаше с всички приятели на Баргета, мъже или жени. Но Кеа не изчезваше. И стана неразделна част от събиранията.

Кеа изучаваше внимателно тези богаташки деца и техните маниери. Колкото и да бе странно, оказа се, че правилата в тези среди наподобяват тези на престъпните групи на Мауи. Наказанията за грешки, макар и не толкова директни, водеха до същите тежки последствия. Понякога му се струваше, че Остин е такъв, за какъвто го смяташе в началото. Повърхностен, чаровен използвач, който си играе с него като с кукла. Гледаше на семейството на Баргета като на велика и могъща конспирация за поддържане на едно статукво. Като на движеща сила за съдбините на човечеството.

Въпросът беше какви трябва да са тези съдбини. Не знаеше отговора, само че човечеството не смее да осъществи една велика цел. Цел, която се крие между звездите и която вероятно е споделена от много други разумни същества.

Космическите пътешествия съществуваха вече от двеста години, но какво бяха постигнали? Завладяването на Слънчевата система и тераформиране на няколко планети. Около петдесетина заселнически лайнера се бяха отправили към неизвестното върху огромните си платна и съобщенията, които пристигаха от тях, говореха за анархия и ужас на борда. Няколко ужасно скъпи звездолета бяха достигнали близките звезди. Ама че постижение наистина.

Най-сетне дойде краят на подготвителния курс за Кеа и на последния за Баргета. Баргета успя да завърши. Не с кой знае какви почести – никакви подкупи не биха могли да му ги осигурят, – но на достойното трето място в неговата група. Кеа бе студент първи курс. Ако продължаваше да учи така, щеше да завърши сред първите по успех. Нямаше да му е особено трудно да си намери подходяща работа. Може би в транспортната фирма на Баргета. Или някъде другаде. Скоро – вероятно след три-четири години – Кеа щеше да отлети в космоса. Бъдещето изглеждаше светло. Обещание за това бе и празничния уикенд, след като Баргета получи лелеяната диплома. Той знаеше, че го дължи на Кеа, и държеше да го знаят всички други, особено членовете на неговото семейство. Искаше Кеа да му гостува през лятото – или поне през част от него. И дори за малко по-дълго.

Остин наблюдаваше с усмивка намръщеното лице Кеа, когато му предложи някои промени в живота. После извади големия коз. Причината Кеа да започне следващата година със закъснение. Идният септември той все още ще е в курортното имение на Баргета, известно с името Ярмут. Близо до бездната Офир, която сега е океан с прясна вода.

На Марс.

Когато чу това, Кеа имаше усещането, че е попаднал в безтегловност на някой от ранните звездолети. Университетът можеше да почака, кариерата също. Космосът. Това бе началото на края.

Марс, 2184 г.

Тя се казваше Тамара. Беше на седемнайсет. Висока. Чернокоса. Със стройно тяло. Малки стегнати гърди. Предизвикателен поглед, който подсказваше на Кеа, че храбростта няма да остане невъзнаградена. Освен това беше сестра на Остин.

С други думи, тя беше перфектна. Може би, осъзна той, това, което не й бяха дали боговете, бяха сторили пластичните хирурзи. Но и да беше така, не го интересуваше. Трябваше да мине съвсем малко време, преди да започне да я забелязва.

Пробуждането му от съня започна още щом корабът се издигна. Полетът до Марс все още бе мечта, осъществима само от богатите, удоволствие, костващо в пари еквивалента на това, което са стрували първите каюти на презокеанските кораби в епохата на „Кунард“. Апартаментът, който делеше с Остин, бе един от най-големите на борда. Беше широк четири метра и дълъг седем. Остин каза на Кеа, че това било най-неприятната част от пътуването, че се чувствал като в капан.

Кеа не забелязваше нищо подобно. Първо, защото апартаментът им бе доста по-голям от стаичката, която някога деляха с Леонг Сук. И второ, защото имаше „прозорец“ – всъщност видеоекран, свързан с външни камери, монтирани на различни места на кораба. Марс нарастваше в обектива на предната камера. С приближаване към „планетата на боговете“ Кеа вече можеше да различава отделни подробности. Тарзис. Долината Маринерис. Планината Олимп. Зрелищни гледки, но далеч повече го изумяваше другото, което бе дело на човешка ръка. Не само мъглявината на новата марсианска атмосфера, нито океаните и езерата, или мъждукащите светлинки на новите градове, ала орбиталните чудеса, някои от които бяха всъщност съхранени от предишни времена паметници. Космическата станция. Първата база на Деймос. Едно от големите огледала, на геосинхронизирана орбита над северния полюс, което помагаше за разтопяване на полярната шапка.

Той се качи на мостика, научи се да работи с телескопите и се зае да оглежда орбиталните останки, без да разбира какво го е подтикнало. Имаше кораби за пътешествия в открития космос, които разпозна от книгите. Един заселнически лайнер, който така и не бе завършен и използван. Космическа станция, полуразглобена, разнебитена – Кеа си спомни, че бе чел за някакво бедствие преди стотина години.

И в единия край – малък кораб. Още един звездолет. Вторият, който виждаше. Зачуди се защо бе единственият, който разглежда всичко това с почуда и възхита. Обещания и трагедия. Мечтата на охлюва. По дяволите, ако имаше по-качествен енергоизточник…

Кеа се върна в „апартамента“ и се приготви за слизане. Баргета-старши, бащата на Остин, щеше да ги чака. Изпитваше известни опасения. Интересно, щеше ли да го е страх от него, ако не притежаваше такава власт и богатство. Сигурно. Заради лицето на Баргета. Хладни, преценяващи очи. Тънки, свити устни. Тяло, говорещо за добра поддръжка и упорити упражнения. В лицето приличаше на Остин – но един Остин след четирийсет години.

Мистър Баргета се държа приятелски с Кеа. Беше благодарен за помощта му най-сетне да се отърве от онова тъпо училище. Каза, че в писмата си Остин редовно го споменавал. Кеа се съмняваше в последното – Остин рядко се обръщаше към семейството си, освен за да поиска аванс за следващия семестър. Старецът освен това добави, че преди Кеа да се върне на Земята, двамата трябвало да поговорят. За бъдещето. За бъдещето на Кеа.

Кеа имаше чувството, че е герой от някакъв филм от двайсет и първи век за мафията. Може би, реши той, това са поредните му глупави романтични идеи. Прогони тази мисъл.

В имението бяха отседнали петнайсетина членове на фамилията. И още повече придружители. Обясниха му, че на всеки „гост“ се полагат по няколко жени. Предимно за специални случаи. Кеа си припомни, че богатите не са като обикновените хора.

Имението Баргета бе само на стотина метра от отвесния бряг, водещ към морето, изпълващо Бездната Офир. Някога имението всъщност е било един от първите вдигнати в околността куполи, но след закупуването му Баргета го бяха преустроили в място за забавление и отдих. Имаше една основна сграда и множество бунгала. Имаше заведения и тенис кортове – дори Кеа бе смаян от начина, по който можеше да лети топката при ниска гравитация. Басейни с гореща вода. Ливади. Бар, вдигнат съвсем наскоро на ръба на пропастта. От него се спускаше асансьор с маклийнови генератори, достигащ поклащаща се платформа на повърхността на пенливия океан. За платформата бяха завързани платноходи и тримарани. Кеа бе пробвал ветроходство на земята, но само на малка яхта. Тъкмо се чудеше дали да не опита с някой от катамараните и какво ще се случи, ако извие внезапен вятър, когато откъм океана се появи Тамара.

В началото си помисли, че не носи нищо, а после осъзна, че цветът на плътно прилепналия по тялото й комбинезон е същият като на кожата й. Зачуди се – след като се съвзе от неочакваната й поява – защо не трепери след толкова плаване в океана. Той самият бе облякъл непромокаем костюм срещу вятъра и студената вода. После забеляза миниатюрния нагревател, закрепен на пояса й. Тамара се приближи, без да каже нищо. Огледа го внимателно. Кеа се обърна леко на една страна. Костюмът му прилепваше плътно и той се чувстваше неудобно.

– Ти си Свети Остин Джордж – рече тя с мъркащ глас.

– Познахте. Оставих визитната си картичка при бронята. Специалността ми е да спасявам дракони и да убивам благородни девици.

Тамара се разсмя.

– Какво пък, на Марс със сигурност няма дракони. Така че можеш да се отпуснеш. – Тя се представи и приседна до него, опряла рамо в неговото. – Предполагам, че семейството ми ти е длъжник, задето спаси брат ми.

Кеа сви рамене.

– Не бих се изразил точно така. Мащабът е доста по-дребен.

– Може би. Цяло лято ли ще останеш тук?

– Да. Билетът ми за връщане е с отворена дата. Но Остин каза, че е най-добре да вземем „Коперник“. Той трябва да излети… по дяволите, не мога да преброя тукашните месеци. Септември, по земен стандарт. – Кеа смътно осъзна, че пелтечи.

– Доста време – кимна тя. – Ще трябва да се погрижим да не ти е скучно. Нали?

– Ами, аз… не мисля така, искам да кажа, как може да ти е скучно на Марс?

– Не говорех за такъв вид скука – обяви Тамара и прокара пръсти по ръката му. После се изправи. – Нали знаеш, че на Марс лунните изгреви са нещо по-специално? Най-доброто място да се гледат е барът. Достатъчно отдалечено от главната сграда, за да няма светлина. – Тя доближи закотвения тримаран. – И достатъчно далече… да останеш с някого насаме, ако искаш. – Усмихна се, на някоя своя мисъл или спомен, после се гмурна в бълбукащата, изпускаща облаци въглероден двуокис вода. Кеа я гледаше с пресъхнала уста.

Барът бе оборудван с четири бунгала, а барманът беше мъж с безизразно лице. Той попита Кеа от какво се нуждае, заведе го в едно от бунгалата и му показа къде държат освежителните напитки. Каза му да позвъни, ако му трябва нещо друго. После изчезна. Бунгалото бе ниска постройка със стъклени стени и празно пространство в средата. Имаше и запалена камина. Огън? На Марс? Почти невероятно, имайки предвид цената ни дървесината. Кеа си даде сметка, че огънят сигурно е декоративен. Така и се оказа, когато го доближи. Пламъците облизваха стените и изпускаха приятна светлина.

И в този момент се появи Тамара. Носеше тесни зелени панталони и блуза в съответстващ тон. Тя взе две чаши с шампанско, оставени при купата с лед.

– За… за тази нощ – рече. Отпиха, напълниха чашите отново и се настаниха на кушетката. Разговаряха. Кеа не помнеше точно за какво. Но изглежда й разказа историята на своя живот, а Тамара го слушаше като хипнотизирана и почти се бе притиснала в него. По някое време красноречието му секна.

Тамара остави чашата. Неусетно бяха пресушили бутилката. Тя се пресегна и го докосна по устните.

– Толкова са меки – прошепна. Наведе се и езикът й пробяга по тях. Той се опита да я целуне, но тя се дръпна. Стана и бавно се отдалечи, като полюшваше бедра. Изглежда, блузката й бе снабдена с някакъв механизъм за бързо сваляне, защото се смъкна за миг. Тамара я метна през рамо, обърна се и го погледна. Лицето й беше сериозно.

Докосна копчето на панталоните си и те се смъкнаха до глезените. После пристъпи към него. Протегна се с блажено изражение. Погледна го и се усмихна. А след това изчезна в спалнята. Блесна светлинка от запалена свещ.

Кеа беше свободен. Свободен да я последва.

– Не – рече Тамара. – Този път… този път само ще гледаш. Следващия път… ти ще си наред.

Марс се превърна в сянка. Тялото на Тамара изпълваше света. Нощите бяха светове на екстаз, на безкрайно движение, на сладко мъчение. Дните – на дръзки начинания и на срещи на различни места. Страстта на Тамара, изглежда, се подклаждаше от опасността да бъдат видени и разкрити. Особено ако този, който ги разкрие, е член на семейството. Не че Тамара бе дошла в леглото му съвсем невинна. Учеше се от него само защото искаше нещо ново. И така, макар и неохотно, той й показа някои техники, за които бе чувал или които бе учил на Мауи.

Беше добра ученичка и се упражняваше прилежно. Предпочиташе продължителната игра, екзотичните неща и комбинацията от удоволствие и болка. Кеа имаше чувството, че е дърво, попаднало в силно морско течение и притеглено в самия център на водовъртежа.

Освен това беше влюбен в Тамара. Това би могло да означава големи неприятности. Крах на живота му. Но беше самият факт. И което беше по-лошо – Тамара, изглежда, също бе увлечена по него. Кеа си позволи да мечтае за бъдещето – за едно много различно бъдеще от това, което очакваше доскоро. За бъдеще за двама.

Кеа беше изумен. Каквото и да поискаше, Тамара го правеше – само за да му достави удоволствие. Сякаш той бе господарят, а не… Мисълта му се спря, преди да стигне до края. Веднъж отидоха на доковете на Капен Сити. Кеа бе очарован от разнообразието на съдове. Тук йонните кораби се приземяваха в огромни надземни „люлки“, вместо да стърчат над водата, и Кеа дори можеше да крачи между тях и да се диви на размерите им. Самата Тамара не изпитваше особен интерес към корабите. „Скъпи, половината от тези са наши“. Не забелязваше цветовете им, формата, стаената опасност.

Имаше нещо, което не даваше покой на Кеа. Защо космическите кораби изглеждаха толкова различни от героичния им образ, придаван във филмите за космически пътешествия? Защо имаше толкова много бележки, окачени пред местната сграда за прием на работна ръка? И защо бележките бяха толкова износени? Сякаш от доста време не бе имало кой да им отговаря.

Настаниха се в една претъпкана бърлога, която изпълняваше ролята на кафене, и Тамара направи поръчка. Кеа се беше замислил. Почти всички посетители тук по един или друг начин бяха свързани с пътувания в космоса. Хора, обитаващи сред вакуума и прочее. Тогава защо разговорите им бяха съсредоточени около пиячка, дрога и как са се нацепили предната нощ? Езикът им не беше на учени или инженери, а ленивият монотонен говор на бедните и отчаяните. И защо очите на тези храбри космически пионери гледаха така тъпо?

Тук за първи път чу за Трийсет и трета бариера. Термин, използван така, сякаш ставаше въпрос за портата на Хадес. Попита какво е това и научи, че е стандартно разделение между секциите на екипажа и двигателите, от една страна, и пътниците и товарът от друга. Тук нещо не беше наред. Но не разбираше какво. Допи чашата и улови Тамара за ръката. Тя бе втренчила почти хипнотизиран поглед в една жена, чиято кожа бе гъсто покрита с татуировки. Жената също изглеждаше заинтригувана от нея.

Тамара се намръщи, когато Кеа я подкани да си вървят, но не каза нищо. Награди татуираната жена с продължителна усмивка, после двамата напуснаха бара. Същата нощ Кеа спа сам, Тамара беше в лошо настроение, без да му разкрие причината. На следващия ден се разсмя на извиненията му. Каза му, че отскочила пак до Капен Сити. Да се види със „стари приятели“.

Краят дойде един слънчев ден, на площадката до тримарана, където всичко бе започнало една земна седмица по-рано. Цяла сутрин Кеа се подготвя. Подбира внимателно подходящите думи. Имаше усещането, че му предстои един от най-важните разговори в живота му. В известен смисъл бе точно така.

Тамара изслуша внимателно заекващата му реч, която ставаше все по-объркана и многословна. После се разсмя.

– Кеа – рече тя, когато смехът й угасна. – Чакай да уточним. Ти смяташ, че ние двамата… трябва да сме заедно? Когато лятото свърши? Дори на Земята?

Кеа усети, че стомахът му се свива, сякаш току-що бе пристъпил на площадката на гравиасансьора, но въпреки това кимна.

– Да живеем заедно? За постоянно? Кеа, миличък, говориш като някой от старите филми! Предлагаш ми брак? На мен? Олеле! – И тя отново се разтресе от смях. Кеа стана, прекоси умълчан платформата и се качи в асансьора.

По някое време се озова в главната сграда. Беше тъмно. Не беше ял, нито се прибра в стаята си. Опитваше се да бъде невидим, най-вече за някой от Баргета. Две от младите жени за развлечение го попитаха има ли нужда от нещо. Кеа поклати глава. Очите на едната се навлажниха. Тя понечи да каже нещо, но само постави ръка на неговата, после се озърна изплашено и побягна.

Не знаеше какво ще прави сега. Как ще се крие от Тамара до края на лятото – лято, превърнало се от рай в чистилище? Не можеше да си тръгне току-така. Остин беше негов приятел. Искаше да открие някое тайно местенце, където да пропълзи и да ближе зейналата рана, спомен от Тамара.

Чу смях. Остин.

– О, божичко! – възкликна Остин. – Ама той сериозно ли?

– Ако не е бил сериозен, значи е най-големият шегаджия на Марс – отвърна Тамара.

– Предполагам, че трябваше да се очаква – каза по-възрастен глас. Баргета-старши.

– Съжалявам, татко – рече Тамара. – Но си помислих…

– Не е нужно да се извиняваш – прекъсна я баща й. – По-скоро се безпокоя какво си намерила в този селяк. Ясно е, че си го избрала, за да си начешеш крастата. Е, какво пък, в семейството ни винаги е имало нездрав интерес към… как да го кажа, грубата страна на живота?

Чу се смях от няколко души. Семеен смях, докато обсъждаха своята малка тайна.

– Е, да речем, че вината е моя.

– Не съвсем – обясни баща му. – Като позволи на този млад човек да ти помогне в живота, научи още един урок, който беше позабравил. Спомни си колко ти беше тежко, когато узна, че детегледачката не е член на семейството ни и трябва да се отнасяш с нея по друг начин. Или че децата на прислугата не са твои приятели? Помниш ли колко плака, когато ги отпратихме? Така е в живота, Остин. Човек непрестанно трябва да си припомня забравените уроци.

– И какво ще правим сега? – попита Тамара. – Ще бъде тъпо да оставим Кеа да се навърта тук до края на лятото с мрачно и опечалено лице.

– Не се безпокой – успокои я Баргета-старши. – Може просто да изчезне. Или да скочи от някоя скала. Или пък да отплава към залеза. Лудите правят такива неща.

Звън на стъкло, сякаш някой бе напълнил чаши. Сетне гласът на Остин:

– Всъщност, татко, ако го погледнеш от друга страна, всичко това е доста смешно, нали?

Тамара се изкиска. Баргета-старши прихна. После и тримата избухнаха в смях. Суров, безкомпромисен смях. Кеа не искаше да слуша повече. Красотата на света бе изчезнала. Заедно със семейство Баргета. Единственото, което остана в цялата тази пуста вселена, бяха пожълтелите обяви на стената на павилиона за набиране на космически екипажи: „СВОБОДНИ МЕСТА“.